Ноел Бери Маккю
Вълшебният амулет (4)

Четвърта глава

Сега всичко бе различно, помисли тя. Деймън не се беше върнал при нея с любов и горчивината забушува като порой в тялото й, гасяща успешно пламъците на спомена. Вече бе неспособна да се носи по реката на страстните му желания, защото помнеше колко фалшиви се бяха оказали прошепнатите му обещания, докато двамата лежаха заедно през онази далечна нощ.

Сега нямаше да има обещания, той не й беше оставил никакви съмнения за това.

— Ще уважиш ли задълженията си, Тара? — беше попитал, стегнатото му тяло я притискаше към стената, докато шумът от изсвирващи гуми бе известил заминаването на Франк. — Твоят дядо се съгласи с нашия брак, понеже знаеше, че едва ли някой от народа му ще те вземе за жена заради смесената ти кръв. Обясняваше, че ти си ничия, че си принудена да следваш два пътя. Не бе преставал да се притеснява за бъдещето ти и женитбата ни го направи щастлив, понеже знаеше, че си намерила мъж, който с охота те приема. В момента, в който ти окачи амулета на врата ми, аз станах частица от вашите стари поверия. Ще отречеш ли това?

Наранените й очи бяха уловени и задържани от неговите; от безкръвните й устни с усилие се бе откъснала една-единствена дума:

— Не.

— Преди да напуснеш резервата, аз обещах на баба ти и дядо ти, че ще поемем и по двете пътеки, така ще сторят и нашите деца и възнамерявам да спазя обещанието си.

— Не е ли малко късно, Деймън?

Почувства как натискът от ръцете му, обхванали бузите й, леко се увеличи, но това бе само знак, че обвинението й бе постигнало целта си.

— Това — каза той и докосна с ръка талисмана върху гърдите си — казва, че никога не е прекалено късно. Ти винаги ще бъдеш моя жена.

— Добре — промърмори тя и откъсна очи от жилестите пръсти, галещи камъка. — Приемам, че съм свързана с теб чрез амулета на майка си, но ти се подигра с всичко, което той символизира, и аз никога няма да те приема като мой съпруг. По-скоро бих живяла сама до края на живота си, отколкото да бъда принудена да го споделям с теб.

— Защо трябва да се интересувам от чувствата ти? — процеди той и подигравката в очите му отвори още една рана в сърцето й. — Сайкс държи ключа за разтурването на брака ни. Убедил те е, че ще си по-щастлива в неговите обятия. По-добър любовник ли е от мен, а, Тара? — попита той и очите му потъмняха.

— Това не е вярно — извика тя. — Не се опитвай да прехвърлиш вината си върху него.

— Не се преструвай, че не знаеш как ме е открила бившата ми съпруга.

Последното сякаш бе изречено просто така, но носеше в себе си силата на убедеността. Тя се втренчи в него онемяла, нежелаеща да повярва на намека в думите му.

Като навлажни изсъхналите си устни с върха на езика, тя поклати глава в отрицание.

— Защо ти е толкова трудно да приемеш истината? — Той се изсмял дрезгаво, макар в очите му да не личеше и сянка от веселие. Внезапно устните му се свиха при шокирания й израз. — Да не искаш да кажеш, че не си замесена от самото начало? — присмя се той и устата му се изкриви презрително. — Ти, малка глупачке. Значи си била играчка в ръцете му.

— Не желая да слушам повече лъжите ти — възпротиви се тя, отказвайки да срещне неговите очи, упорито взираща се в една точка през рамото му. — Невъзможно е да се открие една жена в град с подобни размери.

— Нищо не е невъзможно за мъж, решил да отнеме чуждата жена. — Той настояваше, тонът му бе сух. — Омаял е едно от младите момичета в персонала ми и тя му е дала предишния ми адрес, а останалото е лесно.

Тя си помисли за несъмнената преданост на Франк през изминалата година и омаломощено се свлече по стената. Припомни си кучешката му настойчивост, докато той се опитваше да я накара да се омъжи за него, и откри, че вярва на Деймън. Молбите му бяха започнали почти веднага щом Деймън я бе оставил и се бяха подновявали почти фанатично след всеки отказ. Защо не бе заподозряла, че и Франк е въвлечен? Всички признаци са били налице. Не бе ли показал, че знае за предишния брак на Деймън, когато за първи път бе посял семената на съмнението в главата й. Макар тя да защитаваше Деймън, не беше ли Франк постигнал своята цел, когато бе намекнал, че Деймън е женен човек? Щеше ли да повярва на лъжите на бившата му жена така безапелационно, ако неверието вече не бе започнало да бере в нея?

