Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Knock,Knock! Who’s There?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
hruSSi (2014)
Корекция
Kukumicin (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чук, чук! Кой е там?

ИК „Албор“, София, 1994

Английска. Първо издание

Редактор: Албена Попова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Нели Йорданова

Художник: Силвия Артамонцева

ISBN: 954-8272-12-1

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Росящият дъждец падаше върху изпотеното лице на Черния Сами, който се тътреше надолу по пътя с чантата с парите в ръце. Беше висок, длъгнест негър на около тридесет години. При неговите мускулести рамене на боксьор и огромните му ръце и крака трудно би могло да се предположи, че е страхлив като мишка. Големите му черни очи се въртяха изплашено, докато вървеше с ясното съзнание, че носи в опърпаната чанта някъде около шестдесет хиляди долара и, което беше още по-лошо — че всички наоколо знаеха това.

Всеки петък точно по едно и също време той предприемаше този дълъг поход, който продължаваше четири часа. Събираше парите от барове, вестникарски будки и букмейкъри. По време на това уморително пътешествие Сами се изпотяваше от страх, като очакваше всеки момент някой смахнат тип да го застреля и да грабне парите.

Имаше зад гърба си петстотин и двадесет петъци, през които бе вършил тази работа, и въпреки че досега нищо не се бе случвало, той не можеше да прогони страха от себе си. Все си мислеше, че ако му се е разминало този петък, можеше да се случи следващия.

След цели десет години Сами все още не можеше да повярва в силата на своя шеф Джо Масино. Не можеше да повярва, че е възможно човек да държи този разпрострян град с близо половин милион жители в такава безмилостна хватка, така че никой да не се осмелява да посегне на чантата с парите, която носеше Сами, дори някой откачен.

Той често си казваше, че е побъркан, загдето се бои чак толкова, след като Джони Бианда беше винаги с него — а Джони бе считан за най-добрия стрелец в бандата на Масино.

— Ако нещо стане, Сами — поне сто пъти му бе повтарял Джони, — хвърляш се върху чантата, а другото оставяш на мен.

Тези думи би трябвало да успокояват, но те не успокояваха Сами. Фактът, че дори Джони смяташе за възможно нещо да се случи, караше стомаха му да се свива.

При все това той си казваше, че да бъде под защитата на Джони е къде по-добре от нищо. Те с Джони бяха събирачи на пари за Масино през последните десет години. Двадесетгодишният Сами бе приел работата, защото му плащаха добре, а и нервите му по онова време бяха много по-здрави от сега. Освен това, макар да го беше страх, той беше горд, че е избран за събирач на Масино, защото това означаваше, че шефът му има доверие. Е, може и да му нямаше чак толкова доверие, след като Джони винаги беше с него, а съществуваше и напълно изпитана система срещу измама. Сами получаваше запечатан плик, в който се намираха парите, а Джони — запечатан плик с подписана бележка, сочеща на колко възлиза сумата. Чак когато пристигнеха в кантората на Масино и парите бъдеха преброени, те научаваха колко бяха събрали, а за десетте години, през които вършеха тази работа, сумата се бе увеличавала, докато миналия петък бе достигнала тревожната (за Сами) цифра шестдесет и три хиляди долара!

Със сигурност, въпреки ужасната репутация на Масино и способността на Джони да стреля бързо, някой смахнат можеше и да се изкуши да отмъкне парите, мислеше си Сами, докато се тътреше по пътя. Неспокойно се огледа наоколо. В бедняшката улица кипеше работа и беше пълно с хора, които му правеха път, усмихваха се и подвикваха.

Едър чернокож мъжага, висок почти колкото Сами, подхвърли от стълбите на една къща:

— Да не ги загубиш, приятелче Сами, да не ги загубиш! Тая стара чантичка глътна сичките ми парици!

Тълпата се разсмя, а Сами, който започна да се поти по-силно, ускори крачка. Трябваше да приберат още една вноска, преди да влязат в очукания форд на Джони и Сами най-после да си отдъхне.

Наблюдавани от тълпата, те се вмъкнаха в залата за залагания на Соли Джейкъб.

Соли — грамаден мъж с огромно шкембе и лице сякаш направено от тесто, беше приготвил пликовете.

