Джой Филдинг
Бар „Дивата зона“ (5)

5.

— Къде, по дяволите, ме водиш? — запита се на глас Том, докато следваше колата на Сузи по Венецианската магистрала, провесена високо над живописния Бискейн Бей, към континенталната част на Маями. Веднъж минали отсреща, колите забавяха и буквално спираха на кръстовището на булевард Бискейн и североизточната „Четиринайсета улица“. — Мамка му. Сега пък какво? — Къде се бяха втурнали всички? — Вече никой ли не си стои вкъщи? — провикна се през отворения прозорец той към никого конкретно. Минаваше два часа след полунощ, мама му стара. Беше му горещо; беше уморен; беше много пиян и му се гадеше немалко. Така че, от къде на къде да тича след някаква си Сузи, която веднъж вече го бе отрязала тази нощ?

Внезапно от нищото пред него изскочи един Лексус и го засече.

— Шибано гадно копеле! — изруга Том и в този момент трафикът взе да пълзи напред. — Ще ти гръмна шибаната глава. — Пресегна се за пистолета си, но бързо размисли, преброи до десет, после до двайсет, в силен опит да се овладее. Колкото и гаднярът да заслужаваше куршум в дебелата си, тъпа и грозна чутура, последното нещо, което искаше Том, бе да предизвика ненужна сцена. Рисковано бе дори да надуе клаксона, осъзна той и задържа насила ръцете си в скута. Не му се искаше Сузи да се извърне назад, за да види за какво е цялата гюрултия. Пък и навсякъде гъмжеше от полиция. Само му трябваше някое младо любопитно полицайче да го измъкне навън, да му подуши дъха и да разбере, че е пиян. Толкова бързо щяха да го пъхнат в дранголника, че свят щеше да му се завие. Макар че той вече му се виеше достатъчно, помисли и се разхили. Представи си как се налага Лейни да идва в управлението по пижама, за да му плати гаранцията, хванала по едно пищящо дете във всяка ръка, следвана тясно от разярените си родители, и смехът му тутакси замря в гърлото.

— Какво ти става? — чуваше я вече да реве. — Каква работа имаш да преследваш някоя, която си видял в бара, като имаш жена и деца и цяла къща с отговорности у дома?

Което и отговаря на въпроса, помисли си Том и отново се ухили.

— Да не мислиш, че е смешно? — не спираше да мърмори Лейни. — Откачен ли си? Кога най-сетне ще пораснеш?

— Когато ми се прииска, мамка му — сопна се Том, изтласка я в дъното на мозъка си и се размърда на седалката, мъчейки се да надзърне над белия СУВ. Тъпа кола, помисли си той и си я представи как на следващия ъгъл завива с превишена скорост, преобръща се и избухва в пламъци, а сополанкото вътре остава заклещен, дращи по стъклата и се мъчи — панически и напразно, — да избяга от огъня. Това би било страхотно, каза си Том.

Сребристото БМВ на Сузи зави при Природонаучния музей и Космическия транзитен планетариум — каквото и да бе това, по дяволите, — и продължи на югозапад по широкия булевард, а после зави надясно по „Дъглас Роуд“. След това Том вече спря да обръща внимание на табелите. Какво значение имаше по кои улици се движеха? Важното беше какво ще се случи, когато пристигнат.

Десет минути по-късно караха из преплетения лабиринт от улички, съставляващи модерното предградие „Корал Гейбълс“. Лейни не спираше да приказва как ще се преместят там, когато могат да си го позволят. Сякаш това щеше да се случи някога. Та той работеше в „Гап“, мама му стара. Получаваше минимална заплата. Ако не бяха родителите й, които платиха първоначалната вноска за миниатюрната им къща в категорично немодерната част на „Морнингсайд“, и продължаваха да изплащат месечните вноски по ипотеката, сигурно щяха да живеят в някой тесен и мръсен апартамент като Джеф и Кристин. Макар че, ако той самият живееше с Кристин, едва ли би имал нещо против да е тясно.

