Уейърис Дайри
Пустинно цвете (9) (Невероятното пътуване на една пустинна номадка)

9
Слугинята

Когато отворих, очи помислих, че все още сънувам. А сънят бе красив. В първия момент не можах да повярвам, че наистина се събуждам в това огромно легло в тази прекрасна стая. Леля Маруим сигурно бе легнала при някое от децата тази нощ, тъй като бях спала непробудно в стаята й до следващата сутрин. Скоро обаче действителността разби на пух и прах моите фантазии.

Излязох от стаята на леля и тръгнах без посока, когато леля ме откри.

— Добре. Виждам, че си станала. Да вървим в кухнята, за да ти покажа какво ще правиш.

Като през мъгла я последвах към стаята, която нарече „кухня“. Тя съвсем не приличаше на кухнята в дома на леля Сахру в Могадишо. Стаята бе заобиколена от бели шкафчета, стените — покрити със сини лъскави плочки, а в центъра й имаше чудовищна печка с шест котлона. Леля отваряше и затваряше с трясък чекмеджета и нареждаше:

— … а тук са приборите, готварските ножове, салфетките… — Нямах представа за какво говори тази жена, нито какви са нещата, които ми показва, още по-малко — какво се очакваше да правя с тях. — Всяка сутрин в шест и половина ще сервираш закуската на свако си, тъй като отива рано в посолството. Той е диабетик, затова трябва да се спазваме грижливо диетата му. Закусва винаги едно и също: билков чай и две варени яйца. На мен кафето ще ми го носиш в стаята в седем, после ще правиш палачинки за децата. Те се хранят точно в осем, тъй като в девет трябва да бъдат на училище. След закуска…

— Лельо, откъде мога да знам как се правят всички тези неща? Кой ще ме научи? Та аз не знам как се правят тези… как ги нарече? Палачинки ли?

Бях се възползвала от мига, в който леля Маруим си бе поела дълбоко въздух, за да я попитам. И сега тя посочи към някаква врата. Остана в тази поза известно време, като ме съзерцаваше паникьосана. След това издиша бавно, отпусна ръка край тялото си и стисна длани така, както бе направила и при моето пристигане.

— Първия път аз ще направя тези неща, Уейърис. Но ти ще трябва да ме наблюдаваш внимателно. Ще ме наблюдаваш и ще слушаш много внимателно и така ще учиш.

Аз кимнах, а тя пое отново дълбоко въздух и продължи оттам, докъдето бе стигнала.

След първата седмица и някои дребни неудачи, изучих безупречно всичко и го повтарях всеки ден — 365 дни в годината — през следващите четири години. Аз, която никога не бях имала представа за времето, свикнах да правя непрекъснато справки с часовника… и да живея според онова, което той показваше. Ставане в шест, закуската на свако в шест и трийсет, кафето на леля в седем, закуската на децата в осем. После почиствах кухнята. Шофьорът връщаше колата, след като бе откарал свако до посолството, и отвеждаше децата на училище. По-късно изчиствах спалнята на леля, банята, подреждах всяка една стая в къщата, бършех праха, търках пода и лъсках всичко на цели четири етажа. И, повярвайте, ако на някой не му харесаше нещо в начина, по който бях почистила, непременно чувах:

— Не ми харесва как си изчистила банята. Следващия път се постарай всичко да бъде както трябва. Тази бяла плочка трябва да блести… без нито едно петънце.

Аз бях единствената слугиня за цялата къща и домочадието, като се изключат шофьорът и готвачът. Леля твърдеше, че нямало нужда да се наема друга прислужница за такъв малък дом като този. Готвачът приготвяше вечерята само шест пъти седмично, а в неделя — неговия почивен ден, готвех аз. През тези четири години нямах нито един почивен ден. В малкото случаи, когато се осмелявах да поискам отдих, леля ми правеше такъв въпрос, че дълго след това не виждах смисъл да питам.

Аз не се хранех със семейството. При възможност хапвах нещо на крак и работех непрестанно, докато около полунощ паднех в леглото си. Но не смятам, че съм загубила нещо от това, че не се хранех с останалите, тъй като по мое мнение произведенията на готвача бяха буламачи. Той също бе сомалиец, но от друго племе. Освен това беше надут, зъл, мързелив човек и обичаше да ме измъчва. Влезеше ли леля в кухнята, той започваше:

— Уейърис, когато се върнах в понеделник сутринта, намерих кухнята в отвратително състояние. Бяха ми нужни часове, за да я изчистя.

