Деби Макомбър
Стефани (7)

Седма глава

— Още ми е трудно да повярвам — замисли се Валери. Седеше с кръстосани крака на леглото. Стефи и Нора се бяха излегнали на другия край и слушаха.

— Наистина ли Колби те преследва по магистралата? — полюбопитства Нора.

Лицето на Валери се озари от радостна усмивка.

— Беше много романтично! Догони ме с колата. Каза ми, че нямал такова намерение до момента, в който излязъл на междущатското шосе.

— Всичко ли си изяснихте? — попита Стефи.

— Договорихме се по възможно най-добрия начин. Постарахме се да направим компромиси. Ще трябва да се обадя на Роуди Касиди в ЧИПС. Мисля, че ще успея да го склоня да ми позволи да открия клон на компанията в Орегон. Вече е направил цялостно проучване в северозападната част на Тихия океан. Просто чакаше да намери подходящия човек, който да оглави дейността в района. Вярно е, че в началото не е имал предвид да назначава мен. Надявам се обаче да се отнесе с разбиране. Спокойно може да уреди моето преместване в новия филиал. Тогава отново… — Млъкна и се замисли. — По-добре да обсъдим всички въпроси лично.

— Колби има ли нещо против да продължиш да работиш? — В гласа на Нора се прокрадна нотка на съмнение.

— Изобщо не възразява, защото имам нужда от работата си. Естествено, би предпочел да си стоя у дома и да му угаждам всяка вечер, когато се прибира от болницата. Но така ще свикнем да си помагаме един на друг.

— Много се радвам за теб, Вал. — Стефи се наведе напред и прегърна сестра си.

Валери се намираше на седмото небе. В очите й искреше истинско щастие.

— И след като решихме да се оженим — продължи Валери, — Колби държи да я уредим колкото е възможно по-скоро. Надявам се всички да действаме бързо, защото ни предстои да организираме сватбено тържество идния месец.

— Идния месец?! — учуди се Нора.

— За щастие, успях да го склоня да изчака поне толкова. Ако зависи от него, ще излетим още тази вечер с първия самолет за Лас Вегас и всичко ще приключи светкавично.

— В никакъв случай! — в един глас отвърнаха Стефи и Нора.

— Не бях предполагала, че съм сантиментална — свенливо призна Валери. — Искам да вдигнем голяма и пищна сватба. Колби ме обича твърде много и се съгласи, ала постави условие да организирам всичко по най-бързия начин. Когато този човек си науми нещо, няма какво да го спре.

Стефи се усмихна. Доктор Колби Уинстън щеше да остане истински изненадан. Валери бе способна да управлява и Организацията на обединените нации. Щом й бе дал на разположение цял месец, тя щеше да се справи блестящо и дори да намери време за почивка. Предстоящото сватбено тържество неминуемо щеше да въвлече цялото семейство във вихъра на приготовленията. Стефи само това и чакаше. Време бе да започнат да празнуват. Край на притесненията!

— Напоследък често се срещаше с Чарлз, нали? — Нора настойчиво загледа сестра си. — Мислиш ли, че сватбата може да стане двойна?

Валери широко се усмихна на Стефи и кимна в знак на съгласие.

— Не съм се срещала с Чарлз толкова често — отвърна Стефи смутено и се изчерви. — Добре де, признавам, че напоследък се виждаме, ала не сме опирали до въпроса за женитба.

— Чарлз винаги ми е харесвал. — Нора изпитателно изучаваше Стефи. — Искам да кажа, че не бих имала нищо против да се срещам с него, ако ми бе дал и най-малък повод за надежда. Първо Валери се влюби, сега и ти. Къде отиде проклетата справедливост на този свят? Аз съм тази, която винаги е живяла тук, без да пътува насам-натам. Изведнъж двете ми сестрички пристигат със самолет и за две седмици замайват главите и отмъкват най-представителните мъже в града!

