Щедрият лъв (Албанска народна приказка)

Чуй какво разправят старците!

Имало някога един беден каменар. Всеки ден той отивал с катъра си на едно място, където бил намерил камара камъни, добри за градеж. Там одялвал няколко камъка, натоварвал ги на катъра и ги продавал в града на зидарите. Ама от такава търговия каква ли прокопсия — едва можел да изхрани жената и невръстния си син.

Подир време, като се привършили камъните на онова място, тръгнал да дири другаде по-надалечко. Тук-там, тук-там, навлязъл в един гъсталак и що да види: на няколко крачки отпреде му лежи връз една плоча и се припича на слънце голям лъв. От страх сиромахът се схванал — ни напред, ни назад. Царят на животните, щом го усетил, понадигнал се, изгледал го — разбрал, че човекът не само не смята да го напада, ами много се бои от него, и пак си легнал. Пък каменарят, като видял, че лъвът е такъв хрисим, събрал храброст в сърцето си и направил две-три крачки напред. Лъвът пак се поизправил, поогледал нечакания гостенин и отново се изтегнал.

Човекът си помислил: „Ако искаше да ме изяде, досега да не съм вече жив. Я да го почеша, да го благоразположа, та друг път, ако пак се срещнем, да ме познае и да не ме закача.“ И протегнал разтреперана ръка, почесал животното по гърба.

Лъвът примижал от задоволство, сетне се прозял и из голямата му уста изпаднала една жълтица. Грабнал я каменарят, поклонил се трижди на щедрия си благодетел и радостен си тръгнал за дома.

Като го видяла да си идва без товар, пък така развеселен, жена му си помислила, че без време се е напил и вече отворила уста да му се кара. Ала той я преварил и й показал жълтицата:

— Виж, жено, какво ми подари моят приятел лъвът, с който се срещнахме горе в планината. Да рече да ми даде още няколко, ще има доволно и за хляб, и за дрехи. Защото за такава голяма жълтица сарафинът ще ни даде хиляда пиастри.

На другия ден каменарят отишъл на същото място. Лъвът пак лежал връз плочата на припек. Каменарят го почесал и той му подарил още една жълтица. Това продължило няколко дни. Жената посъветвала мъжа си:

— Знаеш ли какво да направиш? Огради с железен стобор мястото, където лъвът си почива, та никой да не влиза там, да не ти става ортак. Ама остави една портичка за влизане-излизане. И всеки ден, като отиваш, носи му по четири оки месо и три оки мляко за благодарност.

Човекът послушал жена си. Заградил с железен стобор мястото и всеки ден носел на своя приятел месо и мляко. И всеки път получавал от него по една голяма жълтица. Така че подир две-три години сиромахът се простил с немотията, построил си хубава къща, заживял човешки. Детето му тръгнало на училище и всее богаташки деца се събирало.

Пък съседите, като видели, че този бедняк толкова се е замогнал, се чудели и си шушукали:

— Какво може да спечели нашият съсед от каменарския си занаят, та да вдигне такава къща и да заживее в охолство? Не, сигурно е изкопал някое имане!

От уста на ухо тайната на каменаря все пак се разнесла из града — дали жена му е имала дълъг език или пък той като си е пийнал някога, се е разбъбрал? Как иначе? И ето един ден, когато синът му си играел с другарчетата, те почнали да се подбиват с него:

— Махай се оттука, бе глупчо! Не искаме да играем вече с тебе, защото баща ти слугува на един лъв, който му плаща.

— Не е вярно! — опънало се момчето. — Баща ми никому не слугува, защото е богат.

— Ти нищо не знаеш. Баща ти крие от тебе, защото си глупав и плашлив.

И му наказали още сума такива работи.

Налютило се момчето от тия думи, а още повече от това, че родителите му крият от него откъде им е богатството. Отишло при майка си:

— Мамо — рекло, — другарчетата ми казват, че преди ние сме били много сиромаси, защото баща ми бил прост каменар. А сега виждам, че сме богати, живеем в хубава къща и слуги ни шетат. Откъде е дошло това богатство? Разправят, че тате е станал слуга на някакъв лъв, който му плащал, за да му носи ядене и пиене. Вярно ли е? Защо криете от мен? Мигар не съм ви син и не съм вече голям?

— Вярно е, сине! — отговорила майката. — Баща ти се е сприятелил с един лъв и всеки ден му носи храна, за което получава от него по една голяма жълтица. Че какво лошо има в това?

