Георги К. Кирилов
Нищо и никаква бензиностанция

После попи с кърпа потта от челото си. „Трябва да се обръсна“ — помисли. Но реши да отложи това за сутринта. Космическият му кораб стоеше пред него неподвижен, стъпил здраво на огромните си коленчати крака. Всяка вечер той го почистваше от прах — пускаше огромните вентилатори и те издухваха всичко, което можеше да се полепи по сребристата му повърхност. Понякога му се струваше, че ще издухат и буквите. Ала те винаги си оставаха едни и същи, червени и близки и се виждаха още щом навлезеше в южния край на голямата северна долина. „МИЦАР–2“. Познати, червени и близки като живи славянски букви.

— Трябва да се обръсна, но преди това ще се занимая с тебе, а себе си ще отложа за утре сутринта — каза той на ракетата.

Като я почисти и като спря вентилаторите, астронавтът се изми. Седна край масичката пред ракетата и отвори туба студено кафе. След туй провери звездните батерии — те бяха увеличили запаса си от енергия и това му възвърна част от увереността.

— Добър вечер! — каза магнетофонът.

Астронавтът се усмихна.

— Как премина днешният ден? — попита магнетофонът.

Астронавтът повдигна рамене.

— Чудесно! — одобри магнетофонът.

И му предложи музика. Тиха музика за привечерни поля с трева, окъпана в последните лъчи на слънцето, за косачи, които бавно се прибират уморени. Той се отпусна върху плетената облегалка на стола… А после се чуха звънци на стада и женски глас запя. Астронавтът се опита да му приглася, но скоро се отказа — никога през живота си не е могъл да пее. Още повече, че сега гласът му се стори сух, драскащ глас на остаряващ човек.

„Според пресмятанията ми — помисли той, — би трябвало да съм навлязъл в четиридесетте“.

— А спомняш ли си? — обади се магнетофонът. — Спомняш ли си?… — той се запъна, забави продължението на въпроса. Астронавтът се усмихна:

— За кое по-напред? — Знаеше, че на това място лентата е повредена, че след малко ще се чуе:

— … за своята последна вечер на Земята?

— Искаш да кажеш: за последната вечер преди да се отправя за този полет! — поправи го Астронавтът. — Защото аз съвсем не смятам тя да е била последната ми вечер на Земята. Аз ще се върна отново и зная, че ще имам още много, много, много други вечери, преди да е настъпила последната ми вечер… — Той обърса с длан устните си: — Но тъй като ти се интересуваш за последната вечер преди да се отправя за този полет… Интересуваш се за пътуването ми с влак през лятната равнина. За хората, които в привечерните часове косяха ливадите или седяха край малките язовири да ловят риба с въдици. И за селянката с бялата забрадка, която, подпретнала поли над коленете си, прекарваше двете крави през реката…

А влакът летеше през равнината и не му даде минутка повече да ги погледа. Представи му ги само като видения, като мечтани някога намерения и бързаше, бързаше… Толкова обикновено и делнично бе всичко. Какво имаше всъщност? Утре щяха да се появят лаконични съобщения във вестниците, че е отлетяла „поредната ракета, за да търси нови контакти с извънземните цивилизации“. Не се обявяваше дори името на астронавта. Едно лаконично съобщение за една делнична работа. Хората бяха свикнали отдавна с подобни неща. Те въобще свикват с всичко… А над равнината падаше здрач, небето запалваше първите си звезди…

— Слушай — прекъсна го магнетофонът, — я ми кажи ти наистина с какво си се занимавал днеска?

Астронавтът не побърза да отговори. Над острите зъбери на скалите небето потъмняваше. От тази планета звездите се виждаха големи колкото луни. Нощите тук биваха светли като осветени с прожектор. А предметите хвърляха на всички страни бледи, преливащи се една в друга сенки, макар никоя от тях да не бе истинска.

— Открих едно шосе — каза Астронавтът. — Повървях по него малко, без да ме срещне или задмине никаква кола. Като повървях още няколко километра, стигнах до бензиностанция. Но и там не намерих никого. Тя трябва да е била изоставена преди много време, защото покривът и стените й бяха покрити с дебел слой ситен прах. Като утайка. А също така и апаратите за бензин… Седнах на километричен камък да погледам и тръгнах пак. Жалко, че нямах велосипед… Смятах да не се прибирам, но ме достраша макар да знам, че няма никого. Тук някога сигурно е съществувал живот, ала обитателите на планетата трябва да са стигнали до самоунищожението. Както на много други места във Вселената. Когато на някого започне да му липсва мъдрост и губи отговорност за онова, което прави, неминуемо се стига до съдбата на тази планета…

Магнетофонът остана без реакция — лентата не бе подготвена още за това откритие.

