Ван Мън
Вечна признателност

Скоро ще станат тридесет години, откак работя в бръснарницата към резиденция номер едно на провинциалния комитет — известна първоначално на широката публика под наименованието хотел „Гуанхуа“^[1]. Дойдох в годината на Освобождението, едва седемнадесетгодишен, още начинаещ. А сега съм не само главният майстор в бръснарницата, но и нещо като „почетен ветеран“ — единственият от цялата резиденция, задържал се тук през всичките тридесет години от 1949-а насам.

В обкръжението на големи ослепително блестящи огледала, на светлината от неонови и аргонови лампи, сред уханията на брилянтин, шампоан, одеколон, бадемов балсам, ананасов балсам и „Колдкрем 44776“, сред симфонията и под акомпанимента на щракащи ножици и машинки за подстригване, фучащи сешоари, бръмчащи електрически машинки и шуртящи кранове близо тридесет години отлетяха като миг. Това, че един човешки живот наистина може, макар тъй прост, кратък, обикновен, да бъде и така щастлив, ме кара да изпитвам неудобство, задоволство, както и известна обърканост.

Разбира се, житейските превратности се отразяваха и върху малката бръснарница, особено като се има предвид, че главни нейни клиенти бяха различни високопоставени личности, които идваха тук да се разкрасяват. През последните седем-осем години след Освобождението бе светло като в рая. Всички, които идваха да се подстрижат или обръснат, бяха другари, братя по оръжие, все свои хора. Веднъж младият ми колега Ван беше си взел отпуск, а аз едва смогвах — толкова много клиенти седяха на пейката за ред — тогава един висок, облечен във военна униформа мъж се приближи, посочи празния стол на Ван и се обърна към мен с „майсторе“ (аз бях само на двадесет години и като чух това обръщение, тутакси се изчервих): „Може ли да го заместя? Учил съм занаята.“ Стана един шишко, облечен в сиви униформени дрехи: „Жертвам си тиквата, да видим какво можеш…“ Оказа се, че високият военен все пак умее да подстригва. Едва после разбрах, че той бил новият командуващ на военния окръг, а човекът, който първи беше си „жертвал тиквата“, се оказа заместник-завеждащ отдел в ЦК. Постепенно се запознах с още много ръководни другари, а секретарят Джан ме проагитира да вляза в партията (партиен член съм от 1954 година, както и дългогодишен секретар на партийната група при обслужващия сектор). Веднъж политкомисарят Ли беше видял, че са ми зачервени очите, и преди да се подстриже, излезе да ми купи две шишенца капки за очи „Байдзиню“. Секретарят на провинциалния комитет Джао изтърка с четка умивалника. Началникът на кабинета Лиу пристегна разхлабената дръжка на метлата, докато чакаше реда си. А често пъти дребни служители и прости хорица, дошли в резиденцията за среща с тези ръководни другари, дохождаха даже в бръснарницата. Самият аз лично съм наблюдавал как една енергична девойка с дълга плитка, пионерска ръководителка, която говореше бойко и отсечено като картечница, чисто и ясно като зелен лук в соева извара, обкръжи с група пионери с яркочервени ленти на ръкавите първия секретар на провинциалния партиен комитет, който в момента се бръснеше, и му постави условие на всяка цена да участвува в тържеството на техния отряд по случай първоюнския детски празник. В края на краищата първият секретар откликна на молбата им. Как така през онези години всички ние — и аз, и ти, и той — всички бяхме толкова равни, толкова близки? Комунистическата партия и Народоосвободителната армия бяха като живи светии, спуснали се от небето. Аз обикнах новото общество, запалих се по революцията, прекланях се пред портретите на вождовете на комунистическите партии от всички страни, издигани по време на първомайските манифестации, от сърце обикнах Маркс, Мао Дзедун, а също така секретарите на провинциалния и на нашия ведомствен комитет, вярвах във всеки йероглиф и препинателен знак от „Женмин жъбао“, от провинциалния вестник, от местния партиен отчет, от възванието за патриотичния дълг и за основните хигиенни изисквания.

Последваха месеци и години на големи думи, голям шум и големи работи. Ние си честитяхме откриването на фабрики и електростанции, на големи мостове, празнувахме победите на социалистическото преобразование. Градът и нашата резиденция се разрастваха, раздуваха се като напомпани с въздух. А заедно с това днес дочувахме, че еди-коя си високопоставена личност била вълк в овча кожа, утре пък — че върху една четвърт от цялата обработваема площ на страната ще се засаждат цветя. Един ден научавахме, че в една трета от селата по цялата страна властта била още в ръцете на Гуоминдана^[2] и реакционни групировки, а пък друг — че стига да имало здраво въже, би могло с него да се изтеглим предсрочно в комунизма. Едно след друго следваха поразителни изявления, невероятни съждения, велики начинания. Макар и объркани, замаяни, макар да ни се премрежваха очите и да бяхме смутени, ние все пак се въодушевявахме и ентусиазирахме. В резултат на шока заработвахме с удвоено усърдие. След вцепенението идваха ликуване и възторг. Ние чувствувахме силата на прогреса, наблюдавахме победа след победа, бяхме изпълнени с гордост, с бурни емоции и не се запитвахме за платената цена.

По същото време някои от старите началници, чести посетители, престанаха да идват. Чувах хората тихо да обсъждат, че „имало някакви работи“, че „възникнал проблем“. Когато настана това време, хората, които идваха да се подстрижат, бяха все с изопнати лица. На някои очите играеха на всички страни, на други веждите бяха сключени сърдито, а трети въздишаха тежко. Те от ден на ден все повече бързаха и, разбира се, на никой не му беше до мен, бръснаря. Макар да не знаехме що за „работа“ и „проблеми“ бяха възникнали, макар цветът на косата и прическите на тези хора да не даваха никакви ключове към загадката, ние също трябваше да размахваме юмруци по политическите занятия срещу превърналите се в мишени, изчезнали стари началници и да крещим: „Целите пламнахме от гняв, щом научихме за големите злодеяния на…“ И бяхме напълно искрени.

Когато дойде и онази година на „небивали исторически събития“, стана наистина интересно. Странно как тези глави, върху които постоянно упражнявах професията си, се превърнаха в „кучешки“, бяха обречени на „оръдейна атака“, „изпържване в олио“ и „пръсване на парчета“. Впоследствие хотелът беше окупиран от група „леви“, а бръснарницата се превърна в техен „щаб“ с инсталиран високоговорител и лека картечница. Друга група „леви“ пък премина в настъпление и ги удари… Аз, разбира се, не ходех да подстригвам, но въпреки това всеки месец си получавах заплатата. Чувствувах се безчестен, все едно, че бях откраднал нечие портмоне.