— Не е лошо тази седмица — рече той на Сами, — но кажи на мистър Джо, че следващата ще е златна мина. Двадесет и девети февруари! Всеки ахмак в града ще си опита късмета. Кажи на мистър Джо, че ще ти трябва камион, за да закараш парите. Хич не се заблуждавай, че ще можеш да ги занесеш!

Сами се сви от страх, докато пъхаше плика в чантата.

— И виж какво, Джони — додаде Соли, като подаваше на Джони неговия плик, — може би няма да е зле да осигурите на Сами по-добра защита следващата седмица. Поговори с мистър Джо.

Джони изсумтя. Не беше от приказливите. Обърна се към вратата и излезе на улицата, следван от Сами.

Трябваше да изминат само няколко метра, за да стигнат до мястото, където Джони беше паркирал колата си, и Сами с облекчение се настани на мястото до шофьора. Белезникът около дебелата му китка се врязваше в кожата. Това също беше нещо, което го плашеше: да е прикован към чантата! Чел беше веднъж за някакъв банков касиер, на когото един откачен отсякъл ръката с брадва, за да му отмъкне чантата. Ами ако останеше без ръка!

Джони седна на шофьорското място и затърси ключа от стартера. Сами му хвърли неспокоен поглед. Струваше му се, че нещо гложди Джони отвътре. През последните няколко седмици беше станал по-мълчалив от всякога. Да, Сами беше сигурен, че нещо го мъчи и това го тревожеше, защото беше привързан към този нисък, набит мъж с гъста, тук-там прошарена черна коса, с хлътнали кафяви очи и твърда, решителна брадичка. Джони беше корав като камък, а ударът му — като ковашки чук. Сами никога нямаше да забрави как беше обработил веднъж един хлапак, който насила си търсеше белята. Заедно с Джони се наслаждаваха на бирата си в един бар в центъра на града, когато този пънкар, два пъти по-едър от Джони, се бе изправил пред тях и бе казал с глас като каменотрошачка, че няма да пие там, където има негър.

Джони беше отвърнал спокойно:

— Тогава пий другаде.

Сами винаги се беше възхищавал на тази способност на Джони: той всякога говореше спокойно. Никога не крещеше.

Пънкарят се бе извъртял към Сами, който се изпоти от ужас, но Джони застана между тях, така че юмрукът на хлапака попадна в него. На Сами крошето му се стори дяволски силно, но Джони дори не бе гъкнал. Той леко се олюля, после пънкарят получи такова фрасване в челюстта, което я смаза и го повали. Сами не бе успял да види удара — прекалено бърз беше, но видя резултата.

Да, Джони беше корав като камък, но беше добър към Сами. Не говореше много. Всъщност след десет години съвместна работа Сами знаеше за него много малко или почти нищо, като се изключи това, че е стрелец на Масино от около двадесет години, че е може би на четиридесет и две-три, не е женен, няма роднини, живее в двустаен апартамент и Масино има високо мнение за него.

Винаги, когато Сами беше притеснен за нещо, имаше неприятности с жени или по-малкият му брат го ядосваше, или каквото и да е от този род, той го споделяше с Джони и неговият спокоен глас неизменно успяваше да оправи настроението му, дори и да не решеше проблема му.

Когато започнаха да събира парите заедно, Джони беше по-приказлив. Беше казал нещо, което Сами никога нямаше да забрави.

— Слушай, Сами — рекъл беше Джони. — Ще печелиш добри пари от този рекет, но не се заблуждавай. Отделяй десет процента от онова, което печелиш през седмицата. Разбра ли? От всеки десет долара, които спечелиш, отделяй един и не го пипай. След няколко години ще имаш достатъчно, за да бъдеш независим и да се измъкнеш от рекета, защото е ясно като две и две — четири, че рано или късно ще поискаш да излезеш.

Сами беше последвал съвета му. Купи си стоманена касичка и всяка седмица, щом получеше заплатата, слагаше десет процента от спечеленото в кутията, която държеше под кревата. Разбира се, имаше случаи, когато беше принуден да я поиздои. Като онази история с брат му, когато той трябваше или да плати петстотин долара, или да отиде в затвора. Или онази работа с Клой, за чийто аборт се наложи да се изръси доста пари, но с течение на годините десетте процента се трупаха и последният път, когато Сами преброи парите, с учудване откри, че са станали три хиляди долара.