— Аз ли? — запротестира Стефи. — Говориш така, сякаш всичко е предрешено. Повярвай ми, лъжеш се.

— Ти си влюбена в Чарлз — тихо промълви Валери.

Стефи не отговори. Не искаше открито да огласява чувствата си. Би било лесно да заживее с илюзията, че той държи на нея. Но той никога не го бе споменавал. Няколко споделени целувки не означаваха нищо. Все пак вътрешният глас й вдъхваше надежда.

Стефи не можеше да забрави, че се бе изложила пред него не един, а цели три пъти. И то защо? Защото го обичаше безумно, а той нехаеше…

— Не знам какви са чувствата на Чарлз към мен — каза Стефи със спокоен и равен глас.

— Шегуваш се! — възкликна Нора.

— Стефи, неговите чувства са пределно ясни — допълни Валери.

Стефи пренебрегна уверенията им и сви рамене.

— Той спокойно може да се навърта около мен, за да се доближи повече до Нора…

— Чарлз? Това е невъзможно — заяви Валери и двете с Нора избухнаха в смях.

— Да не искаш да кажеш, че нямаш нищо против да се срещам с него? — подразни я Нора и смигна на Валери.

— Прав ти път! — тросна се Стефи.

Всъщност тя би извила врата на по-малката си сестра, ако се приближи и на десет стъпки до Чарлз, макар да не смееше да си го признае.

— Сигурно се шегуваш — поклати глава Нора. — Отдавна трябваше да се досетя какво става. Как съм могла да бъда толкова сляпа? Татко и Чарлз станаха приятели скоро след, като ти замина.

— Това не означава нищо — настоя Стефи. Нямаше нужда и други да се заблуждават. Не й мислеха злото, но техните насърчения щяха само да направят разочарованието й по-трудно поносимо.

— Тогава защо Чарлз непрекъснато намираше поводи да пита за теб при всяко посещение? Трябва да му се отдаде заслуженото обаче, защото задаваше въпросите много дискретно.

— Имаш право. Всеки път, когато разговарях с него, името на Стефани задължително се споменаваше — замислено отбеляза Валери.

— Ти, Вал, беше толкова увлечена по Колби, че не бе в състояние да забележиш нищо друго — подразни я Нора и въздъхна. — Не ме разбирайте погрешно. От сърце се радвам за вас. Да можеше и аз да се влюбя! Не мислите ли, че идва и моят ред?

— Не правите ли прибързани заключения? — попита Стефи.

За Валери годежният пръстен бе факт. Докато при Стефи нещата не стояха така ясно. Двамата с Чарлз бяха още твърде далеч от етапа на обвързване — и вероятно никога нямаше да навлязат в него. Освен това допуснатите от нея преди три години грешки се дължаха на погрешни заключения относно неговите чувства. Не желаеше да се опарва повторно.

 

 

Стефи се видя с Чарлз едва във вторник следобед. Не очакваше да й се обади, защото знаеше, че ще бъде много зает.

Валери и Стефи отскочиха с колата до местния цветарски магазин „Петал Пушър“. Валери вече си бе избрала булчински букет и се бе спряла на светлозелен и бледорозов плат за роклите на сестрите си.

Стефи паркира колата до цветарския магазин. Редакцията на вестника се намираше срещу него и Стефи отправи любопитен поглед натам.

— Не си говорила с Чарлз вече два дни, нали?

— Той е зает с поредния брой на вестника.

— Защо не се отбиеш да го видиш? Ще говоря с цветарката през това време, така че ще успееш.

Изкушението бе голямо, но й бе неудобно да безпокои Чарлз в службата.

— Някой друг път — отвърна Стефи с престорена незаинтересованост, макар че душата й копнееше да го зърне дори за миг.