Това, разбира се, бе пълна лъжа. Целта му беше да се представи във възможно най-добра светлина пред леля и свако, а той знаеше, че не може да го постигне чрез готварското си изкуство. Казах на леля, че не искам да ям сготвеното от него и тя отвърна:

— Е, в такъв случай прави каквото искаш.

Сега бях наистина благодарна, че преди време бях наблюдавала как готви братовчедка ми Фатима в Могадишо. Освен това явно имах талант в тази област, тъй като започнах измислям различни макаронени и всякакви други ястия. Когато членовете на семейството виждаха какво ям, те също искаха да го опитат. Скоро започнаха да ме питат какво бих искала да приготвя, какви продукти ще трябва да се вземат от пазара и т.н. А това определено нямаше как да подобри отношенията ми с готвача.

В края на първата си седмица в Лондон осъзнах, че моето разбиране за ролята, която трябваше да играя в живота на леля и свако, няма нищо общо с тяхното. В по-голямата част на Африка е разпространена практиката по-богатите роднини да вземат в дома си децата на по-бедните, където децата помагат в домакинството за сметка на своята издръжка. Някои богати роднини дават децата на училище и се отнасят към тях като към свои собствени, но други случаи не го правят. Бях се надявала да попадна в първата категория, но скоро разбрах, че леля и свако нямат подобни намерения по отношение на неукото дете, което бяха получили от пустинята; от него се очакваше единствено да бъде слугиня. Свако бе толкова зает в работата си, че не обръщаше почти никакво внимание на онова, което ставаше вкъщи. Леля ми пък, която бях виждала в мечтите си като своя втора майка, явно нямаше намерение да ме прави своя трета дъщеря. Аз бях просто прислужница. Когато картината стана напълно ясна и разбрах какъв робски труд се иска от мен, радостта ми, че съм дошла в Лондон, започна да се изпарява. Открих, че леля ми бе манячка на тема правила и забрани. Всичко трябваше да се прави точно така, както го искаше тя. Всеки божи ден. Без изключение. Може би смяташе, че само ако бъде непреклонна, има шанс да успее в тази чужда за нея култура. За щастие и тук намерих приятелка в лицето на братовчедка ми Басма.

Басма бе най-голямата дъщеря на леля Маруим и свако Мохамед. Двете с нея бяхме на една и съща възраст. Беше изумителна и всички момчета се мъкнеха подире й, но тя не им обръщаше внимание. Ходеше на училище, а единственото, което я интересуваше вечер, бе четенето. Лягаше на леглото в стаята си и четеше с часове. Често някоя книга я поглъщаше дотолкова, че забравяше да слезе да се нахрани, понякога дори по цял ден, ако някой не я измъкнеше от стаята й.

Отегчена и самотна, аз влизах често при Басма и присядах на ръба на леглото й.

— Какво четеш? — питах аз.

Без да вдига глава, тя измънкваше:

— Остави ме на мира. Чета…

— Е, не мога ли да поговоря с теб?

Все така без да отделя поглед от страниците пред себе си, тя питаше с безжизнен глас, като произнасяше завалено думите, сякаш говореше насън:

— За какво искаш да говорим?

— Какво четеш?

— Хммм?

— Какво четеш? За какво се разказва?

Най-сетне, щом успеех да привлека вниманието й, тя спираше и ми разказваше цялата книга. В повечето случаи бяха любовни романи и кулминацията настъпваше когато, след множество прекъсвания и погрешни интерпретации, мъжът и жената най-после се целуваха. Тъй като винаги съм обичала историите, тези разговори ми доставяха огромно удоволствие; слушах като омагьосана, докато тя със светнали очи ме запознаваше в най-големи подробности с цялата фабула, като размахваше възбудено ръце. Всичко това ме караше да искам да мога да чета, защото тогава вероятно щях да мога да се наслаждавам на подобни истории когато си поискам.

Вуйчо Абдулах, братът на мама, който живееше с нас, бе дошъл в Лондон със сестра си, за да посещава университета. Той ме попита дали искам да ходя на училище:

— Знаеш ли, Уейърис, трябва да се научиш да четеш. Ако това те интересува, аз мога да ти помогна.

Обясни къде се намира училището, кога приема и най-важното — че е безплатно. Сама никога нямаше да се сетя, че бих могла да ходя на училище. Всеки месец посланикът ми даваше съвсем дребна сума за джобни пари, но тя със сигурност не можеше да стигне за плащане на училищните разходи. Развълнувана от перспективата да се науча да чета, отидох при леля Маруим и заявих, че искам да ходя на училище и да се науча да пиша, да чета и да говоря английски. Макар да живеех в Лондон, в къщи говорехме на сомалийски и тъй като нямахме никакъв контакт с външния свят, знаех само няколко английски думи.