В 1974 година се установи „новата червена диктатура“ и „слугите на народа“ от „щаба“ се оттеглиха. Влязох в бръснарницата и видях натрошени стъкла от огледалата и лампите, видях гилзи, дълги щикове, яки тояги. Някой се беше изходил в големия термос за горещи кърпи и сега там се гърчеха два глиста. Всъщност тоалетната беше в съседство. Всичко това не беше толкова страшно. Омърсеното, разрушеното от хора, може пак от хора да се изчисти и оправи. Отгоре беше отпусната значителна сума за ремонт на резиденцията, който продължи цели четири месеца. След ремонта тя започна да се нарича Дом на гостуващите работници и селяни. Отпред беше опъната дълга телена ограда и освен това бяха поставени два поста. По този начин се изключваше всякаква възможност работниците и селяните да влязат вътре. Много от стаите в Дома на гостуващите работници и селяни бяха специално ремонтирани за ръководни провинциални партийни и военни кадри, които не бяха „поели по капиталистически път“, с благоустроени спални, бани, трапезарии, тоалетни, с всякакви удобства, за да могат те с радост в сърцата да ръководят работническо-селските маси в борбата с упадъчното влияние на капитализма и ревизионизма. В същото време храненията по време на конференции вече се провеждаха не по осем, а по десет човека на маса и се сервираха не по четири блюда и супа, а по три блюда и супа. Новите началници, които идваха при мен да се подстригват, не само че не ми носеха капки за очи и не завързваха метлата, но и рядко се усмихваха… Хората ли, нравите и порядките ли се промениха не ми беше ясно, но с течение на времето се чувствувах все по-самотен и потиснат.

 

 

През лятото на 1975 година се нанесе една двойка — мъж и жена. Мъжът изглеждаше над петдесетте, с прошарена коса, едра глава, широко лице, дебели устни и с много живи очи. Лицето му като да беше готово за усмивка, но всъщност той не се усмихваше и това му придаваше израз на високомерие, примесено с лека печал. Жената беше ниска, с дълбоки гънки на клепачите, с големи очи, обличаше се много чисто, имаше чевръсти движения и само лицето й беше строго и застинало, като че изработено по най-съвременни технически методи за безшевова заварка. Багажът им се състоеше от кожени куфари и нещо като бутилки и глинени гърнета. Живееха на най-горния етаж, шестия, в далечния ъгъл, който, понеже никога не виждаше слънчева светлина, се беше превърнал в склад. Те ядяха в столовата, но чакаха, докато се нахрани по-голямата част от гостите, пристигаха, без да бързат, когато вече чистеха, и вземаха каквото беше останало. С никого не разговаряха, ако се изключи един младеж, облечен в работни дрехи, който идваше всяка събота. Никой друг не ги навестяваше. Всяка сутрин, още по разсъмване, старецът ставаше, слизаше долу и обикаляше около голямата копринена акация в задния двор, като правеше няколко традиционни гимнастически упражнения и се разтъпкваше. Всеки ден, след като се навечеряха, двамата излизаха и се разхождаха час и десет минути. По друго време не ги бях виждал да излизат от стаята. Много рядко чувах как старият човек се смее — мощно и доста внушително. Също така, макар че асансьорът много пъти беше свободен и пред отворената му врата стоеше усмихната служителка, облечена в униформа цвят каки, те винаги слизаха и се качваха пеша. Не знам защо, но този факт будеше у мен големи симпатии към тях. Може би защото през последните години хората от така наречената „раздвижила се капиталистическа клика“ се срещаха все по-рядко, докато представителите на неспособните да се движат управници ставаха все повече и повече?

Една свежа утрин дойдох на работа и се запътих към големия заден двор да се поразтъпча. По навик очаквах да видя стария гост отдавна вече да раздвижва кокали, но днес го нямаше. Това малко ме озадачи. Застанах под акацията, повдигнах петата на десния крак, направих полукрачка, поех въздух, леко приклекнах и тъкмо изнасях левия напред, когато чух странен звук. Като че ли някой стенеше. Веднага си представих как този някой са го сграбчили за гърлото и ми се изправи косата. Започнах да го търся. Обиколих, фонтана, минах покрай стената с кипарисите и тогава видях, че пред вратата на котелното помещение лежи човек. Побягнах натам и се оказа, че това е именно онзи старец. По лицето му струеше кръв, особено по устата. Черният въглищен прах се смесваше с червената кръв. Горната му устна се беше подвила нагоре и там имаше каша от плът и кръв. Приближих се да го повдигна. Беше отпуснат и тежък и не можеше да стои изправен. Преметнах го през рамото си, занесох го до колите и викнах на задрямалия дежурен шофьор: „Този гост се е ударил, може би е болен, бързо пали колата и го карай в болницата!“

Дежурният шофьор беше един младок на име Бу, син на мой старши помощник, винаги сресан, с лъснати до блясък обувки и идеално изгладени риза и панталони. Той измери с поглед раненото тяло до мен и кривна глава на една страна:

— Това е контрареволюционер! Защо се занимавате с него?

— Контрареволюционер? — стреснах се аз, но в същия момент почувствувах още по-голямо съчувствие към слабото, неподвижно и жалко тяло на този непознат старец върху себе си. В началото на годината, когато авторитетът на революцията бе омърсен от нечистотии и глисти, все още не беше съвсем сигурно; че думичката „контрареволюционер“ означава нещо омразно и презрително.

— Какви ги говориш? Може ли контрареволюционер да живее тук?

— Нима не знаете? Та той е Тан Дзиуюан!

Тан Дзиуюан? Значи ти си бил! През шестдесет и седма година по всички булеварди и улички, по колоните в ресторантите и даже по преградките в обществените тоалетни със сажди, вар или с различни цветове блажна боя бяха изписани революционни лозунги от сорта на: „Решително да смажем“, „Да въдворим диктатурата“, „Злодеят не ще избяга“, „Да го унищожим“, „Гнила кучешка глава“. Всички те се свързваха с името на Тан Дзиуюан. Трите йероглифа, от които се състои това име, се пишеха обърнати в три различни посоки, с което се показваше, че той е вече окончателно проснат на земята и разпънат. А някъде пък всеки от йероглифите беше зачеркнат с червен кръст — все едно, че смъртната присъда е изпълнена с три изстрела. Знаех също, че по време на борбата за бившия хотел „Гуанхуа“ — тази важна опорна военна база — се разгоря яростно съперничество за това кой ще си извоюва правото да бъде „ляв“, при което и двете страни, без да се боят да убиват и да бъдат убивани, издаваха листовки с илюстрации и фотокопирани документи, които изобличаваха и доказваха, че Тан Дзиуюан е черният задкулисен манипулатор и инициатор на противниковата страна.

Най-накрая, през 1970 година, по време на движението „един удар и три борби“^[3], официално беше обявено, че Тан Дзиуюан е осъден на петнадесет години затвор и е обвинен в нападки срещу „Групата по културната революция на ЦК“. Сега този човек се беше свлякъл в моите обятия, стенеше със затворени очи и кръвта му течеше.

Кръвта, стенанието, това немощно тяло и това бледо като восък лице с плътно затворени очи… спомних си за искрящия му, печален и леко високомерен поглед, скромното му поведение, спомних си за етикета „контрареволюционер“, за петнадесетгодишната му присъда, яркочервените кръстове и разкривеното му на три страни име… не знам защо, но изведнъж се вбесих.

— Сополанко такъв! — наругах аз младия Бу. — Нима можеш да гледаш как някой умира и да не му помогнеш? Ако ще да е контрареволюционер, щом трябва да се кара в болницата, значи трябва! Какво разбираш ти!? Посмей да не го закараш, ако се случи нещо, ти ще отговаряш!

Бу беше глезено чедо, което си позволяваше да отговаря и размахва ръце даже на баща си, но след моята внезапна нападка облещи очи и запелтечи:

— Ами то, това, значи…

— Това значи, че на мен, стария Лю, ми е нужна тази кола! Аз плащам! Аз отговарям за всичко! Какво си ме зяпнал като?… Още ли не си запалил колата?

