Иля Варшавски
Инспекторът от отдел „Полезни изкопаеми“ (2)

1

Джек Клинч с мъка отвъртя ключалките на пощенската капсула. Имаше чувството, че се бе подложил на смъртно наказание чрез разкъсване на четири. Капсулата явно не бе съобразена за пътници с неговия ръст. Болеше го врата, ръцете му бяха изтръпнали и му се струваше, че краката му ще останат завинаги свити. Най-напред той изхвърли торбата с пощата, а после, надвивайки болката в коленете, изпълзя от капсулата и се огледа. Картината не беше радостна. Голи кафяви скали, нито дръвче, нито тревичка. На хоризонта се очертаваше тъмночервеният диск на някакво светило. Силен студен вятър донасяше глух рев. Клинч си спомни, че почти цялата повърхност на планетата е заета от океан и това съвсем не подобри настроението му. Мислено (за кой ли път вече!) той изруга Роу. На него, разбира се, му е добре да си седи в кабинета и да разсъждава за съвсем подходящите условия на работа.

Клинч изруга още веднъж, този път гласно, извади от капсулата раницата си и започна да се спуща в клисурата, като се ориентираше по светлинния фар. Той беше лош катерач, а му пречеха раницата на гърба и торбата с пощата в ръката. Ако се съдеше по описанието, някъде наблизо минаваше пътят, но в здрача Клинч не успя да го намери. Няколко пъти стъпи накриво, удари коляното си и едва не си счупи врата, когато падна надолу от една издатина. Той съвсем загуби пътя и излезе в района на шахтата на около километър и половина встрани от базата.

Малкото равно място между скалите бе затрупано от покрити механизми. В средата се намираше сондажната инсталация. Атомната електроцентрала беше в изкуствена пещера, металната врата бе заключена. Клинч реши да отложи подробното запознаване с работното място. Той беше много уморен.

Тук, в клисурата, вятърът духаше като в аеродинамична тръба. Макар че го буташе откъм гърба, Клинч не се движеше по-леко. Голямата раница играеше ролята на платно, а големите камъни по дъното на клисурата му напомняха подводни скали, заплашващи всеки момент да обърнат кораба.

Когато най-после Клинч стигна до базата, видът му беше окаян. Мокрите от пот мустаци бяха провиснали, дрехите му бяха изцапани, коляното на десния крачол бе скъсано. Шлемът си той загуби някъде между скалите и вятърът развяваше къдриците му. Същински крал Лир, търсещ подслон за през нощта.

Вратата на алуминиевата къщичка бе заключена.

„Странно! — помисли си Клинч. — От кого трябва да се заключват“.

Почука. Никой не се обади. Почука по-силно. Сякаш базата бе напусната от хората. Прозорците бяха затворени с капаци, през които не можеше да се види нищо. Клинч заудря вратата с крак. Неочаквано ти се отвори. На прага, търкайки очи стоеше Томас Милн. Очевидно той току що беше станал от леглото. Смачкана пижама, извехтели пантофи. На всичко отгоре лауреатът на наградата Роулинс вонеше на бъчва. Той изумено гледаше Клинч, като се опитваше да съобрази от къде се е взел.

Клинч се представи. Инспектор Юджин Конели от отдел Полезни изкопаеми и т.н.

Милн се почеса по главата.

— Донесохте ли заповед за евакуация?

— Не. Трябва да установи какво е нужно за продължаване на работата.

Химикът се засмя.

— За продължаване на работата? Интересно как си го представляват онези. Нима не знаете, че шахтата е наводнена?

— Зная.

— И какво?

— Може би ще ме пуснете? — раздразнено каза Клинч. — Нямам намерение да обсъждам нещата, изложен на този дяволски вятър.

— Извинете! — Мили се отдръпна и пусна Клинч. — Искате ли да хапнете?

— Няма да откажа.

Клинч последва Милн по полутъмния коридор.

— Ще трябва да се настаните тук — Мили отвори една от вратите. — Ако, разбира се, не се страхувате от призраци.

— Това стаята на Майзел ли е?

— Да. Оставихме всичко, както си беше.

Клинч се огледа. Стая като стая, прилича на бунгало от второкласен къмпинг. Легло, маса, кресло, прибираща се в стената вана. Чешма с два крана. Топлата вода очевидно идва от атомната електроцентрала. Изобщо може да се живее.

На масата, до дебела тетрадка лежеше пистолет марка „хорн“. Клиич се направи, че не го е забелязал. Великолепна улика, ако провери отпечатъците от пръстите.

— Кают-компанията е в края на коридора — каза Милн. — Аз ще бъда там. А това пощата ли е?

— Съвсем забравих, моля, вземете я! — Клинч му подаде торбата.

Докато се изкъпе и смени дрехите си, изминаха около четиридесет минути.

Когато се появи в каюткомпанията, там бяха събрани вече всички.

— Запознайте се! Мистър Конели, инспектор от КОСМОЮНЕСКО — представи го Милн. — Сеньора Салиенте, лекар, и Енрико Лорети, биолог.

Прекрасната Долорес награди Клинч с ослепителна усмивка. Лорети се откъсна за момент от вестника и небрежно кимна.

Милн сложи на масата пред Клинч кутия от самозагряващи се консерви, пакетче сухар и термос.

— Вие пристигнахте вместо Майзел ли? — попита Долорес.

Клинч сдъвка твърдия сухар и отговори:

— Не, с инспекционна цел.

— Така ли? И с каква по-точно?

Клинч си наля кафе от термоса.

— Трябва да изясни в какъв срок може да започне работата в шахтата.

Неочаквано Лорети започна да се смее.

— Не лъжете! — Той подаде вестника на Клинч. — Вие не сте никакъв инспектор Конели, а полицейският таен агент Джек Клинч. Ето, вижте.

Клинч разгърна вестника. Беше „Космически новини“. На първа страница се мъдреше голяма негова снимка, а под нея написано с едри букви:

„ДЕТЕКТИВЪТ ДЖЕК КЛИНЧ СЕ ОТПРАВЯ ЗА МЕЗИ, ЗА ДА РАЗСЛЕДВА ПРЕДПОЛАГАЕМОТО УБИЙСТВО НА ЕДУАРД МАЙЗЕЛ“.

Да… Явно Дрейк имаше истински нюх на репортер. И само като си помисли, че той самият бе донесъл този брой на вестника! Досега такава грешка в своята работа Клинч не бе допущал нито веднъж.

Лорети стана и демонстративно излезе от каюткомпанията.

