Джон Донахю
Сенсей (20)

18.
Щурмуване на доджото

Подредбата в просторното помещение не се бе променила от нощта, когато за последен път бях тук. Нещата тогава се бяха развили по такъв начин, че така и не бях успял да разгледам самата изложба, но експонатите още бяха тук, едва видими в призрачната светлина на оставеното по съображения за сигурност слабо осветление. Изглеждаха ми като съкровища, изоставени в пещера. Един от основните елементи на изложбата — фасада от дървени греди и наковани летви, имитираща входа на дзен пагода — заемаше една цяла стена от пространството за експозицията. Това по същество бе решетъчна конструкция от греди, увенчана с характерния извит покрив на пагодите. В конструкцията имаше символичен вход. До фалшивата пагода бе издигнато работно скеле, явно в подготовка за нейното демонтиране. Кръгът за демонстрацията още си бе на място. Няколко скрити в покрива прожектора хвърляха ярки кръгове по пода. Останалото бе плътна сянка.

С Ямашита се вмъкнахме в помещението. Надявах се да имам време зрението ми да се адаптира. С известна изненада отбелязах, че никой не ни нападна в мига, в който влязохме, и че от сенките не изскочи никаква застрашителна фигура. Вместо нея в ъгъла отдясно на нас ни чакаше човек. Силуетът му за момент остана напълно неподвижен, сякаш вкаменен на място от нещо, което не виждахме.

Насочихме се към Боби Кей и движението го съживи. На свой ред той се отправи към нас и когато се приближи, на лицето му се появи познатата ни конска усмивка.

— Хей, Бърк. Доволен съм, че можа да дойдеш. — Той погледна към Ямашита и почтително наклони глава към него:

— Имам предвид двама ви.

Ямашита изобщо не го слушаше. Той оглеждаше тъмните ъгли на залата и голямата му глава бавно се въртеше, за да увеличи до крайност чувствителността му към звук и образ.

— За какво става дума, Боби? — Бях сигурен, че опасността е тук. Не можех да повярвам, че дори този идиот не я усещаше.

Той направи знак към фасадата на дървената пагода.

— Случи се нещо… Мисля, че трябва сами да го видите.

— Какво?

Боби направи знак да го последваме.

— Трябва да го видите. Не можах да повярвам на очите си. Ама наистина, така да се появи… — и той тръгна към „пагодата“.

Сграбчих го за ръката. Допирът ми го накара рязко да извърне към мен глава и очите му се присвиха като на животно.

— Не. Тук сме точно където искаме да бъдем — казах му.

Той издърпа ръката си от захвата ми с навъсено лице.

После отново се усмихна, този път лукаво, и първо погледна мен, после учителя ми.

— Говоря ти за онзи бокен, Бърк. Мечът на Итосаи. Върнаха ни го.

— Къде е? — това бяха първите думи на Ямашита към него.

Отново жест към „пагодата“.

— Ще ви го покажа. На него има някаква бележка, но е на японски. Може би някой от вас ще я прочете.

Ямашита тръгна заедно с него.

— Сенсей — предупредително изсъсках аз.

Той вдигна ръка, за да ми каже да остана на мястото си.

— Аз ще отида, Бърк. Ки о цукете.

Това бе традиционното обръщение между майсторите на меча за повишено внимание. Учителят ми чувстваше същото, което чувствах и аз. Това бе неговото указание. И предупреждение.

Откъм вътрешността на дървената конструкция се процеждаше слаба светлина. Вратата бе леко отворена. На десетина метра зад фасадата лежеше дълъг, увит в тъкан предмет. Акейдиън продължаваше да бърбори за мистериозната поява на меча, но Ямашита не му обръщаше никакво внимание. Беше концентриран върху предмета, предстоящия му оглед и връщането при мен.

Бързайки, той мина пред Боби. Моят учител бутна тежката врата и влезе в тясното пространство. Коленичи да огледа предмета. Боби се задържа зад него и се подпря на вратата. И тогава, прекалено късно, за да му попреча, аз видях, че той не си почива. Буташе я.

