Маркиз дьо Сад
Йожени дьо Франвал (Трагическа новела)

Поуката за човека и изправянето на нравите му е единствената задача, която си поставяме в тази новела. Надявам се, че като я прочетете, ще вникнете в голямата опасност, която тегне над хората, които си позволяват всичко, за да задоволят своите желания! Дано се уверите, че доброто възпитание, богатствата, дарбите, даровете на природата отклоняват човека от правия път, когато задръжките, доброто поведение, мъдростта, скромността не ги съпътствуват. Ето истините, които искаме да ви покажем. Простете ни чудовищните подробности, с които сме принудени да разкажем ужасното престъпление. Но можем ли да възбудим възмущението ви, ако нямаме смелостта да разкрием злините такива, каквито са.

Рядко е всичко да се съчетава в човека, за да бъде той честит. Ако е надарен от природата, то не ще да е богат. Ако пък е богат, то природата ще го е ощетила. Изглежда божията ръка е пожелала да ни покаже във всеки човек, както и в най-възвишеното сътворено от нея, че равновесието е първият закон на всемира и то слага ред едновременно във всичко, което се случва, във всичко живо.

Франвал живееше в Париж, където беше роден. Притежаваше около четиристотин хиляди ливри рента и имаше чудесен ръст, лице и беше много надарен, но за съжаление, под тази съблазнителна външност се криеха много пороци, които, превърнати в ежедневие, водят бързо до престъпления. Безпорядъчното въображение, което не може да се опише, беше първият недостатък на Франвал. Човек никога не може да се избави от него, защото то се подхранва още повече при отслабване на силите. Колкото по-малко може човек, с толкова повече неща се захваща, колкото по-малко действа, толкова повече измисля. Всяка възраст носи нови идеи, а засищането, вместо да укроти, прави човека още по-фин в гибелните му намерения. Както вече казахме, Франвал притежаваше всички прелести и дарби на младостта. Но той презираше нравствените и религиозни задължения, и учителите бяха безсилни да му втълпят някое от тях.

В този век, когато най-опасните книги са в ръцете на децата, както в ръцете на техните родители и гувернантки, дързостта минава за философия, неверието — за сила, свободомислието — за въображение, хората се смееха на свободомислието на Франвал, миг по-късно го ругаеха, а после го хвалеха. Бащата на Франвал, голям привърженик на модните софизми, пръв насърчаваше и насочваше своя син към тези въпроси, сам му даваше книги, които можеха да го покварят по-бързо. Кой учител би успял след всичко това да му втълпи принципи, различни от тези на дома, в който беше задължен да се харесва.

Както и да е — Франвал загуби твърде млад родителите си. Когато стана на деветнадесет години, един стар чичо, който почина малко след това, му завеща всички имоти, които трябваше да му принадлежат един ден, при условие, че се ожени.

С това богатство г-н дьо Франвал лесно щеше да си намери жена. Имаше много кандидатки, но той помоли чичо си само за едно — да му намери младо момиче, което да няма много роднини. За да удовлетвори желанието на своя племенник, старият човек се насочи към някоя си г-ца дьо Фарней, дъщеря на банкер, която имаше само майка, и, макар и младичка, на петнадесет години, притежаваше шестдесет хиляди ливри рента и най-прелестното личице в Париж — лице на мадона, на което бяха изписани едновременно чистота и благост, под фините черти на любовта и грацията… Тя имаше хубави дълги руси коси, сини очи, в които се четеше нежност и скромност, тънко и гъвкаво кръстче, гладка и свежа кожа, с безброй дарби и живо въображение, но беше и малко тъжна и меланхолична, и обичаше книгите и самотата. Изглежда природата дарява тези качества само на лица, които е отредила да бъдат нещастни, за да смекчи горчивината на болката и да я преживяват с мрачно и трогателно сладострастие, като предпочетат сълзите пред вятърничавата радост на щастието, която е толкова лека и повърхностна.

По време на задомяването на дъщеря си г-жа дьо Фарней, на тридесет и две години, също беше умна, очарователна, но може би прекалено резервирана и строга. Тя желаеше щастието на своето единствено дете и кого ли не бе попитала в Париж за този брак. Понеже нямаше други близки, които да я посъветват, освен няколко безсърдечни приятели, на които им беше все едно, и я убеждаваха, че младежът, когото предлагаха на дъщеря й, е несъмнено най-доброто, което можела да намери в Париж, и щяло да бъде непростимо да пропусне подобен шанс. Така и стана. И тъй като младите имаха достатъчно средства да си създадат собствен дом, още в първите дни те се настаниха в отделна къща.

В сърцето на младия Франвал нямаше нито един от пороците, свързани с лекомислието, разпиляността и глупостта, които пречат на мъжа да се оформи, преди да навърши тридесет години. Той разчиташе на себе си, обичаше реда, знаеше много добре как се поддържа дом и имаше всички необходими качества за щастлив семеен живот. Пороците му бяха от друг род — става дума за грешки на зрялата възраст, отколкото непостоянството на младостта… за преструвката, за интригата… за злобата, за коварството, за егоизма, за политиката на хитростта… които прикриваше умело, елегантно и красноречиво… с безкрайната си духовитост и съблазнителна външност. Такъв бе човекът, за когото ще говорим.

Г-ца дьо Фарней, която според обичая, се беше запознала само месец преди да се свърже със съпруга си, бе заблудена от фалшивия блясък и се подлъга по него. Тя от сутрин до вечер с радост го съзерцаваше, обожаваше го и работите дори бяха дошли дотам, че може би щеше да стане страшно за младата особа, ако нещо попречеше за гладкото развитие на този брак, който беше най-голямото щастие в живота й, както сама казваше.

Що се отнася до Франвал, той беше философ по отношение на жените, както и на всичко останало в живота, и гледаше студено и невъзмутимо на очарователната дама.

„Жената, която ни принадлежи — казваше той, — е същество, което съдбата поставя под наша власт. Тя трябва да е кротка и покорна… много разумна, не че аз държа много на предразсъдъците за опозоряването, което може да ни лепне една съпруга, когато подражава на нашата разюзданост, но човек не обича друг да посяга на неговото. Всичко останало е неизменно и не ни прави по-щастливи.“

С такива чувства у съпруга беше лесно да се предскаже, че щастие и рози не очакват нещастното момиче, което се е свързало с него. Почтена, чувствителна, добре възпитана и пламнала от любов по единствения мъж, който я вълнуваше на този свят, през първите години г-жа дьо Франвал си носеше оковите, без да подозира робството. Тя лесно можеше да види, че събира само трохите в овършаното поле на брака, но се радваше и на това, което й оставяха. Тя беше възможно най-изискана и внимателна в кратките моменти, отделени за нейната нежност, и тогава Франвал можеше да намери всичко, което тя смяташе, че е необходимо за щастието на скъпия й съпруг.

Най-доброто доказателство, че Франвал изпълняваше понякога своите задължения, беше, че още след първата година на техния брак жена му, тогава на шестнадесет години и половина, роди дъщеря, по-красива и от самата нея, която бащата нарече Йожени… Йожени, едновременно чудо на природата и олицетворение на нейните тъмни сили.