Така и до днес не ми стана ясно откъде тогава у мен се появи толкова съчувствие към един непознат „контрареволюционер“. Но така или иначе, развитието на събитията обикновено върви обратно на очакванията. През всичките тези години се наблягаше на „ясно разграничаване от класовия враг“, а в резултат всъщност се оказа, че разграничение между приятели и врагове не съществува. Наблягаше се на „борбата“, а в крайна сметка хората проумяха колко ценни са приятелството, добрата воля и човешките взаимоотношения. В резултат на наблягането върху политиката тя опротивя на всички. Вследствие на борбата срещу старите нрави и обичаи те оживяха с нова сила. За добро или за лошо, с всичко останало също беше така.

… Бу запали примитивен джип марка „Тиендзин“ и закара Тан Дзиуюан в болницата. Той беше получил пристъп на Мениеров синдром и загубил съзнание. На разцепената му горна устна бяха направени два шева. Имаше и леко мозъчно сътресение. Лежа в болницата няколко дни, завърна се и не след дълго оздравя.

Веднъж надвечер възрастните съпрузи, спретнато облечени, дойдоха в бръснарския салон и тържествено ме поканиха на гощавка, за да ми се отблагодарят. Бяха наредили цяла маса с блюда, повечето от консерви. Имаше от скаридите, варени на пара, по над седем юана консервата, комплект опакована храна за пикник в кошница, специално приготвен от главния готвач на хотел „Пекин“ и струващ над двадесет юана. Имаше също „снежен лишей с ледени кристали“, „сребърна риба с бели гъби“, „меден чесън“… Макар и не твърде прясна, трапезата бе все пак разнообразна и богата. Очевидно нямаха други начини и затова изразяваха голямата си благодарност със скъпи консерви. След като отпи глътка ракия, Тан започна да говори. Оказа се, че освен гласовит е и доста сладкодумен.

— Тази година навършвам петдесет и четири. В 1938 година, на седемнадесет години, се записах в Осма армия^[4], а през 1949 година станах командир на батарея. После ме пратиха в Н-ския специален район за секретар на областната партийна организация. Поех поста и изкарах на него седемнадесет-осемнадесет години. Чувствувах се забит като клинец на секретарското място… Хиляда деветстотин шестдесет и седма година влязох в нашия собствен — на компартията — затвор. Като влязох — та изкарах осем години…

— Беше в обща килия с един представител на гуоминданското марионетно правителство. Когато отидох там да му нося храна, съпругата на гуоминдановеца също беше дошла да му донесе храна и какъв поглед само ми хвърли… — вметна с ненавист съпругата на Тан Дзиуюан.

— Ох, ох… — поклатих аз глава, усещайки тръпки по гърба си.

— Яж, яж. Не можах да намеря нищо вкусно, нямам възможност сега… Живот и здраве, един ден ще ти се отблагодаря така, както душата ми иска… — каза Тан.

— Ако не беше майстор Лю, все си беше отишъл! Вярно ли е, че шофьорът не искал да го кара? Тези мерзавци! Ще дойде ден…

— Стига, стига — прекъсна другарката си Тан Дзиуюан и прехвърли разговора на друга тема. — Преди официално да ме затворят, когато бях изолиран за самоизповядване на прегрешенията си, веднъж едвам не се простих с живота! Тъй като бях „важен вредител“, имах самостоятелна килия. Първоначално я биваше и зиме не ставаше толкова студено, но един млад другар, който ме надзираваше, каза: „Не можем да оставим един контрареволюционер да си спи сладко“ — и току блъскаше с приклада на пушката по вратата. В резултат на това в нея се образува голяма цепнатина. През зимата оттам нахлуваше леденостуден вятър и аз се разболях от пневмония, вдигнах четиридесет градуса… стана голям скандал дали да ме пращат в болница, защото трябваше да се съобразяват с твърдото убеждение на онзи младеж, че „не трябва да се пилее труднодостъпният пеницилин заради един контрареволюционер“. За щастие имаше там един, на който главата му разбираше малко от политика…

Той говореше тези ужасни неща, а изражението и тонът му бяха спокойни и от време на време даже се усмихваше. Беше наистина костелив орех. Жена му обаче с всяка негова дума ставаше все по-мрачна и почти скърцаше със зъби от гняв. Най-накрая тя каза:

— Лао^[5] Лю, ти също, може да се каже, си стар другар, кажи, каква е тази оправия? Ние извоювахме нашата земя, ние създадохме нашето стопанство, а сега се обръщат на бунт срещу нас! И то кои са тези бунтари? Не са ли чорбаджиите, мръсниците, контрареволюционерите? Та това е чисто класово отмъщение!

Тан Дзиуюан изпи няколко чашки ракия една след друга. Аз го посъветвах да спре, но жена му каза: „Нека пие. Отдавна не си е изказвал мъката, нека да пие, да говори, за да не го задуши.“

Зачервен, със сълзи на очите, той продължи:

— Осемте години в нашия затвор не отидоха напразно. Това беше добра възможност за обобщаване на всичко, по-добра и от неколкогодишна партийна школа. Там аз си припомних всичко, в което съм участвал от революцията насам, особено след като станах областен секретар — какво съм правил и струвал, моите победи и поражения, ден по ден, случка по случка. Бяха се отнесли несправедливо с мен, но дали и аз не бях се отнасял несправедливо? Причиняваха ми страдания, но нима когато аз бях на власт, нямаше пак бой с тояги и „лепене на етикети“? Защо са нужни тези крайни жестокости спрямо затворниците? Ако са действително истински контрареволюционери — трябва да се разстрелват, да се изпращат в трудово-възпитателни лагери, но нима са нужни тези незаконни унижения и издевателства? Този младеж, който ме остави да замръзна — кой го беше възпитал да бъде толкова политически и правно неграмотен и толкова крайно ляв и фанатичен? Не бяхме ли именно ние? — Той удари с длан по масата. Гърлото му хриптеше от гневна възбуда. — Не знам колко пъти си повтарях наум: ако някога бъда отново на работа, първо — трябва непременно да се проявява особено внимание при вземане мерки спрямо който и да е човек, второ — трябва да се подобрят условията в затворите, да се уважава личността на нарушителите, да им се осигуряват подобаващи условия за живот, трето — никога да не се допускат на работа такива ултралеви, и от най-левите още полеви хора!

След осемгодишен затвор той съумяваше да говори толкова откровено с един прост работник и всяка негова дума бе толкова вълнуваща и истинска. Моето сърце, съсухрено и вцепенено от превратностите и невероятните жестокости на обкръжаващия свят, бе сякаш оросено от пролетен дъжд. Втвърдената буца се размекваше, дълбоките бръчки започнаха да се отпускат. Заплаках, не знам защо го направих, въпреки че това, което той говореше, нямаше пряко отношение към мен. Колко години по вестниците, радиото, трибуните, площадите само се преструваха, крещяха пищни фрази колкото им глас държи така, че тъпанчетата ти да се пръснат. Когато гласът на този бивш областен партиен секретар, който говореше с такова разбиране, влизаше в ушите ми и оставаше в сърцето ми, когато разбрах, че добрите хора бяха още живи, че още се говореха човешки думи, че искреността и честността, истинността и разбирането, всички тези отдавна погребани в съзнанието неща продължават да съществуват в мислите на хората, да живеят в тях, как можех да не заплача?