Касичката, която не беше голяма, се бе препълнила с десетдоларови банкноти и Сами се загрижи дали да не купи още една. С Джони напоследък ставаше нещо и това го караше да се двоуми дали да поиска съвета му. Сигурен беше, че нещо се върти в главата на Джони, и не искаше да му досажда. Помисли си, че може би ще е по-добре да почака малко, преди да го попита. Може би той щеше да се освободи от онова, което беше в главата му, и тогава щеше да е в настроение да му даде съвет.

Пристигнаха мълчаливо в офиса на Масино — просторна стая с голямо бюро, няколко стола и канцеларски шкаф. По отношение на офиса Масино изповядваше аскетизма, макар че иначе имаше ролс-ройс, шестнадесетстайна къща в околностите, яхта и друга десетстайна къща в Маями.

Когато Джони и Сами влязоха, той седеше зад бюрото си. До стената се беше облегнал Тони Капело, един от бодигардовете на Масино: тънък, мургав мъж със змийски очи и почти толкова бърз стрелец, колкото и Джони. На стол с твърда облегалка се мъдреше и чистеше зъбите си с дървена клечка Ърни Ласини, друг от бодигардовете — дебел, тромав, с белег от бръснач в долната част на лицето — също изкусен стрелец.

Сами се домъкна до бюрото и сложи чантата пред Масино, който, като се облегна назад, се усмихна при вида й.

Петдесет и пет годишен, Масино беше масивно сложен. Среден на ръст, той имаше рамене като оборска врата, върху които направо бе забучена главата с тежко тлъсто лице, сплескан нос, провиснали мустаци и студени сиви очи, които плашеха мъжете, но интригуваха жените. Масино беше голям коцкар. Макар и дебел, той все още беше як и навремето лично бе наказал един от бандата си, така че човекът излезе от строя за цели два-три месеца.

— Няма проблеми нали, Сами? — попита Масино и малките му сиви очи се прехвърлиха на Джони, който кимна с глава. — О’кей… Повикай Анди.

Но Анди Лукас, счетоводителят на Масино, вече беше влязъл.

Анди беше на шестдесет и пет години — дребничък, подобен на птица човек с компютър в мозъка. Преди петнадесет години бе излежал присъда за измама и когато излезе, Масино, давайки си сметка за дарбите му, го нае да контролира неговото финансово царство. Както повечето неща, които Масино правеше, и този път изборът му бе добър. В целия щат нямаше по-находчив от Анди, що се отнася до данъчни формуляри, инвестиции или идеи как да се направят пари.

Анди отключи белезника от изпотената китка на Сами, след което намести стол до Масино и започна да проверява съдържанието на чантата, а Масино го гледаше и дъвчеше загасналата си пура.

Сами и Джони отстъпиха встрани от бюрото и зачакаха. Сумата възлезе на шестдесет и пет хиляди долара.

Анди напъха парите обратно в чантата, след това, като кимна на Масино, я отнесе в своята стая и я заключи в голям старомоден сейф.

— О’кей — рече Масино, като се обърна към Джони и Сами, — вие двамата сте свободни. Няма да ми трябвате до следващия петък. Знаете ли какво е следващият петък? — Острите му очички се спряха върху Джони.

— Двадесет и девети.

Масино кимна.

— Точно така. Особеният ден, високосният ден. Бас държа, че сборът ще е около 150 000 долара.

— И Соли каза същото.

— Даа. — Масино пусна угасналата пура в пепелника. — Така че… Ърни и Тони ще дойдат с вас. Ще събирате парите с колата. Да не ви пука за трафика. Ще кажа две приказки на комисаря. Идния петък ченгетата ще гледат на другата страна, ако ви се наложи да паркирате насред улицата. 150 000 долара са дяволски много пари, така че някой надрусан може и да реши да се пробва. — Той се вторачи в Сами. — Не бой се момче, ще те пазят. Не се поти толкова.

Сами с мъка направи усилие да се ухили.

— Не се безпокоя, шефе — излъга той. — Ти ми каза какво да правя и ще го направя.

Навън, под ръмящия дъжд, Джони рече:

— Хайде, Сами, ела да изпием по една бира.