Милн впи своите мънички очички в Клинч.

— Е, Пинкертон, ще трябва да играеш с открити карти.

— Ще трябва — усмихна се Джек. — Но не забравяйте, че са ми дадени и инспекторски пълномощия.

— Ще се постараем да не забравим.

Милн стана и заедно с Долорес напусна каюткомпанията, като остави Клинч да допива изстиналото кафе.

2

ИЗ ДНЕВНИКА НА ДЖЕК КЛИНЧ

21 МАРТ

И така, по волята на нелепа случайност аз се превърнах от детектив в следовател. Целият разработен план се провали. Трябва да водя играта открито. Надеждата ми е, че убиецът неволно сам ще се издаде. Трябва да премина към тактиката на изчакване, нищо да не предприемам, да чакам, докато нервите на престъпника не издържат и той започне да прави грешка след грешка. Впрочем все нещо има. Пистолетът „хорн“. Някой го е измил със спирт и е изчистил отпечатъците от пръстите. При това толкова е бързал, че не е забелязал няколко нишки памук, полепнали по предпазителя. Всичко е било направено, докато пиех кафето. Когато се върнах в стаята, миризмата на спирта още не беше изчезнала.

В пълнителя липсва един куршум, в цевта има следи от изстрел. Претърсих цялата стая, за да намеря изстреляната гилза. Напразно. Или изстрелът е произведен на друго място, или гилзата предварително е взета. Първата версия е по-вероятна. Стаята е твърде малка, за да не може куршум тридесет и пети калибър да мине от единия до другия край.

Няма да бързам с изводите, време е за сън!

 

22 МАРТ

Спах отвратително. През цялата нощ ми се счуваха стъпки в коридора и някакъв шепот. Няколко пъти ставах и отивах до вратата, стъпките спираха. За всеки случай заключих вратата и пъхнах пистолета под възглавницата.

Сутринта закусих сам. Пак консерви и кафе, което сам си сварих на котлона. Обитателите на базата не се показват.

Прегледах тетрадката, която е на масата. В нея има данни за геофизическото изследване с многобройни бележки, направени от ръката на друг човек. Очевидно това е почеркът на Майзел. Твърде характерен, неразбираем и с наклон наляво. Жалко, че не съм графолог, струва си да се занимаеш с този почерк.

Ако наводняването на шахтата е диверсия, то тя е направена от знаещ човек. До главния клон се намира подземно езеро с милиони кубически метри вода. Взривът е разрушил преградата между главната шахта и езерото. Ако е така, водата едва ли ще може да се изпомпи.

Като прелистих тетрадката, открих нещо любопитно: по полетата на няколко места е нарисуван женски профил. Рисунката не е изпипана, но все пак се долавя нещо с профила на прекрасната Долорес. Мастилото е същото, с което са направени бележките от Майзел. Любопитно. Веднага се оформя следната версия: ревнивец, който стреля по щастливия съперник… Но това са глупости! Външността на Майзел не му позволява да спечели при такива надбягвания. Тогава? Несподелена любов. И все пак повод за самоубийство. Но самоубийство няма, значи… Значи хипотезата е неприемлива.

Около два часа на обяд чух, че някой минава по коридора. Отворих вратата и се сблъсках с учения Томас Милн. Той беше толкова пиян, че вървеше, държейки се за стената. Попитах го кога обядват.

Той повдигна смъкнатите си панталони и ми отговори:

— Когато поискат. Що се отнася до мен, ще се постарая да правя това в такова време, когато Вие няма да бъдете там. Ясно ли е?

— По-ясно не би могло да се каже!

Обядвах сам. В кухнята, която е до каюткомпанията, има хладилна камера. Най-различни продукти, но не се забелязва да се използуват. Тиганите и тенджерите са покрити с дебел слой прах. Намерих замразено месо и си изпържих бифтек, цели два фунта. Пийнах си бира. След това ми стана някак по-весело да живея.

Измих съдовете и се отправих към стаята си.

В каюткомпанията открих Енрико Лорети да лапа консерви. Като ме видя, трепна и изпусна вилицата.

Попитах го защо никой не приготвя обяд.

Сви рамене.

— Така е по-безопасно.

— В какво отношение?

— В затворената консервена кутия е по-мъчно да се сипе отрова.

Почувствувах как изяденият бифтек се преобърна в стомаха ми. Но разговорът взе интересна насока и аз реших да го продължа.

— Глупости! Та кой може да сложи отрова?

— Не се безпокойте, ще се намерят желаещи.

Той хвърли кутията в сметопровода и без да ме погледне излезе от каюткомпанията.

Върнах се в стаята си и веднага почувствувах, че в нея нещо се е изменило. Тетрадката на масата бе преместена, а във въздуха се носеше едва доловим дъх на парфюм.

Отново прегледах тетрадката. Един лист бе откъснат. За съжаление бях я само прелистил и сега съвсем не можах да си спомня какво би могло да има на тези страници.

Прегледах отново всички бележки. Нищо интересно, ако не се смятат рисунките по полетата.

Легнах си рано, като взех съответните мерки срещу неканени посетители.

 

23 МАРТ

Първият разпит на Долорес Салиенте. Всичко стана съвсем неочаквано. Приготвях си закуска, когато тя влезе в кухнята.

— Добро утро, мистър Клинч!

— Добро утро, синьора!

— Можете да ме наричате Долорес.

— Благодаря Ви.

Тя седна на табуретката. Залюбувах й се неволно, толкова беше хубава в дантеления си халат. Миришеше на познатия ми вече парфюм.

Предложих й кафе.

Седеше, свела очи, докато пържех омлета.

Обикновено жените не умеят да крият вълнението си. Издава ги напрегнатата им поза. Долорес се опита няколко пъти да каже нещо, но не се решаваше. Трябваше да й помогна:

— Вие искате да ме попитате нещо?

— Да.

— Моля!

— Защо… защо не ме разпитвате?

Засмях се.

— А защо решихте, че трябва да Ви разпитвам?

Тя ме погледна в очите и аз почувствувах, че е костелив орех, много по-костелив, отколкото би могло да се предположи. В погледа на мексиканката имаше нещо, което мъчно можеше да се определи. Някаква смес от страх и твърда решимост да се бори до край. Ранена пантера, приготвена за скок.

— Та Вие навярно ме подозирате в убийство на Майзел — ми каза тя със спокоен тон, сякаш ставаше дума за съвсем обикновени неща.

Трябваше да променя с нещо този тон. Запитах я:

— Защо идвахте в стаята ми вчера?

