Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Газетный киоск, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 8, 9/1974 г.

История

  1. — Добавяне

1

На двадесет крачки нищо не се виждаше — толкова гъста беше мъглата. Само електрическите лампи и мъждивите фарове на колите хвърлиха мътни, размазани петна жълта светлина. Петдесет градуса под нулата! От време на време снегът заскриптява под нечии стъпки, пронизително изсвирват автомобилни клаксони и студ, студ… Студ и в Уст-Манск, и в предградията му, и на хиляди километри наоколо.

Тичах от хотела към клуба на електромеханическия завод, където в дванадесет часа трябваше да се открие конференцията. Никой не ме изпреварваше, защото тичах много бързо, защото бях с тънки обувки и тънко есенно палто, защото парата от дишането ми мигновено замръзваше по лицето ми, а носът ми беше съвсем безчувствен, щеше ми се да го мушна под мишница. И много ми се искаше студът да не е толкова лют, за да мога да погледам своя Уст-Манск, да поскитам из новите му квартали, да се отбия при някой от старите си приятели, да изпия чаша вино и да ида в парка, а после, както преди години, да се попързалям надолу по хълмовете, да загубя пак шапката си и да я намеря пълна със сняг, да се смея, да се кикотя, да се замервам със снежни топки, да лудувам. Какво ли само не ми се искаше… Та аз десет години не се бях връщал в Уст-Манск, а преди това бях живял тук цели двадесет години.

Имах още час и половина. Исках да стигна пръв и да се стопля. И после да гледам как хората, замръзнали като ледени шушулки, се втурват във фоайето, съпроводени от кълба пара, тропат с крака и си разтриват един другиму бузите.

— В тая будка никога няма нови вестници! — сърдито промърмори някакъв човек, увит до уши и едва не ме събори. — Извинявайте.

Отскочих настрани и видях пред себе си вестникарска будка от стъкло и пластмаса, обкичена с дантели от искрящ скреж. Тя цялата блестеше и приличаше на приказна къщичка. Но как ли стои там старицата, която продава вестниците? Да речем, че вътре е с десет градуса по-топло. Но това значи минус четиридесет градуса. Бр-р! Как ли стои вътре? Може би вече е премръзнала?

Реших да си купя вестник, за да не си губя напразно времето, докато траят някои доклади. Почуках припряно и прозорчето веднага се отвори.

— Бабке! — викнах. — Пет днешни вестника. Един местен.

— Не съм бабка. Аз съм Катя-Катюша — отвърна ми момински глас.

— Катя-Катюша ли? Чудесно, Катя-Катюша! Та какво става с вестниците, Катя-Катюша? — Устните ми едва произнасяха думата „Катюша“, но нарочно я повторих няколко пъти.

— Не получавам днешни вестници.

— Чух вече. Но вчерашните за какво ми са? Чел съм ги.

— И вчерашни нямам.

— Че тогава за какво седите тук?

— Аз продавам само утрешни вестници — отвърна момичето и през прозореца се показа лицето й в дебела плетена шапчица. — Боже мой! Бузите Ви са замръзнали! Трябва да се разтрият. Далеч ли отивате?

— В клуба на електромеханическия…

— Няма да стигнете. — И като помълча малко, добави: — Влезте при мене. Тук е топло.

— А може ли?

— Влезте. Какво толкова…

Дръпнах вратата на будката, но сигурно не беше достатъчно силно, защото тя не се отвори и аз заподскачах, като се удрях по бузите, лактите и коленете. Вече изобщо не чувствувах пръстите на краката си.

— По-силно! — извика момичето.

Дръпнах с всички сили и се вмъкнах в будката заедно с кълбата мигновено образувала се пара. Мястото бе недостатъчно и за един човек и аз стоях смутен, извит като въпросителен знак.

— Седнете — момичето ми посочи купчина вестници.

Седнах и веднага протегнах крака към двете електрически печки.

В будката беше светло, топло и сухо. И много чисто и уютно.

— Ще Ви почернят бузите, няма да Ви харесват момичетата — каза Катя-Катюша и се засмя. — Търкайте.

Свалих ръкавиците си със зъби и се опитах да изправя пръстите си, но нищо не излезе.

— Лоша работа — каза момичето, сне ръкавичките си с един пръст и внимателно докосна бузите ми с топлите си длани. Не се възпротивих. Тя попита: — Вие не сте ли от тука или сте от онези контета, които нарочно не носят зимни дрехи и после с години лежат по болниците?

— Не съм от тука, Катя-Катюша. Тръгнал съм от хотела за конференцията… Конференцията по разпространението на радиовълните.