Това беше обичайният ритуал след събирането на парите и Сами тръгна с ниския набит мъж, като постепенно, докато вървяха към бара на Фреди, сърцето му започна да се отпуска. Влязоха в топлия полумрак, покатериха се на столчетата и поръчаха бира.

Изпразниха чашите, без да си продумат, после Сами поръча по още една.

— Мистър Джони… — Той спря и погледна притеснено коравото безизразно лице. — Извинявай, но неприятности ли имаш? Нещо си много мълчалив напоследък. Ако мога да ти помогна… — Той започна да се поти, изплашен, че се е обадил не на място.

Джони го погледна и се усмихна. Не се усмихваше често, но когато го правеше, заливаше Сами с топло щастие.

— Не… Няма нищо. — Той присви тежките си рамене. — Може би остарявам… Във всеки случай благодаря ти, Сами. — Извади пакет цигари, търкулна една към Сами и запали. — Дяволски тъп живот, нали? В него няма бъдеще за нас. — Изпусна дима през ноздрите си, после попита:

— Ти какво мислиш, Сами?

Сами се въртеше на стола си.

— Парите са добри, мистър Джони. Страх ме е, но парите са добри. Какво друго бих могъл да правя?

Джони го изгледа, след това кимна.

— Така е… Какво друго би могъл да правиш? — спря за миг, после додаде — Спестяваш ли?

Сами се усмихна щастливо.

— Точно както ми каза, мистър Джони. На всеки десет долара — един. Ти така ми каза и сега имам три бона в една кутия под кревата. — Замълча и усмивката му изчезна. — Не знам какво да правя с тях.

Джони изпъшка:

— Държиш всичките тези пари под кревата?

— Че какво друго да ги правя?

— Внеси ги в банка, перко такъв!

— Не обичам банките, мистър Джони — рече сериозно Сами. — Те са за белите хора. Най-добре си е под кревата. Май ще трябва да си купя нова касичка?

Сами гледаше към Джони с надежда и в очакване той да разреши проблема му, но Джони сви рамене и си допи бирата. Не можеше да се хаби заради тъпите проблеми на Сами. Имаше си твърде много собствени.

— Приятно прекарване. — Той се изхлузи от стола. — Е, ще се видим следващия петък, Сами.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — изплашено попита Сами, като последва Джони в дъжда.

Джони видя оголения страх в големите черни очи на Сами и се усмихна.

— Никакви неприятности няма да има. Не и докато аз, Ърни и Тони сме до теб. Спокойно, Сами… Нищо няма да се случи.

Сами проследи с поглед отдалечаващата се кола, после пое по улицата към квартирата си. Петък е много далече, каза си той. 150 000 долара, бе рекъл шефът. Нима на света има толкова много пари? Нищо нямало да се случи. Щеше да повярва на това, когато минеше и следващият петък.

* * *

Джони Бианда отключи вратата на двустайния си апартамент. Влезе в голямата всекидневна, спря и се огледа. Беше живял в този апартамент през последните осем години. Не беше кой знае какво, но това не го тревожеше. Беше поне удобен, макар и мизерен. Имаше два провиснали шезлонга, канапе, телевизор, маса, четири обикновени стола и избелял килим. Точно срещу вратата се намираше мъничката спалня, която едва побираше двойното легло и нощната масичка с вградено в нея шкафче. В съседство имаше душ и тоалетна.

Той свали сакото, разхлаби вратовръзката и остави тридесет и осем калибровия автоматичен пистолет, след което премести един стол до прозореца и седна.

Шумът от улицата достигаше до него. Този шум никога не го дразнеше. Запали цигара и се загледа през мръсното стъкло в отсрещния блок с невиждащ поглед.

Сами беше прав в догадките си, че Джони имаше нещо наум. Това нещо все се въртеше в главата му през последните осемнадесет месеца. Беше започнало да го човърка на четиридесетия му рожден ден. След като го отпразнува с приятелката си Мелани Карели и когато тя заспа, той лежа в тъмнината и мисли за миналото си, като се опита да си представи какво ще е бъдещето. Четиридесет години! Това беше знак, че е в средата на пътя… И то, при положение че не го сполети злополука, не хване рак на белите дробове или не го напълнят с олово. Четиридесет години! Половината от живота му си беше отишла!