Ако това не е било достатъчно да я накара най-сетне да си послужи с главата, поне би трябвало да се усъмни, когато той я поощряваше да подаде молба за развод. „Направи го колкото за пред хората, скъпа — бе я умолявал той. — И двамата знаем, че бракът ти е невалиден, но се е състояла церемония и само ще спечелиш, ако получиш документ за анулирането му.“

Тя бе отказала да последва съвета му, без всъщност да казва как смята да постъпи, припомни си тя. Може би, дори ако за момент бе обмисляла брак с Франк, действията й по отношение на нейното бъдеше биха били по-решителни. Но след всичко случило се, сякаш сърцето й я бе напуснало. Всяко споменаване на Деймън бе карало да замръзва вътрешно, мозъкът й я предупреждаваше отбранително, че всякакви мисли за него трябва да бъдат потискани.

Можеше да разбере чувствата на Деймън, но той положително би могъл поне да се опита да разбере, че тя е била жертвата, а не престъпникът. Ако държеше на нея, нямаше да я обвинява, без да й даде възможност да се защити.

Мълчанието й счупи тънкия лед, който удържаше гнева му. С яростна настойчивост той я издърпа от стената и я взе в прегръдките си.

— Деймън, недей.

Следващите му думи я пронизаха с прецизността на добре наточен нож, отваряйки повторно старата рана и карайки я отново да прокърви.

— Нямаш право да изискваш каквото и да било, Тара. В случай, че си забравила, сдобиването ти с любовник те е лишило от твоите права. Като си отишла от моето легло в това на Сайкс, ти си потънала до ушичките в лъжи!

Срещна потрепващите му от ревност очи. Нейните се разшириха невярващо при това обвинение, болката задуши всякакъв протест. Минаха секунди, преди накрая напрегнатата тишина да се наруши от яростното й поемане на дъх. Как смее той да мисли, че е способна на подобно двуличие? Той взимаше любовта, която тя му бе доказвала всячески, и я превръщаше в нещо грозно. В този миг гордостта я накара да настръхне и на лицето й се изписа обзелият я гняв. Ако на Деймън му се щеше да вярва на най-лошото, тъй да бъде. Проклета да е, ако започне да моли за прошката му за нещо, което изобщо не е сторила!

Деймън уморено завъртя глава и с рязко движение се отдръпна от нея. Сега той беше този, който отбягваше разпаления й поглед, лицето му бе все същата студена каменна маска.

— Хайде да си спестим лъжите — промърмори той, гласът му бе изпълнен с погнуса. — Поне си признай истината, Тара.

— Истината?

— Истината е, че ти се омъжи за мен заради онова, което би могла да получиш. Доказа го чрез нетърпението си да повярваш, че нашият брак е лъжа. Междувпрочем Шейла ми предаде твоето желание.

Тара вече кипеше, обидните му думи я накараха да скърца със зъби.

— Желание?

— Да. — Лицето му бе презрително, когато вдигна очи към нея. — Разбира се, за да науча цялата истина от нея, трябваше солидно да й платя. Сдоби се с добра сумичка, след като ми разказа как ти и Сайкс сте замислили идеята да й се обадите. Сигурен съм, че й е било забавно да гледа лицето ми, когато ми каза, че ти не искаш повече да ме виждаш.

Колко умно й бе заложен капанът и тя без всякаква съпротива му бе позволила да щракне. Онова, което най-много я нараняваше обаче, в допълнение на отвращението от собствената й глупост, превърнала я в обект на манипулиране, бе фактът, че Деймън вярваше, че тя е способна на подобно нещо. Франк и бившата жена на Деймън бяха свършили добра работа, помисли си тя горчиво. Убеждавайки Деймън, че нейната любов е също толкова фалшива като тази на Шейла, Франк бе наливал вода във воденицата им, все едно че го бе сторила тя.

Разхвърлени откъслеци от прошепнати думи за любов настойчиво завладяха паметта й и внезапно у нея проблесна надежда.

— За бога, Деймън — промърмори тя и стисна ръкава му с трепереща ръка, — как можеш да си помислиш, че съм способна на подобно предателство? Добре, приемам факта, че ти повече не вярваш в любовта ни. Честно казано, не мисля, че изобщо някога си вярвал. Ако ме беше обичал, щеше да ми обясниш причините за заминаването ти за Сан Франциско, вместо да ме оставиш за мишена на бившата ти жена. Тя си отмъсти на теб чрез мен. Това нищо ли не ти говори? Или предпочиташ да вярваш на нейните думи? Ако смяташ, че имам нещо общо с действията на Франк, тогава нашите взаимоотношения са били обречени още в самото начало. Поне ми дай възможност да се защитя.

