Ван Мън
Очите на нощта

Уличните лампи светнаха, разбира се, всички наведнъж. А на Чън Гао му се стори, че над главата му се изливат два потока светлина. Реката от светлина не секваше нито в началото, нито в края на улицата. Акациевите дървета хвърляха прости по контур, но плътни сенки. И всеки от хората, които чакаха автобуса, хвърляше върху платното по няколко сенки — гъста, размита, лека или тъмна.

Големи автомобили и малки автомобили. Тролейбуси и велосипеди. Провиквания и звукови сигнали, говор и смях. Едва нощта изявява напълно жизнеността и особеностите на големия град. Отначало плахи, а после все по-силно привличащи окото неонови лампи и въртящи се разноцветни светлини пред вратите на фризьорските салони. Отново накъдрени коси и разпуснати дълги коси. Обувки с високи токчета, със средни токчета, рокли без ръкави. Мирис на одеколон и на крем за лице. Градът и жените току-що бяха започнали мъничко да се поразкрасяват, а вече имаше хора, които се дразнеха от това. Интересно. Изминаха вече двадесет години, откакто Чън Гао не беше идвал в този голям град. Повече от двадесет години той прекара в едно отдалечено градче на една отдалечена провинция. Там една трета от уличните лампи изобщо не светеха, а до една трета от онези две трети останали здрави лампи през вечерите и нощите не достигаше ток. Не се знаеше дали поради немарливост или пък поради недостиг на електроенергия. Но това не беше голям проблем, защото повечето от хората там живееха според установения от прастари времена в селата ред — излизаха на работа с изгрева на слънцето и си тръгваха от работа след залеза му. Минеше ли шест часът вечерта, всички учреждения, фабрики, магазини и заведения за храна се затваряха. Хората прекарваха вечерите в домовете си, като се занимаваха с децата, пушеха, перяха или си говореха неща, които веднага се забравяха.

Автобусът дойде, син на цвят, от онези, които са скачени, дълъг и голям. Кондукторката говореше през мегафон. Хората се изсипаха от автобуса на плътна тълпа. Чън Гао и други хора нахлуха вътре, притиснати плътно един до друг. Беше тясно, нямаше места за сядане, но настроението на хората беше ведро. Кондукторката беше младо момиче с пращящо от руменина лице, отракана и със звънлив глас. В далечното градче на Чън Гао биха се учудили, ако такова момиче не би било избрано за конферансие на самодейния колектив. С професионална сръчност кондукторката щракна електрическия ключ и малката лампичка, която се използува при продажбата и проверката на билети, светна. След като продаде няколко билета, тя — „щрак“ — я загаси отново. Отминаваха безчет улични лампи, сенки на дървета, постройки и пешеходци, пак дойде спирка, звънливият глас съобщи названието й — „щрак“ — отново светна малката лампичка и отново хората се заблъскаха и запритискаха.

Качиха се двама младежи в работническо облекло. Те продължаваха оживено да обсъждат: „… Основното звено е демокрацията, демокрацията, демокрацията…“ Вече една седмица, откакто беше дошъл в града, Чън Гао чуваше хората навсякъде да говорят за демокрация. Да се говори за демокрация в големия град, беше нещо така разпространено, както в онова далечно градче да се говори за овнешки бут. Може би това беше така, понеже задоволяването с месо и храна в големия град беше сносно и на хората не им се налагаше да се тревожат за набавянето на овнешки бут. Това наистина бе за завиждане. Чън Гао се усмихна леко.

Демокрацията и овнешкият бут обаче не са в противоречие. Ако няма демокрация, поднесеният към устата овнешки бут може да ти бъде отнет от някого. И демокрацията, която не може да помогне на хората от онова далечно градче да получат повече и по-тлъст овнешки бут, ще бъде само излишен брътвеж. Чън Гао беше дошъл в този град, за да участвува в една конференция. Темата й беше фиксирана като „Как да създаваме разкази и пиеси“. След разгрома на „бандата на четиримата“ Чън Гао беше публикувал пет-шест разказа един след друг, някои хора го хвалеха, казваха, че той пише вече по-зряло, че в подхода му има по-голяма широта, но повечето хора казваха, че той все още не е възстановил равнището си отпреди двадесет и няколко години. Разбира се, човек, който обръща прекомерно внимание на овнешките бутове в разказите си, може би поизостава в художественото майсторство, но да разбираш важността и необходимостта на овнешките бутове, все пак е голям напредък и голямо постижение. Когато Чън Гао идваше за тази конференция, влакът се забави на някаква малка гара час и двадесет минути, защото там беше прегазен един човек, който си нямаше хора вкъщи, а пък имаше овнешки бутове и ги продаваше на висока цена; този човек, без да мисли изобщо за живота си, се беше промушил под току-що спрелия влак, спирачките обаче не били задействувани докрай, влакът се плъзна мъничко и горкият човек свърши. Това измъчваше Чън Гао и досега.