Колата на Сузи изчезна зад следващия ъгъл и Том с изненада осъзна, че повечето други коли, включително и белият Лексус, се бяха изпарили нанякъде, без той да забележи. Лейни е виновна, каза си. Както за почти всичко. Вечно му се изпречваше на пътя, разсейваше го от непосредствената му задача. Даде си сметка, че трябва да внимава, зави по булевард „Гранада“ и забеляза колата на Сузи, спряла на един знак „Стоп“ през няколко пресечки от него.

Видя как сребристото БМВ завива надясно по Алава Авеню и го последва. Сузи бързо зави наляво, после надясно, пак надясно и набра скорост. Какво правеше? Да не би да е усетила, че я следи? Да не се мъчеше да му се изскубне? Не минаха ли вече по същата улица само преди няколко минути? Сигурен беше, че вече е видял тази къща с розова мазилка на ъгъла. Не я ли подминаха току-що? Това някакъв майтап ли беше? Да не би да го бе познала и да искаше да го прати за зелен хайвер? Дали пък не беше наясно още от самото начало, че я преследва?

— Тъпа кучка — процеди през зъби и едва потисна внезапния си порив да повърне.

Просто обърни и се прибирай вкъщи, каза си. Да, Лейни щеше да го чака. Да, щеше да крещи и да дудне. Но какво, по дяволите? Свикнал й беше на номерата. Най-накрая щеше да се умори и да реве, докато заспи. На сутринта щеше да му прости, както винаги. Ако ли пък не, ако продължаваше да го дразни, просто щеше да отиде у Джеф или до фитнеса, където той работеше, или в „Дивата зона“. Където и да беше Джеф. Където Лейни я нямаше.

Така или иначе, да върви по дяволите. Точно Лейни бе отговорна за всичките му проблеми. Лейни, която забременя и го принуди на брак, за какъвто знаеше, че не е готов, Лейни, която бе толкова шибано плодовита, че се оказа отново бременна едва година по-късно, натрисайки му не едно, а две деца, като и двете изцяло приличаха на него, така че нямаше никакво съмнение относно бащинството. Нейна бе вината, че той трябваше да работи нещо, което мразеше, нейна бе вината, че не можеше просто да се шляе с Джеф, когато му е кеф, въпреки че Кристин позволяваше на Джеф да прави каквото му се иска, по дяволите. „Какво й има на Кристин, впрочем?“ — чуваше Лейни да крещи.

Абсолютно нищо й няма на Кристин, помисли си Том. Тя бе идеалната жена. Не мрънкаше за отговорности, нито се оплакваше, ако Джеф профука няколкостотин долара за кожено яке. Никога не му държеше сметка колко късно се прибира, нито колко е пил, нито колко се е надрусал. По дяволите, тя си затваряше очите дори за кръшкането му. Всъщност, от чутото тази вечер излизаше, че Кристин не отказваше даже и сама да се включи при случай.

Сексът с две жени винаги е бил любимата фантазия на Том. Гърдеста блондинка като Кристин от едната страна, грациозна брюнетка като Сузи от другата, и Том, щастливо притиснат между двете. Щеше да ги редува, да оправя едната отпред, другата отзад, после да ги преобърне и да повтори целия процес в обратен ред, като върши неща, за които Лейни не би му позволила дори да говори.

Не че той би искал да ги прави с Лейни, която бе ниска и малко набита. Не беше като Кристин — изваяна и пищна. Естествено, Лейни винаги бе твърдяла, че циците на Кристин са изкуствени, но какво е значението от какво са направени? Платила бе за тях, значи си ставаха нейни, ако питаха него. Пък и си изглеждаха добре, така че на кого му пукаше, дали са направени от пластмаса? Веднъж бе предложил на Лейни (деликатно, според него) да попита Кристин за името на пластичния й хирург — по дяволите, дори бе готов лично да плати за такива цици, — в отговор обаче тя избухна в поток от гневни сълзи, изхвърча от стаята и се разкрещя как на Кристин никога не се било налагало да кърми две бебета, а той можел да се пръждосва в ада.