— Жалко, че нямам поне велосипед — повтори Астронавтът. — Но ако утре тръгна, може би ще открия. Само един велосипед ми е нужен, нищо повече.

— Не е ли време да хапнеш? — предложи магнетофонът.

— Не съм гладен — каза Астронавтът.

— Приятен апетит — пожела магнетофонът.

Лентата продължаваше да се върти и Астронавтът чу бавна вечерна музика, изпълнявана на пресипнал саксофон. Саксофонът свиреше толкова бавно, сякаш ужасно му се спеше. Астронавтът отвори още една туба с кафе. После стана да се поразтъпче. Обувките му потънаха в мекия прах, стъпките не се чуваха, като че ли се разхождаше по кадифе. Цялата планета тук приличаше на стар селски път сред полята — там, на родната му Земя! — на стар селски път, покрит с топла пепел. Щеше да премине по такъв стар селски път, да стигне до селото и да си купи къща с двор и лозе…

Звездите, големи колкото луни, се движеха бавно по небето и отместваха сенките на предметите. Какви предмети бяха това? Островръхите зъбери на ниските скали, неговата „МИЦАР–2“, масичката, столът, столът за магнетофона… И бензиностанцията, и апаратите за бензин, потънали в прах, и километричните камъни край шосето, ала те не се виждаха от тука. Бе пребродил стотици километри наоколо, докато открие накрая това шосе и бензиностанцията. Може би щеше да открие и други неща. Но как да се свърже с тях? Ако беше имало велосипед… Или поне… телефон!… Астронавтът се плесна по челото: и аз да не се досетя до сега!

Изключи магнетофона и се запъти към бензиностанцията. „Невъзможно е там да няма телефон!“ — повтаряше си, докато крачеше забързан по шосето.

Вратата се оказа отключена и той влезе без усилие. Очакваше, че ще намери мрежа от паяжини. Всичко си беше на мястото. Дори столът, на който бяха седели, бе едва отместен встрани, като че ли продавачът от бензиностанцията е станал съвсем набързо, оставил си е съвсем за малко работата над тефтера с графите, за да види какво става навън. Може би го е смутил ослепителен блясък или силен тътнеж, последван от шум на приближаваща взривна вълна. Той е излязъл да види, какъв е този вятър, дето с такава невъобразима сила помита всичко пред себе си. И така е бил изтрит от лицето на планетата. Необяснимо е само как бензиностанцията се е запазила непокътната, апаратите за бензин и няколкото километрични камъка покрай шосето. Това щеше да си остане загадка, наредена до безбройните други загадки, препълнили съзнанието му.

Астронавтът видя телефона — с клавиши вместо с диск — вдигна слушалката, но не се чу никакъв сигнал. Почака няколко секунди, опита отново, набра произволен номер.

— Всичко е унищожено, какво си въобразявам — каза той.

Поразходи се из стаята, позяпа таблата по стените, отвори помещението за почивка — леглото бе неоправено, чифт домашни пантофи се таяха до стената, после надникна в хладилния шкаф. Освен няколко бутилки с непознато питие — дори не го помириса — и няколко плода, подобни на райски ябълки, друго нямаше. Той не взе нищо със себе си. Излезе от бензиностанцията и притвори полекичка вратата. Ни глас на нощна птица се чуваше, ни полъх на вятър се усещаше, ни листа прошумоляваха някъде.

— Дори в пустинята не е толкова пусто — рече си той…

А когато приближи ракетата, внезапно долови шум.

— Нищо не разбирам — каза един глас.

— И аз — добави друг глас.

— Обхваща ме ужас — каза женският глас.

Астронавтът видя двама души в сребристо облекло да обикалят около ракетата му. Извади револвера от джоба си, зареди го и тръгна полека напред.

Двамата в сребристи костюми продължаваха да обикалят ракетата.

— Но оттук като че ли току-що си е отишъл някой — каза единият, с мъжки глас. — Ето, погледни масичката… И стъпките, които се отдалечават.

Астронавтът се осмели, прибра револвера и излезе от прикритието си. Двамата зад масичката стояха неподвижни. Астронавтът се приближи с бавни крачки, застана от другата страна и дълго ги гледа с вторачени очи. Двамата не смееха да помръднат. Бяха млад мъж и млада жена със сребристи костюми, прилепнали плътно до красивите им тела. Жената прибра с ръка косата, скрила половината й лице, показвайки с това, че още е жива.

