Восъчният нос

Преди много години в Индия живял един цар. Той бил много известен заради любовта си към мечовете. Занаятчии от всички краища се надпреварвали да му подаряват от красиви по-красиви и здрави мечове. За целта царят назначил един от най-верните си слуги да проверява мечовете.

Отначало слугата вършел своята работа съвестно и честно, но много скоро започнал да одобрява само тези мечове, за които майсторите му давали преди това подкуп. Когато ковачите носели своите мечове в двореца, слугата се преструвал, че по миризмата усещал качеството на меча. Поднасял острието до носа си, вдишвал два-три пъти, а после тържествено обявявал кой меч е добър и кой не.

Един ден млад и хитър майстор донесъл изкован от него меч, който бил от здрава стомана, прекрасно оформен и въобще безупречен във всяко отношение. Майсторът обаче не бил дал подкуп на слугата. Царят заповядал:

— Провери меча.

Слугата повдигнал меча, поднесъл го до носа си. После се намръщил и отказал да приеме меча. Младият занаятчия бил обиден. Той се върнал вкъщи и замислил план как да даде урок на алчния и лъжлив царски слуга. Намазал меча с лютив червен пипер и го прибрал в ножницата. На другата сутрин, рано-рано, отново похлопал на царските порти. Царят пак повикал слугата да си каже думата.

Слугата познал вчерашния майстор, усмихнал се, помирисал меча и започнал неудържимо да киха. Така силно кихал и мятал глава напред-назад, че ненадейно острият меч отрязал носа му и той хвръкнал във въздуха. Всички се разсмели, слугата потънал вдън земя от срам и избягал.

Новината за слугата без нос се понесла надлъж и нашир. Царят узнал за подлостта на слугата и го прогонил от царството си. Но минали години и хората забравили за слугата. През това време той отишъл при добър доктор, който се смилил над него. Взел му мярка и му измайсторил восъчен нос, досущ като истинския. Когато слугата се видял в огледалото, много се зарадвал.

Един ден той се върнал в царския палат. Царят го познал и го попитал как е.

— Добре съм, господарю мой, но искам да ти служа отново.

— Имам нужда от дърводелец и зная, че ти можеш да вършиш тази работа.

— Приемам — казал слугата.

И така слугата започнал работа като дърводелец. Работил много добре, поръчките се увеличавали и скоро той станал главен дърводелец. Но повишението отново завъртяло главата му. Пак започнал да взема подкупи от занаятчиите.

Един ден млад занаятчия донесъл в двореца малко дървено конче за принца. Изпратили го при главния дърводелец. Младият майстор обаче не дал подкуп на алчния слуга и неговото конче не било одобрено. Дърводелецът дори му се подиграл:

— Конят ти прилича на магаре!

На младия занаятчия му станало болно, но си замълчал. Взел си играчката, излязъл, седнал на слънце и започнал да я украсява. Знаел, че скоро царят ще излезе от двореца. И наистина, не след дълго се появил владетелят, следван от придворните си, и забелязал дървеното конче.

— Красиво е — казал царят. — Викнете главния дърводелец.

Главният дърводелец веднага дотичал. Младият занаятчия продължавал търпеливо да украсява коня си. Дълго време алчният слуга наблюдавал работата му и се правел, че преценява. Почнал да прави гримаси, да се чуди. Този ден било много горещо, слънцето немилостиво припичало. Главният дърводелец бил решил да отхвърли коня и тъкмо се канел да си отвори устата, восъкът се разтопил и носът паднал на земята.

Царят, придворните и занаятчията се прививали от смях, а главният дърводелец побягнал засрамен. Той изгубил не само восъчния нос, но и работата си и до края на живота си живял в бедност.