Още щом детето дойде на бял свят г-н дьо Франвал си намисли ужасни неща и веднага я отдели от майката. До седемгодишна възраст Йожени беше поверена на жени, в които Франвал беше сигурен, които се грижеха само да я направят добра и да я научат да чете, но съзнателно не изградиха у нея религиозни и нравствени устои, необходими на девойка на нейната възраст.

Скандализирани от това поведение, г-жа дьо Фарней и нейната дъщеря отправиха упреци към г-н дьо Франвал, който отговори хладнокръвно, че желае да направи дъщеря си щастлива, а не да й втълпява химери, които само плашат мъжете, без да им бъдат полезни; че момичето трябва само да умее да се харесва и може спокойно да не знае глупостите, които са плод единствено на човешкото въображение, ще внасят смут в живота й и нито ще повдигнат духа й, нито ще я направят по-грациозна. Тези думи никак не се харесаха на г-жа дьо Фарней, която почиташе възвишеното и бе далеч от земните удоволствия. Набожността е слабост, присъща на напредналата възраст, или на влошеното здраве. Увлечени в морето на страстите, ние не се тревожим за бъдещето, което ни се струва много далечно, но когато силата ни отслабне… когато се приближаваме към края… и всичко ни напуска, се устремяваме към бога, за когото сме чували в детството си и ако според философията тази илюзия е също така фантастична като първата, то поне не е толкова опасна.

Тъщата на Франвал нямаше роднини… не беше твърда и самоуверена, а и както вече казахме, имаше само няколко случайни приятели… готови да се измъкнат при първото затруднение… Налагаше й се да се бори против един любезен, млад, добре поставен зет и тя реши доста разумно, че е по-лесно да се запазят добрите отношения, отколкото строго да се опълчи на един мъж, който в случай, че се осмелят да се мерят с него, ще разори майката и ще държи дъщерята под ключ. След като се осмели да направи няколко забележки и видя, че това не води до никъде, тя млъкна.

Франвал беше сигурен в своето превъзходство, забелязваше, че се страхуват от него. Скоро съвсем престана да се стеснява от каквото и да било и като се задоволяваше с леки преструвки, само заради общественото мнение, тръгна право към своята ужасна цел.

Щом Йожени навърши седем години Франвал я заведе при жена си. Нежната майка не беше виждала своето дете, откакто го беше родила и не можеше да й се нарадва — галеше я, притискаше я до гърдите си, обсипваше я с целувки и я обливаше със сълзи. Когато пожела да види нейните умения, установи, че Йожени можеше само да чете гладко, че се радваше на добро здраве и беше красива като ангел. Ново отчаяние обзе г-жа дьо Франвал, когато видя, че дъщеря й нямаше понятие от вероучение.

— Господине, — каза тя на съпруга си — защо не я възпитавате за света, в който живее? Нима благоволявате да мислите, че тя не ще живее в него само миг като нас, за да се потопи след това във вечността? Защо искате да я лишите от блаженството в нозете на Всевишния, който й е вдъхнал живота?

— Ако Йожени не знае нищо, госпожо — отговори Франвал, — ако не бъде посветена в максимите, тя няма да бъде нещастна. Защото, ако те са верни, Всевишният справедливо ще я накаже за нейното невежество, но ако са неверни, защо да й говорим за тях? По отношение на другите грижи за нейното възпитание, доверете ми се, моля ви. Още от днес аз ставам неин учител и ви уверявам, че след няколко години вашата дъщеря ще надмине всички деца на нейната възраст.

Г-жа дьо Франвал се опита да настоява, като говореше ту със сърцето си, ту с разума си, дори пророни няколко сълзи, но Франвал, който съвсем не се трогна, като че ли не ги забеляза. Той накара да вземат Йожени и каза на майка й, че ако се противопостави по някакъв начин на възпитанието, което той възнамерява да даде на своята дъщеря, или ако понечи да я насочи по друг път, тя не ще изпита радостта да я вижда, защото той ще изпрати Йожени в един от неговите замъци, откъдето повече не ще излезе. Г-жа дьо Франвал бе свикнала да се подчинява и млъкна. Тя помоли съпруга си да не я разделя от скъпата й дъщеря и хлипайки обеща с нищо да не смущава възпитанието, което той й готвеше.

От този момент г-ца дьо Франвал беше настанена в много хубав апартамент до този на баща й, заедно с една интелигентна гувернантка, една помощник-гувернантка, една камериерка и две момиченца на нейната възраст, които трябваше само да я забавляват. Наеха учители по писане, рисуване, поезия, естествена история, декламация, география, астрономия, гръцки, английски, немски, италиански, фехтовка, танци, езда и музика. Йожени ставаше в седем часа, независимо от сезона. Тичаше през градината и отиваше да изяде едно голямо парче ръжен хляб, което беше цялата й закуска. Връщаше се в осем часа, прекарваше няколко минути в апартамента на баща си, който лудуваше с нея и я учеше на дребни светски игри. До девет часа тя подготвяше домашните си. Тогава идваше първият учител. Тя приемаше петима до два часа след обяд. Хранеше се с двете си приятелки и гувернантката, но й сервираха отделно. Обядът се състоеше от зеленчуци, риба, сладкиши и плодове, никога не включваше месо, нито супа, вино, алкохолни напитки или кафе. От три до четири часа Йожени отиваше в градината да играе с малките си дружки на топка, кегли, на хвърчило, или да потичат. Чувстваха се на воля през всички сезони. Нищо не ги притесняваше. Никога не ги стягаха със смешните банели, опасни за стомаха и за гърдите, които пречеха на дишането и неизбежно увреждаха дробовете. От четири до шест часа г-ца дьо Франвал приемаше други учители. И тъй като не всички можеха да дойдат в един и същи ден, останалите идваха на следващия ден. Три пъти седмично Йожени ходеше на театър с баща си в малките ложи с решетки, които той наемаше целогодишно. В девет часа тя се връщаше и вечеряше. Тогава й сервираха само зеленчуци и плодове. От десет до единадесет часа, четири пъти седмично, играеше с гувернантките, четеше романи, а после си лягаше. През трите останали дни, когато Франвал вечеряше у дома, тя прекарваше в апартамента на баща си и това време беше използвано за така наречените негови лекции. С тях той втълпяваше на дъщеря си своите максими за морала и религията. От една страна той й казваше това, което мислеха някои хора по тези въпроси, а от друга й обясняваше кое е приемливо.

