Александър Дюма
Разбойникът (17)

XVII
Кралското ложе

— Майка ми така си и остана на мястото, където седяхме или, по-точно, където се бе свлякла.

Денят мина без всякакви известия — приказваха, че кралят легнал болен, след като се върнал в двореца.

На другия ден сутринта научихме, че се опитал да проговори, но напразно. А след още един ден съобщиха, че в два следобед загубил говора си. На следващата сутрин в единадесет часа от замъка се разнесе силен вопъл, той идваше от прозорците и вратите, тълпата го поде и той се разнесе над града, над цяла Испания:

„Кралят умря.“

Уви, господарю, тогава аз още не знаех какво е животът и какво — смъртта, но щом чух вика: „кралят умря“ и като почувствах как ридания раздират гърдите на майка ми, и като видях как сълзи рукват по лицето й, за първи път разбрах, че на света съществува мъка.

Прекарахме цели четири дни край дворцовите врати. Мама неуморно се грижеше за мен, носеше ми храна, само че не си спомням тя да ядеше или да пиеше нещо.

Измина още едно денонощие.

Онази сутрин дворцовите врати се разтвориха и оттам излезе глашатай на кон, съпровождан от тръбач; разнесоха се скръбните звуци на тръбата и когато те стихнаха, глашатаят заговори. Не разбрах думите му, но той свърши речта си и продължи нататък, за да съобщи печалната вест на площадите и кръстопътищата в града. В този миг тълпата нахлу в широко отворените врати — изглеждаше като че ли в замъка се стекоха пълноводни потоци.

Мама стана, взе ме на ръце, целуна ме и ми прошепна на ухото: „Дъще, да вървим и ние. За последен път да се полюбуваме на скъпия ти татко.“

Не разбрах защо плаче, след като щяхме да се любуваме на скъпия ми татко.

Вървяхме след тълпата, нахълтала през дворцовите врати. Когато влязохме, дворецът вече бе изпълнен с народ, на вратите стоеше стража. Хората минаваха по двама. Чакахме дълго; мама все така ме носеше на ръце, инак тълпата щеше да ме стъпче. Най-сетне дойде и нашият ред и влязохме както всички останали. Сега мама ме спусна на пода и здраво ме хвана за ръката.

Всички пред нас плачеха, плачеха и хората след нас.

Бавно вървяхме из разкошните покои. На вратата на всяка зала стояха по двама стражи, които се грижеха за реда.

Ето че наближихме залата, в която очевидно свършваше скръбният ни път, и прекрачихме прага.

О, господарю, бях съвсем малка, но бих могла подробно да опиша цялата обстановка, пъстрите килими, завесите в кралските покои: запомних ги до най-малката подробност, защото всяка дреболия ми правеше незабравимо впечатление. Но най-много ме порази ложето — и мрачно, и пищно, застлано с черно кадифе и брокат — там лежеше той; беше облечен в пурпурна мантия, подплатена с хермелин, в камизола, бродирана със сърма, обут беше в черни ботушки и лежеше неподвижно, потънал във вечен сън.

Това беше баща ми.

До самото ложе стоеше жена с мантия от алено кадифе, обшита по края с хермелин, с кралска корона на главата, с дълга бяла рокля, разпуснатите й коси падаха по раменете, очите й бяха разширени и неподвижни, лицето — застинало, устните и страните бяха толкова бледи, че изглеждаше сякаш тя въплъщава самата смърт; тя стоеше, притиснала показалец до устните си, и непрекъснато беззвучно повтаряше:

„Внимавайте да не го събудите, той спи!“

Това беше кралица Хуана — вашата майка, господарю.

Мама я зърна и спря, но навярно тутакси разбра, че кралицата нищо не вижда и не чува, и тихо рече:

„Тя е щастлива, защото е безумна.“

Бавно приближавахме ложето. Ръката на краля висеше от леглото и на всеки бе позволено да я целуне.

Когато стигнахме до ложето, мама се олюля. По-късно често ми е разказвала, че й се искало да притисне устни към ръката му, да прегърне починалия, за последен път да го помилва, да го накара да отвори очи, искало й се да сгрее с топлите си устни изстиналата му уста… Намерила сили да се сдържи. Тя дори не плачеше, без сълзи, без викове, без хълцане коленичи, стисна ръката на краля, нареди ми аз да я целуна първа и каза:

„О, дъще моя, никога не забравяй този, когото виждаш сега и когото повече няма да видиш.“

„Добрият ми татко спи, нали?“ — разпитвах аз.

„Да, бащата на целия народ спи, мое дете“ — отвърна мама и с жест ме накара да замълча.

И дълго и нежно целуваше ръката на мъртвия.

Излязохме през насрещната врата и напуснахме залата, където се намираше кралското ложе. И изведнъж, вече в съседните покои, мама се олюля, тихо извика и падна в несвяст. Двама придворни минаваха край нас и се притекоха на помощ.

„Мамо, стани — виках аз, — моля те, стани. Или и ти заспа като добрия ми татко?“

„Почакай, ами че това е тя“ — каза един от придворните. „Коя?“

„Циганката, любимата на краля, наречена кралица Топаз.“ „Хайде да я отнесем, и момиченцето също“ — предложи вторият. Единият взе мама на ръце, другият ме поведе.

Излязохме навън. Този, който носеше мама на ръце, я сложи на земята под дървото, където вече бяхме прекарали три дни и три нощи. Другият ме настани до нея и двамата си отидоха. Силно прегърнах мама, обсипвах лицето й с целувки и повтарях „О, мамо, мамо, недей да спиш като добрия ми татко…“ Дали от чистия въздух, дали сълзите и милувките на дъщеричката съживиха майчиното сърце, дали му дойде времето, но майка ми отвори очи и веднага си спомни всичко. С детска наивност й разказах как е паднала, как са я пренесли тук, а на нея все й се струваше, че е сънувала кошмар.

