Георги Караславов
Орлов камък (1) (Родопска легенда за юноши)

1.

Цял ден двете малки стада се провираха през шубраките в тесния стръмен дол, купчеха се в прохладните полянки и хрупкаха бързо и сладко избуялата трева. Десетина кози се катереха нагоре по канарите, губеха се с часове и се шмугваха като изневиделица в стадата, сити и доволни, все пъргави и немирни. Да бяха само овцете, колко леко и безгрижно щяха да минават дните за Орфея и Дика! Защото, макар че беше лятно време, тук понякога кръстосваха вълци и дори налитаха на заплеснатите брадати немирници. Преди време над Орлов камък изчезна един пръч на Дика, а наскоро се изгуби и едно яре на Орфея. И колко чудно: преди този пръч да изчезне, Дика много му се сърдеше и постоянно го гълчеше:

— Чит, проклетнико! Вълци дано да те изядат макар!

А когато през целия ден не се върна в стадото и по икиндия намериха дългата му козина, омотана в драките, Дика щеше да се скъса от плач. Дълго време Орфей се мъчи да я утеши и разсее и накрай трябваше да й изсвири със свирката си най-веселите и най-игривите песни, които знаеше. Ала оттогава Дика стана много неспокойна, постоянно гонеше козите и все гледаше да ги свърти около овцете.

— Остави ги да се пилеят нагоре! — махаше пренебрежително Орфей. — На козите им дай да се катерят…

— Ами ако пак ми се изгуби някоя лудетина! — гледаше го плахо и учудено с бистрите си сини очи Дика и прибираше от време на време дългите си разпилени руси коси. — Тогава?…

Орфей като че ли забравяше, че тя говори на него, гледаше я радостен, щастливо замаян и не можеше да й се нагледа. Толкова лета двамата пасат малките си стада, а едва сега той вижда колко чудна, мила и хубава е неговата другарка. Какви очи има тя, леко неспокойни и бездънни като вировете нагоре по реката. И той сякаш потъваше в тези вирове щастлив и безмълвен. Той усещаше как в сърцето му прелива нова, силна и сладка радост…

— Кажи де! — гледаше го настоятелно Дика, но така, като че ли за пръв път го виждаше. — Какво ще правя, ако пак ми се изгуби някоя лудетина?

— Няма да се изгуби! — сепваше се и отвръщаше решително Орфей. Колко много му се искаше да тупне с крак и да й обещае тържествено, както никому досега не е обещавал, че ако й се изгуби и най-мършавото яре, той ще й даде в замяна Рогатка, най-млечната си коза. Не, той би й дал всичките си кози, цялото си стадо би й дал, но… какво ще каже баща му?…

И макар че връщаше козите си, Дика все повече започваше да се плаши от вълците. Все гледаше да смъкне стадото надолу към реката, по-близо до бащината си къща. А Орфей се късаше от яд и мъка. Ще ги пазят, да му се не види макар! Пък и той не е малък вече — ей тъй, да му падне, с ръце би удушил и най-силния вълк.

— Много страхлива си станала! — упрекваше я Орфей, след като дълго и безуспешно беше я молил да изкарат стадата нагоре в дола, дето дренките червенееха вече и кората на орехите започваше да се лющи.

— Дренки има и тук, а орехите още са зелени — все повтаряше Дика, заплесната в нещо.

„Не ще да признае, че е страхлива“ — мислеше си Орфей.

Те млъкваха за момент.

— Искаш ли да идем при Синия вир да се измием? — не я оставяше той.

— Вода има и в реката — отвръщаше тя, все така занесена и като че ли малко сърдита.

С всеки ден тя ставаше по-плаха и по-чудновата. А привечер, преди още слънцето да беше паднало зад близките борови гори, над скалите отвъд реката се показваше майка й и също като да бяха се наговорили, продължително и настойчиво я викаше.

— Виждаш ли? — казваше малко троснато и дяволито Дика, сякаш той беше виновен за всичко това. — Мама ме вика, трябва да се прибирам вече.

— Какво ще правиш толкоз рано в къщи? — гледаше я тъжно Орфей.

— Ех — усмихваше се сдържано Дика, — няма да се свра отсега в къщи, но… ще паса овцете там…

— Пък както искаш! — въздишаше дълбоко Орфей и се облягаше тежко на тоягата си. В тези моменти той забравяше всичко и му идеше да потъне в дън земята от мъка и отчаяние.

Един ден, като се препираха пак така, угнетени и двамата, Дика дигна светлите си очи, решена най-сетне да му каже онова, за което тя чакаше той сам да се досети.

— А ти защо не докараш стадото си там? — Тя го стреляше с такъв умолителен поглед, но той дори не трепна.