Тя побледня и прехапа устни.

— Случайно. Свикнала съм да поддържам в нея ред и вчера съвсем машинално…

— Не лъжете, Долорес! Вие сте откъснали един лист от тетрадката. Защо? Какво имаше там, което Вие непременно трябваше да вземете.

— Нищо. Кълна Ви се, нищо особено.

— И все пак?

— Е, там имаше… стихове и аз се страхувах, че неправилно ще разберете… С други думи това е лично нещо.

— Къде са тези стихове?

— В моята стая.

— Да вървим.

Тя се поколеба няколко секунди.

— Какво пък, да вървим!

В коридора срещнахме Лорети. Трябваше да се види израза на лицето му, когато влизах след Долорес в стаята й.

— Ето! — протегна ми тя сгънат на четири лист от тетрадка.

По полето, наред с данните за гравитационните измервания, бяха надраскани стихове, които не бях забелязал по-рано:

Когато със светлината на лампата

Смесва бледата си светлина

Мъртвородената зора,

През прозореца пропълзява бълнуването.

И това, което пълзи към мен

Е огромно, жадно и безлико.

Страхувам се, в тишината

Немите спазми на вика раздират устата ми.

Няма за мен спасение от него

Чувствувам аз слонска тежест…

И казват, че това бълнуване

В бълнуването съм нарекъл любов.

— На Вас ли са посветени тези стихове?

— Не зная. Възможно е.

— Беше ли Ваш любовник?

— Не.

— Обичаше ли Ви?

— Да… струва ми се.

— А Вие него?

— Не.

Върнах й листа със стиховете. Не ми беше нужен, а на нея… Кой ще се оправи в душата на жената, на всичко отгоре и красива.

— Как умря Едуард Майзел?

— Застреля се.

— Къде?

— Край шахтата.

— Кой го намери?

— Милн.

— Как се е оказал там Милн?

— Едуард не се върна да нощува и Милн тръгна да го търси.

— Милн ли донесе трупа в базата?

— Не, той дотича за нас и ние тримата…

— Къде е стрелял Майзел?

— В главата.

— Излязъл ли беше куршумът?

— Не зная. Черепът беше съвсем обезобразен и аз…

— Доизкажете се!

— И аз… Тежко ми беше да го гледам.

— И все пак собственоръчно ли го кремирахте?

— Бях длъжна да направя това.

— Помогна ли Ви някой?

— Енрико.

Замислих се. Имаше една тънкост, която ми даваше повод за размисъл. Долорес, навярно без сама да забелязва това, наричаше Майзел и Лорети по име, а Милн — по фамилия. Това не беше случайно. Очевидно отношенията между членовете на експедицията бяха твърде сложни.

— Как смятате, защо Майзел се е застрелял?

Умишлено временно поотпуснах юздите. Дадох вид че вярвам в самоубийството. Но в погледа на Долорес отново проблесна страх.

— Не зная. Той изобщо беше някак странен, особено напоследък. Давах му транквилизатори.

— Винаги ли беше такъв?

— Не, отначало не се забелязваше. После започна да се оплаква от безсъние, а след взрива в шахтата…

— Приемаше ли сънотворни лекарства?

— О, да!

Още една загадка. Ако убиецът е Долорес, по-леко би й било да го отрови. Тя е лекар и сама е трябвало да определи причината за смъртта. Най-просто от всичко би било да му вкара смъртоносна доза наркотик, а в заключението да постави диагноза: парализа на сърцето. Не, тук нещо не е в ред! И все пак защо се страхува? Спомних си думите на Лорети за отровата, която могат да поставят в храната. Те всички се страхуват от нещо. Не напразно се хранят само с консерви! Пазят се един от друг? Случва се и така, когато престъплението е извършено съвместно.

Реших да разузная в друга насока.

— Какво знаете за взрива в шахтата?

— Почти нищо. Едуард каза, че е от натрупването на газове.

— По това време някой беше ли на работната площадка?

— Ние всички бяхме в базата. Обядвахме.

Във всеки разпит има критична точка, след която или разпитваният, или следователят губят почва под краката си. Чувствувах, че настъпва решаващият момент и запитах направо:

— Може ли взривът в шахтата да бъде резултат на диверсия?

Изглежда, че попаднах в целта. Погледът на Долорес стана като на човек, който потъва.

— Не, не! Това е невъзможно!

— Защо?

— Не зная.

Стори ми се, че нещо започна да се изяснява и зададох нов въпрос:

— Имате ли оръжие?

— Да… пистолет.

— Такъв? — извадих от джоба си пистолета на Майзел.

— Да.

— За какво Ви е на Вас? Нали тук на Мези, няма от кого да се пазите?

— Не зная. Всички експедиции се снабдяват с оръжие.

Проклятие! Спомних си, че в документите нямаше никакви данни за номерата на пистолетите. Този, който сега държах в ръката си, можеше да принадлежи на всеки член на експедицията.

— По какъв начин пистолетът на Майзел се оказа в стаята му?

— Аз го прибрах край шахтата.

— А защо след моето идваме тук Вие премахнахте отпечатъците от пръсти по него?

Тя учудено повдигна вежди:

— Не разбирам за какво говорите.

— Завчера вечерта пистолетът е бил измит със спирт.

— Кълна Ви се, че за това не зная нищо!

Може би този път не лъжеше.

— Благодаря Ви, Долорес! Моля Ви, не разказвайте на никого за нашия разговор.

— Ще се постарая.

Поклоних се и отидох в стаята си. И така, нова версия: Долорес взривява шахтата. Това научава Майзел и тя в бързината го убива със своя пистолет. После взима пистолета му, а своя оставя на мястото на престъплението.

 

24 МАРТ

Отново спах много лошо. През нощта някой тихо мина по коридора, постоя пред вратата ми, после опита да я отвори. С пистолет в ръката отворих широко вратата, но в коридора вече нямаше никой. После дълго не можах да заспя. Не съм страхливец, но понякога тук просто ми става страшно. В цялата обстановка има нещо зловещо.

Сутринта реших да огледам шахтата. Впрочем сутрин е твърде относително понятие. Всички ние живеем тук по земното време. А фактически нито ден, нито нощ има. Винаги е сумрак и вечно мяркащият се на хоризонта пурпурен диск по-скоро грее, отколкото свети. Неволно си спомних стиховете на Майзел: „Мъртвородената зора“ — казано е много точно.

Това беше моето първо излизане извън границите на базата. В клисурата духаше вятър и да се върви срещу него съвсем не бе лесно.