Вратата се затвори с тежко хлопване и скелето се разтресе. Акейдиън помръдна и чух металното щракване на ключалка. Ямашита се хвърли към вратата, но по изключение преценката му бе изневерила. Удари се в бариерата и скелето се разлюля. Извиках, за да го предупредя. Учителят ми се обърна и успя да вдигне ръка, за да се опази от падащите тръби и дъски. После рухна.

Шумът — трясъкът на чупещо се дърво, звънът на удрящите се една в друга метални тръби, падащи на пода — още отекваше, когато стигнах при него. Междувременно Боби се бе измъкнал на безопасно разстояние в другата част на залата и се бе скрил в един ъгъл. Вратата беше заключена и аз надникнах да видя учителя. Когато най-сетне стигнах при него, той гледаше зад гърба ми.

Учителят ми бе одраскан по главата и леко замаян, но най-лошото бе увисналата му ръка, която бе вдигнал, за да се предпази. Придържаше я с другата по начин, който без никакви думи ти казва каква е истината.

Коленичих и го погледнах през безразборно струпаните върху му дъски.

— Счупена е — направи гримаса той. Извърнах се, за да намеря Боби Кей, но гласът на учителя ме спря. — Бърк — прошепна той, — това е клопка. Внимавай.

— Добре — отговорих му, докато се мъчех с ключалката, — нека първо те извадим.

Ямашита примирено затвори очи.

— Късно е — каза той, взря се в тъмнината и преглътна. — Много е късно. Трябва да отидеш там. — Раздрусах вратата ядосано, но и двамата знаехме какво има предвид. Изправих се бавно и се обърнах в обратната посока.

В другия край на залата се разнесе гласът на Боби Кей:

— Нали ти казах, че ще дойдат.

От сенките се чу изсъскване:

— Глупак! Трябваше да бъде задържан, а не ранен!

Боби пребледня от злобата в гласа, дошъл от тъмнината.

— Казах ти — настоя пак той. Гласът му обаче бе неуверен. — Дай ми сега меча.

Слушах разговора с едно ухо, защото вниманието ми бе съсредоточено върху зрителното поле и невидимите потоци хараге. Усещах увисналата във въздуха заплаха, танцуваща зад кръга на тъмнината. Бях научил урока си. Докато гледах Боби, извъртях тялото си така, че да уловя евентуално движение с периферното си зрение.

— Ние организирахме това, Акейдиън — казах му, но гласът ми бе задавен от последните следи на страха и началото на яростта. Нещо в полусенките се размърда. Обърнах се с цялото си тяло към далечния ъгъл на залата. Боби вече бе тръгнал натам. Приближаваше се до сенките.

За момент се изкуших да извикам: „Защо?“ Идеше ми да изкрещя. На него. На ситуацията, на онова, което дебнеше там. Но нямаше време. Събитията започваха да се разгръщат, съпроводени от обичайните разсейващи емоции и случайни мисли. Усещах го както се усеща падането на тежък товар от гърба ми.

Нещо помръдна в тъмното и една човешка фигура започна да изплува в светлината. Нещата ускоряваха хода си и бях обхванат едновременно от усещане за остра възприемчивост и за забавен ход на времето, което се разтегляше като ластик. Околните предмети излязоха на фокус и контурите им се изчистиха. Движеха се с бавна, преливаща се неизбежност.

Боби вероятно се мислеше за голям хитрец, но силно се надценяваше. Каквато и сделка да бе сключил, Томита никога нямаше да го остави жив. След като схватката приключеше, ако Томита още бе жив, той щеше да отстрани свидетеля. И за това щяха да му потрябват не повече от три секунди.

Не можех да позволя това да се случи. Защото след като Томита се разправеше с Боби, той щеше да убие и Ямашита.

Преглътнах тежко, осъзнавайки, че съм в една стая с човешко същество, което желае смъртта ми.

Всичко, случило се оттук нататък, изглежда леко размито в паметта ми: не точна последователност от събития, а дълга, гъвкава нишка, развиваща се в съзнанието ми.

Всъщност имаше значителен брой образи и звукова информация, които мозъкът ми обработваше паралелно. А и изпитвах последователност от усещания, които правеха част от случващото се да изглежда сякаш не се отнасяше до мен. Единствено силата, излъчвана от Томита, ставаше все по-осезаема и по-реална.