— Добре, остави ме да помисля — отвърна леля.

Обаче когато обсъдила този въпрос със свако ми, той не се съгласил. Аз продължавах да настоявам да ме пусне, но тя не искаше да върви срещу волята на своя съпруг. Най-сетне реших да тръгна без нейно разрешение. Курсовете се провеждаха три пъти седмично, от девет до единайсет вечерта. Вуйчо Абдулах ме заведе първия път, за да ми покаже къде да ходя. По това време бях на около петнайсет години, но за първи път щях да вляза в класна стая. Беше пълно с хора на всякаква възраст от цял свят. След първата нощ се уговорих с един стар италианец да ме взема и после да ме връща. Изгарях от нетърпение да уча, но учителят ми казваше:

— Ти си добра, Уейърис, но намали темпото.

Научих азбуката и започвах да се запознавам с основите на английския език, когато свако откри, че вечер се измъквам тайно от къщата. Вбесен, че не съм го послушала, той забрани да ходя повече там и така учението ми приключи само след две седмици.

 

 

Вече ми бе забранено да ходя на училище, но аз вземах книги от братовчедка си и опитвах да се науча да чета. Нямах право да гледам телевизия със семейството, но понякога заставах до вратата и слушах английския, като се стараех да развия усет към езика. Иначе всичко си продължаваше по старому, докато един ден, както чистех, леля Маруим ме повика.

— Уейърис, слез долу като приключиш на горния етаж. Имам да ти кажа нещо.

В момента тъкмо оправях леглата. Свърших с тях и слязох в дневната; леля ми стоеше край камината.

— Да?

— Днес се обадиха от къщи. Ъъъ… как беше името на малкия ти брат?

— Али?

— Не, най-малкия, със сивата коса.

— Стареца? За Стареца ли говориш?

— Да. За Стареца и за голямата ти сестра, Аман. Ами… съжалявам. И двамата са умрели.

Не можех да повярвам на ушите си. Вперих очи в лицето на леля… мислех, че се шегува. Или пък ми бе ядосана за нещо и сега търсеше начин да ме накаже, като ми говори тези ужасни неща. Тя обаче ме гледаше безизразно, така че не можех да преценя дали съм права. „Сигурно говори сериозно, иначе едва ли ще каже такива неща. Но как е възможно да е истина?“ Замръзнах на място, неспособна да помръдна. Най-сетне усетих, че коленете ми се подкосяват и се отпуснах за минута върху белия диван. Дори не се сетих да попитам какво се е случило. Възможно бе леля ми да бе говорила, дори да ми бе обяснила ужасните събития, но аз чувах само бучене в ушите. С вдървени движения като зомбирана се качих до стаята си на четвъртия етаж.

Лежах там в шок до края на деня, излегнала се върху леглото в малката стая, която делях с малката си братовчедка. Стареца и Аман мъртви, и двамата! Как бе възможно? Бях напуснала дома си и по този начин бях изпуснала шанса да бъда с брат си и сестра си, а сега нямаше да ги видя никога повече. Аман — вечно силната, и Стареца — неизменно мъдрия. Струваше ми се невероятно, че може да са умрели. А щом бяха умрели те, какво оставаше тогава за нас, останалите членове на семейството с по-малки способности от тях?

До вечерта стигнах до решението, че не желая да страдам повече. Нищо в живота ми не се бе развило според моите очаквания от утрото, в което бях избягала от баща си. Сега, две години по-късно, топлината на семейството ми липсваше ужасно, а да знам, че двама от най-близките ми са си отишли завинаги, бе повече, отколкото можех да понеса. Слязох в кухнята, отворих едно чекмедже и измъкнах касапски нож. С ножа в ръце се върнах в стаята си. Но докато лежах и събирах смелост да се пробода, мисълта за мама не ми излизаше от главата. Бедната мама. Тази седмица аз изгубих двамина, а тя щеше да изгуби трима. Това не беше справедливо спрямо нея, затова оставих ножа и продължих да се взирам в тавана. Бях забравила за ножа, когато по-късно братовчедка ми Басма дойде да ме види. Тя се шокира при вида му.

— Какво, по дяволите, е това? Какво правиш тук с нож?

Не направих опит да отговоря, просто продължих да съзерцавам тавана. Басма взе ножа и излезе.