С годините у мен се е изработило изострено чувство за опасността. Обикновено инстинктивно се обръщам, преди да стрелят в гърба ми. Ето че и сега, вървейки приведен в плътната пелена от биещия в очите дъжд, чувствувах, че някой се прокрадва зад мен. Както вървях, на няколко пъти разглеждах пространството зад мен с помощта на джобното си огледалце. Веднъж ми се стори, че зад издатината на една скала се мярна сянка. Пъхнах ръката си в джоба и освободих предпазители на пистолета. За съжаление това не изменяше положението. Шумът на вятъра заглушаваше всички други звукове, а за този, който се прокрадваше отзад, аз бях отлична мишена.

До шахтата все пак се добрах без всякакви приключения. Тук над „педята място“, където беше сондажната инсталация и стояха бездействуващите механизми, скалите надвисваха от всички страни, като образуваха своеобразен тунел. Тук вятърът свирепствуваше с особена сила.

Когато погледнах в отвора на шахтата, видях огледалото на водата на около десет метра от повърхността.

Опитах се да си представя всичко, което беше станало тук, и внезапно ме осени мисъл. Необходимо е да се изясни точно къде е бил намерен трупът, а после да се опитам да намеря гилзата от куршума. Ако това е самоубийство, тя трябва да се намира някъде тук наблизо. За всеки случай реших да прегледам почвата около самата шахта, още повече че с мен беше и електрическият фенер.

Бях изцяло погълнат от търсенето и само присъщото ми шесто чувство ме застави да отскоча встрани преди на мястото където стоях, да се сгромоляса къс от скалата.

Сега вече отпаднаха всички мои съмнения. Искат да ме премахнат по същата причина, поради която са убили Майзел. От ловец аз се превърнах в жертва.

3

ИЗ ДНЕВНИКА НА ДЖЕК КЛИНЧ

25 МАРТ

Вчера се върнах в базата капнал от умора. Закачих дрехите си да съхнат и се строполих върху леглото. Макар че бях много уморен, спах лошо. В съня ми се мяркаха ту сива сянка с пистолет в ръка, ту Роу, който ми нареждаше да намеря убиеца, ту окървавеният Майзел, който стоеше на ръба на шахтата и призоваваше към възмездие. Събудих се с твърдото намерение без никакво отлагане да доведа до край всичко, което бях решил вчера. Облякох се и без да закусвам почуках на вратата на Томас Милн.

Чух пресипнал глас, който ме канеше да вляза. Господи! Стори ми се, че съм попаднал в клетката на пор. Разхвърляно легло с мръсни чаршафи, маса, затрупана с колби и епруветки, хартиени късове и фасове по пода. Миризма на мръсно тяло и алкохол.

Химикът седеше полуоблечен на леглото и лапаше консерви. В краката му се търкаляше празна бутилка от уиски.

— А, комисарят Мегре! — поздрави ме той с подигравателна усмивка. — Не очаквах! Да се чукнем по този повод! — Милн отиде до долапа и извади нова бутилка. — Дявол да го вземе! Тук някъде имаше чаша. Впрочем, пийте пръв Вие направо от шишето, аз не съм гнуслив, ще пия след Вас.

Взех бутилката, приближих се до долапа, поставих я на мястото й, заключих вратичката и сложих ключа в джоба си.

Изблещил очи, Милн ме гледаше.

— Хей! С какво право се разпореждате в моята стая?

— С правото на старши.

— Тук няма старши. Нашият оркестър е без диригент, затова ми дайте ключа и вървете по дяволите!

— Аз съм инспектор от отдел „Полезни изкопаеми“!

Сега вече той избухна.

— Кучи син, а не инспектор! Ако бяхте наистина инспектор, щяхте да видите какво става тук! Време е да се закрива тази черупка, иначе…

— Защо млъкнахте? Аз Ви слушам.

Той уморено махна с ръка.

— Дайте ми ключа.

— Няма да Ви го дам. Нужен сте ми трезвен, за да дойдете с мен до шахтата.

Отново познатият ми израз на уплаха по лицето му.

— До шахтата? Там аз няма да отида!

— Защо?

— Нямам работа там.

— Помните ли мястото, където намерихте трупа на Майзел?

— Е, и какво?

— Покажете ми го.

— Не мога.

— Защо да не можете?

— Забравил съм го.

Приближих се до него, хванах го за рамото и го разтърсих с такава сила, че зъбите му изтракаха.

— Обличайте се и да тръгваме!

— Не мога — изведнъж измънка той. — Болен съм!

— Не сте болен, а пиян!

— Не, болен съм. Имам кашлица, висока температура и ме боли черния дроб.

— Добре. Сега ще повикан синьора Салиенте. Тя ще определи дали сте болен или не и ако е нужно ще Ви даде лекарства.

Внезапно той изтрезня.

— Салиенте? Не, не! По-скоро ще си пъхна главата в устата на лъв, отколкото да взема лекарство от ръцете на тази усойница.

— Защо?

— Все още ми се живее.

Започнах да губя търпение.

— Чуйте, Милн. Или ще престанете да се правите на глупак и да говорите с недомлъвки, или така ще бухна главата Ви о стената, че ще забравите как се казвате.

— Аз не говоря с недомлъвки. Просто се страхувам от тази жена.

— Допущате ли, че тя е могла да убие Майзел?

Милн се разсмя така, че сълзи потекоха от очите му.

— Да убие Майзел?! Ох, умори ме! Дали Долорес е могла да убие Майзел? Знаете ли, че тя се грижеше за това нищожество като за дете? След взрива в шахтата той получи нещо като нервно разстройство. И тя по цяла нощ стоеше с него без да мигне. А Вие — да го убие! Не, уважаеми Шерлок Холмс, Вашият метод направи засечка.

— Уверен ли сте, че Майзел се е самоубил?

— Кой го знае! Може и да се е самоубил. Не съм бил, не съм видял. Изобщо той беше откачен…

— Стига! Обличайте се!

Очевидно Милн разбра, че няма да се отърве от мен.

— Дайте ми ключа, тогава ще дойда.

— Няма да го дам. Когато се върнем, пийте колкото си искате.

— Само една глътка!

— Дявол да ви вземе! Смучете!

Отворих долапа и му налях два пръста в мензурата. Но изведнъж ръката ми се отпусна и бутилката се разля в краката ми. Сред огризките от хляб и недопушените цигари, на масата се търкаляше гилза от изстрелян патрон.

— Престанете да излизате уискито! — извика Милн. — Нямам толкова много, че да поливам с него пода.