Като имаме предвид, че беше много умна, че имаше широки познания и остра мисъл, и че вече й беше дошло времето за младежки увлечения, лесно можем да си представим колко бързо напредваше Йожени. Но тъй като недостойният Франвал далеч не целеше само духовното й развитие, то неговите лекции рядко завършваха, без да запалят сърцето й. Този ужасен човек беше намерил най-добрия начин да се хареса на дъщеря си. Той толкова изкусно я покоряваше, така допринасяше за нейното образование и развличане, така пламенно предусещаше всичко, което можеше да й бъде приятно, че и в най-блестящите среди Йожени не виждаше никой по-привлекателен от баща й. Още преди той да й се обясни, невинното слабо създание беше събрало за него в младото си сърце всички чувства на приятелство, признателност и нежност, които трябва винаги да водят до пламенна любов. За нея нямаше друг, освен Франвал. Тя виждаше само него и се бунтуваше при мисълта за всичко, което би могло да ги раздели. Тя бе готова да му даде всичко — и честта, и хубостта си, макар че тези жертви бяха нищожни за човека, когото обожаваше. Тя бе готова да пролее кръвта си и да му подари живота си, ако той го пожелае.

Но не по същия начин биеше сърцето на г-ца дьо Франвал за нейната уважавана и нещастна майка. Бащата умело беше убедил дъщеря си, че като негова съпруга, г-жа дьо Франвал била много придирчива и не му давала възможност да прави за своята скъпа Йожени всичко, което му диктуваше сърцето. Така постепенно на мястото на полагаемото се уважение и нежност към майка й, в душата на младата особа се загнездиха омразата и ревността, които бащата ловко подхранваше.

— Приятелю, братко — казваше понякога Йожени на Франвал, който не желаеше дъщеря му да го нарича по друг начин — тази жена, която наричаш твоя, това същество, което според теб ме е родило, е много взискателно, щом като иска да си винаги при нея. Та тя ме лишава от щастието да прекарам живота си с теб… Аз никога не ще обичам тази, която ми отнема сърцето ти.

— Скъпа приятелко, — отговаряше Франвал, — никой в този свят не ще има по-голяма власт над мен от теб. На връзките между тази жена и твоя най-добър приятел, крито са плод на традицията и обществените условности, аз гледам философски и те не могат да наранят нашите отношения… ти винаги ще бъдеш предпочитана, Йожени. Ти ще си ангелът и светлината на моите дни, светъл лъч в душата и живота ми.

— О, колко сладки са тези слова! — отговори Йожени. — Повтаряй ги често, приятелю… Да знаеш колко ме ласкае твоята нежност! — Тя хвана ръката на Франвал, притисна я до сърцето си и додаде: — Виж, виж, чувам ги със сърцето си.

— Нека твоите нежни милувки ме успокоят — отговори Франвал, притискайки я в обятията си…

Така поквареният баща прелъстяваше клетото момиче без никакви угризения.

Междувременно Йожени навърши четиринадесет години, а тъкмо на тази възраст Франвал искаше да консумира своето престъпление. Потресаващо!… Но той го извърши.

В самия ден, когато тя стигна до тази възраст, или по-скоро в деня, когато я навърши, двамата бяха на село сами — без роднини и без досадници. Графът премени своята дъщеря като онези девици, които някога били посвещавани в храма на Венера. В единадесет часа я въведе в разкошен салон, където газени пердета смекчаваха светлината, а мебелите бяха обкичени с цветя. Трон от рози се издигаше по средата. Франвал отведе дъщеря си до него.

— Йожени, — и каза той, като я постави да седне, — бъди днес кралица на моето сърце и ми позволи да те обожавам на колене.

— Ти да ме обожаваш, братко мой… та нали дължа всичко на теб, ти ме създаде, ти ме образова… Ах, остави ме по-скоро аз да падна в нозете ти. Там е моето място и дъхът ми се слива с твоя.

— О, моя нежна Йожени, — каза графът, настанявайки се до нея на отрупаните с цветя столове, които трябваше да послужат за неговия триумф. Ако наистина вярваш, че ми дължиш нещо и чувствата ти са искрени, има начин да ме убедиш.

— Но как, братко мой? Кажи ми го бързо, нямам търпение.

— Йожени, пожертвай за мен всички прелести, с които природата щедро те е надарила.

— Но защо питаш? Не си ли господар на всичко? Това, което си създал, не ти ли принадлежи, може ли друг да се радва на твоето творение?

— А не мислиш ли за човешките предразсъдъци…

— Ти никога не си ги крил от мен.

— Но аз не искам да ги престъпя без твоето разрешение.

— Не ги ли презираш като мен?

— Така да бъде, но аз не желая да те насилвам, нито да те съблазнявам. Разчитам само на любовта ти за благодеянията, за които моля. Ти познаваш света, показах ти всичките му прелести. Недостойна хитрост за мен би било да крия мъжете от погледа ти, да не ти позволявам да виждаш друг, освен мен. Има ли на земята друг, когото предпочиташ? Кажи бързо кой е той, аз ще го намеря накрай света и веднага ще го доведа в обятията ти. С една дума, аз ти желая щастие, ангел мой, твоето щастие ми е по-скъпо от моето. Сладостните удоволствия без любов не струват нищо. Сама трябва да решиш. Дойде моментът да се отдадеш, но ти ще избереш жреца, който ще извърши жертвоприношението. Отказвам се от тази сладостна чест, ако не я получа от сърце. Винаги ще се стремя да бъда достоен за теб, но ако предпочиташ друг, ще доведа любимия ти и ако не съм съумял да пленя сърцето ти, то поне ще заслужа твоята нежност, ще бъда приятелят на Йожени, неуспял да стане неин любовник.

— Ти си всичко за мен, братко, ти си всичко за мен — каза Йожени, изгаряща от любов и желание. — На кого искаш да се принеса в жертва, ако не на единствения, когото обожавам? Кой на този свят може да бъде по-достоен от теб за нищожните прелести, които желаеш… и които вече горещите ти ръце опипват пламенно! Не виждаш ли огъня, който ме обзема, не виждаш ли, че и аз като теб, нямам търпение да позная удоволствието, за което говориш? Ах, вземи ме, братко мой, най-добър приятелю, направи от твоята Йожени своя жертва, принесена от твоите ръце, тя винаги ще е тържествуваща.

Познаваме пламенния Франвал. Изящните му маниери трябваше да му послужат само, за да прелъсти по-фино и да злоупотреби с доверчивостта на своята дъщеря. След като успя да отстрани всички препятствия благодарение на възпитанието, което бе дал на това отворено и любознателно момиче, както и на умението, с което я пленяваше до последния миг, той постигна своята коварна победа и безнаказано прелъсти девойката, която природата му е поверила да брани.

Изминаха няколко дни във взаимно опиянение. Йожени, вече на възраст да опознае любовното удоволствие, бе насърчавана от него и му се отдаваше вдъхновено. Франвал разкри всички загадки и тъй като се държеше все по-нежно и внимателно, все по-здраво задържаше завоюваното. Тя желаеше да го приема в хиляди храмове едновременно, тя обвиняваше своя приятел в бедно въображение. Струваше й се, че крие нещо от нея. Оплакваше се от възрастта си и от наивността, която може би не я правеха достатъчно съблазнителна. А ако тя желаеше да учи все повече и повече, то беше само, за да се сдобие с нови средства да подсилва пламъка на своя любовник.