След няколко дена леля ме повика отново.

— Уейърис! Слез долу. — Останах да лежа, като се преструвах, че не чувам. — УЕЙЪРИС! СЛЕЗ ДОЛУ! — Слязох; тя ме чакаше в подножието на стълбището. — Побързай! Телефона!

Това ме учуди, тъй като мен никога не ме търсеха по телефона. Всъщност дори никога не бях говорила по телефон.

— За мен ли? — попитах тихо аз.

— Да, да. — Посочи оставената върху масата слушалка. — Ето, вземи го… Вземи телефона!

Вдигнах слушалката, като я гледах така, сякаш щеше да ме ухапе всеки момент. И прошепнах от трийсетина сантиметра разстояние:

— Да?

Леля завъртя очи.

— Говори! Говори… говори в слушалката!

Обърна слушалката както трябва и я долепи до ухото ми.

— Ало? — И тогава чух невероятен звук — гласа на майка си. — Мамо! Мамо! О, Боже, наистина ли си ти? — Лицето ми се озари в усмивка за първи път от дни. — Мамо, добре ли си?

Тя ми каза, че след смъртта на Аман и на Стареца, полудяла. Щом чух това, изпитах безкрайна благодарност, че не бях увеличила мъката й и с моето самоубийство. Майка ми избягала в пустинята; не искала да бъде с никого, да вижда който и да е, да разговаря. А след това отишла в Могадишо сама и посетила близките си. И все още бе при тях и ми се обаждаше от дома на леля Сахру.

Мама опита да ми обясни как се случило нещастието, но все още не бях в състояние да проумея. Старецът се разболял. И, типично за живота на номадите, не е имало никаква медицинска помощ, никой не знаел какво не е наред и какво трябва да прави. В този тип общества съществуват само две алтернативи: да живееш или да умреш. Нямаше средно положение. Докато човек бе жив, всичко беше наред. Не се тревожехме особено заради болестите, тъй като не можехме да направим нищо по този въпрос без лекари и лекарства. Ако някой умреше… е, пак всичко бе наред, тъй като оцелелите щяха да продължат. Животът не спираше. Той се управляваше неизменно от философията ин’шаллах: „Ако е рекъл Господ.“ Приемахме живота като дар, а смъртта — като Божие решение, което не се оспорва.

Но когато Старецът се разболял, моите родители се уплашили, тъй като той беше специално дете. Мама, като не знаела какво друго да направи, изпратила човек при Аман в Могадишо, да моли за помощ. Аман бе винаги силната в семейството и щеше да знае какво да направи. И тя наистина знаела. Тръгнала пеша от Могадишо, за да вземе Стареца и да го заведе на лекар. Нямах представа къде точно са лагерували по това време моите родители и колко далече е било от столицата. Но онова, което мама не е имало как да знае, когато изпратила за помощ при Аман, бил фактът, че била бременна в осмия месец. Докато сестра ми откарвала Стареца в болницата, той умрял в ръцете й. Аман получила шок и умряла също след няколко дена, заедно със своето бебе. Така и не разбрах къде точно се е случило това, но след като научила, мама, която се бе отличавала винаги с ненатрапчивата си непоколебимост и твърдост, не издържала. И тъй като тя бе центърът, около който се крепеше семейството, не исках да мисля в какво се бе превърнал животът за останалите. Повече от всякога ми беше мъчно, че съм вързана в Лондон и не мога да помогна на майка си тогава, когато се нуждаеше най-много.

* * *

Животът обаче продължаваше и аз се стараех да му се радвам колкото мога. Изпълнявах задълженията си в къщата и се закачах с моите братовчеди и техните приятели, когато ги посещаваха.

Една нощ Басма реши да ми помогне за моята първа проява на манекен. Откакто бях пристигнала в Лондон, бях открила слабостта си към дрехите, но нямах кой знае какво желание да ги притежавам; просто ми бе забавно да ги пробвам. Беше като игра; можех да се преструвам, че съм някой друг. Веднъж докато семейството гледаше телевизия в дневната, аз влязох в стаята на свако и затворих вратата. Отворих стенния гардероб и извадих един от най-хубавите му костюми, вълнен, морскосин, на ситно райе. Поставих го върху леглото заедно с бяла риза, копринена вратовръзка, тъмни чорапи, елегантни черни обувки и филцова шапка. А след това ги облякох, като опитвах да направя възела на вратовръзката така, както бях виждал да го прави свако. После нахлупих шапката над очите си. В този вид отидох да намеря Басма. Тя се запревива от смях, като ме видя.