Замисли се за времето, останало зад гърба му. Най-напред за майка си, която не можеше да чете и пише, беше се съсипвала от работа и си бе докарала преждевременна смърт, за да запази покрива над главата му, докато баща му, който можеше да чете, но не и да пише, беше робувал в една фабрика за консервиране на плодове: двама достойни благочестиви италиански емигранти, които го бяха обичали и бяха хранили големи надежди за него.

Малко преди да умре, майка му беше дала единственото нещо, което притежаваше: сребърен медальон на Свети Христофор[1] на сребърна верижка, който беше в семейството й повече от едно столетие.

— Вече нищо друго не мога да направя за теб, Джони — беше му казала тя. — Вземи това. Носи го винаги. Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи. Помни това. Аз го носих цял живот и нищо много лошо не ми се случи. Трудно беше, но не и чак толкова зле.

Беше достатъчно суеверен, за да не сваля от себе си медальона, и дори сега, седнал до прозореца, пъхна пръсти под ризата си и го докосна.

Легнал до спокойно дишащата Мелани, той мислеше за годините след смъртта на майка си. С нищо не се бе заловил. След като му омръзнаха постоянните натяквания на баща му, накрая напусна дома. Макар да беше само на седемнадесет години, намери работа като барман в долнопробна кръчма в Джексънвил. Там се свърза с необуздани момчета, дребни крадци и жалки мошеници. Закачи се за Фреди Чиано — обирджия на дребно. Заедно извъртяха доста аферки, главно по бензиностанции, докато полицията не ги пипна. Джони излежа две години и това определи съдбата му. Излезе от затвора обучен за престъпления и сигурен, че следващия път няма да го хванат. Две-три години работи сам като уличен крадец. Парите не му стигаха доникъде, но той все се надяваше на нещо по-голямо. Тогава отново попадна на Чиано, който вече работеше за Джо Масино — преуспяващ главатар на гангстерска банда. Чиано го взе със себе си и Масино го огледа внимателно. Реши, че е направен от добър материал. Търсеше млад, надежден човек, добър стрелец, който да му бъде бодигард. Джони не знаеше почти нищо за пистолетите. За нападенията си използваше детска играчка. Това не обезпокои Масино. Той осигури на Джони обучение. След три месеца Джони се прояви като отличен стрелец и през годините на възхода на Масино към властта беше извършил три убийства, като и трите пъти беше спасявал Масино от сигурна смърт. До момента беше прекарал при Масино двадесет години. Не беше извършил други убийства. Масино седеше здраво на седлото. Контролираше не само профсъюзите в този голям град, но и рекета от залаганията и никой не беше достатъчно силен да му се противопостави. Джони не му беше вече бодигард. Беше определен да се грижи за Сами, докато той събираше парите от рекета на букмейкърите. Масино вярваше, че трябва да го пазят млади хора. Всеки, прехвърлил тридесет и петте, беше твърде стар, твърде бавен, за да го защитава.

Легнал до Мелани, Джони прехвърляше през ума си всичко това, после насочи мисълта си към бъдещето. Четиридесет години на този свят! Ако скоро не направи нещо, ще стане твърде късно. След две-три години Масино със сигурност ще реши, че е станал прекалено стар, за да пази Сами. Тогава какво? Нямаше да има позлатено ръкуване за него… В това беше уверен. Вероятно щяха да му предложат работа — може би да отговаря за профсъюзните гласувания или за някои текущи дела, или за нещо също толкова ужасно. Това щеше да е отпращането му. Никога не е можел да спестява пари. Устните му се изкривиха в кисела усмивка, като си спомни за съвета, който беше дал на Сами. Парите някак си изтичаха през пръстите му: жени и тази фатална слабост да слуша всякакви истории за дяволски лош късмет и за залагания на коне, които никога не побеждават. Парите идваха и си отиваха, така че той знаеше, че когато Масино го изрита, нямаше да има достатъчно нито за да живее, както иска, нито за да направи това, за което винаги беше копнял.

Откакто се помнеше, беше мечтал да има лодка. Като дете прекарваше цялото си свободно време на пристанището, където богаташите имаха яхти, а рибарите — лодки. Морето беше го привличало и още го привличаше като магнит. Когато трябваше да е на училище, той се мотаеше около лодките. Не го интересуваше колко тежка ще е работата или какво ще му платят, стига да го пуснеха на борда. Търкаше палубите, лъскаше медните части и сплиташе въжета за стотинки. Той все още си спомняше за това време от детството като за най-хубавото в живота си.