— А-а… Четох във вестника. — Тя още няколко пъти прокара топлите си длани по бузите ми. — Сега вече ще се стоплят.

— Благодаря, Катя. Да се запознаем — протегнах й още не съвсем стоплената си ръка. — Дмитрий Егоров.

Тя също ми протегна ръка и, кой знае защо, се засмя толкова весело, че и аз не се сдържах.

— Значи Вас Ви критикуваха на конференцията?

Не схванах веднага смисъла на думите й.

— А пък аз се чудех кой вестник да взема. Но във всичките беше все едно и също. Та значи, Вие сте Дмитрий Егоров, безпочвеният фантазьор?

— Не съм безпочвен фантазьор, Катя. Напротив, аз съм почвен. Знаете ли как радиовълните проникват в почвата?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава ще Ви кажа само с няколко думи. Аз търся вода и полезни изкопаеми с помощта на радиовълни, проникващи в почвата. Без всякакви сонди и проби. Но тук няма никакви фантазии. Интересно ли Ви е? — попитах.

— Интересно — отговори тя. — Разкажете ми. Конференцията, все едно, почва чак в дванадесет.

Разказах й как през това лято нашата експедиция бе работила из Васюгинските блата в северната част на Томска област, как ни хапеха мушици и комари, как се повреждаше апаратурата и момчетата ставаха зли и мълчаливи, а Гошка, ръководителят ни, започваше да пее с цяло гърло. Карахме го да млъкне, да се маха, показвахме му юмрук, но той продължаваше да пее, изплюваше проникващите навсякъде насекоми и ни наричаше „грисена каша“. Но „грисената каша“ не ни действуваше. Виж, на песнопенията му никой не издържаше. Някой от нас ще изхлипа и ще започне да се кикоти: след това и другите вече прихваха. И всички се превивахме от смях.

— Още да пея ли? — питаше Гошка и добавяше: — Ама че „грисена каша“.

Комарите все така ни хапеха, апаратурата не работеше, но вече се ядосвахме на себе си и на своята безпомощност. Вече не искахме да сме „грисена каша“ и не излизахме от тайгата, макар че на три пъти отменяха експедицията ни. Само че нашата апаратура тъй и не заработи както трябва. Всъщност едва ли някой се учуди на това. Съществуват електрическо, магнитно, радиационна и гравитационно разузнаване. Но ние искахме съвсем друго нещо. Искахме да виждаме през земята като през прозрачно стъкло. Експедицията ни се провали.

— И въпреки всичко е интересно — завърших разказа си аз. — И е необходимо…

Стори ми се, че за миг в очите на момичето се мярна завист. Та нали аз все пак вършех нещо, стремях се към нещо, падах и ставах, но продължавах пътя си. А тя кой знае колко години вече седи в тази тесничка будка, продава вестници и картички, вижда само протегнати през прозорчето човешки ръце и не се и опитва да промени съдбата си. Изпъчих се и предложих:

— Катя-Катюша, ела при нас в експедицията а?!

— Като готвачка ли? — съвсем сериозно попита тя.

— Защо пък като готвачка? — смутих се аз.

— Че какво друго?

— Ами например…

— Добре, съгласна съм.

— Наистина ли?

— Наистина. Все едно няма да ме вземете. А между другото и вестници да продаваш е интересно.

— Много интересно — казах, както ми се стори тогава, саркастично. — Тъй и ще си стоиш тук цял живот.

Тя не се разсърди, погледна ме с големите си блестящи очи, в които вече нямаше завист, а само смях и ирония.

— М-да — казах.

Вече се бях стоплил съвсем, но не ми се тръгваше. През цялото време никой не бе почукал на прозорчето. В тоя студ сигурно на никого не му бе до вестниците.

Разгледах Катя крадешком. Тя беше нисичка, с черни, изплъзващи се изпод шапчицата коси. И очите й бяха черни, а бузите леко подпухнали, сякаш ги надуваше малко отвътре. Краката й бяха обути в кожени ботушки с високо токче, а в ъгъла зад стола имаше оставени валенки. Лекото й зимна палто с малка яка бе разкопчана до кръста и от него се подаваше син пухкав шап.

— И сега отново се втурвате на бой? — попита Катя засмяна. — Искате да докажете, че сте били прави?

— Да — отвърнах.

— Нищо няма да излезе. И пак ще Ви нарекат безпочвен фантазьор.

— Ех, Катя-Катюша — казах огорчен, — защо приказвате така? Нима можете да знаете със сигурност? Още не се знае кой…

Не можах да довърша, защото тя внезапно ми пъхна в ръката един вестник и каза:

— Ето, четете.