— Вие да не идете от Земята? — каза Астронавтът.

Двамата кимнаха едновременно.

— Седнете — каза Астронавтът и премести магнетофона от единия стол.

— А ти… кой си? — попита мъжът.

Астронавтът отвори три туби с кафе, привлече един камък и седна на него. Двамата чакаха. Вместо отговор, Астронавтът включи магнетофона и им предложи простичка земна мелодия.

— Шлагер от преди тридесет и пет години — каза жената.

— Толкова ли бързо е минало времето там? — запита Астронавтът.

— Само ти ли си на тази планета?

— Една авария ми се случи. Бяха ми се повредили звездните батерии. Принудих се да кацна за известно време.

Златната коса на жената пак бе закрила половината й лице, но този път тя не я оправи. Наведена леко напред, гледаше Астронавта с мек поглед на скандинавка. Той се почувствува неудобно.

— Днеска открих едно шосе — каза той. — И една бензиностанция край него. Предполагам, че тукашните жители в някакъв върховен момент на своето развитие, са направили нещо лошо със себе си.

— Как? — попита жената.

— Не ми е ясно само, по какъв начин е оцеляла бензиностанцията.

— Има хиляди начини — каза мъжът. — Може би след ядрена война, може би просто на планетата й е омръзнало да ги търпи и ги е отхвърлила от раменете си.

Астронавтът се усмихна.

— А що се отнася до бензиностанцията — продължи мъжът самоуверено, — просто е оцеляла. Нали винаги след катастрофа нещо трябва да оцелее. За да ни накара да си блъскаме главите над него, за да ни наведе на някакви мисли. За да ни накара да търсим и да се ровим из руините… По какъв начин оцелява? Никой не може да ти каже. Да речем, че това, което се е случило, е бързало много и в бързината си е пропуснало бензиностанцията. Просто се е загледало нанякъде, от където може по-лесно да се мине и е пропуснало бензиностанцията. Съществуват хиляди възможности…

— Отдавна ли сте тръгнали от Земята? — попита Астронавтът.

— Преди десетина години създадохме космически кораби, които се движат със скорост, близка до скоростта на мисълта — каза мъжът.

Астронавтът не се изненада. Още по негово време това се очакваше.

— Прекарахме двадесет дена на една друга планета — обясни жената, — прилична на тропически остров. Следобед тръгнахме оттам. Привечер ще трябва да се прибираме, защото отпускът ни свършва в понеделник.

Астронавтът се замисли отново за бензиностанцията, оцеляла по чудо край шосето след катастрофата. И реши — след като двамата отлетят, отново ще се върне там.

Слънцето се показа бавно над скалите. Магнетофонът се обади:

— Добро утро!

Мъжът и жената трепнаха.

— Добре ли спа, приятелю? — продължи магнетофонът.

На Астронавтът му стана тъжно, че не ще може да отговори.

— Нещо ви попитаха — каза жената.

Астронавтът се усмихна виновно:

— Извинете! Беше чудесна нощ! — обърна се той към магнетофона.

— Радвам се — каза магнетофонът.

Астронавтът посочи с очи ролките, които се въртяха:

— Когато човек е сам какво ли не измисля!

— А на нас на Земята вече ни омръзна — каза мъжът.

В този миг се чу мелодията. Закачлива утринна мелодия, която Астронавтът бе взел със себе си от Земята. Простря се безкрайна зелена равнина — като копнеж! — сред нея се опъна път. Цъфтяха маргаритки из тревите, бръмчаха пчели. Един бял кон препускаше в далечината, появи се още един — черен. И те започнаха своята утринна гонитба, а краката и гърдите им се мокреха от росата. Като се наиграха, конете се скриха пак зад хълмовете, а равнината се стопи върху масата. Мъжът и жената се погледнаха, те не посмяха нищо да кажат.

— Не ви ли се доспа? — попита Астронавтът.

— Приберем ли се на Земята, ще чакаме с нетърпение следващия отпуск — каза мъжът. — Добре ще е, ако може човек една година да работи на една планета, другата — на втора. Така никога няма да му омръзне.

