Анди Макнаб
Сбогом на глупаците (13)

11.

Автобусът беше препълнен с купувачи с големи пазарски торби. Кели се гушеше в мен на седалката до прозореца. Шапката й изпълняваше предназначението си — косата й не се виждаше и увисналата периферия скриваше лицето й. Чувствах се добре — бях я спасил от Лутър и приятелчетата му. Бях постъпил както трябва.

Пътувахме към Аликзандрия, район, за който знаех, че е на юг от центъра на Вашингтон, но в рамките на града. Отивахме там просто защото така пишеше на табелката на автобуса, който успяхме да вземем.

Всички пътници бяха уморени и мокри. Миришеше на влага. Наведох се и избърсах прозореца с ръкав, но това не помогна много. Затова погледнах към предното стъкло. Чистачките работеха непрекъснато.

Най-важно бе да намерим хотел. Трябваше да го направим в рамките на следващия час, защото колкото по-късно ставаше, толкова по-необичайно щеше да изглежда.

— Ник?

— Да?

— Защо те преследваха онези мъже? Нещо лошо ли си направил?

Усещах, че ме гледа под периферията на шапката си.

— Не зная кои са те, Кели. Просто не зная. — Без да откъсвам очи от почистения участък на предното стъкло, я попитах: — Гладна ли си?

С периферното си зрение забелязах, че шапката й леко се навежда и повдига.

— Потрай още малко. Какво искаш? „Макдоналдс“? „Уендис“?

Тя кимна и на двете ми предложения, после измърмори нещо. Продължавах да гледам през прозореца.

— Какво казваш?

— Мики Дис.

— Мики Дис ли?

— „Макдоналдс“! Май нещо не си в час.

— А, добре. Точно там ще отидем.

Върнах се към мислите си. Отсега нататък можех да използвам само пари в брой. Трябваше да допусна най-лошото — че са ме открили чрез кредитната ми карта. Въпреки това пак щях да се обадя в Лондон. Дълбоко в себе си предполагах, че вече са пуснали досието ми в машината за унищожаване на документи, но какво можех да загубя?

Минахме покрай някакъв хотел, наречен „Роудис ин“. Стори ми се подходящ. Нямах представа къде се намираме, но това нямаше значение, по-късно щях да разбера. Дадох знак на шофьора, че искаме да слезем на следващата спирка.

Когато са го построили през шейсетте, „Роудис ин“ навярно беше изглеждал страхотно. Сега дори тревата навън изглеждаше избледняла и две от неоновите букви върху фасадата премигваха. Страхотно.

Надникнах през вратата към рецепцията. Там стоеше двайсетина годишна жена, която пушеше и гледаше към монтирания на отсрещната стена телевизор. Надявах се само, че не сме се превърнали в главните звезди на новините. В задния офис видях плешив дебел мъж, навярно към края на петдесетте си години, който работеше зад бюрото.

— Просто ме почакай тук, Кели. — Посочих към стената на хотела под площадката на горния етаж, която играеше ролята на веранда.

На нея не й хареса.

— Няма да се бавя много — прибавих аз и заднешком се насочих към, вратата. — Просто ме почакай тук, веднага се връщам. — Вече бях стигнал до входа. Вдигнах показалец към нея, сякаш дресирах кученце. — Стой тук, нали така?

Жената на рецепцията носеше дънки, тениска и имаше най-русата коса, която бях виждал, освен корените. Тя извърна очи от телевизора и попита на автопилот:

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

— Трябва ми стая за три–четири нощи.

— За колко души?

— Двама възрастни и едно дете.

— Разбира се, един момент. — И тя прокара показалец по регистъра.

По телевизията точно сега предаваха новини. Обърнах се и се заслушах, но нямаше нищо за убийствата. Може би вече не бяха актуални. Поне така се надявах.

— Бихте ли ми дали кредитната си карта?

Сбърчих лице.

— Вижте, това е проблем. Пристигнахме на почивка и ни откраднаха багажа. Ходихме в полицията и очаквам да получа нови карти, но в момента разполагам само с пари в брой. Разбирам, че трябва да регистрирате картите ни, но какво ще кажете да ви платя предварително, а вие да изключите телефона в стаята?

Тя понечи да кимне с глава, но лицето й далеч не изразяваше съчувствие.

— Наистина сме в много неприятно положение. — Играех ролята на мокрия и разтревожен англичанин в чужбина. — Утре ще отидем до британското консулство и ще си оправим паспортите. — Извадих няколко банкноти.