Прегледах набързо първата страница. Нищо особено. Всичко си беше както трябва. Горски юначаги, доячки, почини, съревнования.

— На трета страница — подсказа Катя.

Разгънах вестника и прочетох: „В Уст-Манск се провежда всесъюзна конференция по разпространение на радиовълните“.

Катя се подсмихна под мустак. Сигурно учудването, изписано по лицето ми, е било твърде голямо. „На 24 декември в 12 часа по обед в дома на културата при електромеханическия завод бе открита всесъюзната…“

— Коя дата е днес? — попитах пресилено, размишлявайки ужасен как така съм могъл да загубя цял един ден.

— Двадесет и четвърти — съвсем сериозно отговори Катя.

— Тогава, защо тук пишат за откриването на конференцията в минало време? Та тя се открива чак след един час!

— Но нали вестникът е утрешен.

Отгърнах страницата. Вестник „Червено знаме“ от 25 декември!

— Нищо не разбирам… Ама коя дата е днес?

— Двадесет и четвърти. Че коя може да е!

— Знаете ли какво, Катя. Ще трябва да ме извините. Главата ми нещо не е в ред. Сигурно от премръзването.

— Не е от премръзването и главата Ви е в ред. Вестникът е утрешен. Винаги продавам само утрешни вестници. Но не ги купуват. Всички искат все днешни. А днешни не ми докарват.

— Не може да бъде!

Но нали в статията се говореше за нашата конференция. И наричаха доклада ми фантазьорство.

— Странно, — казах. — Сега зная какво ще се случи с мене през следващите няколко часа. Ами ако поискам да постъпя съвсем не така, както пише тук? Ако взема да не отида на конференцията?

— Не може — отвърна Катя. — Нямате никакви причини за това. Нали докладът не е само Ваш?

— Да, наистина. — Представих си за миг разяреното лице на Гошка и потръпнах. — Изглежда нищо не може да се промени. Освен в незначителните подробности, а тях, все едно, ги няма във вестниците. Много хубаво, Катя. Да продаваш утрешни вестници не е като да продаващ днешни. Интересно е.

— Значи няма да ме вземете в експедицията? — насмешливо попита тя.

— Знаете ли какво, Катя — казах, без да отговарям на въпроса й. — Кога затваряте будката?

— В осем.

— Ще мина да Ви взема в седем и половина. Съгласна ли сте?

— Добре. Само че къде ще идем? Вие не бива да стоите дълго навън. Ще премръзнете.

— Ще измислим нещо. Отивам, Катя-Катюша. Искам да направя всичко възможно, за да ме нарекат безпочвен фантазьор. Искам!

— На добър час! — кимна ми тя. — Аз пък искам да Ви чакам.

Спрях се на вратата като закован. Пак ми се присмиваше!

— Вървете, вървете. Всичката топлина излезе. Ще Ви чакам!

2

Изскочих на петдесетградусовия студ навън и, обвит в облак пара, хукнах по проспекта — покрай паметника на Киров, изправен с вдигната нагоре ръка, покрай сградите на политехническия институт.

Широкото, но не особено стилно фоайе на двореца на културата с много полилеи, електрически свещници и кожени дивани бе вече пълно с хора. Дадох изцяло символичното си палто на гардероба, качих се на първия етаж и се завзирах от балкона надолу с надеждата да зърна в тълпата нечие познато лице.

Провървя ми и само след десет минути вече разговарях с един свой състудент. Посипаха се въпроси: къде? кога? какво работиш? женен ли си? деца имаш ли? колко? ами дисертация? Семьон Фьодоров ли? Разбира се, че го помня! Студът ли? По това време тук винаги е такъв студ.

Друг познат не срещнах, а състудентът ми скоро си тръгна. Той бе един от организаторите на конференцията и напълно му влизах в положението. Главоболна работа са тия конференции.

Точно в дванадесет часа председателят иззвъня със звънчето си. Знаменит академик откри конференцията. След това съобщиха реда на работата на различните секции и подсекции, на комитетите и комисиите. Конференцията започна.

Не бях взел вестник от Катината будка. И аз самият не зная защо. Сигурно се бях смутил и разбързал. И сега трябваше да изслушвам дългите обзорни доклади.

През антракта всички хукнаха към бюфета да пият бира и да ядат сандвичи.

След това започна работата по секции и, за мое учудване, в нашата секция имаше около четиридесет души. А аз си мислех, че всички радиофизици са се впуснали в изследване на йоносферата, плазмата и другите области, свързани с космонавтиката.

