Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Baby, Come Back, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2009)
Начална корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Били Грийн. Върни се, любими

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954-459-185-0

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Кейт Мур седеше край малката дървена маса в кухнята, подпряла брадичка върху дланта си, докато наблюдаваше втренчено доклада, поставен отпред.

На няколко крачки от нея, до кухненския плот, стоеше жена на около петдесет и пет години. Беше обърната с гръб към стаята и чукаше парче свинско месо. Веда Джонсън бе икономката, готвачката и критичката, която бе живяла в къщата на Кейт през изминалите три години.

— … мастилени петна върху масата, кламери навсякъде по пода. И кой ще трябва да изчисти всичко това? Кажи ми. Имаш изключително удобен офис в дъното на коридора. Компютърът ти е там. Както и папките, и диаграмите, и онова счетоводното, кажи го де… Защо трябва да работиш тук през цялото време, да разхвърляш и да ми се пречкаш?

— Това е моята къща — каза Кейт. — Мога да работя, където си искам. — Тя повдигна глава и погледна раздразнено по-възрастната жена. — Месото не е ли крехко вече?

— Харесва ми да го удрям — отговори Веда, без да спре унищожителните си действия. — Представям си, че е бившият ми съпруг.

Кейт прихна да се смее.

— Трябваше да се досетя. Кого от многото ти мъже ще имаме за вечеря? Този, когото хвана да се търкаля в мръсното пране с онази повлекана — братовчедка ти, или онзи, който изпразни банковата ти сметка и замина за Нова Зеландия?

— Нито единия, нито другия. — Веда повдигна спитеното парче свинско месо с изражение на задоволство, разливащо се по лицето й. — Това е Трой.

Трой бе съкращение от троен, тъй като мъжът беше третият Л. Д. ЛаСал в семейството му. Веда се бе омъжила за него на петнадесетия си рожден ден и го бе напуснала, преди да навърши шестнадесет.

— Трой ЛаСал имаше две страни на характера — каза Веда, гледайки втренчено филето, което все още държеше във въздуха. — Едната страна беше по-добра, отколкото добра, а другата бе по-лоша от лоша, но аз го обичах повече от всички, взети заедно. Затова все още го мразя след всичките тези години. Не е добре да обичаш един мъж прекалено много.

Като продължи да се занимава с работата си, Кейт измърмори:

— Ако се чувстваш така, защо непрекъснато ме преследваш да се омъжа?

— Защото водиш отегчителен живот. — Веда се приближи към Кейт, размахвайки дървения чук, за да посочи важността на твърдението си. — Най-вълнуващото нещо, което се случи тук в продължение на месеци, бе, когато компютърът ти се повреди и трябваше да решиш какъв друг модел да купиш, за да го замениш. — Тя завъртя очи. — Мили боже, дай ми сили. Отегчителен. Това е нещо неразбираемо. Има половин дузина мъже, които по всяко време биха се оженили за теб, само да кажеш „да“.

— Ти мразиш моите приятели — напомни й Кейт, докато подреждаше работите си на три малки купчинки.

— Група миропомазани тъпанари — измърмори Веда. — Не мога да разбера как все не случваш. Сякаш на челото ти е изписано: „Истински мъже не могат да се кандидатират“. — Тя издаде звук, изразяващ презрение. — Наскоро си мислех, че може би ти така желаеш да бъде. Тъпо, тъпо и още по-тъпо. Обзалагам се, че ще останеш като гръмната, ако някой от твоите предпазливи женчовци някога започне решителни действия спрямо теб.

— Предполагам, че всички мъже, за които си била омъжена, са били „истински мъже“. Извини ме, но не съм много впечатлена. Щом толкова искаш да се направи сватба, защо не се омъжиш отново? — Бутайки стола си назад, Кейт отиде до хладилника и извади бутилка минерална вода. — Правила си го толкова често, че чак съм изненадана защо не се използва магически списък на кандидати, вместо разрешение за женитба. С положителност ще се спести на окръга доста канцеларска работа.