Боби отново поиска меча си. Този път гласът, който му отговори, прозвуча съвсем ясно. Акцентът беше японски, но това не бе изненада. Звукът обаче бе забележителен заради усещането за сила, което създаваше.

— Не — каза той, — ще си го получиш, след като свърша. Когато и двамата умрат.

Боби беше по-близко до него и вероятно бе успял да зърне лицето на Томита, защото нищо друго не можеше да обясни въздействието, което му бе оказано: Акейдиън спря като вкаменен, поколеба се и се изтегли назад. До самата врата. Аз излязох в центъра на залата. Изправих се с лице срещу фигурата, опитвайки се да държа под контрол всичко ставащо наоколо. Фоновата информация обаче постепенно отслабваше в сравнение с излъчваната от Томита енергия.

Стоях, присвил очи, и се мъчех да проникна с поглед в сянката. Дишането ми бе равномерно и дълбоко, ритъмът спокоен и беззвучен. Чаках го. Като скала.

И той пристъпи напред. Беше облечен в тъмни обикновени дрехи, но беше бос.

— Аз съм Томита — каза и се поклони.

Смята се, че когато знаеш нещо за миналото на даден човек, трябва да можеш да го прочетеш на лицето му. Като азиатец Томита бе незабележителен: малък нос, високи скули, тъмни очи. Не беше особено висок, но набитото му тяло издаваше годините жестоки тренировки, създаваше впечатлението за впрегната и чакаща повод да бъде освободена невероятна мощ.

На лицето му бе застинала полуусмивка, сякаш бе видял нещо забавно, макар настроението му да бе мрачно. Зад нея прозираше ярост. Чувството сякаш го раздуваше и го правеше да изглежда по-едър и по-заплашителен. По нервните ми окончания полазиха тръпки от усещането за опасност. Спомних си оценката на Ямашита за степента на неговите умения, дори още в началото на обучението му в Кунайчо, преди толкова много години. Какво ли можеше този човек сега? В съзнанието ми изплуваха образите от местопрестъпленията след пристигането му тук. Сгърченият на точно този под Райли. Смазаните тела на Икаги и Кубата. После си спомних за Арт.

Повече време за мислене нямах. Томита ми се бе поклонил, аз трябваше да отвърна на любезността. Не го изпускай нито за миг от поглед, беше ме предупредил Ямашита. Послушах съвета му.

Погледнах го отново, сякаш го виждах за пръв път. Вече не се интересувах от чисто визуалната информация, която носи образът на даден човек — това бе само единият от елементите, които трябваше да ми помогнат да изградя стратегия. На улицата просто поглеждаме хората. Тук трябваше… да видя.

Томита се усмихна и посочи пода. Усмивката му бе много напрегната, по-скоро формалност на етикета, отколкото някакъв барометър за вътрешното му състояние. Белите му зъби блеснаха… показване на кост, а не емоция. Изух обувките си, сега и аз бях бос. Седнахме едновременно, подчинявайки се на диктата на ритуала, но се наблюдавахме зорко за дори намек на нападателно движение. Бяхме като пружини, натегнати и прибрани в стоманен кожух, готови всеки момент да се освободят. Използвах татехиза, седящата поза, предпочитана от старите воини на бойното поле. Начинаещите много не я обичат, но от нея е по-лесно да се скочи на крака, отколкото при другите по-официални пози.

Той съзря стратегията ми и дружески кимна в моята посока:

— Да — замислено прозвуча гласът му, — ти би трябвало да го знаеш… — После повиши глас, без да откъсва поглед от мен: — Добре си го научил, сенсей.

Чух лекото помръдване на Ямашита, който явно изпитваше остра болка, но намери сили да се изправи и да се обърне към някогашния си ученик.

— Това не е нужно — каза Ямашита.

— Ие, Ямашита-сан — със злоба изрече Томита, — имам всички причини на света, за да искам да стане. Мечтал съм за това. Години наред горях от срам заради онова, което ти ми причини… което и другите ми сториха… — още докато говореше, гневът му се засили и буквално започна да блика от него.

— Томита! — опита се да възрази Ямашита.

Томита се овладя с видимо усилие.