Докато преди време на такива конференции той беше винаги от най-младите, сега на събранието се оказа от сравнително по-възрастните, освен това имаше вид на провинциалист, кожата му беше тъмна, загрубяла. По-младите от него другари — с широки рамене, високи, с големи очи — изразяваха в изказванията си много мисли — свежи, смели, остри, живи. Мисли, които сякаш сваляха пелената от очите на хората, които освобождаваха и радваха духа, разбуждаха съзнанието и въодушевяваха. В крайна сметка въпросите на литературата всъщност не бяха поставени за обсъждане. Въпреки че председателствуващият с всички сили се опитваше да напомни, че се заобикаля централният въпрос, всички говореха най-много за почвата, на която бе се прилепила и бе стъпила „бандата на четиримата“, говореха срещу феодализма, за демокрацията и законността, за етиката и нравите, за това, че в парковете има все повече младежи, които се събират да танцуват на компании под акомпанимента на електрически китари, за това как служителите от администрацията на парковете по хиляди начини водят борба с въпросното зло, като се започне от това, че на всеки три минути се предават съобщения, че подобни танци са забранени, и се стигне дотам, парковете да се затварят за почистване два часа по-рано. Чън Гао също се изказа на конференцията, в сравнение с изказванията на другите неговото беше с приглушен тон. „Трябва полека-лека да стъпим на краката си, да започнем от самите себе си.“ Той си каза: „Ако се осъществи не половината, не една пета, а една десета от изказванията на тази конференция, ще бъде просто изумително!“ Това заключение въодушевяваше силно Чън Гао, но и го караше да се чувствува объркан.

Автобусът пристигна на последната спирка, но все още беше препълнен с пътници. Всички вече се бяха отпуснали и съвсем не обръщаха внимание на подканянията на кондукторката да купуват билети и да показват билетите си за проверка, в гласа на кондукторката имаше сърдити нотки. Както всички провинциалисти, Чън Гао избърза да вдигне ръка с билета за целия маршрут, но кондукторката не го погледна дори с едно око, той вежливо сам протегна билета към ръката й, ала тя даже не го пое.

Той извади малкия си бележник, отвори синьо-сивата пластмасова корица, намери адреса и започна да разпитва. Беше се обърнал към един човек, но се обадиха няколко души и му казаха къде е мястото, което търси, и само тук той почувствува, че хората в големия град са запазили традициите на „добрата вежливост“. Благодари и напусна последната спирка на автобуса с блестящите очи на лампите, зави няколко пъти насам-натам и навлезе в лабиринта на нов жилищен район.

Можеше да бъде наречен лабиринт не защото беше заплетен, а именно защото беше твърде прост — еднакви шестетажни блокове, които с нищо не се различаваха един от друг. Гъсто препълнени с разни вехтории балкони, гъсто сближени един до друг прозорци, излъчващи синята светлина на неоновите лампи и жълтата светлина на обикновените лампи. Даже донасящите се от прозорците на всеки блок звуци и гласове не се различаваха много. По телевизията точно в момента предаваха международен футболен мач, китайският отбор беше вкарал гол, зрителите — на стадиона и пред екраните на телевизорите — извикаха заедно, хората крещяха фанатично, ръкоплясканията и радостните възгласи се разливаха като морски вълни. И старият известен спортен коментатор Джан Джъ крещеше, забравил всичко, но всъщност в момента всякакви коментари бяха излишни. Освен тези звуци от някои прозорци се чуваха удари на чук по рамка на врата, различни гласове, детски караници и заканващите се гласове на възрастни.