— Вече съм там — каза сега Том, пое си дълбоко дъх, издиша го и видя как се носи към предното стъкло. Измъкна цигара от джоба на ризата си, запали я, вдиша дълбоко и си представи, че е джойнт. Някъде беше чел, че марихуаната е добра срещу повръщане. — Ха! — изсмя се. Трябваше да си напомни да каже това на Лейни. Тя мразеше, когато той се надруса. „Незаконно е и безотговорно“ — казваше. — „Безотговорно“ — любимата й дума. — „Какво ще стане, ако се надрусаш, а някое от децата се събуди и пита за татко?“

Сякаш това изобщо е в царството на възможностите, помисли си той. Кога за последен път някое от децата му въобще беше питало за татко? Тригодишната му дъщеря Кенди се разплакваше само като се приближеше до нея, а Коуди, двегодишният му син, за когото всички казваха, че му е одрал кожата, изпадаше в неподправен ужас, когато Том се опиташе да го вдигне, като че ли Том бе някакъв непознат, влязъл по погрешка в къщата. Което си беше доста близо до истината, каза си той и се забави няколко секунди на знака „Стоп“, преди да последва Сузи по следващата улица.

Къде го водеше?

Въпреки че приличаше на баща си, Коуди всъщност се бе метнал изцяло на майка си, разсъди Том. Каквото и да правеше Том, колкото и да се мъчеше, нищо никога не бе достатъчно добро. Синът му плачеше и мрънкаше, малкото му телце се сковаваше в неумелата прегръдка на баща му, ръчичките му се протягаха към по-мекия, по-познат допир на майка му, малкото му кръгло личице се зачервяваше все повече и повече след всеки следващ хленч, докато не заприличаше на узрял домат, който ще се пръсне всеки момент.

Том потръпна. Веднъж, когато беше в Афганистан, действително бе видял главата на човек да се пръсва. Отстрани на пътя лежеше едно момиче. Изглеждаше ранена. Някакъв млад американски войник скочи от джипа си да й се притече на помощ, но момичето бръкна в мръсната си роба. Следващото нещо, което помнеше, беше как през изпълнения с дим въздух се разхвърчават откъснати крайници във всички посоки, а на състрадателния млад войник му липсваше главата.

Том почувства как му се повдига и преглътна няколко пъти, мъчейки се да го потисне. Откъде, по дяволите, бе изскочил този спомен? — запита се той, хвърли цигарата през страничния прозорец и пробва да поеме малко свеж кислород в дробовете си. Не му помогна. Въздухът бе лепкав и заседна като мокър целофан в гърлото му, заплашвайки съвсем да го лиши от въздух. Трябваше да спре колата. Имаше нужда да излезе навън, да се поразтъпче, да си възвърне кръвообращението, да спре да му се върти главата. Имаше нужда да се махне от тази тъпа кола без климатик, преди да повърне върху себе си.

Отклони старата Импала към бордюра и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато видя БМВ-то на Сузи да спира малко по-надолу по улицата, сякаш го изчакваше. Какво прави? Дали нямаше да тръгне насреща му? Да не би да имаше намерение да се изправи срещу него? Просто се махай оттук, каза си той. Махай се веднага.

Само че тя не тръгна насреща. Зави по алеята на една кафеникава вила с покрив от бели плочи и двоен гараж, обвит с лиани. Том стрелна поглед към табелата на ъгъла на улицата. „Талахаси драйв“, пишеше там.

— „Тя е моето Талахаско девойче“^[1] — изтананика мълком той и забравил, че му се повръща, бавно придвижи колата си надолу по улицата.

Вратата на гаража се отвори, но колата й сякаш се поколеба на алеята. Какво чака, зачуди се Том, когато забеляза наличието на още една кола в гаража — лъскав червен Корвет, не по-малко. Два луксозни автомобила. Къща в предградията. Всичко, освен оградка от бели греди.

— Това какво ти говори? — попита той и видя как Сузи се показа от гаража и пресече предната градинка.

Може ли да се движи още по-бавно? — зачуди се Том, затаил дъх, когато входната врата се отвори и на прага се показа мъж — висок, представителен, със сако и вратовръзка, въпреки късния час. За какво е всичко това? — чудеше се Том, а мъжът сграбчи Сузи за лакътя, издърпа я вътре и затръшна вратата след нея.

Том изключи двигателя и излезе от колата. Време е за малко разузнаване, реши той и притича диагонално през улицата към къщата, придържайки се близо до множеството палмови дървета, ограждащи пътя.

