Дей Леклеър
Любовта на викинга

Първа глава

— Тя… Какво?

Тор Торсен ритна стола и скочи на крака. С огромния си ръст той доминираше над всички в стаята и почти я изпълваше. В гласа му се появи заплашително ръмжене.

— Тя… Какво? — повтори той.

— Ти ме чу. — Райнър вдигна единия си крак и опря износена маратонка в ръба на лъскавото бюро. — Андреа надува цените. Знаеш какво означава терминът „да надуваш цените“, нали? Това е когато едната страна по договора поставя другата натясно и започва да затяга гайките…

— Прекрасно зная всичко това. Но ти дай факти, доказателства. Сигурно знаеш какво означава терминът „доказателство“? Това е когато едната страна може да потвърди своите обвинения срещу другата с документи. — Гневният му поглед се премести върху спътника на Райнър. — А ти какво ще кажеш, Ред? Предупреждавам, че няма да слушам празни приказки.

Ред нервно прокара пръсти през прошарената си коса.

— Да го наречеш надуване на цените е може би малко пресилено, ала вероятно.

Райнър изпъшка и наведе стола си назад така, че той остана да се държи само на два крака.

— Ами да! Андреа Константин е невинно агънце, а пък аз нося патладжани вместо обувки!

Небрежен удар свали крака му от бюрото.

— Остави го да говори или ще ти набутам тези патладжани в устата — прекъсна Тор на брат си. — Продължавай, Ред!

— Този термин… е-е-е… Предполага известна преднамереност в действията на госпожица Константин. Обаче ние… м-м-м… Не сме сигурни, че е така. Това би могло да е малко недоразумение.

— Недоразумение — повтори тихо Тор. — Райнър твърди, че на нея плащаме двойно повече от това, което плащахме на баща й преди шест месеца. И ти наричаш това недоразумение?

— Аз мисля… Може би да.

— Пък аз мисля, че не!

— Доказателства, казах аз. — Тор гневно изгледа брат си.

— Вие питате — ние отговаряме. — Райнър хвърли върху бюрото на брат си обемиста папка с надпис „Константин: доставки на едро“. — Това са фактурите отпреди една година или шест месеца преди смъртта на Ник.

Тор седна и отвори папката. С твърда решимост се съсредоточи върху книжата, бързо поглъщайки нужната информация.

— Това е, след като нашият договор с „Константин“ бе влязъл в сила.

— Точно така. А ето това доказателство — хвърли върху бюрото втора папка Райнър — е отпреди седем месеца — веднага след смъртта на Ник.

— Цените на марулите и краставиците са скочили. Това е средата на декември. Причината може да е била застудяването в Калифорния или проливните дъждове в Мексико.

Очите на Райнър бяха безмилостни.

— А това са фактурите за миналия месец — последното ми доказателство и окончателна улика.

Дявол да я вземе! Защо, Андреа? Защо трябваше да ми нанесеш такъв удар?

Разликата в цените беше огромна и не можеше да се обясни с инфлация. В душата му се надигна гняв, парлива и дълбока омраза. Стисна устни, като опита да се овладее. Е, Андреа винаги съумяваше да предизвиква у него силна реакция, независимо каква.

— Това не е всичко. Направих график на цените само на някои основни стоки за последните дванадесет месеца и ги сравних с тези от миналата година.

Тор погледна очертаната рязко нагоре червена линия.

— Веднага след смъртта на Ник цените са скочили и сочат някъде към небето. — Той хвърли папката на бюрото. — Това не може повече да продължава. Вашите предложения?

— Нали все пак тя е жена… — започна Ред. Тор и Райнър го погледаха с недоумение. — Струва ми се, че това обяснява много неща… Една жена в този бизнес… — Ред се намръщи. — Не зная. Може би си струва първо да проверим дали няма някаква грешка.

— Ред е прав — неохотно се съгласи Райнър.

— Дадено. — Тор за минута замълча. — Нека секретарката се свърже с „Дродюс Инкорпорейтид“, главния конкурент на „Константин“. Нека не казва откъде се обажда. Просто да попита колко струва при тях кашон банани, щайга ягоди и кашон марули.

— Добре! — присви очи Райнър. — Ако „Дродюс“ даде на съвсем непознат човек по-добри цени, отколкото „Константин“ дава на най-добрия си клиент, със сигурност ще знаем какво върши Андреа.

— Ред — каза Тор, — погрижи се веднага за това. — Когато остана насаме с брат си, продължи: — А сега ми кажи това, което премълча пред Ред.

— Дочувам оплаквания от търговци на дребно. Андреа е доставяла некачествена стока.

Очите на Тор се присвиха.

— Това обяснява телефонните разговори, които имах напоследък. Освен „Дродюс“, още три фирми искат да обслужват нашите магазини и предлагат големи отстъпки.

— Нямаме късмет. Договорът с „Константин“ ни задължава да купуваме само от тях — намръщи се Райнър. — Хванем ли се с някой друг, губим правото да обслужваме веригата „Милано“.

— Приехме този вариант, защото от ресторантите „Милано“ печелим добре. — Тор прелисти друга папка и рязко я затвори. — Но договорът е с „Константин“, а не с „Милано“. Ако държим на тях, длъжни сме да работим с Андреа.

— Защо не подпишем договор направо с „Милано“?

Тор поклати глава.

— Опитах вече два пъти. Цезар ми даде да разбера, че контрактът му е с „Константин“ и друг не му трябва. Той е стар приятел на семейството и не иска промени.

— Което ни връща към началото на разговора — намръщи се Райнър. — Ние купуваме само от семейство Константин, а техният добър приятел Милано купува само от нас. — Той направи пауза. — И всеки печели.

Тор почука с пръсти по папките.

— Ако си забелязал, през последните месеци печалбите ни са приблизително на точката на замръзване. Вече става дума да запазим престижа на нашите магазини, а не да говорим за Милано като клиенти. Кажи ми къде е тук печалбата?

На вратата се почука и в стаята влезе Ред.

— Може би надуване на цените действително е най-точният израз — измърмори той, въздъхна и веднага излезе.

Пламтящият поглед на Тор се спря върху Райнър.

— Предполага се, че тази ситуация е в рамките на твоите задължения. Защо си изгубил толкова много време?

— Трябваха ми точни факти и доказателства, нали самият ти каза така?

— Доказателства? — повтори Тор. — Или може би фактът, че Андреа е най-добрата приятелка на жена ти?

— Джордан няма нищо общо и не я забърквай във всичко това. Просто не исках да обсъждам твоята годеница.

— Бивша годеница — грубо го поправи Тор.

— Аз изчаках, както би постъпил и ти. Не забравяй, че Ник вече го няма и да поемеш целия контрол над тържището е изключително сложно. Затова й дадох време да поеме бизнеса.

— И тя пое не бизнеса — отмести встрани книжата върху бюрото си Тор, — а един нож, който заби в гърба ни.

Тор се изправи и отиде до прозореца. Долу животът в Сиатъл следваше своя нормален ход. Какво има да мисли? Възможностите за избор бяха дяволски малко.

— Или ще прекратим договора, или… Може би е по-добре да обсъдя положението лично с Андреа.

— Какво има да се обсъжда?

— Много неща — не се съгласи с него Тор. — Например защо се опитва да ни прави тези номера.

— Вярно. — Райнър помълча и продължи: — Между другото защо ли наистина е започнала тези недостойни игрички?

— Имам две обяснения. Или е на лична основа — Тор се намръщи, — или имаме работа с една жена, абсолютно некомпетентна да ръководи тържище за продажби на едро.

 

 

Сметки, сметки и само сметки. Андреа Константин погледна бюрото и потисна чувството на паника. Страхът няма да й помогне. Само пари биха помогнали. А много пари щяха да помогнат още повече. Най-добре биха й се отразили няколко камиона едри банкноти.

Телефонът иззвъня и я стресна. Камионите на мечтите й потеглиха от рампата, без да оставят нито пени. Погледна го почти разярена и грабна слушалката.

— Андреа Константин — отговори с професионален навик.

— Къде са ми парите? — изръмжа някой в ухото й. Пак тази отвратителна дума „пари“ и пак от този отвратителен досадник.

— Предполагам, че сте вие, господин Хартсуърт.

— Същият, да ви вземат дяволите! И така, къде са парите? Не приемам повече извинения. Пратих ви камион царевица и искам да ми я платите!

— Нека бъдем по-точни, вие ми изпратихте камион червясала каша. След като шофьорът ви пътува два дни, защо не сте използвали хладилен камион?

— Това не може да бъде! Якима е само на двеста километра от вас!

— Точно това имам предвид. Да не би камионът ви за по-пряко да е минал през Хаваите? Камионът беше загрял като печка. Чудя се как царевицата не пристигна във вид на пуканки!

— Внимавай какво приказваш, момиче!

Момиче… Андреа се усмихна, въпреки че положението съвсем не беше розово. Господин Хартсуърт никога не я бе виждал. Иначе едва ли щеше да я нарече така. Както и всеки друг, пред когото се изправеше с нейните сто и седемдесет сантиметра височина. Знаеше, че е излишно да спори с този човек, но поне трябваше да опита.

— Господин Хартсуърт, представители на федералната инспекция направиха оглед на вашата царевица и са на същото мнение. Тя не става за нищо.

— Ти не ставаш за нищо! Карал съм царевица на баща ти, преди още да се родиш. Затова не ме учи какво да правя! Търговията на едро не е като приготвянето на следобедния чай.

— Напълно съм съгласна…

— Инспекторите да си гледат работата. Ако не ми платиш, ще съжаляваш. Да знаеш, че ще се погрижа репутацията ти да стане по-черна от катран в каменовъглена мина в полунощ.

Тя се изправи. Ако репутацията й пострада, това в никакъв случай няма да облекчи финансовото положение на тържището. И все пак… Този Хартсуърт й прати боклук. Ако баща й беше жив, нямаше да посмее да направи това. Ръката й се сви в юмрук. Ако днес отстъпи на един, утре всички доставчици ще се надпреварват да я затрупват с боклуци.

— Отказвам да плащам за некачествена стока — каза тя твърдо. — И не вие сте единственият, който може да цапа хората с катран и да разваля репутации.

— Само да пошепна на другите, че не плащаш, и няма да намериш фермер или брокер да ти доставя стока. И съм на път да го направя, да знаеш.

— Не смейте да ме заплашвате! Заплахите ви няма да ми помогнат да започна да работя по-добре

— Може би ще заработиш по-добре, когато ти обещават. Защото ти обещавам, че ако до пет часа не получа чек, моят адвокат ще оскубе банковата ти сметка така, че ще заприлича на бостан след конгрес на просяците. Разбра ли?

— Но… — Тя потрепери, като чу как с гръм и трясък сърдитият господин затвори телефона. После добави сама на себе си: — Освен това просяшкият конгрес мина през сметката ми още миналата седмица и не остави в нея нито стотинка… Да не говорим за дини…

Андреа си помисли, че може би не трябваше да сърди този човек. Ако господин Хартсуърт изпълни заканата си и я злепостави пред другите фермери и брокери, тя ще банкрутира. Не че това не можеше да стане и без него.

Стегни се! Така ли трябва да реагираш на всеки проблем? Къде е твоята решителност, енергията и амбицията ти? Защо не атакуваш? Не можеше, а и не трябваше. Сега имаше нужда от всяко грамче решителност и гъвкавост, която притежава.

Докосна огледалните призми, закачени на лампата на бюрото, и се вгледа в танцуващите по стените многоцветни отражения. През целия си живот винаги бе гледала на нещата откъм светлата им страна. Особено се гордееше с убеждението си, че някога, по някакъв начин, все ще открие един плюс сред купа от минуси. Винаги бе вярвала — досега.

Ако „Константин“ беше бент, нямаше да й стигнат пръстите на ръцете и краката, плюс лактите, за да запуши всички дупки. Трябва да предприеме нещо, и то светкавично, ако не иска фирмата на баща й да потъне.

— Ако… — започна, ала веднага млъкна и поклати глава. Ако той не беше умрял. Ако не беше заел толкова пари от банката. Ако тя не беше жена в един определено мъжки свят. Но баща й Ник Константин умря, беше взел предостатъчно заеми и тя със сигурност все още не се е превърнала в мъж. Оставаше й един-единствен избор — да плува по-енергично, за да не потъне. Да, обаче не умееше да плува кучешката.

— Андреа? Кара миа?

Тя вдигна очи. Джо Милано! Тъкмо това й трябваше сега — едно освежаващо питие под формата на този хубав, тъмнокос и висок, при това със секси италиански акцент, мъж.

— Джо! Радвам се да те видя. Влизай и сядай.

— Аз също се радвам. Изглеждаш добре, много добре. — Той влезе и се огледа с недоумение. — А къде да седна? Нова обстановка? Стаята е… друга, доста… симпатична.

Бузите й леко порозовяха. Само Джо с неговата вродена деликатност можеше да нарече този хаос „нова обстановка“.

— Може би тук — предложи тя, като вдигна с две ръце купчината оферти, нахвърляни върху един стол.

— Не, не — възкликна Джо и пое товара й. — Аз ще ги преместя. — Той се огледа, върху красивото му лице се изписа тревога, която явно ставаше все по-силна. — Е, кара, искаш ли това на някое определено място? Моля, кажи ми къде.

Тя скри усмивката си.

— Може би в онзи ъгъл, ето там?

— А, добре — с облекчение въздъхна той, прекоси стаята, хвърли купчината на пода, изтупа праха от ръцете си и се обърна с усмивка към нея.

— Аз мога да помагам. Да преместя ли още нещо?

— Благодаря, но вече направи повече от достатъчно.

— И така, как си? — Той я целуна по едната буза, след това по другата. — Аз скучая без теб. А ти скучаеш ли без мен?

Тя се засмя и също го прегърна.

— Винаги. И не съм сменила обстановката. Всички тези документи са от кабинета на баща ми плюс мои неща. Още се мъча да разбера кое къде е…

В тъмните очи на Джо пламна съчувствие.

— Горката Андреа! А аз идвам да те безпокоя с нови грижи. Може би да дойда утре?

— Не, не, ти си винаги добре дошъл. Сядай. — Сещаше се какво го е довело — лошото качество на стоката, закупена от тържището. Наистина нови грижи. Помъчи се да запази спокойствие и дори се усмихна. — Как е Цезар?

Джо се отпусна на стола и оправи острия ръб на панталона си.

— Моят папа е добре, много благодаря. Той винаги пита за теб. А ти вече седмици наред не ни идваш на гости.

Андреа се почувствува виновна. Цезар Милано се бе преселил в Америка преди двадесет и две години, когато майка й вече е била починала. Той бързо се сприятелил с баща й. Оттогава в дома на Цезар се отнасяха към нея като към галена дъщеря на семейство, състоящо се само от мъже. Семейство, от което тогава отсъстваше Джо. Като най-голям син той бе останал в Италия да се грижи за престарелите си дядо и баба. Тук пристигна едва преди няколко години. За нейна голяма радост я прие радушно и така тя се сдоби с още един брат.

— Съжалявам, че не можах да намина. Много съм заета. Нали знаеш.

— Това не е хубаво, Андреа. — В погледа му имаше упрек. — Твоят бизнес е прекалено тежък и аз се безпокоя за теб. Папа — също. Моите братя — махна той с ръка, — е, те не се безпокоят, но то е защото са глупави и не разбират.

Той я изучава известно време с угрижено лице.

— Е, кара миа. Надявам се, че не си идвала толкова време не заради нашия малък проблем.

— Съжалявам, че качеството на стоката толкова бързо започна да се влошава. — Тя гледаше Джо и си мислеше дали вече е занимавал с този болезнен проблем Тор Торсен. Ако тя има поне малко късмет, не е ходил. А ако има малко повече, няма и да отиде. — Ти… ммм… Няма нужда да безпокоиш Тор с това нещо. Аз сама ще ви компенсирам за лошото качество.

Джо се изправи на стола, като искаше да покаже колко е оскърбен.

— Ти мислиш, че аз идвам с протегната ръка? Не! Аз идвам да видя как си. Не исках да го казвам, кара, но съвсем не изглеждаш тип-топ. Тази работа те убива.

— Какво според теб трябва да направя? Джо, аз съм само една жена.

Той се засмя й я огледа с очи, в които се четеше възхищение.

— Е, да, забелязал съм.

Погледна го сърдито.

— Съвсем нямах предвид това! Аз говоря за вечната мъжка позиция по въпроса за положението на жените в бизнеса. Престани да се държиш с мен така, сякаш имам в тиквата си захарен памук. Да говорим по същество.

Той я погледна и попита, като се мъчеше да изглежда сериозен.

— За захарния памук и тиквата ли?

— За бизнеса, Джо. Хайде да говорим за бизнеса. Трябва да се разберем по контракта между нашите две фирми, нали?

— Разбираш, че това е много трудно и деликатно — проговори той след дълга пауза.

— Да, разбирам отлично. Баща ми мислеше по същия начин. Обаче него вече го няма. Затова кажи каквото имаш на мен, Джо!

— Добре. Ще говорим. — Джо сви рамене. Веселото пламъче в тъмните му очи угасна. — Кара, имаме проблем. Лошата стока се отразява зле на ресторантите. Хората очакват от „Милано“ само най-хубавото и се… оплакват. Ние още се държим, но много скоро „Милано“ ще бъде понесен от течението надолу по реката — посочи той с палец пода. — Казано по друг начин, ще се насадим на пачи яйца.

— Нямах представа, че положението е толкова трагично — прошепна тя разстроена. — Дай ми време да помисля.

Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с каменна стена — недобросъвестни доставчици, ниско качество, свирепа конкуренция, лоши цени и ядосани клиенти. Ала най-лошото беше този огромен заем с невероятно високи лихви. Тя бе готова да се бори отчаяно за спасяването на бизнеса. Но какво да прави, ако в тази стена няма една врата!

Отговорът се налагаше сам по себе си. Макар да мразеше тази възможност, нямаше никакъв друг избор. Защото където се беше провалила тя, можеше да успее един мъж, добре познаващ търговията с плодове и зеленчуци.

Този мъж беше Джек Максуел, той извършваше продажби на едро, обслужваше ресторанти и редовно й предлагаше да му продаде тържището „Константин“. Наистина даваше смешно ниска цена, обаче това представляваше някакъв изход от безизходицата, в която се бе озовала. Предложението му съдържаше едно условие. Андреа погледна Джо.

— Нашият контракт не е променен, нали? Той е все още между „Милано“ и „Константин“?

— Да, така е.

— Ако… Ако „Константин“ премине в други ръце, контрактът ще продължи ли да е валиден за новия собственик, а няма да премине в Торсенови например?

Джо нищо не разбираше.

— Да. Ние имаме контракт с теб, а ти — с „Торсен“. Това означава, че ние ще останем страна по договора с новия стопанин. Защо питаш?

Прости ми, Тор, горчиво си помисли тя, преди да каже:

— Много просто, Джо. Ако не успея да направя нещо, ще се наложи да продам тържището.

Възцари се мълчание.

След това Джо скочи от стола:

— Не, не трябва! Та това е семеен бизнес. Как така ще продаваш семеен бизнес? Не, не… Аз не искам от теб такова нещо, папа — също. Моите братя може би искат, но тях аз бия на главите, защото са глупави.

Андреа не можа да се сдържи и се разсмя.

— Ти мислиш, че това е смешно? Аз те защитавам пред моите братя, а ти ми се смееш! — Той отиде при бюрото и приседна на ъгъла му. Огромна купчина документи заплашително се разклати и рухна настрана.

— При сегашното положение на нещата трябва или да продам, или да седна и да плача. Обаче сълзите ми вече свършиха. Има обстоятелства, които са извън моя контрол.

— Защо не обсъдим тези обстоятелства?

— Не, няма нужда.

Той се наведе по-близо към нея.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа подкуп? Например домашно приготвени сладкиши.

— Това не е честно — обидено го погледна тя. — Прекрасно знаеш, че обожавам сладкишите.

— Особено тези, които правя сам. Знаеш, че италианците са добри готвачи, обаче аз съм велик готвач — заговори той, без да проявява капка скромност. Възхитеният му поглед се устреми към косата й. — Можем да се договорим. Ти обожаваш сладкишите, а аз — русите жени.

— А също така и тъмнокоси, и червенокоси — добави Андреа.

— Е, да — съгласи се той с широка усмивка. — Но русите са нещо съвсем друго. Те са ми най-любимите.

— Всички до една — съгласи се тя.

— Е, кара — упрекна я той, — да намериш подходяща съпруга е много трудна работа. Омъжи се за мен. Така хем аз няма повече да търся, хем някак си ще оправим твоя бизнес. Ще те направя невероятно щастлива.

За свое собствено учудване изпита смътно желание да се съгласи. Което показваше колко е отчаяна.

— Няма да стане — заговори тя, като се опитваше да изглежда напълно сериозна. — Проблемът е в това, че не обичам деца.

Цяла минута той я гледа, без да каже нито дума.

— Никакви? Нито даже най-малките? — попита най-после ужасен. — Как е възможно? Ти се подиграваш с мен, нали?

— Не — усмихна се тя с престорена наивност. — Вече разбра защо от идеята ти няма да се получи абсолютно нищо.

Джо притвори очи и лицето му придоби мъченически израз.

— Добре, кара миа. Готов съм на голяма жертва, която не бих предложил на никоя друга жена. Готов съм да изчакам цели три месеца, през които да се научиш да обичаш поне малките момченца. След това ще се оженя за теб.

Мустаците му подозрително трепнаха, а в тъмните очи светна лукаво пламъче. Андреа разбра, че се шегува с нея. Двамата дълго се гледаха, после прихнаха от смях.

Джо я хвана за ръцете, издърпа я от стола и я прегърна.

— Лицето те издаде! Не трябва да лъжеш, защото го правиш много лошо.

— Тогава ме научи да го правя по-добре — намръщи се тя.

— Ще те науча на всичко, каквото пожелаеш — погледна я многозначително той. — Днес ще ти покажа как…

Думите му бяха прекъснати от силен и дълбок глас:

— С риск да бъда банален бих искал да попитам дали не съм попречил на нещо.

Втора глава

— Тор! — ахна Андреа и се помъчи да се измъкне от ръцете на Джо, но това кой знае защо се оказа доста трудно. — Аз… Ти… Ние…

— О-о-о, Тор Торсен! Драго видим се отново! — с усмивка възкликна Джо и хвана Андреа през кръста. — Ти нещо искаш?

— Да, бих искал нещо. — С две крачки прекоси стаята, откъсна Андреа от Джо и го избута навън. След това застана срещу Андреа и я погледна в очите.

Вече цяла година не бе срещала мъжа, за когото бе сгодена. По-точно, триста седемдесет и пет дни. Все същият „бог на бури и гръмотевици“ е, помисли тя. Просто бе забравила как изглежда.

Косата му беше с цвят на старо злато, в гъстите непокорни кичури проблясваха кестеняви пламъчета. Беше много висок, към метър и деветдесет. Леко разкрачен и скръстил ръцете на гърдите си, той излъчваше сила и власт. Особено власт.

Андреа с трепет срещна погледа на сините очи и огледа резките черти на лицето му. На лявото си ухо той носеше малка обеца във вид на чук, символът на Тор — бога на викингите, знак на несъкрушима сила и мощ.

Тор е опасен звяр, спомни си тя, обладана от някакво предчувствие.

Той стоеше неподвижно под критичния й поглед и колкото повече се гледаха, толкова повече тя се объркваше. Без да каже дори дума, Тор я принуди да премине в отбрана.

— Някой би могъл да заподозре в прегръдката ти с Милано нещо повече — отбеляза той с лека усмивка.

Андреа също му отвърна с усмивка. Нямаше да позволи на този човек да я уплаши! Няма. Поне не много…

— А ти подозрителен ли си?

— Ужасно. — Усмивката му стана по-широка и по-хищна. Някой започна да удря с юмруци по вратата. Преди Андреа да се помръдне, Тор отиде и я отвори.

— Какво има? — изръмжа той.

— Е, кара миа — дочу тя познат глас зад живата стена, каквато представляваше Тор. — Добре ли си? Нямаш проблеми?

Цели пет секунди тя мислеше какво да отговори. Защо да забърква каша?

— Няма проблеми, Джо — каза тя.

Над опънатата ръка на Тор се появи главата на Джо.

— Ще се видим по-късно, да? Ще обсъдим нашето… ъ-ъ-ъ… обсъждане.

— Добре.

— Чао.

Тор плътно затвори вратата. Андреа се намръщи.

— Имаш интересен начин на общуване с клиенти. Веригата „Милано“ са все още твои клиенти, нали?

— Доколкото си спомням, да — потвърди той.

— Не се ли боиш, че той ще се разсърди и ще поиска да прекрати договора с теб?

— Нали това е целта на занятието?

Объркана, тя се поколеба. Тор никога не говореше на вятъра. Може би тя невинаги разбираше това, но той беше най-точният, най-взискателният и непоносимо прям човек, когото познаваше. И ако той подозираше, че Джо може да се обърне към друг доставчик и ако това може да се случи само след като тя продаде…

— Ти смяташ, че можеш да изгубиш „Милано“ като клиенти?

— Много добре зная, че това ще се случи, но също така зная на кого ще трябва да бъда задължен за това.

Застинала на място, тя го гледаше в очите. Откъде би могъл да научи толкова скоро, че тя е готова да продаде „Константин“? Беше невероятно!

— Откъде разбра, че аз…

На вратата пак се почука. В очите на Тор проблеснаха опасни пламъчета.

— Той е много упорит, нали?

Андреа прикри тревогата си зад лека усмивка.

— Зная, че е глупаво, но хората, които чукат на тази врата, обикновено желаят да говорят с мен. Надявам се, че имаш обяснение защо той да не може да го направи?

— Да, имам. — Тор открехна вратата цели двадесет сантиметра. — Какво има?

— Е, кара миа…

Андреа с мъка се сдържа да не избухне в смях. Нещата бяха много сериозни, но самият Джо никак не бе склонен да ги приема като такива.

— Да? — попита тя.

— Ще те видя по-късно, но кога? Ти забрави кажеш мен!

— Утре. Тук. В девет.

— Добре. Ще види утре. Тук в девет. — Изпод мишницата на Тор надникна угрижената физиономия на Джо. — Ти трябва преместиш още папки, да? Нямаш проблеми. Аз грижа се за това още сега.

Този път тя не се сдържа и се засмя.

— Няма нужда, но ти благодаря за вниманието.

— Добре. Адио!

— Довиждане, всичко хубаво, много ми беше приятно и ще се видим по-късно. Много, много по-късно. — Тор хвана вратата, като едва се сдържа да не я затръшне, и я затвори внимателно.

Андреа започна да пренарежда разхвърляните по бюрото й книжа. В стаята явно щеше да се разрази страхотна буря. Въздухът направо пращеше от електрически заряди. Нейният бог на гръмотевиците се завърна при нея разгневен.

— За какво говорехме? — подсети го тя.

— За сметката на Милано.

— Сигурен ли си, че Джо не трябва да присъства на нашия разговор? — сладко се усмихна тя. — В края на краищата, щом касае Милано… — Видя смръщеното му лице и млъкна. Ако беше много, ама много умна, трябваше да се държи много, ама много спокойно. Ще остави тайфуна да вилнее и ще се моли на Господ да остане жива.

— Напоследък — започна Тор — ми се обаждаха няколко пъти по телефона.

Купчината сметки, които тя трупаше пред себе си, растеше.

— Добре, чух. Кой?

— Цезар Милано, например.