— Много смешно. — Веда пусна сплесканото свинско месо в купата с марината и после се обърна към Кейт, поставяйки ръце на кръста си. — Така и така спорим, не ми ли каза, че ще наемеш някой, за да направи нови рафтове в кухненския килер до края на миналата седмица? Е, добре, къде е той, а? Къде е той? Ако някой буркан с туршия падне и ме убие, ще съжаляваш за това.

— Не, няма — отговори спокойно Кейт. — Ще празнувам. И ще се уверя, че ще те погребат със зелената рокля. Онази, с която изглеждаш като цветно зеле, което е стояло твърде дълго в хладилника.

След като седна отново до масата, тя добави:

— От агенцията ще ми изпратят днес няколко кандидати. Можеш да си избереш този, който ти харесва… Защото и двете знаем, че не става дума за рафтове. Ти просто имаш някакво извратено влечение към мъже с колани за инструменти, татуировки и видими цепки на задните части на панталоните.

— Поне знам какво гледам и защо го гледам. Обзалагам се, че дори не си спомняш кога за последен път си видяла някакъв гол мъжки задник. — По-възрастната жена повдигна вежда, размишлявайки. — Или Джуниър си е свалял гащите пред теб?

Мисълта за Джуниър Тибидю — мъжа, който вероятно спеше с пижама от три части, излагайки на показ голия си задник, накара Кейт да избухне в смях.

— Всезнайка — каза тя, поклащайки глава.

— Развратница — отговори икономката, като се насили да се усмихне, докато сваляше престилката си. — Отивам до магазина за пресни зеленчуци. Вероятно няма да имат от любимата ти маруля. Ти и гостът ти за вечеря ще трябва да изтърпите някое притоплено ядене.

— Ще видим.

— Върви по дяволите, Кейт Мур! — измърмори Веда, след като взе портмонето си и излезе от стаята с наперена крачка.

Подсмихвайки се, Кейт се обърна и погледна през прозореца. Макар че обичаше да дразни Веда, истинската причина, поради която Кейт работеше в кухнята, бе, че можеше да наблюдава тайничко своя седемгодишен син.

Кейт внимаваше много да се представи като една спокойна, способна майка. Не искаше Бен да се задуши от нейните тайни страхове. Но в действителност беше от типа майки, които се паникьосват всеки път, когато децата им не са пред погледа им. Кейт бе изгубила твърде много. Не можеше да понесе мисълта да загуби и Бен.

Сега, обхождайки с поглед задния двор, усети как познатото чувство на неспокойство започва да я гложди. Къде беше той?

Оставяйки работата си, тя излезе през задната врата и почти веднага забеляза червената му риза сред ниските клони на старото кедрово дърво. Само като гледаше кедъра, я засърбя гърбът, но, изглежда, бодливите иглички не безпокояха Бен. Той вероятно правеше чертеж на промените по къщичката на дървото, която от време на време през последните шест месеца планираше да построи.

Когато усети, че напрежението й намалява, Кейт се засмя леко, развеселена от собствената си глупава постъпка. Бен беше прекрасен. Повече от прекрасен. Най-хубавото дете на света. Суперзвезда сред синовете.

Това, че бе създала и отгледала сама такова чудесно момче, непрекъснато учудваше Кейт. Не че не бе бъркала. Беше допускала доста грешки, особено в началото, но за щастие Бен оставаше незасегнат от нейните провали. Нямаше никакви травми. Нито една невроза. Просто едно чудесно дете, господар на всичко, което беше проучил.

Вместо да се върне в кухнята, тя отиде до дървената люлка, която бе провесена от клона на един огромен дъб, седна на нея и започна да се люлее леко напред-назад.

Кейт бе вдовица от четири години, а бе останала сама от шест.

Шест години. Цял човешки живот.

Веда й бе казвала много пъти, че се отнася несправедливо към Бен, като отказва да му намери баща. Родителите й предполагаха, че всеки мъж, с когото ходеше на среща, бе кандидат за женитба. Дори Ралф започна да намеква, че може да не навреди, ако тя се замисли за задомяване.