От този случай станахме приятели. За едно самотно и изстинало сърце приятелството беше светлина, огън. Когато посред нощ се въртиш в леглото и си мислиш, че имаш един другар, достоен за уважение и доверие, когато си спомняш, че този силен човек, подигран от съдбата, сега се нуждае от твоята подкрепа и дори закрила, чувствуваш как по сърцето ти се разлива топлина, разбираш, че твоят живот също е придобил по-висока стойност. Не знам откъде този прилив на топли чувства и сила, но аз исках да служа с каквото мога на лао Тан, за да станат неговите дни малко по-приятни. Тъй като имах все пак някакви познати сред обслужващия персонал, то щом се сдобиех с някои дефицитни стоки — от пресни майски краставици до прежда „Букле“ със златисти нишки, от ракия „У лян йе“ до термос. От живи шарани до прозрачен сапун — първо занасях на лао Тан. Понеже синът ми работеше в книжарница на „Синхуа“, успях да му намеря и книгите „Повествование за царствата от източната епоха Джоу“ и „Военни вихри“. За Пролетния празник^[6] поканих Тан у дома. Заедно приготвяхме пелмени, пускахме фойерверки, варихме традиционната супа с тестени топчета, ядохме месо във винен сос и черни яйца, консервирани в негасена вар. Когато строях малка барачка, Тан Дзиуюан изпрати сина си (младежа, облечен в работни дрехи) да ми помага. Нашите синове също станаха приятели. Заедно ходеха да плуват, да свирят на китара и скришом си обменяха и четяха „забранени книги“…

— Лю, разбрах, че партийният секретар на провинциалния комитет Джао и семейството му идват да се подстригват при теб. Ако случайно го видиш пак, ще ми пратиш ли вест? Искам да се срещна с него — ми каза Тан една вечер в тяхната стая.

— Да се срещнеш с него? — учудих се аз. На всички беше известно, че Джао се беше обърнал на сто и осемдесет градуса, предал се на силните на деня и спечелил лоша слава.

— Защо ти е да се срещаш с него? Да не би да е някое храмово божество? — недоволно издаде напред устни съпругата му.

— А какво ми остава? Да бездействам и да живея с клеветите за мен? Това не е живот. Та нали той представя кадрите от първия ешелон? — обърна се той към мен. — Казват, че съм бил нападал Групата по културната революция на ЦК. Всъщност аз нямам смелост за такова нещо, а и нямам навик да правя подобни неща. Направо си ме оклеветиха. До ден-днешен не знам какво точно съм бил нападал. Един партиен член просто трябва да служи на партията…

— Хайде стига, чудесно звучи — „да служиш на партията“. — Не ми стана ясно защо жена му така се нервира и заговори със свити от презрение устни. — Ще тръгнем да се молим сега за някаква си чиновническа шапчица, как ли пък не! Днес от организационния отдел ме викаха да ми предлагат поста заместник-секретар на първичната партийна организация във фабриката за ципове. След разговора отидох в болницата и си извадих медицинско свидетелство за три месеца. Отдаваш си целия живот на революцията, а после се оказва, че си злодей! Осем години те превъзпитават, после възкръсваш от мъртвите… и накрая ти дават някакъв нищожен пост!

Отношенията ни вече бяха доста близки, затова той не обръщаше внимание на резкия тон на жена си, не се притесни особено, а само ми поясни: „Така също не бива, та нали партийният член трябва да издържа на всички изпитания на партията. Между впрочем имам син и голяма дъщеря, отдавна вече омъжена, и сега заради мен внукът и внучката ми не могат да влязат в редовете на хунвейбините… Ако аз не потърся секретаря Джао и стоя тук безучастен, как ще се оправят нещата?“

Неведнъж бях свидетел на подобни спорове. Знаех, че съпругата на Тан казваше „как пък не щяло да се молим“, понеже тя просто смяташе длъжността секретар във фабриката за ципове твърде незначителна. Беше споменавала, че постът, който би трябвало да заема според квалификацията и длъжността си отпреди културната революция, е най-малко заместник-завеждащ провинциалното управление на леката промишленост. А и беше казвала, че докато Тан не бъде възвърнат на поста, тя също не би могла да започне работа. За прости хорица като нас подобни думи може и да звучат малко странно, но все пак като че не бяха без основание. Защото те говореха истината. Ако човек с квалификация на заместник-завеждащ управление бъде назначен на нищожен пост в малка фабрика, то той (или тя) ще се окажат в неестествена, потискаща среда. Това не стар бръснар, но и начинаещ, който току-що се е научил да стриже с машинка, ще го разбере. Преди подобно почитание към постовете обикновено предизвикваше у мен негодувание, но аз бързо разбрах как стоят нещата: множество от хора, които бяха станали могъщи с лъжи и груба сила, които издигаха лозунги, издаваха заповеди и размахваха тояги наляво и надясно — откъде-накъде имаха тези хора право да се разпореждат със съпрузите Тан? В края на краищата Тан имаше голям принос за революцията. А и имаше в главата си три идеи, може да се каже — политическа програма от три точки, само за които и аз бих го подкрепил да заеме ръководен пост. Действително, ако не станеше високопоставен служител, как щеше да осъществи той тази политическа програма от три точки? Как биха могли да се осъществят те двамата, без да имат ръководна власт? Тан Дзиуюан обмисляше и бъдещето на внуците си — това също будеше състрадание. Съпрузите Тан не бяха светци, хранеха се с обикновена храна и имаха нормални човешки чувства и желания, но бяха другари с революционна рутина, ръководен опит, бяха обмисляли и обобщавали резултатите от „великата културна революция“ и аз влагах в тях всички свои надежди за бъдещето на страната, партията и самия себе си, затова изоставих правилото си да не се бъркам в чужди работи и здраво се залових да следя действията на секретаря Джао. Трябваше да намеря възможност Тан да се срещне с него и да опровергае клеветите. Как са се срещнали в края на краищата, какво се говорили — не знам, но не след дълго се разпространи новината, че Тан Дзиуюан е назначен за осми заместник-завеждащ снабдително-пласментната кооперация. Съпругата на Тан ядосано отбеляза: „На какво основание един областен партиен секретар е превърнат в бронзова статуя?“ (По онова време се прожектираше един художествен филм, озаглавен „Осмият е бронзова статуя“). Тан се смееше и не отговаряше нищо. Смяташе, че и да бъдеш „бронзова статуя“, все пак е нещо. От края на същата година обаче политическият климат пак започна да се изменя, навсякъде се бореха срещу „издигането на бивши верноподаници“, преследваха някакви „полкове от възвращенци“ така, че чак до ликвидирането на „бандата на четиримата“ Тан не успя и „бронзова статуя“ да стане.

През януари 1976 година заедно със съпрузите Тан бяхме потопени в общата траурна скръб във връзка с кончината на премиера^[7]. Сълзите ни течаха в общ поток, юмруците ни бяха свити като един. От сутрин до вечер двамата съпрузи бяха на Народния площад, за да участвуват в траурните шествия, които хората организираха сами. „Това е панихида, но също и демонстрация!“ — казваше ми развълнуван Тан и очите му блясваха с гневните пламъчета на някогашния командуващ батарея. Смътно усещах как той крои планове за голяма битка. Със свити от болка сърца ние обсъждахме заедно големите въпроси на страната.