Завърнаха се в Париж, но престъпните удоволствия така бяха опиянили този извратен човек и бяха толкова ласкателни за тялото и душата му, че нямаше място за постоянството, което обикновено слагаше край на любовните му връзки. Той безумно се влюби и обладан от тази опасна страст, жестоко изостави жена си… Каква жертва, уви! Г-жа дьо Франвал, тогава на тридесет и една години, беше в разцвета на силите си. Следите от тъгата и мъката, които я терзаеха, я правеха още по-красива. Обляна в сълзи, с небрежно разпилени коси по снежнобялата си шия, с устни, впити в портрета на неверния си съпруг и тиран, тя приличаше на красивите мадони, които Микеланджело е рисувал в лоното на страданието. Обаче тя все още не знаеше това, което щеше повече да вгорчи мъката й. Начинът, по който просвещаваха Йожени, основните неща, които не й казваха, или за които се говореше така, че да ги намрази, увереността, че задълженията, които Франвал пренебрегваше, никога нямаше да станат достъпни за дъщеря й, кратките мигове време, в които й позволяваха да вижда момичето, страхът, че особеното възпитание щеше да доведе рано или късно до престъпления, отклоненията на Франвал, неговата ежедневна грубост към нея… докато тя непрекъснато се стремеше да предугажда желанията му и не познаваше други удоволствия, освен да събуди неговия интерес или да му хареса… — това бяха дотогава единствените причини за нейното огорчение. Какви ли болезнени стрели щяха да проникнат в тази нежна и чувствителна душа, когато научи всичко!

Все пак, образованието на Йожени продължаваше. Тя сама беше пожелала да има учители до шестнадесетгодишна възраст и нейните широки дарби и познания, както и все по-грациозната й фигура обвързваха по-силно Франвал. Лесно можеше да се види, че той никога не е обичал нищо, колкото Йожени.

Привидно малко неща се промениха в живота на г-ца дьо Франвал — само лекциите, както и по-честото оставане насаме с баща й, което продължаваше до късно посред нощ. Единствената гувернантка на Йожени беше в течение на нещата, но й имаха пълно доверие и не се страхуваха от нейната недискретност. Освен това Йожени започна да се храни с родителите си. Това обстоятелство в къща като тази на Франвал скоро даде възможност на Йожени да се запознае с обществото и да бъде по-желана за съпруга. Поискаха я много хора. Франвал беше сигурен в любовта на дъщеря си и не се страхуваше от тези предложения, така че изобщо не се бе сетил, че тайната може да бъде разкрита.

В един разговор с дъщеря си — благоволение страстно жадувано от г-жа дьо Франвал, което получаваше толкова рядко, нежната майка каза на Йожени, че г-н дьо Колене я иска за жена.

— Вие познавате този мъж, дъще моя — каза г-жа дьо Франвал. — Той ви обича и е млад, любезен. Един ден ще бъде богат, той чака само вашето съгласие… Само да се съгласите, дъще моя… какъв отговор да дам?

Изненадана, Йожени се изчерви и отговори, че все още няма желание за брак, но майка й би могла да се допита до баща й, а тя ще се подчини на волята му.

Г-жа дьо Франвал, не виждайки нищо странно в този отговор, изчака няколко дни, най-сетне намери случай да поговори с мъжа си и му предаде намеренията на семейството на младия Колене, думите, които самият той бе казал и отговора на дъщеря си.

Естествено, Франвал знаеше всичко, но се престори не без известно усилие:

— Госпожо, — каза той сухо на своята съпруга — моля ви настойчиво да не се занимавате изобщо с Йожени. Видяхте колко грижи положих, за да я отдалеча от вас. Трябваше да разберете колко държа да не взимате отношение по това, което я засяга. За сетен път ви заповядвам да не се месите… лаская се при мисълта, че сме се разбрали по този въпрос.

— Но какво да отговаря, господине, след като се обръщат към мен?

— Ще кажете, че съм поласкан от честта, която ми оказват, но моята дъщеря има дефекти по рождение, които не й позволяват да встъпи в брак.

— Но това не е вярно, господине! Защо искате да го казвам и защо лишавате единствената си дъщеря от щастието, което може да намери в брака?

— Бракът направи ли ви щастлива, госпожо?

— Вероятно не всички жени са направили моята грешка, някои може би са успели да задържат съпруга си близо до себе си — продължи тя с въздишка, — а може би и не всички съпрузи приличат на вас.

— Всички жени са фалшиви, ревниви, властни, кокетни или набожни… Всички мъже са коварни, непостоянни, жестоки или деспоти. Такива са в целия свят, госпожо. Не се надявайте на чудо.

— Все пак всички се женят.

— Да, глупаците или безделниците. Човек се жени — казал един философ — само когато не знае какво прави, или когато вече не знае какво ще да направи.

— Значи да оставим света да загине?

— А защо не? Защо да не се изкорени отровното цвете?

— Вие сте прекалено строг към Йожени и тя едва ли ще ви е признателна за това…

— Мислите ли, че този брак ще й хареса?

— Тя каза, че вашите заповеди са закон за нея.

— Е, добре, госпожо, аз пък заповядвам да се откажете от този брак.

И г-жа дьо Франвал не пропусна да предаде на майка си целия разговор, който проведе със съпруга си, а г-жа дьо Фарней, по-фина и привикнала с последиците на увлеченията, отколкото нейната дъщеря, веднага заподозря, че тук има нещо противоестествено.

Йожени рядко виждаше баба си, най-много за час по някакъв повод и то винаги в присъствието на Франвал. Но г-жа дьо Фарней искаше да си изясни нещата и един ден помоли зет си да изпрати внучката й и да я остави при нея целия следобед, за да я разсее от пристъпа на мигрена. Франвал отговори кисело, че Йожени няма от какво да се страхува, освен от истеричните припадъци, че ще я заведе, но че не можела да остане дълго, защото трябва да се яви на курса по физкултура, който следваше упорито.

Пристигнаха при г-жа дьо Фарней, която не скри от зет си колко я изненадва отказа от предложения брак.

— Мисля, че без страх можете да позволите на вашата дъщеря само да ме увери в дефекта, който не й позволява да се омъжи.

— Няма значение дали има дефект, госпожо — каза Франвал малко изненадан от искането на неговата тъща, — факт е, че ще ми бъде много мъчно да омъжа моята дъщеря, а и още съм много млад за подобни жертви. Когато стане на двадесет и пет години, да постъпва както й харесва, но да не разчита на мен дотогава.

— И вие ли така мислите, Йожени? — попита г-жа дьо Фарней.

— Не съвсем, госпожо, — каза г-ца дьо Франвал много твърдо. — Господинът ми позволява да се омъжа на двадесет и пет години, а аз заявявам пред вас и пред него, че в живота си няма да се възползвам от това позволение… което ще почерни дните ми.

— На вашите години не се мисли така, госпожице — каза г-жа дьо Фарней. — Във всичко това има нещо странно, което ще се наложи да разкрия.

— Права сте, госпожо, — каза Франвал, отвеждайки дъщеря си. — Вие ще направите дори много добре да използвате своя свещеник, за да стигнете до ключа на загадката, а когато впрегнете умело всичките си сили и най-сетне разберете, надявам се, че ще ми кажете дали съм прав, или греша като се противопоставям на брака на Йожени.