Трябваше й известно време, за да смели всичко това.

— Много съжалявам за случилото се. — Тя замълча за малко. — Ще повикам управителя.

Жената влезе в офиса и се заприказва с плешивия тип на бюрото. Останах с впечатлението, че й е баща. По гърба ми се стече капка пот. Ако ни откажеха стая, бяхме на километри от следващия мотел и щеше да се наложи да викаме такси, а това означаваше да привлечем повече внимание.

„Побързай!“ Обърнах се и погледнах навън, но не успях да видя Кели. Мамка му, надявах се, че господин Честен гражданин няма да влети вътре и да попита кой е оставил малкото момиченце само на дъжда. Бързо отидох до вратата и си показах главата навън. Кели все още стоеше там, където й бях наредил.

Върнах се на рецепцията точно когато таткото излизаше от офиса. Момичето разговаряше по телефона и приемаше някаква поръчка.

— Проверявах дали не са ни запречили колата — ухилих се аз.

— Чух, че имате неприятности? — На лицето на таткото се изписа разсеяна усмивка. Всичко бе наред.

— Да — въздъхнах аз, — ходихме в полицията и се свързахме с компаниите за кредитните ни карти. Просто чакаме нещата да се разрешат. Дотогава имам само пари в брой. Ще платя предварително за следващите три дни.

— Няма проблем.

Бях сигурен в това. Нямаше начин парите ни да намерят място в счетоводните книги. Някои наричат такива хора „бял боклук“, а Кев ги определяше като „деца на царевицата“ — може и да им трябваше малко време, за да загреят, но печалбата си е печалба на всички езици.

Той се усмихна.

— Няма да ви изключваме телефона.

Изиграх ролята на благодарния англичанин и се регистрирах, после двамата с Кели спокойно изкачихме двата етажа по бетонното стълбище.

Пред стаята момичето се поколеба, после ме погледна и каза:

— Ник, искам да видя мами. Кога ще се върна вкъщи?

„Мамка му, не пак това! Повече от всичко ми се иска да можеш да видиш мами!“

— Скоро, Кели — отвърнах аз. — След малко ще ти донеса нещо за ядене, става ли?

— Става.

Легнах на леглото и се замислих как да действам нататък.

— Ник?

— Да? — Продължих да зяпам към тавана.

— Може ли погледам телевизия?

Слава Богу.

Взех дистанционното и бързо запревключвах каналите, като внимавах да не попадна на новини. Накрая намерих детската програма.

Вече бях взел решение.

— Сега ще изляза да купя нещо за ядене — казах аз, а мислите ми се въртяха около единствената възможност, която имахме. — Ти стой тук, точно като по-рано. Ще сложа на вратата табелката „Не пречете“. Няма да отваряш на никого. Разбираш ли?

Тя кимна.

Телефонната кабина се намираше до корейски магазин за хранителни стоки. Все още ръмеше. Докато пресичах пътя, чувах свистенето на автомобилни гуми по мокрия асфалт.

Пуснах две монети и набрах номера.

— Добър вечер. Британското посолство. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да разговарям с военния аташе, моля.

— Мога ли да попитам кой го търси?

— Казвам се Стамфърд. — Мамка му, нямах какво да губя.

— Благодаря ви. Един момент, моля.

Почти незабавно се разнесе делови глас:

— Стамфърд?

— Да.

— Почакайте.

Последва продължителен непрекъснат сигнал и вече започвах да си мисля, че пак са ме отрязали. Трийсет секунди по-късно чух гласа на Симъндс — очевидно ме бяха свързали с Лондон. Невъзмутим както винаги, той изрече:

— Изглежда имаш проблем.

— „Проблем“ не е точната дума.

Завоалирано му обясних всичко, случило се след последното ми обаждане.

Симъндс ме изслуша, без да ме прекъсва, после каза:

— Не мога да направя много. Разбираш положението, в което се намирам, нали? — Съзнавах, че е вбесен заради опита ми да ги шантажирам. — Беше ти наредено незабавно да се върнеш. Ти не се подчини на заповедта. Не е трябвало да ходиш при него, знаеш го. — Той продължаваше да се държи невъзмутимо, но усещах, че вътрешно кипи.

Представях си го със смачканата риза и размъкнатите панталони, седнал зад бюрото със снимката на семейството му и купчина още топли факсове от Вашингтон, за които трябваше да се погрижи.