След седми април 1976 година^[8] той престана да говори и даже сериозно предупреди и мен, когато аз започнах да изразявам твърде явно недоволството си: „При такива големи начинания трябва да се проявява особена сериозност. На мен също отначало не ми беше ясен този завой, но след като проучих документите на ЦК, постепенно ми стана ясен смисълът на «критиката срещу Дън Сяопин» и на «отпора срещу десния уклон към преразглеждане на справедливите присъди». Не обръщай внимание на мълвите! Пази се да не изпадаш в либерализъм!“

Думите му ме караха да губя надежда, да се обърквам, но като си помислих за неговото положение, усетих, че говореше така, понеже нямаше избор.

През октомври 1976 година „бандата на четиримата“ беше свалена от власт. През февруари 1977-а се извърши реорганизация в ръководството на провинциалния партиен комитет поради връзките на първия секретар Джао с „бандата на четиримата“. През март новото партийно ръководство на провинцията свика многохиляден митинг и със знамена и барабани реабилитира Тан Дзиуюан — отпечата съобщение и излъчи предаване по радиото. В съобщението се казваше: „Другарят Тан Дзиуюан е от първите, започнали активна борба с беззаконията и безредиците на Лин Бяо и «бандата на четиримата», за което е бил измъчван и потискан. Предишният председател, на провинциалния комитет (т.е. Джао) също е пречил и вредил на Тан Дзиуюан.“ В съобщението се казваше още, че Тан Дзиуюан се извисява като благороден вечнозелен бор, който стои здраво на земята и опира чело в небето, бори се неустрашимо със сланите и снега. На следващата седмица след митинга Тан Дзиуюан беше назначен за секретар на градския комитет в град С. от нашата провинция. Знаех, че човекът сигурно си има достатъчно работа и няма какво толкова да го безпокоя, но от радост за него гаврътнах няколко чашки сам вкъщи по случай възстановяването му на работа. Преди да замине да поеме поста, той дойде у дома с жена си и сина си, най-малко десет пъти ми повтори, че ме кани да му отидем на гости с жената в град С., а също така да го потърся веднага щом имам някакъв въпрос за уреждане. Имаше да ми каже още много неща, но неговата нисичка съпруга (тя вече нямаше онова стоманено лице) му напомни, че след пет минути трябва да бъдат на банкет по случай изпращането им при еди-кой си политкомисар, и го помъкна натам. Колата вече тръгваше, а той още не пускаше ръката ми и повтаряше високо: „Обезателно да дойдете в град С.!“ Това отношение ме трогна силно.

Всичко беше чудесно, ако изключим факта, че щом като гостите пристигнаха, синът ми под предлог, че отива до тоалетната, изчезна и се върна чак за лягане. Попитах го за причината, а той процеди през зъби:

— Не смея да скачам толкова нависоко!

— Що за приказки са това? — ядосах се аз. — Та ние сме другари, приятели. Независимо дали е осъден контрареволюционер или секретар на градския комитет, за мен е все едно. Ние не му се подмазваме, защото той е станал пак високопоставен служител — баща ти не е такъв човек, но не може и заради това, че е станал партиен секретар, да се отнасяме към него като към чужд, нарочно да го отбягваме.

Синът ми се усмихна леко. Напоследък често отговаряше на всички мои поучения с тази лека усмивка.

— Какво се смееш? — викнах аз, почувствувал обида.

Без да ме гледа, той унило отговори:

— Като ви слушам, тате, разбирам, че просто сте твърде наивен! (Боже мой, синът да казва на баща си, че бил твърде наивен!?) Дали например наистина е водил толкова „активна“ борба? И дали е вечнозелен благороден бор? А цялата работа с „осмата бронзова статуя“?

Думите на сина ми за момент ме стъписаха, но аз продължих разпалено:

— Как така няма у теб капка класово чувство? „Бандата на четиримата“ тормози старите другари, а сега ти пак усърдно ги черниш… Опасно е да се продължава така!

Синът ми се обърна и си тръгна. С огорчение си помислих, че тези години, които бяха за моето поколение изключително полезни, наситени с вълнения и размисъл, съвсем не са били толкова ползотворни за сина ми…

За новата 1978 година получих писмо от Тан. Освен това получих и колет от град С. — специална халва, ароматизирана с цвят от касия. В писмото отново се изразяваше надежда, че ще намерим възможност да отскочим до град С. Не знаех какво да реша, хората си имаха много работа и времето им беше скъпо, а и аз с нищо не можех да им бъда полезен. Жената ме подканяше да използувам свободните дни по празниците и да се разходим до там — независимо че може и да нямат време да се занимават с нас. Все пак не би трябвало ние първи да показваме хладина.

— Нима наистина смяташ да ходиш? — подхвърли синът ми. — Не забравяй, че човекът е секретар на градския комитет.

„Секретар на градския комитет“ — тези няколко думи ме накараха да се замисля отново, но нима разликите в социалното и служебното положение обезателно трябваше да се превърнат в пропаст между две открити сърца? Не исках да го приема.

Все пак реших да отида. Заръчах на жената да приготви месо във винен сос и черни яйца — двете любими лакомства на Тан. На двадесет и осмия ден от дванадесетия месец по лунния календар, вечерта преди запланувания за отпътуване ден, младият Бу, шофьорът от резиденцията, дойде с кутия сладкиши и две бутилки ракия „Бай ша йе“, седна на стол и започна фамилиарно да реди: „Ако ви трябва кола — разчитайте на мен…“, „Ако сложите мушама на тази маса, ще бъде чудесно, мда, а аз тъкмо имам една чисто нова, и по големина е подходяща…“, „Вашият велосипед се нуждае от галванизация, ще го занеса…“. Слушах неговите съмнителни предложения и не знаех защо е това — в ежедневието ние нямахме каквито и да било контакти. След хиляда и едно увъртания накрая изплю камъчето:

— Майстор Лю, свалям ви шапка! Ако оставим настрана годините и опита ви, прозорливостта ви наистина беше силна! По времето, когато на Тан му беше най-тежко, вие наистина се проявихте достойно! Разбрахте, че ще спечелите полезен приятел! Ние с вас сме бедни труженици — не можете да не ме разбирате и да не ми съчувствате. На двадесет и осем години съм, няколко пъти си намирам невеста, но все не мога да се оженя. Най-после си намерих една, от вас няма да крия — пет цяло и пет по шестобалната система! Тя работи във фабриката за вълнен текстил край град С., не иска нито гардероб, нито телевизор, иска само едно — да я преместят от предградието в града и от тъкачния цех в предачния. Мислих, мислих, и видях, че само вас мога да помоля. Чух, че утре заминавате за град С. … — Като каза това, той ми напъха в ръцете кутията със сладки и ракиите.

— Аз, какво мога да направя аз? — попитах слисано.

— Вие сам ще видите на място. Познавате се с Тан, а той сега е секретар на градския комитет. Вие не значите малко за него…

Ушите ми пламнаха.

— Ти, ти, ти — какво говориш бе?

Той искаше да добави още нещо, но синът ми дойде, хвана кутията със сладки и бутилките и ги изнесе навън. После отвори широко вратата и каза:

— Потърси си някой друг, баща ми няма да ходи в град С. … — като едновременно с това го избутваше навън.