Както си лежеше в тъмнината, отново усети непреодолима нужда да се върне в морето, но не като хлапе, работещо за центове, което се изпотрепва и съсипва само за да усеща люлеенето на палубата под краката си. Искаше да се върне със своя собствена лодка: лъскава тридесетфутовка, която ще регистрира като рибарска. Ще плава като капитан само с един човек за екипаж, някой като Сами. А защо не и Сами!

Лодката на мечтите му щеше да струва пари: щяха да са необходими доста за рибарските принадлежности и за първите текущи разходи. Беше изчислил, че ще му трябват поне шестдесет хиляди долара.

Казваше си, че е откачил, загдето му идват такива мисли, но това не го спираше нито да мисли, нито да мечтае. Мечтата да има своя лодка, да усеща полюляването на морето го човъркаше като болен зъб, откакто се помнеше, човъркаше го и сега, докато седеше до прозореца.

Мечта, която можеше да се осъществи, ако му паднеше в ръцете голяма сума пари.

Преди около шест месеца му влезе в главата една идея, която той веднага отпъди изплашено… Прогони я, както човек, внезапно усетил пронизваща болка, гони мисълта за рак. Но тя все се връщаше. Преследваше го дори в съня му, докато накрая си рече, че една идея си е само идея и нищо не пречи да се обмисли, нали така? Оглеждането й на никого нямаше да навреди, нали?

И когато започна да я обмисля, за пръв път разбра какво значи да си самотник. Щеше да бъде толкова по-добре, толкова по-успокояващо, ако имаше някой, с когото да я обсъди, но такъв нямаше. Не можеше да се довери на никого. Какъв смисъл имаше да говори за такова нещо с единствения си сигурен приятел Сами Черния? Каква полза би имало от Мелани, ако й кажеше какво става в главата му? Тя щеше да отхвърли идеята за морето и лодката. Щеше да помисли, че се е побъркал.

Даже с майка си, ако беше жива, не би могъл да я сподели. Тя би се ужасила. Баща му пък беше прекалено тъп и имаше прекалено робска душа, така че и с него нямаше да може да обсъди нещо толкова щуро.

Ето защо той обмисляше идеята си, когато беше сам, както започна да прави и сега, седнал до прозореца.

Просто казано, идеята му беше да открадне събраните пари, но за да се оправдае големият риск, мислеше си той, трябваше търпеливо да изчака за някоя голяма вноска, каквато не се съмняваше, че ще има, ако съдеше по досегашния си опит на събирач.

И ето че случаят се представяше! Двадесет и девети февруари! Близо сто и петдесет бона! Големият сбор!

Ако трябва да го направя, ако изобщо искам някога да притежавам онази лодка, разсъждаваше Джони, петък, двадесет и девети февруари, е Денят! С такива пари мога да си купя хубава лодка, даже ще ми останат, така че ако риболовната идея пропадне, ще е без значение. С толкова пари, ако живея внимателно, ще изкарам до смъртта си, ще имам лодката, морето и ще забравя всякакви грижи. Кълна се, че ще зарежа всички залагания на коне! Може дори да кажа сбогом на мацките. Ще си запуша отсега нататък ушите и за всякакви жаловити истории!

Е добре, о’кей, рече си той, като намести по-удобно масивното си тяло в стария шезлонг, значи в петък вечерта на двадесет и девети започваш и вземаш тези пари от Масино. Мислиш за това от доста време вече. Направил си си плановете. Отишъл си толкова далече, че си взел отпечатък от ключа на сейфа при Анди. Стигнат си дори още по-далече: извадил си дубликат на ключа по отпечатъка и знаеш, че ще отвори сейфа. Ето затова си струваше да прекараш две години в затвора: научи разни работи като например да вземаш отпечатъци и да правиш ключове по тях.

При тази мисъл се опита да си припомни как точно беше взел отпечатъка и дребни капчици пот избиха по челото му, когато отново си даде сметка колко беше рискувал.

Сейфът представляваше огромна старомодна буца метал и беше поставен точно срещу вратата в мъничкия офис на Анди. Беше принадлежал на дядото на Масино.

