Коста Радев
Капан за невестулки (11)

11

Глупакът, който се бе лепнал за Марта в кафенето, щеше да остане само забавен спомен, ако Златан не бе прочел на визитната му картичка „директор на продукции“. Затова, щом досадникът се разкара, Златан запита намусен:

— Значи срещи си правим, а?

— Глупости — сви се Марта, притисна се в гърдите му. — Беше лапнал едно време по мене, това е. Баща му е някакъв шеф.

— Какъв по-точно?

— Дипломат като че ли. В тях е тъпкано с вносни боклуци. И събират все разни светила, от голямото добрутро. Сноби.

— Баща му не е ли пенсионер?

— Работел още, тъй разбрах. В чужбина. А Мирчо е добро момче, ама мозъкът му е гладичък. Можеше да се издигне, просто го мързи. Сега за него ли ще говорим?

— Не, но все пак хванах ви на местопрестъплението…

— Глупчо… хитрец такъв… Не знам защо разпитваш за него, но най-добре го забрави. Не става за нищо, под достойнството ти е да се разправяш с него.

Златан кимна замислен:

— Може би. Все пак глупакът е полезно нещо, моето момиче. Той е добитъкът, който носи върху гърба си умния човек към неговата цел. Представяш ли си колко милиарди нещастни глупаци са осъществили човешкия напредък, без да подозират това?

Марта го гледаше упоена. За нея всичко бе все едно, не съществуваше никакъв Мирчо, тя слушаше думите на Златан като музика, опиваше се от тях, без да разчита смисъла им; светът, човечеството се бяха слели в неговия глас и образ. И той, Златан, бе до нея, тя можеше да се притиска до сърцето му и да чува спокойните трептения под ризата — и само се молеше това да продължи вечно.

Златан говореше тихо, погълнат в думите си, забравил жената, прилепена до него; и с всяка минута укрепваше убеждението му, че трябва да поразрови случая Мирчо — ловният нюх подушваше заек, скрит в храсталака, а дори и нещо по-едро… кой знае? И дали следата на този заек няма да го отведе по-нагоре, в следващия кръг, където строителните менажери нямат достъп?

Във всеки случай трябваше да се потруди — никоя възможност не бива да се отхвърля лекомислено само защото контрагентът ти бил слабоумен и несимпатичен. А Марта… Той се усмихна, погали косата й. Крайно време беше и тя да послужи за нещо по-съществено от разлигавените любовни следобеди, които Златан й отделяше два-три пъти седмично.

Още една отлика между хората: умните успяват да използуват предметите многостранно, с най-различни предназначения.

— Всъщност — каза той — твоят съученик, изглежда, не е лошо момче. Току-виж сме станали приятели.

И той се усмихна широко, а Марта примижа като коте, огряно от случаен слънчев лъч.

 

 

Цяла седмица продължи проучването на Мирчо и с всяко ново сведение растеше увереността на Златан: не бе сбъркал, като послуша предчувствията си, и може би наистина в джоба на тоя уж директор бе златното ключе. Мирчо се оказа на „ти“ със сума полезни и силни мъже; той бе сред семейни приятели в среди на хора с власт и положение, а там непременно трябваше да съществува някоя подходяща партия, някоя пренебрегвана кокошчица, подходяща да узакони присъствието на Златан сред силните на деня. Така или иначе, от векове насам този начин за изкачване към върховете е най-удобен и безопасен; а Златан бе забелязал и нескриваната симпатия на читателите към този модел герои в литературата, макар наивните писатели публично да са се отвращавали от своите рожби.

Всъщност тогава ще действува според обстановката; първо да свърши подготвителната част — умно, обмислено, стопроцентово.

И Златан още веднъж потръпна от омраза към безпомощните бездарни типове, получили на тепсия всичко, за което Златан мечтае години наред — и неспособни да използуват своите възможности. А тоя Мирчо дори не се досещаше за тях.

Какво пък: ще дойде ден, когато Златан ще си отмъсти с лихвите за похабената енергия, за мръсната, неартистична обработка на Мирчо, за попиляното време. Само търпение; омразата е лош съветник дори на тигъра, а ти си невестулка, умно, мъдро, търпеливо животно, скрито встрани от тропота на тромавите мастодонти.