Толкова много звуци, светлини от лампи и различни неща, събрани във всеки един от блоковете, приличащи на кибритени кутийки. На Чън Гао такъв уплътнен живот му се струваше малко непознат, не твърде привичен и даже малко смешен. Сенките на дърветата, високи колкото блоковете, покриваха този начин на живот с лек слой тайнственост. В далечното градче най-многото, което можеше да се чуе вечер, беше лаят на кучетата, той познаваше лая на тези кучета, познаваше го до такава степен, че сред целия лай можеше да познае куче с какъв цвят на козината лае, кое куче лае, кой е стопанинът му. И още имаше звуци на натоварените камиони, които преминаваха нощем, светлината на техните фарове режеше очите на хората, когато колата минаваше, нищо не можеше да се види. Къщите от двете страни на улицата се тресяха от минаващите автомобили.

Докато вървеше из лабиринта от жилищни блокове, Чън Гао като че ли започна да съжалява. Съвсем не му трябваше да напуска онази осветена улица, не трябваше да напуска онзи препълнен, шумен и радостен автобус, колко беше хубаво, когато всички пътуваха напред по голямата улица, а сега той върви тук самичък. По-добре щеше да бъде, ако беше останал в хотела, изобщо да не беше излизал никъде, тогава цялата вечер можеше да спори с онези по-млади от него приятели, всеки от тях би могъл да даде своята рецепта, как да се излекуват последиците от дейността на Лин Бяо и „бандата на четиримата“. Те щяха да говорят за Белград, Токио, Хонконг и Сингапур. След вечерята щяха да купят чиния пържени скариди и варен ориз с фъстъци, щяха да си поръчат повече бира, така и времето минава, и разговорът става по-интересен. А сега той се качи на не знам какъв си автобус, който пътува толкова дълго, за да отиде на не знам какъв си адрес, да търси не знам какъв си човек, за да свърши не знам каква си работа. Но всъщност не беше не знам каква си работа, беше нещо съвсем нормално, необходимо, само че не беше за него тази работа, да го карат да я свърши беше по-трудно, отколкото да излезе на сцената и да изпълни ролята на принца в „Лебедово езеро“. А той даже леко накуцваше при ходене, разбира се, ако не се вгледаш, не се забелязва — беше мъничък спомен, останал от периода на „пълното измитане“^[1].

Едно чувство, което предизвикваше спазми в стомаха му, го накара да си спомни как преди повече от двадесет години беше напуснал този голям град. Това беше и мъката на откъсването от хората. Заради публикуваните от него няколко разказа, които тогава бяха сметнати за твърде смели, а сега пък ги смятат за недостатъчно остри, бе принуден дълго време да се люлее между деветдесет и петте процента и петте процента^[2], беше една наистина опасна игра.

Както и му бяха казали хората, немного отдалеченият блок отсреща е този, който му трябва, тук още навсякъде продължава строителството, като че ли още ще се прокарва тръбопровод, не, има не само тръби, има тухли, керемиди, като че ли ще се изграждат две ниски постройки, може би стол, а, разбира се, може да е и обществена тоалетна, но, общо взето, пред него имаше широк изкоп. Той едва ли би могъл да го прескочи, преди „измитането“ би могъл, но сега трябва да потърси мостче, да потърси дъска, за да премине, и той тръгна напред-назад край изкопа, започна да се притеснява, накрая не намери никаква дъска, напразно само се лута, да заобиколи, или да прескочи? Не, няма да се подчинява на старостта, тогава той отстъпи няколко крачки назад — раз, два, три — лошо, единият му крак като че ли заседна в пясъка, но, така или иначе, вече бе скочил, обаче не успя да се прехвърли, а се строполи в изкопа. За щастие на дъното на изкопа нямаше нито твърди, нито остри предмети. Но все пак минаха повече от десет минути, докато се съвземе от болката и уплахата, засмя се, изтърси пръстта от себе си и разнебитен, накуцвайки, се изкачи, ненадейно обаче стъпи в локва с вода, нервно извади крака си от локвата, но обувката и чорапът му вече се бяха измокрили. Усещаше някакво хрущене вътре, както ако в устата си имаш варен ориз с пясък. Вдигна глава и видя на изкривен стълб до блока самотна лампичка, която светеше с оранжева светлина. Лампичката приличаше на мъничък въпросителен знак върху голяма черна дъска или, би могло да се каже и на удивителен знак, също става.