Андреа предпазливо го погледна. Нищо чудно бащата на Джо наистина да му се е обадил и продажбата на „Константин“ да няма нищо общо с посещението на викинга.

— Е, и? — подкани го тя.

— За първи път през живота ми бях обвинен в мошеничество. И това не ми хареса.

На вратата пак се почука, този път плахо, и Андреа за малко не извика от изненада. Тор я изгледа с присвити очи, отиде до вратата и небрежно се облегна на нея.

— Сигурен ли си, че тук няма някакво недоразумение? — възрази тя. — Не мога да повярвам, че Цезар действително те е обвинил в лъжа.

От очите му лъхна мраз.

— Той смята точно това и твърдя, че моите цени са свръхвисоки, а качеството — свръхниско. И понеже скъпоценната му Андреа в никакъв случай не може да е виновната, аз съм лъжливото овчарче.

— Ще говоря с…

— Получих също така оплаквания от нашите магазини. — Чукането по вратата се засили, но Тор не му обърна внимание. — Искаш ли да отгатнеш какви?

— Не. — Нямаше нужда да гадае, защото знаеше със сигурност.

— Все пак ще ти кажа.

— Е, кара миа! — дочу се приглушен глас. Тор още по-твърдо намести рамото си върху вратата, като я притисна с тежестта си.

— Стоката, която моите магазини получават напоследък, е от ниско качество, разходите нараснаха, а продажбите намаляха. — Бе намръщен. Добре дошли в нашия отбор, помисли тя. — Ти ни доставяш зеленчуци — продължаваше викингът. — Всички наши зеленчуци. Понеже ние не можем да ги купуваме от другаде, нашето качество отразява твоето качество. А нашите цени отразяват твоите цени. И това отражение е грозно. Много грозно, скъпа моя.

Дръжката на вратата се завъртя.

— Андреа, ти отвори, моля!

— Андреа няма да отвори, моля! — изрева Тор. Извади от джоба си плътен лист хартия, разгърна го и го хвърли на бюрото. Добре подредената пирамида от сметки се разсипа с меко шумолене. — Обясни ми това, ако можеш.

Тя вдигна листа и го разгледа с любопитство.

— Графика на цени ли е? Прилича ми на…

По дяволите! Това явно бе графика на нейните цени за изминалата година. Всичките червени линии пълзяха нагоре, което означаваше, че цените далеч не са най-изгодните. Но това нямаше нищо общо с продажбата на „Константин“. Тя си отдъхна. Не за дълго обаче.

Тор се откъсна от вратата и тръгна към нея — цялото му същество изразяваше едва сдържан гняв.

— Отначало не повярвах. Не мислех, че си способна на такова нещо. Не бих могъл да допусна, че ти надуваш цените.

Тя изпусна листа и скочи.

— За твое сведение, не аз надувам цените!

— И затова ги сравних с тези на друг търговец на едро — продължи Тор, сякаш не я беше чул. Той се наведе застрашително към нея през бюрото. — Толкова си изпреварила конкурентите, че си излязла от пистата.

Тя леко се отдръпна назад.

— Има основателни причини…

— На които току-що бях свидетел! — Загреба с огромната си ръка книжата и ги отмести в края на бюрото. — Ти заговорничиш с Милано! Отново искаш да имаш работа директно с тях и да елиминираш ненужния посредник. — Гласът му се сниши и се превърна в глухо ръмжене. — И ако случайно си забравила, ще ти напомня, че този посредник съм аз, любима! И повярвай, че няма да се помиря с тази загуба. Не се и надявай!

Потискайки пристъпа на страх, тя заобиколи бюрото и застана пред него. Трябваше да я изслуша. Щеше да го принуди!

— Грешиш! — Гласът й звучеше решително. — Грешиш дълбоко!

— Така ли? — Протегна ръка и прокара пръст по бузата й, което предизвика по-скоро нежелана, отколкото неочаквана реакция на лека възбуда.

Отдръпна се, ядосана, че все още е подвластна на чувствата си към него. Очите му потъмняха и главата му се наведе така, че устата му се озова съвсем близо до нейната.

— Докажи ми го.

Само да не беше толкова висок, широкоплещест и мъжествен! Само тя да можеше да се стегне, да овладее обърканите си чувства и да мисля логично!

— Няма никакъв смисъл да ви елиминирам. Вие осигурявате на „Милано“ по-добро обслужване от нас. Вършите го по-бързо и им карате стока денонощно, седем дни в седмицата. Дори доставяте по-богат асортимент, защото изпълнявате специални поръчки, с които ние обикновено не се занимаваме. Освен това ние получаваме от „Торсен“ по-голяма чиста печалба, отколкото бихме имали, ако снабдявахме „Милано“ директно.

— Зная. — Тор се засмя. — Мога да ти покажа като доказателство и фактурите.

— „Милано“ поръчват малки количества — с отчаяние го убеждаваше тя. — Всеки ресторант иска нещо различно, дузина от това, половин дузина от другото. Да изпълниш поръчката им означава да наемеш повече работна ръка, отколкото си заслужава. Докато вие купувате на едро. А понеже обслужвате и магазини, и търговци на дребно, всичко в крайна сметка се урежда идеално. Това напълно ни устройва. Нямаме намерение да прекратяваме договора с вас.

Само че, ако тя продадеше „Константин“ на Джек Максуел, Тор щеше да изгуби „Милано“ като клиент… Но може би дотам нямаше да се стигне, мислеше отчаяно Андреа. Все щеше да й хрумне как да спаси наследството си. Непременно трябваше да стане така!

— Ако не смяташ да прекратиш договора, тогава за какъв дявол…

Вратата се отвори без предупреждение и в стаята нахълта Джо, придружен от Марко, завеждащ пласмента на „Константин“, както и двама едри работници.

— Е-е-е, кара миа… — започна Джо, подозрително оглеждайки стаята.

— Това направо не е за вярване! — измърмори Тор. — Андреа, ние имаме делови разговор. Няма ли при теб място, където човек може да поговори сериозно? Така до никъде няма да стигнем.

— Отиди в кабинета на татко. След две минути ще дойда.

Без да продума, Тор излезе от кабинета й. Андреа изгледа виновната физиономия на Джо и въздъхна.

— Моля за извинение, госпожице Константин — започна Марко и с отвращение изгледа Джо. — Някои тук са решили, че имате нужда от помощ. Личното ми мнение е, че едва ли ще доживея деня, в който ще се наложи да ви спасяват от господин Торсен.

— Благодаря, Марко. — Андреа изчака, докато той и двамата работници излязоха. После строго се обърна към Джо: — Всичко е наред, разбери! Стига си се правил на батко защитник. Тор дойде да обсъдим някои делови въпроси. Той не ми прави нищо лошо.

— И не закача теб? — направо попита Джо, известен със своята непосредственост.

Де да беше така! Андреа затвори очи. Не, съвсем не искаше да мисли за това. Толкова време се бе мъчила да потисне спомените си за времето, прекарано с Тор… Твърде много я болеше да си спомня колко чудесно беше да усеща устните му върху своите, да чувства топлината на неговата обич… Той бе страстен мъж и съумяваше да разпали и нейната страст.

— Не. С това е свършено отдавна.

— Трябва кажеш него. Но аз мисли, че той още влюбен в теб. Може би и ти обичаш го още?

Не, тя не биваше да си позволява да се отдаде на чувствата си! Не и за втори път.

— Грешиш — изрече тя с привидно безразличие.

— Може би да. А може би не. — Забелязал предупредителния й поглед, Джо вдигна ръце в знак, че се предава. — Добре, добре! Сигурна ли си, че не трябвам на тебе тук повече?

— Да, сигурна съм.

Той се вгледа в лицето й.

— Добре. Но внимателна трябва бъдеш, кара миа. Той сърдит. Това не е хубаво.

Тя се помъчи да се усмихне.

— Тор няма да ми причини болка.

— Вече го направил веднъж — сериозно каза Джо. — Е, добре. Аз види теб утре и пак говорим за наш малък проблем, нали?

— Добре — кимна тя.

Доволен, Джо я целуна по връхчето на носа и излезе. Андреа се опря върху бюрото. Днешният ден сякаш гъмжеше от проблеми, като най-сложните й предстоеше да разреши незабавно.

Всички кабинети бяха разположени на втория етаж в сградата и всеки гледаше към главната площадка на тържището. Но баща й си беше избрал ъгловия кабинет. Тя рядко влизаше в царството на Ник и дори смъртта му не промени навиците й.

Обаче Тор явно се чувства като у дома си, кисело отбеляза тя наум. През широките прозорци се виждаше и тържището, и товарната рампа. Той стоеше до прозореца, както правеше и баща й — разкрачен, скръстил ръце на гърдите, и наблюдаваше суматохата долу. Без да се обръща към нея, каза:

— Аз вижда, че твой приятел напуска нас.

— Не може ли без подигравка? — парира тя. — Джо наистина е добър приятел, и то от много години.

— Той е влюбен в теб.

— Той се грижи за мен — поправи го тя. — И не иска да ми се случи нищо лошо, както и аз също желая той да не пострада по какъвто и да е начин.

— Значи си толкова обезпокоена за него, че се погрижи да не му смачкам фасона, така ли?

— Да. — Защо да отрича? Ако беше помолила Джо за помощ, те щяха да се сбият и Джо, разбира се, щеше да си го отнесе. Любопитството й обаче надделя и тя се реши да попита: — А ти щеше ли да му смачкаш фасона?

— Наистина имах подобно намерение, и то съвсем сериозно. — Обърна се към нея.

— Защо?

В очите му проблесна весела искра.

— От необуздан собственически инстинкт.

— Ние с теб вече не сме сгодени — напомни му тя.

— Да, но все още те искам.

Спокойно изговорените думи сякаш увиснаха във въздуха. Андреа беше едновременно потресена, възхитена и изплашена. Ако Тор действително все още ме желае, то е, защото съм предизвикателство за него, реши тя. Ха! Изведнъж му се дощяло да спечели това, което някога бе изпуснал!

— Май трябваше да говорим по работа. Хайде да обсъдим бизнеса — каза тя, избирайки по-малката от двете злини.

Лицето му потъмня и тя се зачуди дали не би било по-добре да се хвърли в прегръдките му… Той се приближи до нея.

— Добре. Дай да го обсъдим. Андреа, ти ни снабдяваш на ненормално високи цени и това трябва да се прекрати. Мога да отида при който и да е от търговците на едро и да получа по-добра стока на по-ниски цени.

Тя тревожно го погледна.

— Ако го направиш, ще изгубиш „Милано“.

— Вярно — кимна той. — Но сметката на „Милано“ много скоро ще престане да ни носи печалба. Намалихме нашия процент, за да им доставим удоволствие. Но между това, което ти плащаме, и това, което получаваме от тях, губим твърде много пари. — Наклони глава и огледа русата жена внимателно. — Защо го правиш? За отмъщение ли? Не забравяй, че ти ми посочи вратата. Така че аз съм този, който би трябвало да търси възмездие.

— Не съм забравила. — Мъчеше се да се овладее. — И за твое сведение, не вдигам цените нарочно.

— Опитай друго, скъпа. Нали проверих. Те са толкова високи, че друго обяснение няма.

Телефонът на бюрото на Ник иззвъня и Андреа изстена. Това вече бе нелепо! Нямаше ли да я оставят на мира поне за малко? Тя грабна слушалката.

— Какво има? — рязко каза Андреа, след това затвори очи и промърмори: — Добре, свържете ме. Господин Томас?

Гласът в слушалката изкрещя и тя беше принудена да я отстрани от ухото си.

— … Но аз обясних на господин Хартсуърт — обърна се с гръб към Тор, — че не мога да приема неговата царевица, защото… Не! Няма да плащам развалени зеленчуци! — Андреа слушаше язвителните забележки на адвоката и с всяка негова дума се ядосваше все повече. — Нямате право! Това е клевета! Ако господин Хартсуърт ми отнеме дори един фермер или брокер, аз… — и без да изслуша отговора, рязко затвори телефона.

— Проблеми ли имаш? — равнодушно попита Тор.

— Мразя този адвокат!

— Аха, значи проблемите са с адвоката.

Тя изстена, осъзнавайки колко много е научил викингът от този ненавременен разговор и заяви троснато:

— Нищо подобно!

Лека усмивка се появи върху устните му. Той пристъпи напред и сложи ръце върху раменете й. Допирът му предизвика приятно усещане. Беше й хубаво. Как можеше обаче той да е толкова лицемерен!

— Ти лъжеш — тихо настоя Тор.

— Нищо подобно! Аз…

— Всеки път, когато измислиш някоя опашата лъжа, не смееш да ме погледнеш в очите.

Тя се насили да откъсне поглед от горното копче на ризата до брадичката му.

— Всичко е наред — съобщи тя на трапчинката. След това погледна носа му. — Дори отлично.

— По-нагоре, мила!

За миг тя зърна искрящите сини очи и не успя да се сдържи:

— Аз не надувам цените. Честна дума! Просто имам малки проблеми със снабдяването… — Млъкна, когато видя насмешливо присвитите му очи и след това призна: — Е, добре. Имам големи проблеми. Не съм бизнесмен като баща ми и фермерите и брокерите го разбират добре. Затова се опитват да ми пробутват боклуци. А изпратеното от Хартсуърт дори не може да се нарече боклук!

— Извика ли инспектори?

— Извиках. — Беше й много трудно да не се поддаде на изкушението да се отпусне в прегръдките му, но се сдържа. — И те са на моя страна. Но ако всеки път започна да съставям протоколи, доставчиците ще ме зарежат. Каквото и да направя, все съм на загуба.

— А какви са техните цени?

Щом бе започнала веднъж, налагаше се да му разкаже всичко. Нали изповедта пречиствала душата? А нейната душа имаше нужда от едно хубаво пролетно почистване…

— Те искат майка си и баща си. И то заради тъпата логика, че щом съм жена, трябва да съм потърпевшата страна. Поне така излиза.

Едната му вежда се вдигна.

— Трудно ми е да повярвам, че твоите доставчици искат да те изместят от бизнеса.

— О, не, няма такова нещо. — На устата й се появи горчива усмивка. — Моите конкуренти са тези, които искат да ми отнемат бизнеса и използват всеки долен трик, който им хрумне. А доставчиците само ми пробутват гнили бананови кори на космически цени.

— Добре, това обяснява високите ти цени. А сега ми обясни какво правеше тук Милано.

Андреа го гледаше мълчаливо и по лицето й се разливаше нежна руменина. Какво да му отговори? Най-сетне измисли причина и се хвана за нея като удавник за сламка:

— Той дойде да ме види. Цялото им семейство са мои приятели, нали знаеш?

— Е, и?

Тя се сети за прегръдката на Джо, която бе направила такова силно впечатление на Тор.

— Това са си лични отношения. — Андреа сведе поглед и опита да се усмихне хем невинно, хем изкусително като Мона Лиза.

— Отново криеш очите си — отбеляза той. — Следователно, не става дума за лични отношения, а за бизнес, нали?

Тревожният й поглед срещна неговия.

— Аз… Той… Ти…

— Значи, бизнес — със задоволство каза той. — Прекрасно. А сега малко по-подробно, ако обичаш, любима.

Боже, какво да му каже?

— Това не те засяга.

— Засяга ме, защото той ми е клиент. И защото ти си мой доставчик. Но най-вече, защото твоите проблеми се отразяват негативно на моя бизнес.

Да го вземат мътните заедно с неговата логика! Накъдето и да се обърнеше, той я притискаше с нови аргументи. Каква чудесна двойка бяха Тор и Томас! Този по-долен от най-долните типове, по-гаден и от най-гадното влечуго, по-лепкав и от най-лепкавата муха, адвокат! Ала двамата си приличаха по това, че избираха някоя проста истина и я превръщаха в гнусна лъжа. Какъв шанс имаше тя с тези акули?

Стисна устни. Тор можеше да я принуди да признае за заема на баща си само ако я подложеше на физически мъчения. В никакъв случай не биваше да му казва и за предложението на Максуел да купи „Константин“!

— Та какво искаше да кажеш? — подкани я викингът.

— Добре, де. Говорихме по делови въпроси. Той ми поиска обяснение за лошото качество на зеленчуците. Обясних му същото, което и на теб.

— И той?

— Той ме посъветва същото, което и ти.

— Това не е всичко. Говори!

Обхвана я пристъп на отчаяние. Откъде ли се е досетил? И откъде да намери сили да се овладее?

— Имам куп… сметки, които трябва да платя до идната сряда… и изобщо… — Събра целия си кураж и се постара да каже небрежно и с безразличие: — Започвам да се замислям дали да не… продам „Константин“.

— Ка-а-кво?! — изрева „Богът на гръмотевиците“.

Разбира се, друга реакция от него не можеше и да се очаква. Тя се изкашля и започна отново:

— Сериозно обмислям…

— Това го чух! — сряза я той. — Просто не мога да повярвам! Или използваш претекста, че финансовото състояние на фирмата е тежко, за да се отървеш от нея?

— Нали си гениален… — отвърна му тя и упорито дигна брадичка. — Позна!

— Зная много добре колко труд си вложила, за да запазиш „Константин“ след смъртта на баща си. Работата не те плаши. Което явно означава, че според теб да продадеш „Константин“ е най-добрият изход.

— Да пукнеш дано!

— Аха, познал съм. Преминаваме към точка втора. Ако ти посоча начин нещата да се уредят така, че да не ти се налага да продаваш фирмата, какво би сторила?

— Ще съм ти благодарна.

Ръцете му се отпуснаха върху раменете й.

— Само благодарна? И нищо повече?

Тя вече бе забелязала капана и направи последен опит да го избегне.

— Всъщност бих попитала какво ще спечелиш ти от това.

— Умен въпрос. А отговорът е — искам да защитя моите пазари.

— Само това ли?

— Искам и да запазя „Милано“ като клиенти.

— Още нещо? — скептично се усмихна тя.

Тор наведе глава към нея и топлият му дъх докосна бузата й.

— Теб!

Андреа се отдръпна.

— Забрави. Аз не съм част от сделката.

Лицето му стана мрачно.

— Колко си подозрителна! Винаги търсиш користни мотиви.

— Защото си ми дал добър урок за цял живот.

— Не е вярно! — възкликна той. — Урокът беше от баща ти! Тъкмо той винаги поставяше „Константин“ над всичко, дори над щастието на собствената си дъщеря!

Ръцете й се свиха в юмруци. Много би искала да може да опровергае това твърдение. И страдаше, че не е в състояние да го направи. Защото Тор бе прав…

— Да не си посмял да изречеш лоша дума за баща ми! Ако не беше той, нямаше и да помиришеш клиент като „Милано“! Кой ти е крив, че си прекалено алчен?

— Какво искаш да кажеш? — Пристъпи към нея. Тя нямаше да отстъпи, нямаше да се огъне под заплахата на яростта, бушуваща в очите му. Андреа погледна право в тях и отвърна с цялата сила на собствения си гняв и обида, трупани цяла година:

— Миналата година си се опитал да накараш „Милано“ да скъсат договора с „Константин“ и да те направят свой доставчик! Като видя обаче, че това няма да стане, и си принуден да работиш с нас, ти реши да използваш мен. Нашият годеж ти осигуряваше най-изгодната сделка, каквато можеше да ти предложи Ник.

На устата му се появи студена усмивка.

— Забравяш една подробност. Независимо от всички делови съображения аз те исках. И още те искам. Не знам при какви условия ще те получа, но това неизбежно ще стане!

— На никакви! — рязко отвърна тя. — Вече не съм пионка в деловите ти игри! Никога повече няма да бъда!

— Ще видим. — Отиде до прозореца и погледна към товарната рампа. — Да се върнем към твоя проблем. Засега брокерите и фермерите смятат „Константин“ за източник на лесни пари. Те не те уважават. А ти нямаш защитник и си лесна плячка за всеки.

— Добре, продължавай да наливаш масло в огъня и ще видим докъде ще стигнем! — заяде се тя, макар и доволна, че отново говорят за бизнес. С това щеше някак да се справи. Но ако преминеха към другата тема — за отношенията им, щеше да бъде безсилна да се справи с положението. Страхуваше се от докосванията на викинга, от усещанията, които предизвикваше у нея, изобщо — от всичко, което можеше да я принуди да издаде чувствата си към Тор.

— Освен това имаш конкуренти, които всеки ден откъсват от пазара ти по малко. — Той се обърна и я погледна право в очите. — Тяхната цел обаче не си ти, а аз и моята мрежа магазини, която ти осигурява най-големия пласмент. И те няма да се спрат пред нищо.

Андреа се помъчи да изглежда равнодушна.

— Доколкото разбирам, те са идвали при теб с определени предложения. Може би трябва да се споразумееш с някой от тях.

Той поклати глава.

— Не. Но ти си права, че наистина съм алчен и искам да притежавам всичко — и добри цени при закупуване на зеленчуци, и „Милано“. — Млъкна за миг и после добави: — А желая и теб.

— Май вече опипахме тази почва. Но тя е твърде камениста и в никакъв случай няма да даде плодове.

— Сигурна ли си? Не забравяй, че името Торсен означава много. — Говореше бавно, като наблягаше на всяка дума. — Ние се ползваме с авторитет, какъвто ти нямаш. Нито един брокер не би посмял да ми пробута стока второ качество. И нито един фермер.

От нетърпение тя пристъпваше от крак на крак.

— Е, какво предлагаш? Лично да се обадиш на всеки брокер и фермер, които ме снабдяват?

— Разбира се.

— И какво ще кажеш? — упорстваше тя. — Че ако пак изиграят някой номер на Андреа Константин, царевицата на някой от тях ще стане на пуканки ли?

Тор се усмихна.

— Горе-долу позна. Просто ще обясня, че царевицата действително ще стане на пуканки, ако посмеят пак да изиграят някой номер на госпожа Андреа Торсен.

Трета глава

Андреа се вцепени.

— Ти си откачил!

— Сигурно. — Тор сухо се изсмя. — Но това ще реши и твоите, и моите проблеми.

— И ще създаде хиляди нови! — В гласа й се промъкна паника. — Ще продам „Константин“. Това е много по-разумно решение.

— Не е, защото ще загубя „Милано“.

— Може би новият собственик няма да прекрати вече сключените договори — възрази Андреа.

Вероятно щеше да убеди Джек Максуел да поднови договора с Торсен. Само трябваше да му обясни какви облаги ще получи от това и колко е важно да запази завареното положение…

— Но ти не можеш да гарантираш това, нали?

— Не — неохотно призна Андреа.

— Няма да рискувам, още повече, че има друг изход. Освен това продажбата няма смисъл и по друга причина.

Тази причина вече й бе известна — парите от продажбата едва щяха да покрият заема на баща й към банката, а самата Андреа я очакваше немотия…

— Стойността на „Константин“ падна и аз добре го разбирам. Но няма значение. Готова съм да продавам и на по-ниска цена.

— Съгласна си да вземеш по-малко от половината пари от предишната й стойност? — Тор вдигна вежда. — Не мога да повярвам.

— Винаги си ме обвинявал, че съм прекалено горда — напомни му тя. — Ако се простя с фирмата, това ще ми бъде полезен урок.

— Възможно — кимна той. — За съжаление и аз ще получа хубав урок. Предпочитам да мина без него. Като се омъжиш за член на фамилията Торсен, ще издигнеш отново реномето на „Константин“ и бизнесът ти ще потръгне.

Андреа трескаво обмисляше думите му. Ако не оправеше борчовете си, щеше да й се наложи да продаде фирмата и тогава Тор щеше да остане без основния си снабдител. А според неговия вариант и двамата имат какво да спечелят…

Вгледа се в каменното изражение на лицето му. Дали нямаше да успее да го убеди да й помогне и без да се женят? Торсенови щяха да бъдат доволни, „Милано“ — също, както и тя самата. А Тор нямаше да узнае за нейните дългове…

— И така? — Резкият му глас прекъсна мислите й. — Какъв е твоят отговор?

— Аз… Не зная… — опита се да печели време тя.

— Ще ти помогна да вземеш решение. — Гласът му стана по-студен от всякога. — Ако решиш да продаваш, аз ще прекратя договора с „Константин“ и ти ще останеш без един от основните си клиенти. Знаеш ли колко ще ти струва това?

Тя преглътна мъчително.

— Ти знаеш колко.

— Да, зная. — Думите му бяха редки и безмилостни. — Бизнесът в нашия бранш се върти в тесен кръг. Като потърсим някой от твоите конкуренти, това веднага ще се разчуе. Колко други клиенти ще последват примера на „Торсен“? И как това ще се отрази върху продажбата на „Константин“?

Нарисуваната от него страшна картина се превърна за нея в кошмарно видение. За съжаление, резкият спад на постъпленията можеше да й попречи да продаде фирмата, преди да е банкрутирала. Джек беше добър човек, но бизнесът си е бизнес. Щеше да протака, докато „Константин“ фалира, а след това щеше да купи фирмата на безценица!

— Проклет, да си! — Гневно изгледа Тор. — Значи сега си отмъщаваш? Така ли?

— Точно така. Правя се на рицар в бляскави доспехи, спасявам хубавото ти задниче от огъня, на който се пече, и ти осигурявам добър живот. И правя всичко това за отмъщение. Направо позна.

— Ако… — Андреа внимателно подбираше думите си. — Ако се омъжа за теб, за постоянно ли ще бъде?

— Не съм чак такъв наивник — последва моменталният отговор. Тя примигна, разбирайки, че го е заслужила. — След шест месеца, а може би след година, когато нещата се пооправят, ще се разведем. Ти ще запазиш моята фамилия и закрилата на Торсенови.

Тя отмести поглед. Викингът не й даваше дори време да измисли нещо, за да го надхитри.

— Трябва ми време.

— Давам ти четиридесет и осем часа. След това ще смятам, че си решила да извършиш продажбата. Първото нещо, което ще намериш на бюрото си в сряда сутринта, ще бъде писменото предупреждение, че прекратявам договора с теб.

— Това е второто предложение за брак, което получавам днес — прекъсна го умислено тя. — Имам чувството, че е зараза. — Върху устните й се появи измъчена усмивка.

— От брака ти с Милано няма да излезе нищо. — Гласът му беше спокоен, макар тя да подозираше, че го е ядосала. — Моето предложение е по-изгодно…

 

 

Късно същата вечер Андреа изкачи стълбите откъм задния вход на халето и влезе в малкото складово помещение, разположено над кабинетите под покрива. Напълно изтощена, тя се облегна на вратата. След смъртта на Ник бе продала тяхната къща и беше изпратила чека на банката за погасяване дълга на баща й. От дома, в който бе живяла с Ник почти двадесет и седем години, бяха й останали няколко лични вещи, с които тя не желаеше да се раздели, както и телефонния апарат с предишния им номер, който не смееше да смени от делови съображения — засега малко хора знаеха, че е продала къщата, но новината щеше да се разчуе бързо, след като някой я потърсеше по телефона и разбереше, че номерът е прекъснат.

Андреа отключи вратата. Новото й убежище не приличаше на дом, но вършеше работа. Тя запали крушката и стъпи в стаята, приветствана от блясъка на десетки парчета огледала, окачени на всевъзможни места. Като се пазеше от отразяващите, а следователно — и усилващи, светлината парчета, Андреа бързо отиде до малкия прозорец и го отвори. През юлските жеги в Сиатъл тук ставаше доста задушно.

За нула време кипна вода за кафе върху малкия котлон, който всъщност беше горната част на електрическа печка. След това извади от миниатюрния хладилник яйца и ги изпържи. Наряза си салата и мрачно се усмихна — след като живееше над склада за хранителни продукти, поне нямаше да гладува…

Но като вземеше предвид, че не плащаше наем, нямаше от какво толкова да се оплаква.