„Да вървим, детето ми, няма какво повече да правим тук.“

И си тръгнахме за вкъщи.

Същата вечер мама свали мадоната от стената — тя много я обичаше — сне портрета си, портрета на крал Филип и когато се стъмни съвсем, напуснахме къщата и тръгнахме на път.

Вървяхме много дни. Сега, когато вече мога да определям времето, си мисля, че навярно сме вървели месец, като спирахме само да си починем. И най-сетне се озовахме в Сиера Невада. Там племе цигани посрещна майка ми. Те й дадоха къщичката, която после стана странноприемницата „При мавританския крал.“ Наоколо се разположи циганският табор — подчиняваха й се като на кралица.

Така изминаха няколко години; но ето че започнах да забелязвам някаква промяна във външността на мама. Тя беше прекрасна като преди, само че косата й някак се променяше — мама стана толкова бледа, че приличаше повече на призрак, отколкото на живо същество. Сигурна съм, че тя вероятно би напуснала земята така, както мъглата сутрин се вдига от планините и полита към небето, ако не я задържах аз.

Веднъж забелязах, че в спалнята й вече не виси нито мадоната, мито нейният портрет, нито портретът на краля и я попитах къде са.

„Ела с мен, дъще“ — каза ми тя вместо отговор.

Тръгнахме из планината и по пътека, известна само на нея, стигнахме до пещера, скрита от хорските очи, изгубена, незабележима сред скалите. Във вътрешността й, над ложе от мъх и папрат, висеше образът на мадоната, а малко по-встрани двата портрета.

„Дете мое — започна майка ми, — може да дойде ден и ти да потърсиш убежище в планината — тук си на сигурно място. Никому ме казвай за него. Кой знае, може би ще те преследват. И тази пещера ще ти спаси живота, не, много повече от живота — свободата!“

Прекарахме нощта там, а на сутринта се върнахме вкъщи, където сега е гостилницата. Когато се връщахме, забелязах, че мама върви бавно, с неуверена походка. Много пъти сядаше на земята и ме притискаше до сърцето си. И когато ме прегръщаше и целуваше, не можех да сдържа сълзите си, тъй като противно на желанието си мислено се пренасях в миналото и сякаш виждах баща си, когато блед и изнемощял излезе на коня си от Бургос, притисна ме до сърцето си и ме нарече своя дъщеря.

Предчувствието не ме излъга. На следващия ден мама легна болна. От този миг насетне разбрах, че тя е на път към вечността и не се отделях от нея нито за секунда.

Тя знаеше, че за нея настъпва часът, началото на безкрайния път, който ни отлъчва от всичко мило, и разговаряше с мен само за баща ми. И думите й се врязаха завинаги в паметта ми.

Никога не ще забравя какво ми се бе случило в детството, това, за което вече ви разказах, господарю. Тя ми даде пръстена, даде ми пергамента; каза ми, че имам брат — простете ми, ваше величество — брат, който ще стане крал и че сама трябва да реша дали да се запозная с него, или да живея неизвестна, но богата, да живея, където ми харесва, че нищо няма да ми липсва, щом имам диамантите — подарък от баща ми.

Изслушах я разридана, коленичила пред леглото й. Тя вече не ставаше и с всеки изминал ден очите й блестяха все по-силно, лицето й ставаше все по-бледо, гласът й отслабваше. И когато питах лекаря от нашето племе, който бе учил изкуството да цери от лекарите на Изтока, от какво е болна майка ми, той ми отвръщаше:

„Тя не е болна. Тя отива при бога.“

И ето — настъпи денят, когато Бог й отвори вратата към вечността.

Както винаги бях коленичила до леглото й и както винаги тя говореше за мен, а не за себе си. Сякаш преди да склопи завинаги очи, очите си на майка, тя се опитваше да надникне в бъдещето. Бледа усмивка блуждаеше на устните й. И неочаквано вдигна ръка, посочи нечия фигура като сянка, мярнала се в далечината, и прошепна две думи — помислих, че бълнува, защото нямаха нищо общо с нас двете, с нашите спомени. Дори ми се стори, че ми се е счуло, вдигнах глава, за да вникна в думите й. И тя още два пъти неясно повтори със слабеещ глас:

„Дон Фернандо, дон Фернандо…“

Тя положи ръце на главата ми и аз се сведох за последна благословия. Очаквах да вдигне ръцете си, но чаках напусто — тя ме благослови, умирайки. Сякаш искаше навеки да ме прикрие с щита на нежната си любов.

Ако ви се случи, ваше величество, някой ден да тръгнете от Гранада за Малага, ще видите гроба на майка ми в малката долина на миля от странноприемницата „При мавританския крал.“ Веднага ще го познаете: край него се вие ручей, а над него се издига кръст. Тъй като майка ми, благодарение на Исус Христос, беше християнка; и ще прочетете надписа, изсечен с кинжал върху надгробния камък:

„Кралица Топаз Прекрасната.“

И знайте, ваше величество, че тази, която лежи под камъка, не ви е съвсем чужда, защото толкова обичаше крал Филип, баща ни, че не можа да го прежали… О мамо, мамо — заповтаря девойката, задушавайки се от ридания и притискайки очите си с ръце, за да скрие сълзите си.

— Ще заповядам да пренесат праха й в манастир — каза с обикновения си невъзмутим тон младият крал. — Ще поръчам заупокойна меса и монасите ще я изпълняват всеки ден за спасение на душата й… Е, продължавайте.