Той се приближи до въпросителния или удивителния знак, от прозорците на блока отново долитаха смесени звуци на викове и свиркане — сигурно на чуждестранния отбор пак бе вкаран гол. Пристъпи към блока, внимателно погледна йероглифите над входа, реши, че това е мястото, което търси. Но не беше сигурен. Постоя пред входа, за да изчака някой минувач, когото да попита отведнъж. И едновременно изпитваше странно чувство на неудобство.

Преди да замине, един отговорен другар от онова далечно място, с когото той добре се познаваше и когото много уважаваше, го посети, предаде му писмо и му възложи да намери в големия град ръководителя на една фирма. „Ние сме стари бойни другари“ — каза познатият на Чън Гао местен ръководен другар. — „Аз вече му писах в писмото, единствената лека кола марка «Шанхай» в нашето учреждение се развали, и отговорните лица, и шофьорите тичаха, ходиха на няколко места, но се оказа, че в нашата провинция не може да се поправи, липсват няколко възлови детайла. Този мой боен другар отговаря за производството на резервни части за автомобили, той от по-рано вече ми е дал гаранции, каза: «Ремонта на колите аз го поемам», иди и го потърси, след като се свържеш, дай телеграма…“

Именно, съвсем обикновено нещо. Да потърсиш един човек, един приятел, един ръководител, който има и пост, и власт, за да бъде отремонтирана една държавна кола, принадлежаща на учреждението, което ръководи един друг, който има и пост, и власт, и в онзи край може да се каже, че е високонравствен и уважаван от всички. Нямаше основания да откаже поръчението на този стар другар, но разбиращият важността на овчите бутове Чън Гао откри, че се съмнява в необходимостта да занесе писмото и да потърси онзи човек. Разбира се, че да направи нещо за онзи край, когато и така е дошъл тук, е негов неотменим дълг, но след като прие задачата, непрекъснато имаше чувството, че е обул обувки, които не са му по мярка, или че е обул панталони и чак след това е забелязал, че крачолите им не са един цвят.

Другарят от онова далечно градче сякаш бе „проникнал“ в мислите и сърцето му, защото едва беше пристигнал в големия град, и веднага получи телеграма от малкото градче, в която го натискаха да побърза с резултатите. В края на краищата това аз не го правя за себе си. В края на краищата аз не съм се качвал никога на тази кола марка „Шанхай“, пък и след това няма да се качвам. Ободрявайки се, той пресече осветената като река голяма улица, напусна осветената като сцена последна спирка и радушните пътници, лута се насам-натам, падна в изкопа и се изкачи, той — целият в пръст, краката му — целите в кал, и стигна.

От думите на две деца най-после се убеди, че не е сбъркал блока и входа, след това бързо се изкачи по стълбището до четвъртия етаж, намери нужната врата, първо спря малко, за да се поуспокои, да задиша равномерно, а след това почука на вратата — отначало леко, възпитано, а после и достатъчно силно.

Отначало нямаше признаци на движение, но после като че ли иззад вратата се донесе някакъв звук, той долепи ухо до вратата, като че ли звучеше музика, тогава отхвърли дошлата само преди миг и огорчаваща, и радваща мисъл: „А, не е вкъщи“, и решително почука още веднъж.

Чак след третото почукване се дочуха стъпки, нещо изскърца, чу се звук от вдигане на секретна брава, появи се ивица светлина, вратата се отвори, показа се рошав младеж, гол до кръста, с голи крака, в бели гащи и по чехли, тялото му проблесна в мрака.

— Кого търсите? — попита той с лека досада в гласа.

— Търся другаря XXX. — Чън Гао произнесе името, което беше написано на плика.

— Няма го. — Младежът се обърна и искаше да затвори вратата. Чън Гао направи няколко крачки напред, представи се с най-образцовото за този град произношение и с най-учтивите изрази, а след това попита: — Вие не сте ли член на семейството на другаря XXX (той сигурно е син на другаря XXX и всъщност съвсем не е задължително към младото поколение да се обръща на „Вие“), не бихте ли могли да ме изслушате по каква работа идвам и да предадете на другаря XXX?

В тъмнината не можеше да види израза на лицето на младежа, но интуитивно почувствува, че онзи намръщи вежди, подвоуми се: „Влез“, обърна се и тръгна, без да обръща внимание на гостенина, като сестра от стоматологична поликлиника, която съобщава на пациента да влезе, за да му извадят зъба.