— Госпожице Константин! — извика нечий глас от стълбището.

Тя отвори вратата и видя разтревоженото лице на нощния пазач.

— Какво има, Уили?

— Исках да проверя дали сте добре. Ако ви потрябвам, тук съм. — Той се прокашля. — Днес говорих с Марко.

— Какво му каза?

— Нищо! Но той ми е братовчед…

Андреа затвори очи и преброи до десет.

— Разбирам в какво положение те поставям. И все пак не бих искала да разправяш…

— То се знае. — Пазачът оправи колана си с оръжието. — Но да речем, че някой откачен пусне един откос по чувал с картофи… Е, ще си купиш друг. Но ако вие сте тук…

— И нещо се случи, нали? Това ли те притеснява? Ще се постарая да не ме застрелят.

— Хубаво — неохотно каза пазачът и тръгна надолу по стълбите. — Нали ще заключите вратата? И сложете под възглавницата лоста, който ви дадох. Лека нощ, госпожице.

 

 

Когато Андреа се събуди, стаята бе окъпана в слънчеви лъчи, които сякаш й обещаваха по-радостно бъдеще. Нищо работа — парчета от огледало, които обаче отразяваха светлината и се получаваше истинска феерия от светлина. От друга страна, изпълнената със слънчеви лъчи стая означаваше, че Андреа се беше успала. С малко късмет обаче щеше да се промъкне до кабинета си, без никой да я забележи.

Никой не знаеше, че тя живее тук. Освен… Марко, десетината продавачи и поне дузината товарачи, които неизбежно я бяха търсили цяла сутрин!

— Знаех си, че сте някъде тук. Колата ви е на паркинга — избърбори Марко, когато десетина минути по-късно влезе в кабинета й. — Къде се криехте?

— На тавана — честно си призна тя. — Какво има?

— Срещу нас са започнали бойкот.

Андреа затвори очи. Хартсуърт и неговият отвратителен адвокат Томас! Какво ли не би дала да ги заключи за една седмица с тяхната червясала царевица!

— Продължавай!

— Досега се обадиха трима фермери от източната част на щата Уошингтън и всеки от тях ни руга като бесен, защото не сме им платили. — Той се намръщи. — Всичките настояват да им платим в аванс.

— Правилно. Защото като изпратят скапаната си царевица, и свинете няма да я ядат! Няма да плащаш!

— Нямаме избор — възрази той. — Да можех само да им дам да разберат! Но резервите ни не са вечни.

— Добре. Какво ще правим?

— Вие сте шефът. Решавайте.

— Ще говоря лично с всеки от тях. Колко време бихме издържали?

— Два дни. А, и младият Милано беше тук. Ще се обади по-късно.

Андреа кимна. Първо — бизнесът. Вдигна слушалката със съзнанието, че от задънената улица трябва да има някакъв изход. Още не се бе отчаяла напълно. Поне засега.

Шест часа по-късно тя се увери, че късметът изцяло й е изневерил и разбра какво означава думата „отчаяние“, както и „истинска паника“. Андреа тръшна слушалката й с гневен жест помете книжата от бюрото си.

Всички мъже, с които бе говорила, се оказаха с по-голям инат и от най-опърничавото муле. Бяха й отговорили, че ако иска доставки или ще трябва да им плаща в аванс и в брой, или да подвие опашка…

Когато срещна Тор, Андреа бе твърдо решена да не споделя живота си с егоист като баща й, отдаден изцяло на бизнеса. Тя се надяваше, че очарователният викинг не е като Ник. Че я обича поне мъничко повече от бизнеса си. Че ще бъде на първо място в живота му…

Каква ирония на съдбата — да бъде принудена да се омъжи за мъж, който слага бизнеса пред любовта!

Все пак, напомни си тя, най-добре се смее този, който се смее последен. Да! Щеше да играе същата игра като Тор, по неговите правила. И щеше да спечели. Беше длъжна!

 

 

В девет часа вечерта главният магазин на фирмата „Торсен“, разположен в центъра на Сиатъл, вече беше потънал в тъмнина. Двата етажа над него също изглеждаха безлюдни, светеше само прозорецът на последния кабинет от горния етаж. Кабинетът на Тор.

Нощен пазач пусна Андреа в сградата и тя се изкачи горе, като се мъчеше да успокои неравномерното си дишане. Прекара пръсти през късите си руси къдрици и с ужас установи, че ръцете й треперят. Колко съм жалка, помисли с погнуса. Абсолютно нищожество!

Е, добре, беше изплашена. Какво толкова, да не е велик грях? Коя жена се чувства добре, като й предстои да се хвърли в краката на един мъж, да се просне на земята и да го моли за милост?

Андреа спря, като хапеше устни. Може би нямаше да й се наложи да му се моли. В края на краищата не беше задължително. Щеше да пропусне тази част от изпълнението си. Ако й провървеше, щеше да пропусне и моментът с просването на земята. А вместо да му се хвърля в краката, щеше да се хвърли в прегръдките му! Само че внимателно, без да го плаши…

Веднъж взела решение, тя си възвърна самообладанието и прекоси дългия коридор. Вратата на кабинета бе отворена. Тор седеше зад бюрото, надвесил глава над някакви книжа. Самообладанието й се изпари и тя тъкмо се канеше да избяга, когато той я забеляза.

— Андреа?

Е, за отстъпление вече беше късно.

— О, виждам, че си зает! Ще намина друг път. — Тя отстъпи няколко крачки и едва не се препъна. С един скок той се озова до нея. Върху устните му грейна самодоволна усмивка.

— Страх ли те е? — сети се викингът. И след като тя призна с кимване, й подаде ръка и каза: — Ела, скъпа! Щом си дошла чак дотук, трябва да направиш и последната крачка.

Андреа пое дълбоко дъх и бавно, колебливо и с безкрайна предпазливост сложи изящната си ръка в неговата — голяма като мечешка лапа. Обгърна я ласкавата топлина на пръстите му, тя се успокои и съпротивата й започна да изчезва.

Той я притегни съвсем близо към себе си. Още само стъпка и тя щеше да се озове в прегръдките му… Толкова й бяха липсвали ръцете му, сключени около нея, нежната им сила и сигурността, която излъчваха! И начинът, по който телата им се бяха допирали в съвършен съюз…

— И така — изръмжа той в ухото й, — на какво дължа честта?

Тя въздъхна и разбра, че е готова да се предаде. Може би все пак нямаше да навреди да се хвърли в краката му… Какво ли очакваше от нея най-напред? Най-вероятно — да му се моли.

— Дойдох да те по… — заекна тя, защото думата заседна като буца в гърлото й.

Той се засмя.

— „По“ ли? Какво?

— Да, по… — Думата решително отказваше да се откъсне от езика й. — Дойдох да се раз…

— По… Раз… Пораз. — Устните му трепнаха. — Какво е това, нов вид плодове ли? Запази ми пет кашона!

Тя пое дълбоко дъх. Беше абсолютно непоносим! Прекрасно знаеше за какво бе дошла при него! Защо не й помогнеше поне малко?

— Дойдох… — Главата й гордо се изправи. — Дойдох, за да ми докажеш добрите си намерения. — Страхотна идея, похвали се наум тя. Беше по-хубаво от всякакви молби, разпростирания и хвърляния. — Ти обеща да ми помогнеш, ако се омъжа за теб. Съгласна съм, но първо искам да получа доказателство, че си в състояние да се справиш с един от многобройните ми проблеми. — Дълбоко въздъхна. Нямаше съмнение, че гордостта й бе останала невредима и цяла до последния грам.

Тор язвително се усмихна.

— Ами да, разбира се. Как веднага не се сетих!

Последваха две минути на неловко мълчание. Тя агонизираше и вече беше готова да се прекърши.

— Кажи какъв е проблемът и ще се заема с решаването му. При това с удоволствие.

В този момент Андреа се почувства по-нищожна и от червей. Но прекоси стаята и приседна на кранчето на стола, поставен пред бюрото. Пестейки думи, описа историята с Хартсуърт, Томас и фермерите. Накрая каза:

— Не вярвам, че тази вечер можеш да предприемеш каквото и да било.

— Така ли? — Тор порови из бележника, вдигна слушалката и набра някакъв номер. — Е, малка невернице, слушай и се учи!

Първо се обади на адвоката си. След като подробно му обясни положението, се обади на непоносимия господин Томас. На нея не й стигна кураж да попита откъде и кога е успял научил домашния му телефонен номер…

— Обажда се Тор Торсен — представи се той, изслуша събеседника си и продължи: — Точно така. От „Торсен“. Разбирам, че е възникнал някакъв конфликт между вашия клиент господин Хартсуърт и моята годеница Андреа Константин. — Известно време мълча. — Да, това е едно интересно твърдение, въпреки че то не съвпада с протокола на Федералната инспекция по плодове и зеленчуци. Наредил съм на моя адвокат още утре сутринта да заведе дело срещу господин Хартсуърт от името на госпожица Константин.

Тор сложи крака на бюрото и пусна слушалката, като я държеше за шнура. Усмихна се на Андреа. След около пет минути разнасящите се от слушалката крясъци най-после секнаха.

— А сега слушайте добре какво ще ви кажа. Това е моето първо и единствено предложение. Не по-късно от двадесет и четири часа вашият клиент ще закара камион царевица на товарната рампа на „Константин“. След което на името на господин Хартсуърт ще бъде изпратен чек. Какво мислите по въпроса? — Тор се усмихна. — Добре. Беше ми много приятно.

— И това е всичко? — попита Андреа, след като той затвори. — И Томас се съгласи?

— Разбира се.

Разбира се! Тя кипна от негодуване. Колко лесно стана! Но защо бе завладяна от такова раздразнение? Всъщност причината бе, че тя самата не успя да се справи. С всичките си молби и заплахи не бе постигнала нищо. А една дума от Тор Торсен — и хората се надпреварваха как да му угодят. В склада й като по вълшебство щеше да се появи царевица. Фермерите щяха да се бият кой пръв да й достави ябълки. И качеството на стоката със сигурност щеше да се подобри стократно. Като си представи всичко това, върху лицето й се изписа странно изражение.

— Ти като че ли не си доволна — забеляза Тор.

— Не съм — призна тя с безцеремонна откровеност. — Изпълнена съм с благодарност към теб, но не съм доволна, че моите проблемите ще се оправят само защото ти си мъж, при това от фамилията Торсен.

— Така е, но щом толкоз се тормозиш, зарежи бизнеса.

— Не мога. — Очите й пламнаха от гняв. — Забрави ли? Ако реша да продам „Константин“, ти ще се отървеш от мен. И цената на фирмата ми ще спадне.

Тор сви рамене.

— Както върви, тя непрекъснато пада.

— Не!

— Погледни фактите! Не можеш да победиш със собствени сили. — Тор се наведе към нея през бюрото, престореното му равнодушие се стопи. — Нима ще позволиш на банда безскрупулни кретени да те изритат от играта? Те използват всички средства — и честни, и непочтени.

Погледът й се зарея някъде надалеч, а гърбът й предизвикателно се изправи. Бе обещала на Тор, че ако реши проблема й, ще се омъжи за него. И трябваше да удържи на думата си — като в бизнеса.

— Добре! Аз имам нужда от теб. Ето, признах си.

— Ти си голяма работа — каза сухо Тор.

— Продължаваш ли да настояваш за брак?

— Да.

— Имаш ли нещо против предварителен договор, според който след сватбата ни няма да има сливане на фирмите?

— Не, нямам нищо против. Дори предпочитам всеки да гледа своята работа.

— Тогава ще се омъжа за теб. — Андреа вдигна поглед и замръзна на стола.

В очите му искреше тържество, което ги правеше яркосини. Да, най-сетне той бе победил. И сигурно беше доволен. Изпълни я лошо предчувствие за утрешния ден. Чакаше я брак, изграден върху физическо желание и бизнес, а не върху любов.

— Отдавна трябваше да се съгласиш — измърмори той с груб глас и стана.

Тя също се изправи.

— Първо да гласуваме основните правила на нашия брак — избърза Андреа.

— Например? — Тор се усмихна и заприлича на огромен гладен лъв.

— Ще се разведем след три месеца.

— Най-малко след шест. — Като поклащаше глава, той заобиколи бюрото. — За по-малък срок няма да оправя „Константин“.

— Добре. Нека бъдат шест — примири се тя и заотстъпва назад. — Но ми трябват поне два месеца, за да се подготвя за сватбата. Претрупана съм с работа.

— Ще се оженим след четири седмици.

— Срокът е твърде кратък! — Застана от другата страна на стола.

— Моите съболезнования.

— Сватбата… — Млъкна, защото той отмести стола с крак и се приближи към нея. — … ще бъде скромна и в интимен кръг…

— Не позна. Ще направим голяма сватба, и то в моята църква. — Тор се надвеси над нея. — Целта е всички да научат, че сме се оженили. Аз ще се погрижа за всичко. За теб ще остане само да се явиш. Да имаш други условия?

— Да! Аз… Ще живея отделно. — Андреа бързо отстъпи назад. — Няма защо да сме заедно. Нали бракът няма да е истински и изобщо…

— Засега няма да дискутираме този въпрос — ухили се той победоносно. — Ще го обсъдим на следващ етап от отношенията ни… Нещо друго?

Тя кимна и бързо започна да говори, съзнавайки, че вече няма накъде да отстъпва:

— И не съм съгласна… да… бъда… — Зениците й се разшириха, защото той бе съвсем близо до нея. — Няма да ме докосваш!

— Повярвай ми, докосване ще има. И то много. Още сега.

Златната му обеца проблесна, когато нежно, но рязко я притегли към себе си. Тя се озова в прегръдката му. Едната ръка я обхвана през кръста, а другата се плъзна по гърба й към врата. Пръстите му се вплетоха в късите й руси къдрици. Гледаше замислено повдигнатото й към него лице.

— Чаках този момент твърде дълго — измърмори викингът и впи устни в нейните.

Тя цялата се напрегна, като една част от нея се съпротивляваше. Но друга, предателската, се отдаваше изцяло на съкрушителните емоции, които той пробуждаше у нея. Бе забравила какво представлява неговата целувка — полет над слънчевите дъги, нагоре към някакъв вълшебен свят, изпълнен с надежда, вяра и прекрасно бъдеще.

Беше невъзможно да се съпротивлява. С лека въздишка тя се отпусна в прегръдките му и прие краткотрайното удоволствие. За последиците щеше да мисли по-късно, а дотогава имаше време. Много време…

— Толкова за докосването — прошепна Тор до устните й с глас, изпълнен със задоволство. — Да се хванем ли на бас колко време ще издържим да живеем отделно?

Четвърта глава

По-късно същата нощ Андреа стоеше по средата на таванската си стая и мълчаливо негодуваше. Как можа дори за миг да забрави каква абсолютна гадинка е нейният бивш, пардон, настоящ годеник?

Мрачно сви вежди и нервно перна с ръка близкия грозд от огледални призми. Колко от нейните основни правила помете той? Според нея всички, освен едно. А и на него не посегна само защото бе решил да не оспорва нейното желание да живеят отделно. Засега. Щеше ли тя обаче да намери сили да се справи с него, ако той се заемеше и с това? Нали по всички останали въпроси Андреа беше отстъпила…

Тор безцеремонно бе отхвърлил предложението й да отложат сватбата с три месеца. Добре де, беше изтъкнал и основателна причина за това. И отгоре на всичко той бе продиктувал как ще се оженят, кога и дори къде!

Колкото и да не й се искаше да признае, от гледна точка на бизнеса, наистина беше по-разумно да направят една внушителна сватба. И щом трябва да се женят, колкото по-скоро, толкова по-добре. Що се отнасяше до приготовленията, Андреа нямаше нищо против той да се заеме с тях.

Но така безочливо да помете правилото й за докосването… Андреа потрепери. Бе я поставил на място със страстната си целувка, беше обърнал чувствата й с главата надолу, отвътре навън и оттам насам. Как бе позволила това да се случи? И как щеше да се отбранява от сега нататък?

Не биваше да му позволява да я докосва, ето как. И никакви целувки! Дори никакви приятелски потупвания. Преди той да каже „искам“, тя следваше да възрази с „няма“!

Успокоена, че сама определя собствената си съдба, легна и се сгуши под завивките. Един последен въпрос обаче не й даваше мира. Със смътна обида се питаше защо Тор не беше настоял да живеят заедно… И миг преди да заспи, Андреа разочаровано помисли, че не биваше да му поставя това условие…

 

 

Следващите две седмици отлетяха бързо, денят на сватбата наближаваше и Андреа все повече се притесняваше. За нейно облекчение Джо Милано не се обади нито веднъж. Или не беше разбрал за предстоящата сватба — макар че Тор публикува във вестника огромна обява за предстоящото събитие, или бе решил, че истинският джентълмен трябва да стои настрана.

Тя се усмихна, прелиствайки купчината документи. Може би причината беше друга и Цезар бе предупредил сина си да не се меси. Та нали тъкмо Джо беше главният виновник за разтрогването на годежа й миналия път!

Някъде наоколо звънеше телефонът. След четвъртото иззвъняване тя успя да го открие под купчината рекламни брошури.

— „Константин“ — бързо каза тя в слушалката.

— Андреа ли е? — изрече глас с лек акцент. — Обажда се Соня Торсен.

— Здравейте, госпожо Торсен. — Андреа се напрегна. Защо ли майката на Тор й се обаждаше?

— Моля те, наричай ме Соня. Ако ти е удобно, бих искала да обсъдя с теб плановете за сватбата…

Андреа с облекчение се отпусна на стола. Естествено. Как веднага не се сети?

— Планове ли? Да, разбира се. Бях забравила… — Беше готова да си прехапа езика. Така ли се говори с бъдеща, тоест с временно бъдеща, свекърва?

— Изненадана съм, че си толкова спокойна — засмя се Соня, — като се имат предвид плановете на Тор.

— Моля? — Андреа се надигна от стола. За какво говореше майка му?

— Приятно ми е, че ми се доверяваш във всичко. Но не съм сигурна за някои подробности. Ще имаш ли утре време да обядваме заедно? Разбирам колко си заета…

Утре… Утре… Къде ли се е дянал календарът? Май беше под баланса за миналото тримесечие…

— Няма да сме сами — добави Соня, която погрешно изтълкува мълчанието й. — Поканих и Джордан, като сметнах, че няма да имаш нищо против.

— Благодаря. Разбира се, че ще ми бъде много приятно. Ако ви се струвам малко несериозна, то е защото съм… малко разсеяна.

— Това е обичайно за всяка младоженка — засмя се Соня с видимо облекчение.

— Утре… — Най-после намери календара и бързо го прелисти. Нямаше ангажименти, които не би могла да отмени. С огромно задоволство зачерта срещата с Тор. — По кое време ви е най-удобно?

— Може би в един?

— Идеално.

Настъпи деликатна пауза.

— Приятно ми е, че отново се събрахте с Тор. Никога не съм срещала по-подходяща двойка — каза Соня.

— Аз… Вие… Той… — Браво, Андреа, много добре, смъмри се тя. О, господи, какво да й отговори? — Благодаря ви.

— Притесних ли те? Извинявай. Няма да ти преча повече. Очаквам утрешния ден. Ще си поговорим. Довиждане, дъще.

От неочакваното обръщение на Андреа й стана приятно.

— Чао! — смотолеви тя и затвори телефона.

За какво говореше обаче Соня? Какви са тези планове на Тор? Отново грабна слушалката.

— Какво става? — рязко попита тя годеника си, без да отвърне на поздрава му.

— Да не си останала без сутрешно кафе, любима?

— Не ме любимосвай! Току-що говорих с майка ти. Тя се държи така, сякаш бракът ни ще е истински или… нещо подобно.

— Той действително ще бъде истински. Съвсем истински.

— Знаеш какво имам предвид! Соня ме покани утре на обяд.

— Ами? Какво си позволява тя спрямо бъдещата си снаха!

— Престани да се занасяш! Предупреди ли я за развода?

— Казах й само за сватбата. Ще бъде малко тъпо да говорим за развод веднага след като сме обявили, че ще се женим.

— Искам да кажеш истината на семейството си.

— И каква е тя?

— Че вършим това, за да защитим нашите делови интереси.

— Не, ти го вършиш.

— Какво искаш да кажеш? — По гърба й полазиха тръпки на подозрение. — Ако не това е причината, защо тогава се жениш за мен?

— Още ли не си го изчислила?

— Явно не съм. Защо не ме осветлиш?

— Не искам! — Дочу се тих смях. — И нямам намерение да споменавам за развода пред роднините ми. Но ти свободно можеш да им кажеш каквото си искаш. Андреа?

— Какво?

— Да имаш нещо друго? Чака ме работа.

Тя се засегна от думите му и това не й хареса. Той твърде много й влияе, на това трябва да се сложи край.

— Не, друго няма — тросна се тя и затвори. След петнадесет секунди телефонът иззвъня.

— Тук е „Конст…“ — механично започна тя.

— Ти не ми каза „Довиждане“ — прогърмя в ухото й гласът на Тор. — Не съм чак толкова зает, че да не си кажем едно човешко „Довиждане“ с годеницата си.

— Довиждане, господин Торсен. — По устните й се плъзна лека усмивка. Идиотът му с идиот!

— Ако бях при теб, щях и да те докосна… Знаеш как. Довиждане, скъпа. — Той затвори, преди тя да се опомни.

Бузите й пламтяха. А, не! Това повече не можеше да се търпи! Нямаше да си позволи да я победят собствените й чувства към него. Те биха й донесли само болка. Андреа затвори очи и въздъхна. Бе взела това решение късно, твърде късно…

 

 

На следващия ден точно в един часа по обяд Андреа подкара към дома на Торсенови. В редките случаи, когато бе идвала тук по време на предишния си годеж с Тор, се бе възхищавала на обширното им имение, разпростряно високо върху хълма „Магнолия“, откъдето се разкриваше изумителната панорама на залива.

Андреа слезе от колата и се загледа във фериботите, порещи стоманеносивите вълни. Би могла цял ден да стои тук и да попива величествената красота на планините и свежото ухание на море. Само че беше невъзможно. Безсилна да отложи неизбежното, тя прекоси широката зелена поляна към къщата.

На предната веранда в люлеещ се стол седеше бившата госпожица Джордан Робъртс, сега — госпожа Джордан Торсен.

— Нямах търпение да те чакам вътре — призна си тя и се усмихна дяволито. — Толкова се радвам за вас с Тор! Не вярвах, че ще се сдобрите. Хайде, разправяй, но всичко!

Изведнъж Андреа изпита чувство на вина. Трябваше да й звънне и да обясни истинските обстоятелства около предстоящата сватба. Нали бяха първи приятелки през целия си живот, частично поради факта, че чичото на Джордан имаше магазин за плодове и зеленчуци. Откакто Андреа се помнеше, семействата Робъртс и Константин имаха делови връзки. Едва след като Торсенови закупиха „Корнкоп“ и Джордан се омъжи за брата на Тор, в отношенията им възникна известна резервираност. Бъди честна, каза си Андреа, резервите се появиха у теб, не у Джордан.

— Хм, как да ти кажа — започна блондинката, решена да си признае всичко, но Джордан скочи и поривисто я прегърна.

— Виждаш ли колко е едро бебето? — каза тя и се потупа по внушителния корем. — И вината е само в Райнър.

— Радвам се за теб — вдигна недоумяващо вежди Андреа.

— Искам да кажа — оплака се Джордан, — че Торсенови са едри мъже и правят едри бебета. Но ти сама ще се убедиш в това. — Тя лукаво се усмихна. — Охо, ти се изчерви!

— Тази сватба…

— За сватбата ще говорим, след като хапнем. — Джордан хвана приятелката си под ръка и я поведе към вратата. — Само да видиш как се е постарала Соня.

— Бих искала да поговорим сега, но щом…

— Аларик също те очаква с нетърпение. Винаги съм подозирала, че не е съвсем безразличен към теб.

— Той е много мил — съгласи се Андреа. Беше приятно изненадана, че ще се види и с бащата на Тор. Може би все пак не бива да обяснява за развода. Защо да разваля настроението на хората? По-добре да изчака.

Обядът протече много приятно. Беше позабравила колко много харесва майката на Тор. Високата слаба жена имаше чудесно чувство за хумор и в кафявите й очи играеха весели искрици. Аларик беше душата на компанията и с присъщото си остроумие предизвикваше смеха на всички. Докато пиеха кафето, Соня се изправи.

— Всичко бе чудесно — каза тя. — Моля да ме извините, но ще се заема със съдовете. Джордан, защо не ми помогнеш? Ти остани тук, Андреа. Ние ще се оправим.

— Значи Тор все пак те хвана в капана — каза Аларик, след като Соня и Джордан излязоха. — Пък аз не вярвах, че ще успее.

— Не се дадох лесно — усмихна му се Андреа.

— Това е добре. Ще те цени повече. — Потропа с пръсти по облегалките на инвалидната си количка. — Искаше ми се да го напердаша, когато те изгуби първия път.

— И какво щеше да стане? — весело попита тя.

— Нищо — отвърна й той и се усмихна съвсем като Тор, от което сърцето й се сви. — Нищо, защото е инат.

— Така ли? — учуди се престорено тя. — Аз пък да не забележа.

И двамата избухнаха в смях.

— Тор има нужда от жена с чувство за хумор.

— Прав си — съгласи се Соня, която тъкмо влизаше, следвана от Джордан. Тя спря до Аларик и нежно го стисна за рамото.

— Колкото по-скоро се оженят, толкоз по-добре. Андреа, ела, ако обичаш. Имам изненада за теб. Джордан, и ти ела да видиш.

Поведе двете по-млади жени нагоре по стълбата, после — по коридора, отвори стаята за гости и посочи с ръка. Върху леглото имаше оставена норвежка носия. Бродирана в червено, бяло, зелено и златно престилка бе оставена върху яркозелена пола. Същата бродерия украсяваше яката на бялата блуза и червеното елече. Андреа нежно погали красивите сребърни копчета

— Колко е красива! — възхити се тя.

— Това е „бунад“ — усмихна се Соня със замъглени от сълзи очи. — Три поколения жени от моя род са се венчавали с тези дрехи. За мен ще бъде чест, ако ги облечеш на твоята сватба.

— Не мога! — възкликна Андреа, но се усети навреме и погледна възрастната жена извинително. Щеше да бъде подигравка, ако облечеше нещо, символизиращо богатите семейни традиции на Торсенови. Но как да обясни това на майката на Тор? — Вие… Вие сте твърде великодушна. — Гласът й едва се чуваше.

— Това е чудесна идея — радостно се засмя Джордан. — Аз съм твърде дребна и не можах да я облека на моята сватба. Какво ли ще каже Тор, като те види! Ти си длъжна да си сложиш бунад. Щом правите традиционна сватба, трябва да си облечена с традиционната носия.

Андреа не разбираше нищо.

— Джордан е права. Ще бъде странно, ако младоженката облече друга рокля. Сигурна съм, че и Тор мисли така — съгласи се Соня. — А и за мен това има голямо значение.

Какво й оставаше, освен да се предаде?

— С удоволствие, благодаря ви — избъбри Андреа и прегърна бъдещата си свекърва. — С дрехите всичко е ясно. Друго има ли?

— Има. Например, уроци по езда. — В очите на чернокосата й приятелка искреше смях. — Можеш ли да яздиш в дамско седло?

— Защо в седло? — примигна Андреа.

