Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch a Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Семейният призрак

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0221-2

История

  1. — Добавяне

Пролог

Зак Кингстън яростно захвърли списанието. То прелетя над куп кашони, удари се в стената, олющвайки малко боя и като бумеранг се приземи на няколко сантиметра от крака му. И сякаш да го вбеси още повече, от лъскавата корица му се усмихна красиво открито лице.

— Смей се, докато още можеш, миличка! Но аз ще те разоблича! Пред цяла Америка!

Взе списанието, хвърли го на масата — единствената мебел, останала все още в манхатънския му апартамент — и приглади подгънатите краища. Каква дръзка измислица бяха отпечатали този път! Той опря ръце на масата и се взря в поредния си противник.

Заглавието гласеше: „Калифорнийска красавица трупа състояние от семеен призрак“. Е, живее в Калифорния, това е вярно. Но е въплъщение на онзи тип празноглави, загорели от слънцето, сладки блондинки по Западното крайбрежие, за които мечтае всеки нюйоркски плейбой. Той намръщено се опита да прецени достойнствата й.

Водопад руси коси се спускаха около красиво лице с високи скули и падаха по раменете.

— Фризьорски „шедьовър“ — измърмори Зак. — Първо!

Огромни сини очи го гледаха в упор.

— Никой не може да има толкова сини очи! Късогледа с цветни контактни лещи. Второ!

Пълни, леко нацупени устни, готови всеки миг да се усмихнат заучено.

— Преднамерен козметичен ефект най-вероятно! Почакай, малката… — Погледът му се спусна надолу и той занемя.

Ако имаше начин изкуствено да се оформят такива крака, то безброй жени биха се тълпили пред нечий лекарски кабинет.

— Е, добре, сладурче. Краката са истински. Но всичко останало е за заблуда на противника! А и онази история със семейния призрак си я бива! Честно казано, ужасно ме раздразни.

Телефонът иззвъня и след кратко тършуване Зак успя да го изрови изпод купчина списания и книги.

— Моля?

— Професор Кингстън?

— На телефона.

— Кърт Морис е. Професоре, видя ли последния брой на „Духове и призраци“?

— Да, в ръцете ми е.

— Как смяташ, да се заемем ли с тази работа?

Противно на очакванията, горещият ентусиазъм на младежа отсреща го охлади.

— Ами, не знам…

— Какво значи това? Та тя лъже американските граждани! В статията се възхвалява някаква книга, която била написала. За семеен призрак. Нищо чудно да я направи богата. Ти винаги си преследвал безочливите мошеници и си ги разобличавал…

Зак се засмя:

— В списанието са публикувани материали за още десетина призрака. Освен този на Рейчъл Ейвъри, поне още два от случаите намирисват на измама. Почакай… С кой да се захвана?

Кърт стана саркастичен:

— Нека да отгатна. Ще хукнеш подир старата мила дама, която дава стаи под наем и изкарва прехраната си от говорещия дух, обитаващ къщата й…

— Тя наистина печели от тази история. За мен това е главната улика.

По линията се чу сумтене. Зак се огледа за стол и като не видя такъв, клекна на пода и подпря лакът на коляното си.

— Нима ще се задоволиш да изобличаваш дребни мошеничества на разни стари дами? По-добре се захвани с онзи мъж от Северна Дакота, какво ще кажеш?

— Да, наистина бих го предпочел. Неговият призрак давал съвети на нещастно влюбени срещу петарка на сеанс. Само че има един малък проблем. Населението в селището е около двайсетина души, като не броим домашните любимци и дивеча наоколо. Човечецът не изкарва повече от сто долара на година.

— Добре, ще го зачертая от списъка — засмя се Зак.

Оставаше един-единствен по-сериозен случай. Загледа се в корицата с физиономията на Рейчъл Ейвъри. Несъмнено зад невинната й усмивка се криеше хладна пресметливост и алчност. Измамница!

— Значи веднага тръгваме? — напираше Кърт. — Това е някъде в Сан Диего. Винаги съм искал да посетя тези места.

— Не знам, Кърт… Не съм направил проучване. Освен това опаковам багажа си. След два дена се местя.

Защо изпитваше колебания? Нали вече бе решил да я разобличи?

— Всичко се подрежда чудесно. Лекциите ти започват едва в средата на ноември.

— Виж какво, може би този път няма да има истинска кампания за разобличаване…

За пръв път от петнайсет години насам се отказваше?

Отново погледна списанието и пръстите му яростно смачкаха страницата. О, не! Добре ще подреди тази лъжкиня!

Кърт беше на същото мнение.

— Зарежи всичко останало, професоре! Около Хелоуин ще настане затишие, а и екипировката, и камерите ми са готови. Само даваш нареждане и цялата система за развенчаване на призраци започва да действа! Е, какво ще кажеш?

Този път Зак не се поколеба.

— Добре. Призракът на Рейчъл Ейвъри ще бъде погребан завинаги и аз ще бъда неговият палач!

 

 

Горещите златисти слънчеви лъчи пронизваха една лека лазурна сянка в безоблачното небе над главата на Рейчъл Ейвъри.

Дори и в центъра на Сан Диего се усещаше сухият полъх на пустинята, примесен с аромата на екзотични цветя и разцъфнали храсти. От залива се носеше солен мирис на океан и водорасли. Уникална комбинация от омайващи благоухания…

Рейчъл се спусна по тясната странична алея и бутна една врата, на която висеше надпис: „Отломки от вековете — редки антики“. Светлината и уличната суетня останаха зад нея и тя се озова в странен вълшебен свят. Тук царуваше тишината. Свали слънчевите си очила и потъна в хладния полумрак. Всяка вещ тук бе следа от отминали времена и животи.