— Когато изживях онзи момент, имах усещането, че светът около мен се разпада. Единствено тренировките ми помогнаха да запазя себе си. — Томита бавно се изправи и се отправи към моя сенсей, разглеждайки го както се разглежда затворено в клетка опасно животно. В погледа му имаше презрение. Томита направи само няколко крачки. Усетих и страх.

— Знаех, че един ден ще се изправя срещу теб, сенсей — каза младият мъж на Ямашита. — Работих години наред в търсене на съвършенството. За да мога да ти покажа… — преглъщане — … колко много сгреши.

— Ти знаеш, че решението не беше само мое — с пресипнал глас отговори Ямашита. — Не можех да постъпя иначе.

Томита изсумтя презрително:

— Отговор, който издава слабост. И като си помисля, че през всичките тези години се страхувах да се изправя срещу теб. — Томита се изсмя, но в звука нямаше никаква радост. — Трябваше да разбера по-рано, че си бил слаб.

— Пусни ме навън — опита хитрост Ямашита — и ще проверим.

Очите на Томита блеснаха. Той пак се усмихна, този път малко по-весело:

— Като му дойде времето. Ако този идиот Акейдиън не те бе наранил, щеше да стане славна битка. Но при това положение на нещата… само ще ознаменува края на ритуала… — Томита се плъзна обратно към центъра на залата, където го чаках аз. Той продължи да говори, но вече с гръб към учителя ми: — Животът не се уморява да ни поднася изненади. И аз винаги съм се мъчил да разбера смисъла на това. — Той въздъхна. — Ти ми помогна да прогледна, сенсей. Ти ми донесе унижение, а сега и… разочарование. Но след толкова години аз вече мога да прозра истината. И изпитвам странно чувство на освобождение. Сякаш някой е прерязал каишката на врата ми. Най-сетне съм свободен от всякакви ограничения и мога да постъпвам както пожелая. Колко години ми бяха нужни да каля волята си до тази степен. — Очите му сякаш не регистрираха присъствието ми, защото изглеждаха фокусирани върху някаква вътрешна реалност. Но само за миг. После той заби погледа си в мен: — Ти не би разбрал, Бърк. Гайджин никога не може да схване същността на изкуството.

— Мисля, че схващам отлично факта, че си откачил — гласът ми бе малко дрезгав, но едно изречение му бе достатъчно да набере сила.

Томита огорчено се усмихна и поклати глава:

— Разбира се. Знаех, че нищо няма да видиш. — Той отново повиши глас, защото следващото бе за стария му учител: — Сенсей, ти направи много грешки. Никога не трябваше да ме прокуждаш…

— Никога не съм имал властта да го предотвратя — напомни Ямашита.

— Да, колко удобно, наистина — презрително процеди Томита. После се върна към мислите си: — Никога не трябваше да идваш в тази страна. Защото така предаде наследството ни. Дарът, даден ни от боговете… — Изненадващо Томита се обърна към мен: — Значи ме мислиш за луд, така ли, Бърк? Заради убийствата? — Той кимна на себе си. — Да, не можеш да видиш. Това бяха церемонии, предназначени за боговете. Те бяха пламенно чисти. Те полагат оголеното кокото, сърцето на нещата. Когато двубоят приключи… ти дори не можеш да си представиш чувството… усещането… сливането със света на ками, духовете. — И той отново се усмихна. — И при това всичко е извършено както аз го искам.

— Томита — обади се Ямашита, — на това трябва да се сложи край.

Беше изпитание за нервите ми да стоя там, да слушам разговора им и да чакам изпълнението на ритуала. Дълбоко в себе си обаче усещах невидими силови полета в залата. Защото въпреки потока от думи и многото усмивки, обстановката несъмнено оставаше крайно напрегната. И градусът бавно се покачваше. Зад тъмните очи се четеше нескривана ярост.

Не казах нищо.

— Добре — спокойно каза Томита и отново се отпусна на колене, — да се върнем на задачата. — Поизправи се и изрече: — Аз съм Томита…

— Бивш ученик в Кунайчо… — прекъснах го аз, за да го подразня.

Тъмните очи блеснаха опасно, разкривайки какво се крие зад бариерата.