— Това е нищо в сравнение с положението, в което мога да те поставя — отвърнах аз. — Тук имам някои неща, които ще направят така, че изобщо да не приличате на британци. И ще ги предам на всеки, който поиска. Не блъфирам. Трябва ми помощ, за да се измъкна от тези лайна, при това незабавно.

Последва пауза — търпеливият родител чакаше избликът на детето му да премине.

— Страхувам се, че положението ти е много деликатно — накрая произнесе той. — Не мога да направя нищо, освен ако не притежаваш някакво доказателство, че не си замесен. Предлагам да положиш всички усилия, за да откриеш какво се е случило и защо, после ще поговорим и навярно ще съм в състояние да ти помогна. Как ти звучи това? Можеш да продължаваш със заплахите си, но не ти го препоръчвам.

Усещах, че ръката му се стяга около топките ми. Независимо дали приемеха блъфа ми, щях да прекарам остатъка от живота си в постоянно бягство. Фирмата не обича да я заплашват.

— Всъщност, нямам избор, нали?

— Радвам се, че виждаш нещата така. Съобщи ми какво си открил.

Телефонът млъкна.

Когато влязох в магазина, мислите ми препускаха. Купих шишенце боя за коса и машинка за подстригване. Взех и пълен комплект за баня и бръснене — не можехме да си позволим да изглеждаме като някакви дрипльовци. После допълних кошницата с бутилки кока–кола от фризера, ябълки и бонбони.

Не успях да намеря „Макдоналдс“ и в крайна сметка се задоволих с „Бъргър Кинг“. Купих две готови порции и се върнах в хотела.

Почуках на вратата и я отключих.

— Познай какво имаме? Бургери, пържени картофки, сладкиш с ябълки, горещ шоколад…

До прозореца имаше кръгла масичка. Със замах оставих бургерите на масата, като ловец, завърнал се от лов. Разкъсах опаковките и направих импровизирана покривка, извадих картофките, отворих кутийката със сос и двамата се нахвърлихме на храната. Кели умираше от глад.

Изчаках докато натъпче устата си с бургер.

— Виж, Кели, нали знаеш, че големите момичета постоянно си боядисват косата, подстригват се и изобщо такива неща? Мислех си, че можеш да опиташ.

Тя не изглеждаше очарована.

— Какво ти харесва — тъмнокестеняво?

Момичето сви рамене.

Исках да свършим с това преди тя да осъзнае какво точно става. В момента, в който Кели изяде ябълковия си сладкиш, аз я отведох в банята и я накарах да си съблече ризата и фланелката. Проверих температурата на водата и я наведох над ваната, бързо намокрих косата й, после я подсуших и сресах. Пуснах машинката за подстригване в действие, но не бях съвсем сигурен какво правя. Разбрах, че всъщност е за брада и когато свърших, косата й изглеждаше отвратително. Колкото повече се опитвах да я оформя, толкова по-къса ставаше.

Докато проучвах шишенцето с боя и се опитвах да прочета инструкциите, тя ме повика.

— Ник?

Все още четях етикета и се надявах, че няма да превърна косата й в червеникаво стърнище.

— Какво?

— Познаваш ли мъжете, които те преследваха?

Аз бях онзи, който трябваше да задава въпросите.

— Не, не ги познавам, Кели, но ще разбера. — Замислих се за това и оставих боята. Стоях до нея и двамата се гледахме един друг в огледалото. Сега очите й не бяха толкова зачервени. Това само правеше моите да изглеждат още по-тъмни и уморени. Погледах я още малко и накрая попитах: — Кели, защо се свря в скривалището?

Тя не отговори. Виждах, че очите й започват да поставят под съмнение фризьорските ми умения.

— Татко ти извика ли „Дисниленд“?

— Не.

— Тогава защо се скри? — Започваше да става прекалено напрегнато. Трябваше да направя нещо и взех шишенцето.

— Заради шума.

Започнах да разресвам косата й с боята.

— О, какъв шум?

Тя ме погледна в огледалото.

— Бях в кухнята, но чух ужасен шум от дневната и отидох да погледна.

— И какво видя?

— Татко крещеше на мъжете и те го удряха.

— Видяха ли те?

— Не зная, не влязох в стаята. Исках да повикам мами да помогне на татко.

— И какво направи?

Тя сведе поглед.

— Аз не можех да му помогна, още съм много малка. — Когато отново вдигна очи, видях, че лицето й се е зачервило от срам. Долната й устна започваше да трепери. — Изтичах в скривалището. Исках да ида при мами, но тя беше горе с Аида и татко викаше на мъжете.