— По дяволите, не давате на човек да ви обясни… ще дойде време и аз да ви потрябвам — продължаваше да спори Бу.

Синът ми затвори вратата, мълчаливо се обърна и ме погледна изпитателно. Въздъхнах тежко и казах на жена ми и него: „Върнете билетите…“

През юни същата година тук, в провинциалната столица, беше свикана Конференция на работниците от фронта на финансите и търговията за изучаване опита на нефтодобивниците от Дацин и селяните от Даджай и аз бях избран да представям там работниците от сферата на услугите. Оказа се, че сме настанени съвсем близо до делегацията от град С. Когато се опитах внимателно да ги подпитам какво мнение имат за Тан Дзиуюан, хората казаха: „Секретарят Тан (макар по вестниците и в документите вече многократно да се наблягаше партийните членове да се обръщат помежду си с «другарю», на мнозина им беше трудно да не употребяват ранга) работи много добре. Откак е на тази длъжност, в града настъпи ред и чистота, транспортът тече по железен график, озеленяването… а освен това разчисти съществуващите фракции — изобщо действа с широк размах.“ Разказаха ми няколко историйки за това как здраво държал той нещата там, колко строг и взискателен бил, включително как излязъл веднъж предрешен на проверка по време на новогодишните празници и засякъл един корумпиран управител на продоволствен магазин, който снабдявал приятелите си от задната врата. Интригата беше много заплетена, все едно, че разказваха за подвизите на някой доблестен дворцов сановник от старото общество, а аз изпадах ту в отчаяние, ту в радост, все едно, че сам бях свидетел на добрините и злините в ежедневието на С-кия градски комитет.

— Ами след като секретарят Тан зае поста си, подобриха ли се условията на затворниците при вас? — попитах ги аз, но никой не ми отговори. Започнаха да въртят очи и да ме гледат странно. Чак тогава разбрах, че това беше неудобен въпрос. Който го задава или който отговаря на него, все едно, че има добро отношение към престъпниците или пък е в съмнителна връзка с някой такъв. Усмихнах се горчиво.

— А няма ли някакви лоши впечатления от секретаря Тан? — запитах аз.

— Лоши впечатления? — рекоха делегатите от град С. — Има, главно от жена му — много е люта. Който се осмели да й каже нещо, било то с по-нисш, с по-висш ранг от нейния, веднага го срязва. Като отиде на фризьор — ругае фризьорката, като купи нещо — ругае продавачката. Влезе ли в магазина — всички се смразяваме.

— Това са преувеличени слухове. Всъщност жената си е пряма и само трябва да се съобразяваш с характера й. Не бива да й противоречиш. Иначе тя съвсем не се отнася лошо с хората — изразиха по-различно мнение неколцина други.

— Секретарят Тан живее в голяма къща на няколко етажа. Синът му още няма годеница, а вече искал самостоятелен апартамент петдесет квадратни метра. Говори се, че дъщеря му щяла да се мести от градчето У. в градчето С. и сега жената на Тан искала къща за нея и мъжа й… — Хората казваха това тихо, но не защото се страхуваха, че някой ги подслушва. Просто беше станало условен рефлекс, когато се говори за началството, винаги да се понижава глас.

След като чух тези неща, цяла нощ се въртях в кревата и не можах да мигна. Какво е станало? Какво беше станало и с двамата? Толкова бяха изстрадали и хората им съчувствуваха… Може би тя смяташе, че има право да си отмъщава за злините, сторени им от „бандата на четиримата“? Но как така ще си отмъщава! Не, тя няма право, те нямат право на това! Хората ги следят внимателно… и ако те се откъснат от масите… о, божичко!

Искаше ми се веднага да замина за град С., да се втурна към Тан и жена му и очи в очи да им разкажа това, което бях чул за тях. Бяха се превърнали в „сановници“, а сигурно малцина им говореха истината. Не можех да си намеря място. Добре, че официалната част на конференцията беше завършила. Жертвувах последните два дни посещения, снимки, опера, ресторант, помолих да ме пуснат и заминах за град С.

Пътувах четири часа с нощния влак. Като пристигнах в град С. и слязох на гарата, закусвайки, случайно се натъкнах на колега, с когото навремето заедно учихме майсторлъка. От толкова години не се бяхме виждали. Като чу, че отивам при лао Тан, той учудено ме попита:

— Отиваш при секретаря Тан? Имаш да му докладваш нещо? Нали едно време никога не се занимаваше с неприятности?

— Не, ние се познаваме, той ме покани да му погостувам.

— Да му погостуваш? — Колегата облещи очи, повъртя ги известно време и после изведнъж като че прозря. — Направо да не повярваш — ти, честният и прям човек, си се научил да завързваш връзки, при това с високопоставени лица! Добре, добре го даваш! — Той вирна палец нагоре за „браво“, а после ми нашепна на ухото: — Утре провинциалният комитет открива работна конференция в град С. И сега най-добрите стоки в целия град, най-добрите готвачи, артисти — всички са изпратени да обслужват конференцията. За да се осигури снабдяването на гостите, бяха затворени всички лавки за сладолед по улиците. Колега, трябва да се опиташ да влезеш в техния Дом за високи гости. Като си накупуваш оттам благини, не ни забравяй… Носиш ли си достатъчно пари? Аз живея на…

Думите на моя познат наляха още масло в огъня. Без да се погрижа къде ще спя, без минута почивка, поех към градския комитет с бушуващ в гърдите огън. В приемната ми казаха, че другарят Тан Дзиуюан е в резиденцията. Аз моментално препуснах към резиденция номер едно, наричана по-простичко от хората „Дом за високи гости“. На двеста метра от резиденцията видях усилен наряд на пътната милиция и патрулиращи войници. На петдесет метра от главния вход на резиденцията вече почнаха проверките. „Къде отиваш?“ — питаха ме милиционери и войници, без изобщо да използуват думата „другарю“. На десет метра от вратата ми поискаха документи. За щастие носех със себе си пропуска за конференцията по „двойното учение“, та едва така ме пуснаха да стигна до входа.

Стигнах до входа и портиерът ме насочи към служба „Пропуски“. Вратата й обаче беше здраво заключена, а прозорчето й цялото закрито с вестници. Не само че не можех да вляза, но не можех и да надникна. Как ли бе организирано пускането в тази служба? Оказа се, че в дебелата стена зад ъгъла имаше издълбана малка квадратна дупка, през която се очакваше този, който иска да влезе, да удостовери кой е и за какво е дошъл, след което биваше проверен и чакаше разрешение.

Дупката бе издълбана определено твърде високо — като за баскетболист висок два метра. Не можеше да се каже, че е голяма, а освен това една трета от нея беше закрита с шперплат. Изправих се на пръсти, проточих врат и викнах:

— Другарю!

Макар да ме болеше вече вратът от протягане, едва успях да забележа кръглите форми на един дебелак, по-точно издутия му месест гръб. Стана ми ясно, че служителят от служба „Пропуски“ стои с гръб към гишето.

— Другарю! Другарю! Другарю! — провикнах се още няколко пъти аз с проточен врат. Дебелият служител с месестия гръб обърна леко глава, погледна ме веднъж изпод вежди и пак се извърна.

— Другарю! — изкрещях силно аз.