Тези дни помагаше на Валери в приготовленията за сватбеното тържество и попадна във вихъра на общата еуфория. С нова сила изплуваха отдавна забравени вълнения. Едва през последните няколко седмици осъзна колко искрено и силно бе копняла за своята сватба. Мечтаеше да създаде собствено семейство, да намери съпруг, когото да обича и с когото да живее цял живот.

А Чарлз бе единственият мъж на света, когото си бе представяла като свой съпруг. И тя се пренесе в света на илюзиите. Представи си бъдещия съвместен живот с него. Това беше доста неразумно, но прехвърли вината върху сестрите си — именно те й размътиха ума с подобни мисли! Защо да се самозалъгва? Години се бе мъчила да избяга от съкровените мечти и копнежи, които болезнено стягаха сърцето й. Беше опитвала да се издигне над чувствата, да изгради защитни стени, да намери друг мъж, когото да обикне… Напразно!

Час по-късно, точно когато двете с Валери излизаха от цветарския магазин, Стефи инстинктивно погледна към отсрещната страна на улицата. Внезапно видя Чарлз и Уенди, които вървяха и разговаряха. Явно нещо му бе подсказало за присъствието й, защото и той погледна в нейната посока.

Усмихна й се.

Стефи се успокои и махна с ръка. Чарлз й махна в отговор, каза нещо на Уенди и изтича през улицата, за да се присъедини към двете сестри.

— Здравейте! — Изпиваше с очи Стефи. Едва ли забелязваше присъствието на Валери.

— Здрасти, Чарлз. — Смешно бе да се смущава толкова от него. — Мислех да се отбия в редакцията и да те видя, но реших, че си много зает.

— Никога не съм твърде зает за теб. — В очите му грееше радост, че я вижда.

— Имам да изпълня две поръчки, така че, ако искате, отдава ви се възможност да побъбрите — предложи Валери.

— Ще дойдеш ли с мен в редакцията, Стефи? — попита Чарлз.

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да се видим при колата след… — Валери погледна часовника си.

— Половин час — допълни Чарлз и хвана Стефи за ръка. — Има нещо, което държа да ти покажа.

— Добре, довиждане, Стефи — весело отвърна Валери. Отдалечи се с енергична походка, без да се обръща назад.

Чарлз поведе Стефи към редакцията.

— Мислех да го оставя за по-късно, но явно сега е най-подходящият момент. — Той я въведе вътре и заедно се отправиха по централната пътека покрай заетия екип към неговото бюро.

Тя не знаеше какво да очаква. С положителност не предполагаше, че изненадата може да има вид на макет от втора страница на вестник „Апел“, Доколкото успя да види, макетът изобщо не се отличаваше от която и да било друга вътрешна страница на вестника, която бе чела през годините.

— Чарли, нещо ми убягва от погледа — каза тя след малко. — Да не би шрифтът да е сменен?

— Не, използвали сме същите печатарски шрифтове, както обикновено.

Кръстоса ръце и се облегна на бюрото, без да скрива искреното си задоволство.

— Няма ли да ми помогнеш поне малко? Подскажи нещо! — Беше озадачена.

— Бих ти предложил да прочетеш издателското каре. — Тъмните му очи заискриха.

— Карето — повтори тя със замислен вид, като преглеждаше списъка с имената и длъжностите на работещите във вестника. — Добре, ще го прочета. Чарлз Томазели, редактор и издател. Роджър Саймънс…

— Стоп! — Той повдигна важно ръка.

— Издател — повтори тя. — Това е нещо ново. Какво означава? — Лицето на Чарлз грейна от щастие.

— Това, моя красива Стефани, означава, че сега аз съм собственик на вестник „Апел“.

— Това е чудесно! — С огромно усилие потисна спонтанния порив да се хвърли на врата му.

— Да, но съм ипотекирал. Доста хора смятат, че се излагам на голям риск и залагам бъдещето си на карта, като инвестирам средствата във вестник, обречен на постепенно западане.

— „Апел“ няма да западне!