— И ти изтича в скривалището?

— Да.

— Там ли остана?

— Да.

— Мами дойде ли да те повика?

— Не. Ти дойде.

— Значи не си видяла мами и Аида?

— Не.

Отново си представих Марша и другото момиче мъртви.

Прегърнах я и тя се разхълца.

— Кели, ти не си можела да помогнеш на татко. Онези мъже са били прекалено големи и силни. Навярно и аз нямаше да мога да му помогна, а аз съм възрастен. Ти не си виновна за нищо. Но татко ти е добре и иска аз да се грижа за теб, докато се оправи съвсем. Мами и Аида трябваше да тръгнат с него. Просто нямаше време да те вземат.

Оставих я малко да си поплаче, после попитах:

— Видя ли някой от мъжете, които ни преследваха днес?

Тя поклати отрицателно глава.

— А онези, които бяха при татко ти, костюми ли носеха?

— Предполагам, но имаха отгоре някакви бояджийски неща.

Досещах се какво има предвид.

— Каквито би носил татко ти, когато боядисва къщата ли? — С жестове се престорих, че навличам работен гащеризон.

Кели кимна.

Досещах се — тези типове бяха добри, бяха играчи. Не бяха рискували хубавите им костюми да се покрият с гадни червени петна.

Попитах я колко са били мъжете и как са изглеждали. Тя се смути и уплаши. Устните й отново затрепериха.

— Може ли скоро да се прибера вкъщи? — Кели се мъчеше да не се разплаче.

— Да, съвсем скоро, съвсем скоро. Когато татко ти се оправи. Дотогава аз ще се грижа за теб. Хайде сега да те нагласим като голямо момиче.

Измих й косата, сресах я и я накарах да облече новите си дрехи. Ако се наложеше да действаме, трябваше да е напълно готова, затова й казах да си сложи всичко друго, освен шапката, дъждобрана и обувките.

Тя се разгледа в огледалото. Новите дрехи й бяха прекалено големи, а косата й… е, момичето изглеждаше смутено в новата си „опаковка“.

Погледахме анимационни филми и Кели накрая заспа. Лежах и зяпах към тавана, премислях възможностите или по-скоро се опитвах да се залъжа, че имам такива.

Мързеливия Пат? Той със сигурност щеше да ми помогне, ако можеше, стига да не се беше превърнал в дрогирано хипи. Но не се сещах за друг начин да се свържа с него, освен чрез ресторанта, в който обикновено беснееше. Според собствените му думи той на практика живееше там. Проблемът бе, че не си спомнях как се казва, а само, че се намира на хълм в края на Джорджтаун.

Ами Юън? Не ставаше, защото все още действаше в Ълстър и нямаше как да установя контакт с него, докато не се върнеше.

Погледнах към Кели. Ето как щеше да живее известно време — винаги облечена и готова да побегне в момента, в който се наложи. Завих я с одеялото.

Събрах всички отпадъци и ги изхвърлих в кошчето, след това проверих дали табелката още е на вратата и дали обувките на Кели са в джобовете й. После се заех с двата пистолета: деветмилиметровия в сакото на Кев и моя „Сиг“ — в дънките ми. Снимката на момичето несъмнено щеше да е във всички утрешни вестници, но поне щяхме да сме готови, ако се разхвърчат лайна. Вече бях определил маршрута си за бягство и нямаше да се поколебая да си проправя път с пистолет.

Извадих новите си дрехи и ги отнесох в банята. Там се обръснах, после се съблякох. Смърдях. Дрехите на Кев бяха омазани и отвътре с кръв. Потта я беше разнесла навсякъде по гърба и раменете на ризата му и по крачолите на дънките му. Всичко отиде в найлоновия чувал за пране, който щях да изхвърля на сутринта. Взех си горещ душ и си измих косата. После се облякох, проверих дали вратата е заключена и си легнах.

Събудих се към пет и трийсет сутринта след ужасен, гаден кошмар.

Отново се замислих за парите. Определено не можех да използвам кредитни карти, защото трябваше да приема, че или са замразени, или щяха да бъдат проследени. Единствената ми възможност бяха пари в брой — сложна работа на Запад в последно време. Ако го откриех, Пат щеше да ме финансира, но знаех, че трябва да се възползвам от цялото време, което имах, за да намеря още пари. Кели спеше дълбоко. Взех електронната карта за ключалката, внимателно затворих вратата зад себе си, проверих табелката и отидох да потърся пожарогасител.