— Ученик съм на Морита-ха Тенгу-шин-рю. Там съм менкьо кай-дек, а юданша в Янаги-рю по джу-джуцу и кендо. Убил съм в двубой четирима. Настоявам за урок.

Това не ми казваше нищо, освен че имаше повече жертви, отколкото предполагахме. Никога не бях чувал за Тенгу-шин–рю. Тенгу наричат крилатите планински гоблини от японските митове и легенди. Умели майстори на меча, в старите истории те понякога обучават на своето изкуство смъртните човеци. В зависимост от начина на изписване на шин, това можеше да означава божествено прозрение, сърце или някакво божество. Всичко, което разбрах, бе, че човекът пред мен бе изучавал бойни изкуства на различни места. И бе убил хора.

В края на рецитацията той ми се поклони. Сега беше мой ред.

— Аз съм Бърк — започнах аз. В подобни ситуации японците избягват използването на собствените имена. — Ученик съм на Ямашита-ха Ито-рю. Юданша съм по Шотокан-карате-до и Кодокан-джудо. Не съм убивал човек в двубой. — Томита хищно ми се озъби. — До тази нощ — довърших. Усмивката му само стана още по-зловеща.

Той внезапно се изправи и аз последвах примера му. Не бих казал, че го направих съзнателно. Просто двамата сякаш бяхме свързани с обща нишка.

Наблюдаваше ме и кимна с насмешливо одобрение. Всъщност той не бе преставал да ме наблюдава. Всичко — всеки жест, всеки тик, му казваше нещо за противника. Той направи жест към стената на доджото.

— Можеш да си избереш оръжие от там.

— Защо аз? — попитах го. Бях изненадан да чуя думите си изговорени на глас. Това беше последното изписукване на изплашеното животно във всеки от нас.

Той поспря и ме изгледа.

— А?… Защо ти? — Кимнах. Не се доверявах повече на гласа си. — Ти си неговият деши, господин Бърк. Последователят му, нали така? — Не му отговорих, но на него му беше все едно. Донякъде бях доволен да го оставя да говори — това ми даваше време да се подготвя. — Учителят ти унищожи живота ми. Тренирах години, сега съм дошъл аз да унищожа него самия. Но първо ще му отнема онова, което цени най-много. — Той направи пауза и ме огледа изпитателно: — Бил ли си някога учител, Бърк. Знаеш ли кое е най-важното за един сенсей? За него животът не е скъпоценен — буши, самураите, са тренирани да не се страхуват от смъртта. — Нова пауза и нов изпепеляващ поглед. Този поглед ми позволяваше да си представя болката, с която бе живял години наред. — Преди да убия него, искам той да знае, че съм унищожил всичко, което се е опитал да създаде. — Опитах се да не реагирам по никакъв начин. — Ще му отнема най-добрия му ученик, Бърк. Ще убия теб.

Той отново направи жест. На пода бе поставена рогозка. На нея лежаха съответстващи си двойки бокен и джо^[1]. Бавно се приближих до тях, пристъпвайки странично, за да не го изпускам от поглед. Изборът на оръжие беше критичен, но само ако знаех какво смята да използва той.

— А ти? — попитах, посочвайки оръжията.

Той се сля със сенките и се върна обратно, държейки в ръцете си добре познато оръжие. Беше катана, който бях видял на дадената ми от Боби Кей снимка преди много време.

— Значи си го взел? — прошепнах.

Той извади оръжието от ножницата. Стоманата леко изсъска от допира. Томита огледа острието с възхищение от играта на светлината по него.

— Тази възможност беше… неочаквана — призна той. — Но добрият буши трябва да действа решително и според обстоятелствата. — После Томита направи жест с меча: — Както казах на господин Акейдиън, смятам да използвам това оръжие за някои предстоящи неща. — Той тръгна към мен и отвори ръцете си широко. Мечът беше в дясната. Оставих малкия танто, даден ми от учителя, и взех джо. — Джо, Бърк? Надявах се на по-голямо предизвикателство. — Той въздъхна и бавно прибра острието в ножницата. — Добре. Нека малко поиграем. — Остави меча на пода и се наведе, за да вземе бокен.