Но къде, по дяволите, беше слабото място на този кретен, където неусетно да впиеш зъбите си и да усетиш как силата му изтича и става твоя? Нямаше никакви амбиции, отхвърлял бе няколко добри предложения за административна длъжност — направени безспорно от ухажори на баща му. Проблемът с жените не съществуваше в неговата среда, а Марта не беше достатъчно силен коз да спечели играта. Парите не го интересуваха — имаше всичко за два живота напред, припечеленото отиваше само за джобни харчове — пари, с които можеше да преживява цяло семейство. Къде, къде ти е ахилесовата пета, господин директоре?… Златан отхвърляше плановете един след друг, търпеливо ги преразглеждаше, прекрояваше, а пред очите му все играеше разпаленото лице на Мирчо, произнасящо тъпите си закани… и после, изведнъж укротено, победено, удавило поглед в кристалния коняк… Нещо женско, покорно в очите… да, може би това… да, точно тъй, както жените прибираха рогцата си подобно охлюви, когато Златан ги атакуваше, и се подчиняваха с някаква всеотдайна примиреност, като че ли загубваха волята си, намирайки мазохистична наслада в робството… така и той може би имаше женска нагласа, подобна на много други, чийто живот е бил премного лек и охолен, за да ги направи мъже на място. Да, тогава този Мирчо се бе държал като машинописка, хваната от началника си да злослови за него… ето тук, тук ще търсим петата, за която съдбата е държала детенцето Мирчо, като го е топвала в сребърния купел. Златан се развесели, нанесе в бележника плана за следващия ден и заспа доволен и спокоен; слава богу, човечеството още не е дорасло до съвършенството си. Пък и дори да започнат да се раждат тук-там съвършени индивиди, останалите набързо ще им видят сметката.

Но Златан сбърка: играта наистина се оказа лесна, обаче и приятна. Забавно бе да наблюдаваш как едно мускулесто и самоуверено същество неусетно омеква, скрива зъбите си, обръща предан поглед към тебе, тръгва по стъпките ти — щастливо, че е намерило господар. „Точно като Марта — само дето не спи с мене.“ Доволен, но и търпелив, Златан изчакваше; нека се втвърди в новата си форма, сега е още крехък, някой случаен гаф може да събуди упоените съпротивителни сили; сега все още той съзнава, че е подчиненият, а аз господарят, но след време трябва изобщо да забрави това разделение, да стане само изпълнител, орган, ръка, крак, лишен от собствена воля и съзнание. След време. Тогава ще го използуваме най-пълноценно.

ЗЛАТАН. Знаеш ли, винаги ще бъда благодарен на Марта. Нали тя ни запозна!

МИРЧО. Ами, случайно стана.

ЗЛАТАН. Ти вярваш ли в тия случайности? Нищо случайно не се случва в света, всички събития са програмирани вероятности. Навремето нали казваха — тъй било писано. А то всъщност е програмирано някъде — щом се е родил и израсъл човек с твоите способности и място в живота, той с най-голяма вероятност ще се засече някога с мене. Това наричам аз предопределено приятелство.

МИРЧО. Те моите способности… Просто ми върви.

ЗЛАТАН. Ами какво значи просто да ти върви? Значи си способен, лесно се справяш с живота, намираш решения на всеки проблем, без да си напрягаш много мозъка. Това е! Може ли на глупав човек да му върви?

МИРЧО. Абе може и да си прав. Де да знам.

ЗЛАТАН. При мене е друго. Аз всичко съм постигал с много труд и нерви. Но го постигам. А, между другото, ето ти тука малко пари.

МИРЧО. Какви пари?

ЗЛАТАН. Твои са, честно спечелени. За оная, старата къща. Аз работя тъй — предварително изчислявам приходите и плащам веднага. Така се създава интерес у хората.

МИРЧО. Но аз… какво? Само те заведох при шефа, представих те и толкоз. Много пари ми даваш.

ЗЛАТАН. Хиляда. Много ли е за тебе? Много е за изкопчията, а менажерът под тази цифра не трябва да пада. Вярно, парите нищо не струват, не носят щастие, обаче липсата им винаги носи нещастие.

МИРЧО. Виж, това е така. Добре, вземам ги, обаче при едно условие: да ги профукаме двамата.

ЗЛАТАН. Окей. Още днес.

МИРЧО. Ако искаш, вземи и Марта.