— Ако зависи от мен, няма.

Сърцето й се разтуптя от радост. Знаеше колко много Чарлз обича работата си. Пословичната му преданост към града бе всеизвестна.

— Много съм развълнувана!

— Аз също — призна той и се усмихна гордо. — Бих казал, че това трябва да се полее, какво ще кажеш?

— Съвършено вярно.

— Ще вечеряме ли заедно?

Уточниха се за четвъртък вечерта и избраха ресторант с изглед към Колумбийската река, който се намираше на около час път с кола.

След като се разделиха, Стефи тръгна за срещата със сестра си. Имаше чувството, че лети. Познаваше Чарлз отдавна, ала никога досега не го бе виждала толкова оживен и ентусиазиран. Беше щастлива с него и заради него. Точно това означава да обичаш някого. Едва сега истината просветли съзнанието й — голямата любов бе несъвместима с егоизма и надменността. Да обичаш истински означава да споделяш радостите и болките с любимия човек. Осъзна, че предишното увлечение по Чарлз е било изтъкано единствено от нейните желания, не и от неговите. Любовта й сега бе станала по-зряла.

Чарлз бе докоснал скрита дълбоко в нея струна и бе събудил чувства, които тя не бе и предполагала, че ще изпита. Когато бе с него, особено когато се потапяше в магията на целувките му, усещаше прилив на живителни сили.

— Всеки момент ще се разплачеш от радост — заключи Валери, щом Стефи влезе при нея в колата. — Предполагам, че Чарлз не е повдигнал въпроса…

— Не — отвърна с въздишка Стефи. — Но ме покани на вечеря да празнуваме заедно. Познай какъв е поводът? Чарлз е новият собственик на „Апел“!

Новината не предизвика възторга на Ватери.

— Тогава ще трябва да работи извънредно, нали, Стефи?

— Не спомена нищо такова.

— Сигурно си е създал ужасен режим на хранене.

— Не зная. — Стефи сви рамене. Можеше само да гадае.

— Обзалагам се, че рядко изпитва удоволствието да се храни с домашни ястия. Ти как мислиш?

Стефи подозрително изгледа сестра си.

— Има ли смисъл да водим този разговор?

— Разбира се — отвърна с дяволита усмивка Валери. — Няма да е зле да затоплиш малко от онзи прословут сос за спагети и да му го занесеш по-късно. Нали знаеш какво казват хората за любовта на мъжа?

— Странно, и татко предложи същото. Какво печелиш ти от това?

— Ами — призна Валери е престорена срамежливост, — няма да се чувствам виновна, ако те помоля да занеса малко на Колби, когато отивам при него. Ако опита твоя сос за спагети и случайно предположи — естествено няма да издавам нищо — че аз съм приготвила тази фантастична вечеря… — спря и си пое дълбоко дъх — … ще бъде поразен от идеята да се ожени за такава виртуозна домакиня. После ще прегледаме заедно списъка за сватбата, без да се налага да го отлагаме за трети път.

— В твоята лудост, уважаема Валери Блумфийлд, се забелязва определена методичност.

— Естествено. Колби не знае, че не мога да правя разлика между пържено и печено, обаче не искам да го разочаровам от самото начало. Той предложи да сготвя нещо за вечеря днес и… Разбираш ме, нали?

— Много добре те разбирам. С удоволствие ще отсипя от соса.

— Ще се повъртя из кухнята с тайната надежда да прикача поне малко от аромата на ястието.

— Да ти дам рецептата за по-сигурно, а?

— Идеята е добра, но щом имам проблеми дори с микровълновата фурна, каква ли картинка ще представлявам като застана пред печката? Говоря за тези печки, които имат котлони и истинска фурна.

Стефи се изкикоти. Наистина нямаше нищо против да помогне на сестра си да приготви вечеря за Колби, но не беше убедена в целесъобразността на идеята да отнесе порция на Чарлз.