— Искам да ида да видя тоя наш благодетел, чорбаджията на баща ми.

— Не бива, синко. Той не те познава и може да ти стори нещо лошо.

— Ха! — отвърнало дръзкото хлапе. — Аз ще се въоръжа. Само да посмее да ме нападне, ще го убия.

Майката почнала да плаче и да кълне другарчетата на сина си, загдето са го подкокоросали. Защото се страхувала, че щом лъвът съгледа момчето, ще се хвърли върху му и ще го разкъса начаса. Отишла тя и разправила всичко на бащата. Той рекъл на сина си:

— Какво ти е хрумнало да вървиш при лъва? Не мислиш ли, че щом го наближиш, ще се хвърли и ще те направи на малки мръвки?

— Както на тебе зло не е сторил, на мен пък още по-малко. Защото аз съм силен и сърцат. Ще се справя с него. Само да посмее да си покаже ноктите и зъбите! — не отстъпвало момчето. — Аз не съм такъв страхливец, за какъвто ме смятате. И не бери грижа, тоя звяр лесно не ще ме победи.

Запрепирали се баща и син, скарали се яката. Момчето заплашило родителите си, че ще ги убие, ако не му дадат ключа от портата на ограденото място. Ще не ще, бащата дал ключа, пратил и един слуга за придружвач.

Момчето се метнало на бащиния си кон и слугата го завел при стобора. Той останал вън да държи коня, а то отключило и влязло вътре. Щом скръцнала портата, лъвът се понадигнал, ала като видял малкото дете, си легнал пак спокойно. Синът без страх се приближил. Лъвът отворил уста да му даде една жълтица армаган, пък момчето помислило, че се готви да го нападне, измъкнало бърже сабята и замахнало, та отсекло опашката на лъва. Скочил царят на животните и за миг разкъсал неразумния хлапак.

Слугата почакал, почакал, ала не дочакал господарския син, че той бил вече мъртъв. Като му омръзнало да стои така, качил се на едно близко дърво и видял онова, що било останало от момчето. А пък лъвът си ближел отрязаната опашка. Разбрал слугата какво се е случило, уплашил се, метнал се на коня и препуснал назад. Щом си пристигнал, майката се развикала:

— Къде е синът ми? Защо го остави там и се връщаш сам?

— Лъвът го разкъса, защото синът ти искаше да се бие с него и му отряза опашката със сабята си — разправил слугата.

Като чула тия страшни думи, майката се тръшнала, заплакала и занареждала. Бащата изтичал. И той се завайкал и заохкал, като разбрал какво е станало. Ала със сълзи и вайкания кого ли са върнали от оня свят?

Отишъл бащата на мястото, събрал онова, що било останало от момчето и там го погребал. А отгоре издигнал каменен гроб.

Минали се две черни седмици. Бащата натоварил месо и мляко и пак отишъл при лъва. „Станалото — станало, назад се не връща. Ами аз пък защо да си губя златната надница?“ — казал си той на ума. Дал на звяра яденето и пиенето и протегнал ръка за жълтицата. Ала лъвът нищо не му пуснал — яд го било на човека, защото мислел, че той е подсторил момчето да дойде да го напада.

На другия ден някогашният каменар пак отишъл и почнал да плаче и да се моли:

— Заклевам те в старата ни дружба, дай ми както преди жълтица, защото парите вече ми се свършиха и така осиромашах, че не мога да купя за дома и къшей хляб! Вярно е, че ти уби сина ми, ама аз не ти се сърдя. Било, каквото било — да го покрием с пепел. Аз пак всеки ден ще ти нося месо и мляко, пък ти ми давай по една жълтица.

Лъвът му отвърнал:

— Наистина ти ще ми носиш ядене и пиене и аз ще ти давам жълтица. Ала между нас вече не ще има нявгашната дружба. Защото ти, когато идваш тук, щом погледнеш гроба на сина си, сърцето ти ще се налива с омраза към мене. Пък аз, колчем погледна отрязаната си опашка, кръвта ми нахлува в главата.

Човекът почнал да се вери и кълне, че всичко ще забрави. Царят на животните имал щедро сърце и най-после махнал с отрязаната си опашка:

— Нейсе! Ако продължаваш да ми носиш храна, ще ти давам по една жълтица. Само гледай да не ми се мяркаш често пред очите, че може да ме намериш в несгоден час!