— Срамота е да въртя овцете и козите си около дворищата — отвърна той твърдо, решително, с достойнство.

И тъй, през най-хубавите часове на деня, когато слънцето клюмваше над високите борови гори и в дола ставаше прохладно и красиво, Дика се прибираше към реката мълчалива, със стиснати устни, комай напушена на плач, и го оставяше сам, загубен в тежки, нерадостни мисли. И тъй като нея я нямаше, за да я гледа и за да й бърбори безгрижно и весело, Орфей вадеше свирката си и засвирваше с такава сила, с каквато никога дотогава не беше свирил. Свиреше той свои песни, изливаше свои жалби, свои надежди и блянове. Притъмнелият дол ехтеше, близките и далечни височини и канари отгласяха на сладките песни. Овцете се спираха, свираха глави в шубраките и във високата трева и не смееха да помръднат, дърветата като че ли наперваха още повече тежките си тъмнозелени листа, дори птичките замлъкваха, за да чуят тези чудни, медени песни, нечувани досега в света…

Когато в тихия дълбок дол съвсем притъмнееше, Орфей тръгваше напред, свиреше игриво и стадото го следваше покорно. Дори лудите кози, които обикновено гледаха да се откопчат незабелязано и да се шмугнат настрана, сега следваха своя малък пастир и еднообразният звук от звънчетата бележеше техния равен ход и се вплиташе сладко в игривите песни…

Понякога Орфей повеждаше стадото си не към реката, а нагоре към Орлов камък. Орлов камък се спущаше в дъното на дола и го заграждаше като със стена. Страшна беше тази стена, тръпки полазваха по снагата на всички, които се изкачваха горе, стъпваха на крайната канара, хващаха се за полуизсъхналите храсти и се осмеляваха да погледнат надолу. Наричаха тази страшна пропаст Орлов камък, защото нагоре и към средата на стръмната стена постоянно прелитаха и се виеха горди, тромави орли. Там, в големи, дълбоки дупки, разядени от времето и водата, те мътеха яйцата си, излюпваха малките орлета, хранеха ги и ги извеждаха по широкия и хубав свят…

Горе, изоставен и самотен, обичаше да се изкачва Орфей. Стадото се посипваше надолу по стръмнината, а той се облягаше на плешивия, изкривен и закърнял орех, гледаше надолу към реката и свиреше. От това място най-добре се виждаше Дикината къща. Ей я долу, на отвъдния бряг, под срещния полегат склон, целият обрасъл с гъст лещак. Тя се подава оттам, свита и скромна, обградена с храсти и овощни дървета, покрита със сиви каменни плочи. Гледаше той малката, сгушена къщичка, мислеше за Дика и свиреше. Жално му беше, че тя се прибираше толкова рано и го оставяше сам сред тези пущинаци, и тази дълбока и тежка жалба трептеше в нечуваните звуци на малката му свирка.

Като свалеше долу стадото си, Дика го оставяше на малкото си братче да го варди около къщата, а тя отиваше да помага на майка си. Когато чуеше Орфей и когато беше свободна, тя излизаше на малкото стръмно дворче, на което през късно лято очукваха ръжта и овеса, качваше се на висок, прогнил буков пън и като се вторачеше жадно и весело към Орлов камък, махаше приветно с ръка. Белият ръкав се вееше като знаме. Изведнъж Орфей скършваше провлечената мелодия и свръщаше друга, игрива и бодра. Тя разбираше неговия възторг, подскачаше леко като птица и с няколко едри, сигурни крачки влизаше в къщи. И като се облягаше на вратата, тя слушаше. Орфей свиреше за нея. Песента се изливаше направо от сърцето му и се изливаше с такива нежни, сладки, красиви звуци, че хората оставяха работата си, захласваха се и си думаха:

— Няма да се роди вече такъв свирец — нито в нашите гори, нито дето и да било другаде по света…

А момичетата стискаха устни и мърмореха сухо:

— Свири за Дика.

Старият дядо Тасо, който не знаеше броя на годините си и който много беше ходил по земята и много беше видял, дялаше с острото си ножче вретена и лъжици, клатеше възторжено бялата си глава и думаше тържествено:

— Помнете ми думата — това момче ще остане за чудо и за приказ в света.

А когато се смрачеше и над потъмнелите върхове почнеха да мигат първите звездички, когато гъстите сенки на доловете се сливаха с притихналите борови гори, Орфей подкарваше стадото си надолу, като свиреше високо и радостно, свиреше и думаше, че утре животворното слънце наново ще изгрее, че Дика пак ще изведе овцете си нагоре, той пак ще я види и тя пак ще се кара на шилетата и ще гълчи немирните кози…