Поставих бутилката обратно.

— Милн, откъде имате тази гилза?

Той изпи алкохола и отново си наля. Не му попречих.

— От къде е гилзата ли? Намерих я около шахтата.

— Кога?

— Не помня. Отдавна.

— За какво Ви е?

— Защо да се търкаля там?

Взех гилзата. Ако се съдеше по окислената й повърхност, тя бе стояла дълго време на открито и бе попаднала на масата на Милн не по-рано от вчера.

— Добре. Походът се отлага, а сега седнете да поговорим откровено.

— Нима досега не говорихме откровено?

Започнал беше да се напива, но си помислих, че може би така е по-добре. Пиян може да каже нещо повече.

— Милн, имаме основание да смятаме, че Майзел е убит и подозрението пада върху Вас.

Той се ухили.

— Не! Номерът няма да мине! Имам желязно алиби. Тогава два дни не бях излизал от базата.

— Но Вие сте намерили трупа.

— Това още нищо не доказва.

Милн се намръщи и засумтя. Очевидно такава постановка на въпроса не му беше много приятна. Направих дълга пауза и го запитах:

— Вие ли вървяхте вчера след мен към шахтата?

— Вървях.

— С каква цел?

— Обожавам детективските романи. Исках да видя как работи прославеният Джек Клинч.

— И за да ме улесните ли скрихте гилзата?

— Може би.

— Къде я намерихте?

— Тя сама ми попадна под краката. Край входа на шахтата. Вероятно е била отнесена от вятъра.

Мислено се наругах. Тази възможност не бях предвидил. Наистина силният вятър би могъл да премести леката гилза.

— И после все поради същия интерес към детективските сюжети ли се опитахте да ме убиете?

— Не съм правил това. Чух как падна скалата, но бях вече долу.

— И какво, скалата сама ли падна?

— Може би. Тук се случват такива неща. Пълно е с бактерии, които разрушават скалите. Останалото върши вятърът.

— Не допущате ли, че тази скала е хвърлена от някого нарочно?

— Допущам, разбира се.

— Кой би могъл да направи това?

Мили учудено ме погледна.

— Как кой? Разбира се, че Енрико. Вие не го познавате. Затрил е две жени и въобще да убие човек за него е по-лесно, отколкото да изпуши една цигара.

Господи! Престанах да разбирам вече изобщо каквото и да било. Дори да се допусне, че те тримата са убили Майзел, защо му е да натопява Лорети? Нали за главната улика — куршумът, намерен в пепелта, те не знаят нищо? И защо Милн толкова лесно се съгласява с версията за убийството? Все едно, пред съда истината ще блесне, още повече, че те извъртат нещата много неумело. Но разпитът трябваше да се проведе до край.

— Значи Лорети би могъл да убие и Майзел?

— Разбира се.

— Имате ли някакви факти за това?

— Казах Ви, че той е истински негодник.

— А взривяването на шахтата също ли е работа на някого?

— Не мисля. Тук всичко се обяснява много просто. Бактериите отделят много водород. Предупреждавах Майзел да бъде по-внимателен.

— И той не Ви послуша?

— Явно не ме е послушал.

В стаята беше непоносимо задушно, целият бях мокър. Исках по-скоро да се измъкна от тази бърлога на алкохолизма, но още много оставаше неясно. Реших да насоча разпита в друга посока.

— Кажете, Милн, защо сте се отпуснали така? На Земята имате жена и три деца. Нима няма да Ви е срам да се покажете пред тях в този вид?

Той трепна, сякаш го ударих през лицето.

— Страх ме е, Клинч — каза той след кратка пауза. Цялата му палячовщина бе изчезнала. — Знаете ли какво нещо е страхът?

— Зная.

— Не, не знаете — въздъхна той. — Вие сигурно никога не сте умирали от страх. Струва ми се, че подлудявам. Страхувам се от всичко. Страхувам се от тази проклета планета, страхувам се от Лорети, страхувам се от Долорес, страхувам се…

— От мен? — подсказах му.

— Да, от Вас. Страхувам се, че ще ми лепнете обвинение за убийство, което не съм извършил!

Подадох му бутилката и той жадно залепи устни за гърлото й.

— Нямам намерение да Ви обвинявам без основание, но ако в ръцете ми попаднат достатъчно улики, пазете се!

— Благодаря за откровеността! — той отметна глава и жадно засмука неразреденото уиски.

— И още нещо, дайте ми Вашия пистолет.

Без да каже дума Милн извади от джоба на панталоните си лъскав чер „хорн“ и ми го подаде. Пистолетът бе зареден, предпазители бе спуснат. Затрепери ми под лъжичката, като си помислих, че е било достатъчно само да пъхне ръката си в джоба, за да изпразни в корема ми целия пълнител. Впрочем, така открито той едва ли би се решил. Такива обикновено нанасят удара скрито, иззад ъгъла.

Станах и вече бях до вратата, когато сякаш случайно го запитах:

— Между другото, вие ли измихте със спирт следите от пръсти по пистолета на Майзел?

— Аз.

— Защо?

— Все поради същата причина. Там можеше да има отпечатъци и от моите пръсти.

 

26 МАРТ

Отново не можах да заспя. Поводи за размисли имах повече от достатъчно. Що за птица е Милн? Откъде идва тази смес от наглост и страх у него? Защо се мъчи да оправдае Долорес и да постави под подозрение Лорети? Защо не е скрил гилзата, а я е оставил на масата? Мъчно бе да се предположи, че не е очаквал моето посещение. Тогава? Желаеше да участвува в опасна игра? Струваше ми се, че понякога той се правеше на по-пиян, отколкото беше.

Ако поведението на Милн се приеме за сериозно, налага се версията, при която престъпници са Милн и Долорес, а Лорети знае нещо, но по неизвестни причини не се решава да ги разобличи. Тогава стават ясни загадъчните думи на Лорети за отровата, която може да бъде сложена в храната.

Освен това оставаше неизяснен случаят с камъка вчера. Случайност ли беше или покушение?

Очевидно развиването на цялото кълбо трябваше да започне с камъка.

Облякох се и като се мъчех да се движа колкото се може по-тихо, за да не разбудя никого, излязох навън.

Вятърът бе стихнал, дъждът престанал и аз стигнах до шахтата много по-бързо, отколкото завчера. Бях сигурен, че след мен не се промъква никой, затова си позволих да се отпусна напълно. След няколко дни на непрекъснато напрежение за пръв път се наслаждавах на чувството за безопасност и с удоволствие вдишвах свежия въздух.