— Тор не ти е казал, нали? — Соня въздъхна и измърмори нещо на норвежки по адрес на сина си.

— Какво не ми е казал? — Усети, че започва да се паникьосва.

Соня и Джордан си размениха многозначителни погледи.

— Ще направим традиционна норвежка сватба — обясни й Соня. — Тор настоя. С истински носии, тридневни празненства и процесия на коне до черквата.

— Е, явно е забравил да ме посвети в тази дреболия — призна Андреа Само да й паднеше, така щеше да го подреди, че да помни цял живот.

— Как е могъл? За какво е мислил тогава? — възмути се Соня.

— За това, че ако й каже, тя ще офейка — засмя се Джордан.

— Дълбоко съм ти признателна — просъска Андреа. — Ти си истинска приятелка.

— Слушай, та това ще бъде ужасно интересно! Никога преди не съм била на такава сватба, а Райнър разказва, че е невероятно зрелище.

— Сигурна съм, че Тор желае сватбата му да бъде събитие, което всички ще помнят до края на живота си — предположи Соня. — Нещо, за което ще говорят дори внуците ви.

— Но… Вие не разбирате. — Тъмните очи на Андреа се напълниха със сълзи. Защо Тор я нараняваше? Не разбираше ли в какво положение я поставяше? — Това няма да бъде истински брак. Това е само… делова връзка.

— Тези ги разправяй на друг! — сряза я Джордан, после я погледна внимателно и възкликна: — Но ти говориш сериозно!

— Просто е необходимо да направим такава сватба, че да се разчуе — почти проплака Андреа и осъзна, че обяснението й звучи странно, затова поясни: — Тогава конкурентите няма да пречат на „Константин“. Бракът ни е фиктивен, нима не разбирате? А не, защото се обичаме или… нещо такова.

— Предсватбена треска! — възкликнаха в един глас Соня и Джордан и се разсмяха едновременно.

— Нищо подобно! Това е сделка!

— Чудесно — одобрително каза Соня. — Любовта има неприятното свойство да отвлича вниманието от реалните проблеми. Но нищо чудно да намерите и… — тя се поколеба и продължи с усмивка — … практични причини да сте заедно.

— Ами да — бързо вметна Джордан. — Любовта е абсолютно непрактична и съвсем алогична.

Андреа се предаде. Какво да обяснява? Двете жени нямаше да й повярват. Е, нека засега живеят с илюзиите си, реши тя.

— Не се притеснявай. Всички ще ти помогнем. — Соня я прегърна през раменете. — Хайде да прегледаме какво сме планирали, за да знаеш точно как вървят нещата.

Андреа тръгна с тях, като се чувстваше най-голямата измамница на света. Защо Тор е вдигнал такава патаклама? Какъв бе смисълът?

 

 

Два дни преди сватбата при Андреа се появи Джо. Тя веднага разбра, че е той е бесен.

— Ти изпрати това на нас и аз връщам го — обяви той и хвърли върху бюрото й някакъв плик.

— Какво е това? — Андреа взе плика, за да не изчезне завинаги сред купищата книжа.

— Пари — заяви Джо с обиден глас. — Как правиш това?

— Кое? Нали съм ви длъжница за онази развалена стока.

— Знам, че не искаш обиждаш нас. Но го правиш. Да изпратиш тези пари, това не правилно. — Той седна в креслото пред бюрото и я изгледа убийствено.

— Защо да не е правилно? Това е обичайната практика.

— Моля, обясни. — Гледаше я подозрително.

— Виж какво, ти получи лоша стока и се обади на Тор да се оплачеш. Така ли беше?

— Честно казано, кара, оплакването предоставих на баща ми.

— Така ли? — Тя прехапа устни. — Е, значи Цезар се е обадил и се е оплакал. Тор се е почувствал по-нищожен и от червей и ви е върнал парите.

— Да, един или два пъти — съгласи се Джо.

— А защо Тор ви дава тези пари? Защото иска да сте доволни и в бъдеще да му носите добра печалба.

— Мисля, че разбирам. — Джо погледна плика с копнеж. — Но папа само малко се оплака на Тор. Ние повече се оплакваме на теб.

— Знам. Ако много се бяхте жалвали на Тор, той щеше да ми се обади и да крещи като… Хм, да… се оплаква твърде много. Щях да се почувствам като пиявица и да му платя, за да си затвори устата.

— Червеи и пиявици… Това не ли мръсно? — Джо я погледна с надежда. — Наистина ли практиката такава?

— Определено. Аз само отрязах посредниците. Всичките тези червеи и пиявици.

— Да, разбирам. Но…

Усети как той започва да омеква.

— Използвахте ли стоката, или я изхвърлихте?

— Съжалявам да кажа — сви рамене той, — но я хвърлихме.

— И защо?

— Стока лоша.

— Ако искаш, ще ти уредя да се обадиш и да покрещиш на Тор, за да ти поолекне. — Тя се опита да направи смирена физиономия. — Но тогава пък той ще трябва да се обади на мен и да се държи като с долен червей.

— Не като с пиявица?

— Ами… Може би и като с пиявица. Искаш ли това да стане? Нали след няколко дни ще бъде мой съпруг?

— Не, не! Ние вземем парите, за да не си пиявица в деня на сватба. — Джо грейна от радост и издърпа плика от ръката й. — Радвам много, че уредихме това. Ние сме добре заедно. Защо ти не иска омъжи мен, а омъжва Торсен?

— Ние с теб — язвително започна тя — щяхме да се хванем за гушите, преди да свърши медения месец.

— Но това би бил много хубав меден месец — въздъхна той замечтано и погледна към тавана, сякаш виждаше върху него мечтаното бъдеще.

— Да имаш нещо друго за обсъждане? — попита Андреа, за да го върне на земята.

— Ъ-хъ, съвсем мъничко нещичко — показа Джо с пръсти.

— Да? — Какво ли пък щеше да е това?

— Искам извиня се, че миналия път те накарах да скъсаш с Тор. Моите думи сторили разрив и аз чувства се много зле. — Той бързо се огледа и, очевидно успокоен, почти прошепна: — Той чул ли какво казах?

— Не и от мен.

— Добре. Защото ако узнае, с мен свършено завинаги! Нали обещаваш мен, че твоите уста са зашити? Никак не му казвай, че идвал съм тук.

— Обещавам. — Джо беше толкова притеснен, че тя не можеше да не се съгласи. — Устата ми е запечатана.

— Чувствам се много зле, кара. — Той поклати нещастно глава. — Торсен бъде твой съпруг, а жена не трябва има тайни от свой мъж. Но съм щастлив, че няма да му кажеш…

— Какво именно? — На прага стоеше Тор. Той ги прониза с гневен поглед и пристъпи в кабинета.

— Беше приятно поприказвам с теб, кара. — Джо бързо се смъкна от бюрото. — Желая щастлив брак. Скоро ще се видим. Искам кажа, не много скоро. Може би никога пак. Аз си тръгвам, добре, нали? — и се измъкна покрай Тор.

— Смятам, че ще е много добре! — Тор ритна вратата след него и тръгна към Андреа.

— Не си давай труд да викаш — изпревари го тя.

— Какво не би трябвало да ми казваш? — попита твърдо викингът, като се стараеше да не ръмжи.

Тя не можеше да му отговори, заради обещанието си пред Джо, но не искаше и да лъже. Презираше лъжата, а и истината винаги излиза наяве.

— Джо не искаше да разбереш за посещението му — опита да се измъкне тя. Дано успее да му каже някои неща, без да изкриви цялата истина. Това щеше да успокои съвестта й, макар и не напълно.

— Защо да не разбера?

Въпросът беше труден и тя нямаше предварително готов отговор. Опита се да печели време:

— А ти как мислиш?

— Защото веднъж вече той развали нашия годеж — бързо отвърна Тор — и знае, че ще го смачкам, ако посмее да повтори нещастния си опит!

Андреа премигна. Значи Тор е знаел. За нещастие на Джо и за нейна радост. За радост ли? Трябваше да му обясни.

— Когато Джо ми каза подробностите по сделката миналата година, той не знаеше, че това ще сложи край на годежа ни. Всъщност той искаше да се оженим.

Тор избълва мръсна дума и тя се изчерви.

— Единственото, което иска господин Милано, си ти!

— Не е вярно — възрази тя. — Той смяташе, че това ще бъде много практичен ход. И досега смята така. Но аз не желаех брак по сметка!

— Аха. А сега желаеш, така ли?

— Нали в края на краищата се омъжвам за теб? — възмути се Андреа. — А ти се правиш на потърпевш. Но пълната глупачка бях аз. Въобразявах си, че ме обичаш. Докато не разбрах, че единствената ти цел е била да накараш Ник да е отстъпчив по време на преговорите. Би ли го отрекъл?

— Да! Отрекох го миналата година, отричам го и сега! — Гласът му бе много сериозен. — Нима наистина мислиш, че се нуждаех от теб, за да получа най-добрите условия от Ник и „Милано“? Грешиш! Тъкмо Ник щеше да получи изгода от зет като мен. Не аз, а той постави условието да се оженим!

— Това е лъжа! — Скочи на крака. — Да не си посмял да обвиняваш баща ми! Той никога не би сторил това с мен!

— А аз бих ли?

— Ти ми направи предложение, нали? Ти искаше Милано да прекъснат договора си с „Константин“ и да работят направо с теб. Когато не успя, аз бях следващият ти ход. Стани годеник на дъщерята и бащата ще ти осигури изгодна сделка!

— Много си прозорлива. Всичко проумя, нали? — Мускулите на челюстите му нервно заиграха.

— Да! — Гордо вдигна глава. — Истината е, че и сега не би се оженил за мен, ако не беше сметката на Милано. Отречи и това, ако можеш!

— Не мога да отрека — рязко отвърна Тор. — Мога само да съжалявам, че е така.

— Бракът с мен е полезен за твоя бизнес. И ти ми направи предложение — продължи Андреа с дрезгав от вълнение глас. Много я заболя от думите на Тор и сега се мъчеше да не заплаче. — Аз бях средство за постигане целта на мъж, чийто живот е посветен само на бизнеса!

Тор протегна ръце и без да обръща внимание на съпротивата, обхвана с длани лицето й.

— Господи, колко много гняв и обида са се насъбрали в теб. И всичко това ти причинихме ние — баща ти и аз.

— Остави Ник! Само ти. — Тя поклати глава, като се стараеше да задържи напиращите издайнически сълзи.

— Мисли както искаш. — Пръстът му нежно погали клепачите и избърса сълзите й. — В едно обаче си права. Бизнесът беше най-важното в живота ми. За добро или за зло, но тогава действително смятах така.

— Ти не си се променил — настоя тя, притеснена от прегръдката му. — Сега сделката ти с Милано е под заплаха и си готов на всичко, за да я спасиш.

— Не ти ли се струва, че прибягвам към доста краен ход?

— Не ти е за първи път!

— Може би. — Ръцете му погалиха раменете й. — А какво ще кажеш за себе си? — Пръстите му леко докоснаха врата и се плъзнаха нагоре към косата й.

Дъхът й секна от топлото приятно чувство, разляло се по вените.

— Аз… Нямам избор. — Тя се задъха. — Ти няма да ми помогнеш, ако не се омъжа за теб.

Пръстите му се свиха в косите й.

— Което значи, че за теб бизнесът е над всичко, така ли?

Което значи, че бизнесът на нейния баща е над всичко! Имаше малка разлика, ала Тор надали щеше да я разбере. Ако бизнесът засягаше само нея, тя щеше да каже на всички — на Тор, на кредитори, доставчици и брокери — да си гледат работата. Но от нея зависеше бъдещето на завещаната от баща й фирма! Фирмата, за която и чрез която той бе живял! На нея сега се падаше честта да се пребори и да я спаси!

— Да. За мен „Константин“ е над всичко, както за теб „Торсен“ е над всичко.

— Очите ти пак те издават — каза тихо Тор. — Въпреки Ник, всичките Милано и договора, ти искаше мен. И само гордостта ти те спря.

— Но ти успя да ми я отнемеш — засегна се Андреа.

— Много гадна задача — искрено се засмя Тор, — но някой все следваше да я изпълни. — Той се наведе и я целуна. Много страстно.

Трябваше да се бори с него! Но ръцете й се обвиха около врата му. Трябваше да протестира! Пръстите й обаче потънаха в гъстите му коси. Поне да не изпитваше удоволствие! Това бе последната мисъл, която се мерна в съзнанието й, преди да се отпусне в прегръдките на своя „Бог на гръмотевиците“…

Тор прекъсна целувката с думите:

— Родителите ми са разтревожени, че утре вечерта ще бъдеш сама. Ще им е приятно, ако нощуваш у тях.

Спонтанният отказ замръзна върху устните й. Това бе много хубаво предложение и тя с удоволствие щеше да го приеме. Да прекара нощта преди сватбата си сама нямаше да й е никак приятно. Тя кимна.

— Благодаря. Предай им, че ще дойда с удоволствие. Между другото, Соня и Джордан ме посветиха в подробностите на церемонията…

— Така ли? — Очите леко се присвиха, а на устните му трепна усмивка.

— Да. Знаеш ли колко трудно ми беше да намеря време за уроци по езда? Защо го правиш? Кому е нужно всичко това?

— Нали вече обясних. Искам да впечатлим твоите доставчици и конкуренти. Колкото по-тържествена бъде церемонията, толкова по-убедително ще излезе.

— Но все пак… Толкова грижи, а за разходи да не говорим…

— Остави това на мен. Нали ти казах, че ще се погрижа за всичко? Ти гледай да свършиш своята работа.

— С други думи само да присъствам, а? — усмихна се Андреа.

— С други думи, да. Утре ще се видим на вечеря, а дотогава бъди добра и послушна.

— И стой настрана от Джо… — подсказа му Андреа с лукава усмивка.

— Разбира се. За малко да го пропусна. — Целуна полуотворените й устни. — Хм… Госпожа Андреа Торсен… Звучи идеално.

Лошото бе, че и на нея й звучеше добре! Направо страхотно!

Пета глава

Андреа стоеше до прозореца и наблюдаваше как августовското небе светлее. Тъмносини и пурпурни ивици обагриха спокойните води на залива и запълзяха към върховете на планините. Денят обещаваше да е хубав и ясен.

На вратата леко се почука и Джордан надникна в спалнята.

— Стори ми се, че си станала — прошепна тя и доотвори вратата с лакът. На таблата под салфетката подрънкваха прибори. — Не можа ли да спиш?

Андреа бързо пое таблата и я постави на масичката.

— Не съм мигнала. Ако си донесла кафе, ще ми бъдеш най-добрата приятелка за цял живот.

— Много важно! Отдавна съм най-добрата ти приятелка — каза Джордан и като видя лицето на Андреа, добави: — Да, нося ти кафе и нещо за ядене.

— Тогава ще ми бъдеш най-добрата приятелка и в следващия живот.

Внезапно Андреа почувства глад и си спомни, че на голямата семейна вечеря снощи едва се бе докоснала до храната. Апетитът й бързо бе изчезнал под любопитните погледи на многобройните роднини на Тор.

— Кроасани с конфитюр направо от фурната — засмя се Джордан и махна ленената салфетка. — Соня също не е могла да спи. Заварих я да шета в кухнята.

— Тя няма ли да се присъедини към нас? — Андреа погледна към вратата и нервно опипа колана на пеньоара си.

— Тя предполага, че след снощния банкет предпочиташ да бъдеш сама. — Джордан й се усмихна окуражаващо. — Ще видиш, Соня е много деликатна и тактична свекърва.

— Наистина е голям дипломат. Колко добре се справи с онези… дискусии.

— Не е нужно да бъдеш учтива. Това беше ожесточена, раздираща слуха, грандиозна битка. — Джордан отхапа от кроасана си. — Страхотно беше, нали?

— Не.

— Виждаш ли колко сме изпуснали, като сме израснали в малки семейства? Торсенови не враждуват помежду си, те просто обичат да спорят за всичко. Бяха ми необходими цели шест месеца, за да го проумея. Имаш късмет, че има кой да ти обясни положението на нещата още от първия ден.

— Благодаря — сухо каза Андреа. — Тор и Райнър вдигнаха такава врява, че от банкетната зала би трябвало да им поискат допълнителен депозит за застраховка. Семейството е невероятно голямо — отбеляза тя и отпи живителна глътка кафе. — Всъщност колко са? Преброих някъде до петдесет и се обърках.

— Осемдесет и трима! — Джордан се засмя, като се потупа по корема. — И две трети при последното преброяване!

— Вярвам ти. — Андреа разчупи ронливия кроасан. — И всички като че ли се радват.

— Те наистина се радват. — Джордан изпитателно погледна приятелката си. — Какво има, Андреа?

— Чувствам се като мошеничка… — въздъхна тя.

— Те се постараха всичко да е чудесно, да не говорим за разходите. — Започна да брои на пръсти. — Вечерята снощи, специалните носии, колите и конете за шествието… Да не говорим за празненствата, които ще продължат още ден и половина след венчавката.

— Благодаря, че ми напомни, та да се почувствам още по-добре… — въздъхна Андреа.

Джордан се поколеба и като внимателно подбираше думите си, попита:

— Кой от вас двамата предложи да направите голяма сватба?

— Тор. За да се разчуе новината и моите снабдители да не ме тормозят повече. Като имам Торсенови зад гърба си…

— И ти се хвана на въдицата?

— Не трябваше ли?

— Според мен причината е доста неубедителна.

Андреа се намръщи. Думите на нейната тъмнокоса приятелка само засилиха безпокойството й. Ако сватбата можеше да мине без този сложен и богат спектакъл, защо да го правят?

— Имай предвид — в очите на Джордан блесна лукаво пламъче, — никой, освен теб не смята, че този брак ще бъде временен.

Андреа скочи на крака, като за малко не разсипа кафето си.

— В такъв случай вие всички се заблуждавате! Ако не бяха проблемите с „Константин“, нямаше да се омъжа за Тор!

— Не го ли обичаш?

— Не…

— И той не те обича?

— Ни най-малко!

Джордан замислено изтръска трохите от роклята си.

— Това е много сигурна основа за брак. Да ти напълня ли ваната? Според мен ти трябва едно ледено къпане, за да дойдеш на себе си.

Устните на Андреа трепнаха. Джордан я погледна лукаво и в следващия миг и двете се смееха неудържимо.

— Винаги си била калпазанка! — каза Андреа и прегърна бременната си приятелка. — С теб ми е добре, знаеш ли това?

— Да. А е време и ти да го разбереш. — С тези думи Джордан се отправи към банята, напълни ваната и изсипа в нея шише течен сапун с дъх на рози. — И затова ще сключа с теб един малък облог.

— Какъв? — Изгледа я с подозрение.

— Обзалагам се, че след около два месеца, когато това бебе се роди, ще си забравила за това, че бракът ти е временен и други подобни глупости. Ако спечеля, ще ми изпратиш в магазина цяла палета от най-едрите и сочни рубиненочервени грейпфрути. Безплатно, естествено.

— Разбира се. А ако аз… спечеля? — заекна Андреа.

— Ще получиш хубав ритник по дупето и може би ще поумнееш.

— Какво-о-о?

— Добре де, ще ти осигуря двама нови клиенти.

— Дадено.

— Вече усещам вкуса на грейпфрута. Ваше Величество, ваната ви е готова — съобщи тържествено Джордан и като направи грациозен реверанс, излезе от стаята.

Андреа се потопи в пенливата гореща вода. Джордан е добра приятелка, макар и да витае в облаците, помисли тя. Загреба с две ръце розова пяна и леко я духна. Грозд от искрящи балончета се откъсна от дланите й и започна плавно да се издига нагоре.

Тор не я обичаше. Той я желаеше. И тя ни най-малко не се съмняваше в това. Само че любовта беше нещо съвсем различно. Каквото и да приказваше той, неговият живот бе изцяло отдаден на бизнеса — също като баща й.

Тя добре познаваше Тор — първо бизнесът, после всичко останало. Тя духна пак от розовата пяна и хиляди балончета се разлетяха на всички страни. Шепите й останаха празни. Такъв ли щеше да бъде и бракът й — изпразнен от съдържание и смисъл?

Тя се потопи по-дълбоко в топлата вода и затвори очи. Въображението й рисуваше различни картини. Усмихната Джордан, седнала върху грамада кашони с грейпфрути, и с бебе в ръце. Тор гледа Андреа със същия израз в очите си, както Райнър гледа жена си… Празнуването на петата годишнина от сватбата им, и десетата, и петдесетата…

Мехурчетата във ваната започнаха да се пръскат, краткотрайни и ефирни като нейните фантазии. Тъжна сълза се отрони от стиснатите й очи, бавно се стече по бузата и капна сред нежната розова пяна…

Към десет часа спалнята се изпълни с бъдещи роднини, горящи от желание да помагат. Всеки коментираше прическата и грима й, тоалета и бижутата. В края на краищата с няколко кратки думи, казани на норвежки, Соня ги разпръсна.

— Не им обръщай внимание — каза тя на Андреа. — Всички обожават Тор и искат да помогнат на булката му.

— Няма нищо — увери я Андреа. Тя се погледна в огледалото и не можа да се познае. Соня беше успяла да подреди късите й лененоруси къдрици в сложна плитка, която изглеждаше още по-хубаво под бродираното булчинско боне, сложено високо на главата й и завързано под брадичката. Андреа докосна края на яркочервеното елече. Страните й бяха добили същия цвят, вълнение и уплаха блестяха в големите й кафяви очи.

— Как изглеждам? — запита тя, смутена може би за първи път в живота си.

— Поразително. Хубаво е, че си висока и стройна. След няколкото дребни корекции, тоалетът ти стои идеално. — За последен път оправи зелената пола. — Разбира се, за Тор ще бъдеш красива, каквото и да облечеш, но с тази носия… Той ще бъде много доволен.

Андреа се зае с червилото. Нека Тор да е доволен! Нека я гледа с горещо желание в искрящите си сини очи! Тя искаше да види как в очите му припламва огънят на страстта, искаше да чуе дрезгавия му от вълнение глас, искаше да знае, че го е развълнувала като никоя друга жена. Когато постави червилото на тоалетката, ръката й трепереше.

— Време е да вървим — съобщи Джордан от вратата. — Райнър казва, че всички са заели местата си. От полицията съобщиха, че улиците са заградени с кордон и са готови за шествието.

Това е! Андреа пое дълбоко дъх и излезе от спалнята. При всяко нейно движение фустите и полата й грациозно танцуваха около краката, обути в бели чорапи.

Последва Соня. Навън ги чакаше редица от каруци, коне и файтони. Езическото великолепие на гледката я порази. Навсякъде блестяха сребърни украшения и пъстроцветни костюми. Конете, вчесани и украсени с панделки, чакаха търпеливо, богатите им юзди и кожените седла лъщяха на яркото слънце. В каруците седяха малки деца и хора, за които би било трудно да яздят или да вървят пеш. Някой дори се беше погрижил за „изгребвачи“, които трябваше да вървят след шествието и да почистват след конете. Марко я повика от тълпата и тя му махна с ръка. С него бяха и други нейни служители. Слава богу, че сред това множество имаше нейни познати! След това тя видя Тор.

Той стоеше до два светлобежови коня. Лицето му беше сдържано и сериозно, а очите му — чисти и светли като небето над Сиатъл. Направи й впечатление колко непринудено се държи той в традиционната носия — зелен голф, червена жилетка със сребърни копчета и бели чорапи, подобни на нейните. Черното му палто беше разкопчано.

Като че ли усетил погледа й, се обърна към нея и замря. Тя не разбираше какво точно изразява лицето му. Доловил несигурността й, той се приближи и застана пред нея — висок и силен. С нисък поклон й каза:

— Год морн, кьоресте.

„Кьоресте“. Беше чувала тази дума от Аларик и Соня я беше превела — „любима“. Тя направи реверанс.

— Год морн, манен ман.

Тор й подаде ръка и я поведе към тяхното място в редицата. Тя застана пред своя кон, погали го по кадифената муцуна и горчиво се усмихна. Най-после Тор я беше погледнал с цялата страст и желание, за които бе мечтала, а тя се смути като глупачка.

— Конете са прекрасни. Каква порода са? — попита тя, почувствала непреодолима нужда да каже каквото и да е.

— Норвежки фиордски коне, много редки в тази страна.

Андреа се навъси. Удоволствието сигурно бе много скъпо.

— Къде си ги намерил?

— При един братовчед, който има ферма близо до границата.

— Още един братовчед?

— Ужасно, нали? — призна Тор и погали покорното животно. — Той отглежда тези красавци и ни зае два коня за днешната церемония. Това е негов сватбен подарък. А ето го и синът му, Ерик. Той ще води твоя кон.

Андреа кимна с облекчение. Вече знаеше, че да яздиш върху дамско седло не е лесно и много се страхуваше от тази част на церемонията, защото си представяше как се претъркулва и стоварва на паважа с пола, заметната над главата. Тор я хвана през кръста и с лекота я качи върху седлото. Без да бърза, се зае да оправя полата и фустите й.

— Сега изглеждаш идеално.

Тя усети силните му ръце върху глезена си и трепна.

— Моля те — прошепна тя, като хвърли бърз поглед наоколо, — хората ни гледат.

— Няма винаги да бъдем сред хората — тихо отговори той. — Каква ли причина ще измислиш тогава?

Пусна я с явна неохота и с един скок се качи на своя кон. Животното тръсна глава, сребърните звънчета на оглавника весело задрънчаха.

Изведнъж Андреа чу цигулка. Тя се обърна. Начело на колоната стоеше музикант, който настройваше инструмента си. Той засвири весел марш и с танцова стъпка тръгна по улицата. След него затрополи голяма натоварена с буре каруца, управлявана от Цезар Милано.

— Защо Цезар е най-отпред? — попита тя.

— Той е церемониалмайстор и разпоредител. В Норвегия тази роля се поверява на някоя видна личност от града, богат земевладелец или преуспяващ търговец.

— Много е тактично от твоя страна да я повериш на него — каза Андреа и многозначително го изгледа.

— И аз така си помислих — безгрижно се засмя той. — Разпоредителят отговаря за храната, а фирмата на Милано обслужва нашия банкет. Освен това негова грижа е всички сватбари да дойдат на церемонията трезви. Като познавам добре някои от моите роднини, няма да му остане свободна минута.

Тя избухна в смях.

— Защо тогава кара бурето?

— Това е ябълков сок. Нека пият колкото си искат.

— Да не би случайно да е ферментирал?

— Според Цезар не е — поклати глава Тор, — въпреки че в очите му има опасен блясък, който не ми вдъхва доверие.

— Значи сега е наш ред.

— Притесняваш ли се?

— Малко. — Докосна с ръка бонето си да провери дали то е на мястото си и прибра един непослушен кичур коса под него.

— Много си красива. Искам да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво? — погледна го недоумяващо Андреа.

— За всичко това. — Тор посочи наоколо с ръка. — Зная, че не ти е леко.

— Не е — съгласи се тя. — И на теб не е.

— Но аз пожелах да бъде така.

Това й напомни думите на Джордан и тя плахо поде:

— Между другото, защо всъщност…

— Почакай, мила. Наш ред е — прекъсна я той.

Андреа присви очи, убедена, че той е отгатнал въпроса. Явно бе предпочел да го отбегне. Соня се обърна и махна с ръка, лек ветрец развя панделките на бонето й.

От двете страни на улицата се тълпяха хора, привлечени от гледката. Като разбра, че се намира в центъра на всеобщото внимание, Андреа се смути и закова погледа си в бялата грива на коня, без да гледа встрани.