— Не можеш ли да кажеш какво има? — Изстреляните отвътре думи ме удариха като куршум по носа и лицето, по сърцето.

Как така „не можеш ли да кажеш?“ Да не съм глухоням? Да не съм чужденец? Почервенях целият.

— Аз търся лао Тан! Търся Тан Дзиуюан!

Виковете стреснаха портиера, а войникът на пост се приближи и ме предупреди: „Без крясъци!“

Това име и фактът, че го назовах без титла, явно произведоха впечатление. Служителят от „Пропуски“ се извъртя, приближи се до прозорчето и ме огледа от главата до петите и обратно. Разтреперах се от гняв. Предпочитах кръвясалия, пълен с ненавист поглед на някой омразен враг пред измерващия поглед на този другар. След това той започна да ме разпитва, но като разбра причината за посещението ми, студено промълви:

— По време на конференции посещенията са забранени.

— Знам, че конференцията се открива утре. Бях в градския комитет и там ми разрешиха да дойда сега.

— Посещенията са забранени.

Гласът му стихна и той пак ми обърна масивния си гръб. Точно тогава женски глас го повика да отвори вратата и той скочи веднага. Каква магическа промяна претърпяха неговата плът и кожа, профил и черти, стойка и изражение само от нотките на този глас! Сякаш капки вода от върбовата клонка на бодхисатвата Гуанин бяха съживили дървено трупче, сякаш любовта на принца бе превърнала краставата жаба във Василиса Прекрасна! Сладко, любвеобилно, възпитано, културно, внимателно, акуратно и чевръсто припна той да отключи вратата.

— Довечера за филма ще дойдат няколко приятели на сина ми. Пусни ги да влязат… — Това беше гласът на жената на Тан Дзиуюан.

— Разбира се, разбира се! Аз познавам сяо^[9] Тан: щом като дойде…

— Може да не дойдат заедно…

— Не се тревожете, не се тревожете, само да споменат името на сяо Тан…

Бях поразен от това колко много разбиране, мекота и такт може да има в тона на един такъв дебелак.

— Обаче мен не ме пуска да вляза! — викнах аз. След като чух гласа на съпругата на Тан, като че ли ми се повдигна самочувствието и придобих повече кураж.

— Я, майстор Лю, кой вятър те довя насам? — позна ме тя и топло ме приветствува. После с леко движение на ръката нареди нещо. Служителят, усмихнат до уши, моментално ми издаде пропуск. Тази ухилена физиономия беше още по-ужасна и от оная, с която ме измерваше от глава до пети. Побързах да се обърна и с бърза крачка влязох през голямата врата.

Изказах на съпругата на Тан своето недоволство от служителя на пропуска и от прекомерната строгост на охраната:

— Изобщо не бих казал, че във вашия Дом за високи гости се проявява висока почит.

Тя се изсмя и подхвърли:

— Хайде стига, да не би във вашия Дом на гостуващите работници и селяни да се влиза по-лесно? Няма друг начин. Сега хората, които идват по някакъв въпрос, са твърде много и ако не си по-строг с тях, няма да свършиш никаква работа.

Тя се приближи към мен с топлота и непосредственост и каза:

— Ние често се сещаме за теб. Мислехме, че ще дойдеш за Пролетния празник. Толкова пъти говорих на Тан какъв прекрасен, изпитан другар е лао Лю. Сега, когато той стана секретар на градския комитет, хората се изпопребиха да идват — бивши колеги, бивши подчинени, съученици, роднини, които с години не бяха се мяркали — всички се изредиха. Интересно къде се бяха дянали преди? Дойде ли някой да ми каже две думи за утеха, когато носех храна на Тан? — Изражението й пак стана гневно.

— Вече всичко се оправи — казах аз.

— Вярно е, вярно е! — Гневният й тон стана пак ласкав. — Прекарай няколко приятни дни в град С., няма защо да бързаш да се прибираш, аз ще те придружавам, ще ти правя компания в забавите. Сега вече и аз се отпуснах, никакво претоварване повече! Ако искаш да си купиш нещо или търсиш лекарства за някой болен, или пък имаш някакви други желания от този род — веднага ще ти помогна. Ако е нещо по-голямо — обърни се към Тан… Ти ни влезе в положението, сега и ние ще те разберем… — Още не беше свършила да говори, когато някой я повика. — Тан е в двор номер три, потърси го — викаше тя, отдалечавайки се, и ми сочеше с ръка. — Тази нощ остани тук, има и вътрешна кинопрожекция. — Тя вече беше на разстояние, но още продължаваше да се обръща и да вика.

Тръгнах в указаната от нея посока и минах покрай павилион, където вниманието ми беше приковано от една търговска обява. В нея бяха отбелязани: кожени подплати (по изкупни цени), вълнени прежди (намалена цена), телевизори (с пробна цена), кожени обувки (по цени на едро)… все дефицитни стоки. Намръщих вежди. Сърцето ми също се сви на топка. До павилиона имаше бюфет за сладолед и понеже пред прозорчето на пропуска бях стоял на пръсти, протягал врат и викал, се бях изпотил целият. Много исках да изям някой сладолед на пръчка и затова слязох. Тогава видях, че даже сладоледите тук са специално производство. На пазара фруктовите сладоледи на пръчка бяха три фъна, млечните бяха пет фъна, а тук те бяха „екстра качество“ и струваха шест фъна. По качество обаче те бяха по-добри и от сладоледените пасти на пазара по десет фъна. Половината от живота си бях работил в голямата резиденция на провинциалния център, но не бях виждал такъв „рог на изобилието“. Ядях сладоледа и чувствувах как студът преминава от устата ми към корема, от тялото към сърцето.

„Трябва да потърся Тан и да си поговоря с него. Нужна ли е цялата тази украса за една конференция? Колкото и да е строга охраната, новината за всичко това ще пропълзи навън. Всъщност всички вече знаят. А трябва и да го попитам как е изпълнил онази своя «политическа програма от три точки».“ С тези мисли излязох от бюфета и свърнах към двор номер три. В този момент в него влязоха няколко леки коли — една „Хунци“, една „Тойота“, а също и един „Бенц“. От пръв поглед беше ясно, че в тях не се возят обикновени началници. А Тан, с интерес и задоволство, съвестно и умело изпълняваше ролята на временен регулировчик. Той насочваше шофьорите на лимузините към сенчестите, проветриви, спокойни, защитени от дъжд и също така близки до изхода места. Беше облечен в териленов костюм, чисто нов, с разкопчана яка на куртката, от която се подаваше бялата като сняг колосана якичка на ризата. След като нагласи колите, той се ръкува поотделно с всеки един от шофьорите, при това без капчица високомерие. Погрижи се обслужващият персонал да ги заведе да си починат. След като изпрати шофьорите, се обърна и погледът му се насочи към мен.

Тъкмо бях вдигнал ръка и се готвех да му викна, когато един служител с очила се доближи до него с папка материали и му ги връчи.