Лесно намерих мястото, където едва ли не се отправих към оня свят. Парчето скала, тежко няколко тона, изглеждаше достатъчно внушително за надгробен паметник на ирландец в чужбина. От такова парче не би се срамувал дори дядо ми, който приживе си бе поръчал най-разкошната гробница в Дъблин.

Въоръжих се с лупа и най-внимателно изследвах повърхността на отломъка. Милн казваше истината. Цялата скала с изключение на тънко мостче бе проядена като сирене рокфор. Това мостче можеха с еднакъв успех да счупят и вятърът, и човек.

Оставаше да огледам бегло почвата. Следите от кръв би трябвало отдавна да са измити от дъждовете, а на някаква случайна находка разчитах малко.

Скоро се отправих обратно, без да намеря нищо интересно.

До базата оставаха не повече от четиридесет крачки, когато чух високи гласове. За всеки случай се скрих зад една издадена скала и като почаках малко, внимателно подадох глава.

Пред вратата на базата оживено разговаряха Милн и Лорети. По-точно говореше Милн, а Лорети се смееше весело. След това Лорети потупа Милн по рамото и те, като продължиха да разговарят, се скриха вътре.

Постоях в скривалището си още няколко минути, а после с безгрижен вид се приближих до базата.

Самообладанието ми обаче стигна колкото да се прибера в стаята. Хвърлих се на леглото и в отчаяние хванах главата си. Сега вече решително нищо не разбирах! Дори ми мина мисълта, дали не ме разиграват. Хубаво сюжетче за водевил. Агентът е дошъл да разследва убийство, а уморените от безделие учени му подхвърлят една след друга лъжливи версии и после се веселят зад гърба му. Ако е така… Впрочем, не! Целият ми многогодишен опит на детектив подсказваше, че това не е така. Спомних си уплахата в погледа на Долорес. Нужно е да бъдеш изключителна актриса, за да играеш с такова изкуство. Освен това Майзел е мъртъв, а в джоба ми се намира обвивката на куршума. Тук вече няма място за шеги.

Измих главата си на чешмата и реших да се избръсна, но сега пък ми бе поднесена нова изненада. Някой почука на вратата и гласът на Долорес произнесе с най-сладкия тембър:

— Мистър Клинч, елате да закусим!

Най-малко от всичко очаквах това.

В каюткомпанията пред очите ми се откри идилична картина. Начело на масата седеше прекрасната Долорес. Облечена бе в ажурна рокличка от трико, за изготвянето на която е отишло по-малко вълна, отколкото би могло да се настриже от моите мустаци. Вдясно от нея седеше Милн, избръснат, с колосана риза и връзка, при това съвсем трезвен. Вляво — Лорети, красив като супермен от етикет на цигарена кутия.

Ядяха омлет с бекон. В средата на масата бе поставена голяма чиния с препечени филийки.

Пожелах им приятен апетит. Долорес с ръка ми посочи мястото срещу нея.

— За Вас кафе с мляко или черно? — попита тя.

— Благодаря Ви, черно.

Лорети ми подаде тиган с омлет и ние си разменихме най-любезни поклони.

Помислих си, че това е моята последна закуска. Не е лошо измислено! Трима свидетели на внезапната смърт на Джек Клинч. Извинете, на Юджин Конели, инспекторът и т.н. Другото — всичко по шаблона. Контейнерът с праха се отправя към Земята, прелестните пръстчета на мадмоазел Лоран привързват траурна лента на урната, скромно погребение на гробището в Космополис.

— Защо не ядете? — заинтересува се Долорес.

— Благодаря, не съм гладен.

— Страхувате се, че ще Ви отровят? — усмихна се Милн.

— Не, не се страхувам.

— Страхувате се! — той набоде с вилицата голямо парче омлет от моя тиган и го налапа. — Е, какво! Убедихте ли се?

— Убедих се. — Мислено си прочетох молитвата до свети Патрик и наведнъж изпих кафето.

— Харесва ли Ви тук? — със светски тон се осведоми Долорес.

— Благодаря, много е хубаво. Днес празник ли имате?

— У нас сега всеки ден е празник — каза Милн. — Няма какво да работим.

— Зависи — намръщи се Лорети, — аз имам работа колкото искаш.

— Значи Вие продължавате работата си? — за мен това беше нещо ново.

— Правя по нещо.

— Кога все пак ще ни върнат на Земята? — отново зададе въпрос Долорес.

— Не зная. Това трябва да реши мистър Роу.

— А Вашето мнение какво е?

— Според мен базата трябва да се ликвидира. Едва ли ще може да се изпомпи водата от шахтата, а да се пробива такава грамада от скали е невъзможно.

— Правилно! — удари с ръка по масата Милн. — Ето, това са думи! Приятно е да слушаш!

Лорети стана.

— Моля да ме извините, имам работа.

Аз също се надигнах.

— Благодаря за кафето, Долорес. Трябва да поговоря с Вас, сеньор Лорети.

Лорети учудено повдигна вежди.

— Моля, но след един час, не по-рано. Трябва да завърша експеримента.

Прекарах този час в стаята си, като се мъчех да си обясня от какво беше предизвикана тази чудна метаморфоза. Колкото повече предположения изказвах, толкова по-малко разбирах нещо.

Така, без да реша нищо, се отправих към Лорети.

Вратата на стаята на Милн беше отворена. Надникнах. Долорес, боса, в шорти, миеше пода. Милн без обувки, подвил крака, седеше на внимателно застланото легло. Прозорецът бе отворен и дори небето, което се виждаше от него, имаше някакъв необикновен синкав оттенък.

Наистина ден на чудесата!

Долорес ме забеляза и като отметна с опакото на дланта си кичур коси, се усмихна.

— Мистър Клинч, нали и Вие сте на мнение, че Милн е страшен мърльо?

Разбирам от женски крака и мога без преувеличение да твърдя, че краката на Долорес стоят по-високо от всякакви похвали. Уви! Детективът често трябва да принася в жертва най-хубавото, с което животът може да надари мъжа. Впрочем, лириката настрана! Предстоеше ми важен разговор, който можеше да поизясни нещичко.

Почуках на вратата на Лорети.

Той седеше пред микроскопа и като ми кимна с глава, предложи да седна.

Огледах се. В стаята цареше идеален ред. В ъгъла над леглото висеше снимка на младо момиче, почти дете. Неволно си спомних историята с непълнолетната дъщеря на милионера.

— Вижте, мистър Клинч, миниатюрен металургичен завод.