— Отпусни се — прикани я Тор. — Всички ти се радват. Порадвай се и ти. Никога повече няма да изпиташ нещо подобно. Изживей удоволствието,

Андреа надзърна встрани. Едно момиченце подскачаше и я сочеше с пръст. Никога не беше виждала такъв възторг, изписан на детско лице. Тя се усмихна колебливо и махна с ръка. Тор е прав, трябваше да се радва на тези мигове.

— Колко време ще продължи шествието? — попита тя.

— Около час. Като пристигнем, по същия ред ще влезем в църквата.

— И цигуларят ли? — Андреа си представи как танцува по пътеката между пейките. — Виж, това е интересно.

— Не — погледна я той снизходително. — Не му е позволено да влиза. Той ще свири навън и ще посреща гостите.

Тя се почувствува засегната заради горкия музикант. Щеше да е забавно да потанцува по пътеката, пък и нямаше да мисли за какво е дошла в църквата.

— Защо не е позволено?

Тор смушка коня си да се приближи към нея и поправи бонето, при което докосна с пръсти бузата й. Тълпата реагира със смях и аплодисменти и тя усети как по страните й избива руменина. Той забеляза, че тя се притеснява, и се засмя.

— Защото той е рожба на дявола, любов моя. За цигуларите няма място сред благочестиви хора.

В този момент четирима ездачи, по двама от всяка страна, излязоха от редиците и със силни викове се впуснаха напред. Тор моментално сграбчи юздата на нейния кон.

Андреа се държеше за седлото и се чувстваше безпомощна. За първи път осъзна, че е уязвима и че мъжът до нея е неин защитник. Това беше обезпокояващо и все пак приятно.

— Какво…?

— Това са предвестници. Не ме укорявай, идеята беше на Райнър. Те трябва три пъти да отидат до църквата и обратно, като вдигат колкото се може повече шум.

В тъмните й очи заискри весело пламъче.

— Това е в стила на Райнър. И за какво го правят?

Тор високомерно вдигна едната си вежда.

— Те ни предпазват от зли сили.

— Зли сили ли? — Тя демонстративно се озърна наоколо. — Като зная, че ме пазят, се чувствам много по-добре.

Тор я погледна съвсем сериозно.

— Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Цяла минута тя не откъсна поглед от неговия. Нищо не бе в състояние да я нарани повече от Тор. А как би могъл той да я защити от самия себе си?

Водовъртежът от цветове, музика и смях продължаваше. Хора от публиката и участниците в церемонията си махаха с ръце, поздравяваха се с приятели и роднини. Най-после шествието се приближи до голяма сива каменна църква, разположена сред борова горичка. Цигуларят застана пред входа и засвири по-лека и нежна мелодия. Тор слезе от коня си, хвана Андреа за кръста и я притегли към себе си. Тя сложи ръце на раменете му, силните му мускули се стегнаха под пръстите й. Очите им се срещнаха. Тор бавно я свали на земята. Шепнейки нещо на норвежки, той наведе глава и нежно допря устни до нейните.

— Време е — прошепна той, хвана я за ръка и двамата тръгнаха нагоре по стъпалата. Отпред вървяха Аларик и Соня, отзад — кумовете им, Райнър и Джордан. Вътре свиреше орган. Тор се наведе по-близо до нея: — Всичко е наред, любима. Погледни наоколо. Пътеката е украсена със зелена мирта, символ на любовта в норвежките церемонии. Свещите горят, а във въздуха се долавя благоухание. Усещаш ли?

Тя кимна и прошепна:

— И навсякъде има бели рози. Никога не съм виждала толкова много рози.

— Джордан ми каза, че това са твоите любими цветя.

Органът засвири сватбения марш и двамата тръгнаха по пътеката. Пред олтара седнаха на отредените им столове. Церемонията започна и всичко беше като на сън.

Без да разбира непознатите норвежки думи, тя знаеше, че пасторът говори за семейни отговорности, но си мислеше единствено за необратимата промяна в живота си. Той обясняваше що е вярност и търпение, а тя си спомняше за своите огледала, обещали й сякаш по-добро бъдеще. Той спомена обич и всеотдайност — неща, които не бяха за нея. Андреа гледаше как слънцето струи през стъклописа и облива двамата с Тор в светлина. Една от лелите на Тор пееше. Ясният й глас изпълни Андреа с надежда и тихо упование. Ръката на Тор обхвана лакътя й. Те се изправиха и застанаха пред свещеника, който тържествено се обърна първо към Тор:

— Вземаш ли тази жена за своя съпруга, за добро и зло, в радост и беда, докато смъртта ви раздели?

— Да — изрече Тор високо и силно.

Пасторът се обърна към нея и повтори въпроса. Изведнъж Андреа осъзна, че действително желае да даде този обет. С цялото си сърце! Сълзи напираха в очите й. Няма значение какво щеше да се случи през следващите месеци. Днес и вероятно утре Тор щеше да й принадлежи, та той бе тук, до нея!

Усети, че всички са впили поглед в нея и очакват отговора й. Тя се усмихна, изпълнена с едва сдържана радост.

— Да, обещавам! — ясно изрече Андреа. Двамата коленичиха за благословията. Още малко и всичко ще свърши — ще стане съпруга на Тор! Те се изправиха отново и размениха пръстени. Тя се вгледа в златната плетеница и отбеляза майсторството, с което бе изработен сложният модел.

— Хванете се за ръце — каза пасторът, прекъсвайки мислите й. Със силен глас той изрече финалните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена. Бъдете заедно в хубави и лоши дни до края на живота си!

Двамата се обърнаха с лице към присъстващите. Органът засвири по-силно и Андреа — ръка за ръка с Тор — тръгна към изхода. На прага на църквата тя се стресна от светкавиците на фотоапарати и камери. Тор я сграбчи в прегръдката си и я целуна.

— Андреа Торсен! — изръмжа той. — Най-после!

Шеста глава

Обратният път към къщата на Торсенови й се стори много по-къс от този до църквата. Андреа реши, че е изпаднала в шоково състояние и само поради това е издържала церемонията. Но тя го бе сторила и доказателството за това бе на пръста й. Докосна златната халка с болка. Знаеше, че символизира съпружеската любов. Де да беше така…

— Андреа? — повика я Тор. — Добре ли си?

— Разбира се. — Усмихна се насила и махна на тълпата с ръка — Всичко е наред.

— Тази част от програмата е към края си.

— Но ни чака коктейлът, нали? При вашите ли ще бъде?

— О, не. Твърде много народ сме поканили. Наели сме банкетната зала в един хотел. — В погледа му се появи загриженост. — Нали знаеш, че от нас се изисква да останем до късно?

— Само до късно ли? — едва се усмихна тя. — Майка ти ми каза, че норвежката сватба трае три дни. Остават още двадесет и четири часа.

— Ще се измъкнем по-рано.

И къде ли щяха да отидат? Той вероятно се надяваше, че традиционната сватба ще завърши с традиционна сватбена нощ. Е, щеше да си остане само с надеждата. Устните й се свиха упорито. Отново погледна халката си. Сватбата бе само сделка — трябваше да спаси бащиния си бизнес. Колко благородно! И колко нечестно спрямо смисъла на церемонията! Е, нали от люлка бе учена, че бизнесът винаги стои на първо място. Винаги! А Андреа копнееше да я обичат заради самата нея…

— Пристигнахме — прекъсна унеса й гласът на Тор. Той пак стоеше изправен пред коня й с протегнати към нея ръце. И тя отново потъна в прегръдката му. По цялото й тяло премина приятна тръпка на възбуда. И тя знаеше, че той я бе усетил.

— Вятърът се усилва — каза тя, без да го поглежда в очите.

— Няма нищо, нормално е да си нервна — измърмори Тор.

Това беше ужасно! Не можеше ли той поне веднъж да се направи, че нищо не забелязва?

— И какво трябва да правим сега? — промени тя темата.

— Фотографът ще снима още малко и когато свърши, можем да се измъкнем и да си починем поне един час. Гладна ли си? Мога да ти измисля някой и друг сандвич и да ти предложа от ябълковия сок на Цезар. — Тор се ухили. — Ако извадим късмет, може вече да е станал на вино.

Тор прерови цялата кухня, напълни една огромна чиния с ядене, сложи я върху поднос и го занесе при Андреа, като ловко избягваше по пътя гостите, които горяха от желание да им поднесат своите поздравления.

— Кажи в коя стая те настани мама — пошушна й той на ухото.

Едва в спалнята Андреа усети първия пристъп на тревога. Тя бе съвсем сама с Тор, а по-точно — със своя съпруг, а искаше да го държи настрана. Той намести таблата върху масичката, застана зад жена си и погали измъкналите се от плитката къдрици.

— Напрегната си. Защо?

Честността беше добродетел, която тя особено ценеше. Все още…

— Не се чувствам удобно насаме с теб.

— Мислиш, че ще се възползвам от това?

— Да.

— Позна.

Тя се обърна. На лицето му бе изписана истинска страст. Широките му рамене й препречваха пътя, очите му горяха от желание. Той нежно обви една къдрица около пръста си.

— Недей! — прошепна тя.

— Не мога. — Ръката му се плъзна по бузата и продължи до брадичката й. Повдигна я нагоре, така че принуди Андреа да го погледне в очите. После я прегърна със свободната си ръка и притисна тялото й към своето. Топлината му я изгаряше дори през полата и фустите.

Тя отново се разтрепери, вдигна ръцете в отчаян опит да го спре, ала разбра, че се държи за раменете му. Грубият ленен плат на червената му жилетка опари дланите й.

— Една целувка, съпруго моя — прошепна той. — Само една.

Тя го наблюдаваше недоверчиво с широко разтворени очи. Все пак му бе съпруга, а щом е така, би могла да се справи и с една целувка — нали нямаше да е първата…

Андреа му поднесе устните си и забрави за всичко наоколо. Целувката стана по-дълбока, устата му беше жадна и упорита. Бе я целувал и по време на годежа им, но никога не беше усещала толкова силно неговото горещо и непреклонно желание. И тя се почувства отчаяна, защото разбра колко много би получила, ако бракът им бе истински. Отново си спомни за сватбата и за истинските причини за нея. Как смееше да си позволява желания, след като отношенията им бяха построени върху делова основа!

— Не бива — прошепна тя. — Престани, моля те!

— Права си. — Устните му се спускаха по шията й. — Не му е тук мястото, а още по-малко — времето.

И това време никога нямаше да настъпи… Една негова целувка — и тя вече не може да мисли нормално. Когато я прегърнеше следващия път, едва ли щеше да му устои. Но щом „Константин“ се изправеше на крака, Тор щеше да изчезне от нейния живот. И какво ще стане с нея? Щеше да бъде една съсипана и самотна жена. Както миналия път. Андреа отстъпи крачка назад, след това — втора, трета. В сините му очи, които внимателно следяха движенията й, се появи разбиране.

— Гладна ли си? — сдържано попита той.

— Ужасно — призна тя. — Какво взе?

— Сандвичи с пилешко и… това — каза Тор, като свали салфетката от подноса и вдигна бутилка шампанско. С ловки движения я отвори и бързо напълни две чаши.

— За теб, моята съпруга! — вдигна чашата си той за наздравица. — Нека твоят брак бъде такъв, какъвто желаеш!

Андреа го погледна. Би желала много неща, например истински брак… Истински съпруг. Но каква полза от желанията й, след като нямаше да се сбъднат?

— За успеха… на нашето начинание — едва изрече тя.

— А сега да започнем излета. — Тор отвори килера, извади едно одеяло и го простря върху кревата. — Подай ми таблата, моля те. Свали обувките си и се отпусни. Имаме около час, преди да се върнем при гостите.

Този час отлетя много бързо. Андреа не успя да забрави напълно страстната им прегръдка, но вече и не мислеше за нея. Двамата съсредоточиха вниманието си върху храната и разговорът им бе непринуден и приятен.

— Опитай това. — Тор й подаде солена бисквита с пастет от сьомга. Преди тя да я поеме, той сложи бисквитата в устата й, като я погали с пръст по бузата. — Харесва ли ти?

— Приказно! — Не усети вкуса на сандвича и възклицанието й не се отнасяше за сьомгата.

— Искаш ли още? — Наведе се към нея и пулсът й се ускори.

— С удоволствие — облиза устни тя. Погледът му се изпълни с напрежение, горещият му дъх опари лицето й.

Внезапно на вратата се почука и прекъсна вълшебния миг.

— Ей, вътре ли сте? — гръмогласно попита Райнър.

Андреа бързо се отдръпна, а Тор изруга. Той скочи, отключи вратата и я отвори широко.

— Какво има?

— Ах, лоши деца! — Райнър подпря вратата с крак. — Няма как, излизайте от скривалището! Не можем да започнем коктейла без вас. — С интерес огледа импровизираната трапеза. — Хайде, присъединете се към семейството. — Той намигна на Андреа. — Тъкмо ще има какво да докладвам на Джордан.

Никой не забеляза появяването им, само Соня стоеше на пост до стълбището.

— Закъснявате! — упрекна ги тя с усмивка. — Лимузината вече ви очаква. Ще ви последвам след няколко минути.

 

 

Коктейлът се развихри с много храна, музика и смях. Райнър се грижеше за онези от гостите, които бяха клиенти на фирмата му и ги гощаваше с деликатесите на Милано. Особено внимание отделяше на един възрастен човек с кисела физиономия, като непрекъснато пълнеше чинията му с каноли — главният специалитет сред сладкишите на Джо.

— Кой е онзи там? — попита Андреа, като се чудеше защо Райнър си губи времето с толкова неприятна личност.

— Капитан Александър. При желание би могъл да ни поръча да снабдяваме неговата флота от влекачи.

— Струва ми се, че той няма такова желание — усмихна се тя сухо. Разбира се, пак бизнес! Трябваше да се досети.

— За съжаление. — Тор сви рамене. — Но това е проблем на Райнър. Днес не съм на работа и дежурният е той. Хайде да се забавляваме!

Тръгнаха да обикалят залата. След като гостите се нахраниха, започнаха официалните поздравления — шеговити, романтични, весели или пълни с носталгия. След това дойде ред на сватбената торта. Андреа с учудване гледаше как Цезар вкарва в залата количка с огромен многоетажен сладкиш. Върхът му бе украсен с бели рози и бледорозови пъпки, които се спускаха надолу и го обвиваха като венец. Тя прегърна Цезар с насълзени очи:

— Не искам да я режа — прошепна му тя на ухото. — Страх ме е да не разваля такава красота.

— Какво? Да не опиташ шедьовъра на Джо! Та ти ще го обидиш.

Тор нямаше подобни скрупули. Той отряза две парчета и й протегна едното със закачлив израз в очите.

Тя опита тортата и го награди с усмивка, която мигом се изпари, защото той я сграбчи в обятията си и с целувки изтри захарната пудра от устните й.

От цялата незабравима вечер един спомен се вряза най-силно в паметта на Андреа — валсът на младоженката, или брудевалсен, както го нарече Аларик. Пред погледите на всички присъстващи тя излезе под ръка с Тор на празния дансинг. Ръката му здраво я хвана през кръста.

— Започваме ли? — прошепна й той.

— Да, моля — съгласи се тя от сърце.

Внезапно той я привлече към себе си така, сякаш се страхуваше да изпусне най-ценното си съкровище.

В паметта й остана всяка подробност от този танц: очите на Тор — тъмни, сериозни; кръженето през залата и пълният синхрон на телата им… Но най-силно запомни целувката, с която завърши техният валс — нежна, страстна и необходима за нея като въздуха…

Всичко се запази в паметта й, защото тъкмо валсирайки, унесена в мечтите си, тя разбра, че продължава да го обича. И за малко не го призна на глас. Спаси я Райнър.

— Нещо е станало в „Константин“ — пошушна й той. — Влезли са с взлом.

— О, не! — Андреа се притисна към Тор. — Има ли пострадали? Как е Уили, пазачът ни?

— Мисля, че няма нищо страшно. Марко е там с полицията. Те молят някой от вас да отиде.

Тор кимна и спокойно я изведе от дансинга.

— Тръгвам веднага.

— Осигурих кола да те закара до вкъщи — продължи Райнър, докато пресичаха залата, — за да се преоблечеш.

— Благодаря. — Тор замълча и погледна Андреа. — Скъпа, защо не останеш тук? Няма да се бавя.

— Не си познал — поклати тя глава. — Фирмата е моя и тръгвам с теб.

— Райнър, предай нашите извинения! Нека да мислят, че сме си тръгнали по-рано.

— Добре, но ми звъннете. Веселбата ще продължи до зори, а после ще се преместим при татко и мама.

Андреа гледаше втренчено през прозореца на колата. Каква ирония на съдбата — да напуснеш сватбения си коктейл заради бизнеса! Какво поетично възмездие за брак по сметка!

Тя се обърна и погледна Тор. Това вече не беше мъжът, който я прегръщаше с такава любов, който я накара, макар и за малко да повярва, че бракът им може да бъде истински. Първо бизнесът, напомни си тя! Бизнесът преди всичко!

 

 

Около товарната рампа на „Константин“ бяха спрели полицейски коли. Андреа веднага се спусна към стълбите. Обаче Тор я хвана за ръка.

— Или ще вървиш с мен, или ще седиш в колата — заповяда й той през зъби. — Избирай!

— Това е моят бизнес! Следователно е и моя отговорност.

— Пет пари не давам за твоята отговорност. Ти си моя жена и аз няма да ти позволя да се излагаш на излишни рискове. Е, съпруго, какво решаваш — с мен ли ще вървиш, или ще останеш в колата?

Той имаше право. Като търчи насам-натам, тя нямаше да постигне нищо. И като го дразни — също.

— Добре, оставам с теб.

— Правилен избор — измърмори той.

Към тях бързаше Марко.

— Всичко е наред — заяви той с облекчение. — Не си струва да се притесняваме. Прилича на обикновено хулиганство. Изглежда са били някакви хлапаци.

— Как разбра? — Очите на Тор се присвиха.

— Като са влезли, са тършували по кашоните. Разпръснали са стоката. Уили чул и дошъл да види какво става. Но не ги е заварил.

— А той добре ли е? — попита с безпокойство Андреа.

— Напълно, госпожице Констан… Ъ-ъ-ъ… Торсен. Много се извинявам, че ви развалих сватбения коктейл.

— Прав си, че ни се обади — успокои го Тор. — Искам да проверя какви са щетите. — Изгледа Андреа. — Защо не ме изчакаш тук с Марко?

Тя не му отговори, само го погледна. Не стига, че искаше да я отпрати в колата, а сега и ще проверява! Това нямаше да стане!

— Добре — въздъхна викингът, — ела.

Заедно влязоха в склада. Полицаите записваха показанията на Уили. След това Андреа отговори на няколко въпроса, като Тор играеше ролята на адвокат. Полицаите я посъветваха да подаде иск за завеждане на процедура по издирване на виновниците, ако установи сериозни липси.

Когато те заминаха, Тор се обърна към Уили и Марко.

— Сега да видим какво е сторено. Да извикаме ли някой да поразтреби?

— Оставете това на мен — обади се Марко.

— Добре, само че не днес. Нали?

Андреа го остави да се разпорежда — беше изразходвала толкова нерви покрай сватбата, че нямаше сили да се занимава с поредния проблем. Уили ги въведе в „мократа стая“ — просторно помещение, където под пластове лед се пазеха карфиол, царевица и марули. Няколко каси бяха съборени и съдържанието им разпиляно по пода.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. — Марко пристъпи от крак на крак и хвърли поглед към Андреа. — Защо не останеш тук с Уили, пък аз ще покажа на господин Торсен останалото?

Андреа едвам се пребори с изкушението, сигурна, че не току-тъй Марко не иска тя да види „останалото“. Но като собственичка на „Константин“ не можеше да повери контрола на друг, още повече, че Тор бе временно явление в живота й.

— Ценя загрижеността ти, Марко, но искам да приключим с тази история. Обещавам, че няма да припадна.

— Тогава елате горе — мрачно каза Марко.

Преди да отвори вратата на кабинета си, Андреа вече подозираше какво я очаква. И все пак, като видя, че целият й кабинет е обсипан с царевица и разтопен лед, побесня. Стореното не бе дело на двама-трима пакостници. Това бе планирана акция. Насочена лично срещу нея. Силите я напуснаха, тя се обърна и се озова право в прегръдките на влизащия Тор.

— Хайде, успокой се — каза Тор с доловимо вълнение, като я притискаше към себе си. — Да вървим. Марко, погрижи се, моля те, до понеделник всичко да бъде почистено.

— Няма проблеми, господин Торсен.

Тор я изведе по стълбите към рампата. Тя се задушаваше от сълзи. Без да пророни дума, той я вдигна и занесе до колата.

— Недей, скъпа — шепнеше й той на ухото. — Те не заслужават сълзите ти.

— Как може да има такива хора? — изхлипа Андреа. — И защо са извършили тази гадост? За отмъщение ли?

— Не зная. Но ти се кълна, че ще разбера. Не се тревожи, ще се погрижа за всичко. — Запали мотора и потеглиха.

Андреа гледаше нощта през прозореца с невиждащи очи. Тор щеше да се погрижи за всичко, нали затова се беше омъжила за него? Докато фирмата започнеше да печели… А после?

Колата спря и Тор изключи двигателя. Андреа се огледа.

— Къде се намираме? — с подозрение попита тя. Той слезе, обиколи колата и отвори нейната врата.

— Добре дошла у дома!

Добре дошла у дома ли? Значи, в неговия дом? Изкушението бе твърде силно, съпротивата й — твърде слаба, но…

— Забрави това!

— Не можеш да останеш цяла нощ в колата — меко каза Тор.

— Разбира се, че мога.

— Започва да вали.

— Обичам дъжда.

— Аз също, но предпочитам да го наблюдавам отвътре.

— Точно това ще правя — усмихна се тя.

— Но не за дълго! — Тор се наведе, откопча предпазния колан и с едно движение я издърпа право в прегръдките си. — Скъпа, твърде много ти се събра — търпеливо започна Тор. — Сватбата, коктейлът, „Константин“… Вкъщи ще се почувствуваш по-добре. Хайде!

— Ще отида на хотел!

— Виж колко е часът — опита се да я вразуми Тор. — Нямаме никакъв багаж. Изморени сме и сме мокри.

— Хотелите приемат и такива като нас, и то по всяко време. Даже с предимство.

Лицето му се напрегна. Тя разбра, че търпението му е на изчерпване.

Той се наведе, подхвана я под колената, измъкна я от колата и без да обръща внимание на протестите й, я занесе до обширното бунгало, приличащо на ранчо.

— Тук никой няма да ни безпокои — каза той, като я пусна да стъпи на земята, и отключи вратата. — Няма дори любопитни съседи. Възразявай колкото си искаш, разрешавам ти.

— С удоволствие. А ти…

— Аз ли? Отивам да взема душ, ще пийна нещо, след това ще се обадя по телефона и ще легна да спя.

— Прекрасно! — извика Андреа, като следеше с поглед как той изчезва в коридора и не вярваше на очите си. — Ето как човек трябва да се държи с жена си вечерта след сватбата!

— С удоволствие ще ти демонстрирам как човек трябва да се държи с жена си вечерта след сватбата. — Тор внезапно се бе появил на вратата. Бе гол до кръста. — Ето там е моята спалня. Аз скоро ще се върна.

— Имаме споразумение! — упорито поклати тя глава.

Тор се приближи и Андреа затвори очи от страх. О, господи, защо го предизвика, сега той щеше да я целуне!

— Погледни ме в очите, скъпа! — Гласът му бе тих, но твърд. Повдигна брадичката й. Тя леко отвори единия си клепач и го погледна. Не, не беше ядосан. Нито развълнуван. Той… Да върви всичко по дяволите! Гледаше със съжаление!

— Не се страхувай. Не съм забравил нашата уговорка. Просто най-доброто за теб бе да те доведа у дома. Ти не бива да оставаш сама, а и не смятам, че е подходящо сега да отидем при моите родители. Ако предпочиташ, можем да отидем в твоята къща.

Очите й се разтвориха широко. На тавана ли? Не! Ако разбереше, че е продала къщата, тогава със сигурност щеше да я убие.

— Не мисля, че идеята ти е добра.

— Хубаво. Тук има още една стая, можеш да спиш в нея. Вече ти казах какво се каня да правя. Това е. Съветвам те да направиш същото.

— Прав си — прошепна тя. — Прости ми, че попрекалих.

— Забрави го. Имахме дълъг и уморителен ден. — Тя примигваше, а той разтриваше мускулестите си гърди. — Не мислех, че ще стане така. Защо първа не вземеш душ, а аз през това време ще се обадя на Райнър.

Тя кимна, ядосана, че е сгрешила, и още по-ядосана, че не може да откъсне очи от голите му гърди. Това сигурно беше от преумора. Нали силно преумореният човек не се…

— Андреа?

— Да, чувам. Отивам да взема душ.

— Добре. До утре сутринта.

Тя въздъхна и се отправи към своята спалня. Отвори вратата и надзърна вътре. Стаята беше приятно обзаведена, комфортна и красиво декорирана в яркосиньо и златисто. Идеална спалня за една несъстояла се първа брачна нощ, помисли горчиво Андреа. Преглъщайки сълзите си, тя влезе в банята, съблече се и застана под водната струя.

Когато половин час по-късно излезе от банята, огледа проснатите си върху един стол джинси, които бе обула в дома на Торсенови, когато на път за „Константин“ двамата с Тор се бяха преоблекли в обикновени дрехи. Ех, да можеше да облече удобната си пижама!

На леглото имаше оставена бяла риза. Тя притисна нежната коприна към тялото си. Това разбира се бе риза на Тор — бе толкова голяма, че не може да бъде ничия друга. Провря ръце в ръкавите и се засмя. Какво внимание!

С широка прозявка се хвърли върху леглото и придърпа завивките до брадичката си. Формално денят на сватбата й бе приключил, за съжаление, помрачен от нова несполука в бизнеса. Тя широко отвори очи. Помрачен от нейния собствен бизнес! Андреа седна. Обвиняваше Тор, че на първо място винаги поставя бизнеса си, а в действителност той през цялото време се бе занимавал с нейните грешки и с нейния бизнес. Ужасно! Отново се мушна под завивките, разстроена и с дълбоко чувство за вина. Та това бе повече от ужасно…

 

 

Тя се обърна в леглото и се вгледа в тъмната стая, събудена от някакъв звук. Сънят й бе изчезнал. Изведнъж дочу същия звук — беше приглушено дрънчене на чаша. Андреа излезе в коридора и боса тръгна към открехнатата врата на хола, зад която светеше лампа.

— Тор? — повика тя, като премигваше на светлината.

— Не можеш ли да заспиш? — уморено се обади той. — Аз също. Защо не дойдеш при мен?

Направи й място до себе си на дивана. След секунда колебание тя се сгуши до него и сложи глава на рамото му.

— Какво пиеш?

— Портокалов сок. Искаш ли?

— Благодаря. — Андреа отпи голяма глътка от чашата му. — Защо не спиш? Заради „Константин“ ли? — За миг замълча. Не знаеше дали да продължава разговора. — Или заради нашата женитба?

— И заради двете.

— Хм. — Какво друго да му каже?

Тор пое чашата и допи сока, постави я на масата и загаси лампата. Холът потъна в уютна тъмнина.

— Бих убил Хартсуърт за това, което ти е сторил.

— Да не би да смяташ, че това е негова работа?

— А ти как мислиш?

— Сигурна съм — без капка съмнение отговори тя.

