Крум Ацев
Биобиблиографски бележки

Бао Чуан

Бао Чуан е родена през 1943 г. в Нанси, провинция Съчуан. След две години в педагогически институт е изпратена към края на 1966 г. на работа в завод за автомобилни резервни части. Първите си произведения публикува през 1973 г. От 1976 г. продължава образованието си в курс за сценаристи при Пекинската филмова школа. След 1978 г. работи в редакцията на списание „Съчуанска литература“. Пиесите, сценариите и белетристиката й се отличават с непосредствени наблюдения, достоверност на жизнените ситуации. Един от ранните й разкази, „Преди сватбата“, е сред отличените с национална награда за 1979 г. Разказът „Високоговорители“ е публикуван в сп. „Женмин вънсюе“ („Народна литература“), бр. 2, 1981 г., посветен на жените писатели от днешното поколение. Превежда се на чужд език за първи път.

Ли Джун

Ли Джун е роден през 1928 г. в провинция Хънан. След завършване на начално училище се самообразова, работи като пощенски и банков служител. Започва да пише в началото на петдесетте години и скоро добива широка популярност като самобитен творец, отразяващ правдиво проблемите на китайското село. Избран е в ръководството на Съюза на китайските писатели. Освен няколко десетки разкази и повести създава пиеси и киносценарии; романът му „Жълтата река тече на изток“ (1984 г.) е отличен с национална награда. Разказът „Манго“, публикуван първоначално в сп. „Женмин вънсюе“, бр. 10, 1980 г., влиза и в няколко негови по-късни сборници с проза. Публикуван е на български език (в превод от руски) от сп. „Панорама“, бр. 3, 1982 г. Предложеният тук превод е от китайския оригинал.

Цин Джаоян

Цин Джаоян е роден през 1916 г. в провинция Хубей. През тридесетте години публикува първите си поетически произведения. През четиридесетте учи, а след това и преподава във висшите учебни заведения по литература и изкуство в районите под контрола на народоосвободителните сили, работи като журналист в прогресивния печат. След Освобождението участвува в ръководството на Съюза на китайските писатели и в редакционните колегии на списанията „Женмин вънсюе“ и „Въни бао“ („Художествена литература“), публикува сборниците с разкази „По равнината“ (1949 г.) — с тематика от войната против японската агресия, „Щастие“ (1951 г.) — за поземлената реформа, „Селски бележник“ (1954), романа „Напред през полята“ (1956), сборника статии „Концептуализъм и схематизъм в теорията на литературата и културата“ (1953). През шестдесетте години живее в южната провинция Гуанси и работи в завод, публикува в местния печат разкази и част от романа „Хора от две поколения“, а през седемдесетте създава в съавторство романа „Планини над облаците“, отразяващ опита му от неколкогодишна работа в планинските области на провинцията. През 1984 г. публикува романа „Земята“, в който обобщава тенденциите на „селската“ проза от последните години към отразяване на реалното състояние на китайското село, на промените след премахване на комуните, а същевременно внася в повествованието характерни елементи на националната художествена традиция. Някои от тях определят стилистиката и на разказа „Историите на Дзя Даци“, публикуван в сп. „Женмин вънсюе“, бр. 1, 1981 г. Това е първият му превод на чужд език.

Дън Йоумей

Дън Йоумей е роден през 1931 г. в Тиендзин. През 1937 е свръзка в едно подразделение на народоосвободителните сили, но по време на японската окупация бива принуден да замине на работа в Япония; през 1945 г. се завръща в родината си и отново се включва в съпротивата, работи като кореспондент и пропагандист. След Освобождението постъпва в Централния институт за литература, публикува разкази. През 1957 г. бива обявен за „десен уклонист“; репресиран е и по време на „културната революция“. След 1977 г. публикува повести и разкази с тематика от съпротивата, които му донасят няколко литературни награди. Член е на Управителния съвет на Съюза на китайските писатели. Разказът „Опустошеният храм“ се появява в сп. „Женмин вънсюе“, бр. 3, 1981 г. (това е първият му превод на чужд език). По същото време авторът публикува и разказа „Фалшификаторът“, в който въвежда една нова тема — ежедневието на пекинските майстори и познавачи на старинното изкуство от края на последната династия — която става характерна за творчеството му през следващите години. Приведеното по-долу негово изказване, както и разказът за някои подробности от личния му живот, са взети от биографичния очерк на неговата съпруга, журналистката Хан Уйен, озаглавен „Неговите стремежи“ (1985 г.):

„Успехите на един писател зависят от умението му непрестанно да изследва нови творчески пътища. Това разгръща таланта в неговата пълнота. Ако става дума за описание на съвременния живот, аз не мога да се сравнявам с Дзян Дзълун^[1] например, който е по-млад и по-настроен към съвременните неща; ако става дума за разкриване на социални злини и създаване на спорни произведения, едва ли мога да се меря с писатели като Ван Мън. Различните хора си имат различни склонности и умения. Но аз също имам известни предимства — живял съм сложен живот, имал съм вземане-даване с хора от най-различни среди и професии… Доста време съм изучавал и особеностите на Пекин — неговите обичаи, диалект, история и Култура… Бих искал да напиша поредица новели, отразяващи живота на различни обитатели на Пекин от 1900 до 1980 г., да очертая в импресионистичен стил бурните промени на онзи етап от китайската история. Смятам, че ако упорствувам в опитите си, ще успея. Имам необходимата квалификация и увереност в смисъла на това, което правя…“