Нагласих окулярите за очите си. В капката върху предметното стъкло сновяха някакви животинки.

— Бактериално разлагане на иридиево-осмиевата сплав — поясни Лорети. — Пълен поврат в техниката. Огромна икономия, не е нужно нито електричество, нито сложна апаратура. Всичко става без намесата на човека.

— Да, интересно. Но какъв смисъл има това сега, когато шахтата е наводнена, а друго място за прокопаване на планетата няма? — Зададох нарочно този въпрос. Интересуваше ме как той приема всичко станало.

— Не е беда — отвърна Лорети небрежно. — Подготвил съм няколко щама за изпращане на Земята. Като не успяхме тук, ще организираме работата на Земята.

— А не е ли опасно?

— В какъв смисъл да е опасно?

— Все пак, това са бактерии. Ами, ако изведнъж причинят някаква епидемия на Земята?

— Изключено!

— Защо?

Той взе от масата кутия с цигари. Това бяха моите любими „Корона корона“ и аз с удоволствие запуших.

— Мистър Клинч — каза Лорети, като пусна голямо кълбо дим. — Тук на Мези никога не е имало животни, затова не може да има опасни за живия организъм бактерии. Те просто не са успели да се появят в процеса на еволюцията.

— Ами ако като попаднат на Земята вместо към осмиево-иридиевата сплав се приспособят да паразитират върху живите същества?

— Не ми се вярва. Тогава те няма да са същите бактерии. Освен това ще бъдат взети всички предпазни мерки.

Реших да сменя темата на разговора.

— Как си обяснявате днешната тържествена закуска в пълен състав?

Лорети се намръщи и смачка цигарата в пепелника.

— На хората понякога им омръзва да вършат щуротии, мистър Клинч.

— И на Вас ли?

— И на мен.

— А пък аз си помислих да не би тук да има някакви бактерии, които предизвикват умопобъркване.

— Такива бактерии тук не може да има, обясних Ви защо…

Изгасих цигарата и станах.

— Благодаря Ви за разговора. Ако нямате нищо против, пак ще намина.

— С белезници?

— Засега без тях.

Лорети отново се зае с микроскопа си. Почаках, докато мислите му превключат напълно към наблюдението, и го попитах:

— Кое предизвика взривяването на шахтата?

— Не зная — отвърна той, без да се отделя от микроскопа. — Това не е по моята част, попитайте Милн.

— Милн смята, че е предизвикано от избухването на газ.

— Значи е избухване на газ.

— И за смъртта на Майзел ли не можете да ми съобщите нещо?

— И за смъртта на Майзел нищо не мога да Ви съобщя, обърнете се към Долорес.

— Довиждане, сеньор Лорети!

— Довиждане, мистър Клинч!

4

ИЗ ДНЕВНИКА НА ДЖЕК КЛИНЧ

4 АПРИЛ

Осем дни не записах нищо. Внезапно възникналата нежна дружба между обитателите на базата се топи като бучка захар в чаша чай. Съвместните трапези продължиха известно време, но вече без предишния блясък. Долорес приготвяше нещо набързо, а да се съберат навреме всички за обяд, беше мъчно. Още на третия ден Милн започна да идва в каюткомпанията леко пийнал, а Лорети често отсъствуваше, като се извиняваше със срочни опити.

Все пак тези срещи ми даваха единствената възможност да продължа наблюденията си. Останалото време всички прекарваха по стаите си. Отново духа вятър и ние живеем при изкуствена светлина. Трябва да държим капаните на прозорците затворени. Дори специалните стъкла не издържат напора на вятъра. Не може и да се помисли за разходка.

През тези дни се опитах наново да преразгледам всичко, което ми е известно за членовете на експедицията. Струва ми се, че са една шайка и ако съдя по впечатленията си, главатарят е Лорети. Майзел им е пречил и те са го убили. Дори не съм уверен наистина ли взривът в шахтата е предшествувал смъртта на Майзел. Може би обратно. За съжаление сега е мъчно да се установи това.

Съвсем неясна ми е ролята на Долорес. Ако се съди по поведението й, тя е изцяло във властта на Милн и Лорети. Знае много, но играе чудесно ролята си. Защо им трябваше да инсценират тази дружба? Впрочем, не е само инсценировката. Та нали с очите си видях как приятелски разговаряха Милн и Лорети. Тогава инсценировка е била взаимната им неприязън?

Можеха лесно да ме отровят, но кой знае защо се уплашиха, Или разбираха, че два смъртни случая ще предизвикат подозрение. Може би ако не беше тази лисица Дрейк с неговата бележка в „Космически новини“, аз отдавна да бях на оня свят. Този престъпник без сам да подозира ми направи добра услуга. Наистина трябва да играя с открити карти, но те знаят, че се намират под подозрение и са принудени да действуват много внимателно.

О, с какво удоволствие бих ги дал в ръцете на правосъдието! Но нямам никакви преки улики. Бръщолевенето на Милн не може да се вземе за сериозно; той още на предварителното следствие може да отрече всичко. Прибраната от него гилза? Но моите показания едва ли ще бъдат взети под внимание, а други доказателства няма. Обвивката на куршума? Това наистина е сериозна улика, но върви докажи кой е убил! На съда е необходим конкретния убиец, а не трима вероятни. Значи, трябва да продължа да търся убиеца.

 

7 АПРИЛ

Изключително произшествие! От няколко дни вече усещах, че назрява нещо. Някаква гнетяща атмосфера на страх и взаимно недоверие. Всички стоят по стаите си и отново се хранят с консерви. Мен просто не ме забелязват. Когато ги срещам, се извръщат и не отговарят на поздрава ми. Милн денонощно пиянствува. Чувам как се блъска по стените когато отива до тоалетната. Долорес ходи със зачервени очи. Отново някой идва до вратата ми посред нощ и опитва заключена ли е.

И ето че вчера се разрази.

Бях задрямал, когато ме събуди висок шепот в коридора. Разговаряха Милн и Лорети. Не можех да чувам какво говорят. Само един път дочух откъслечна фраза: „… той може да чуе и тогава…“ Очевидно ставаше дума за мен. След известно време шепотът премина в кавга. Гласът на Лорети високо каза: „Не мисли, че ще успееш!“ Последва звук от удар, тропот на крака, Долорес изпищя, а после проехтя изстрел.

Изскочих на коридора.

Милн се беше облегнал на стената. С едната си ръка той се държеше за страната, а в другата стискаше дълъг ловджийски нож. Срещу него бе застанал Лорети с пистолет. Вратата на стаята на Долорес бе отворена.