Половината от докладите бяха от онези, от които се нуждаят бъдещите кандидати на науките, за да наберат необходимите шест публикации. Защото всеки доклад, дори и най-загубеният, се смята за публикация. Дори и самите докладчици се стараеха по-скоро да ги прочетат, да въздъхнат облекчено и скромно да седнат на мястото си. По такива доклади обикновена няма въпроси и изказвания.

След това започнаха по-сериозните работи. Някои бяха просто блестящи. И чак след пет часа се изказах и аз. Говорех сдържано и уверено, слушаха ме, без да ме прекъсват. Даже ми се стори, че утре няма да се появи статията за „безпочвения фантазьор“. Въпросите, които ми задаваха, бяха съвсем простички, и вече се надявах да си изляза от залата здрав и читав, но се оказа, че това е само предварително разузнаване. И само след половин час целият ми доклад бе направен на пух и прах. Най-много се стараеха „консервите“ от устманския политехнически институт. Като напук в този момент в залата влезе един репортьор и светна няколко пъти с магнезиевия си фотоапарат.

Но аз, кой знае защо, не бях особено огорчен. Гошка, естествено, ще ми даде да разбера. А за лятната експедиция ще ни отпуснат три пъти по-малко пари, отколкото трябва. Но бях направил всичко, което можах. Постарах се да променя дописката в утрешния вестник. Стараех се с всички сили. Нищо не излезе. И сега знаех, че във вестника всичко ще бъде написано точна както го бях вече прочел. Значи, момичето от стъклената будка наистина продава утрешни вестници!

3

Отидох да я взема в осем без двадесет. Не можах да се освободя по-рано. Двадесет минути, които оставаха до затварянето на будката, ми стигаха да се постопля.

— Е, как мина? — попита Катя, а очите и се смееха лукаво.

— Всичко беше точно така — отвърнах. — И докладът е фантазьорство. Само че това е много странно. Откъде ти докарват утрешните вестници?

— От печатницата — каза тя.

— И всички в Уст-Манск ли гледат съвсем спокойно на това, че ти продаваш утрешни вестници?

Стори ми се, че тя се натъжи.

— Та нали никой не знае, че са утрешни. За всички хора те са днешни.

— Чакай, чакай. Значи за тебе вестникът е утрешен, а за всички останали — обикновен, днешен.

— И за тебе е утрешен — каза Катя.

— Добре, и за мене. А за другите?

— А за другите е днешен.

— А често ли се срещат хора, за които вестникът да е утрешен?

— Не много често.

— А по-точно?

— Ти си първият — усмихна се тя и сбърчи нос. — Веднага си помислих, че ти ще го забележиш.

Време бе да затваря будката. Катя обу валенките си, изгаси лампата и затвори. Провървя ни — само след минута спряхме едно свободно такси. В такъв студ бе изключено да се разхождане по улиците, особено пък аз. Поканих я да отидем у моя приятел от студентските години и тя се съгласи.

Приятелят ми живееше в двустаен апартамент. Жена му тъкмо се бе върнала от работа и веднага се зае да пържи картофи. Трите деца, на възраст от шест до девет години, се разприказваха с нас за Том Сойер.

Прието е, щом се празнува среща, да се отвори бутилка вино. Естествено, и ние пийнахме. Към единадесет си тръгнахме. Изпратих Катя до общежитието й и дори влязох във вестибюла. Приказвахме още близо час, но вече не я канех да дойде с мен в експедицията. И аз самият с радост бих приел да продавам утрешни вестници.

Винаги съм искал да разбера всичко докрай и затова попитах Катя:

— И все пак каква полза от тези утрешни вестници, щом никой не знае за тях?

— Аз нали зная — отвърна тя.

— Но все едно, ти нищо не можеш да направиш!

— Не се знае — отвърна тя загадъчно. — Утрешните вестници се различават. Разбира се, не по всичко. Но по дребните неща. Времето е малко по-топло или малко по-студено. Някой се е разболял или е оздравял, някой се радва или скърби. Вестниците, които ми носят се различават малко и аз избирам един от тях. И именно той е истинският.

Тя с рязко движение наведе главата ми, целуна ме по устните и избяга с вик.

— Утре в девет!

А аз продължавах да стоя все така смутен и щастлив.

4

На сутринта станах към седем часа. Съквартирантът ми още спеше и виртуозното му хъркане вероятно се чуваше из цялата вселена. През нощта не можах да заспя от него, но дори и сега, когато вече бях буден, не бях в състояние да слушам трелите му.

Облякох се и отидох в бюфета да изям един горещ кренвирш. После се върнах пак в стаята, взех си палтото и чантата и тръгнах към хола. Поседях близо час. Трябваше да ида при Катя в будката в девет часа, а беше едва осем.

