Ларш Кеплер
Хипнотизаторът (24)

22.

Петък вечер, единайсети декември

Ерик гледа как приготвят трите пици и моли да сложат още салам върху пицата на Симоне. Телефонът звъни и той поглежда дисплея. Не разпознава номера и слага телефона обратно в джоба си. Вероятно пак е някой журналист. В момента няма сили за повече въпроси. Вървейки към къщи с големите топли картонени кутии, си мисли, че трябва да говори със Симоне, да обясни, че се е ядосал, защото е невинен, че не е направил това, което тя си мисли, че не я е предал отново, че я обича. Спира пред цветарския магазин, колебае се, но после влиза. Въздухът в магазина е наситен със сладникава миризма. Прозорецът към улицата е запотен. Той решава да купи букет рози, когато телефонът отново звъни. Симоне е.

— Ало?

— Къде си? — пита тя.

— Идвам.

— Умираме от глад.

— Добре.

Бърза към къщи, влиза във входа и застава да чака асансьора. През жълтото прозрачно стъкло на вратата към улицата светът навън изглежда приказен и омагьосан. Бързо оставя картонените кутии на пода, отваря шахтата за боклук и хвърля букета рози.

В асансьора съжалява, мисли, че може би все пак би се зарадвала и не би го сметнала за опит да се оправдае и да избегне конфронтация.

Звъни на вратата. Бенджамин отваря и поема картонените кутии с пица. Ерик закача връхните си дрехи, отива в банята и си измива ръцете. Изважда блистер с малки лимоненожълти хапчета, взима три, гълта ги без вода и после се връща в кухнята.

— Вече започнахме — казва Симоне.

Ерик поглежда чашите с вода на масата и докато изважда две чаши за вино, промърморва нещо за въздържатели.

— Браво — казва Симоне, когато той отваря една бутилка.

— Симоне — започва той. — Знам, че съм те разочаровал, но…

Мобилният на Ерик звъни. Те се споглеждат.

— Някой иска ли да вдигне? — пита Симоне.

— Няма да говоря повече с журналисти тази вечер — обяснява Ерик.

Тя реже парчета от пицата, изяжда едно и казва:

— Нека звъни.

Ерик налива вино в чашите им. Симоне кима и се усмихва.

— А, да — казва тя изведнъж. — Вече почти не се усеща, но миришеше на цигарен дим, когато се прибрах.

— Някой от твоите приятели пуши ли? — пита Ерик.

— Не — отговаря Бенджамин.

— А Айда?

Бенджамин не отговаря, яде бързо, но внезапно спира, просто оставя приборите и гледа в масата.

— Но, миличък, какво има? — внимателно пита Ерик. — За какво мислиш?

— За нищо.

— Знаеш, че можеш да ни разкажеш всичко.

— Така ли?

— Не мислиш ли, че…

— Не разбираш — прекъсва го той.

— Обясни ми — подканва го Ерик.

— Не.

Ядат в тишина. Бенджамин гледа в стената.

— Вкусен салам — тихо казва Симоне.

Тя избърсва отпечатъка от червило от чашата.

— Жалко, че спряхме да готвим заедно — казва тя на Ерик.

— Кога да намерим време? — оправдава се той.

— Престанете да се карате — крещи Бенджамин.

Той пие вода и гледа през прозореца към тъмния град. Ерик не хапва почти нищо, но на два пъти пълни чашата си.

— Инжекция във вторник? — пита Симоне.

— Татко някога да е пропускал?

Бенджамин става и слага чинията на мивката.

— Благодаря за вечерята.

— Ходих да видя коженото яке, за което спестяваш — казва Симоне. — Мислех си, че мога да доплатя каквото не ти достига.

Бенджамин се усмихва широко, отива при нея и я прегръща. Тя го държи силно, но го пуска, когато усеща, че иска да се отдръпне. Той отива в стаята си.

Ерик отчупва една коричка и я слага в устата си. Има тъмни кръгове под очите и линиите около устата му са се задълбочили. Челото му изглежда измъчено и напрегнато.

Телефонът отново звъни и вибрира на масата.

Ерик поглежда дисплея и поклаща глава.

— Не е някой, когото познавам — само казва той.

— Умори ли се да бъдеш известен? — меко пита Симоне.

— Говорил съм само с двама журналисти днес — вяло се усмихва той. — Но това ми е предостатъчно.

— Какво искаха?

— Единият беше от онова списание Кафе или както там се казва.

— Онова с разголените красавици на корицата?

— Винаги някое момиче, което изглежда изненадано, че го снимат само по бикини с щампа на английското знаме.

Тя му се усмихва.

— Какво искаха?

Ерик се прокашля и казва сухо:

— Питаха ме дали мога да хипнотизирам жени така, че да искат да спят с мен, и подобни глупости.