… Разбирам го добре, той е упорит човек, готов, независимо от цената, да осъществи онова, което смята за правилно. Но пътят му далеч не е гладък. През детството си е бил принуден да върши тежка работа в чужда страна. През петдесетте години заради спечелилия му слава разказ „По стръмния склон“ — пестелива, но красноречива история за живота на китайската интелигенция — той беше обявен за „десен елемент“ и изпратен на тежка физическа работа за повече от десет години. След това дойде „културната революция“, по време на която изстрада много. Но нито едно от тези изпитания не разколеба волята му да продължава към онова, което смята за добро в живота. Всеки ден обикаляше книжарниците да се рови из старинни книги или четеше вкъщи списания като „Културно наследство“ и „Археология“, опитваше се да изучава будизъм или да изследва старинни предмети, за да смекчава някак откъснатостта от света. Или пък отиваше да прави упражнения за укрепване на тялото и духа в някой парк, където срещаше различни бивши хора на изкуството, потомци на стари манджурски фамилии.

След падането на „четворката“ през 1976 г. Дън започна да работи с възродена мощ. Написа разказа „Истории от Парка с Беседката на веселото опиянение“, в който има четирима герои: армейски генерал, музикант, майстор на вино и художник — всички те са лишени от възможността да се занимават с професията или изкуството си и прекарват дните в парка. Всички картини на художника са унищожени, дясната му ръка е парализирана вследствие на нанесен побой. Казват, че никога повече няма да може да рисува, но всеки ден той идва в парка, за да прави своите упражнения, размахвайки в здравата си ръка бамбукова пръчка с метална сърцевина. След реабилитирането му той започва да рисува с лявата ръка картини, не по-лоши от предишните…

За да развива познанията си за стария Пекин, Йоумей събира материали по антикварни книжарници, оказионни магазини и чайни, сприятелява се с изпълнители на традиционни опери, музиканти, управители на заложни къщи, антиквари, монаси, върнали се към светския живот, бивши майстори на бойни изкуства…

Едно неделно утро аз станах много рано и последвах Йоумей в Парка с Беседката на веселото опиянение, където той винаги се среща с приятелите си. Докато правеха упражненията си за психофизическа тренировка, те бъбреха за всичко, което им идваше наум — за някакъв монах от еди-кой си манастир, за погребението на знаменита певица, за актьори, за свръхестествени явления, с които била прославена дадена пекинска уличка, за процъфтяването и упадъка на някой си магазин…

В края на 1983 г. Дън Йоумей започна да пише повестта „Шишенца за енфие“, която не му отне много време. Преди това беше изучавал специално народните художествени занаяти, три от нашите библиотечки бяха претъпкани с книги по тях. Шкафовете пък бяха пълни с най-различни антикварни любопитности, евтини, но с висока историческа и културна стойност. Обикновено Йоумей живее твърде скромно, но когато пишеше повестта, купуваше всички възможни шишенца за енфие — нефритови, ахатови, изписани с тънка четчица от вътрешната страна — независимо от цената.

След като повестта излезе, той получи писма от много читатели, мнозина и лично го посетиха. Пу Дзие, братът на последния император от династията Цин и сегашен член на Общокитайския народен политически консултативен съвет, му изписа със собствената си ръка калиграфски свитък в израз на високата си оценка на творбата…

През последните години той публикува и множество разкази, всеки от които показва различен стил и задълбочено вникване в различни области на живота.

Целите и постиженията му през последните няколко години ме спечелиха на негова страна дотолкова, че изоставих предишните си колебания и заобичах всичко, което обича и той. Но има едно нещо, което той прави, а аз не мога — обича да смърка енфие, а пък аз не. Това е навик, който наистина изобщо не мога да разбера.

Ван Мън

Ван Мън е роден през 1934 г. в Пекин в семейство на интелектуалци. Като младеж участвува в революционната борба, на четиринадесет години влиза в нелегална партийна организация. При освобождаването на столицата през 1949 г. напуска училище и се заема с работа в Новодемократическия младежки съюз. Започва да пише в началото на петдесетте години; през 1955 г. публикува първия си разказ „Бобчето“, а от 1953 работи върху роман за съдбата на новото поколение със заглавие „Да живее младостта“. В автобиографичното си есе „Моите стремежи“ (1980 г.) авторът споделя за този период:

„Една късна есенна вечер през 1953 г. аз, един деветнадесетгодишен комсомолски работник, обладан от тайна страст, затворих вратата на безслънчевата си канцелария-спалня и започнах да пиша под светлината на бледата лампа, изпълвайки страниците на един празен бележник. Край мен обикновено лежаха куп папки с дела, недовършени доклади и сводки, и ако случайно се почукаше, аз бързо покривах бележника с някой лист, давайки си вид, че работя късно през нощта… В крайна сметка романът излезе; но не тогава, а когато моето дете вече беше по-възрастно от мен, когато го писах. Между създаването и публикуването на романа трябваше да изминат двадесет и шест години, повече от четвърт век. Когато се появи през 1979 г., аз вече не бях така възторжен както някога, познал бях добре рисковете и отговорностите, на които е обречен писателят, начина на разплащане за всичко — с напрежение, сълзи, време — понякога и с кръв, с живот.“

През 1956 г. излиза повестта „Новодошлият в организационния отдел“ — опит за реалистичен подход към проблемите на младежта и на страната в онзи момент ярка антибюрократични сатира — заради която през следващата година авторът е обявен за „десен уклонист“ и изключен от партията.