— Отиди да кажеш на баща си, че го търси някакъв човек.

— Това неговите дрехи ли са? О, боже, той просто ще те уби…

— Просто го направи.

Стоях в коридора и слушах обясненията на братовчедка си, като изчаквах мига, в който да се появя.

— Татко — чух гласа на Басма аз, — там има един човек, който е дошъл за теб.

— По това време на нощта? — възкликна свако Мохамед, очевидно не особено зарадван. — Кой е той? Какво иска? Виждала ли си го преди?

Басма започна да заеква:

— Аз, ъъъ… не знам. Мисля, че да… Мисля, че го познаваш.

— Добре, кажи му…

— Защо не отидеш да го видиш — прекъсна го тя. — Той стои пред вратата.

— Добре — съгласи се уморено свако ми.

Това бе моят момент. Нахлупих шапката върху очите си така, че не виждах почти нищо, пъхнах ръце в джобовете на сакото и влязох важно в стаята.

— Здравей, не ме ли помниш? — заявих с баритонов глас аз.

Чичо се оцъкли и сведе глава, за да опита да надникне под шапката. Щом разбра кой е, започна да се смее. Леля и останалите членове на семейството вече се превиваха.

Свако Мохамед размаха пръст в лицето ми.

— Така, давал ли съм ти разрешение да…

— Искам само да опитам, свако. Не ти ли беше забавно?

— О, Аллах!

Повторих този номер още няколко пъти, като винаги изчаквах помежду им достатъчно дълго, така че свако да не заподозре нищо. Един ден това той заяви:

— Достатъчно, Уейърис. Не ми обличай повече дрехите, чу ли? Остави ги на мира. — Знаех, че говори сериозно, което не му пречеше да се забавлява от моите изпълнения. По-късно го чух как се смее и разказва на приятелите си: — Това момиче влиза в моята стая и облича дрехите ми. След малко Басма идва и обявява, че ме търси някакъв човек. И тогава пристига тя, облечена от главата до петите с мои неща. Трябваше да я видите…

Леля спомена, че според нейните приятелки трябвало да опитам късмета си като манекен. Нейната реакция обаче била следната:

— Хм-хм. Ние не се занимаваме с такива неща, тъй като сме от Сомалия и сме мюсюлмани.

Леля ми обаче изглежда нямаше нищо против кариерата като манекен на Иман — дъщеря на нейна стара приятелка. Леля познаваше майката на Иман от много години и ако някоя от тях беше в Лондон, леля настояваше да отсядат у нас. Именно покрай разговорите с Иман получих първите си сведения за манекенството. Бях си изрязала много от нейните снимки от списанията на моята братовчедка и ги бях залепила по стените в малката си стаичка. „След като тя е сомалийка и може да бъде манекен, защо да не мога да бъда и аз?“

Винаги се стараех да намеря повод да поговоря с Иман, когато дойдеше вкъщи. Искаше ми се да я попитам:

— Как се става модел?

Почти нямах представа за тази професия и със сигурност нямах представа как можех да стана модел. Но при всяко свое посещение тя разговаряше цялата вечер с възрастните. Знаех, че леля и свако няма да одобрят, ако прекъсна разговора им заради такава глупост като желанието си да стана манекен. Най-сетне една нощ издебнах удобния момент. Иман четеше в стаята си, когато почуках на вратата.

— Искаш ли да ти донеса нещо преди да си легнеш?

— Да. Бих искала чаша билков чай.

Слязох в кухнята и се върнах с поднос.

Щом го поставих върху нощното й шкафче започнах:

— Знаеш ли, в стаята си имам много от твоите снимки. — Вслушах се в тиктакането на часовника върху нощното шкафче и се чувствах като пълна глупачка. — Наистина бих искала и аз да стана модел. Мислиш ли, че е трудно… как го постигна ти? Как започна?

Не знам какво очаквах да ми отговори. Може би се надявах да размаха вълшебна пръчица над главата ми и да ме превърне в Пепеляшка. Моята мечта да стана манекен обаче беше абстрактна; цялата тази идея ми се струваше толкова малко вероятна, че аз не размишлявах много-много върху нея. След тази нощ продължих да изпълнявам ежедневните си задължения и съсредоточавах силите си върху закуската, обяда, чиниите и бърсането на прахта.

По това време бях на около шестнайсет години и живеех в Лондон вече от две години. Бях се аклиматизирала достатъчно, за да имам представа как западният свят отбелязваше в календара този отрязък от време, а именно — 1983 година.