Час по-късно Валери и Нора обаче упорито държаха на своето.

— Чарлз никога не е имал възможност да опита твоите ястия — припомни й Нора. — Той се отби и ти му предложи вечеря. Тогава отказа, защото бил вечерял. Спомняш ли си?

— Ти откъде знаеш? — Стефи бе изненадана. Като че ли всички бяха длъжни да са в течение на взаимоотношенията й с Чарлз!

— Татко ми каза.

Техният скъп баща — сватовникът на семейството! Трябваше сама да се досети.

— Няма да те заболи, Стефи. Ако искаш, можем да тръгнем заедно с колата — предложи Валери. — Ще дойда с теб до дома на Чарлз, за да оставим яденето.

Стефи не можеше да се реши. Валери и Нора продължиха да я увещават колко романтично било предложението. Явно и двете бяха на мнение, че Чарлз държи на сестра им. Стефани се озова в задънена улица и недоумяваше как да се справи с положението. Трябваше да намери някакъв изход! Всъщност предпочиташе изобщо да не мисли за връзката с Чарлз. И все пак… Сестрите й бяха толкова сигурни в успеха на начинанието, че накрая Стефи прие. Ще отнесе порция спагети в дома на Томазели, пък каквото ще да става.

В десет и половина същата вечер тя се беше изтегнала в леглото и четеше един нов криминален роман. Прозорецът на спалнята й бе отворен. Навън вятърът играеше с клоните на дърветата в градината. Къщата бе утихнала. Баща й си бе легнал преди час, а сестрите й бяха излезли. Телефонът звънна и Стефи вдигна слушалката веднага, за да не събуди баща й.

— Как ти хрумна подобна идея? — попита Чарлз с нотка на задоволство в гласа. — Прибрах се вкъщи прегладнял и капнал от умора. Точно си мислех, че трябва да спретна набързо нещо за вечеря в микровълновата печка, когато усетих божествения аромат на чесън и босилек. Тръгнах по миризмата и намерих бележката на масата.

— Благодари на Валери и Нора. Идеята беше изцяло тяхна.

— Не съм опитвал подобни спагети, откакто почина баба ми. Бях забравил вкуса на домашно приготвения сос.

Стефи се почувства поласкана от комплимента.

— Радвам се, че ти е харесал.

— Харесал!? И още как! Имах чувството, че се връщам назад в детството към прекараните с баба вечери. Тя готвеше фантастично, обаче ти не й отстъпваш.

Стефи се отпусна върху натрупаните възглавници и затвори очи, за да се наслади на изживяването.

— Бутилката вино и малката франзела бяха чудесно допълнение — добави той със задоволство, макар че в гласа му се усещаше и умора.

— Радвам се — повтори тя. Връхлетяха я безброй непознати емоции.

— Ако не живееше толкова далеч от мен — продължи той, — веднага щях да дойда до вас и да ти благодаря.

— И аз бих искала да не живея толкова далеч…

— Та като подхванахме с желанията, бих си пожелал още няколко неща…

— Имаш право на три желания. — Гласът й беше дрезгав.

Чарлз леко се засмя.

— Само три? Ами какво ще стане, ако имам четири желания?

— Не знам със сигурност, но си спомням, че някъде четох за един красив млад вестникар, който бил превърнат в жаба, защото прекалил с желанията.

— Колко желания ми останаха?

— Две.

— Добре, ще избирам внимателно. Бих искал сега да сме заедно в конюшнята…

— Пропиляваш едно от желанията си заради конюшнята?

— Точно така. Изглежда всеки път, когато отида там, ти се озоваваш в прегръдките ми. Всъщност възнамерявам скоро да посетя отново конете на баща ти.

— Това може лесно да се уреди. Вихър и Принцеса ще бъдат на седмото небе.

— Радвам се да го чуя — промърмори той.

Стефи си представяше как се е излегнал удобно на дивана и как разговаря с нея с чаша вино в ръка.