— Вече ми е все едно, не можеш ли да го проумееш? — Самите думи, съставящи въпроса, подчертаваха искреността на Деймън и тя осъзна, че си е отишла всяка надежда да го накара да разбере. Не го интересуваше бъдещето, както не го бе интересувало и миналото. Беше повече от ясно. Как изобщо е могла да си помисли, че е способен на дълбоките чувства, които му бе приписвала? Нейният собствен копнеж я бе накарал да му приписва качества, които той никога не е притежавал, и при мисълта колко лесно я бе заблудил с опита си на любовник направо й се повдигаше. Тя се взря в ръцете си, които беше сключила отпред. Почувства се измамена и трябваше да положи усилия да произнесе горчивите думи, които търсеха отговор:

— Ако това е, което изпитваш, защо тогава се върна?

— Не се ли досещаш? — Погледът му се плъзна безсрамно по тялото й, в златистите му очи играеха пламъци и им придаваха фалшива топлина. Тя настръхна, поклати глава и изпита отвращение. — Защо си толкова шокирана? — Смехът му я накара да усети мравки по кожата си. — Не съм очаквал такова нещо от малка уличница като теб, за която бракът е само едно боричкане в храстите.

Тя с усилие се възпря да не отвърне на грубостта му. Значи това бе всичко, което тя е представлявала за него — няколко нощи в храстите. За миг част от нея изкрещя в мълчалива агония, после върху нея се спусна булото на омразата.

— Сега като знам що за човек си, от допира ти само ще ми се повдига — студено изрече тя.

— Пет пари не давам как ще се чувстваш! Вие със Сайкс сте свършени; аз ще се погрижа за това. Ти ще живееш с мен като моя жена, макар да опошли условията, и ще сторя всичко да се подчиниш на клетвата си.

— А ако откажа? — Прииска й се да заудря с юмруци по широкия гръб, който той презрително й обърна.

— Няма да откажеш — обърна се с лице към нея, върху устните му се бе изписала подигравателна усмивка. — Виж, скъпа, аз държа коз, който трудно ще биеш.

— Не съм в настроение да гадая игрите ти, Деймън. Какво си намислил?

— Твоят брат.

— Кени? — произнесе тя недоумяващо. — Че какво общо има той? — Прониза я внезапна мисъл и тя невярващо поклати глава. — Не би се опитал да заразиш едно невинно момче с отровата си — задъха се тя. — Не би поискал да паднеш толкова ниско!

— Дали? — Наблюдавайки ужасеното й изражение, чертите му се изкривиха. — По дяволите, караш ме да казвам неща, които… — Той поклати глава и пое яростно дъх. — Никога не съм имал подобно намерение — измърмори той. — Смятах да те питам как си мислиш, че научих за смъртта на баща ти. Не си ли поне малко любопитна?

В съзнанието на Тара се оформи неясно подозрение, но бе болезнено отхвърлено. Подозрението й се върна, щом се взря в Деймън, и този път не би могла да го пренебрегне. Започна да трепери, чувството, че е предадена, я накара да изтръпне. Спомни си колко много нейният брат бе обожавал този мъж и колко често я бе разпитвал за него.

— Кени? — прошепна тя, търсейки опората на стената.

Деймън кимна:

— Той ми писа. Объркан е и страда от загубата на баща си, нуждае се от мъж, на когото да се облегне, особено сега. Умоляваше ме да се върна вкъщи. Това писмо ми предложи първата искрена обич, която съм имал, откакто родителите ми починаха, и не възнамерявам да го подведа.

— Попечителството му е дадено на мен!

— Кени е почти на четиринадесет — припомни й той — и достатъчно голям, за да може сам да избира.

— Нима ще направиш това? — извика тя. — Нима ще го накараш да избира между нас?

— Това няма да е необходимо — измърмори той и бавно я приближи. — Кени се нуждае и от двама ни, ти се нуждаеш от Кени, аз…

— Всичко, от което ти се нуждаеш, е отмъщение и аз няма да…

Подскочи, когато свитият юмрук на Деймън с яростен замах удари стената. Останалата част от изречението й увисна, докато се взираше в потъмняващото му лице, нейният собствен гняв обви в мастилен облак очите й.

— По дяволите, ти ми принадлежиш! — изръмжа той, думите му звучаха като заплаха. — Винаги ще ми принадлежиш!

— Аз принадлежа на себе си, Деймън — настоя тя, потръпвайки от почти демоничния пламък в очите му. — Какво се надяваш да спечелиш, като ме принуждаваш да те мразя?