Има една история, която разказва, че самураят, кодифицирал техниките за джо, веднъж предизвикал Миямото Мусаши на двубой, като използвал друго оръжие, и бил победен. Едва след като развил до съвършенство боя с късата палка, той бил в състояние да победи големия майстор на острието Мусаши. Тази история бе добре известна и вътрешно в себе си се надявах тя поне малко да подкопае увереността на Томита.

Изправихме се един срещу друг в позиция „готови“. Джо е по-дълъг от дървения меч, но бокен е по-тежък. Томита ме изгледа за миг с безизразни очи и отпуснато тяло. И мигновено последва атака.

Казват, че за истинския майстор е характерна не силата на атаката, а бързината, с която я провежда. Когато Томита се движеше, контурите на тялото му се размиваха. Положенията му се сменяха толкова бързо, че отделните ходове се сливаха в плавно свързана поредица, заредена с върховна опасност. При това ниво на състезаване оръжията имат склонност да „залепват“ — ние поддържахме контакт колкото бе възможно по-дълго. Джо се сблъска с бокен и го отклони от линията на атаката. Томита веднага плъзна меча напред и по дължината на джо. Изтеглих го в реверс, но натискът му продължи. Отстъпих вдясно, надявайки се да изнеса острието напред, встрани и надолу, но той отскочи извън моя обхват.

Движехме се много. Въртяхме се и минавахме от осветено място в полумрак. Ефектът беше като от мигащи светлини в дискотека: схватката се развиваше на приливи и отливи. Но нивото оставаше все така високо. Значителна част от тактиката е подчинена на неща, които са почти недоловими. Напрегнато следях Томита, стараейки се да реагирам своевременно и да предвидя следващите му ходове.

В един момент долових нищожно поколебаване в изтеглянето му. Това понякога се случва и не е задължително да е свързано с някаква особена причина: може да се дължи на неравност в пода, на свиване или отпускане на мускулна група частица от секундата, преди да трябва… но аз скочих напред, виждайки чаканото откриване.

Стоварих джо високо отдясно с идеята да раздробя ключицата му. Той съумя да отбие навреме атаката и остави върха на оръжието да стигне по инерция до пода. Аз пък се оставих да бъде повлечен напред и покрай него, после внезапно обърнах дъгата на траекторията и изтеглих джо нагоре в гяку-учи, обратен удар.

Томита почувства опасността и се опита да излезе отляво.

Вместо да го порази с пълната сила на замаха, върхът на джо само закачи ухото му. Но относителната скорост бе толкова голяма, че всъщност откъсна долния край на меката част. Видях от там да потича кръв. Всички рани по главата кървят обилно.

Ямашита ме бе учил да използвам без никаква милост всяка слабост у противника. Пуснах джо с лявата си ръка и скъсих по инерция дистанцията с Томита. Стоварих отворената длан на ръката си върху кървящата страна на главата му, надявайки се да му спукам тъпанчето. Той машинално отклони глава. Без забавяне атакувах с джо и го ударих през дясната ръка. Палката докосна основата на палеца му и там нещо изпука. Той изсъска.

Някога е имало цели школи по използване на меча, специализирали се в отсичане палците на противника. Без палец няма как да се държи меч. Смятало се е, че това е хуманен начин да победиш някого, без да го убиваш.

В този момент в главата ми нямаше нищо хуманно. Единственото, което ме вълнуваше, бе нанасянето на решителния удар.

Томита отскочи встрани, но веднага разбрах, че вече не може да действа на ниво с бокен. Това е оръжие, за което се изискват две ръце, а неговият десен палец най-вероятно бе счупен.

Атакувах го моментално, приближавайки с насочен към гърлото му джо. Той плонжира встрани и се приземи сред оставените на пода оръжия. Преди да успея да се добера до него, успя да извади от ножницата катана.

Дългият меч може да се размахва и с една ръка.

Гладката повърхност на острието хвърляше зайчета светлина по стените. Плавно преминавайки от плонж в кълбо, той скочи на крака. Отстъпих, съобразявайки се с реалността. Новата заплаха налагаше промяна и на моята тактика.