Сарказмът, който влагаше Франвал по отношение на църковните съветници на своята тъща беше насочен към една уважавана личност, която е време да представим, защото в следващите събития ще го видим как действува.

Ставаше въпрос за духовния наставник на г-жа дьо Фарней и нейната дъщеря — един от най-добродетелните мъже, които са се раждали във Франция. Г-н дьо Клервил беше честен, благочестив, преизпълнен с чистота и мъдрост, далеч от всички пороци на неговия сан, с една дума — притежаваше качества, с които радваше хората и им помагаше. Той беше сигурна опора на бедните, искрен приятел на заможните, утешител на нещастните, достоен, изключително мил и чувствителен човек.

След като го попита, разумният Клервил отговори, че преди да изкаже мнение, трябва да разбере защо г-н дьо Франвал се противопоставя на брака на дъщеря си. Въпреки че г-жа дьо Фарней подхвърли няколко думи, които го насочиха към евентуално любовно приключение, благоразумният духовен наставник отхвърли това предположение като го намираше много обидно за г-жа дьо Франвал и нейния съпруг и се оттегли, преизпълнен с възмущение.

„Предположението ви по оскърбителност е равно на престъпление, госпожо, казваше понякога почтеният човек. Неправдоподобно е да се предполага, че един разумен човек ще прекрачи доброволно всички бариери на целомъдрието и спирачки на добродетелта, затова с крайно отвращение мисля за подобни прегрешения. Не бива често да се усъмнявате в порока. Обикновено го правим от самолюбие, почти винаги сляпо сравняваме нещата в душата си и набързо допускаме злото, за да се почувствуваме по-добри от другите. Но нека поразмислим не е ли по-добре, госпожо, едно тайно прегрешение никога да не се разкрива, отколкото прибързано да редим измислици и с лека ръка да произнесем присъди над хора, които нямат никакви простъпки, освен тези, които им е предписала нашата гордост? Нима не е така? Нима не е по-важно да се попречи на разрастването на престъплението, отколкото то да се накаже? Когато грехът е в сянка, той замира. А като го разгласим, скандалът е сигурен и се разпалват страстите, които водят до подобни престъпления. Престъпникът смело е прегрешил, а след това лелее надеждата, че следващия път ще има по-голям късмет. Така не се дава урок, а съвет, който го подтиква към нови изблици, на които може би никога не би се осмелил, ако не беше шумно разкрит… но хората мислят, че това е справедливо… а то е само криво разбрана строгост, или проява на собственото им тщеславие.“

При този пръв разговор не се взе друго решение, освен да се проверят точно причините за отлагането на брака на Йожени от Франвал и тези, които караха дъщерята да се съгласи. Решиха да не предприемат нищо преди мотивите да бъдат разкрити.

— И тъй, Йожени — каза Франвал вечерта на своята дъщеря, — както виждате, искат да ни разделят, ще успеят ли, мое дете?… Ще успеят ли да разкъсат най-сладката връзка на моя живот?

— Никога… никога, не се страхувай, мили приятелю! Тази връзка ми е толкова скъпа, колкото и на теб. Ти никога не си ме лъгал, ти от самото начало ми каза, че тя не може да бъде приета от хората. Но аз не се побоях да тръгна срещу нравите и обичаите, които навред са толкова различни. В тях няма нищо свято! Аз сама пожелах нашата връзка, аз я създадох без угризения. Не се страхувай, няма да я прекъсна.

— Уви! Кой знае?… Колене е по-млад от мен… Той има всичко, необходимо, за да те очарова. Може би си все още заслепена от безумието… Възрастта и факлата на разума ти скоро ще ме свалят от пиедестала, ще съжалиш за стореното, ще ми го кажеш и аз няма да си простя!

— Не! — поде твърдо Йожени. — Аз обичам само теб. И ще съм най-нещастната жена, ако трябва да се омъжа… Аз, — продължи тя топло — няма да се свържа с чужд човек, който няма да има като теб всички основания да ме обича, за да служа на чувствата и желанията му. После той ще ме изостави и презре и какво ще правя сетне? Ще стана лицемерно добродетелна, набожна или развратна? А не, не. Предпочитам да бъда твоя любовница, приятелю. Да, аз сто пъти предпочитам така, отколкото да бъда принудена да играя в обществото някоя от тези позорни роли… Но защо е този разговор? — продължи Йожени с горчивина… — Знаеш ли, приятелю? Защо? Заради жена ти ли?… Само тя… Нейната неумолима ревност… Не се съмнявай, това е единствената причина за нещастието, което тегне над нас… Не я коря. Всичко е толкова просто… всичко е ясно… тя прави това, за да те запази за себе си. Какво ли не бих направила на нейно място, ако някоя се опиташе да ми отнеме твоето сърце!

Франвал беше необичайно развълнуван и непрекъснато целуваше дъщеря си, а тя се почувствува още по-силна от тези престъпни целувки и с най-жестока мисъл и непростимо безразсъдство каза между другото на баща си, че единственият начин да се спасят, е да намерят любовник на майка й. Тази идея развесели Франвал, но той беше много по-лош от дъщеря си и за да засили неусетно омразата към своята жена в младото й сърце, той отговори, че това отмъщение му изглежда много леко, но има други начини да се направи нещастна една жена, когато тя дразни мъжа си.

Така изминаха няколко седмици, през които Франвал и неговата дъщеря решиха най-сетне да изпълнят първия план, замислен за отчаяние на добродетелната съпруга от това чудовище, което основателно си мислеше, че преди да пристъпи към по-недостойни действия, трябваше поне да опита с любовника — така щеше да има основания и за другите си намерения, а и ако успееше, г-жа дьо Франвал неминуемо нямаше да се занимава толкова с прегрешенията на другите, защото самата тя ще е извършила такива. За да се справи с тази задача, Франвал прехвърли на ум всички млади мъже, които познаваше и като помисли добре, се спря на Валмон, който единствен изглежда можеше да му послужи.

Валмон беше тридесетгодишен, с очарователно лице, умен, с богато въображение, безпринципен, т.е. подходящ да изпълни ролята, която щяха да му предложат. Франвал го покани един ден на вечеря и като го отведе настрани при ставането от масата, му каза:

— Приятелю, винаги съм те смятал достоен за мен. Настъпи моментът, да ми докажеш, че не съм се лъгал. Искам доказателство за твоите чувства… но едно много особено доказателство.

— За какво става дума? Кажи, скъпи мой, и не се съмнявай, че ще направя всичко, за да ти бъда полезен!

— Как намираш жена ми?

— Прелестна и, ако ти не беше неин съпруг, отдавна щях да й бъда любовник.

— Темата е деликатна, Валмон, но казаното от теб не ме засяга.

— Как така?

— Ще ти се стори странно… но тъкмо защото ме обичаш… и защото съм съпруг на г-жа дьо Франвал, искам от теб да станеш неин любовник.

— Да не си полудял?

— Не, аз съм фантазьор… но капризен, а ти отдавна ме познаваш като такъв… аз искам да предизвикаш падението на добродетелта и да я хванеш в клопка.

