Наташа Драгнич
Всеки ден, всеки час (12)

10

— Изобщо не мога да повярвам!

— Не мога да престана да те гледам.

— И аз теб.

— Красива си, прекрасна.

— Очите ти. Винаги са ме преследвали.

— Не знам какво да кажа.

— Картините ти са потресаващи!

— Да, добри са.

— Аз още тогава смятах твоите картини за фантастични.

— Но тогава все още бяхме деца.

— А сега самостоятелна изложба в Париж!

— Минаха шестнайсет години!

Животът съществува само в този миг. Извън времето, вечен. Дора го знае. Споменът е коктейл от преживяно и чуто, а на захаросания ръб на чашата е забито резенче лимон. Трудно можеш да разделиш съставките една от друга. Но този мъж. Това е Лука. Още тогава беше художник. Нарисува неин портрет. Постоянно рисуваше. Дора си спомня всичко. Всичко, което е смятала за изгубено! Това е Лука! Момчето с кутията, пълна с боички. И виж ти, сега има самостоятелна изложба в Париж! Тя седи насреща му, ала всъщност е вътре в него. Дълбоко вътре. В миналото. Това е Лука!

— Как си?

— Станах актриса…

— Наистина ли?

— Играя Корделия.

— Това добре ли е?

— Това е удар в десетката.

— Какво ще правим сега?

— Нямам представа.

— Тогава нека просто да си седим тук.

— Окей.

— Имаш ли време?

— Всичкото време на света.

— Ами онзи мъж?

— Кой мъж?

— Който постоянно те наблюдава?

— Не го познавам.

— Съвсем сигурна ли си?

— Не познавам никакъв мъж.

— Но…

— Трюфо почина.

— Кой?

— Трюфо.

— Не го познавам.

— Преди няколко седмици.

— Твой приятел ли?

Лука иска да протегне ръка, за да докосне Дора, нейната бяла кожа, която проблясва екзотично в червеникавата светлина на бара. Но се бои. Затова ръката му трепери непрекъснато. Защото този страх е огромен. От какво — той не знае. Вече не е от това, че тя може да потъне. Със сигурност не е. Тя трябва само да остане седнала тук и никога да не престава да се усмихва и да му говори и да му задава въпроси. Докато той поставя длан върху корема й. Навярно се страхува, че онзи мъж там може да дойде и да му я вземе. Преди да успее да й съблече роклята. Но нали тя изобщо не го познава, сама го каза. Сега тя ще остане завинаги тук, ще седи така прекрасна и ще му се усмихва и ще говори с него. Тялото му развива свой собствен живот, а той вече нищо не разбира. Макар всичко да е ясно.

— Страх ме е.

— От какво?

— Не знам.

— Хайде, кажи ми.

— От онзи мъж там.

— Но това е смешно.

— Ами ако той дойде и те отнеме от мен?

— Не може.

— Добре, че изяснихме поне това.

— Да.

Дора вижда сълзи в очите му и се усмихва, защото животът е прекрасен. Лука. Това беше името! И всичко има смисъл. Тя чакаше и той дойде, един истински мъж, не деветгодишно момче, което тепърва трябва да чака мускулите му да се появят, не, той изглежда страхотно — не ти се иска да го пуснеш, затова дланите й се изпотяват, и сега всичко е наред, и животът може да започне. Тя вече усеща устните му върху кожата си и хиляди диво размахващи се крила на пеликани (наскоро тя гледа един документален филм по телевизията) завладяват корема й, и всичко е ясно, и е добре, че тя каза „Не“ на Андре, „Non“, каза му тя, а той отвърна, че не било спешно и че имал време. И сега всичко свърши, край на чакането, никакви тайни повече, и всичко се подрежда, след няколко месеца е премиерата, и Лука е тук и е така дяволски хубав, и животът е вълнуващ. И беше толкова отдавна, и е така и не е така, и беше в един друг живот и няма друг живот и това е толкова невъобразимо и невероятно и Лука е тук. И тя вече не е влажна: направо е залята от вълни.

„Да изчезваме оттук.“