През лятото на същата година сестрата на свако Мохамед умря в Германия и остави малка дъщеря. Софи, дойде да живее при нас, и свако ми я записа в едно църковно училище. Сутрешните ми задължения вече включваха и воденето на Софи до училището, което се намираше на няколко пресечки от нас.

През едно такова утро още в началото, докато двете със Софи вървяхме към старата тухлена постройка, забелязах някакъв непознат, който се взираше в мен. Той беше бял, на около четирийсет години, с опашка. Той не опита да скрие, че ме гледа; напротив, бе дързък. След като оставих Софи човекът се приближи и ме заговори. Нямах представа какво казва. Уплашена, хукнах към къщи, без да го погледна. И това продължи да се повтаря всяка сутрин: аз оставях Софи, белият човек ме чакаше, опитваше да ме заговори и аз побягвах.

На обратния път към къщи, когато вземех Софи от училище, тя споменаваше често за някаква нова приятелка, с която се запознала в клас.

— Да, даааа — отвръщах аз без никакъв интерес.

Един ден закъснях малко за прибирането на Софи. Когато пристигнах, тя чакаше пред училището и си играеше с някакво момиченце.

— О, Уейърис, това е моята приятелка — възкликна гордо Софи.

А до тях двете стоеше перверзният тип с опашка, който ме преследваше вече близо година.

— Добре. Да вървим — отвърнах нервно аз, като хвърлих поглед на човека.

Той обаче се приведе към Софи, която говореше английски, немски и сомалийски, и й каза нещо.

— Хайде, Софи, да се махаме от този човек — повторих настоятелно аз и я стиснах за ръката.

Тя се обърна към мен и заяви:

— Иска да знае дали говориш английски.

А след това го погледна и поклати глава. Той каза нещо друго и тя преведе отново:

— Иска да те пита нещо.

— Кажи му, че не желая да разговарям с него — отвърнах високомерно аз и погледнах в противоположната посока. — Може просто да си върви. Може просто да… — Реших обаче да не довърша мисълта си, тъй като дъщеря му слушаше, а Софи щеше да преведе незабавно. — Забрави какво съм ти казала. Нека си вървим.

Стиснах я за ръката и я помъкнах.

Не бе изминало много време след тази среща, когато една сутрин оставих Софи както обикновено. После се върнах вкъщи и вече чистех горе, когато на входната врата се позвъни. Хукнах надолу, но преди да бях стигнала, леля Маруим отвори. Не можах да повярвам на очите си — на вратата стоеше господин Опашка. Трябва да ме бе проследил. Първата ми мисъл бе, че е дошъл да разказва някакви измислици на леля ми, да ме обвини в нещо, което не съм извършила. Някакви лъжи, както например, че уж флиртувам с него, че спя с него или пък ме е хванал като крада.

— Кой сте вие? — попита на своя добър английски леля.

— Казвам се Малкълм Феърчайлд. Съжалявам, че ви притесних. Но ще може ли да поговорим?

— За какво искате да говорим?

Виждах, че леля е шокирана.

Изкачих се тихо отново нагоре. Беше ми зле. Чудех се какво ли щеше да й наговори посетителят, когато чух входната врата да се затръшва. Спуснах се към дневната; леля Маруим се бе устремила към кухнята.

— Лельо, какво стана?

— Не знам… Някакъв мъж, който каза, че те проследил, искал да разговаря с теб, изприказва някакви глупости за това, че искал да ти направи снимка.

Изгледа ме.

— Лельо, не съм му казвала да постъпи така. Изобщо нищо не съм му казвала.

— Знам! Точно заради това и дойде той! — Мина устремно покрай мен. — Върви да си вършиш работата… и не се притеснявай. Аз се погрижих за него.

Но отказа да даде повече подробности за техния разговор, а гневът и отвращението й ме накараха да мисля, че е искал да ми направи някакви порно снимки. Ужасена, никога повече не засегнах тази тема.

След този случай той никога повече не направи опит да ме заговори, когато се срещахме край училището. Само се усмихваше учтиво и толкова. Един ден, когато отидох да взема Софи, господинът ме изненада, като се приближи и ми подаде визитна картичка. Без да отделям поглед от лицето му, аз я поех и а пъхнах в джоба си. Наблюдавах го непрекъснато, докато се обърна и си тръгна. После започнах да го ругая на сомалийски:

— Махай се от главата ми, мръсник такъв… гадна свиня такава!