Но Кейт не беше сигурна дали някога ще се омъжи отново. Нямаше начин да се повтори онова, което беше с Дейвид. Никога не можеше да обикне някого така, както бе обичала Дейвид. Дори и да беше възможно, Кейт нямаше да позволи да се случи.

Нейната прекалено самоуверена икономка бе права за едно нещо. Тази любов боли прекалено много, когато я загубиш.

Докато седеше, взирайки се в къщата — нейната красива къща със скъпоструващ ремонт — внезапно си я представи във вида й преди осем години.

Тогава бе едно неопитно двадесет и две годишно момиче, което се стараеше да се хареса. Бе жадна за щастие, изпълнена с желание за Дейвид. Дейвид, от друга страна, бе на двадесет и девет. По-голям и по-мъдър. Напълно сигурен в себе си. Погълнат от любов.

Точно в онзи ден, две седмици преди сватбата им, те се бяха загубили. Дейвид винаги се объркваше и винаги енергично отричаше това. Наричаше го проучване на нови места за срещи.

Бяха забелязали къщата в един и същи момент. Малката табелка „За продан“, която бе закована върху предната ограда, затлачена от бурени, изглеждаше толкова стара, колкото и самата сграда. Според Кейти къщата можеше да се използва като декор на разказ за духове или за музика към тъжна любовна песен. Но на Дейвид не му изглеждаше така. Той бе погледнал зад хлътналата веранда и закованите прозорци и бе открил един дом. Техния дом. Нещо различно. Нещо изключително само тяхно.

Когато се завърнаха от медения си месец, въпреки че ремонтът беше започнал, в къщата едва ли можеше да се живее. Но те останаха там. Живееха, любеха се и се опитваха да поддържат брака си сред бояджии, водопроводчици и дърводелци.

Една нощ, както лежаха заедно на пода пред камината в стаята, която някой ден щеше да бъде спалнята им, Дейвид внезапно седна изправен и погледна надолу към Кейти.

— Знаеш ли какво е това? — попита той, посочвайки предмета, който държеше в дясната си ръка.

Кейти разгледа лицето му. Скъпо лице. Лице, което я караше да се засмее само като го погледнеше. Въпреки че съпругът й не можеше да мине за красив, той привличаше хората само със самоуверената си усмивка и светлинката в очите.

Тя бе останала очарована от очите на Дейвид от самото начало. Трябваше да бъдат кафяви. Или поне такава бе теорията на Кейти. Господ започнал да ги прави кафяви, но нещо отклонило вниманието му за известно време. Затова вместо кафяви, очите му бяха златисти. Не жълти като на котките. А златисти. Като мед. Като отлежало уиски. Като лъч светлина, видян през димна мараня.

Точно в този момент замъглените му златисти очи не блестяха. Бяха тъмни, а едната му вежда бе извита в усилието му да се концентрира.

Кейти предусети, че ще последва някаква лекция. В такива моменти съпругът й не само изглеждаше като професор по икономика, но и звучеше като такъв.

— Знаеш ли какво е това? — повтори той.

Свеждайки поглед, тя разгледа предмета в ръката му.

— Тапа от шампанско?

— Грешка. Това е тапа от шампанско.

Професор по икономика, който в този момент бе на границата на трезвото състояние.

— Но трябва да помислиш за нещо повече от това, което виждаш — продължи той. — Това представлява днешната вечер. Всичко, свързано с нея. Как ядохме с пръсти студеното печено пиле, как пихме шампанско от чашите за сок, които деканът ни даде, как се любихме върху едно платнище, което мирише на стърготини и боя.

Тя се наклони напред и погледна по-отблизо.

— Всичко това в този малък предмет?

— Можеш да се обзаложиш за сладкото си дупе, че е така. Това и нещо повече. Много, много повече. Това парче компримиран корк представлява нашата вечер. И след като спомените траят толкова дълго, колкото му се иска на човек, този — той вдигна ръката си, като държеше високо корковата тапа — ще бъде завинаги. — Дейвид я стрелна с поглед. — Ще ме последваш ли?