— И аз съм сигурен. Но втори път няма да се случи подобно нещо. Погрижих се за това.

— Как? — Тя преглътна.

— По-добре е да не знаеш. Ще ти кажа само, че изпратих ясно предупреждение до всички кандидати за нови подвизи да стоят настрана от теб.

— Искаш да кажеш, от „Константин“.

— Не е ли едно и също? — сви рамене той.

— Не, не е същото. „Константин“ е бизнес, докато аз…

— Ти си моята съпруга — прекъсна я Тор с твърд глас. — Днес дадох обет да те закрилям. И точно това възнамерявам да правя.

— Доколкото си спомням, той говореше за обич и зачитане… — Тя се намръщи, като се мъчеше да си спомни какво точно бе казал свещеникът. — И кога е ставало дума за някаква закрила?

— Когато говореше на норвежки — отговори Тор, след като помълча известно време. — Да те закрилям и, ъ-ъ, да се грижа за теб. Нещо от този род.

— Аха. — Устните й се свиха в подобие на усмивка. — Май си забравил да ми преведеш този откъс.

— Възможно е. — Намести се по-удобно, като я притисна силно към тялото си. — Мисля си как ще живеем. Бих искал да се преместиш тук.

Какво да му отговори? Да го отвлече с нещо леко и забавно и… безопасно за самата нея ли?

— Забрави за това.

— Няма да забравя! Ти също даде обет за някои неща.

— Никога не съм обещавала да…

— … живееш с мен? Напротив, точно това направи.

— Хайде, де! Кога?

— Малко след началото и малко преди края.

— Такъв точен отговор не съм чувала през целия си живот. Почакай, нека отгатна! Било е на норвежки. Едно от онези изречения, които не си даде труд да преведеш.

— Позна. Да обичаш и да уважаваш, да бъдеш закриляна и да живееш до края на дните си в любов и мир и прочее. Все в този дух.

Ама че безскрупулен, хитър, безсъвестен и… очарователен викинг!

— Трябвало е да ме предупредиш. Защото вече се бях заклела за нещо друго пред покойната ми леля, ъ-ъ, Матилда. Обещах й никога да не деля покрив с мъж, с когото имам временна връзка. Съжалявам, но клетвата си е клетва.

— Това сега го измисли. — Той я събори върху възглавниците и я притисна с тежестта си. — Много е тъмно, за да видя очите ти. Ако ги видя, ще позная, че лъжеш.

Тревогата й бе толкова голяма, че не посмя да продума.

— Съгласен съм — изпухтя най-сетне Тор. — Предавам се, можеш да останеш в своя дом. Засега.

— Ура! Благодаря.

— Но те предупреждавам! Давам ти пълна свобода и простор за действие, ала внимавай какво правиш, защото съвсем скоро заради безценната си свобода ще стигнеш до задънена улица. И тогава аз ще се появя, ще те вържа и ще те домъкна вкъщи. — Изговорил тази заплаха, той я обви с ръце и я постави върху себе си.

— Какво правиш? — стресна се тя.

— Щом засега имам само тази вечер, трябва да й се порадвам. Опитай се да заспиш, скъпа, защото бездруго не можеш да мръднеш оттук до сутринта.

Ама че самонадеяност! Андреа малко поразмисли и се сгуши в прегръдките му със спотаена усмивка. Щом нямаше как да мръдне оттук, защо да се бори? Тя обви ръце около кръста му. Щеше да й се наложи да страда безмълвно. Усмивката й стана по-широка. Може пък да не е толкова страшно да бъдеш мъченица, мерна се в съзнанието й, преди да заспи…

Седма глава

Утрото бе сиво, навън ритмично ромолеше дъжд. Андреа огледа стаята. На срещуположната стена видя голям модел на кораб под стъклен капак. Искаше й се да го разгледа отблизо, но не веднага. После. Сега беше доволна и щастлива и нямаше намерение да си разваля хубавата сутрин.

Силното мускулесто тяло, върху което се беше облегнала, би трябвало да й създава усещане за неудобство, но в действителност беше точно обратното. Тя се чувстваше съвсем уютно. Главата й почиваше върху мощен гръден кош, от което би трябвало да я заболи врата, но нямаше такова нещо. Само чуваше ритмичното биене на сърцето му, което я унасяше. Гъстите косъмчета, които усещаше под дланта си, би трябвало да я боцкат и гъделичкат и те наистина гъделичкаха, но едновременно с това дразнеха и предизвикваха желание да погали могъщото тяло.

Пръстите й трепнаха и поддавайки се на непреодолимо изкушение, лекичко се заровиха сред рижавите косъмчета.

— Харесвам те в моята риза — измърмори сънен глас и ръката й замря на място. — Избрах я нарочно за теб.

Тя се протегна, като че ли току-що се беше събудила.

— Благодаря. Получаваш моята вечна благодарност за това.

— Няма ли да попиташ защо съм я избрал?

— Не. — Сгуши се по-близо до него с надеждата, че той пак ще заспи и ще я остави да продължи своите проучвания. Кога ли щеше да има такъв шанс отново?

— Нищо, аз пък ще ти кажа. Защото е прозрачна — усмихна се със затворени очи той. Андреа замръзна. — М-м-м! — Прокара пръста си по гръбнака й. — През нея се вижда например една твърде съблазнителна бенчица точно по средата на гърба ти. Ето тук.

— Престани! — подскочи тя. — Гъдел ме е!

— Така ли? Е, нищо, не възразявам, ако подскачаш така всеки път.

Като разбра значението на думите му, сърцето й пропусна един удар.

— Трябва вече да ставам…

Задавяйки се от смях, той плъзна пръста си по-надолу.

— Също така имаш малък белег като звезда върху самата извивка на…

С негодуващ вик тя скочи, шляпна го по бузата и се втурна към спалнята. Остатъкът от неделния ден мина бързо и приятно. Двамата разговаряха за дребни неща, без да споменават случката в „Константин“.

Оказа се, че Тор е направил модела на кораба. Андреа остана поразена — моделирането изисква толкова умение и внимание, търпение и целенасоченост! Колко много говореше това за самия човек…

Привечер Тор й предложи да остане за още една нощ и тя не възрази. Не би могла да се върне на тавана. Обаче настоя да си прибере колата. В понеделник я чакаше работа, а не искаше да зависи от Тор.

Преди да заспи в неделя вечер, сгушена в леглото, тя прехвърли в паметта си събитията от последните три дни. Дотук всичко вървеше добре…

 

 

Следващите две седмици минаха с учудваща бързина. Андреа настоя да се върне „вкъщи“. За нейно учудване и скрито разочарование, Тор се съгласи. Тя обаче отиде да живее в мотел. Сега парите й свършваха и не й оставаше друго, освен да се прибере на тавана.

Като си помисли за това, тя се намръщи, минавайки от влажното хранилище към хладилника за плодове. Нали вече нямаше защо да се страхува — Тор се беше погрижил за всичко. И следователно, можеше да спи на тавана още тази вечер. От яд ритна щайга с круши. Някой я сграбчи и тя извика от страх.

— А, кара, намерих теб! — каза ухиленият Джо и я разцелува по двете бузи. — Добре ли изплаших? Как си? Изглеждаш много хубаво. Твоя сватба много хареса мен.

Тя изчака пулсът й да се успокои и се пошегува:

— Ти беше като риба във вода.

— Да, аз добре язди на кон. — Наведе се и тихо добави: — Аз отправям целувки към много жени и те изчервяват се. — Джо приглади мустаците си и изразително вдигна едната си вежда.

Устните на Андреа трепнаха.

— Не се съмнявам.

— Не се съмняваш в какво? — прекъсна ги гласът на Тор.

Изненадана, тя смутено се обърна. Джо се изкашля.

— Торсен? Приятно ми видя те. Поздравявам със сватба.

Тор скръсти ръцете на гърдите си и го погледна отгоре.

— Ти тук по работа ли си, или просто така?

В очите на Джо засвяткаха дяволити пламъчета.

— Ако съм умен, трябва кажа, че съм по работа. Тъй че това казвам. — Джо демонстративно му обърна гръб и хвана Андреа за ръцете, колкото и да се мъчеше тя да ги издърпа. — Ах, кара миа! Зеленчуци тази седмица били вълшебни! Специално дойдох кажа колко са възхитителни твоите… Е-е-е… грейпфрути.

— Достатъчно! — Тор тръгна към Милано. С ловкост и гъвкавост, придобити благодарение на голяма практика, Джо се изплъзна от разярения съпруг, без да пуска обаче ръцете на Андреа, като говореше все по-бързо:

— А твои праскови, толкова хубави и сладки! А ябълките били тлъсти, хрупкави и сочни. Е, вярно, малко кисели, но аз обича тях леко недозрели.

— Изчезвай оттук! Преди да си станал на ябълково пюре!

Джо се захили.

— А зеленчуци твои просто райски! Да опиша ли скромното цвете на твоя карфиол?

Тор хвана Андреа през кръста.

— Само опитай и носът ти ще стане на смачкан карфиол!

Джо целуна пръстите на Андреа.

— Нищо, аз кажа все пак. Обожавам го. След тях идват моркови, такива дълги, твърди и… И оранжеви. И млади репички — той се облиза, — те лютят на езика като целувка на любима. А какво ще кажеш за…

Тор със сила издърпа пръстите й от ръцете на Джо.

— Аз още не казал за краставица нищо! — запротестира той.

— Я дръж своите краставици по-далеч от жена ми! — отвърна му Тор и изведе Андреа от хладилното помещение.

Гласът на Джо ги догони:

— Ти ревнуваш, Торсен, да? Недей ревнуваш.

Андреа се закова на място. Да ревнува ли? Тор? Възможно ли бе? Хилейки се като глупачка, тя последва мъжа си.

— Ще поговорим в твоя кабинет — подхвърли той през рамо.

— Искаш да кажеш, че това е заповед ли?

— Да.

Той влезе в кабинета и се обърна към нея. Без да каже дума, затръшна вратата и я сграбчи в прегръдките си.

— Решил съм да променя някои неща, като започна с това! — каза той, хвана с длани лицето й и я целуна.

Целувката бе гневна и жадна. Андреа се съпротивява не по-малко от три секунди — в края на краищата имаше гордост, нали? — преди да се подчини.

— Ако следващия път Милано докосне дори нокът от пръста ти, ще му смачкам физиономията и ще направя носа му на безформен картоф — измърмори Тор, като леко захапа крайчеца на ухото й.

— Но това нищо не значи… — Андреа млъкна, защото езикът му докосна врата й. — Той… се държи така с всички.

— Но не и с жена ми!

— С твоята временна жена.

Той се отдръпна и й хвърли разярен поглед. По скулите му се разля тъмна руменина, а в очите припламна гневен огън.

— Ти си му казала, че бракът ни е временен? Затова ли е тук?

— Не.

— Той не бива да го разбере. Никога!

— Но нали рано или късно ще научи?

— Как?

Тя въздъхна.

— Когато се разведем.

На устата му се появи странна усмивка, той се наведе и отново я целуна — нежно, с дълбока обич. Наложи й се да се хване за ризата му, за да се задържи на крака.

— Щом ще е чак тогава, нека… Къщата ми е празна без теб. Това е основната причина, поради която съм тук — каза Тор след секунда колебание, — но не е единствената. Щом настояваш, ще обсъдим и другия проблем.

О-хо! Това не обещава нищо добро… Той извади от джоба си лист хартия и й го подаде. Тя сви рамене.

— Това е-фактура.

— Да, твоя фактура. Но защо на такава сума? Както каза Милано, качеството на стоката е фантастично. Цената е още по-фантастична. Направо космическа.

— Не те разбирам — помръкна тя. — Защо космическа? Слагам ти най-обикновена надценка върху това, което плащам самата.

Той огледа кабинета й.

— Само погледни. При теб е пълен хаос. Как можеш да ръководиш бизнеса, когато книжата ти са струпани в купчини по два метра без ред и система?

— Много добре зная кое къде се намира — обясни му тя. — Кажи ми какво ти трябва и ще го намеря веднага.

— Карфиолът — каза той, гледайки фактурата. — Дай да видя сметката ти за карфиола.

След три секунди сметката беше в ръцете му.

— Е? — попита го с победоносна усмивка тя.

Той сравни двата документа.

— Да, надценката ти е в границите на нормалното. А как правиш поръчките?

— Имаме си кръг доставчици, с които работим според сезона и вида на зеленчуците. Когато свършат, правим нова поръчка. Ако имат нещо по-специално, сами ни се обаждат.

— И посочват цената?

— Да.

— И ти я приемаш? — възмути се той. Тя го погледна с недоумение. — Не се ли пазариш? Нали знаеш какво е да се пазариш? Всички го правят. Това е търговия. — Погледна я с подозрение. — Мислех, че си възпитавана в бизнесменски дух.

Тя се изчерви. Тъкмо това бе голямата й слабост! Никой не я беше учил как да управлява фирмата, защото баща й не смяташе това за необходимо. Честно казано, той не искаше да предава лостовете на властта в ръцете на една жена. Винаги ги държеше сам — и със закупуването на стоката и с подбирането асортимента се занимаваше само той. Какво беше виновна тя, че й доверяваха само рекламата и счетоводството?

— Е? — нетърпеливо попита той.

— Зная какво значи да се пазариш.

И това беше вярно. Само че не знаеше как да го прави.

— Тя знаела какво значи да се пазариш! Донесете шампанско! — Тор затвори очи и полугласно изруга. — Всичко е ясно. Ти караш слепешката и си твърде горда, за да го признаеш.

— Не е вярно, аз…

— Предполагах, и това ми беше грешката, че поне нещичко разбираш. Което беше доста глупаво от моя страна.

— Но аз…

— Също така предполагах, и това беше още една грешка, че проблемът ти е в отношенията с доставчици и конкуренти, които искат да надиграят една жена.

— Така е, но…

— И през ум не ми е минавало, че вършиш своята работа с две леви ръце!

— Не е вярно! Просто нямам опит.

— Нямаш опит! — Това не беше въпрос, а обвинение. — Защо?

О, колко страдаше, че трябваше да признае, задето Ник не й се доверяваше! С голяма неохота тя каза:

— Баща ми винаги се занимаваше сам със закупуването на плодовете и зеленчуците. След смъртта му Марко пое асортимента, а аз — закупуването.

— Макар че нищо не разбираш от това — констатира той. — Нещо друго?

— Какво имаш предвид? — гузно трепна тя.

— Че нещо криеш — рязко каза той. — Очите ти, любов моя. Те пак те издават. Та какво още си пропуснала да си признаеш? Какво друго би следвало да зная?

Заемът! Досега тя си мълчеше за него. Но всъщност това не беше проблем. Като имаше подкрепата на Торсенови вече щеше редовно да изплаща месечните вноски. Трябваше да му каже, но заради Ник, а и заради собственото си душевно спокойствие, щеше да е добре да се изрази някак си… по-тактично.

— Има няколко стари сметчици — започна Андреа, мъчейки се все пак да не излиза от границите на истината. — И затова фирмата не носи такива доходи, както едно време. Но ако сме пестеливи, ще си покриваме разходите. А с подкрепата на Торсенови би трябвало да си възвърнем позициите, на които сме били преди няколко години.

— Какви стари…

Телефонът иззвъня. Като се извини неискрено на Тор, Андреа дигна слушалката.

— Това е Райнър — каза тя.

— Да, какво има? — пое слушалката Тор.

Тя го наблюдаваше с неволна усмивка. Като говореше, той разсеяно прекарваше ръка през светлите си кичури с медени отблясъци и разрешената коса му придаваше вид на момче, което упорито и нетърпеливо налага своето мнение. Тя винаги обичаше да го наблюдава — още от първата минута, когато го видя на товарната рампа на тържището на „Константин“. Тогава бе усетила, че помежду им има непреодолимо привличане. Той също го знаеше. Но тя нямаше да позволи на чувствата си да надделеят над здравия разум! Ако имаше по-лесно решение за текущите им проблеми, сега нямаше да носи халка!

Андреа сви лявата си ръка в юмрук и я пъхна в джоба на джинсите си. Като не можеше да промени нещата, следваше да ги игнорира. Погледна Тор. Е, нямаше да го игнорира, но щеше да го държи на разстояние.

Тор затвори слушалката и се обърна към нея:

— За какво говорихме?

Бяха говорили за неплатените сметки, не че тя имаше намерение да го подсеща за това. Но защо да признава за заема?

— Ти анализираше моите професионални недостатъци — отвърна му тя студено. — Беше решил, че съм некадърна и че тъкмо затова „Константин“ стигна до задънена улица.

— Натрил съм ти носа, нали?

— Да. Имаш ли някакво конструктивно предложение?

— По проблемите в бизнеса или по личните ни проблеми?

Тя стисна зъби.

— В бизнеса. Ако питаш мен, нищо друго не ни свързва. Нищо лично.

— Ще ти кажа какво мисля. — Тръгна към нея. — Имаше две седмици да свикнеш с мисълта, че сме женени. Време е да преразгледаме някои от твоите основни правила. Ти ще се нанесеш при мен. Съпруг и съпруга трябва да живеят заедно.

— Забравил си, че съм дала клетва. На леля Марта.

— Матилда.

— Все едно.

Тор сви рамене.

— Ние няма да й кажем. Аз ще готвя. Ти можеш да чистиш.

— Мразя да чистя! — ядоса се тя.

— Тогава ти ще готвиш, а аз ще чистя.

— Не умея да готвя!

— Ще наемем икономка. — Той помете три купа документи и я хвана, преди тя да се измъкне. След това седна на стола пред нейното бюро и я сложи в скута си. — На твое място не бих се дърпал така, любима. — Тор целуна ъгълчето на устата й. — Отвличаш вниманието ми от разговора.

Тя изстина и с отчаяние му напомни:

— Говорехме по работа.

— Да. Ще работим заедно и ще ти помагам при закупуването на стоките. И без това не използваш кабинета на Ник, затова, ако не възразяваш, ще се разположа тук.

— Възразявам! По всички правила, но никой не ме чува.

— Моята секретарка — продължи той, сякаш не бе я чул — може да ти помага някоя и друга седмица.

— Това ще ми струва скъпо.

— Няма. Аз ще й плащам, ти няма да дадеш нито стотинка.

Андреа се замисли. Наистина й трябваше помощ. Всеки ден да работи заедно с Тор — цената не бе чак толкоз голяма, ако работата потръгнеше. Тя вдигна очи към небето. Кого ли беше тръгнала да лъже и защо? Всеки ден да работи заедно с Тор бе райско блаженство, от което обаче трябваше да избяга на всяка цена!

— Добре — съгласи се най-сетне. — Само че няма да се нанасям при теб.

— Трябва да се научиш да правиш компромиси. Те помагат във всеки бизнес. — За миг млъкна и добави: — Добре, съгласен съм. Не се нанасяй при мен, аз ще се нанеса при теб.

— Не! — извика тя. — Нямах предвид това.

Той поклати глава.

— Така няма да стане. Компромисът е когато един отстъпва в едно, а друг — в друго. — Пръстите му бавно описваха кръгове нагоре по ръката й. — Аз отстъпих по въпроса къде да живеем. Сега и ти трябва да отстъпиш.

Като че ли тя не искаше! Пречеше й само инстинктът за самозапазване. Нали щеше да живее с последиците от днешното решение? Ако не желаеше да умре от мъка след шест месеца, трябваше да е твърда и днес. Дано да й стигнат силите!

— Недей да галиш ръката ми, това няма да ти помогне. Аз отстъпвам само по отношение проблемите на бизнеса. Ти отстъпваш по въпроса за съвместния живот. — Дори съумя да му се усмихне. — Или за липсата на такъв. Утре ще идваш ли?

Тор се изправи на крака. Влюбеният мъж изчезна и пред нея стоеше бизнесменът.

— Бъди сигурна. — Взря се в очите й със студен и решителен поглед. — Бъди сигурна и в нещо друго. Ти ще живееш с мен като моя жена. Може би не днес. Но скоро. Много скоро.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката:

— „Константин“!

— Госпожице Константин? Обажда се Джек Максуел.

— Госпожа Торсен — поправи го тя. — Преди две седмици се омъжих за Тор Торсен.

Последва дълго мълчание.

— От „Торсен Продюс Маркетс“ ли? — попита той.

— Същият.

— Това е то, като човек не е в града — позасмя се Максуел. — Предполагам, че не смятате да продавате фирмата си в близко бъдеще?

— Засега не — отвърна тя.

— Съжалявам. — Той бързо се съвзе. — Срещал съм няколко пъти съпруга ви. Радвам се, че сега има кой да ви помага.

— Макар и да губите „Константин“?

— Макар и да го губя — отговори Максуел без колебание. — Бих се радвал да купя вашата фирма евтино. Но почти толкова бих се радвал да я взема и на по-висока цена. Ако някога промените решението си, нека да бъда първият, към когото се обърнете.

Този човек стреляше право в целта. При всеки техен разговор той бе прям, откровен и учтив. Което й харесваше.

— Добре. Но това е малко вероятно.

— Надеждата крепи човека — каза той и затвори.

Андреа дълго гледа слушалката. На лицето й внезапно се появи усмивка. В края на краищата нещата винаги се уреждат, помисли тя.

 

 

Нарочно седя до късно в кабинета си. Вече не можеше да си позволи нито една нощувка в мотела, а и защо да го прави? Никой, освен У или, не знаеше за таванското помещение. Имаше само една причина, поради която не й се оставаше тук и тя не й харесваше — не желаеше да е сама на тавана. Искаше да бъде с Тор!

Стана и се протегна. Защото, колкото и да се помайваше, нямаше никаква полза. Като си легнеше в старото легло, всичките й страхове щяха да изчезнат. Устните й трепнаха. Изгаси лампата, заключи кабинета и тръгна към стълбището.

— Госпожице Константин? Извинете, госпожо Торсен? Защо сте тук? Да не сте забравили нещо?

— Ъ-ъ-ъ… Не… — Внезапно се вдъхнови. — Днес работих до късно и утре трябва да ставам рано. И реших да пренощувам на тавана, вместо да бия път до вкъщи.

Уили я гледаше със съмнение.

— Не знам дали това е хубаво, като се има предвид нападението и други работи. А-а-а… М-м-м… И господин Торсен няма нищо против да останете тук, така ли?

Погледът й се плъзна встрани.

— Аз съм много уморена и искам да си легна.

Андреа се усмихна на пазача и изкачи едно стъпало. Той обаче я спря:

— Металният прът, който ви дадох, там ли е?

— Да — отвърна тя и направи още две крачки.

— Гледайте да го държите под ръка — не отстъпваше пазача.

— Добре, обещавам.

Андреа се изкачи на тавана, отвори вратата и запали единствената крушка. Огледа помещението и потрепери. В сравнение с къщата на Тор стаята беше направо жалка. И ужасно самотна…

Решена да се не поддава на самосъжаление, отиде при котлона да си направи чай, взе термоса и го разклати. Беше празен. Нямаше кураж да слезе до долу за вода и се просна върху леглото. Не заслужаваше чай. Не заслужаваше дори чаша обикновена вода. Така й се падаше!

Облече си нощница, храбро прекоси стаята, загаси лампата, върна се в леглото и се сви под завивките. Но след минута пак скочи, хвърли се към вратата и започна да шари с ръка по пода. Напипа тежък метален прът. Тук беше! Легна отново, мушна лоста под леглото и се зави през глава. Сега да идва който иска, тя бе готова!

Близо час лежа, без да може да заспи. Ослушваше се при всяко скърцане. Сън… Имаше нужда от сън. Само да се успокои още малко…

Силен трясък право под стаята я извади от полузаспалото състояние. Тя мигновено извади металният прът и седна, като го притисна към гърдите си. Сърцето й биеше лудо. В съзнанието й проблесна успокоителната мисъл, че това е Уили, който проверява дали всичко е наред. Нямаше от какво да се страхува.

Някой обаче се качваше по стълбището. Равномерните стъпки отекнаха на площадката и продължиха нагоре.

Още шест стъпала до нейната врата! Тя се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала. Ако това бе Уили, защо не й се обажда?

Зениците й се разшириха от страх. Може би не е той… Още пет стъпала! Дали беше заключила вратата? Не успя да си спомни.

Още четири! Андреа скочи от леглото и усети с босите си крака студените дъски на пода.

Още три. Тя полетя към вратата.

Още две. Дръжката свободно се завъртя в ръката й.

Още едно стъпало! Тя отчаяно търсеше ключалката.

Вратата с трясък се разтвори и я отхвърли назад, отворът се изпълни от гигантски черен силует. Тя извика и сляпо замахна.

Прътът се спря във въздуха, хванат от огромна ръка.

— Какво, по дяволите, правиш?! Луда ли си?

— Тор! — ахна тя и се свлече на пода, губейки съзнание.

Осма глава

Андреа дойде на себе си и видя, че около нея стоят Тор, Уили и Марко. Двама от тях я гледаха с еднакъв израз на загриженост, докато третият направо кипеше от гняв.

— Добре ли си? — попита този трети.

— Като че ли да… — Тя със съжаление установи, че тъкмо това бе нейният съпруг. — Ти ме изплаши!

— Ако не те напляскам, смятай, че ти е провървяло. Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Ами… Спя. — Седна на леглото и оправи нощницата си.

— Каза, че е само за тази нощ — промърмори Уили, като клатеше глава. — Рекох си, че е имало малко скарване. И че не е зле да се обадя на Марко и да му обясня къде един мъж може да намери жена си. Ако иска, разбира се.

— И той поиска — потвърди Марко.

— А-ха! И още как!

— Ще помоля двама ви да ни извините — прекъсна Тор продължителния коментар, — защото жена ми и аз желаем малко уединение. Всъщност — повечко уединение. Направо цял склад уединение!

— О-хо! Пукотевицата започва. Аз изчезвам. — Уили заотстъпва към вратата.

— И аз също. — Марко го последва, вратата се хлопна след тях и скоро ехото от стъпките им заглъхна надолу по стълбището.

— Кой ще вземе думата пръв?

Само не аз, хич да не се надява, рече си Андреа и повтори мислите си на глас:

— Само не аз. Хич не се надявай!

— Добре. — За усмивката, с която той я погледна, всяка акула би продала майка си. — Тогава започвам аз.

— Слушай — не издържа тя, — не е толкова страшно, колкото изглежда. Писна ми от този мотел и реших да се върна тук. Не за цял живот, а да речем за шест месеца. Ще си намеря някакво жилище, не се тревожи. Макар че и тук съм в пълна безопасност: Уили ще ме пази и… — Думите й се изпаряваха като капки дъжд в Сахара.

Тор беше много, много ядосан.

— Ти живееш тук?! И откога?

— От… Не отскоро — започна да увърта тя.

— Питам те откога точно!

Само след миг Андреа виновно сведе глава.

— Като не броим нощта при твоите родители, съботата и неделята при теб и двете седмици в мотела — тя бързо изброи на пръсти, — тридесет и два дни, осемнайсет часа и четиридесет и шест минути. Секундите не зная, честна дума.

— Уби ме! Въпреки че няма от какво толкова да се учудвам. — Тор прокара пръсти през косата си. — Да започнем отначало. Защо живееш на това място?

— Защото продадох къщата.

— Защо я продаде? — попита той тихо и се наведе заплашително към нея.

Тя грабна възглавницата и я притисна към гърдите си. Не че щеше кой знае колко да я защити. Перушината обаче нямаше никакъв шанс да издържи погледа на Тор, който пронизваше дори стени, дебели поне половин метър, помисли Андреа и отговори честно:

— Трябваше да изплащам дългове. Нямах друг изход, ако исках да запазя „Константин“.