ЗЛАТАН. Марта? Да ни съсипе от скука? Щом искаш жени, ще имаш, и се страхувам, че тази Марта ще ти се стори като проскубан врабец пред ония лебеди.

МИРЧО. Жени в киното колкото щеш.

ЗЛАТАН. Не ми приказвай за парцали. Бъди луксозен мъж и ползувай луксозно обслужване.

МИРЧО. Значи добре се печели в твоя бранш?

ЗЛАТАН. Моят бранш е и твой. А за печалбите ще ти кажа: печеля толкова, колкото искам. Но това не е най-важното.

МИРЧО. А кое?

ЗЛАТАН. Да вървиш напред, да се осъществяваш в живота. Да плуваш срещу течението, иначе затъваш в блатото: осем часа слугуване, осем часа тъпеене и останалото — сън до жена си. Живот ли е това? Агония!

МИРЧО. Да, ама всички тъй живеят.

ЗЛАТАН. Не всички. Множеството, да. Но избраните мъже имат друг дневен режим.

МИРЧО. Ще ме научиш някой път.

ЗЛАТАН. Полека. Ти си достойно момче, разбрах го от първото виждане. Право да ти кажа, по-достоен приятел не бях срещал. Но все пак отскоро се познаваме. Кой знае дали няма да ме предадеш. Има ли по-долно нещо от предателството на приятел?

МИРЧО. Тия думи отде ти дойдоха наум? Какво искаш, да ти се закълна ли? Глупаво ми се вижда.

ЗЛАТАН. Извинявай. Разбира се, глупаво е да се кълнем. Думите нищо не струват. Важното е да бъдем верни един на друг.

МИРЧО. Така е. Многото думи само беля правят. А ония… лебедите, кога ще говориш с тях?

ЗЛАТАН. Ще ни чакат довечера на Златни пясъци. Ти побързай запазил съм билети за самолета в шест часа. Окей?

 

 

Цяла седмица след завръщането от Златни пясъци Златан остави приятеля си сам — да се съвземе, доколкото може. Уж свикналият на висок стандарт и излишества Мирчо изведнъж попадна в кадри от сънуван филм, където всичко е на суперниво: тихо, учтиво, неотразимо; за пръв път се бе почувствувал Господар и това чувство го бе запленило. Златан усети възхитата му; но знаеше, че подобни чувства са нетрайни, затова продължи да му говори и видя как думите му проникваха дълбоко, оставяйки в очите на Мирчо неясното желание за промяна.

И това желание бе най-важният резултат от пътуването.

— Впрочем — каза той между другото, — знаеш ли кои бяха тия две гейши? Едната е дъщеря на академик, другата, твоята, дядо й беше владика и тя го наследи. Може да купи хотела, ако рече …        — Тогава защо го направиха — изненада се Мирчо.

— Как защо — усмихна се Златан. — Нали АЗ ги повиках?

След това остави Мирчо сам — нещата трябваше да узреят. Хвърли се в предприемачеството, позанемарено през последния месец — покрай Мирчо се бе поохарчил, пък и ритъмът на работата не биваше да се забавя, в това отношение принципите на Златан оставаха непоколебими. Що се отнася до Мирчо, Златан бе спокоен; рядко бе срещал човек, тъй податлив на обработка. Тия, дето животът им е дал всичко от люлката, мислеше той не без злорадство, са лишени от имунна система — и слава богу. Питам се обаче как щяха да оцелеят, ако имаше повечко истински мъже по света? Но тя, природата, си знае работата, всичко е премерила и претеглила и всекиму е определила развитие според възможностите му.

Хитро нещо е природата, ненапразно зад нея половината човечество вижда богове.

МИРЧО. Взе да ми писва от тази моя работа. Търчиш, гониш тоя, търсиш оня, всеки команди дава, като че ли си момче за всичко. Само фирмата ми е голяма.

ЗЛАТАН. Нали все някой трябва да върши и тези дейности?

МИРЧО. Лесно ти е на тебе: менажер. Без бог, без господар. Пък аз търпя капризите на сто души началници. Вчера един…

ЗЛАТАН. Не влизай в подробности. За мене е важен принципът. Когато се захващаш с една работа, първо трябва добре да си прецениш подходящ ли си за нея. Обикновено трудностите идват, когато тя е над възможностите ти. При тебе е обратният случай — ти си за много по-сериозна работа от това, да задоволяваш прищевките на някой полуграмотен и режисьор. Извинявай, че ти говоря така откровено, ако искаш, забрави думите ми.