— Навсякъде — промълви тя, усмихвайки се.

— Добре. — Той се изправи на крака, дръпна и нея и започна да я тегли след себе си навън от стаята.

— Къде отиваме?

— Отиваме да скрием нашето „завинаги“, така че никой да не може да ни го открадне.

Тя го следваше, докато той ходеше напред-назад, поглеждайки през храстите в занемарената градина, и търсеше уединени местенца в техния нов — стар заден двор. И двамата бяха голи.

Накрая той спря пред дъба. След като го обиколи няколко пъти, повдигна ръката си и започна да разчиства листата в една дупка от чеп, която се намираше на няколко сантиметра над главата на Кейти.

— Това ще свърши идеална работа. — Той се извърна към нея и й подаде корковата тапа. — Добре, сега трябва да я целунеш.

Тя се засмя и стори това, което й беше наредено.

— Сега трябва да целунеш мен… Но този път истински.

Тя отново направи каквото й беше казал.

След петнадесет минути Дейвид дишаше неравномерно, а ръцете му се движеха неспокойно по голия й гръб, притискайки я по-близо.

— Защо не взехме одеяло? — прошепна дрезгаво той, докосвайки устните й. — Идеята да се любим в задния двор е страхотна — както всички мои идеи — но трябваше да донесем едно одеяло.

— Не излязохме навън, за да се любим. — Тя се притисна към него и това го накара да изпъшка. — Дойдохме тук, за да скрием нашето „завинаги“.

— Това не е извинение.

След като я целуна и приласка отново, той се отдръпна и погледна нагоре към дупката на чепа. После целуна корковата тапа точно там, където нейните устни я бяха докоснали преди.

Докато тя го наблюдаваше, изражението му се промени. То стана сериозно и напрегнато.

— Това е завинаги, Кейти — прошепна Дейвид, а гласът му прозвуча грубо, малко развълнувано, докато се взираше в очите й. — Ти и аз. Завинаги.

— Завинаги — повтори Кейти тогава.

— Завинаги — прошепна Кейт сега.

Но не беше завинаги. Нямаше и две години и той си бе отишъл от нея.

А после умря.

Кейт се извърна леко в люлката и повдигна главата си, докато откри дупката от чепа, запълнена отново с мъртви листа. Мъртви листа, натрупвани с години.

Потръпна леко и затвори очи, като се бореше мълчаливо със скръбта, която я съсипваше, и със самотата, изпълваща цялата й душа.

Не мога да направя това отново, каза си тя. Не можеше да позволи на чувствата да я завладеят. Ако Веда се върнеше и завареше Кейт да седи в люлката и да плаче за миналото, щеше да я наругае. По-възрастната жена щеше да се заяжда, да я укорява и да предсказва гибел, като разправя, че ако не си намери мъж, всичките й женски части ще изсъхнат и ще паднат.

Веда знаеше как да използва думите.

— Трябва да си намеря мъж — каза Кейт на глас, накланяйки се назад с люлката.

Когато отвори очи, някакъв мъж стоеше точно пред нея.

За известно време Кейт остана, както си беше, оглеждайки го от горе до долу, чудейки се дали беше истински. Когато осъзна какво правеше, тя се изправи бързо и се обърна с лице към него.

Мъжът в задния й двор беше непознат. Непознат, с лице, което сякаш бе изсечено от скала. Беше силно и привлекателно, макар и грапаво и заплашително мъжествено. Беше висок, с широки рамене. Но сякаш бе боледувал скоро и височината и широчината на рамената му не се връзваха с тялото му, което като цяло беше слабо. Косата му беше по-дълга, отколкото бе модерно сега. Носеше обикновена синя памучна риза. Бе пъхнал и двете си ръце в задните джобове на прилепналите по него дънки.

Той не помръдна и не проговори. Просто стоеше срещу люлката и я гледаше втренчено. Погледът му не беше небрежен. Той пронизваше и изглеждаше почти свиреп в неговата напрегнатост. Това накара Кейт да отстъпи леко назад.