„Силите на мрака и реакцията не могат да приемат литературата като нещо друго освен като трън в собствената им плът. Когато бях още в гимназията, срещнах имената на писатели, които са били унищожени от тези сили, писатели като Жоу Шъ, Ин Фу и Ху Йепин^[2]. А през десетте опустошителни години на «културната революция» непрестанно се удивявах от страха и омразата, които Дзян Цин^[3] изпитваше към писателите.^[4]“

От 1958 до 1962 г. Ван Мън е на „трудово превъзпитание“ в околностите на Пекин. През 1962 г. преподава два семестъра литература и столичен университет. През 1963 г. бива отново изпратен на „трудово превъзпитание“ в граничния Синдзян-унгурски автономен район (Северозападен Китай). Изучава местния език и след 1973 г. работи като преводач от унгурски в столицата на района, Урумчи.

През този период не само в литературата, но и в живота имаше твърде много измама, твърде много окаяни хора и съдби. Изправен пред всичко това, аз усещах как затъвам в блатото на отчаянието. Липсваха ми знание, сили, смелост и аз просто отброявах дните, просто чаках. През тези двадесет години след 1957-а, когато бях обявен за безполезна и презряна личност, аз постепенно започнах наистина да вярвам в правилността на обвинението. Но заедно с това познах истинското величие и благородство на духа. На най-долното социално стъпало и в най-отдалечени земи аз изживях радостите и мъките на обикновените хора и видях от тяхна гледна точка лъжепатоса на онези години, злоупотребата с властта, съзрях кой беше прав и кой крив, кой победител и кой победен — ярко, като в светлина на бушуващ пожар.

Това преобръщане, този провал ни закалиха и обогатиха. Накрая, през октомври 1976 г., стана онова, което беше предначертано да стане, събитието, което хората чакаха. Историята е и безпощадна, и милосърдна. Ние се освободихме за втори път, защото исторически закон е, че хората трябва да се освобождават и ако не успеят първия път, трябва да опитат отново.

„Като възкръснал от царството на смъртта порядъкът се възроди от хаоса. Аз бях реабилитиран и отново признат за партиен член, поех върху плещите си тази тежка отговорност, следвайки този неравен път. Революция и литература бяха отново обединени, отново душата и тялото ми бяха едно. Моят литературен свят беше унищожен, изправен бях пред страхотна задача — да намеря себе си. Да открия в безбрежния океан на живота, времето и пространството, на литературата и изкуството своето собствено място, своята гледна точка, своите теми, герои, форма и стил.“

Разказът от 1979 г. „Очите на нощта“ донася широка популярност на автора, току-що приет за член на Съюза на китайските писатели. А „Вечна признателност“ е сред отличените с национална награда за следващата година. Оригиналното заглавие на разказа е „Йоу йоу цун цао син“, което може да се преведе буквално като „Ех, сърце на току-що поникнал стрък“ — асоциацията е към стиховете на китайския поет от IX в. Мън Дзяо:

„Нима способно е сърцето на едва поникнал стрък

да се отблагодари на сияещата трети месец пролет?“

„Осем хиляди ли земя, простираща се между Пекин и Синдзян, и тридесет бурни години — ето това е моята отправна точка сега. Ако произведенията ми «С болшевишки привет», «Очите на нощта», «Пролетни гласове» или «Пеперудата» обобщават един по-широк пространствено-времеви комплекс, причината, а именно в тази изходна точка. Онези, които изучават литературната техника, могат да поклащат глави над тях, но аз винаги ще помня, ще плача и ще се смея над тези осем хиляди ли и тридесет години, действителната опорна точка на моите истории.“

През 1982 г. Ван Мън е избран за секретар на Управителния съвет на Съюза на китайските писатели; от 1983, в продължение на четири години, е главен редактор на най-популярното и влиятелно литературно списание в Китай, „Женмин вънсюе“ („Народна литература“). През 1984 г. е избран за заместник-председател на Съюза на китайските писатели.

„Един млад читател дойде да ме види от другия край на страната и попита дали след всичките тези години не съм станал малко като моя герой от «Новодошлият в организационния отдел» Лиу Шъу, към когото е отправена следната критика: «Той е видял всичко, знае вече всичко… В него силни чувства повече няма.» Вярно е, че през тези последни десетилетия аз видях и научих някои неща и че се опитвам да оглеждам проблемите от всички страни, за да направя писанията си по-понятни, по-реалистични и задълбочени. Но аз все още се колебая, все още изпитвам любов, все още се осмелявам да сблъсквам остри и сложни обществени противоречия.

Моята омраза също има граници. Контролирането на тази омраза е основно условие за поддържане и развитие на стабилността. Но, разбира се, аз съвсем не съм безчувствен и апатичен, открих оръжията на сатирата и смеха, на хумора като основен елемент на жизненото оцеляване… Абсурдният смях е нещо като протест срещу абсурдното обкръжение…

Аз искрено смятам, че ние сме плакали твърде много и че имаме нуждата и правото да се смеем. Смятам също, че смехът е по-висша и по-сложна форма на израз от сълзите. Животните могат да плачат (както например агънцата пред ножа на касапина), но само човешките същества могат да се смеят. Затова дори в най-сдържаните, сериозни и сантиментални мои произведения смехът все пак присъствува. Аз искам да достигна онзи ръб на сериозността, който умеят да постигат карикатурите или театралните фарсове, да речем.“

След редица посещения в чужбина творчеството на Ван Мън се обогатява с темата за съдбата на китайските емигранти („Анданте кантабиле“, „Новите жители на континента“). Романът от 1987 г. „Човешки фигури, преобразяващи се при раздвижване“ съпоставя жизнените пътища на членовете на едно семейство, преживели последните десетилетия зад граница и в родината. От 1985 г. Вaн Мън публикува и поезия.