— Какво става тук, дявол да ви вземе!?

— Той ме рани! — захленчи Милн.

На вратата се показа Долорес. Облечена бе в копринена пижама. Явно бяха я вдигнали от леглото.

— Какъв негодник! — каза тя с треперещ глас. — Боже, какъв негодник!

Не разбрах за кого се отнасяше това.

Милн прекрачи напред.

— Хей, вземете му ножа, че ще Ви ръгне! — извика Лорети.

Ударих Милн по ръката и той изпусна ножа. После се обърнах към Долорес и Лорети:

— Дайте оръжието си!

Лорети запрати своя „хорн“ в краката ми.

— И Вие, Долорес!

Погледна ме предизвикателно.

— Не мога да остана без оръжие. Не забравяйте, че съм жена!

Гледайки я, човек мъчно можеше да забрави това.

— Добре, защищавайте честта си. И какво все пак стана?

— Той влезе с взлом в стаята ми! — Долорес посочи с пръст към Лорети.

— Той стреля в мен, рани ме, искаше да ме убие! — изохка Милн.

— Милн искаше да ме удари с ножа, започнахме да се бием, не успях да се задържа на краката си и нахълтах в стаята на Долорес, а после… трябваше да стрелям.

— Вярно ли е това?

Долорес се усмихна презрително.

— Не му вярвайте. Този негодник е способен на всичко!

— Психопатка! — Лорети се обърна и се отправи към стаята си.

— А Вие, Милн, постарайте се… — Обърнах се към него и видях, че той, затворил очи, се смъква на пода. Ризата му бе пропита с кръв.

Пренесоха го с Долорес в стаята му.

Раната беше много лека. Куршумът беше се плъзнал по реброто, но ако беше минал малко по-вдясно, експедицията щеше да се лиши от още един специалист.

Милн скоро се съвзе и отново започна да охка. Долорес искаше да му направи обезболяваща инжекция, но той изпадна в ярост като видя спринцовката. Наложи се да му дадем уиски.

Почакахме докато заспа с наполовина изпразнена бутилка до него и излязохме в коридора.

— Е, Долорес, все още ли няма какво да ми кажете?

Тя закри лице с ръце.

— Не ме питайте за нищо, мистър Клинч, наистина аз нищо не зная.

— Все едно, Вие ще трябва да дадете показания не тук, а на Земята.

— Съжалете ме!

За първи път в живота ми на колене пред мен стоеше жена. И то каква жена! Колко беше красива в позата на каеща се грешница.

— Моля Ви, изпратете ме на Земята. Готова съм на всичко, само да не понасям този ужас!

Какво можех да й отговоря? Да я изпратя вместо мен? Нямах право. Пред мен стоеше загадката на неразкритото убийство и виновна или не до края на следствието не трябваше да й се дава възможност да се скрие от правосъдието. Върви после я търси по целия свят! Вдигнах я и я отведох в стаята й.

— Успокойте се, Долорес. Обещавам Ви, че щом се върна на Земята за вас ще изпратят специален кораб. А сега легнете да поспите. Аз сам ще наглеждам Милн. Ако потрябва, ще Ви събудя.

Не стана нужда да я будя. Легнах в леглото и сякаш се провалих в ада. Мъчеха ме кошмари, счуваха ми се някакви викове и дълго не можех да се събудя от настойчивото чукане по вратата.

— Мистър Клинч, мистър Клинч! Отворете, нещастие — това бе гласът на Долорес.

Изтърчах по пижама и бос.

— Какво е станало?

— Милн е мъртъв, отровил се е.

В стаята на Милн миришеше на горчиви бадеми. Хвърлих поглед върху тухления цвят на лицето на покойника и попитах:

— Цианкалий?

— Да.

На масата намерихме мензура със следи от отровата и бележка. С пиянски почерк бе надраскано:

„Принуден съм да постъпя така, защото по-добре е да умра, отколкото…“

Тук бележката прекъсваше.

 

10 АПРИЛ

Кремирахме Милн. Трябва да занеса праха му на Земята.

От време на време ми се струва, че подлудявам. Всички версии една след друга се пукат като сапунени мехури. Не мога да свържа фактите в едно цяло. Такъв позорен провал в практиката ми не е имало.

С нетърпение чакам деня на отлитането. Скоро ще свърши периодът на мусоните. Стартът е определен за 20 април — тогава настъпва относително затишие. Изучавам инструкцията. Пощенската ракета е напълно автоматизирана. Трябва само да натисна копчето, но има много правила за действие в случай на авария и те трябва да се знаят наизуст.

От Лорети и Долорес нищо не може да се измъкне. Напразно се заех с тази работа. Сега нека с тях се занимават следователите от Земята. На мен ми стига вече!

 

21 АПРИЛ

След няколко часа трябва да стартирам на постоянна орбита. Отбих се да се сбогувам с Долорес. Бедната! Сърцето ми се свива, като я гледам. Страхувам се да я оставя тук, но какво мога да сторя?!

Следващото посещение е на Лорети. След като му заявих, че без разрешението на Роу нито една бактерия не може да бъде изнесена от тук, отношенията ни са повече от обтегнати.

Все пак този път ме посрещна без обичайните остроти. Очевидно радостен е, че ще се отърве от по-нататъшни разпити. Дори измъкна от запасите си бутилка старо бренди.

— За благополучието пътешествие! Или при изпълнение на служебните си задължения Вие нямате право да пиете със следствения?

— Грешите, Лорети. Аз не работя в полицията и мога да пия с когото си поискам. Наливайте!

Няколко минути седяхме мълчаливо с чаши в ръце.

— Е, мистър Клинч, успяхте ли да намерите убиеца?

Не му отговорих веднага. Вниманието ми бе погълнато от течността в чашата. Чак дъхът ми пресекна от внезапно възникналата идея. Поразително как всичко изведнъж зае местата си. Накрая повдигнах глава и казах:

— Намерих го, сеньор Лорети.

— Виж ти?! И кой е?

— Засега това е професионална тайна. Кажете, къде Майзел пазеше взривното вещество?

— Взривното вещество? — той учудено повдигна рамене. — Май че във втория склад. Защо Ви е?

— Искам да организирам салют по повод на успешното завършване на разследването!

Погледнах часовника. Имах съвсем малко време. Трябваше още един път внимателно да изследвам обвивката на куршума, а после… В душата ми пееше всичко. Дори бих се преметнал през глава, ако не се страхувах, че ще уроня престижа на фирмата „Джек Клинч, частен детектив“.