Секунда по-късно, когато погледът му започна да се движи по лицето й, Кейт изпита чувството, че той търси нещо, което не беше там.

И после мъжът направи най-странното нещо. След като поклати леко глава, се обърна и си тръгна.

— Чакайте! — извика Кейт след него.

Когато той спря, тя забърза да го догони.

— Извинявайте, ако съм била груба. Това е просто защото забравих, че ви изпраща агенцията. — Кейт направи кисела физиономия. — Предполагам, че се почувствах малко неловко да ме хванат да мечтая.

Тя се усмихна.

— Ако влезете вътре, можем да пием по чаша кафе… И ви обещавам, че ще бъда много по-действена по време на разговора.

Без да дочака отговор, Кейт тръгна към задната врата.

— Наистина отчаяно се нуждая от помощ — каза тя, докато отваряше мрежестата врата. — Икономката прави живота ми ужасен. Не че това е нещо ново, но тя е станала по-лоша от обикновено, защото през изминалите няколко седмици нямаше кой да ни помогне. Прибягнала е до помощта на няколко съседски момчета. И всеки ден трябва да слушам оплакванията й от музиката, която те пускат, докато работят, и как никога не успяват да свършат работата, както тя иска. Така че, ако може да се договорим, вие ще спасите живота ми.

Обикновено Кейт не говореше толкова много на един напълно непознат мъж, но просто бе малко обезкуражена от начина, по който той продължаваше да я гледа. Наблюдаваше я безмълвно и съсредоточено.

Кейт наля в две чаши кафе, занесе ги на масата и кимна към единия от столовете.

— Моля, седнете. Както вероятно предполагате, аз съм Кейт Мур, а вие сте?

Той не отговори веднага. Вдигна едната си ръка, избърса избилите капчици пот от веждата си и няколко пъти си пое несигурно въздух. Секунда по-късно, без да поглежда Кейт в очите, каза:

— Смит. МакКинзи Смит.

Имаше най-необикновения глас, който някога бе чувала. Нисък, тих и дрезгав. Някакъв странен, почти еротичен звук, от който я побиха тръпки — бавно, надолу по гърба, косата на врата й настръхна.

Знаеше, че бе повлияна силно от това, но си каза, че вероятно бе така, тъй като този мъж я бе хванал в един уязвим момент. Миг, в който Кейт внимаваше никой да не я забележи.

Поклащайки леко глава, тя дръпна стола срещу него и седна.

— Защо не ми кажете нещо за предишните си работодатели и с какво точно сте се занимавали…

Телефонът иззвъня, преди да успее да довърши въпроса си. След като се извини, Кейт стана и вдигна слушалката.

— Дъглас! — възкликна тя, приятно изненадана миг по-късно. — Кога се върна?

Докато слушаше плътния глас по телефона, вниманието на Кейт бе отвлечено от мисълта за мъжа, който се намираше на няколко крачки от нея. Той продължаваше да я гледа съсредоточено, заслушан явно в разговора й.

— Радвам се, че си изкарал приятна екскурзия. Беше ли… Съжалявам, довечера не мога. Ще имам гости за вечеря. Всъщност ще идва първият съпруг на Веда. — Тя се изсмя. — Това е наша тайна шега. Джуниър Тибидю ще дойде на вечеря и не, ти не можеш да дойдеш. Знаеш, че изнервяш Джуниър. Правиш го нарочно. И това, мога да добавя, е много детинско от твоя страна.

Когато МакКинзи Смит се размърда на стола, тя погледна отново към него. Изражението му бе променено. Слисаният неспокоен поглед бе заменен с нещо, което тя не можеше да разбере. Гняв? Болка?

— Можеш ли да ми се обадиш по-късно, Дъглас? Хвана ме точно по средата на нещо.

След като затвори, Кейт се обърна към мъжа на масата.

— Нещо не е наред ли? Болен ли сте?

С видимо усилие чертите на лицето му се отпуснаха и той поклати глава.

— Добре съм.