През 1987 г. поема поста министър на културата. Първата му европейска обиколка на тази длъжност включва и посещение в нашата страна през 1988 г.

От есента на 1987 г. е и главен редактор на сп. „Китайска литература“, издавано на английски и френски език.

Разказът „Очите на нощта“ е публикуван на български (в превод от руски) в сп. „Панорама“, бр. 3, 1982 г., под заглавие „Нощем в големия град“. Предлаганият тук превод е от китайския оригинал. В сп. „Съвременник“, бр. 4, 1987 г., е отпечатана новелата „Уталожване“ в превод на Б. Беливанова. Откъси от поетичния цикъл „Мелодия на две струни“ излизат във в. „Литературен фронт“ от 24 март 1988 г. (прев. К. Ацев).

Фън Дзицай

Фън Дзицай е роден през 1942 г. в гр. Тиендзин, третия по големина град на Китай, разделен по онова време, подобно на Шанхай, на няколко чуждестранни концесии. В семейството му са живи традициите на стари китайски интелигенти, преселници от южната провинция Джъдзян. След завършване на гимназия през 1960 г. остава като професионален спортист в баскетболния отбор на града. Получава възможност да го напусне едва след контузия и се насочва към едно от известните ателиета на Тиендзин, където се занимава с живопис, изучава история на изкуството; по-късно преподава класическа китайска живопис в университета за приложни изкуства. Както отбелязва сам в автобиографичното есе, публикувано през 1981 г. в сп. „Въни бао“ („Художествена литература“), към литературно творчество го подтикват събитията по време на „културната революция“. Всекидневният му път за работа минавал край Храма на надянатата броня край брега на реката, прекосяваща града, и там той често виждал извадените трупове на хора, удавили се от отчаяние. Опитвал се да си представи какво е преживял всеки един от нещастниците и съчинявал историите на техните съдби. Разказвал ги на свои приятели, изменяйки епохата и националността на героите си, а след време започнал да ги записва. Листчетата тънка оризова хартия навивал на руло, което криел в рамката на велосипеда си. Веднъж, опасявайки се от обиск, изгорил всичко написано, но продължавал да съчинява. През 1971 г. започва повест за съдбата на едни интелигент по време на „културната революция“, която излиза осем години по-късно под заглавието „А!“ През 1978 г. публикува, две произведения с историческа тематика — „Юмрук за мир и справедливост“ и „Вълшебният фенер“, които разказват за народните движения и въстания от края на XIX и началото на XX в. Същевременно планира цикъл от повести и разкази с название „Необичайна епоха“, чиято цел определя така:

„Времето, което искам да опиша, обхваща годините между 1966 и 1976… За това десетилетие всеки има свое собствено название в зависимост от собствените си изживявания. Може би бъдещите историци ще му дадат по-подходящо наименование, но аз го наричам «необичайна епоха». Затворете очи и си припомнете. Всичко беше необичайно по онова време — необичайна лудост, необичайна жестокост, необичайна многозначителност, необичайно невежество, необичаен хаос… Необичайното беше това, че в мирно време изведнъж се появи необикновена жестокост, в условията на строг диктат може да възникне небивал хаос. Древна страна с петхилядогодишна цивилизация изведнъж изпадна до тъмнота и невежество, които човек трудно може да си представи. Древните форми на поклонение пред божеството бяха пренесени от разрушените храмове в канцелариите и цеховете, в заводските управи и във вагоните на влаковете, та дори в обикновените човешки жилища. Материалистите изведнъж се превърнаха във фанатици, и едва ли не в идолопоклонници… И аз често си мисля — дали хората от бъдещето ще съумеят да ни разберат?“

През 1978 г. излиза и повестта „По пътечката, обсипана с цветя“, която според думите на самия автор е „първата открита присъда над психологията на хунвейбините“. Задълбочаващ се психологизъм характеризира поредицата разкази от следващите години: „Тридесет и седем градуса“ (1980), „Италианската цигулка“ (1981) — история, основана на действителен факт: музикант, чиято цигулка е стъпкана от хунвейбините, по време на заточението си в околийски градец открива цигулка, изработена в Кремона, „Унгарският велосипед“ (1981), „Високата жена и нейният нисък мъж“ (1982). Повестта „Благодаря, живот“ (1985) развива познатия сюжет за съдбата на стар художник по време на „трагичното десетилетие“, но самият автор я характеризира така:

„Ако в «А!» се опитах да покажа как преживяхме това десетилетие, то в «Благодаря, живот» искам да покажа кое ни помогна да оцелеем през тези десет години. Първата повест е правдив запис на душевни преживявания, втората — опит да се добера до онова, което ни даваше душевни сили.“

През последните няколко години авторът обединява историческите теми, набелязани в двата романа от 1978 г. и разказите „Посещение в Храма на богинята-майка“ (1981) и „Бойният стил на орела“ (1982), за да създаде може би най-яркото и самобитно свое произведение — повестта „Вълшебният камшик“, която въвежда в „подземния свят“ на Тиендзин от края на миналия век и проследява тайните превращения на психофизическата енергия във всепоразяващата плитка на един легендарен майстор на бойни изкуства, както и неговото идейно израстване до движението „Юмрук за мир и справедливост“, организирало отпора срещу чуждестранните нашественици (национална награда за 1984 г.). Следващото творческо начинание на автора, озаглавено „Златните лотоси, дълги три цуна“, е свързано със съдбата на жените в стар Китай, с примитивния обичай на „бинтованите крака“, особено разпространен по време на последната династия.