— Предупреждавам те, че ти остана само още едно желание, Чарли!

— Дай ми малко време, искам добре да го обмисля. Изпих две чаши вино и ако не си усетила, вече съм леко на градус. Питието си казва думата.

— Усетих — усмихна се тя.

— Знаеш ли какво ми се иска?

— Ти ще кажеш.

— С последното си желание бих искал да залича миналото.

Стефи веднага схвана, че той имаше предвид срещите им преди три години.

— Това желание е лесно — каза и макар той да не виждаше, вдигна три пръста. — Е, желанията станаха три. А миналото е забравено и повече няма да се обръщаме към него.

— Ъ-ъ, мисля, че допуснах грешка.

— Каква грешка?

— Не можем просто да го отхвърлим с лека ръка.

— Защо не? — Опита се да го изрече небрежно. — Това е едно от желанията ти, а от мен зависи дали ще го изпълня и ето, че го изпълнявам.

— Не искам миналото да бъде напълно заличено. Хайде да поговорим за него, Стефи, и да приключим с това веднъж завинаги.

— Съжалявам, но то се изпари, изчезна. Нямам никаква представа за какво говориш. — Умишлено понижи глас с умолителна нотка. Не искаше да разваля хубавия момент.

Възцари се мълчание.

— Имаш право, това не е разговор за телефона. Още повече, сега аз съм пийнал, а ти си толкова далеч от мен.

— Уморен си.

— Странно — каза Чарлз с явно удоволствие в гласа. — Едва се държа на крака от изтощение. И в същото време се чувствам така окрилен, че искам да те вдигна на ръце и да те завъртя.

— Никога не бе споменавал, че ще купуваш вестника — насочи в друга посока мислите му Стефи.

Нямаше намерение да го укорява. Той бе успял да запази тайната не само от нея, но и от повечето хора в града. Когато Стефи съобщи новината на баща си, той остана приятно изненадан.

— Не можех да ти кажа, Стефи — каза Чарлз. — Повярвай ми, изгарях от желание да споделя с теб. Понякога в преговорите има уловки. Беше ми забранено да споменавам каквото и да било до момента на постигане на споразумение с издателство „Далтон“ и до окончателното уреждане на финансовите въпроси.

Стефи се сгуши във възглавниците.

— Толкова много неща се случиха изведнъж. Първо сърдечният удар на татко, сега пък Валери ще се жени… О, Чарлз, ако можеше да я видиш! Смятах, че нищо не е в състояние да развълнува сестра ми, но явно съм грешила. Тя се влюби безумно и коренно се промени. Бях с нея в понеделник, когато пробваше булчински рокли. Моята по-голяма, практична, уравновесена сестра стоеше пред огледалото и сълзите се стичаха по страните й!

— Плачеше ли?

При спомена за случилото се Стефи се усмихна.

— Да, но това бяха сълзи на радост. Не бе хранила никакви илюзии, че Колби може толкова силно да я обича и да преодолее бариерите помежду им. И двамата са съвсем различни. В това се състоеше целия проблем. Явно никой от тях не осъзнава, дори и сега, че именно различията в характерите ги сближиха толкова много.

— Ние също сме различни.

— Знам, но… — Тя се умълча.

— Харесваш ми, Стефани! И то много…

Само допреди минута, тя говореше как любовта е накарала Валери да се разплаче от щастие. Сега по бузите на самата Стефани се стичаха сълзи…

— Нищо ли няма да кажеш?

— Не — прошепна тя с разтреперан глас.

— Стефани? Какво има? Да не би да плачеш?

— Това е най-безпочвената лъжа, която някога съм чувала! — опита да се пошегува Стефи и изтри очите си с ръка.

— По дяволите, как искам да съм при теб!

— Съжалявам, Чарлз — изрече през сълзи и смях тя, — желанията ти вече свършиха…