— Каква екстравагантност!

— Нито дума, това е шедьовър на разума.

— Какво? Ти искаш да ти сложа?…

— Да, искам, настоявам за това и ще престана да те смятам за приятел, ако не ми направиш тази услуга… ще ти осигуря възможности… ще имаш много случаи… ще се възползваш от тях и като се уверя, че се е случило, ако трябва ще се хвърля в нозете ти, за да ти благодаря за любезността.

— Франвал, не ме заблуждавай. Тук има нещо много странно… Не ще предприема нищо, без да знам всичко.

— Да… но ти май си добросъвестен и нямаш достатъчно сили, за да приемеш всичко това… Нали знаеш, предразсъдъците… кавалерството… да се обзаложим ли?… Когато ти кажа, ще се разтрепериш като дете и няма да направиш нищо.

— Аз да треперя?… Действително съм объркан от мнението ти за мен, но знай, скъпи приятелю, че няма грях… няма прегрешение, от което за миг сърцето ми да потръпне.

— Валмон, заглеждал ли си се някога в Йожени?

— В твоята дъщеря?

— Или в моята любовница, ако това ти звучи по-добре.

— Ах, злодей такъв, сега те разбирам.

— Ето, че за пръв път се проявяваш като проницателен човек.

— Какво? Даваш ли честна дума, че обичаш дъщеря си?

— Да, приятелю, като Лот! Аз винаги дълбоко съм уважавал свещените книги, винаги съм бил убеден, че Бог ще е с мен, ако следвам неговите герои!… Ах, приятелю мой, лудостта на Пигмалион не ме изненадва вече… Нима грехът не е навсякъде в този свят? Не трябваше ли да се започне оттам, за да се насели света? А това, което тогава не е било зло, може ли да стане? Що за странност! Една хубава особа не би трябвало да ме изкушава само, защото съм сгрешил като съм я създал на този свят. Нима това, което трябва да ме свързва тясно с нея, ще стане основание да се отдалечим един от друг? Именно защото тя прилича на мен, защото в нея тече от моята кръв, т.е. защото има всичко, за да я обичам пламенно, затова ще трябва да я гледам с гладни очи, така ли?… Ах, какви софизми… какъв абсурд! Да оставим на глупаците тези смешни задръжки, те не са създадени за души като нашите. Царството на красотата и свещената сила на любовта не признават дребните човешки условности. Те ги помитат както слънчевите лъчи прочистват земната гръд от мъглата, която я обгръща нощем. Да оставим тези жестоки предразсъдъци, които винаги са били врагове на щастието. Ако понякога са успявали да съблазнят разума, то все е било за сметка на най-прекрасни удоволствия… нека ги презрем завинаги.

— Ти ме убеди — отговори Валмон. — Не ми е трудно да повярвам, че твоята Йожени е прелестна любовница, тя е и много по-красива от майка си. И ако тя не притежава слабостта на жена ти, от която лъха такова сладострастие, то има онази пикантност, която ни укротява и с една дума, покорява всеки, който дръзне да се съпротивлява. Ако едната има вид, че отстъпва, то другата изисква. Това, което едната позволява, другата го предлага… но сигурно има още много други прелести.

— Но аз не давам Йожени, а майка й.

— А какво те кара да правиш това?

— Жена ми е ревнива, пречи ми, непрекъснато се вглежда в мен. Тя иска да омъжи Йожени. Трябва да я накарам да прегреши, за да прикрия моите грехове. Ето защо, ти трябва да я обладаеш… забавлявай се с нея известно време… после ще й изневериш… един ден ще ви изненадам заедно… и ще я накажа, или по този начин ще си осигуря спокойствието, защото и двамата ще сме грешни… но внимавай да не се влюбиш, Валмон, бъди хладнокръвен, оплети я, но не се оставяй да те оплете. Ако в това се намесят чувства, отивам по дяволите.

— Не се страхувай от нищо, досега не се е намерила жена, която да стопли сърцето ми.

Така двамата злодеи се споразумяха и решиха само след няколко дни Валмон да се заеме с г-жа дьо Франвал, като направи всичко, за да успее… дори разкривайки признанието за любовта на Франвал, като най-мощно средство, способно да накара тази почтена жена да си отмъсти.

Йожени, която бе посветена в плана, го намери за много забавен. Безсрамното създание се осмели да каже, че ако Валмон успее в името на нейното щастие, тя ще трябва да се увери със собствените си очи в падението на своята майка, да види, че тази радетелка на добродетелта отстъпва пред удоволствието, което е отричала така упорито.

Най-сетне настъпи денят, когато най-разумната и нещастна жена щеше да получи не само най-тежкия възможен за нея удар, но и когато щеше да бъде жестоко оскърбена от своя ужасен съпруг. Той не само я беше изоставил… но и я предостави лично на онзи, чрез когото се съгласи да бъде опозорен… Каква лудост и каква безпринципност! Защо ли природата дава живот на толкова развратни души!… С няколко предварителни разговора бяха подготвили сцената. Впрочем Валмон беше доста близък на Франвал, за да може неговата жена да остане сама с него, а и това не се случваше за първи път. Тримата бяха в салона и изведнъж Франвал стана.

— Излизам — каза той. — Важно задължение налага… да ви оставя с Валмон, госпожо, но то е все едно да ви оставя при вашата гувернантка — добави той, смеейки се. — Валмон е толкова разумен… но ако се забрави, вие ще ми кажете, защото не го обичам чак толкова, че да му отстъпя своите права.

И безочливият човек се измъкна.

След няколко обикновени думи по повод шегата на Франвал Валмон каза, че намира своя приятел променен през последните шест месеца.

— Не посмях да го питам за причината — продължи той — но има вид на човек, който страда.

— Едно е сигурно — отговори г-жа дьо Франвал, — че той кара другите ужасно да страдат.

— О, господи, какво говорите? Нима моят приятел е прегрешил пред вас?

— Дано не сме стигнали още дотам!

— Благоволете да ми кажете, вие знаете колко съм сериозен и привързан към вас.

— Голяма бъркотия… покварени нрави прегрешения и то какви ли не… Можете ли да повярвате? Предлагат на дъщеря ни най-изгодния брак… а той отказва.

И тук ловкият Валмон отклонява поглед с вид на човек, който е развълнуван… който стене и не смее да каже нищо.

— Какво има, господине — поде г-жа дьо Франвал, — нима това, което ви казвам, не ви учудва? Вашето мълчание е доста странно.

— Ах, госпожо, не е ли по-добре да не говоря, да замълча, за да не отчая тази, която обичам?

— Каква е тази загадка, обяснете ми, моля ви.

— Как искате да не се страхувам да ви отворя очите — каза Валмон, грабвайки пламенно ръката на хубавата жена.

— Ох, господине, — подзе г-жа дьо Франвал много развълнувано — или не казвайте нито дума повече, или обяснете, настоявам… Положението, в което ме поставяте, е ужасно.