В осем и половина не се стърпях и хукнах презглава в мразовитата утрин. Навън съвсем не бе по-топло от предишния ден и, поучен от горчивия си опит, сега се придвижвах само бегом.

Вестникарската будна пак така блестеше като посипана с диаманти. Почуках на прозорчето и вместо поздрав викнах:

— Катя-Катюша, замръзвам!

Тя не ми отговори, вътре прошумоля смачкан вестник; дръпнах вратата и нахълтах в будката.

Катя седеше, обърнала към мен цялото си тяло, притиснала до гърдите си купчина вестници с мирис на прясно печатарско мастило.

— Навреме ли идвам? Не съм ли закъснял?

— Не зная. Може би — едва чуто каза тя.

Това ме поучуди и озадачи. Беше нещо разстроена и сякаш не й се искаше да разговаря с мене.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

— Да — каза тя. — Трябва да изляза.

Нищо не разбирах.

— Извинявай, Дмитрий. В десет часа избухна… ще избухне пожар в детския дом на улица „Вершинин“. Трябва да ги предупредя.

Погледнах за миг часовника си. Оставаше повече от час. Знаех, че до улица „Вершинин“, където беше детският дом, се стига само за десетина минути пеша.

— Някъде тук наблизо няма ли телефон? Просто ще им се обадим.

— Телефон има в Института по радиоелектроника. Но по телефона може и да не ни повярват. Трябва да ида там.

— Имаме време. Кога го прочете?

— Току що, ти тъкмо чукаше на прозорчето.

— Да вървим! — казах аз.

— Недей идва с мене. Трябва да ида сама.

— Глупости. Знаят ли се някакви подробности?

— Да — отвърна тя, но някак насила, сякаш не искаше да отговори, сякаш не казваше истината.

— Спасени ли са всички деца?

— Всичките… едно едва не изгоря.

Изскочих от будката, Катя излезе след мене, заключи и пъхна ключа в джоба си. Бях малко възбуден и не чувствувах студа така остро, както преди пет минути.

Тя ме хвана за ръка и двамата затичахме. Първите сто метра бягахме мълчешком, после тя извърна глава и изпитателно ме погледна. Опитах се да й се усмихна, но устните ми все пак бяха вече замръзнали.

— Бих дошла с тебе макар и като готвачка — каза тя.

— Тогава да тръгваме! Решавай! — Думите ми бяха бодри, но съвсем не прозвучаха героично.

— Хубаво би било — отвърна тя.

— Да заминем, Катя — възпрях я за миг. — Няма защо да чакаме лятото. Да заминем след три дена, още щом свърши конференцията.

Тя смешно сбърчи нослето си, кимна и отново ме помъкна. Тичахме по проспект „Киров“. При кино „Октомври“ минахме напряко и се озовахме на улица „Вершинин“ тъкмо срещу детския дом. Сградата беше нова, двуетажна, тухлена, прозорците й светеха и нищо не предвещаваше предстоящия пожар. За миг дори ми се стори, че Катя се е пошегувала с мене, че кой знае защо ме изпитва. Но тя така решително дръпна вратичката във високата не повече от метър ограда, че всичките ми съмнения изчезнаха. Вратичката веднага скръцна и се отвори, но на главния вход не ни провървя. Звънецът или не работеше, или никой не го чуваше. И едва когато решихме да обиколим къщата, се сетихме, че главният вход сигурно е затрупан в всевъзможни вехтории и се влиза през задния вход.

Вратата беше отворена и лампата — за икономия, разбира се, — бе изгасена. Като се спъвахме един в друг и в стъпалата, стигнахме до коридора. Тук беше светло. Срещу нас едва-едва се виждаше, по-скоро се отгатваше, главния вход иззад купчина от най-различни предмети — прозираше само горната част на вратата. Вдясно беше кухнята. Оттам се носеха приятни миризми. До нея имаше стая, нещо като столова, и там вече бяха насядали децата — рошави и стригани, с плитчици и с къса косичка. Две възпитателки с табли в ръце обикаляха масите. Вдясно беше спалнята. Естествено, не знаех какво има на втория етаж.

Катя веднага тръгна към вратата на стаята, където бяха децата, повика с ръка двете жени и каза:

— Може ли за малко?

Възпитателките, я погледнаха учудено, едната от тях остави таблата на шкафчето и се приближи към вратата.

— Добър ден — поздрави Катя и я помоли да излезе в коридора.

— Добър ден — отговори жената и прекрачи прага.

— Не ме питайте откъде зная това — започна Катя. — Няма да мога да ви обясня разбрано… но към десет часа в тази сграда ще избухне пожар.