Приближи се до старинно бюро, покрито с патината на десетилетия, а може би на столетия, и взе в ръце потъмняло сребърно звънче. Внезапен импулс я накара да го разлюлее и наоколо се разнесе кристалночист звук. Кому ли е принадлежало?

— Принадлежало е на един морски капитан — дочу тих глас зад гърба си.

Рейчъл се обърна и се усмихна.

— Господин Сантос, винаги ме изненадвате! И винаги отгатвате какво мисля…

— Мислите на непресторените хора се четат лесно. — Той взе звънчето от ръцете й и го остави настрана. — Не вземай това, момичето ми. Носи нещастие.

— Наистина ли? Колко жалко! По трагичен начин ли е починал капитанът?

— Не, не той… Купил звънчето като подарък за съпругата си. Но тя се поминала, преди да го получи. Защо не отидем в задния салон? Ще пием чай и ще ми покажеш какво си донесла.

Рейчъл погледна към вратата.

— Няма ли да ви замести някой тук?

— Едва ли ще се появи някой купувач. Да вървим… — промърмори господин Сантос и я погледна над телените рамки на очилата си. — Какво ще кажеш за един билков чай? От лайка. Действа успокоително на деца…

— Но аз не съм неспокойна, нито съм дете. Почти на двайсет и шест съм!

Старият господин поклати побелялата си глава.

— Но имаш нужда да се отпуснеш. Седни и ми разкажи как се чувства баба ти. По-добре ли е?

Рейчъл седна. Кроткият му убедителен глас винаги я задължаваше да се подчини. Не се съмняваше и в достоверността на разказите му за всяка вещ в магазина.

— По-добре е, благодаря. Вече излезе от болницата и започна да свиква с инвалидната количка.

— Позор! — Господин Сантос поглади брадата си. — Пияни шофьори блъскат невинни хора по улиците и изчезват! — Наля чая в чаша от фин порцелан и й го поднесе. — Късмет е, че има теб да й помагаш. — Сините му очи внимателно я изучаваха.

— Да, аз просто обожавам Нана и бих направила всичко за нея.

— Разбира се, скъпа. Разбира се, че ще го сториш.

Господин Сантос топло й се усмихна, погледът му светна, а пълните му бузи се зачервиха. Изправи се до бюфета, взе парче червено кадифе и бижутерска лупа.

— А сега ми покажи съкровището си.

Тя свали от врата си тежък медальон с капаче и го постави на масата.

Старинното бижу веднага предизвика възхищението на антикваря. На златна верижка висеше медальон с големината на половин долар, изработен от масивно злато, инкрустиран от двете страни с рубини и диаманти. На едната страна бяха гравирани думите: „Верен до гроб“ на испански.

— Рисковано е да носиш това — измърмори господин Сантос.

— О, не, медальонът ме закриля! Нищо не може да ми се случи.

— Мога ли да го разгледам?

— Разбира се.

Той го взе внимателно и се взря в миниатюрните портрети вътре.

— Дамата е леля ти?

— Да, живяла е много, много отдавна — Франсиска Ариста.

— Франсиска… О, да! Родена в хиляда осемстотин двайсет и втора и умряла в хиляда осемстотин четиридесет и трета година.

— Как…

— А мъжът?

— Нейният любим.

— Хуан Ортега.

— Но откъде знаете всичко това? — смая се Рейчъл.

— Професията ми изисква да знам разни неща. Имаш ли документирана историята на този медальон?

— Да. Притежавам личния й дневник и документ с подробно описание на бижуто. Разбирате, че не искам да го продавам. Искам само да бъде оценено от експерт.

— Разбирам.

Възрастният господин й върна медальона. Смръщи рошавите си побелели вежди и побутна очила.

— Ще ти се да чуеш, че струва много, нали? Претопи златото, продай рубините и диамантите и ще получиш наистина много пари.

— Не, не искам това…

— Но ако го продадеш като уникат заедно с дневника и документа, тогава вече не ще изпитваш финансови затруднения до края на живота си. — Добрите му очи внимателно я наблюдаваха. — Това искаше да чуеш, нали?

Рейчъл въздъхна. Така си и мислеше. И през ум не й бе минало да се раздели с медальона — Нана никога не би й го простила. Но…

— Трябва да знам с какво разполагам — обясни тихо. — Парите… страшно ни липсват сега и ако книгата ми за легендарната леля Франсиска няма успех… — Тя махна отчаяно.

Той я потупа по ръката.

— Напълно те разбирам. Ами вълшебствата и чудесата? Нали беше сигурна, че медальонът притежава магическа сила…

— Уверена съм в това! Аз съм седмата поред наследница. На всяка от жените, която го е носила, се е сбъдвало най-съкровеното желание, включително на баба ми и на майка ми. Знам, че и с мен ще се случи!

— А как действа магията?

— За да се изпълни вълшебството, този, който го носи, трябва да вярва в чудеса и наистина да пожелае нещо с цялото си сърце — издекламира Рейчъл.

— Е, тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че отчаяно се нуждаем от пари. Приемете го както щете, но много съм задлъжняла. Нана ще свърши в някой старчески дом, ако не платя сметките. — Погледна го разтревожено и плахо попита: — Как мислите, много ли съм алчна?

— Да получиш пари ли е най-голямото ти желание в момента?

— Ами, да… — рече смутено Рейчъл.

Възрастният господин се усмихна одобрително.

— Тогава наистина трябва искрено да повярваш в магията и тя ще задейства.

— О, вярвам безрезервно!