Джони неведнъж беше чувал Анди да се оплаква на Масино от сейфа.

— Трябва ти нещо модерно — настояваше Анди. — Дори едно хлапе може да отвори тая пущина. Защо не ми разрешиш да се отърва от нея и да те снабдя с нещо съвременно?

Джони дори си спомняше отговора на Масино.

— Сейфът принадлежеше на дядо ми. Което е било добро за него, е достатъчно добро и за мен. Ще ти кажа нещо: този сейф е символ на властта ми. Няма човек в града, който да се осмели да го докосне, освен теб и мен. Всеки петък ти слагаш вътре събраното и всеки в града знае, че в събота сутринта парите ще са там за плащанията. Защо? Защото всеки знае, че няма такъв куражлия, който да посегне на нещо, което ми принадлежи. Сейфът е толкова сигурен, колкото и властта ми… И нека ти кажа още: моята власт е много здрава!

Но Анди пак беше опитал.

— Знам всичко това, мистър Джо — беше го чул да казва Джони, — но е възможно да се намери някой побъркан чужденец, който да не устои на изкушението. Защо да предизвикваме съдбата?

Масино се беше втренчил в Анди, очите му приличаха на кубчета лед.

— Ако някой разбие този сейф, няма да види бял ден — отсече той. — И няма да стигне далече. Всеки, който вземе нещо от мен, ще е по-добре да разговаря с гробаря… Но никой няма да посмее. Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен.

Все пак Масино взе мерки думите му да не отидат на вятъра. Така бе постъпвал през целия си живот и предпазливостта му се беше отплащала. Когато следващия петък парите бяха заключени в сейфа, в малкия офис на Анди той заключи и Бено Бианко. Не че Бено беше нещо кой знае какво. Някога той беше изгряваща звезда в бокса в полусредна категория, но не отиде много далеч. Беше доста добър с пистолета и изглеждаше як — много по-як, отколкото беше всъщност. Но не това беше най-важното. Бено беше евтин. Не беше струвал много на Масино, а на сукалчетата в града им правеха впечатление обезобразеното му лице и начинът, по който вървеше и плюеше по тротоара. Те си мислеха, че е наистина силен, а Масино искаше да мислят точно това. Щом като Бено пазеше офиса и при репутацията на Масино и масивността на сейфа, ахмаците, които се разделяха с парите си, се чувстваха сигурни, че когато дойде денят за плащане, парите ще са там и ще ги чакат.

Джони знаеше всичко това. Отварянето на сейфа и обезвреждането на Бено не представляваха никакъв проблем. Спомни си думите на Масино: „Няма такъв куражлия, който да посегне на нещо, което ми принадлежи“.

Е, добре, Джони се канеше да посегне на нещо, което принадлежеше на Масино. Смелост? Може би не, но нетърпението да сложи ръка на такава сума, мирисът на морето, мечтата за красивата тридесетфутова лодка пораждаха нещо много повече от смелост. А гробарят? Не, нямаше да има гробар, ако планираше нещата добре, каза си Джони.

Големият сейф оставаше празен през цялата седмица. Използваха го само в петък. Нямаше никаква комбинация — само тежък старомоден ключ. През изтеклите месеци, докато минаваше покрай отворената врата на Анди, Джони научи, че ключът често остава в ключалката. В петък, когато поставяха парите в сейфа, Анди вземаше ключа със себе си вкъщи. Три пъти, късно след полунощ, Джони бе влизал в зданието, бе отивал до офиса на Анди, отключвал с шперц вратата и поглеждал за ключа. На третия път извади късмет! Една сряда през нощта намери ключа на сейфа. Беше дошъл подготвен с топка размекнат маджун. Отпечатъкът му отне само няколко секунди, но Господи, как се изпоти!

Никой не се допускаше в офиса на Анди. Ако някой искаше да говори с него, този някой заставаше на вратата и говореше, но никога не прекрачваше прага. Анди не можеше да понася това. Правеше изключение единствено когато Бено пазеше сейфа в петъчните нощи — тогава Анди почистваше бюрото си, заключваше всяко чекмедже и въобще се държеше така, сякаш предстоеше нашествие на паразити в неговата светая светих.