— Мръсно ко… — Тор разтри брадичката си. — Хайде да започнем отначало.

— Хайде да не започваме…

— Нямам настроение за игрички! — Очите му застрашително святкаха. — Отговори на въпросите ми! Ник е оставил непогасени дългове, а? Ти не си имала пари да ги платиш и си продала къщата, нали? И като нямаш къде да живееш, си се нанесла тук, така ли е?

— Щом всичко ти е ясно, защо ме разпитваш? — Вдигна гордо глава и се нацупи.

— И какво стана с дълговете? — Тор отиде в най-далечния ъгъл на стаята. — Успя ли да ги изплатиш?

— Не… съвсем.

— Не съвсем ли?

— Остава ми да върна един последен кредит на банката. Голям кредит. — Само да посмее да пита колко е голям! — Скоро няма да го изплатя, но мога да плащам месечните вноски без особени затруднения.

— Значи можеш да плащаш вноските… — Стисна очи, сякаш не вярваше на ушите си. — Но не ти е по джоба да имаш покрив над главата си. Така ли?

— Точно така! — В гласа й имаше възмущение.

— Аз те предупреждавах какво ще стане, ако надцениш силите си! Ти, мила моя, сама си окачила въжето на врата си. Обличай се и да тръгваме!

— Сега ли?

— Незабавно!

Без да спори, тя навлече дрехите си направо върху нощницата.

— Вземи си нещо, за да се преоблечеш утре.

— Ще се преобличам тук!

Той се спусна се към нея със стиснати юмруци. В очите му гореше дива ярост. Тя не смееше да помръдне.

— След един час тази стая ще бъде заключена с катинар! И няма да стъпиш повече тук, поне докато си моя жена!

— Нямаш право да ми казваш къде да живея! Ти не си ми истински мъж! Ние се оженихме само за да запазиш безценната сметка на Милано и изобщо не те е грижа за мен!

— Не ме е грижа ли? — Тор я хвана за раменете и тя реши, че ще я удари. Но той я притисна към гърдите си. — Мили боже, нима съвсем си обезумяла? Разбира се, че ме е грижа! Не разбираш ли какво ще сторят с теб хората на Хартсуърт, ако те заварят тук сама?

— Ти каза, че си уредил всичко… — смънка Андреа, сгушила се в обятията му на сигурно място. — Че те вече няма да ме безпокоят.

— Да, защото идваш с мен! Точка. Никакви спорове. Никакви приказки. Никакви аргументи. Ще те държа под око, за да съм сигурен, че мога да те опазя невредима!

Да пази нея, не бизнеса! Може би наистина го бе грижа? Поне малко…

— Добре. — Тя се опита да не покаже колко е щастлива. — Но ще спя в отделна стая.

— Отлично! Стаята е твоя. Ще споделяме само кревата.

— Чакай малко… — започна тя с ококорени от нахалството му очи.

— Ти като че ли се съмняваш, че бракът ни е истински. — Тор напрегнато се усмихна. — Решил съм веднъж завинаги да сложа край на твоите съмнения. Нали преди малко спомена нещо в смисъл, че не съм ти истински съпруг?

— Не си… чул добре, акустиката тук е ужасна.

— Смятам да ти докажа, че мога да бъда истински мъж.

— Върви по дяволите! — дръпна се Андреа.

— Напротив, надявам се на райско блаженство. — Докато слизаха надолу, Тор я дърпаше за ръката.

Уили и Марко надничаха зад стелажа с портокали. Андреа изхлипа. Нека се разкайват, доносници такива!

— Престани! — каза Тор. — Не искам да разправят, че съм набил жена си. — Спря се и започна да я целува. Тя несъзнателно се притисна към него. — А, това вече е друго.

— Не е… честно!

— Това е положението, независимо дали ти харесва, или не.

По пътя и двамата мълчаха. Като видя къщата му, тя изпита спокойствие и радост. Тор отключи външната врата.

— Знаеш къде да си оставиш нещата. Късно е, а и двамата имаме утре работа, затова предлагам да си лягаме.

Андреа замръзна на място. Можеше да се оправи с него в кабинета. Можеше да живее в една къща с него. Но в леглото беше изключено да успее! Трябваше да начертае гранична линия. Само дано Тор не я заличи!

— Какво има? — Погледът му се смекчи.

— Аз… Ъ-ъ-ъ… — Беше забила поглед в паркета. — Няма да… спя с теб.

Тор приближи, повдигна брадичката и се взря в очите й.

— Ще спиш — спокойно й съобщи той. — Не днес, не утре и може би не вдругиден. Но ти ще станеш моя жена не само по име, но и в действителност.

— … Каза той — промърмори Андреа.

— Казах аз! А сега заминавай в леглото! Едва се държиш на крака.

Тя си легна с чувството, че е скарана с него, с Уили, с Марко, с целия свят. И това никак не я радваше.

 

 

Следващите четири седмици се оказаха най-трудните в живота й. Направо бе невъзможно да дели властта с друг човек! Твърде дълго бе живяла под чехъла на Ник и не желаеше да сменя бащиния диктат със съпружески.

Не че Тор й диктуваше какво да прави — той повече анализираше и вземаше решения, а когато бяха обратни на нейните, тя губеше. И нямаше от какво да се оплаче, защото бизнесът процъфтяваше, а викингът излизаше прав. Винаги. Това бе съвсем несправедливо. Подчинените й направо го обожаваха, а тя научи за бизнеса повече, отколкото за предишните три години. Всичко беше толкова перфектно, че й се искаше да удари нещо… Или някого. Най-лошото бе, че Тор не изпълни заканата си да превърне брака им в истински. Андреа ритна един кашон със зелени чушки.

— О-хо, проблеми в рая! — Откъм рампата се приближаваше Райнър. Андреа го изгледа яростно, но забеляза навреме кой върви след него.

— Джордан! Как са ти позволили да дойдеш?

Дребната брюнетка пресече рампата, прегърната от Райнър.

— Мъжът ми искал да говори с Тор и аз се вредих.

— Тя има разрешение да отиде до кабинета ти, да поседи там и да се върне до колата. Да не остава без придружител и да не се навира, където не бива!

Този път Андреа трябваше да се съгласи:

— Той е прав — каза тя на бременната си приятелка. — Ако нещо ти се случи, никога няма да си простя.

— Зная, но вече започвам да откачам. — Джордан направи кисела физиономия. — Не ми дават да работя в „Корнкоп“, в собствения ми магазин! Представяш ли си? — Тя се оживи. — Да имате случайно цариградско грозде? Умирам за него. Дай да проверим във вашия склад за специалитети…

— Отиваш право в кабинета! — прегради й пътя Райнър.

— Знам и слушам. Колко си станал досаден!

— Защото става дума за сигурността на жената и детето ми.

— Видя ли? — В очите на Джордан играеха присмехулни пламъчета. — Не смее да каже „сина ми“, защото го е страх, че напук ще му родя две близначки.

— Много ще се радвам — опроверга я Райнър бодро, като я крепеше по стълбите. — Ще бъдеш заета и няма да правиш бели.

Андреа ги наблюдаваше със завист и на устните й се появи замислена усмивка. После се обърна и отиде при Марко.

— Отнеси щайга цариградско грозде в колата на Райнър. Аз черпя.

— С удоволствие — грейна Марко.

Вратата на кабинета на Ник — не, на Тор — се оказа затворена. Тя отиде в своя кабинет, където бе и Джордан. Приятелката й с учудване се оглеждаше в полупразната стая.

— Какво става тук? — запита тя. — Да не са те обрали?

— Хайде на бас, че не си знаела какъв цвят е килимът ми.

— Не съм знаела, че въобще имаш килим. Или бюро. Или онзи стол — посочи тя. — Къде са всичките ти книжа?

— Тор реши, че трябва да се „организирам“. Един ден ме изпрати за нещо в града и когато се върнах, заварих кабинета какъвто го виждаш. Представяш ли си?

— Чудовище такова! — Джордан се отпусна в един фотьойл.

— Де да беше!

— Значи Райнър е прав. В рая има нещо нередно.

— Няма скоро да видиш своите грейпфрути. За Торсенови бизнесът е преди всичко.

— Ако говориш за Тор — въздъхна Джордан, — причината е баща му. Виждам, че не знаеш.

— Какво имаш предвид?

— Тор смята себе си виновен за това, че баща му е инвалид.

— Защо? Какво се е случило? — Андреа бе шокирана.

— Преди шестнадесет години през лятната ваканция Тор помагал в магазина. Баща му го извикал да разтоварва камион. Тор обаче имал важна среща и обещал да помогне на другия ден. Баща му се хванал сам, върху него паднала палета с ябълки, той се преметнал през парапета на стълбите и…

— И затова е в инвалидна количка? — Андреа стисна очи.

— Да. Тор полудял. Напуснал колежа и се захванал с фирмата. Райнър твърди, че отначало му било много трудно. Баща им шест месеца стоял в болницата и през това време бизнесът западнал, защото Тор тепърва учел занаята. Райнър казва още, че Тор направо е получил комплекс от онези времена и не смее да пренебрегва бизнеса, макар че отдавна си е подготвил замени на всички решаващи постове.

Андреа не вярваше на ушите си. Това почти изцяло съвпадаше с нейната собствена история. Тор също като нея е поел бизнеса на баща си внезапно, без да е бил подготвен за него. Значи и той се е борил да докаже, че струва нещо. Защо не бе споделил с нея?

Това не обяснява обаче факта, че през последните седмици Тор я отбягваше. А нали уж я искаше… Тя го обичаше и желаеше да споделя с него всичко, а не само деловите въпроси.

— Не зная какво да правя с него — призна печално тя.

— Просто го обичай — подсказа й Джордан. — Вече от доста време той носи бремето на отговорността, грижи се за семейството, за бизнеса и за всеки проблем. Има нужда от партньор, а не от човек, който да зависи от него.

Още един навлек! Точно това представлявам аз за него, смути се Андреа. А докато не научеше правилата на играта, не бе в състояние да промени нищо!

— Благодаря ти, Джордан. Ти си истинска приятелка.

— Нали? — безгрижно каза Джордан. — Обикновено аз съм тази, която иска съвети. А сега ги давам на друг…

 

 

Изминаха още десет дни. Тор работеше от ранни зори до късна нощ. Андреа знаеше какво ще последва, и то много скоро. Тор щеше да се увери, че тя вече може сама да поеме ръководството на „Константин“ и щеше да се върне в своя офис. А след още няколко месеца щеше да заздрави и финансовото й положение. Бавно, но сигурно той щеше да се отдалечава от нея, докато най-накрая… Очите й се изпълниха със сълзи.

— Госпожо Торсен! — надзърна Марко през вратата. — Долу разтоварват марули. Има изгнили. Ще дойдете ли да видите?

— Веднага. — Скришом избърса сълзите си. Преди всичко — бизнесът, напомни си тя.

Застана до отворената врата на огромния хладилен камион, откъдето един работник сваляше първата палета. Дано Марко не е познал и марулите са само по-изцапани. Тя лично бе направила поръчката и много се надяваше този път да е изпълнена както трябва.

— Андреа, пази се!

Тя бързо се отдръпна, но Тор се оказа по-бърз. Хвърли се върху нея и я блъсна настрани. Цялата горна редица каси се сгромоляса върху него.

— То-о-р! — изкрещя тя с всичка сила, като очакваше да го види затрупан с каси. Те обаче бяха отхвръкнали встрани, а Тор стоеше на колене до нея. — Как си? Ударен ли си?

— Да… Не… А ти?

— Кое е вярното? — избухна в плач Андреа. Гледаше как кръвта се просмуква през джинсите и единия ръкав на ризата му. Господи, само да не припадна тук, пред всичките, когато Тор има нужда от мен! Не съм ревла и навлек, не съм, убеждаваше се тя.

— Къде си ударена? — Тор я опипваше внимателно.

— Никъде. Аз съм добре, но ти не си! — Искаше да говори спокойно като него, но се разрида. — Тор, тече ти кръв!

— Нищо сериозно. Малко съм ожулен на колената и рамото.

— Господин Торсен, госпожо Торсен, много се извинявам — говореше товарачът, като кършеше ръце. — Не видях, че касите…

— Стига! — прекъсна го Тор. — Ти нямаш никаква вина. Марко, поеми работата. Ние си отиваме вкъщи.

— Разбрано.

Тор я изнесе на ръце от склада.

— Пусни ме, моля те! — възпротиви се тя. — Не виждаш ли, че кръвта ти тече по-силно?

— Няма да те пусна.

Андреа видя побелелите му устни и млъкна. Той я намести в колата и седна зад волана. Едва след като бяха потеглили, тя усети, че цялото й тяло е натъртено и я боли.

Тор паркира колата пред къщата и остана на мястото си.

— И ти ли не можеш да помръднеш? — въздъхна Андреа.

— А-ха! — отговори й с измъчена усмивка.

Тя отвори вратата, свали единия крак, после другия и с невероятни усилия се измъкна от колата. Тор изпъшка и бавно я последва.

В стаята си Андреа се съблече и се погледна в огледалото. Рамото и бедрото й бяха здравата ожулени от циментовия под. Голяма синина надничаше над изрязаните й бикини. Свали предпазливо едната презрамка на сутиена и трепна от болка.

— Боли ли, скъпа? — попита Тор от вратата. Той стоеше с тубичка крем в ръка и гледаше ожуленото място на рамото й. Върху лицето му се изписа съчувствие.

— Щеше да е много по-зле, ако касите се бяха стоварили върху мен — промълви Андреа. — Как е рамото ти?

— Малко е одраскано. — Той стоеше като прикован и тя протегна ръка.

— Това за мен ли е?

— Да. — Тор влезе в стаята. — Ще те намажа.

— Благодаря ти. — Отпусна ръка към бедрото си и остана неподвижна.

Тор изстиска малко крем върху пръстите си и Андреа затвори очи. С леки движения той втриваше хладния крем в кожата й.

— Къде другаде си ударена? Тук ли? — Той докосна с устни врата й над драскотината. Ръцете му внимателно опипваха гърба й.

— По бедрото — каза тя, тръпнейки от допира му. — И до коляното.

— Скъпа — прошепна Тор, — не ме карай повече да чакам. Само като си помисля какво можеше да стане… Тези каси можеха да те убият.

— Или теб… — Очите й потъмняха.

— Тогава стани ми истинска съпруга.

Тя можеше да му отговори само по един начин. Обичаше го и го желаеше. Каквото било — било, трябваше да гледа към бъдещето и да се бори то да е свързано с Тор…

— Да, моля — учтиво отвърна тя, сякаш й беше предложил чаша кафе.

В неговата реакция обаче нямаше нищо учтиво. Той я грабна на ръце, занесе я до леглото, легна до нея и с безкрайно търпение и нежност й откри истинския смисъл на брачното блаженство…

 

 

— И защо не сторихме това по-рано? — попита Андреа, като се сгуши до него.

— Защото ти не искаше.

— Не съм искала ли? — Замисли се за миг. — А ти защо не ми обясни какво губя?

— Защото — разсмя се той — с думи е трудно да се предаде.

— Ако се беше постарал, може би щях да схвана.

— За да ти е по-ясно, готов съм да повторя.

— Моля те…

 

 

— … Мислех, че той иска да има син. Ако бях момче, може би щеше да ме допусне по-близо до бизнеса си.

— Съмнявам се. Моят баща беше същия. — Тор се обърна и подпря глава на лакът. — След като той пострада, ми се наложи да бързам. За малко не загубихме всичко.

— Но ти нищо не си ми разказвал за това.

— Какво има за разказване? Трябваше да изпълнявам дълга си пред баща ми и семейството. Отговорността не се обсъжда. Тя просто се поема.

— Ами аз? И аз ли съм отговорност?

— Най-приятната от всички. — Протегна ръка и отстрани от лицето й кичур светли къдрици. — Ти си моя съпруга.

— Не желая да бъда поредното задължение или ангажимент — прошепна Андреа. — Искам от брака си много повече.

— Понякога се налага да се задоволяваш с това, което имаш — каза той след дълго мълчание, — и да вършиш това, което можеш. Защо не опитаме още сега?

 

 

— … Не по-малко от четиристотин часа ми отне да направя само този, който е в хола.

— Четиристотин ли?

— Горе-долу. Има твърде дребни детайли.

— И всичките си ги изрязал сам.

— До последното гребло.

— И си го изработил?

— Аха. Имам приятел, който строи кораби. Той ми показа как да го направя и ми даде съвети по сглобяването.

— И все пак защо го направи? — Тя си представи колко време и търпение му е отнело майсторенето на корабчето.

— Може би — замислено каза Тор, — защото това е символ на норвежките ми корени — нещо, към което се отнасям твърде сериозно. Викингите са били необикновени хора. Погледни само какво са извършили. Корабът ми напомня какво мога да постигна с правилна цел и амбиция.

— Вие самият сте необикновен човек, господин Торсен. — Тя свенливо го погледна. — Щастлива съм, че се омъжих за вас.

— Аз също — каза Тор с блеснали очи. — Разправих ти за моите кораби. Обясни ми сега за твоите парчета огледало!

— Това е много просто. Те правят светлина.

— В смисъл?

— Създават надежди за бъдещето. Че всичко ще бъде наред.

— Дават ти вяра?

— И вяра — кимна тя. — Но най-вече надежда.

— Това ми харесва.

— На мен също. — Андреа докосна златната му обеца във вид на чук. — А това означава сила и могъщество, така ли?

— Целеустременост.

— Тоест, ковеш, докато спечелиш.

— Не докато спечелиш. Докато успееш. Има разлика. Когато ти печелиш, някой губи. Когато успяваш, ти преодоляваш препятствия и постигаш някаква важна цел. Съгласен съм, разликата е малка. Но важна.

— Надежда и целеустременост — промърмори тя.

— Взети заедно, те са непобедима комбинация, не си ли съгласна? — Тор я взе в прегръдките си.

— Върховна комбинация! — съгласи се Андреа.

 

 

— … И нищо не си ми обяснила. Какво ти е казал Джо Милано, та се отказа да се оженим?

— Че си ходил при баща му — въздъхна тя, — за да скъса договора с „Константин“ и да работи директно с теб, но Цезар не е бил съгласен. Че нашият годеж бил голям удар, който щял да ти помогне в преговорите.

— Той каза това?

— Моля те, не се нахвърляй върху мен. Ти си искал да извършиш сделката…

— Не съм — прекъсна я Тор.

— И Джо наистина го каза с други думи. Цитирам: „Това разумно. Да. Много практичен и добър бизнес. Аз харесвам. И баща ми харесва. Братята ми — е, те не харесва, но аз…“

— „… ги бия на главата, защото са глупави“ — продължи Тор.

Андреа се засмя и се обърна по гръб.

— Не желаех да ме разменят като стока, исках да се омъжа по любов, а не по сметка. — Тонът й стана ироничен. — А както знаеш, точно това направих.

Тор отново я привлече към себе си.

— Не исках да ти казвам, но сега смятам, че трябва да знаеш…

— Какво? — Тя прокара пръст по гърдите му.

— Ник те предложи като подкуп, за да стане сделката с Милано — толкова много държеше той да работи с нас. Каза ми, че гарантира твоето съгласие. Сигурно е забелязал, че те харесвам, и е решил, че ще му бъда лесен по време на преговорите. — Тор я погледна право в очите. — Милано не е искал да каже, че аз съм направил хитър ход. Той е имал предвид баща ти.

Тя веднага му повярва. По някаква причина Ник е бил принуден да я използва като разменна монета. Скришом погледна Тор, за да провери дали е забелязал колко я боли от истината.

— И ти какво му отговори?

— Нищо. Аз си мълчах и се надявах, че в крайна сметка всичко ще се уреди. Може би не трябваше да правя тази сделка и да започвам бизнес с „Константин“… Не зная.

— Тогава защо поиска ръката ми?

— Защото исках да се оженя за теб — погледна я той.

— Защо? — повтори Андреа, като не смееше да си поеме дъх в очакване на отговора му…

Девета глава

— Защото…

Телефонът иззвъня. Със сподавено проклятие Тор се пресегна и грабна слушалката.

— Да, какво има? По дяволите! Не, идвам веднага. — Той затвори телефона и изрита завивките. — Трябва да вървя.

— Нима тръгваш? — Андреа го гледаше с невярващи очи, седнала в леглото и притиснала чаршафа към гърдите си.

— Нещо е станало в един от магазините. Имат нужда от мен.

— Но… Аз също имам нужда от теб. Още не сме довършили нашия разговор.

— Зная, скъпа. Ще го довършим по-късно. — С бързи и сръчни движения Тор облече риза и джинси, отиде до леглото, седна и я целуна. — Имаме още много време. Това е по-важно.

— По-важно от нас с теб?

— Не. По-важно е, защото е по-спешно в този момент. — Той я погали по косата. — Има проблем, който мога да оправя само аз, а значи трябва да вървя.

— Почакай! Не можеш да излезеш ей така!

Той се навъси.

— Ако се беше обадил Марко, нямаше да спориш, нали?

— Нещо се е случило в „Константин“ ли?

— Този път не, но следващият може и да се случи. Не е там работата обаче. Когато се оженихме, ти знаеше, че ще има такива моменти. Няма бизнес, който да върви от само себе си. А ние с теб имаме цели два.

Застинала на място, тя го гледаше с тревога. Колко ли пъти беше слушала същите думи от баща си — че бизнесът не вървял от само себе си! С тях той обясняваше отсъствието си от училищно тържество, рожден ден, абитуриентски бал… Очите й се напълниха със сълзи. Днес бе голям ден. Как можеше Тор да си тръгне, сякаш нищо не се бе случило?

— Тор, моля те… — направи последен опит тя.

Той явно се измъчваше, но решително поклати глава.

— Не мога, любима. Знаеш защо не мога да ги оставя сами.

Да, тя знаеше. Заради баща му. Той не искаше да се повтори нещо подобно. Съчувстваше му. Но от това не й бе по-леко.

— Разбирам — насили се да каже Андреа.

— Благодаря ти. — Отново я целуна — Няма да се бавя.

Андреа го изпрати с поглед. Хубавичко се беше насадила върху пачи яйца! Бе направила тъкмо това, което се беше заклела да не прави — влюби се, и което е още по-лошо, омъжи се за човек, който бе точно копие на баща й… Но още по-тежко й беше от мисълта, че не само мъжът й е копие на Ник. Самата тя се превръщаше в негово подобие…

Тор не се прибра цяла нощ. На другата сутрин Андреа стана и се облече да отиде на работа, но като се погледна в огледалото, изстена. Умората и множеството синини от падането върху бетонния под, бяха свършили своето. Напук на силното изкушение да се върне в леглото и да мързелува цяла седмица, тя нарочно тръгна, без даже да изпие едно кафе.

Едва в двора се сети, че беше оставила колата си пред офиса. Беше безполезно дори да крещи и все пак нададе яростен вопъл, без да я е грижа какво ще помислят съседите. Втурна се обратно и грабна телефона.

— Никога повече няма да се прибирам без колата си… — говореше несъзнателно Андреа — … да се оставя да ме карат без моята кола. Да остана без… Дявол да го вземе! — Изпепели с поглед филодендрона.

— Такси ли ви трябва?

— Нали сте поръчки на таксита? — кресна тя. — Защо иначе ще ви се обаждам? — Слушалката започна да дава „заето“ и тя заудря по телефона. — Ало! Ало!

— Ало и на теб — каза Тор и бавно прекрачи прага.

— Знаеш ли колко е часът? — Тя хвърли слушалката.

— Шест и половина.

— Не говоря за това. Не разбираш ли колко е късно?

— Мислех, че е рано — премигна той.

— За твое сведение, не е! Къде беше? Защо се забави?

— Бях на работа. Работих.

— Само това ли ще кажеш? За първи път се любим, а ти заминаваш! А после се оправдаваш!

— Явно не си правила кафе.

— И какво от това?

— Може би трябва да си записваш, за да не забравяш друг път.

— Ей сега ще ти обясня какво не ще забравя следващия път!

— Хубаво. — Тор уморено се усмихна. — Не се притеснявай, в магазина всичко е наред. Аз лягам да спя. — Хвърли й ключовете от колата си и се прозина. — Вземи моята кола. Като се събудя, ще извикам такси. Лека нощ.

Удивена, тя гледаше как той се завлече до своята стая и се тръшна на леглото. В същата минута заспа, а тя дълго се колеба дали да го остави да спи така. Не, не можеше. Най-малкото ще му свали обувките.

След още няколко минути Тор лежеше в кревата по гръб, завит и с блажена усмивка. Андреа изхвръкна от стаята, вбесена от това, че сърцето й се топи от тази усмивка. Наистина се превръщаше в някакво мекотело!

В „Константин“ всичко беше наред. Фирмата работеше като добре смазана машина. Тор наистина извърши чудо, помисли тя, проверявайки хладилниците. Вярно е, че поставяше бизнеса над всичко, докато тя би предпочела обратното. Но от него зависеха много хора. Седна зад бюрото в кабинета и си помисли, че с времето всичките им проблеми ще се разрешат. Все още имаше надежда. Но така смяташе само, докато отвори писмото от банката. Не повярва на очите си. Не можеше да бъде! Да изплати сумата за десет дни! Имаше някаква грешка. Та нали това е заем! Андреа набра номера, като нервно почукваше с пръсти по чистото, блестящо празно бюро.

— На телефона е госпожа Колъм. С какво мога да бъда полезна?

— Обажда се Андреа Константин… Торсен — поправи се тя. — С днешната поща получих от вас искане да изплатя изцяло заема ни. Струва ми се, че има грешка. Аз…

— Една минута, моля.

Очакването я подлудяваше. Не знаеше ли онази тъпачка какви искания е отправила банката към своите клиенти? Колко заеми от този размер са раздали? Да я вземат мътните, та тази дама трябва да знае всичко наизуст!

— Госпожица Константин?

— Торсен. Госпожа Торсен.

— Съжалявам, но грешка няма. Настина ви изпратихме искане и вие наистина ни дължите… м-м-м… посочената сума.

Колко е дискретна само тази вещица, ядоса се Андреа.

— Но това е заем с погасяване на части — опъна се тя. — Как е възможно да искате цялата сума? Редовно изплащам вноските.

— Разбира се, че ги плащате. Иначе щяхме отдавна да опишем имота ви. Но вие изпускате от внимание факта, че нямате заем при нас.

— Какво значи нямам заем?

— М-м-м, да — самодоволно се отзова чиновничката, — вие имате при нас само линия за кредит. Това е нещо различно, както вероятно знаете.

Андреа стисна силно очи.

— Не, не зная. Бихте ли ми обяснили разликата?

— Разбира се. Заемът е определена парична сума, която ние предоставяме на наши клиенти за определен срок и при определена лихва — изрецитира тя.

Аз да не съм олигофрен, помисли Андреа и понечи да го каже:

— Аз да не съм… — Усети се обаче навреме и продължи: — Не ви разбирам напълно. Не сте ли ни предоставили точно това?

— Не. Баща ви договори с нас линия за кредит. Това са пари, които той можеше да тегли всеки път, когато му се наложи, в определени граници. И ако ползваше кредита интензивно, трябваше да внася месечно определени суми, както ставаше досега. Като правим годишен баланс, ние решаваме дали да удължим кредита за още една година. — Настъпи многозначителна пауза. — Както сте забелязали, взели сме решение. И то не е във ваша полза.

Ще ти дам една полза, стара кукумявка, да се задавиш дано, закани се Андреа наум.

— Защо не ни удължите линията за кредит? — попита тя и сама се учуди на своето търпение.