— Може би не толкова, колкото моето и то се дължи на вас — каза Валмон, като хвърляше към тази, която искаше да съблазни, пламенни любовни погледи.

— Но какво означава всичко това, господине? Вие започвате да ме тревожите, карате ме да искам обяснение, осмелявате се след това да ми кажете неща, които не трябва да чувам, нито пък мога да понеса. Вие ми отнемате възможността да чуя от вас това, което ме обезпокои така ужасно. Говорете господине, говорете, или ще ме доведете до отчаяние.

— Щом като настоявате, ще съм по-ясен, госпожо, и колкото и да ми струва да разкъсам сърцето ви… научете защо вашият съпруг отказва на г-н дьо Колене. Причината е ужасна… Йожени…

— И тъй?

— Е, добре, госпожо, Франвал я обожава. Днес той е по-скоро неин любовник, отколкото баща. Той би предпочел да сложи край на живота си, отколкото да отстъпи Йожени.

Г-жа дьо Франвал не беше очаквала такава фатална новина и падна в несвяст. Валмон се спусна да й помогне и когато успя, каза:

— Виждате ли, госпожо, колко струва признанието, което поискахте… Бих искал за всичко на света…

— Оставете ме, господине, оставете ме — каза г-жа дьо Франвал в състояние, което трудно може да се опише, след това толкова силно сътресение, — аз имам нужда да остана малко сама.

— Искате да ви напусна в това състояние ли? Ах, вашите страдания са и мои и аз ви моля за разрешение да ги споделя. Аз отворих раната ви, позволете ми да я излекувам.

— Франвал влюбен в дъщеря си, справедливи небеса! Това създание, което съм носила под сърцето си, то го разкъсва с такава жестокост!… Какво потресаващо престъпление… Ах, господине, възможно ли е това?… Сигурен ли сте?

— Ако се съмнявах, госпожо, щях да мълча, щях сто пъти да предпочета нищо да не ви казвам, вместо да ви тревожа напразно. От вашия съпруг знам със сигурност за този позор, той ми се довери. Както и да е, малко спокойствие, моля ви, нека видим сега по-скоро как да прекъснем тази интрига, отколкото да я изясняваме. Впрочем, вие сама можете…

— Ах, побързайте да ми кажете как… това престъпление ме ужасява.

— Съпруг с характера на Франвал, госпожо, съвсем не се оправя с добродетел. Вашият съпруг не вярва в мъдростта на жените. Дали от гордост, или от темперамента си, според него това, което те правят уж, за да се запазят за нас, е много повече за тях самите, отколкото за да ни се харесат или да ни обвържат… Извинете, госпожо, но няма да скрия от вас, че и аз мисля като него по този въпрос. Никога не съм виждал жена, която с добродетелта си да успее да се пребори с пороците на мъжа си. Поведение като това на Франвал ще го засегне много повече и скоро ще го върне при вас. Ще се събуди ревността, а знаете ли колко сърца са си възвърнали любовта чрез това безпогрешно средство. Вашият съпруг ще види тогава, че добродетелта, с която е свикнал, и която има неблагоразумието да пренебрегва, се дължи по-скоро на разума, отколкото на спокойното тяло и ще се научи действително да я уважава във вас в момента, когато повярва, че сте способна да му измените… той си въобразява… той се осмелява да казва, че ако никога не сте имали любовници, то е защото никога не са ви пожелали. Докажете му, че само от вас зависи… да отмъстите за неговите грешки и пренебрежение. Може би вие ще прегрешите, ще нарушите вашите строги принципи, но колко злини ще предотвратите и какъв съпруг ще промените! И за една лека обида на богинята, която почитате, кой жертвоприносител не би ви завел в своя храм? Ах, госпожо, аз само се обръщам към вашия разум. Чрез поведението, което се осмелявам да ви предпиша, ще си върнете Франвал, ще го плените завинаги. Иначе той ще избяга от вас. Той ще си отиде и няма да се върне вече. Да, госпожо, осмелявам се да го твърдя, ако обичате съпруга си, не се колебайте!

Г-жа дьо Франвал твърде изненадана от тези съвети, не отговори нищо известно време, а после заговори, като си спомняше погледите на Валмон и първите му думи.

— Господине, ако приема вашите съвети, към кого според вас трябва да се насоча, за да обезпокоя съпруга си?

— Ах, — провикна се Валмон, като не подозираше капана, който му бяха заложили, — скъпа и божествена приятелко… към човека, който най-много ви обича на този свят, който ви обожава откакто ви познава и се заклева в нозете ви да умре подвластен вам…

— Вън, господине, вън! — каза тогава властно г-жа дьо Франвал. — И никога повече не се появявайте пред очите ми. Вашата измама е разкрита. Вие приписвате на моя съпруг прегрешения… на които той е неспособен, само за да ме прелъстите най-коварно. Разберете, че дори да беше виновен, начинът, който ми предлагате, отвращава дълбоко сърцето ми, за да го използвам дори за миг. Безпътството на съпруга никога не оправдава греховете на жената. Напротив, то трябва да я направи по-разумна, за да може Справедливият и Вечният да я намери в печалните градове, готови да понесат последиците на гнева му и да отстрани, ако е възможно пламъците, готови да ги погълнат.

При тези думи г-жа дьо Франвал излезе и повика хората на Валмон, за да го принуди да си тръгне… силно засрамен от първия си провал.

Макар че умната жена успя да разкрие хитростите на приятеля на Франвал, неговите думи съвпадаха напълно с нейните страхове и с подозренията на майка й и тя се реши да направи всичко възможно, за да се убеди в жестоката истина. Тя отиде при г-ца дьо Франвал, разказа й какво се беше случило и се върна, решена да предприеме стъпките, които ще ви опишем.

Много отдавна хората с право са казали, че нямаме по-големи врагове от нашите слуги. Те винаги са ревниви и завистливи, опитват се да разхлабят веригите си, подпомагайки нашите грешки, които, поставяйки ни в зависимост от тях, позволяват на тяхното тщеславие поне за известно време да вземе връх над тях — нещо, което съдбата им е отнела.

Г-жа дьо Франвал подкупи една от прислужниците на Йожени с пенсия и лек и приятен живот, като дори успя да я убеди, че делото е благородно. Прислужницата склони и обеща още на следващата нощ да покаже на г-жа дьо Франвал какво става, така че да не се съмнява в своето злощастие.

Мигът настъпи. Клетата майка седеше в един кабинет до покоите, където всяка нощ нейният коварен съпруг оскърбяваше техния брак и прегрешаваше пред Бога. Йожени беше с баща си. Запалените свещи на масичката в ъгъла осветяваха престъплението… олтарът бе подготвен, жертвата застана в него, жертвоприносителят се доближи. На г-жа дьо Франвал й оставаше само разочарованието, наранената любов и смелостта. Тя счупи вратите, които я задържаха, нахлу в стаята, падна, обляна в сълзи в нозете на блудния си мъж и каза:

— Вие опропастихте живота ми — провикна се тя към Франвал, — нима съм заслужила подобно отношение… независимо от горчивите обиди, аз все още ви обичам, вижте сълзите ми… и не ме отхвърляйте. Моля ви за милост към тази нещастница, която се е поддала на своята слабост и вашите съблазни и търси щастие в лоното на позора и престъплението… Йожени, Йожени, нима ще прободеш гърдите, където си зачената? Та ти не знаеш в какво страшно престъпление участвуваш… Ела… ела… да те прегърна. Виж клетата ти майка плаче в нозете ти и те моли да не я безчестиш и да не вървиш срещу природата… Но ако и двамата ми откажете — продължи отчаяната жена, издигайки кама към гърдите си, — ето по какъв начин ще се спася от унижението. Кръвта ми ще ви опръска и само през трупа ми ще продължите вашите престъпления.