И точно тогава го връхлетя. Внезапен порив за повръщане, бързо последван от втори и още един, всеки следващ по-силен от предишния и всеки, придружен от остри пронизващи болки. Той се хвана за корема и се преви на две. Тялото му се разтърси от серия убийствени спазми и той си изповръща вътрешностите върху купчина цъфнали храсти. Пое си мъчително въздух, щипеше му на очите, излязоха му сълзи, докато се мъчеше да се изправи. Кога за последен път му бе прилошавало така? Едва потисна желанието да повърне още веднъж, коленете му трепереха, докато се отпускаше на тревата, заровил глава в шепи. Трябваше да си иде вкъщи. Трябваше да си легне. Трябваше да позволи на Лейни да се погрижи за него.

Веднага щом усети краката си достатъчно силни да го издържат, той се върна в колата.

— Сто двайсет и едно на „Талахаси драйв“ — отбеляза си на минаване покрай спретнатата кафеникава вила с белите плочи на покрива и няколко пъти повтори адреса, за да е сигурен, че го е запомнил.

— Не ме виждаш за последен път, Сузи Нара — каза и зави зад ъгъла, отправяйки се към дома си.

 

 

— О, виж ти — усмихнато каза Сузи на мъжа на прага и действително успя да прозвучи доволна, че го вижда, докато се мъчеше да укроти бясното биене на сърцето си. Не бе добра идея да показва страх. Какво правеше Дейв тук? Завръщането му не се очакваше до утре вечер. — Не те очаквах преди…

— Влизай вътре. — Той я сграбчи за лакътя, издърпа я в предното фоайе и затръшна вратата след тях.

— Случило ли се е нещо? Всичко наред ли е? Майка ти…

Дали не му се бяха обадили от старческия дом да му кажат, че тя най-накрая се е предала на рака, който от почти две години разяждаше вътрешностите й?

— Къде, по дяволите, си била? — Дълги, гневни пръсти се забиха в плътта й. Същото място, което Уил толкова нежно бе докоснал преди не повече от десет минути.

— Ходих на кино.

— Кое кино е отворено по това време?

— „Риалто“ на Саут Бийч.

— И очакваш да повярвам, че си изминала целия път до Саут Бийч, само за да отидеш на кино?

— Това е истината.

— Кой филм?

— Новият с Анджелина Джоли, дето ти не искаше да го гледаш.

— С кого ходи?

— С една приятелка.

— Каква приятелка?

— Кристин — отговори Сузи, първото име, което й изскочи в ума.

— Кристин — повтори той и поклати глава, сякаш да отхвърли непознатото име, потривайки наболата си брада с пръстите на дясната ръка. — Коя, по дяволите, е Кристин?

— Просто едно момиче, с което се запознах.

— Кога?

— Преди няколко дни.

— Къде я срещна?

— Какво значение има?

В отговор опакото на дланта му се стовари върху страната й. Сузи се свлече върху млечнобялата стена и падна на колене.

— Ставай — заповяда Дейв, надвесен над нея. Висок почти метър и осемдесет и три тежък осемдесет и два килограма, той я надвишаваше с десет сантиметра и почти трийсет и два килограма. Внушителен мъж, бе си помислила, когато се запознаха пет години по-рано. Красивият принц, дошъл да я спаси. Мъж, който щеше да се грижи за нея. Мъж, с когото не би могла да се мери.

Както е и в момента, помисли от мястото си на пода, потискайки смеха в гърлото си.

— Какво? Вижда ти се смешно ли?

— Не. Разбира се, че не.

— Смееш ли се?

— Не се смея. Не исках…

— Ставай — нареди отново той.

Тя с мъка се изправи на крака.

— Моля те, не ме удряй отново.

— Тогава не ме лъжи.

— Не те лъжа.

— Кажи ми къде я срещна. — Леденосините очи, втренчени в Сузи, излъчваха ярост.

И като си помислиш, че някога тези очи й се бяха сторили мили.

— Работи на едно място в Саут Бийч.

— Какво място?

— Казва се „Дивата зона“ — прошепна тя.

— Какво? Говори ясно.

— Казах, че се казва „Дивата зона“ — повтори Сузи и тялото й се подготви за нов удар.

— „Дивата зона“? — невярващо повтори Дейв. — Що за място е това, по дяволите?