— Ах! — жената се хвана за гърдите.

— Трябва да облечете децата и да се уговорите с хора от близките къщи да ги приемат временно.

— Ах! — повтори жената и повика другата възпитателка. — Мария Павловна!

Децата следяха сцената с интерес и вече започваха да шумят и да лудуват.

— Мария Павловна, пожар! — занарежда жената.

— Какво има! — строго попита Мария Павловна. — Вие кои сте!

— Аз съм продавачка на вестници, а той инженер. В десет часа тук ще избухне пожар. Трябва да изведете децата.

— Да ги изведем в тоя студ? — пак така строго попита Мария Павловна.

— Ама пожарът… — прошепна първата възпитателка.

— Трябва да се действува — реших да се намеси в разговора и аз. — Имате ли телефон?

— Имаме — отговори Мария Павловна и го посочи с ръка. Телефонът беше зад гърба ми.

— Той ще се обади в пожарната команда, а вие обличайте децата. — Катя говореше спокойно и тихо. Стараеше се да говори убедително, за да й повярват.

Първата възпитателка, като ахкаше уплашено, изтича на втория етаж. Готвачката излезе от кухнята и се присъедини към нас. Отвън дойде портиерът, увит с шал едва ли не чак до челото, и опря на пода дървената лопата, която днес бе абсолютно ненужна.

Набрах номера и когато ми отговориха, казах в слушалката:

— Пратете една пожарна кола в детския дом на улица „Вершинин“.

— Откога гори? — деловито попитаха оттатък и викнаха на някакъв невидим за мене събеседник: — Пали седма! И какво гори? — това вече бе предназначено за мене.

— Засега нищо, но в десет часа ще пламне.

— Пак шеги — каза недоволно гласът и ми затвориха телефона.

Втори път набрах номера, но и сега разговорът има същия успех. Не ми вярваха.

От втория етаж слязоха три жени. Едната от тях беше директорката на детския дом.

— Противопожарната ни охрана е в ред — каза ни тя. — На проверка ли идвате?

Наложи се Катя отново да обяснява, но директорката ни замъкна до стената и ни накара да прочетем „редът за евакуиране на децата в случай на пожар“. „Редът“ беше просто чудесен и бе много жалко, че бе неосъществим в даденото здание при каквито и да е обстоятелства.

— Имате ли поне пожарогасители? — попитах и все поглеждах часовника си. Наближаваше десет.

— Имаме — каза директорката. — По-точно, имахме. Ей тук бяха — и тя посочи три петна, по-тъмни от останалата част на стената. — Единият падна и едва не уби Танечка Солнцева. Наложи се да ги занесем в бараката.

Времето минаваше. Трябваше да се предприеме нещо.

— Защо пожарогасителите не са по местата си!? — креснах аз.

Директорката внезапно се уплаши. Кой ги знае, може наистина да са комисия на проверка.

— Аникеич! — извика тя. — Бързо донеси пожарогасителите!

Портиерът хукна към улицата и веднага се върна пак, защото ключовете не били у него. Жените нервно заспориха у кого може да са ключовете. Аникеич ги намери из джобовете си и пак хукна към улицата.

— Обличайте децата! — заповяда Катя.

Чудеха се дали да я послушат или не. Накараха децата да станат от масите и ги поведоха по коридора. Но вършеха всичко някак неуверено, сякаш все се надяваха, че всеки момент лъжливата тревога ще бъде отменена.

Децата бяха петдесетина. И както разбрах по-късно, на втория етаж имало още сто и двадесет. Започнах да разчиствам вехториите пред главния вход. Шейните хвърлих направо в спалнята, качетата с останки от вкиснало зеле търкалях към кухнята. Някой се опитваше да ми помага, но аз им извиках по-бързо да обличат децата и веднага да ги извеждат на улицата.

Катя пак позвъни в пожарната команда и тоя път изглежда повярваха. Вече бях разхвърлил половината купчина и сега трябваше само да се добера до вратата, за да изтикам останалите боклуци направо на улицата. Газех из някакви гребла, лопати, стари изтривалки и кофи с пробити дъна.

Готвачката изгаси печката в кухнята с вода. Започнаха да изключват електрическите печки, но контактите бяха на най-неподходящи места, така че не бе много лесно да се доберат до някои от тях. Една от възпитателките отиде в киното да се уговори със служителките да приберат децата във фоайето. Директорката все още не ни вярваше. Какво ли би ни направила, ако всички тези макар и импровизирани мерки се бяха оказали напразни!

Вратата на задния вход се отвори и в коридора нахълта портиерът с два пожарогасителя в ръце. Той кихна няколко пъти, като се опитваше да каже нещо. Най-сетне успя.