Той бавно и безцеремонно огледа тялото й и я накара да потрепери. Затваряйки очи, тя притисна ръце до стената, като се мъчеше да успокои треперенето им. Не би могла да се надява на нежната загриженост, с която той се бе отнасял към нея преди. Омразата му бе почти осезаема сила и я изпълваше със смазващо терзание, толкова голямо, че едва можеше да го понесе.

— Ще ни унищожиш и двамата — изпъшка тя.

— Но преди да го сторя — измърмори той, притегляйки я в обятията си, и топлината на дъха му опари устата й, — ще изпитам удовлетворение, като знам, че съм дал и на теб да опиташ от горчивината, която вече година разяжда душата ми, любов моя.

Очите й пробляснаха, в тях личеше възмущение от подигравателното обръщение.

— Това ще те направи ли по-щастлив, Деймън?

За един отнемащ дъха миг той се поколеба и наведе главата й към рамото си с ръка. Тя видя как нещо оживя в очите му, но щом той изрече една груба ругатня, преди яростно да атакува треперещите й устни, тя помисли, че сигурно си е въобразила тази моментна слабост. Когато отмести устни от нейните, тя само се взираше в него онемяла, прекалено слаба и наранена, за да предприеме дори най-малката съпротива.

— Ти си моя жена, признай го!

С последните остатъци от разбитата си гордост тя се противопостави на Деймън, изпръхналите й устни не пророниха нито звук. С гримаса на отвращение той я освободи от прегръдката си и с няколко големи крачки прекоси стаята. Отвори входната врата и й хвърли яростен поглед през рамо, в очите му проблесна разбиране, докато наблюдаваше страданието й.

— Ще получа каквото искам — настоя той. — Винаги получавам каквото искам, скъпа. Може би си права и аз ще унищожа и двама ни. Но едно нещо мога да ти обещая: няма да те оставя да лежиш в други обятия, освен в моите и ще направя всичко да те държа здраво в тях, когато бездната ме погълне!

Свеждайки чело към сключените си ръце, Тара си припомни заплахите му и усети смразяваш страх. Сенките на здрача бяха започнали да гасят пламъците на залеза, които оставяха потрепващи, накъсани лъчи от топлина, смекчаващи суровия пейзаж. Не би могла да спре Деймън по никакъв начин, помисли си. Както тя бе дошла тук да се опита да заздрави черупката от равнодушие, в която толкова дълго се бе крила, така и той се бе върнал с намерението да разруши връзките от горчивина, които го бяха оплели. Сега бяха свързани чрез взаимна омраза в съдбовен брак, какъвто могат да имат двама души, осъдени да се унищожат един друг.

Заради отношенията с баща й на нея винаги й бе липсвала самоувереността, от която се нуждаят едни силни, опиращи се на любов отношения между мъж и жена. Деймън за кратко й бе дал тази увереност, като изкова връзки, по-силни дори от амулета. Макар никога да не би произнесла думите, тя до болка съзнаваше, че иска или не, е негова жена!

Приемането на този факт сякаш я освободи от нагнетеното напрежение. Бавно се изправи на крака и отметна назад глава, а нежният вечерен бриз палаво разроши косите й. Стъпките й бяха като от олово, докато се насочваше към самолета, който щеше да я върне обратно в ада, приготвен от Деймън, но тя стоически се отправи по пътеката, която знаеше, че трябва да извърви.

Тара се радваше, че се нуждае от цялата си концентрация, за да управлява самолета по време на обратния полет. Увеличаващият се вятър, изглежда, бе решил да пречи и безмилостно люлееше крехката машина. Щом колелата докоснаха пистата, почувства как напрежението във врата й разпростира пипала от болка към слепоочията й и уморено отпусна глава на кормилото, след като изключи двигателя.

— Къде е умът ти, по дяволите?

Яростният глас на Деймън раздра тишината, когато той рязко отвори вратата. Ръката му стегна нейната като в менгеме и без всякакво усилие я издърпа на настилката и тя се озова пред него.

— Не видя ли, че вече съвсем се е стъмнило? Още няколко минути и нямаше да можеш да различиш собствената си ръка върху кормилото.

— Загубих представа за времето.

— Наистина ли забрави изминалите часове? — попита той тихо.

Тара объркано повдигна очи и срещна сърдитото сребро в неговите под бледата остатъчна светлина на деня.

— Разбира се, че забравих — измърмори тя войнствено. — Нямам навика да рискувам ценни машини, когато знам, че осветлението на пистата ни не е добро.

— Да не искаш случайно да ме измамиш, а?

— Да те измамя? — повтори тя учудено.