Тан преглеждаше материалите и едновременно говореше на друг служител с очила и прошарена коса:

— Да провериш ваните в двор номер едно. Много са мързеливи наистина тези служители от резиденцията. Вчера ходих да проверявам и като прекарах ръка по ваните — цялата почерня. А също и душовете. Някои са запушени и не пръскат равномерно. Още вчера им се скарах…

Все повече хора идваха при него, а той с неизменно внимание и загриженост ги напътствуваше:

— Иди виж малката зала…

— Провери в кухнята — обезателно трябва да има отлежал шансийски оцет…

— Провери в павилиончето…

— Провери в амбулаторията…

— Да, бюлетинът трябва да започне да излиза от днес, две-три издания на ден. Няма какво да пишете? За днес ще напишете, че за широките народни маси от град С. провеждането на третата работна конференция в техния град е израз на висока чест, въодушевяващ стимул… и на това ли аз да ви уча?

— Кажи му да дойде непременно. Тази конференция заема централно място в работата на град С. Предай му, че аз съм казал.

— Тези работи ще обсъдим по-късно, няма какво да се бърза, и аз осем години киснах в затвора на „бандата на четиримата“.

— Не може, не може, нямам време! Да се обърнат към отдел „Образование“.

Една тълпа си отиваше, друга го обграждаше отново, всички искаха той да ги изслуша, да им каже какво да пишат, за да се гордеят те после с това, че са могли да разговарят лично със секретаря Тан.

Мина половин час, един час и най-сетне хората около него постепенно започнаха да намаляват и той, капнал, се обърна да си върви.

— Лао Тан! — викнах аз.

Той ме погледна изпод клепачи, натежали от умора, но не ме позна. Изведнъж очите му светнаха!

— Я гледай, та това е лао Сю. Пристигна, а? — Той се приближи и немощно стисна ръката ми.

— Какво — забрадили сте фамилията ми? — казах с болка аз и го погледнах укоризнено.

— О, да, да, разбира се, фамилията ти беше Ли, не — ти си Лю, майстор Лю! Гледай ти, май наистина съм остарял! — Той наведе недоволно глава. Видях дълбоки бръчки по челото му. Косата му беше побеляла още повече.

— Как сте със здравето? Вашите пристъпи…

— Вече оздравях, здрав съм, само дето съм зает, страшно зает, едва смогвам…

— Лао Тан, хайде да се поразходиш малко с нас. — През портала на двора влязоха четирима-петима възрастни другари с важен вид. Този най-отпред беше облечен в сива униформа, разкопчана на гърдите, и обут в чисто нови обувки от черен плат с дебели подметки. Говорът му беше улегнал, с южняшки акцент.

Разбрах, че това са ръководителите на провинциалния комитет. Лао Тан им кимна, бързо ми стисна ръката и каза:

— Стой тук, ще говорим по-късно — и се обърна да тръгне.

Направих крачка напред, като че се страхувах да не го изгубя:

— Искам само да ти кажа нещо, лао Тан — извиках аз с потрепващ глас.

Тан извърна глава и ме погледна с топлота и загриженост.

— Във вашето павилионче тук…

Без да ме изчака, той махна на един млад другар:

— Издай му два пропуска за покупки, настани го…

Той се отдалечи, а на мен изведнъж ми призля…

После и аз си тръгнах, като отблъснах протегнатата за помощ ръка на младежа.

Върнах се в провинциалната столица и разказах на близките си приятели за посещението при лао Тан. Много от тях ме упрекваха:

— Ама и ти пък си един! Той е толкова възрастен, а и толкова зает. Просто трябва да поизчакаш малко да се поосвободи и да отидеш пак да си поговорите.

Синът ми обаче (проклетникът) бе лаконичен:

— Така ти се пада!

За Пролетния празник през 1979 година Съпрузите Тан пак ни изпратиха по човек писмо и захаросани плодове в найлонова торбичка. Разбира се, на плика всичко беше правилно: „До майстор Лю“. В писмото пак имаше покана да ги посетим в град С., а също така пишеше колко много съжаляват за това, че са били толкова заети по време на конференцията и не са имали възможност да си поговорим по-нашироко. Личеше, че писмото е написано лично от лао Тан — така откровено, сърдечно, като равен с равен, че ме накара да се разчувствувам. Когато си спомня за злополучното си посещение, започвам да се упреквам. Защо трябваше да бъда толкова припрян и да обръщам внимание само на външната страна на нещата? Да си зает — нима е недостатък? Няма нищо лошо да се грижиш за шофьорите на началниците. Жена му беше сприхава — та тя винаги си е била такава. Каквото и да се говори, но всъщност онова, което имам против тях, се отнася за неща като цената на сладоледа — но нали и аз бях изял един. Освен това наскоро излезе постановление на ЦК за създаване на комисии по контрола на дисциплината на всички нива. Може би в резиденцията на град С. вече нямаше да се продават сладоледи по шест фъна! Помислих си, че нито едно общество не може без „сановници“ и че ако вземем да ги унищожим изцяло, то всичко ще потъне в изпражнения и глисти. Но кои тогава трябва да бъдат „сановниците“? Аз съм против хора като Джао и против громящите всичко „щабове“ и „слуги на народа“. Аз самият никога няма да стана, а и изобщо нямам намерение да ставам „сановник“. Аз съм за лао Тан. Значи тогава просто трябва да проявявам разбиране. „Политическата програма от три точки“ просто има нужда от време да бъде приведена в изпълнение. Не мога като „щабовете“ да атакувам „сановниците“, не мога да ги използувам, както правят това сяо Бу и моят колега, не мога като делегатите от град С. да „не им противореча“, но не мога и като сина ми да страня от тях и даже да ги мразя! Рани от кръв и планини от кости — това беше високата цена, която платихме, за да свалим гуоминдановските „сановници“, а после и „сановниците“ на „бандата на четиримата“. Сега, когато и нашите стари другари станаха „сановници“, ако никой не се сближи с тях, ако не отиде при тях да каже това, което е на сърцето му, какво ще стане с тази наша страна и любимата ни партия? Та като стигнах в размишленията си дотук, усетих по бузите ми да капят сълзи. След два дни заминавам пак за град С., ще се срещна с лао Тан и жена му. Ще им занеса месо във винен сос и черни яйца, държани в негасена вар точно колкото трябва.

Бележки

[1] „Сияние“ (кит.). — Б.пр. ↑

[2] Гуоминдан — буржоазнодемократична партия, основана в 1912 г., главна сила на реакцията в страната след преврата на Чан Кайшъ през 1927 г. — Б.пр. ↑

[3] „Удар против контрареволюцията“ и „борба против корупцията, спекулациите и разточителството“. — Б.пр. ↑

[4] Главната военна сила на Комунистическата партия в националноосвободителната война срещу японската агресия (1937–1945 г.); изиграва голяма роля в образуването на КНР. — Б.пр. ↑

[5] Лао (букв. „стар“) — обръщение, изразяващо уважение, обикновено към по-възрастен или към човек с по-високо служебно положение. — Б.пр. ↑

[6] Начало на новата година по лунния календар (в периода между средата на януари и средата на февруари). — Б.пр. ↑

[7] Т.е. — бившият председател на Държавния съвет на КНР Джоу Енлай. — Б.пр. ↑

[8] На тази дата демонстрациите биват разпръснати със сила и обявени за „контрареволюциоцна дейност“, зад която стои „поелият по капиталистически път“ Дън Сяопин — ръководител, репресиран многократно и възстановен няколко месеца преди събитията на отговорна работа със съдействието на Джоу Енлай. — Б.р. ↑

[9] Сяо (бук. „малък“) — обръщение към по-млад. — Б.пр. ↑