Астронавтът пак си представи зелената равнина, от която белият и черният кон бяха си отишли. Само пътеката се протягаше от край до край сред високата трева. А по нея се зададе момченце с черни кадифени дрешки — черно палтенце, черни къси панталонки с черни копченца, бели чорапки и бели сандалки. То вървеше замислено по пътеката и държеше в една ръка маргаритка за дългата дръжка. Астронавтът знаеше, кое е това момченце — пазеше една снимка от своето детство — само че на нея зелената равнина я нямаше. Но зелената равнина представляваше нещо, което сега му е необходимо. И момченцето с черните кадифени дрешки и белите сандалки. А от другия край на пътеката се зададе ново момченце — с червено костюмче, с червени чорапки и бели сандалки. И то държеше в ръката си маргаритка за дългата дръжка. Двете момченца се срещнаха насред равнината на пътеката, погледнаха се едно друго, сякаш се познаха, усмихнаха се и се уловиха за ръце. Те странно много си приличаха. Астронавтът знаеше кое е второто момченце — носеше си снимка от детството на своя син…

— Все едно и също, все едно и също — обади се мъжът.

Астронавтът го погледна.

— А сега се връщаме от някаква планета с пищна тропическа растителност, каквато някога се е срещала само в екзотичните острови. После попаднахме тук — африканска пустиня не ни трябва! — продължи мъжът. — Земята вече е тясна да побере нашите търсещи духове. Земята вече не ни задоволява. Струва ми се, че ние сме я изпреварили. Тя е твърде стара вече за нас.

— Планетата, на която стоим сега, не е като африканска пустиня — каза Астронавтът. — Вие не сте оставали съвършено сами на нея, за да разберете. Когато се движиш из пустинята, ти чуваш в горещите африкански нощи вой на хиени и на чакали. Шум от движението на влечуги. А тука няма какво да чуеш, освен ехото на собствения си глас.

— Ти си уморен човек — каза мъжът. — Ти си преситен от дългото си отсъствие от Земята. Затова така говориш. Ако беше на наше място…

Астронавтът му отговори като го погледна:

— Ами, ако вие бяхте на моето?

Настъпи неловко мълчание, от което нито мъжът, нито жената се опитаха да излезнат. Просто защото не можеха. Тогава Астронавтът им помогна:

— Мъдростта не се ражда от преситеност! Мъдростта се ражда от липса!

— Може би ние ще трябва да тръгваме? — обади се мъжът.

Астронавтът гледаше съсредоточено в една точка. Това издаваше неговата самотност. Но той не се опита да спре двамата.

— Нашият кораб е зад скалите — каза мъжът.

Астронавтът кимна, без да раздвижва погледа си.

Когато се закриха зад скалите, жената попита мъжа си:

— С какво го обидихме?

След туй отлетяха.

Астронавтът не повдигна очи дори към небето. Но него го очакваше бензиностанцията. Изправи се. Коленете го боляха. Погледна с нежност магнетофона и тръгна. Излезе на шосето. По едно време нещо го накара да се обърне. Двете момченца — едното с черните кадифени дрешки и другото — с червеното костюмче, вървяха след него, уловени за ръце. В свободните си ръце държаха по стръкче маргаритки за дългите дръжки. Астронавтът ги почака. Двете момченца пристигнаха, той ги улови за топлите ръчички и така тримата продължиха напред по шосето. Като ги гледаха, в изстиналата памет на километричните камъни възникваха някакви спомени. Тримата вървяха без да говорят с думи. Те знаеха, че думите не винаги са достойни за онова, което трябва да кажат. Само стискаха уловените си ръце и когато пристигнаха при бензиностанцията, се изправиха пред едната й стена, начертана с безформени сенки, загатващи нещо неразбираемо, и постояха там в мълчание. Момченцата — едното с черните кадифени дрешки и другото — с червеното костюмче — се наведоха, поставиха полека двата цвята от маргаритки до стената, пуснаха ръката на Астронавта, уловиха се пак за ръце и без да проговорят дума, без да се сбогуват дори с него, се отдалечиха по шосето. Астронавтът стоеше неподвижен пред стената на бензиностанцията. За един миг дори като че ли се сля с безформените отражения и сенки и продължаваше да гледа двете момченца, които се отдалечаваха. И от тогава непрекъснато ги виждаше пред очите си да се отдалечават: едното — с черните кадифени дрешки и белите сандалки и другото — с червеното костюмче и белите сандалки.

— Добър вечер! — поздравяваше го магнетофонът.

— Приятна вечеря! — пожелаваше му магнетофонът.

— Лека нощ! — успокояваше го магнетофонът с неговия глас.

А една сутрин реши, че е настъпил моментът да му каже:

— Време е да се връщаме Там…

Астронавтът погледна небето, изпълнено със звезди. Някъде сред тях се намираше и Земята.