От 1987 г. Фън Дзицай е заместник-председател на Тиендзинското дружество към Съюза на китайските писатели; главен редактор е на списанието „Сяошуодзя“ („Прозаик“).

Гао Сяошън

Гао Сяошън е роден през 1928 г. в южнокитайската провинция Дзянсу — район с развито земеделие и старинни културни традиции — в семейство на селски учител. Както отбелязва една биография на автора^[5], бащата оценява отрано таланта му да смесва и пресътворява всички чути истории и започва домашното му образование не по общоприетите класически съчинения на Конфуций и Мъндзъ, а по „Странни истории от Студиото на Бъбривеца“ на Пу Сунли^[6]. След няколко години в Икономически факултет се прехвърля през 1949 г. в школа по журналистика. След завършването й работи като кадър в областта на културата; публикува първите си разкази в средата на петдесетте години. През 1957, в периода на призива „нека сто цветя заедно да цъфтят“, прави опит да организира с неколцина други писатели списанието „Изследовател“, насочено към вярно отражение на реалните пътища на развитие в социалистическото общество. По време на кампанията срещу „десния уклон“ списанието е обявено за реакционно и авторът, болен от туберкулоза в момента, е изпратен „да се труди под надзора на своите съселяни“. След реабилитацията през 1979 г. публикува над двадесет разказа и повести, най-известните между които са „Ли Шунда строи къща“ (1979) — отличен с национална награда; „Длъжникът“ — в който въвежда друг типичен герой, упорития и трудолюбив селянин Чън Хуаншън, изправен пред проблема за продоволствените дажби, „Чън Хуаншън отива в града“ — за приключенията на същия герой, забогатял след въвеждането на семейния акорд, но все още твърде несведущ в отношенията между града и селото, масите и кадрите, материалната и духовната култура, които му разкрива една нощ в най-хубавия хотел на областния град; „Чън Хуаншън се преквалифицира“; „Реките текат на изток“. В бележките си за работата върху последния разказ авторът казва:

„След август 1978 г. аз написах поредица разкази за селския живот; действието в тях се развива в моето родно село, всички те са свързани със собствения ми опит… През тези дълги години изучих всички селски умения и дори станах нещо като опитен земеделец. Научих се и на дърводелство, зидарство, плетене на бамбукови кошници, технология на торенето, използуване на пестициди и отглеждане на хранителни култури. Ако имах достатъчно време и средства, бих могъл, без да питам някого как става тази работа, да си построя собствен дом на равно парче земя и с подръчни материали да си направя повечето необходими домакински пособия (с изключение на металните), точно както прави моят герой Лиу… Точно като него аз вършех всички подобни неща, за да икономисвам средства. Но онова, което ни различава, е, че Лиу икономисва, за да живее по-добре, докато аз просто бях принуден от обстоятелствата. Различава ни и това, че той се гордее с умението да подобри благосъстоянието си, докато аз се чувствувах горчиво подигран от съдбата, усещах тази работа като наложена ми за унижение и погубване на моя талант. И смятам, че всеки селянин е способен, както моят герой, на по-големи постижения, на по-високи резултати и по-високо качество на личния труд. Системата на социалистическата колективизация на селското стопанство е напълно способна да повиши жизненото равнище на селяните и да им помогне да се освободят от веригите на икономическата зависимост от личното стопанство…

Едно слънчево утро през зимата на 1978-а ние се събрахме, за да обсъдим новата система на разпределение. Това беше необичайно събрание за комуната — присъствуваха всички: млади, стари, мъже и жени — всички седяха неподвижни и безмълвни, хипнотизирани от онова, което чуваха. Гласът на счетоводителя на комуната се носеше ласкаво над тях като мелодия на вълшебна флейта и проникваше сякаш в самите им сърца. Заслушани в този глас, те усещаха, че пред тях вече е открита нова епоха и те могат да гледат напред към бъдеще, в което ще има достатъчно за ядене, а и вероятност да се сложи нещо настрана. Тогава написах разказ, отразяващ тази промяна. През септември 1979 г. започнах друг, в който исках да покажа, че онова, което бях предусетил, е вече реалност. Местното ръководство беше започнало да се справя с различните проблеми, възникнали при новата икономическа ситуация. През зимата написах още един разказ, «Чън Хуаншън отива в града», за да покажа как селяните, разорени по време на «четворката», започват да усещат сега по-добрия живот…

В «Реките текат на изток» описах хора от различни поколения, всеки от които е натрупвал собствен жизнен опит и със свои собствени думи казва онова, под което биха се подписали всички: Миналото е отминало и никога няма да се върне; ще живеем добре при социализма.