— Сериозно?

— Да.

— А другото обаждане? — пита тя. — От Риц ли беше, или от Слиц?

— От новините на националното радио — отговаря той. — Искаха да знаят как гледам на изявлението на държавния юридически инспектор.

— Неприятно.

Ерик търка очите си и въздиша.

Изглежда, като че се е смалил с няколко педи.

— Ако не беше хипнозата — бавно казва той, — Йозеф Ек може би щеше да убие сестра си веднага щом бъде изписан от болницата.

— И все пак не трябваше да го правиш — тихо възразява тя.

— Да, знам — отговаря той и си играе с чашата. — Съжалявам, че…

Той млъква и Симоне внезапно има желание да го докосне, да го прегърне. Но вместо това не помръдва от мястото си, гледа го и пита:

— Какво ще правим?

— Да правим?

— С нас. Казахме, че ще се разделим. Вече не те разбирам, Ерик.

Той търка силно очите си.

— Разбирам, че не ми вярваш — казва той и млъква.

Тя среща уморения блясък в погледа му, вижда изтощеното му лице, сивата му стърчаща коса и си мисли, че беше време, когато им беше добре заедно.

— Не съм този, когото искаш — продължава той.

— Престани — казва тя.

— Какво?

— Твърдиш, че аз съм недоволна от теб, но ти ми изневеряваш и смяташ, че не съм ти достатъчна.

— Симоне, аз…

Докосва ръката й, но тя я дърпа. Погледът му е замъглен и тя вижда, че е пил хапчета.

— Трябва да спя — казва Симоне и става.

Ерик я проследява с посивяло лице и уморени очи. На път към банята, тя внимателно проверява дали е заключена външната врата.

— Ще спиш в стаята за гости — казва тя.

Той кима, изглежда безразличен, почти упоен — просто отива и си взима завивки и възглавница.

 

 

Симоне се събужда посред нощ от внезапно убождане в ръката. Тя лежи по корем, обръща се на една страна и опипва ръката си. Усеща напрежение и сърбеж в мускула. В спалнята е тъмно.

— Ерик? — прошепва тя, но си спомня, че той спи в стаята за гости.

Обръща се към вратата и вижда една сянка да изчезва навън. Паркетът скърца от тежестта на човек. Тя си помисля, че Ерик е станал да вземе нещо, но съзнава, че той би трябвало да спи дълбоко от приспивателните. Запалва нощната лампа, обръща ръка към светлината и вижда капка кръв да се процежда от малка розова точка на кожата й. Сигурно се е убола на нещо.

От антрето се чуват глухи звуци. Симоне отново гаси лампата и се изправя с несигурни стъпки. Масажира болезнената ръка и излиза в голямата стая. Устата й е пресъхнала, а краката й са горещи и сковани. Някой шепне в антрето и се смее приглушено, гукащо. Изобщо не звучи като Ерик. Тръпки пробягват по гърба на Симоне. Външната врата е широко отворена. На стълбището е тъмно. Хладен въздух влиза вътре. Чува се звук от стаята на Бенджамин, слабо хленчене.

— Мамо?

Бенджамин звучи уплашен.

— Ох — стене той и започва да плаче тихо и хрипливо.

В отражението на огледалото в коридора Симоне вижда, че някой стои надвесен над леглото на Бенджамин със спринцовка в ръка. Мислите се блъскат в главата й. Опитва се да разбере какво се случва, какво е това, което вижда.

— Бенджамин? — казва тя с тревожен глас. — Какво правите? Може ли да вляза?

Тя се прокашля, прави още една крачка и изведнъж краката й се подкосяват, опира се с ръка на бюфета, но не може да се задържи изправена. Свлича се на пода, удря главата си в стената и усеща пареща болка.

Опитва да се изправи, но вече не може да се движи, не чувства краката и долната част на тялото си. Усеща странно гъделичкане в гърдите и дишането й става по-тежко. Загубва зрение за няколко секунди, после отново започва да вижда, но замъглено.

Някой влачи Бенджамин за краката по пода, горнището на пижамата му се е вдигнало, ръцете му се движат бавно и объркано. Той се опитва да се задържи за рамката на вратата, но е прекалено слаб. Главата му се удря на прага на вратата. Бенджамин гледа Симоне в очите, уплашен е до смърт, устата му се помръдва, но не излиза нито дума. Тя протяга ръка към неговата, но не успява да я хване. Опитва се да лази след него, но няма сили, нещо става с очите й, нищо не вижда, мига на пресекулки и вижда как влачат Бенджамин през коридора и навън на стълбището. Вратата се затваря внимателно. Симоне се опитва да викне за помощ, но не се чува звук, очите й се затварят, тя диша бавно, тежко, не й достига въздух.

Настъпва мрак.