Острието на катана е изтънено като добре наточен бръснач. Дори при инцидент по невнимание потърпевшият може да загуби къс месо от тялото си. В двубой като нашия даже минималното нараняване е като смъртна присъда. Но острият ръб на катана е и слабото му място: той е толкова крехък, че можеш да счупиш острието дори с дървено оръжие. Ако имаш куража да се приближиш достатъчно близо до него, разбира се. Ямашита многократно ме бе предупреждавал да не храня илюзии в това отношение.

Томита тръгна към мен. Почти подсъзнателно регистрирах микроскопичното отпускане на върха на меча, предшестващо нанасянето на удар. Това е типична грешка и трябваше да се отнеса с подозрение към нея. Но инерцията е велика сила и аз бях подмамен от очевидния дефект в техниката. Върхът на моя джо докосна страната на неговия катана. Опитах се да последвам изнасянето на оръжието над главата за удара. Но изведнъж той скочи напред с вдигнат крак и го стовари рязко върху бедрото ми.

Това е техника, завършваща с чупене на костта. Идеята е да се отвлече вниманието на врага, като бъде накаран да се концентрира върху меча, но вместо с него да се нанесе удар от по-ниско ниво и с друго оръжие. И аз едва не се хванах на нея. След като бях допуснал нещата да стигнат до тук, не ми оставаше нищо друго, освен да сгъна крак в посоката на удара, за да го смекча и да се спася. Паднах.

Петата му се заби в мен с почти парализираща сила. Претърколих се встрани, за да избегна довършващия удар с меча. Станах и пробно се опитах да стъпя по-здраво, проверявайки пораженията. Кракът ми беше изтръпнал и несигурен, но не му дадох да разбере това. Атакувах го.

Възстановявайки сега нещата, признавам, че това беше голяма грешка. Той се сражаваше, държейки оръжието с лявата си ръка, а повечето тренировки с меч се провеждат в условия на доминация на десняци. Кракът ми правеше нещата още по-несръчни. Атаката се провали. Томита леко излезе от рея, отстъпвайки. Аз пък бях стигнал точката, от която не можех да се върна, и в един момент се олюлях, загубил равновесие и едва ли не падайки връз него.

Той отново отстъпи, опитвайки се да ме увлече допълнително. Залитайки, опитах да си възвърна равновесието, но пораженията на мускула ми направиха опита бавен и нескопосан. Установих, че падам, а при двубой загубата на равновесие е фатална. В един момент видях Томита изправен над мен с вдигнат меч.

Инстинктивно се извъртях, за да не посрещна удара с лице. Чух вратата на „пагодата“ да се отваря с трясък, а после Ямашита изкрещя. Направих последен отчаян опит да се измъкна от зоната на прекия удар. Учителят ми се стрелна през зрителното ми поле и се заби в Томита. Но по-младият мъж го блъсна встрани и продължи атаката си срещу мен. Ямашита падна лошо и се сви на кълбо. Чух свистенето на острието, спускащо се над мен. В следващия миг то се впи в тялото ми и усетих върха му да подскача по ребрата откъм гърба ми.

Бях повален. Знаех теоретично, че трябва да продължавам да се движа, но силата на удара бе парализираща, все едно бях хванал високоволтов кабел. За миг застинах, неспособен да помръдна. И тогава Томита се хвърли върху мен.

Може би беше захвърлил меча. Или го беше изпуснал. А може би беше решил, че е прекалено лесно за него да ме довърши по този начин. Бях отпуснат безводно, полуседнал, помагах си с лявата ръка да се надигна. Умиращият гал. Той дойде зад мен и ръката му ме обхвана през шията, промъквайки се като дебел стоманен кабел. Другата му ръка натисна дясната страна на главата ми, притискайки шията върху задушаващата ме ръка.

Това е версия на хадака-джиме, задушаваща хватка от джудото. Много проста. И много смъртоносна. Когато противникът ти я приложи както следва, разполагаш с около три секунди, преди натискът върху шията ти да прекъсне кръвоснабдяването на мозъка ти. След това над света се спуска мрак. Само за теб, разбира се.

Единственият фактор в моя полза бе това, че една от ръцете на Томита не бе напълно функционална. Опитах да се извия в по-добра позиция, но той ме държеше отзад, а и раната в гърба ограничаваше движенията ми.