Това е волята на народа, тя показва необратимия ход на историята и определя нашия бъдещ път. За да предам тази идея, нарекох разказа си «Реките текат на изток». В Китай всички води текат на изток и не могат никога да потекат обратно.“

Лу Вънфу^[7]

Въображението се нуждае от подтик и първият подтик за мен беше една огромна река — Яндзъ. Роден съм на 23 март 1928 г. в малко село на северния й бряг. Реката беше само на двеста метра от къщата ни и всеки ден аз се събуждах и заспивах с шума на нейните вълни. Всеки ден седях върху дигата и гледах лодките, които се появяваха на хоризонта и после пак изчезваха бавно в далечината. Това събуждаше у мен въпроса какво наистина представлява светът… В късната пролет на 1944 г. аз пристигнах в Суджоу, облечен в дълъг халат, с широкопола шапка на главата. Този град, известен като земен рай, беше дори по-красив, отколкото си го бях представял. Като миналото и като старинната поезия, той беше извор на най-разнообразни красиви истории… В края на третата година от обучението си вече знаех, че Суджоу беше като красиво езеро, криещо доста тиня под гладката си повърхност. Красиви жени изпълваха града, но повечето от тях се возеха в рикша, теглени от мършави и задъхващи се старци. През онези години на продажно и некадърно управление на Гуоминдана красивата външност на Суджоу вече не можеше да прикрива страданията на неговите жители. Моите интереси и въображението ми се обърнаха към обществото, към борбата за по-добър социален ред, така че тези хора да могат да живеят в действителен рай.

След завършване на гимназията не постъпих в университета, а се включих в съпротивата. Но преди да взема участие дори в една битка, правителството на Гуоминдана падна. Върнах се с армията в Суджоу и следващите осем години работих като журналист в местния ежедневник. През този период страната напредваше бързо, аз горещо приветствувах новия ред в репортажите, статиите и коментарите си. Но този вид журналистика не ме удовлетворяваше, защото беше основан изключително на сухи факти, които като че ли ми засядаха на гърлото. Изведнъж реших да опитам да напиша разказ… Трябва честно да призная, че мисълта да пиша ми беше подсказана отчасти от желанието да възхвалявам новото общество, отчасти от склонност към забава и отчасти от стремеж към слава. Изобщо не ми беше хрумвало, че писането може да се окаже опасна игра…

По онова време нямаше толкова много писатели и първият разказ, който публикувах, „Чест“, ме направи писател и член на Източнокитайския клон на Съюза на китайските писатели… След това вече не можех да спра. Публикувах друг разказ, „В дълбините на малките улички“, който предизвика сензация, тъй като по онова време повечето разкази бяха за борбата, за производството, за ударници и герои от войната, докато моят разказваше за живота и любовта на една проститутка, за хуманизъм, и то с доста изискан език. Или, според израза на времето, беше пълен с буржоазен сантиментализъм. Когато през пролетта на 1957 г. се образува професионална писателска група към Съюза на дейците на литературата и изкуството в провинция Дзянси, аз влязох в нея като един от напредналите в литературното творчество. Вече не бях журналист, а професионален писател с местожителство в Нандзин.

Дотогава не ми беше хрумвало, че мога някога да бъда професионален писател, но настъпи време да се позамисля над това си положение: с какво всъщност се занимаваше един писател, какви бяха отговорностите му пред обществото, какво трябваше да пише и как? С мен бяха Гао Сяошън, покойният Фан Джъ, Ай Сюан, Йе Джъчън, Мей Жукай и Чън Чунниен. Ние събрахме глави и решихме, че литературата трябва не само да възхвалява, но и да навлиза в най-различни сфери на живота, да използува и други художествени методи освен социалистическия реализъм. Тя трябва да говори за хората и трябва да разглежда; развитието на човешките процеси, а не да отразява политическия курс и политическите кампании. Освен това смятахме, че прекомерната класова борба вече е разрушила нормалните човешки взаимоотношения и е разкъсала нишките на нашия обществен живот. Тези възгледи, приемливи днес, бяха скандални за времето преди двадесет и осем години. А ние не само ги изказвахме, ами и решихме да издаваме списание, наречено „Изследовател“, което да изразява тези наши възгледи чрез художествени произведения. Написахме уводната статия, формулираща идеите ни, но преди да излезе списанието, започна кампанията срещу „десния уклон“ от 1957 г. Сполетя ни беда. Станахме антипартийна клика, критикуваха ни, поведоха борба срещу нас, искаха да бъде разследван начинът ни на мислене и да бъдем изселени…

Две години работих на струг и за това време научих доста много от своите другари по работа. Както и писателите, те бяха човешки същества, но техният тежък и също творчески труд си оставаше напълно невъзпят. Имаше много, което един интелектуалец можеше да научи. В онези дни животът не беше лек за един „десен“ или „антипартиен елемент“ — ако срещнеш приятел на улицата, и двамата не се осмелявате да покажете, че имате нещо общо — но работниците не обръщаха внимание на подобни неща, стига да си честен и съвестен в работата, те се сприятеляваха с теб и тайно ти съчувствуваха.