Кейт не настоя. Знаеше, че някои мъже мразеха да бъдат болни и го смятаха за проява на слабост.

Когато седна, забеляза някакво любопитство в очите му, докато той гледаше към купчината листове върху масата.

— Понякога работя тук — обясни тя, — макар Веда да ме ругае за това, че съм в нейната кухня.

— Какъв вид работа?

Тя отпи от кафето.

— Виждали ли сте центровете за експресни автомобилни услуги?

Той сви вежди, съсредоточавайки се.

— Червено-белите автомивки? Трябва да съм минал покрай половин дузина по пътя си насам.

— Не съвсем. Притежавам само шест в целия район на Далас Форт Уърт. — Тя се усмихна, като забеляза изненадата му. — Да, мои са. Започнах с първата преди четири години. Сега имам десет в целия щат и ще добавя още две в района на Хюстън след около месец. Следващата година планирам да…

В този момент задната мрежеста врата се тресна силно.

— Добре — каза Бен, който, плъзгайки се, спря до Кейт. — Добре, този път стана. Първо ще издигна стените, а после ще изрежа прозорците и вратата. Така…

Той спря да говори и отклони леко погледа си към мъжа, който бавно се изправяше.

Цялата стая се наелектризира от някаква енергия, която сякаш се излъчваше право от МакКинзи Смит. Сухожилията на врата му изпъкнаха, докато той преглътна два пъти. Погледът му нито за миг не се отдели от лицето на Бен. Гледаше втренчено сина на Кейт, така както по-рано бе наблюдавал нея. Но този път в очите му се четеше нещо по-различно. Беше някаква болезнена смесица от равни части тъга, радост и неудържима печал и тя се зачуди дали нейният син не бе извикал по някакъв начин болезнени спомени у него.

— Това е синът ми — каза тихо Кейт. — Бен, това е господин Смит. Той кандидатства за работата на общ работник.

— Сръчен ли си? — попита Бен с преценяващ поглед. — Знаеш ли как да построиш къща на дървото?

МакКинзи Смит поклати утвърдително глава.

— Нает си — каза момчето и се обърна, за да си вземе една ябълка от купата на кухненския плот.

— Бен!

Той погледна назад към майка си.

— Няма да отнемам цялото му време. Ти също можеш да го използваш.

След като се качи на стола, момчето седна върху кухненския плот и започна да търка ябълката в блузата си, за да я избърше.

— Мивката в малката баня прави така, когато водата се оттича. — И той издаде вулгарен звук. — На мен ми е смешно, но мама казва, че някои хора няма да помислят, че е толкова забавно. Предполагам, че говори за господин Олбрайт и Гарднър Ървин Бенет. Те не мислят, че нещо е…

— Достатъчно! — заповяда Кейт, преглъщайки с мъка, за да не се засмее. — Опитваме се да говорим за работа и нямаме нужда от теб тук през цялото време.

Бен скочи от плота и за последен път погледна преценяващо непознатия мъж.

— Мисля, че ще се справиш идеално. Ноктите на пръстите ти не са лъскави.

— А за теб белег за истински мъж са неоформените нокти? — попита с дрезгав и спокоен глас МакКинзи, повдигайки въпросително едната си вежда.

— Точно така. — Бен поклати рязко глава в потвърждение. — А ние се нуждаем от истински мъж, нали, мамо? Веда казва…

— Излез навън — каза бавно и ясно Кейт. Беше чула достатъчно за истинските мъже за един ден.

Миг след това Бен излезе навън с бясна скорост, затръшвайки вратата.

— Съжалявам за прекъсването — извини се Кейт. — Никога не успявам да убедя Бен, че аз съм възрастният, а той е детето.

След като зае отново мястото си до масата, тя посочи на МакКинзи да направи същото.

— Работата, която трябва да се върши тук, не е сложна — каза му тя. — Обикновени поправки, малко дърводелство. Сигурна съм, че ще се справите. — Кейт повдигна глава, срещайки погледа му. — Носите ли препоръки? Хората от агенцията сигурно са ви казали, че съм прекалено придирчива към този, който работи при мен. Истината е, че когото и да наема, ще живее над гаража и затова ще има голям контакт със сина ми — независимо дали иска или не — допълни тя, като направи кисела физиономия. — Затова добрите препоръки са от съществено значение.