Започнах да се боря с натиска, който ми оказваше. Прешлените на шията ми започнаха да пукат, докато се противопоставях с всички сили на хватката. Отчаяно се мъчех да забия брадичката си под задушаващата ме ръка. Никакъв шанс. И тогава Томита прошепна в ухото ми:

— Онази нощ след демонстрацията се надявах да приключа нещата с твоя учител, но ти се намеси. Тогава той избяга, но след малко ще му отнема живота. Но ти, Бърк… — просъска той, — видях, че той те цени. Така че сега ще те отнема от него. Това ще го унищожи. Победен си, Бърк. Кажи го! — Той ме стисна малко по-силно. — Искам да го чуя. — Усещах по тона му, че се усмихва, но гласът му бе напълно сериозен. — Кажи го и мога да го оставя да живее. — Пауза. — От друга страна, мога и да не го оставя…

Част от мен го слушаше, но друга част бе на съвсем друго място. Ямашита бе предсказал, че тази пролука ще се появи. Томита се нуждаеше от признание. Искаше да доминира. Играеше си с мен, но за него бе важно да реагирам по някакъв начин. Усещах ръката му през шията ми бавно да се затяга, така че финалното усилие да съвпадне с края на жалката му реч. Очакваше от мен да експлодирам в последен опит да се освободя. Това щеше да бъде реакцията, която да доведе до края ми. Признанието, което искаше.

Не се налагаше да наведа брадичката си прекалено много. Отворих широко уста и забих зъби в ръката на Томита, разкъсвайки плат и кожа, плът и кръв. Стремях се челюстите ми да се съберат. Усетих мускулите му спазматично да потрепват върху езика ми, докато се опитвах да прегризя ръката му. Всъщност притискащата ме отзад ръка ми помагаше, защото натискаше разтворената ми уста върху другата му ръка. Но само за секунда-две, защото натискът внезапно изчезна.

Ушите ми звъняха от наближаващата загуба на съзнание, но дори през този звън чух дивия му вик. Той се изтърколи от мен и пак посегна към меча си.

Скочих върху него в отчаяно усилие. Надявах се десният му палец да е счупен и бях сигурен, че съм прегризал част от мускулите и сухожилията на лявата му ръка. Това, естествено, забави Томита и движенията му бяха странно непохватни.

Беше на колене и посягаше към меча, когато се стоварих върху него отзад. Той рухна напред и от силата на падането главата му отскочи с камшичен удар назад, забивайки се в лицето ми. Чух изпукването на костите в носа ми.

Отпуснах се на едната си страна и извих назад в ключ ръката му. Той остана да лежи зашеметен по лице около секунда, после започна да се извива с всички сили, но ключът е предназначен да прави именно това — да те пази от опасността и да държи противника ти обездвижен. Ако се бори, можеш да му извадиш рамото, лакътя или дори да му счупиш ръката. Но това рядко се налага, понеже борбата срещу ключ на ставата е много болезнена.

Само че точно в този момент Томита спря да се извива и започна съвсем съзнателно да се бори с ключа.

Беше невероятно. Държах го здраво и нямаше абсолютно никакъв начин той да се измъкне, освен ако не си извади рамото. Усещах по опъването на мишците му напрежението, което ключът упражняваше върху всички стави на дясната му ръка. Той изръмжа и извърна главата си към мен. Това бе окървавената му страна. Видях как дясното му око се извърта в ъгълчето на очната ябълка, за да ме вижда. Беше като поглед през шпионка в праисторически свят. Погледът бе неподвижен, мрачен и злобен.

И след това той започна много бавно и систематично да форсира изваждането на рамото, което щеше да му позволи да се освободи от задържащия ключ. През цялото време продължаваше да ме гледа, обещавайки ми какво ще се случи, ако отново се изправим очи в очи.

Беше много деморализиращо. Имаше само едно нещо, което можех да направя. Оголих предмишницата му с дясната си ръка и със сила я издърпах срещу лакътната му става. Чу се отвратителен звук и Томита изскимтя веднъж, преди да стоваря лакътя си в основата на черепа му. Изръмжах от усилието и от разкъсването, което почувствах в мускулите на гърба си. Но го направих отново. И после още веднъж.

И тогава напрежението в тялото му изчезна.