Когато се прибрах, изтичах на горния етаж. Децата спяха на горните етажи, така че тази част на къщата бе нашето убежище от възрастните. Влязох в стаята на братовчедка си и както обикновено, прекъснах четенето й.

— Басма, виж това — казах аз и извадих визитката от джоба си. — От човека, за когото ти говорих е, нали се сещаш, онзи, дето не ми дава мира и веднъж ме проследи дотук. Какво пише на нея?

— Пише, че е фотограф.

— Но какъв тип фотограф?

— Прави снимки.

— Да, но какви снимки?

— Тук пише „моден фотограф“.

— Моден фотограф — повторих аз, като изговарях бавно всеки звук. — Искаш да кажеш, че прави снимки на дрехи? Ще ме снима с различни дрехи?

— Не знам, Уейърис — въздъхна Басма. — Наистина не знам.

Знаех, че й досаждам и единственото й желание бе да се върне към книгата си. Станах от леглото, взех визитната картичка и излязох. Скрих я в стаята си. Някакъв вътрешен глас ми каза да не я хвърлям.

 

 

Братовчедка ми Басма бе моят единствен съветник; и винаги имаше време за мен. Никога не съм изпитвала по-голяма благодарност към нея, както в случая, когато потърсих съвета й във връзка с нейния брат Хаджи.

Хаджи беше на двайсет и четири години и бе вторият по възраст син на свако. Смятаха го за много умен. Подобно на вуйчо Абдулах, той също учеше в Лондонския университет. Хаджи се бе държал винаги приятелски с мен, още от деня на пристигането ми от Могадишо. Когато чистех на горните етажи, той казваше често:

— Хей, Уейърис, свърши ли с банята?

— Не — отвръщах аз. — Но ако искаш влизай, а аз ще изчистя после.

— О, не… просто се питах дали имаш нужда от помощ.

Или пък казваше:

— Отивам да взема нещо за пиене? Ти ще искаш ли нещо?

Беше ми приятно, че братовчед ми се грижеше за мен. Често разговаряхме и се смеехме.

Понякога, когато отворех вратата на банята и исках да изляза, той заставаше пред мен и не ме пускаше да мина. Ако опитах да се промъкна от едната страна, той също се преместваше натам. Аз се мъчех да го изблъскам и се провиквах:

— Махай се оттук, мърляч такъв.

В отговор той се разсмиваше.

Тези игрички продължаваха и макар да се опитвах да ги обясня като старомодни шегички, те ме смущаваха. Нещо в поведението му ме изнервяше. Той ме гледаше по странен начин, с премрежен поглед, или пък заставаше прекалено близо. Щом се усетех така особено, аз се стараех да спра и си казвах: „Засрами се, Уейърис, та Хаджи ти е като брат. Това, за което си мислиш, не е нормално.“

Един ден, когато отворих вратата на банята и опитах да изляза с кофа и парцал в ръка, го заварих застанал отпред. Той ме сграбчи и се притисна в мен, а лицето му бе само на косъм разстояние от моето.

— Какво става? — засмях се нервно аз.

— О… нищо, нищо.

Пусна ме незабавно. Грабнах кофата и отидох в съседната стая с непринуден вид, сякаш не се бе случило нищо. Но умът ми препускаше. От този момент вече не се питах дали не става нещо особено. Знаех. Знаех, че нещо тук не бе наред.

На следващата нощ спях в стаята си заедно с братовчедка си Шукри, малката сестра на Басма. Аз обаче спя леко и около три през нощта чух, че някой се качва по стълбите. Реших, че трябва да е Хаджи, тъй като неговата стая е точно срещу моята, от другата страна на коридора. Той току-що се бе прибрал и от начина, по който се препъваше, ставаше ясно, че е пиян. Подобно поведение бе недопустимо в дома на свако ми — нито прибирането в подобен час, а още по-малко — пиянството. Те бяха стриктни мюсюлмани и пиенето на какъвто и да е алкохол беше забранено. Но Хаджи вероятно смяташе, че вече е достатъчно голям, за да си бъде господар и да си позволи да опита.

Вратата към моята стая се отвори безшумно и аз настръхнах. И двете легла бяха поставени върху издигнати над пода платформи, на няколко стъпки от вратата. Видях как Хаджи заизкачва на пръсти стъпалата, като се стараеше да не събуди братовчедка ми, която спеше на по-близкото до вратата легло. Той обаче пропусна едно стъпало и се спъна, а след това пропълзя останалото разстояние до моето легло. На светлината, която се процеждаше през прозорците зад гърба му, видях как изви врат, за да види лицето ми, скрито в мрака.