— Просто бар.

— Бар, който се казва „Дивата зона“ — каза Дейв, свил нервно длани в юмруци. — И какво точно правеше ти в тази „Дива зона“?

— Нищо. Честно. Бях на плажа, ожаднях…

— И естествено, си прескочила до най-близкия бар. — Още едно невярващо поклащане на глава, ново свиване на юмруци.

— Бях там само няколко минути.

— Но достатъчно, че да се омешаш с местния „див живот“.

— Тя работи там.

— Тя е сервитьорка?

— Барманка.

— Станала си приятелка с някаква барманка — изумено повтори той.

— Просто поговорихме няколко минути. Тя изглежда мила.

— За какво говорихте?

— Какво?

— Попитах те за какво говорихте.

— Не си спомням.

— Със сигурност си спомняш, Сузи. Освен, ако не искаш да ти припомня. — Той вдигна дясната си ръка.

— Не!

— Кажи ми за какво си говорихте, Сузи.

— Помолих я за едно мартини с нар. Тя каза, че е чувала, че е полезно.

— Пила си мартинита посред бял ден?

— Минаваше пет часа.

— И за какво друго си говорихте двете?

— Говорихме за времето — каза Сузи, мъчейки се да си спомни точните думи от разговора им с Уил.

— За времето?

— Тя ме попита, дали навън е още толкова горещо, а аз отговорих, че що се отнася до мен, никога не е прекалено горещо, тя попита откъде съм, казах й, че току-що съм се преместила от форт Майърс.

— Казала си й, че си се преместила току-що?

— Имах предвид „ние“.

— Но не си го казала, нали?

— Не зная. Вероятно съм го казала. Сигурна съм, че така трябва да е било.

— Кажи ми какво каза.

— Че току-що сме се преместили от форт Майърс.

— Говорила ли си за мен?

— Какво? Не.

— Какво й каза?

— Нищо. Нищо не съм й казала за теб.

— Не си споменала и дума за отрудения си съпруг, когото се закле, че ще обичаш и ще му се подчиняваш? За скорошното ми назначение в „Маями дженерал“? Че съм на конференция по рентгенология в Тампа и няма да се върна до събота вечерта? Нищо от това ли не си споменала?

— Не.

— Защо не?

— Какво?

— Тя не пита ли?

— Не.

— Питала е само за времето — констатира той.

— Да. И откъде съм.

— А после? Тя просто така спомена, че е свободна да ходи на кино посред нощ с теб в петък вечер, една от най-натоварените нощи в седмицата, както си представям, за място, наречено „Дивата зона“?

— Не си спомням какво каза.

Сузи не видя юмрука на Дейв, докато не се стовари на страната й. Тя се препъна назад в тъмната всекидневна, хвана се за масичката до дивана, за да не падне, и се стовари върху лампата.

— Вдигни я — изкомандва той, пристъпяйки към нея.

Сузи се помъчи да върне лампата на старото й място върху малката, детелинообразна масичка.

— Какво, наистина ли ме мислиш за толкова глупав? Мислиш, че не разбирам кога ме лъжеш? — произнесе с яд той, блъсна отново лампата на пода и нежният абажур с цвят на слонова кост, се изхлузи.

— Вдигни я.

Сузи отново върна лампата на масата. Той отново я събори.

— Намести проклетия абажур.

Тя заопипва с треперещи пръсти вече жестоко смачкания абажур и най-накрая успя да го закрепи на място.

— А сега я вдигни — заповяда отново той.

Сузи побърза да я премести, но ръката му вече се спускаше. Лампата се изтръгна от дланта й, абажурът се изхлузи и полетя към тавана, а овалната основа в коралов цвят се размина с тъкания в бежово и зелено килим и се разби в студения мраморен под.

— О, Господи — проплака Сузи, когато той се спусна към нея, издърпа я на краката и я хвърли към отсрещната стена. До главата, й известната черно-бяла фотография на моряк, прегърнал жена насред Таймс Скуеър в края на Втората световна война се разклати несигурно за няколко секунди, преди да падне на пода.

Сега вече нищо не може да го спре, знаеше си Сузи, затова затвори очи, остави се на юмруците му и зачака всичко да свърши.