Чън Гао го последва. Отекваха стъпките на младежа, отекваха стъпките на Чън Гао — на всеки — с различен звук. Тъмен като пещера коридор. Отляво — врата, отдясно — врата, минаха покрай няколко врати. Оказа се, че зад една врата може да има толкова много врати. Имаше една отворена врата; изискана мека светлина, изискана песен и изискано горещ дъх на вино се бяха смесили.

Пружинен креват, кайсиевожълт юрган, който не беше прибран, а сбран накуп, като захвърлена голяма поничка. Лампион, металическата му стойка издаваше отблъскващ блясък. Вратичката на шкафчето около кревата беше полуотворена, виждаше се сачмената бравичка от вътрешната й страна. Много от добрите приятели на Чън Гао в онова далечно градче го бяха помолили да им купи такива сачмени бравички, но той не беше намерил. Там модата да се правят големи шкафове беше в разцвета си. Премести малко погледа си — плетени столове и канапе, кръгла маса, покривката на масата е същата, както в четвърто действие на образцовата пиеса „Историята на червения фенер“^[3] в гостната на Дзиу Шан. Портативен магнетофон с четири колонки, вносна стока. Гласът на хонконгска естрадна звезда, мек глас, твърдо изхвърлени думи, езикът — груб, а гърлото — нежно. Когато се вслушаш, не може да не те избие на смях. Ако този запис го занесеш в далечното градче и го пуснеш, хората сигурно ще се изплашат повече от нападение на конна орда. И само напълнената до половина с вода стъклена чаша, поставена върху шкафчето до кревата, накара Чън Гао да почувствува нещо познато, близко; да види тази стъклена чаша тук, беше все едно, както в чужбина да срещнеш човек, когото познаваш от доста време. Даже ако не се познавате много близко или сте имали някакви недоразумения помежду си, в такава ситуация можете да станете добри приятели.

Чън Гао забеляза около вратата разклатена табуретка, придърпа я и седна без покана. Беше изцапан. Започна да излага целта на посещението си, каза две изречения и почака, надяваше се, че младежът ще намали малко звука на магнетофона, почака още, но като видя, че няма изгледи да бъде намален звукът, продължи. Странно, на Чън Гао, който никога не е смятал, че му липсва дар-слово, сякаш някой му беше вързал езика, той говореше, заеквайки, започваше изречението и не го довършваше, някои думи употребяваше не както трябва, например трябваше да каже: „Искам да помоля другаря XXX да помогне с връзките си“, а накрая това се превърна в: „Моля ви, проявете повече загриженост“, като че ли беше дошъл да се моли за дотации от този младеж. Трябваше всъщност да каже: „Аз дойдох само за да осъществя връзката“, а накрая излезе: „Аз дойдох да се свържа, да се свържа.“ Даже гласът, с който изговаряше думите, се промени, като че ли не беше собственият му глас, а беше тъп трион, който реже брястова дъска.

След като свърши, той протегна писмото, но младежът, седнал преко на фотьойла, не се помръдна. На два пъти по-възрастния от младежа Чън Гао не му оставаше нищо друго, освен да отиде до него и да му предаде писмото, написано собственоръчно от отговорния другар в онзи далечен район. Тогава той видя отблизо изпълненото с преситеност, тъповато и самодоволно лице на младежа. По цялото лице — пришки и младежки пъпки.

Младежът отвори писмото, небрежно го прегледа, изсмя се крайно презрително, левият му крак започна да потропва в такт на ту нежната, ту груба песен. Не можеше да се каже, че магнетофонът и песента на хонконгската звезда бяха нещо съвсем ново за Чън Гао, той съвсем не беше от тези, у които това предизвикваше досада, нито пък беше против този начин на пеене, но той и не смяташе този начин на пеене за особено изпълнен със смисъл, на лицето му също се появи презрителна усмивка, съвсем непроизволно.

— Този XXX (младежът спомена името на онзи ръководител от далечния район) е боен другар на баща ми, така ли? (Стоп, той все още не беше се представил, така че теоретически нямаше начин да се знае кой е баща му.) Аз пък как не съм чувал баща ми да говори за него?

Тези думи накараха Чън Гао да изпита чувство на обида.

— Млад си още, баща ти може би не ти е казвал… — Сега вече и Чън Гао отхвърли учтивостта, отговори с едно изречение.