— Хей, Уейърис — прошепна той. — Уейърис…

Дъхът му вонеше на алкохол и това потвърди подозренията ми, че е пиян. Аз обаче продължавах да лежа неподвижно в тъмнината и да се преструвам на заспала. Той протегна ръка и започна да опипва възглавницата, за да намери лицето ми. „О, Боже, моля те, не позволявай това да се случи“ — помислих си аз. Изсумтях и се обърнах на една страна уж насън, като се стараех да вдигна достатъчно шум, за да събудя Шукри. При това развитие на нещата той изгуби смелост и побягна тихо обратно към стаята си.

На другия ден влязох в стаята на Басма.

— Слушай, трябва да поговоря с теб.

Вероятно паникьосаният ми вид е бил красноречиво доказателство, че това не бе едно от обичайните ми посещения просто с цел да убия времето.

— Влез и затвори вратата.

— Става въпрос за брат ти — заявих аз и си поех дълбоко въздух.

Не знаех как да й го кажа и се молех да ми повярва.

— Какво за брат ми?

Сега вече и тя изглеждаше разтревожена.

— Снощи влезе в стаята ми. Беше три сутринта и тъмно като в рог.

— Какво направи?

— Опита се да докосне лицето ми. Прошепна името ми.

— О, не. Сигурна ли си? Да не си сънувала?

— Хайде де. Виждам как ме гледа всеки път, когато сме сами. Не знам какво да правя.

— По дяволите… По дяволите! Вземи една кегла за крикет и я скрий под леглото си. Или метла. Не… вземи точилката от кухнята. Сложи я под леглото и ако дойде през нощта в стаята ти, удари го през лицето! И знаеш ли още какво трябва да направиш? — додаде тя. — Викай. Викай колкото имаш сила, така че да те чуят всички.

Слава Богу момичето бе определено на моя страна.

Целият ден се молих непрестанно: „Моля те, не ме карай да върша това ужасно нещо. Моля те, накарай го да спре.“ Не исках да създавам проблеми. Притеснявах се, че той може да наговори какви ли не лъжи в свое извинение пред родителите си и в резултат те може да ме изхвърлят от къщи. Исках само да престане — с игричките си, с нощните посещения, с опипванията — усещах накъде води всичко това и то не бе никак приятно. Инстиктът обаче ми казваше да се подготвя за битка, в случай, че молитвите ми не свършат работа.

Същата вечер отидох в кухнята, пренесох тайно точилката в стаята си и я скрих под леглото. А по-късно, когато братовчедка ми заспа, я извадих и я поставих върху леглото до мен, без да я пускам. Сценарият от предишната нощ се повтори и Хаджи се появи в стаята ми в около три часа. Спря на прага и видях отражението на светлината от коридора в стъклата на очилата му. Лежах и го наблюдавах с едно отворено око. Той се промъкна до възглавницата ми и започна да ме потупва по ръката. Устата му миришеше толкова силно на скоч, че ми се догади, но въпреки това не помръднах. Хаджи коленичи и започна да опипва, докато открие долния край на завивките, а след това промуши ръка под тях и започна да я придвижва нагоре по дюшека към крака ми. Плъзна длан нагоре по бедрото ми, докато стигна до пликчетата.

„Трябва да му счупя очилата — помислих си аз, — така поне ще има доказателство, че е бил в стаята ми.“ Стиснах точилката и я стоварих с всичката си сила върху лицето му. Първо се чу неприятен удар, а после се развиках:

— Разкарай се от стаята ми, шибан…

Шукри се изправи в леглото си и се провикна:

— Какво става?

След секунди се чуха забързани стъпки, идващи от всички посоки на къщата. Но тъй като бях счупила очилата на Хаджи, той не можеше да вижда, затова реши да се придвижи с пълзене на ръце и крака до своята стая. Пъхна се в леглото си облечен и се престори, че спи.

Басма влетя и светна лампата. Тя, разбира се, беше наясно с плана, но се престори на учудена:

— Какво става?

— Хаджи беше тук — обясни Шукри. — И изпълзя по пода!

Когато леля Маруим влезе, заметнала набързо робата си, аз се развиках:

— Лельо, той беше в стаята ми! Беше в моята стая и вчера пак дойде! И аз го ударих!

Посочих счупените стъкла от очилата на Хаджи, разпилени край леглото ми.

— Шшшт! — изшътка строго тя. — Не искам да чувам за това… не сега. Хайде, всички се връщайте в стаите си. Лягайте си.