През лятото на 1960 г., след трите години природни бедствия, беше извършено регулиране на икономиката и културният свят се възвърна към живот. В Дзянсу отново беше образувана група на професионалните писатели. Тъй като моята работа в завода беше достатъчно забележителна, за да покаже, че превъзпитанието ми е протекло успешно, аз бях прехвърлен в Нандзин, за да възобновя съществуванието си като професионален писател. Прекатурването ме беше научило на разум. Станах крайно внимателен и си знаех мястото. Но да пишеш разкази, когато на първо място стои класовата борба, беше трудна работа. Всички герои бяха яки гиганти, три-четири пъти по-големи от обикновените хора. Изобщо не можех да се приспособя, тъй като съм висок само 1,74 и никога не съм виждал с очите си подобни великани. Може би те съществуваха на небето, но аз дори никога не се бях качвал на самолет. Така че пишех за обикновените труженици, за тяхната работа и техните възгледи. Двете години във фабриката ми бяха дали свежи впечатления за плодотворно ново начинание. Пак привлякох вниманието на литературните среди и получих множество похвални отзиви. Нима не бе прекрасно? Почакайте.

През 1964 г., когато икономиката се посъвзе, класовата борба избухна отново. Писателите, художниците и всички дейци на изкуството ставаха все по-напрегнати, писането вървеше трудно… При едно разследване се разкри, че Лу Вънфу всъщност е един от „изследователите“ от 1957 г. — антипартиен елемент. Фактът, че подобна фигура се е появила на литературната сцена, бе сам по себе си проява на класовата борба. Трябваше да бъда разобличен. Този път наистина си изпатих, атаките бяха къде по-силни, отколкото през 1957 г., и продължиха цели шест месеца… Бях напълно объркан. Като че ли едва преди ден ме хвалеха за това, което пишех, а сега изведнъж бях обвинен като враг на партията и социализма. Какъв смисъл имаше всичко това? Онези, които ме критикуваха (изпълнявайки само заповеди), посочваха, разбира се, причините — твърдяха, че съм бил описвал посредствени герои, че съм говорел за тъмните страни на обществото и за хуманизъм, вместо за класова борба, че все още се придържам към възгледите си на „изследовател“… В началото изобщо не можеха да ме убедят, че греша, но по-късно, надвит от отчаянието, едва не се хвърлих от пагодата в Храма на Омагьосаната долина. В крайна сметка не го направих, спря ме любопитството какво ще стане с литературата и изкуството. Не можех повече да пиша, нито пък имах желанието, исках само да наблюдавам. През лятото на 1965 отново бях изритан от литературния свят обратно в Суджоу, където станах механик в памукопредачна фабрика. Не четях и не пишех, само пиех по половин бутилка вино на ден и си тананиках „Песен за Байкал“, съчинена в дните, когато китайската Червена армия беше принудена да се оттегли зад съветската граница. Моят плачлив и хрипкав глас постоянно пъдеше децата от къщи. По време на „културната революция“ беше дори по-тежко, организираха „митинг за борба“ срещу мен, принудиха ме да признавам престъпленията си, обикалях улиците с плакат, увесен на врата. Самият аз бях вече претръпнал за болката и ме интересуваше само кога ще дойде краят на това бедствие за цялата страна. Всяка крачка, правена от социализма, беше тъй трудна, а разрушението — тъй лесно. Кога щеше да се възцари онова щастливо общество, за което бях мечтал като дете? Един работник винаги ще успее да се прехрани от труда си. Но и работник не ме оставиха дълго да бъда — казаха ми да се махам и да стана селянин. В края на 1969 г. трябваше в петдневен срок да напусна Суджоу заедно с цялото си семейство и да замина на село. Човекът, мечтал създаването на рая, отново бе прокуден от него.

Жена ми, аз и двете ми дъщери отидохме на брега на Жълтото море, в най-бедната част на Дзянсу, известна сред прокудените като „Дзянсуйския Сибир“. Тук аз си построих колиба и обработвах земята в продължение на девет години. В свободното си време пиех и разговарях със своите стари приятели, изпратени също в изгнание. Говорехме за текущите събития и за четените съчинения по марксизъм, опитвахме се да се ориентираме в собственото си положение и в състоянието, в което се намираше страната…

Накрая денят дойде, „четворката“ беше разгромена. Както всички мои съотечественици, аз бях в неописуем възторг. След тридневно буйно пиянство с моите другари отидох да си намеря писалката. Трябваше да пиша, поривът ми трябваше да намери отдушник. Но в продължение на тринадесет години не бях писал нищо, много думи бях забравил и дори не си спомнях как се пишат някои йероглифи. Като инвалид, който тринадесет години е бил прикован в леглото, аз започнах да търся опипом пътят опрял ръце в стените. Започнах с няколко есета и пиеси, за да възстановя далечни сломени, а след това се заех с разкази…

Семейството ми се завърна в Суджоу от крайбрежието и на петдесет аз станах отново професионален писател. Бяха ми необходими двадесет и пет години, три възхода и три падения, за да навляза напълно в тази незавидна професия.

Ако трябва да говорим точно, петдесет беше възрастта, на която започнах да пиша истински, предишните двадесет и пет бяха само репетиция и период на закалка. През осемте години след падането на „четворката“ публикувах множество новели и разкази, спечелих четири награди и бях избран за народен представител от провинция Дзянсу. Градското ръководство на Суджоу ми даде и званието „образцов работник“. На Четвъртия конгрес на Съюза на китайските писатели бях избран за заместник-председател на съюза. Всичко това ме прави безкрайно щастлив, щастлив, че китайските интелектуалци най-после са се измъкнали от страданията и започват да получават внимание и доверие. Когато пътувам към Пекин, за да получа награда, винаги усещам тъга, че толкова много мои приятели вече не са там. През тези болезнени години някои от тях загубиха живота си, други — таланта си. Поради това аз винаги имам усещането за историческа отговорност, за дълг да описвам най-разнообразни човешки съдби и обществени събития, да изливам кръвта и сълзите си, превръщайки ги в слаба светлина, която хората, запътили се към щастието през мрачна нощ, да могат да забележат, да почувствуват утеха и увереност, че скоро ще стигнат целта си.