Той мълчаливо кимна и погледите им се срещнаха, докато той изучаваше лицето й с настойчивост, която я озадачи. Внезапно смисълът на въпроса му я порази като удар с юмрук и тя се сви.

— Да не би да си помислил, че аз… че бих…

— Признавам, че ми мина такава идея през главата — призна той. — Последния час прекарах ту в проклятия, ту в молитви, а не съм мъж, който обича да се чувства безпомощен. Отсега нататък винаги ще бъдеш край мен, за да те предпазвам да не извършиш някоя глупост.

— Върви по дяволите! — кресна тя, не вярваше на арогантността му. Принудена беше да го приеме за свой съпруг, но ако от време на време изпълняваше желанията му, това не означаваше, че може да я води за носа, помисли тя яростно.

— Поне няма да съм самотен — тросна се той и продължи тирадата си, докато протягаше към нея възпиращи ръце. — Ще ми правиш компания. Все още не сме се озовали в ада и не бих искал стоката ми да се повреди, преди да имам възможност да я изпробвам!

С глухо проклятие тя се отскубна от него. Тръгна бързо към неясните светлини на фургона и сърдитите й стъпки й помогнаха да възвърне самообладанието си. В един миг бе готова да му се извини — именно да се извини, — че го е разтревожила. Как бе могла да си помисли, че той се страхува за нея? Слава богу, презрителните му думи я бяха отрезвили, преди да се бе показала като пълна глупачка, помисли си.

Беше почти до офиса, когато една кола излезе иззад завоя и се насочи към него. Тя се поколеба, надяваше се посетителите да не са клиенти, идващи да ангажират полет за сутринта. Точно сега не й пукаше, че би могла да загуби някои долар. Чувстваше, че не е в състояние да върши каквато и да било работа.

— Ей, Тара! — Един глас прониза падащия над паркинга мрак. Леко мутиращите момчешки нотки, загатващи за приближаването на зрелостта, й бяха до болка познати. — Аз съм!

— Кени — ахна тя и забърза към тичащото насреща й момче. — Мислех, че няма да се връщаш до утре. Случило ли се е нещо?

Кени спря на няколко крачки от сестра си, за да избегне възможната прегръдка. Пристъпвайки на място, той измърмори:

— О, Тара, не се паникьосвай. Джони започна да повръща и баща му реши, че ще се чувства по-добре у дома. Май се разболява от грип.

Устните на Тара се свиха:

— Кени, сигурна съм, че Джони съжалява повече от теб.

Наблюдавайки презрителното изражение на брат си, тя се усъмни в истинността на последната си забележка. Като все още се опитваше да скрие усмивката си, тя му помогна за багажа и помаха на заминаващата кола. Разбираше разочарованието на Кени. Той нямаше често възможността да ходи на излет в чисто мъжка компания. Дори когато баща им бе все още жив, не предприемаха подобни екскурзии заради отслабващото здраве на по-възрастния мъж. Ето защо той е писал на Деймън, осъзна тя. Деймън винаги бе намирал време за него, винаги…

— Ей, кой е този там?

Въпросът на Кени върна Тара в действителността. Очите й проследиха посоката на любопитния му поглед и тя се препъна, а после се изправи с начумерена физиономия. В сянката на стълбите стоеше Деймън.

Преди да може да отговори на въпроса на Кени, той пристъпи напред.

— Здравей, Кен! Доста си пораснал от последната ни среща.

В гърлото на Тара заседна буца и тя усети как сърцето й натежава, докато наблюдаваше как невярващото изражение на лицето на Кени се смени с такава радост, че тя се почувства съвсем ненужна.

— Деймън? — прошепна той. — Знаех си, че ще се върнеш, знаех си!

Деймън се усмихна, протегна се и здраво стисна ръката на Кени.

— Кога пристигна? — попита момчето, стараейки се да придаде на изблика си нещичко от зараждащата се мъжественост.

— Пристигнах снощи, стари приятелю — отвърна усмихнат Деймън.

— О, колко се радвам! — избъбри Кени, гласът му прозвуча като глухо съскане, както се бе притиснал към гърците на другия мъж. — Боях се, че повече няма да те видя.

Тара срещна очите на Деймън през червеникавите къдри на брат й и затаи дъх от пробягващата нежност, която видя да се отразява там. Уви, твърде скоро, докато той я изучаваше, мекотата изчезна.

Тя се извърна от изгарящата болка, която й причиняваше критичният му поглед. В нея се надигна копнеж, толкова бурен, че остана без дъх. Внезапно й се прииска не брат й, а тя да е в силната му прегръдка.