— Пожар! — извика той, прибави няколко ругатни и хвърли пожарогасителите на пода. Но от замръзналите пожарогасители нямаше никаква полза. А парата, нахлула в коридора заедно с портиера, все не се разнасяше. Не беше пара, а дим. Очите ми смъдяха. Портиерът се спусна да ми помага. И когато купчината вехтории пред главната врата бе разчистена, дървената стена вече гореше.

След двадесет минути дойде пожарната команда. Децата вече бяха в киното. Противопожарното началство остана да изясни причините за пожара. Възпитателките още не можеха да дойдат на себе си след случилото се. А аз се носех по улиците с колата на „Бърза помощ“, стиснал в ръката си студената мокра длан на Катя. Тя се бе опитала да задържи падащата дървена преграда между две стаи, за да могат да изведат и последните деца. Бяха ги извели от втория етаж долу на двора през запасния изход по металическата стълба. Бяха извели всички деца, но Катя не бе успяла да отскочи и горящата дървена стена я бе затиснала. Само минута преди това тя ми бе подала едно полуоблечено момиченце и ми бе извикала да чакам на улицата под прозореца, защото може би щяло да се наложи да подава децата оттам.

Аз нямах дори и дребни обгаряния. Но не ми позволиха да видя нейното лице, то бе покрито с нещо бяло.

5

Седях в чакалнята на клиниката объркан и съкрушен. Бяха ми казали, че ще направят всичко, което е по силите им. Знаех в какви случаи се говорят такива неща.

На три пъти ме караха да си отида, защото с нищо не можех да им помогна и само дразнех лекарите с въпросите си. Когато вече за четвърти път ме пъдеха, а аз измислях все нови и нови доводи да остана, един от младите лекари изведнъж каза:

— Нека се опита, щом иска да помогне. Утре ще съобщят за това във вестниците, довечера ще го предадат по радиото, но може би ще е вече късно. Къде живеете?

Поклатих глава:

— Не съм тукашен.

— Жалко. Значи нямате тук познати!

— Имам, но са много малко.

— Трябва да присаждаме кожа. Трябват ни доброволци. Петнадесетина души. А може би и повече.

— Ще намеря! — извиках и изхвръкнах на улицата.

Конференцията вече бе започнала работата си.

Съобразих, че не бива да вдигам паника и намерих своя състудент.

Той ме изслуша мълком и каза:

— Гледай ти! А вчера беше толкова весела. — И после добави: — Добре, че ми каза. Ще направим всичко необходимо. Най-напред ще пратим вашата секция.

Влязох заедно с него в залата, където заседаваха радиофизиците-почвеници и седнах на първия попаднал ми стол. Приятелят ми размени шепнешком няколко думи с председателя на секцията и той, като изчака оратора да завърши доклада си, съобщи на всички:

— Другари! В града е станал нещастен случай. Нужна е кожа за присаждане. Предлагам да прекъснем работата си и всички заедно да отидем в клиниката. Не е далеч оттук, само през два квартала… Животът на момичето е в опасност.

На отделни групи през определен интервал в клиниката дойдоха всички участници в конференцията.

Към един часа следобед все пак ме пуснаха да видя Катя. Бяла възглавница, бяла завивка и плътен слой бинтове вместо лице. Виждат се само черните кръгчета на очите с обгорели мигли и едва очертаните устни. Седнах на столчета до леглото. Катя ме гледаше с неподвижен поглед, без да мига. А аз не знаех какво да й кажа в този момент. Всички думи заседнаха на гърлото ми. Искаше ми се просто да я помилвам по бузите и по косата, но не биваше. Затова само й кимнах и се опитах да й се усмихна ободрително. Не зная какво прочете тя в моята усмивка, но устните й помръднаха и по движенията им разбрах, че каза:

— Ще ми почернеят бузите и няма да ме обичаш…

— Ще те обичам, ще те обичам — казах. — Ще те отведа от Уст-Манск, Катя. А през лятото ще идем във Васюгинските блата да храним комарите.

Изведоха ме от стаята. Катя пак се бе почувствувала зле.

— Тук с нищо не можете да ни помогнете — казаха ми. — Идете си в хотела. Отбийте се в службата на Катя, съобщете какво се е случило. С една дума, вършете нещо, действувайте. Утре сутринта можете да дойдете пак.

Излязох на проспекта и тръгнах надолу по него.

6

Изпаднал бях в някакво вътрешно вцепенение, в главата ми нямаше никаква мисъл.