— Вашите отчети за тримесечието и сведенията по баланса показват, че след смъртта на баща ви печалбите постоянно намаляват, а загубите растат. Откровено казано, вие, госпожо Торсен, за нас сте един риск.

Не беше вярно! Фирмата бе губеща, но откакто Тор оправи нещата, беше… Внезапно се сети. Тор имаше вълшебно име!

— Все пак не сте взели под внимание някои факти — любезно започна Андреа.

— Не мога да си представя какви са те.

— Бракът ми. Омъжена съм за Тор Торсен от фирмата „Торсен“. Предполагам, че сте чували за техните пазари.

Промяната беше светкавична.

— Ах, да! Госпожа Торсен! Би трябвало да се досетя.

— О, не, защо — изигра скромност Андреа. — Ние се оженихме неотдавна.

— В такъв случай с удоволствие бихме преразгледали срока на кредитната ви линия. — Госпожа Колъм беше самата любезност. — Нека съпругът ви намине и ще обсъдим въпроса с него.

— Искате да кажете, че ще го обсъдите с нас двамата.

— Това не е необходимо. Убедена съм, че ще постигнем споразумение с вашия съпруг, особено ако той реши да прехвърли своите сметки към нас. Да се уговорим ли за понеделник в девет часа?

Андреа се разколеба, без да разбира защо. Нали всичко бе идеално? Само да се съгласи, и с Константин отново всичко ще е наред. Спасението беше в една-единствена дума…

— Не. — Ето ти една дума, помисли Андреа. Само че не тази, която трябваше. Присви очи. А може би точно тази?

— Ъ-ъ-ъ… Моля? — запъна се госпожа Колъм.

Андреа въздъхна.

— Съжалявам. Благодаря за предложението, но искам първо да поговоря със съпруга си. Ако решим да се възползваме от вашите услуги, ще ви се обадя — каза и затвори, без да изслуша гневните възражения на чиновничката.

Андреа отиде до големите прозорци. Работници прехвърляха касети с ябълки „Грени Смит“ от склада в хладилниците. Ако имаше достатъчно разум, веднага щеше да се обади на онази сврака, за да потвърди срещата. Защо не се съгласи? Какво й бе попречило? Образът на Тор, който я бе оставил сама в леглото, защото беше нужен в магазина — ето какво!

Раздразнена от собствената си нерешителност, тя слезе долу. На площадката чакаше пратка домати. Тя отвори една каса и огледа стоката. Бяха едри, червени, сочни, без петънце.

— Сладурчета, нали? — каза Марко, който беше застанал до нея. — Вашият мъж ги е взел на невероятна цена.

— Тор ли ги е купил? — кипна Андреа.

— Ами да! Този човек си знае работата. Вижте ягодите в първия хладилник. Направо да се просълзиш от радост.

— И също благодарение на него, така ли?

Помощникът й се смути.

— Какво лошо има в това, госпожо Торсен?

— Нищо. Просто не знаех колко много зависим от неговата помощ. — Внимателно погледна Марко. — Мислех, че вие с Тери закупувате стоката. И че Тор ви е обучил и сте поели тази работа от него…

— Той прави по-добри сделки. — Марко сви рамене. — Аз не съм от хората, които ритат срещу добра печалба.

— Ами да. Още повече, че Тор може и иска да ни я носи наготово. — Устата й упорито се сви.

Разбра, какво не й даваше мира в тази история с банката. Излизаше, че Тор за кой ли път ще спасява положението. Какво беше казала Джордан? Той има нужда от партньор, а не от бреме. Още едно бреме. Ако Тор заложи своя бизнес като гаранция, която поиска банката, той ще бъде обвързан с нея и „Константин“. Тя ни най-малко не се съмняваше, че той ще се чувства задължен да остане неин съпруг, докато банката получи своето. Тя искаше да спаси „Константин“, но не на тази цена. Не беше честно и разумно и, разбира се, не можеше да послужи като основа за брака им…

Андреа мисли дълго и мъчително. Накрая поклати глава. Никога не бе лъгала себе си относно своите грешки, а те не бяха малко. Много от импулсивните си постъпки и глупави решения дължеше на гордостта си. Но този път нямаше да прехвърля върху семейство Торсен отговорността за големите си дългове. Нямаше да върже Тор по този начин. И нямаше да допусне бизнесът, а по-точно благоденствието на „Константин“ да определя бъдещето й.

А и Тор й бе помогнал предостатъчно, макар че едва ли си даваше сметка за това. Бе решил проблемите й с доставчиците. Беше я обучил да ръководи собствения си бизнес. Сега щеше да оправя финансовата криза. Какво го чакаше по-нататък? Тя не можеше и не искаше да го моли за помощ непрекъснато. Нямаше да му бъде в тежест. Тогава?

С решителна крачка Андреа се върна в кабинета си. Оставаше й само едно — да се обади на Джек Максуел и да пита дали той все още иска да купи „Константин“. И Господ да й е на помощ, когато Тор узнаеше за това!

 

 

Трябваха й цели три дни, за да подготви договора с Джек. Благодарение на извършената от Тор работа, той й предложи много по-добри условия от преди. Но по една точка Джек твърдо държеше на своето. Той не искаше да продължи договора с фирмата „Торсен“.

— Но той наистина носи повече пари, отколкото директното обслужване на веригата „Милано“! — за кой ли път казваше тя като се мъчеше да прикрие нотката на отчаяние в гласа си. — Много бих искала да преразгледате решението си.

— Ще бъда откровен с теб, Андреа. — Максуел въздъхна. Последвалото мълчание опъна нервите й до краен предел. — Веригата „Милано“ ми е твърде необходима.

Какво ли премълчаваше? Нещо в гласа и думите на Максуел предизвикваше тревогата й. Само да не беше толкова уморена и притеснена… Бе изпуснала нещо много важно, но за нещастие не можеше да разбере какво е то.

— Разбирам — каза Андреа.

— Мога да купя „Константин“ и без „Милано“ — с неохота добави той. — Но тогава няма да ви предложа същата цена.

Той назова друга цена, доста по-ниска от предишната. С нея тя не можеше да изплати задълженията към банката. За минута притвори очи.

— Сметката на „Милано“ е твоя, Джек — съгласи се тя, добре съзнавайки, че с тези думи обрича брака си на провал. — Не мога обаче да гарантирам за повече от година, че ще останат твои клиенти. Надявам се, че разбираш това.

— Една година е много време. Те ще останат много доволни от мен — заяви той самоуверено.

— Това отговаря на крайното условие. Предполагам, че вече можем да предадем работата в ръцете на адвокатите, нали?

— Да. Изпрати ми утре всички документи. Днес е късно. — Той се засмя. — Моят адвокат не работи след девет.

— Тогава до утре сутринта.

— Зная, че това не е моя работа, но съм любопитен. Защо все пак реши да продадеш фирмата?

— Сметнах, че един бизнес на семейство е повече от достатъчно — отговори му с равнодушен глас.

— Трудно решение — съчувства й той. — Ако това може да те утеши, аз смятам, че се иска немалко ум да спазваш своите приоритети. Тор е щастливец.

Върви да му кажеш това на него, помисли си тя.

— Благодаря. Но той не знае за тази сделка.

— О! — В това възклицание Максуел вложи страшно много.

— Бих те помолила да ме предупредиш двадесет и четири часа, преди да обявиш за сделката. След това вече няма значение.

— Не ти завиждам. Но ти пожелавам късмет.

— Благодаря, ще ми потрябва. До утре — каза тя и с това сложи край на разговора.

Андреа загаси лампата на бюрото. Това беше. Продаде фирмата си. Захлупи лице върху бюрото и се разплака. Оплакваше загубата на фирмата, която беше по-скъпа на баща й от единственото му дете. Оплакваше брака си, защото без „Милано“ Тор нито щеше да има нужда от нея, нито щеше да я иска. И дълбоко се разкайваше, че така подведе мъжа си след всичко, което бе направил за нея.

Той загуби толкова време, за да вкара „Константин“ в релси, и за какво? За да му отмъкне „Милано“ зад гърба. Това нямаше да му хареса. Никак.

Андреа решително се изправи и избърса очите си. Трябваше да свърши още една работа. Като го бе лишила от „Милано“, следваше да я замени с друго. Тя вдигна слушалката…

 

 

След един час се размърда на стола. Сега й оставаше последната задача. След тридесет дни „Константин“ нямаше да й принадлежи и Тор трябваше да го знае.

— Андреа?

— Какъв е този гаден навик да ме плашиш? — подскочи тя.

— А ти винаги гледаш така, сякаш вършиш нещо нередно. Ох, тези големи кафяви очи! Пак ги криеш. — Усмивката му стана по-широка. — Е, казвай.

Само не сега! Трябваше й малко време да се престраши.

— Всички ли се разотидоха? — попита го тя.

— Няма никой. Само ние двамата сме тук. Съвсем сами.

— Трябва да проверя бананите, които получихме днес.

Той наклони глава и я изгледа.

— Не зная какво общо има едното с другото, но ще те придружа, ако искаш.

— С удоволствие — кимна Андреа и тръгна надолу.

Отвори тежката врата на помещението, в което държаха зелените банани за доузряване. Тя погледна през отвора на горния кашон и одобрително кимна. Тор я гледаше недоумяващо.

— Може ли вече да си тръгваме?

Още не! Трябваха й още няколко минути.

— Още не. Имам да проверя партидата в съседното помещение. Утре ще дойдат да ги вземат.

— Защо ли ми трябваше да се женя за работливка! — въздъхна Тор.

Съседната стая беше тясна и служеше предимно за склад. Дебелата врата автоматично се затвори и ги изолира от целия свят. В единия ъгъл бяха подредени празни чували от картофи и найлонови въжета. До тях стояха кашони с банани. Тя вдигна капака на горния кашон и се усмихна.

— Чудесно. Доволна съм.

— Няма ли да направиш доволен и мен? — Тор потърка нос във врата й. — Липсваше ми тези дни. Ту ти бързаш, ту в „Торсен“ нещо се случва…

— Това е защото се грижим за две фирми — след кратко мълчание каза тя. — С една щеше да е по-лесно.

— Но не толкова интересно — притегли я към себе си — и толкова доходно. Изморена си, защото нямаш мярка.

Тя склони глава на гърдите му. Повече от всичко й се искаше да се разплаче. Но се насили да се засмее.

— Аз ли нямам мярка? Не, ти си двигателят и на двете фирми. Как го постигаш?

— Със сините джинси и червеното кепе. Много помагат. Хайде да вървим.

— Да, заведи ме вкъщи — помоли тя и се сети за „Константин“. — Чакай! Първо трябва да ти кажа нещо.

Той покровителствено й се усмихна.

— Какво?

Не, невъзможно бе да изрече думите, които щяха да превърнат топлината и нежността на тези яркосини очи в студен гняв. Тя сведе глава.

— Исках да ти благодаря. За доставчиците, закупуването, организацията… За всичко, което направи.

— Няма за какво… — Разроши косата й. — Да тръгваме.

Макар че не бе честно спрямо Тор, тя реши да изчака и тази нощ, преди да му каже какво е направила…

— Да, да вървим.

След двадесет минути бяха у дома. Не, не у дома, каза си тя, а в къщата на Тор. Андреа повече нямаше дом. А сега вече нямаше и таванско помещение…

— Андреа, какво има? — Повдигна брадичката й и загрижено я погледна в очите. — Ти не приличаш на себе си. Добре ли си?

Тя безмълвно поклати глава и го прегърна. Докосна с устни рязко очертаната скула, обсипа с леки дразнещи целувки ъгълчето на устата му и усети неговата засилваща се възбуда. Същото изпитваше и тя. С лек стон той я вдигна на ръце и я занесе в спалнята.

— Решил съм нещо — прошепна той.

— Какво? — Тя не смееше да го пусне. Вдишваше мириса, наслаждаваше се на допира, разтапяше се от докосванията му.

— Харесва ми да бъда женен. Много.

Само да не кажа нещо, да не разруша последните ни мигове, помисли Андреа.

— Може би…

— Шшт! — Закри устните му с ръка. — Ще говорим после. Сега искам да се любим.

— Както никога досега…

Тъмнината се превърна в тъмно покривало, което обви пламналите им тела. Андреа се наслаждаваше на всеки скъпоценен миг. Стараеше се да запази спомена за тази нощ и да му се радва, когато Тор я напуснеше. Той й бе дал толкова много през тези месеци! Сега бе неин ред. Щеше да му дари последното, което й бе останало — сърцето.

Десета глава

На другата сутрин Андреа безшумно се облече, застана до леглото и дълго гледа Тор — мъжа, когото обичаше повече от живота си и когото трябваше да загуби…

След това свари кафе. Сякаш невидим пясъчен часовник безмилостно отмерваше с тънка струйка последните минути от брака й. Тя наля кафе, отиде до масата и зачака.

— Добро утро! — поздрави Тор и я сграбчи в мечешка прегръдка. Докато я целуваше, тя си казваше наум, че е предателка, лицемерка и лъжкиня. Тор усети, че тя трепери.

— Добре ли си?

— Разбира се. Има кафе.

Той послушно седна и си протегна крака под масата.

— Казвай, какво има?

— Трябва да поговорим.

— Добре — Тор бързо отпи една глътка, — започвай!

— Продадох „Константин“…

Чашата се удари в масата, гореща течност се разплиска по ръката му. Но той не каза нито дума, не се разкрещя, не скочи като луд… Върху устните му играеше студена усмивка, от очите лъхаше студ.

— Блестящо. Такъв номер не бях предвидил. Доста глупаво от моя страна, нали?

— Не! Грешиш. Не съм го замислила от самото начало. Случи се нещо непредвидено и бях принудена да продам — с мъка промълви тя. Трудно й беше да му каже за заема, а той и не я попита за нищо.

— На кого продаде фирмата?

— На Джек Максуел.

— Познавам го. Трябва ли да питам за сметката на Милано?

— Тя върви в пакет с „Константин“.

— Значи така. — Тор отпи глътка и стана. — Аз имам работа.

Да не си посмяла да се разревеш, повтаряше си наум Андреа.

— Почакай! Имаме да уредим някои неща. Нашия брак, например.

Той се разсмя. Поиска й се да запуши уши.

— Какъв брак? Взела си решението да продадеш „Константин“, без да ме питаш. Сигурно и си обмислила и тази дреболия — нашия брак, без мое участие.

— Оженихме се по делови съображения… — започна тя. — И по същите съображения ще се разведем. — Това беше. Без дискусии. Без обяснения. Без гняв и кавги. Тя свали халката и я остави на масата.

— Ще си събера нещата за една минута и се изнасям. — Пред вратата обаче се разколеба. Трябваше да му обясни всичко, да му каже, че го обича! Тя стисна дръжката на бравата. Тор не желаеше нейната обич, а друго не можеше да му даде. Вдигна глава и излезе от къщата и от живота му…

Тор с всичка сила хвърли чашата. Тя се удари в стената и се разпръсна на хиляди парчета. Взе халката и я стисна в юмрук. Ръбовете й се впиха в дланта му. Нищо. Дали Андреа беше сваляла халката? Дали е погледнала, какво е написано отвътре? „Фиорст киерлигет…“ Краят на изречението беше изписан на неговата халка: „…зиден арбайт“. Не беше прав да избере тези думи. Безпомощно гледаше безполезния вече символ на любовта…

 

 

Като нямаше къде да отиде, Андреа се върна в „Константин“ и помоли Марко да донесе режещ инструмент. След няколко секунди катинарът тупна на пода и тя влезе на тавана. Стаята бе гола. Нейните парчета огледало също ги нямаше, както и надеждата й за щастие. По най-жестокия начин тя бе изхвърлила на боклука най-ценното, което беше притежавала. И сега нямаше нищо — нито бащината фирма, нито съпруг, нито бъдеще…

— Да ви помогна ли с нещо друго, госпожо Торсен?

— Да. Съберете най-пълна информация за един господин, който беше гостенин на банкета…

 

 

— Как ти правиш това на него, а? Още една дъска ти хлопа?

— Отговори ми все пак. Ще ми го сготвиш ли?

— Нямаш проблем. Аз прави канали със затворени очи. Но сега очи отворени и не виждат твоя хапка. Къде е?

— Изгубих я. Дай да се върнем към твоето каноли. За колко време се приготвя?

— Два часа. — Джо сви рамене. — Ти забрави кажеш за кого е. Може би за твой мъж?

— Не, за един друг човек. Ти го видя на банкета. Един такъв едър дядка с голям апетит.

— Ти луда си! — Джо подритваше една скапана чушка към боклукчийската кофа. — Той яде като цяла свиня. Не, яде като дебелички прасета! Той лаком и изял всички мои най-сладки сладкиши.

— Много е симпатичен. И му харесва как готвиш.

— Готвя ли?! — изрева Джо и един морков полетя право към нея. — Ти наричаш това, което аз прави, готвене?

— Хм-м. Добре, кулинарното ти изкуство. Той го обожава.

— Нищо няма правя! Ти вече има един мъж, защо още един теб трябва?

— Не мъж ми трябва! Трябва ми нов клиент за Тор. Ако не ми помогнеш, в най-скоро време няма да имам мъж…

— Кара, ти лъжеш лошо. Тор е много добър. Аз харесвам него. А ако ти помогна, ти намериш своя халка, да? Но правиш това бързо, чуваш ли? Много бързо!

 

 

— Бих казала, че сега силите са разделени по равно. Райнър говори само за това, че ще те убие. Аларик и Соня са на твоя страна. А Тор… — Джордан лукаво замълча.

— За какво си ме поканила — да ме мъчиш или да ми кажеш какво говори Тор?

— Тор не говори нищо.

— Това трябваше да се очаква — въздъхна Андреа. — А ти какво ще кажеш?

Джордан се намръщи и се намести по-удобно на стола.

— Аз съм готова да крещя. Как можа да продадеш фирмата и даже да не го предупредиш? Мислех, че го обичаш. Ако беше задържала обаче Милано като негов клиент, щеше да е различно. Направи ли го? Не. А защо?

— Дължах на банката огромна сума — започна да обяснява Андреа с равен глас. — Те си поискаха парите. Ако бях задържала Милано, не бих получила нужната сума.

— Боже господи! — Джордан я гледаше с невярващи очи, сложила ръка върху големия си корем. — Тор знае ли?

— Тор не прояви никакъв интерес към проблема…

— А ти не си му казала… Андреа, Торсенови биха ти помогнали. Трябваше само да кажеш!

— Зная. Но не разбираш ли, че нашите отношения бяха изградени върху това, че Тор току ме спасяваше от разни проблеми? Бизнес, бизнес… А аз искам брак по обич!

— А халката ти? Къде е тя? — Изведнъж Джордан изохка.

Андреа се хвърли към приятелката си.

— Джордан, какво има? Започва ли? Хайде, ще те закарам в болницата. Къде си записана?

— В Северозападната. Обади се на Райнър. И си върни халката, това е страшно важно, ти не знаеш… Ох! — и Джордан се преви и се хвана за корема. Андреа я прегърна и й помогна да се изправи…

 

 

— Съжалявам, но Райнър Торсен е извън офиса. Мога да ви свържа с Тор Торсен. Кой се обажда?

— Свържете ме с Тор и кажете, че се обаждам по спешен семеен въпрос! — каза Андреа. В слушалката нещо изтрака и тя чу гласа на Тор. — Това съм аз, обаждам се от болницата.

— Какво ти е? Коя болница? Идвам веднага!

— Джордан ражда. Знаеш ли къде да намериш Райнър?

— Да, ще дойдем заедно. — След кратко мълчание попита: — Ще ни изчакаш, нали? Не мърдай оттам, чу ли?

— Обещах на Джордан да почакам и без твоите любезности.

— Чудесно, като се видим, ще чуеш нещо още по-хубаво.

Телефонът отново иззвъня и Тор вдигна слушалката.

— Какво има? — изрева той.

— Мили братко, имам много интересна новина. Само да чуеш!

— Райнър, не сега. Обади се Андреа. Тя е закарала Джордан в болницата. Аз тръгвам натам, но искам да те предупредя, че ако кажеш една лоша дума на жена ми, мисли му!

— Не се страхувай, това няма да се случи — засмя се Райнър. — До скоро. Аз ще стана баща! — извика той и затвори телефона.

Тор напипа в джоба си халката на Андреа и се усмихна.

 

 

За стотен път Андреа стисна ръката на Джордан и погледна часовника на стената. Къде ли се бавеха онези викинги?

— Тор ще го открие, ще видиш. Ей сега ще дойдат.

— Повтаряш това всяка минута. Аз ти вярвам. А сега ме остави да дишам правилно.

В стаята се втурна Райнър с огромен букет цветя. Той ги хвърли на пода пред кревата и прегърна жена си.

— Джордан! Как си, моя Валкирия?

— Твоята Валкирия се старае да диша правилно, безумни ми викинге. Защо се забави толкова?

Райнър се обърна към Андреа, която беше тръгнала към вратата, вдигна букета бели рози и й го подаде.

— Това е за теб. Заслужаваш го. Каноли!

— Откъде разбра? А Тор знае ли?

— Още не. Смятам, че трябва да му кажеш сама. А сега извинявай, но ще си имаме бебе.

— Аз ще имам бебе! — разсърди се Джордан. — И когато всичко свърши, за награда на усилията ми искам да получа някой и друг грейпфрут, иначе ще стане лошо!

— Нищо не мога да обещая — продума Андреа през сълзи. — Но ще направя каквото мога. Желая ти късмет!

Тя седеше в чакалнята, броеше минутите и когато вече бе престанала да се надява, се появи Тор. Тя скочи.

— Колко може те чака човек?

— Колкото и може да се търпи. Моето търпение свърши. Започвай да говориш!

— Добре. Започвам от халката. — Андреа протегна ръка и размърда пръсти. — Дай ми я.

— Тази ли? — Тор извади от джоба си халката й.

— Тор, искам си я!

— Съжалявам. — Подхвърли златната плетеница във въздуха, хвана я и пак я прибра в джоба. — Ще почакаш.

— Да ти се моля ли? Или да искам прошка?

— Просто ми обясни защо си продала фирмата и за какво ти е халката.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Райнър. Той стоеше до вратата и широко се усмихваше.

— Значи сега ти е потрябвало обяснение! — гневно каза Андреа, без да обръща внимание на Райнър. — А защо не го поиска по-рано и ме пусна да си тръгна ей така?

— Искам да ви… — пак започна Райнър.

— Какво можех да ти кажа? Ти свали халката и си отиде!

— Имаме момиче — плахо съобщи Райнър. Те обаче не го чуха.

— Можеше да кажеш: „Не си отивай!“.

— Три килограма и четиристотин грама… — продължаваше щастливият татко.

— Това нямаше да помогне, Андреа! — извика Тор.

— Косата й е червена като домат… — не млъкваше брат му.

— Не, щеше да помогне! И то страшно много.

— Валерия. Нали разбирате, Валкирия — Валерия. — Райнър погледна Тор, след това снаха си. — Май нещо буксувате. Тор, ти трябва да кажеш: Андреа, защо продаде „Константин“.

— Да! Защо продаде „Константин“, Андреа?

— А ти — Райнър побутна Андреа — трябва да кажеш: „Защото…“ и да измислиш сносно обяснение.

— Добре. Защото… Не исках брак по сметка!

Тор я хвана за ръка и тръгна към вратата, но на прага се обърна.

— Честито, Райнър! Значи си имате дъщеричка! Предай на Джордан, че утре сутринта ще си получи грейпфрутите!

 

 

— Имах да връщам пари на банката. Или аз трябваше да продам фирмата, или „Торсен“ да ми станат гаранти.

— Което ти не искаше.

— Да. Тор, сумата беше над двеста хиляди!

— Двеста хиляди… Как успя да я уредиш? Или Ник не беше чак такъв добър бизнесмен?

— Той рискуваше, само и само да изпревари конкурентите. И му вървеше. Но през последните години късметът му изневери.

— Сега разбирам защо толкова ни беше подгонил да му ставаме партньори и дори беше включил теб в сметката.

— Нали разбираш, че нямах друг изход? Не исках да те товаря с ново бреме. „Константин“ не заслужаваше да фалира. — Затвори очи и продължи: — Освен това исках поне веднъж да бъда по-важна за теб от твоя бизнес.

— Но ти действително си по-важна за мен от всичко на света! Нали първото нещо, което направих, беше да се оженим! Защо мислиш, че наблъсках в църквата толкова свидетели, колкото успяха да се поберат? Исках така да те обвържа, че да не можеш да мръднеш. Но ти още не си ми казала за какво ти е халката…

Самотна сълза бавно се търкулна по бузата й.

— Аз те… обичам, Тор.

— Погледни! — Извади халката и показа надписа.

— Фиорст киерлигет… — прочете тя. — Какво значи това?

— Първо любовта… — Тор свали своята халка и я подаде на Андреа. — А ето и завършека: „…зиден арбайт“ — „а после работата“. Аз те обичам. И винаги ще те обичам…

Епилог

— Това е най-сладкият грейпфрут, който някога съм яла — възкликна Джордан.

Андреа държеше на ръце малката Валерия. Усмихна се и леко разроши къдриците й с цвят на червено злато.

— Някой да желае каноли? — попита Тор. — Джо намина да го остави за младата „мома“ и да каже, че е щастлив отново да има Торсенови за доставчици.

— Счупих си краката, само и само да ти осигуря капитан Александър като клиент, а какво излезе? — оплака се Андреа. — Джек Максуел не възнамерявал да скъсва с „Торсен“!

Тор отхапа голямо парче от пастата.

— Умен е. Като отказа да включи в сделката „Торсен продюс“, той ни принуди да преразгледаме договора.

— И получи по-добри условия?

— Малко по-добри. Другата разлика е там, че новият ни договор не ми осигури съпруга.

— Нито старият ти я осигури! — възмути се Андреа. — Ако си спомняш, провалих именно тази възможност.

— Вече нищо няма да проваляш. Нали обеща?

— Кога съм обещавала?

— Не помниш ли какво каза пред пастора и хиляди свидетели?

— Първо, не бяха хиляди, а стотици. И второ, обещах само „да обичам и уважавам“. Толкова — сопна му се тя.

— И да бъдеш закриляна, и да живеем заедно! И да не ликвидираш нищо повече!

— Аз никога не…

— Свещеникът изрично спомена…

— Сигурно, но на норвежки.

— Точно така. — Той започна да смята на пръсти. — Да обичаш, да тачиш, да бъдеш закриляна, да живееш с мен, да не проваляш сделки и… да се подчиняваш.

— Никога! — Тя връчи бебето на Райнър и застана пред Тор с ръце на кръста. — Никога не съм обещавала да се подчинявам!

— Аз пък съм сигурен в това. — Тор я гледаше упорито.

— Определено го имаше — обади се и Райнър.

— Да, на норвежки — добави Тор, — затова не си спомняш.

— Райнър винаги твърди, че съм била обещала да мия чинии — засмя се Джордан.

— А, виж, това е добра идея. И да миеш чинии.

— Това ли е всичко? Да обичам, да тача, да бъда закриляна, да живея с теб, да не провалям сделките, да ти се подчинявам и да мия чинии. Нещо друго?

— Засега е това. — Тор се изправи и я прегърна.

Андреа се усмихна. Трябваше да понаучи норвежки.

— Но мога да се сетя за нещо друго. Например, да работим заедно до края на дните си. Защото като работим заедно, бизнесът е удоволствие…

— А удоволствието е на първо място! — възрази тя.

— Точно така, любима. Най-после го разбра.