Джони си игра три нощи, докато направи ключа, след това — на четвъртата, се върна в зданието, отново отключи вратата на стаята на Анди и изпробва своето произведение. Едно пипване с пилата, капка масло — и ключът проработи идеално.

Сега вземането на парите беше лесно. Даже справянето с Бено не беше чак толкова сложно. Въпросът бе какво щеше да стане, когато Масино откриеше, че е ограбен — това беше важното.

„Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен.“

Трикът в тази кражба, реши Джони, е да не се позволи на Масино да разбере кой е взел парите. Веднъж разбере ли кой е крадецът, за нещастника има толкова вероятност да оживее, колкото за парче лед, хвърлено в гореща пещ.

Масино беше свързан с мафията, на която плащаше редовни вноски. Собствената му организация можеше сама да се погрижи за града, така че Джони трябваше да се махне възможно най-бързо от това място. Но тогава Масино щеше да се свърже с мафията и да я предупреди. Цялата й организация щеше да се хвърли в акция. Никой не краде от мафията или от нейните приятели, без да си плати за това: беше въпрос на принцип. В цялата страна нямаше да има град или градче, където да е безопасно. Джони знаеше всичко това и планът му беше да уреди нещата така, че никой да не се досети кой е взел парите.

Много беше мислил по този въпрос, защото от това зависеше цялото му бъдеще, както и животът му. Щом вземе парите, ще прибяга през улицата до боксовете за багаж на автогарата „Грейхаунд“ и ще ги заключи в някой от тях. Парите ще останат там, докато нещата се поохладят — вероятно три-четири седмици. После, увери ли се, че Масино е вече убеден, че онзи, който е откраднал парите, е успял да забегне с тях, той (Джони) ще премести парите в сейфа на някоя банка. Искаше му се да може да направи това веднага, щом вземе парите, но алибито му зависеше от бързината. Автогарата „Грейхаунд“ беше точно срещу офиса на Масино. Щеше да е въпрос на няколко минути да напъха чантата там и да се върне в квартирата на Мелани. Банката с депозитните сейфове се намираше на другия край на града, а освен това през нощта щеше да е затворена.

Цялата операция изискваше голямо търпение. Като сложеше парите в банка, Джони беше наясно, че ще трябва да почака две-три години, но можеше да почака, след като знаеше, че веднъж напусне ли града, ще има всичките тези пари, за да се установи някъде във Флорида, да си купи лодката и да осъществи стремежа си. Какво са две-три години след толкова години чакане? На Масино полицията му беше в малкия джоб. Джони знаеше, че тя ще бъде извикана веднага, щом бъде открит грабежът, и че полицаите ще обработят сейфа и стаята на Анди за отпечатъци от пръсти. Това не го безпокоеше. Ще носи ръкавици и ще има неопровержимо алиби: по време на кражбата е бил в леглото с Мелани, а колата му е била паркирана пред дома й. Знаеше, че може да разчита на Мелани да си мълчи за тези тридесет минути, през които ще извърши кражбата.

Понеже очевидно сейфът щеше да бъде отворен с ключ, цялата тежест от подозренията на Масино щеше да падне върху Анди и полицията наистина щеше да види сметката на Анди, защото той единствен е разполагал с ключ, а имаше и криминално минало. Може би Анди нямаше да може да докаже невинността си, но ако успееше, тогава Масино щеше да се огледа наоколо за други членове на бандата си. Щеше да разбере, че е работа на вътрешен човек заради ключа. Имаше двеста души, които идваха и си отиваха. Последния човек, когото би заподозрял, казваше си Джони, беше неговият верен Джони, който в миналото на три пъти му бе спасявал живота и винаги се беше държал добре и беше правил онова, което му заръчат.

Седнал до прозореца, Джони прехвърляше мислено плана си отново и отново и не можеше да му намери грешка, но все пак беше неспокоен.

Той чуваше резкия безмилостен глас на Масино, който казваше: „Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен“.

Но може да се намери някой достатъчно умен, помисли си Джони, и като пъхна пръсти под ризата си, докосна медальона на свети Христофор.

Бележки

[1] Св.мчк Христофор — роден в Сирия, обявен за мъченик около 250 г. Името му идва от гръцкото Христофорос — пренасящ Христа, и сочи за едно от чудотворствата в живота на този светец. Празник — 9 май.