Даже студа не чувствувах. Така стигнах до Катината вестникарска будна и си спомних, че ключът от нея е в джоба ми. Отключих, влязох вътре и запалих лампата. Вестникът беше обърнат с четвъртата си страница нагоре. Веднага намерих бележка в рубриката за произшествията. В нея се казваше, че вчера в десет часа, поради неизправност в електрическата инсталация в детския дом на улица „Вершинин“ е избухнал пожар. По време на работите за спасяване на децата е загинала Екатерина Смирнова.

Катя Смирнова. Аз даже не знаех че се казва Смирнова. Тя бе просто Катя-Катюша.

Във вестника не пише истината. Тя не загина по време на спасителните работи. Тя е жива!

Случайно погледнах смачканата страница на вестника до мене и си спомних, че когато дойдох сутринта в будката при Катя, тя бе смачкала един вестник, погледнала бе този, който сега беше пред мене и едва тогава бе казала, че ще има пожар. Тя е знаела какво ще стане с нея и въпреки всичко е тръгнала.

Разгънах смачкания вестник. И той беше утрешен. И в него имаше бележка за пожара. Само че в нея се казваше, че е загинал Дмитрий Егоров.

Кръвта в слепоочията ми глухо заблъска. Едва сега разбрах с цялото си същество какво искаше да каже тя, като спомена, че сутрин избира вестниците. Тя винаги получава по няколко различни екземпляра. И днес бе избрала смърт за себе си само защото иначе щях да умра аз. Трябвало е аз да задържам падащата горяща стена, а тя ме прати на улицата със задача, която можеше да изпълни всеки друг. Трябвало е аз да лежа затиснат под пламтящите дъски.

Взех от купчината един вестник… Загинал е Дмитрий Егоров… Трети… Пак същото. Упорито търсех нужния ми вестник. Трябва да има и трети вариант! Трябва! Катя просто не е имала време да го намери. Тя е бързала много. Зарадвала се е, че е намерила втори вариант, че ще остана жив… Днес аз ще избера утрешния вестник.

И ето че намерих екземпляра, който търсех. Той бе истинският. Защото стотици хора бяха направили всичко, за да живее тя, стотици хора, без сами да знаят това, се бяха постарали да променят съдържанието на тая бележка.

Реших да избера и да продавам тъкмо тоя вестник, за да знаят всички, че Катя е жива, че тя само е получила страшни обгаряния, но че ще живее, непременно ще живее. Ще внушавам това на всички, които надникнат в будката.

Но беше много студено и никой не спираше пред нея. Тогава излязох навън с куп вестници в ръце и започнах да ги раздавам на минувачите.

— Четете, моля ви, за Катя Смирнова! Тя ще живее! Прочетете! Катя ще живее! Пожелайте това!

Отначало си мислех, че ще ме вземат за луд. Но нищо такова не се случи. Минувачите вземаха вестника, спираха се, разпитваха ме, съчувствуваха ми, изказваха надежда, че тя, разбира се, ще живее.

— Трябва много силно да пожелаете това — казвах им аз. — Та тя, Катя, ви създава малки и големи радости. Вие не го забелязвате, защото не знаете, че ако нея я нямаше, нямаше да ги има и вашите радости. ТЯ иска времето да е хубаво и вие отивате на разходка в гората. ТЯ предотвратява катастрофите по улиците. ТЯ помогна на деветдесет момичета да срещнат своите момци. А без нея можеше и да не ги намерят. Наистина, тя не може да изпълни плана дори на един малък завод или фабрика. Но това не е беда. Други ще го направят. Четете вестника. Нека Катя живее!

— Та тя е добрата фея на Уст-Манск — каза някой.

Повярваха ми и сега вече знаех: Катя ще живее, защото всички искат това.

Отбих се в централната поща и предадох ключовете от будката. После отскочих и до конференцията и „консервите“ от Уст-Манския политехнически институт ми казаха, че засега ще работя в техните лаборатории, че в моите фантазии все пак има нещо, че вече са изпратили телеграма до моя институт да ми продължат командировката. Разбираха, че сега не мога да замина от техния град.

Ще остана тук, в Уст-Манск, докато им докажа, че човекът е способен да вижда през земята, докато Катя оздравее, докато започне подготовката за експедицията, докато двамата с Катя отлетим на Север, в блатата, при комарите, при дъждовните дни и при песни.

Тичах към клиниката. На двадесет крачки нищо не се виждаше — толкова гъста беше мъглата. Петдесет градуса под нулата. От време на време снегът заскриптява под нечии стъпки, пронизително изсвирват автомобилни клаксони и студ, студ… Студ и в Уст-Манск, и в предградията му, и на хиляди километра наоколо…

Бързах да ида при Катя, защото тя ме чакаше.

Край