— Но баща ми е казвал не един път, че когато го търсят за ремонт на автомобили, всички изведнъж му стават бойни другари.

Лицето на Чън Гао пламна, сърцето му започна да прескача, капки пот се появиха по челото му. „Нима баща ти не познава XXX (ръководителя от далечния район)? Той е отишъл през 1936 година в Йенан^[4]. Миналата година в списание «Хунци»^[5] публикува статия. Та неговият брат е командуващ Н-ския военен окръг!“

Чън Гао изрече тези думи като скоропоговорка, като че ли изчиташе табелките на фирми; особено когато спомена за онзи голям деец — командуващия Н-ския военен окръг, ей така, изведнъж, пред очите му причерня, пот потече по гърба му.

Реакцията на младежа беше двадесет пъти по-презрителна в сравнение с предишната усмивка, този път той даже се изсмя с глас.

Чън Гао беше готов да потъне в земята и наведе глава.

— Ето какво ще ви кажа. — Младежът стана, зае поза на човек, който ще направи някакво важно съобщение. — Сега, за да се свърши някаква работа, основни са два момента: първо — трябва да имаш нещо, вие какво можете да дадете?

„Ние, какво имаме ние?“ — запита се Чън Гао.

— Ние имаме… овнешки бутове… — без да усети, отговори той.

— Овнешките бутове не стават. — Младежът пак се засмя, а тъй като беше прекалил с презрението, го замени със съжаление. — Второто е да си ловък в сделката, да можеш да хвърляш прах в очите и да правиш удари… Защо ви трябва баща ми: ако имате какво да продадете, имате човек, който умее да върти сделките, използвате нечие име и нещата се уреждат. — След това добави още една фраза: — Баща ми замина за Бейдайхъ^[6] в командировка… — Той не каза: „На почивка.“

Всичко се завъртя пред очите на Чън Гао, но почти стигнал до изходната врата на жилището, изведнъж спря, неволно се вслуша, от магнетофона беше пусната истинска музика, беше „Бален танц“ от унгарския композитор Лехар. Кръжи падащ от дървото лист, кръжи над лазурното езеро, обградено от три страни с високи планини, тяхното далечно градче се намираше на брега на такова езеро. Див лебед си почива върху водите на езерото.

Тъмно като пещера стълбище. Чън Гао слизаше по него, залитайки като пиян. „Туп, туп, туп, туп“ — не можеше да разбере дали отекват стъпките му, или така силно бие сърцето му. Когато излезе от входа, о, небе, онази мъждукаща лампичка, която приличаше на въпросителен или удивителен знак, изведнъж бе променила цвета си в червен и сега приличаше на дяволско око.

Какво страшно око, то може да превърне птиците в плъхове, конете — в насекоми. Чън Гао се затича, без никакво усилие прескочи изкопа, дикторката по телевизията предаваше с топъл, интимен глас какво ще бъде времето през следващия ден. Той бързо стигна до спирката — последна и начална. Все така много бяха чакащите автобуса хора. Имаше група млади работнички, поели към фабриката за нощна смяна, те, прекъсвайки се една друга, обсъждаха раздаването на премиите в цеха. Имаше двойка — момиче и младеж, даже докато чакаха автобуса, се държаха за ръце, притиснати един до друг. Днешните наследници на Съмин^[7], които следяха внимателно за приличието, биха били шокирани. Чън Гао се качи в автобуса и застана до вратата. Този път кондукторката не беше млада, беше слаба, през дрехите й като че ли можеха да се видят острите й щръкнали ключици. За двадесет години неравен път, двадесет години превъзпитание Чън Гао научи много ценни неща, но и бе изгубил нещо, което не би трябвало да губи. Но както и преди той обичаше светлината на уличните лампи, обичаше хората, които отиваха на нощна смяна, обичаше демокрацията, премиите, овнешките бутове. Звънецът иззвъня, после „шат“ и още веднъж „шат“ — вратите се затвориха една след друга. Сенките на дърветата и на лампите започнаха да остават след автобуса. „Някой без билет?“ — попита кондукторката и без да изчака Чън Гао да извади дребни пари — „щрак“ — изгаси лампичката за продажба и проверка на билети. Тя смяташе, че всички пътници в автобуса са работници от нощната смяна с месечни карти.