Разказът „Камбанката на вратата“ е публикуван първоначално в сп. „Женмин вънсюе“, бр. 10, 1984 г., с подзаглавието: „Дванадесета история от «Хора от малките улички»“. Сборникът с това заглавие, излязъл през 1986 г., включва разкази и новели за живота на различни обитатели на красивия южнокитайски град Суджоу през различни епохи. На местните обичаи, традиции и социални нрави е посветена и повестта „Гастрономът“, отличена с национална награда за 1984 г.

Джан Дзие

Джан Дзие е родена през 1937 г. в Пекин, в семейство на учител. Завършва висше икономическо образование и до средата на седемдесетте години работи в едно от министерствата на промишлеността. Започва да пише сценарии и се прехвърля на работа в Пекинската киностудия. Разказите „Музиката на гората“ (национална награда за 1978 г.), „Любовта не бива да се забравя“ (1979) и повестта „Изумруд“ (1984) й спечелват широка популярност. В романа „Тежки криле“ (1981–1983, национална награда) романтичният стил отстъпва на обективно, почти репортажно отражение на проблемите, съпътствуващи икономическата реформа в страната. „Светлината на последния вагон“ е между разказите, отличени с национална награда за 1984 г. Превежда се на чужд език за първи път.

Предложените по-долу откъси са от автобиографичното есе на авторката „Моята лодка“ (1985 г.):

„… Интересно, че когато в миналото ни караха да правим обобщение на идеологическото си превъзпитание и от мен се очакваше да разкрия класовите и социалните причини на моите закоравели и непоправими навици — слабо чувство за класова борба, ниско политическо съзнание, лоша дисциплина, — винаги чувах гневния отзив на другите: «Проблемът на Джан Дзие е в това, че тя е дълбоко отровена от западните романи на осемнадесети и деветнадесети век.»

… Заради написването на «Мадам Бовари» Флобер е бил преследван в течение на десет години. Поетът Сю Дзюнин е бил обезглавен от управниците по време на династията Цин заради стиха:

«Защо прелиства страниците вятър чист^[8],

като не може да чете?»

Другарят У Хан беше преследван до смърт заради пиесата си «Разжалването на Хай Жуй».

Това, което ме кара да се замислям сериозно над подобни факти, е натрапчивият въпрос: защо и в миналото, и днес чужди, както и китайски автори си навличат беди заради своето творчество? Той изостря в мен усещането за противоречие между гражданска отговорност, гражданско съзнание у писателя и отношението на обществото към него.

Когато «Народното издателство» на провинция Гуандун печаташе второто издание на моя сборник с разкази «Любовта не бива да се забравя», направих проект за корицата — две старинни бели лодки, плаващи на тъмнозелен фон. Но тъй като сборникът бе от определена поредица, издателството настоя за типово оформление и моят проект не беше използуван.

Дали моята лодка не е заседнала в плитчините и аз вече мога само да дочувам биенето на вълните в дълбочината на нощта? В миналото имах достатъчно смелост да се противопоставям на съдбата.

Лесно ли се предавам? Не, нямаше да съм самата аз, ако беше така.

Ако беше така, щях да предавам читателите си.

Между читателските писма, които съм запазила, има много, в които се казва: «Ако някой ден ви сполети беда, елате при мен.» Какво по-голямо възнаграждение от подобно пълно доверие може да очаква един писател?

Не мисля, че непременно ще ме сполети някаква беда, ако оставим настрана старостта и болестите, срещу които не мога да направя нищо; животът все пак трябва да продължава.

Разбира се, има и читатели, които ни ругаят, по моя преценка от един до трима на сто.

И когато си мисля за тази цифра, питам се — за кого пиша всъщност и за кого живея?

И така, ето ме на плажа в Бейдайхъ. Смея се, говоря безспир и плувам до насита. Като лодка, отпуснала се върху вълните, аз се освобождавам от самоконтрола и се оставям да бъда носена, в състояние на щастлива забрава. Прегърнала съм морето и оставям вълните да плискат слабото ми сърце. Кожата ми свети като бронз на слънцето и когато поглеждам в огледалото, виждам лице на червенокожа индианка. Когато се усмихвам, зъбите ми бляскат. Като че ли съм си възвърнала здравето и силата. И ето, аз започвам да подновявам моята лодка, закърпвам я и я пребоядисвам, така че да издържи по-дълго. Отново вдигам платното. Хората, къщите и дърветата по брега се смаляват, смаляват и ме обзема нежелание да ги напусна. Но лодката ми не може да остане завинаги в крайбрежния пясък. Какво е една лодка без морето?

В далечината съзирам носещи се насреща ми вълни. Една след друга те надигат безспир гърбове. Знам, че един ден ще бъда разбита на парченца от тези вълни, но това е съдбата на всички лодки — какъв друг край би бил по-достоен за тях?“

Справочните материали в сборника са изготвени от К. Ацев.