— Ралф Сютър ще ми даде препоръка.

Кейт премигна два пъти.

— Вие познавате Ралф?

Ралф Сютър бе най-добрият приятел на починалия й съпруг и негов наставник. Човекът, който бе приютил Дейвид след смъртта на баба му. Но Ралф бе приятел и на Кейт. Не бе сигурна дали без Ралф щеше да оцелее, след като съпругът й бе загинал.

— Ралф ме изпраща тук — каза МакКинзи Смит, — а не от агенцията по труда.

Усмихвайки се, Кейт въздъхна с облекчение.

— Трябва да сте светец, щом като Ралф ви препоръчва. Той доста покровителства двама ни — мен и моя…

— Върнах се — каза Веда, потвърждавайки думите си, като влезе в кухнята с провиснала надолу дясна ръка под тежестта на платнена пазарска чанта.

Кейт завъртя очи. В момента нямаше нужда от друго прекъсване.

— Веда, това е господин Смит — каза тя, без да положи усилие да прикрие неудовлетворението в гласа си. — Той е тук във връзка с работата на общ работник и аз се опитвам да поговоря с него.

След като остави чантата върху кухненския плот, икономката на Кейт се обърна да огледа МакКинзи Смит. Мъжът се бе изправил при нейното влизане.

Веда отмести бавно погледа си от него.

— Какво е това? — попита внезапно тя, посочвайки към мястото зад него.

Когато той се извърна, за да се огледа, Веда проучи за секунди задните части на неговата анатомия. Онази част, която бе покрита от плътно прилепналите дънки. Усмихвайки се със задоволство, по-възрастната жена погледна Кейт и вдигна ръце в знак, че се предава.

МакКинзи Смит се обърна отново и премести погледа си от Веда към Кейт.

— Не видях нищо.

— Вероятно очите ми отново са ми изиграли лоша шега — каза възрастната жена, свивайки рамена. — Имате ли колан за инструменти?

Той се втренчи за момент в нея и после по устните му, издаващи сила, се разля усмивка.

— Мога да си намеря.

И двете жени просто не помръднаха от местата си. Гледаха втренчено, едновременно изумени и очаровани от усмивката, която мигновено го превърна в друг човек.

— Направи го — каза Веда, флиртувайки открито сега. Тя стрелна Кейт с поглед. — Наеми го.

Развеселена и в същото време ядосана, Кейт се обърна към МакКинзи Смит.

— Ще проверя при Ралф, но вие, изглежда, получихте работата. Сега ще ви покажа апартамента и може да обсъдим заплатата. Можете ли да започнете от утре? — Тя направи кратка пауза. — Имам предвид, ако желаете тази работа.

— Искам я — увери я той. — Но ако ви е удобно, ще дойда тук утре рано сутринта и тогава ще разгледам апартамента. Колкото до заплатата, дайте ми колкото мислите, че е справедливо. Сигурно място, където мога да спя, редовно ядене — това е повече, отколкото съм имал от дълго време. Дълго време — повтори той с онзи дрезгав, шепнещ глас, докато отваряше задната врата и излезе, без да каже нищо друго.

— Странен мъж — измърмори Кейт, загледана след него.

— Интересно лице — противопостави се Веда, след като се премести до кухненския плот и започна да разопакова продуктите. — Аз лично харесвам този суров поглед, издаващ сила. Забеляза ли очите му? Те бяха необикновени.

— Не чак толкова. Дейвид имаше същия цвят очи. — Кейт веднага бе забелязала замъглените му златисти очи. — Формата е различна, но цветът е същият.

— Не говоря за цвета. Историята на този мъж се чете в очите му. Човек не придобива такъв поглед, занимавайки се с бране на маргаритки. Бих казала, че нашият нов работник е преминал няколко пъти през ада.