МИРЧО. По-сериозна… Каква? Къде? Да кисна по бюрата ли?

ЗЛАТАН. Може би още е рано да говорим за друга работа. Трябва хубаво да премислиш.

МИРЧО. Какво да премислям? Нямам представа къде другаде бих се чувствувал по-добре.

ЗЛАТАН. А откъде да добиеш представа? Ти си затворен в собствения си кръг и се въртиш само вътре, дори не се озърташ настрани. А какви възможности имаш… Аз на твое място…

МИРЧО. Доизкажи се де.

ЗЛАТАН. Само да се поотъркаш в познатите на баща си, ще ти дойдат куп идеи и предложения. Те все пак са хора с влияние, има области, където думата им е закон. Какво чакаш, защо ги отбягваш?

МИРЧО. Как да ти кажа… не ме влече тяхната среда. От малък ми е омръзнало да слушам едно и също: тоз какъв станал, онзи къде заминал… Все това. Скучни ми са. Иначе — търсят ме, като потрябва нещо, помагат. В това отношение съм им много задължен.

ЗЛАТАН. Глупости. Те са ти задължени! Една нищожна услуга, дето ще поръча на секретарката си да я уреди — това ли те задължава? Изобщо зарежи тези дребни просии, просто се хвани на тяхното хоро, подишай техния въздух, възстанови познанствата — и ще видиш как нещата ще се подредят от само себе си! За тази среда не съществуват дребни проблемчета като твоите, ти си смешен, като им тропаш по вратите с разни жалки молби. Послушай ме: тези връзки са твоето бъдеще, не ги изпускай и не протакай. Аз съм с тебе.

„Аз съм с тебе.“

Златан често повтаряше тези думи; докато разбра, че Мирчо вече очаква да ги чуе. И наистина беше с него, всеки ден — дотолкова, че Мата излезе от летаргията си и в един от нейните следобеди го попита:

— Какво си се пристрастил към тоя Мирчо?

Златан не очакваше такъв въпрос и отвърна, без да мисли:

— Трябва ми.

— Ха! — изсмя се тя. — По момчета ли тръгна вече? Какво пък, него си го бива.

Още не бе завършила думите си, когато плесницата изплющя по лицето й. Тя се сви във възглавницата, зашеметена, уплашена от ужасната си дързост. Златан бавно се облече, тръгна към вратата, после се върна, целуна я по челото и каза:

— Нищо, не плачи. Простих ти.

Излезе и отиде при Мирчо.

 

 

Само седмица по-късно Мирчо го покани на гости в един стар приятел на баща му — „на следобедно кафе“. Златан очарова присъствуващите, омръзнали си доста един на друг. Държа се скромно, с тънка духовитост, само след час разговорът се завъртя около него, след още час беше на „ти“ с домакина и когато си тръгнаха, наред с прощалните усмивки Златан отнесе половин дузина визитни картички и уверенията, че може „да звъни по всяко време“. Мирчо бе възхитен от приятеля си, почти подскачаше по тъмната вече улица: нали беше много хубаво, нали?… Златан се подсмихваше доволен: такъв резултат не бе очаквал. И пак си каза: търпение, момче, не бързай да се радваш като глупаците. Търпение. Бързай бавно, невестулката не препуска, не галопира — затова винаги стига до плячката… И скромно каза на Мирчо:

— Не те изложих, нали?

После попита небрежно:

— Чу ли, като стана дума за някаква Люба, дето не могла да дойде? Вдовица била.

— Люба ли? Знам я, мъжът й беше някъде в Африка, не му понесе климатът май, получи удар. Събираше разни статуетки, негърски джунджурии, цял музей е в тях. Люба… колко да е, към четирийсетгодишна е сега.

Златан се усмихна:

— Най-трепетната възраст.

— Какво? — не разбра Мирчо.

— Нали тъй казват моряците: ревящите четиридесет. Ширините на бурите. Ще ми уредиш ли да разгледам негърския музей?

Мирчо сбърчи разочарован лицето си:

— Стига бе. Люба за нищо не става.

— Хайде де — потупа го Златан по рамото. — Туй не го вярвам. Всеки човек става за нещо. Важното е да прецениш точно за какво.

След двайсетина дни Златан се премести да живее при Люба.