Не е трудно да разберем, че загрубялата душа на злодея Франвал лесно устоя на тази гледка, но не е за вярване, че сърцето на Йожени дори не трепна нито за миг.

— Госпожо — каза невъзмутимо поквареното момиче, — вие сте разумен човек и аз не мога да разбера как можете да вдигате такъв смешен скандал на вашия съпруг. Нима той не е господар на своите действия? И когато одобрява моите, вие имате ли някакво право да ги порицавате? Ами вашите отношения с г-н Валмон? Ние пречим ли на вашите удоволствия? Тогава благоволете да уважавате нашите. В противен случай не се учудвайте, че аз първа ще накарам вашия съпруг да вземе решението, което ще ви принуди да се съобразявате…

В този момент г-жа дьо Франвал загуби търпение и избухна гневно срещу недостойното същество, което се е самозабравило до такава степен, че да й говори така и се нахвърли върху него… Но омразният и жесток Франвал хвана жена си за косите, завлече я далеч от дъщеря си и от стаята, блъсна я надолу по стълбите и тя падна в несвяст, разкървавена на прага на стаята на една от нейните прислужници, която се събуди от ужасния шум и спаси своята господарка от гнева на тиранина, който вече бе долу, за да довърши нещастната си жертва… Прислужницата я затвори в стаята си и се погрижи за нея докато чудовищният и разгневен Франвал се върна при отвратителната си любовница да прекара спокойно нощта, сякаш нищо не се е случило, сякаш със зверското си и унизително поведение не е паднал по-ниско от най-дивото животно. Всичко бе толкова ужасно, че дори се изчервяваме като го разказваме.

Нещастната Франвал вече не си правеше никакви илюзии. Повече не можеше да продължава така. Беше ясно, сърцето на нейния съпруг, т.е. на най-скъпия й човек, вече не й принадлежи… а кой й го беше отнел? Именно тази, която й дължеше най-малко уважение… и която така нахално се бе отнесла с нея. Тя се беше усъмнила, че ухажването на Валмон всъщност е отвратителен капан, който да я накара да прегреши. В случай, че не успееше, прегрешението щеше да й се припише, за да се оправдае сто пъти по-ужасното престъпление по отношение на нея.

Така щеше да стане. Като научи за провала на Валмон, Франвал го ангажира да замени истината с измама и недискретност… да заяви високо, че е любовник на г-жа дьо Франвал. Замислиха да напишат отвратителни фалшиви писма, които недвусмислено да потвърдят любовните отношения на госпожата с Валмон, на който злощастната съпруга не се беше поддала.

Изпаднала в отчаяние и наранена на много места по тялото г-жа дьо Франвал тежко се разболя. Жестокият й съпруг отказваше да я види и нищичко не искаше да знае за състоянието й. Той замина с Йожени за село, под предлог, че в дома имало треска и той не искал да излага на опасност дъщеря си.

Валмон неведнъж похлопа на вратата на болната г-жа дьо Франвал, но тя не го прие нито веднъж. Тя се беше затворила с нежната си майка и г-н Клервил и не се срещаше с никого. В обкръжението на най-близките й хора, които с топли грижи я успокоиха и я върнаха към живота, след четиридесет дни тя вече беше в състояние да приема посетители. Тогава Франвал върна дъщеря си в Париж и заедно с Валмон се въоръжиха със средства, за да парират удара, който г-жа дьо Франвал и нейните приятели изглежда им готвеха.

Още щом реши, че тя е в състояние да го приеме, нашият злодей се появи при жена си.

— Госпожо — й каза той хладно — не бива да се съмнявате в решението, което взех по отношение на вас. Не мога да крия от вас, че задържах Йожени само заради състоянието ви. Тя беше твърдо решена да подаде сериозна жалба срещу вас за начина, по който се отнесохте към нея. Независимо от уважението, което една дъщеря дължи на своята майка, тя все пак не можеше да пренебрегне факта, че се намесихте по възможно най-лошия начин и се нахвърлихте върху нея с кама. Вие действувахте много прибързано, госпожо, и ако се насочи вниманието на правителството върху вашето поведение, то със сигурност ще пострадат и свободата, и честта ви.

— Не очаквах подобно обвинение, господине — отговори г-жа дьо Франвал. — А когато прелъстената от вас моя дъщеря извършва кръвосмешение, прелюбодейство, блудства и проявява срамна неблагодарност към тази, която й е дала живот… да, признавам, аз не си представях, че след всичко това ще има жалби срещу мен. Трябва да вложите цялото си изкуство и злоба, господине, за да оневините престъплението и обвините невинността в такава дързост.

— Аз знам, госпожо, че претекстът за сцената, която направихте, са омразните ви подозрения към мен. Но химерите не оправдават престъпленията. Това, което си въобразявахте, е невярно, а това, което извършихте, за съжаление, е реално. Вие се изненадвате от укорите на моята дъщеря заради любовната ви връзка с Валмон, но, госпожо, тя е последната в Париж, която отваря дума за тази връзка. Кой ли не знае за нея, за съжаление… доказателства не липсват, а тези, които ги споменават може би са неделикатни, но не и клеветници.

— Аз, господине — каза с възмущение достойната съпруга… — аз, да съм имала нещо с Валмон?… Господи! Вие ли казахте това! — продължи тя през сълзи. — Неблагодарник, ето така се отплащате за моята нежност… ето наградата за голямата ми обич. Не ти ли стига, че ме оскърби така жестоко, че прелъсти собствената ми дъщеря, а на всичкото отгоре оправдаваш твоите престъпления, като ми приписваш други, които за мен са по-ужасни от смъртта… Казвате, че имате доказателства за тази връзка, господине, кажете ги, покажете ми ги, искам те да станат известни на всички, а ако откажете, ще ви принудя да ги покажете на цялата земя.

— Не, госпожо, няма да ги покажа на всички. Не е прието един мъж да разгласява неща от този род. Те го нараняват и той ги крие вдън земя. Но ако настоявате, госпожо, на вас не ще откажа… Седнете, това трябва да се види спокойно. Възбудата и гневът в нищо няма да ме убедят. Впрочем, съвземете се, моля ви, и хайде да обсъдим това хладнокръвно.

Г-жа дьо Франвал беше сигурна в своята невинност и не знаеше какво да мисли за всичко това, но изненадата, примесена с уплаха я държеше в стресово състояние.

— Ето, първо, госпожо — каза Франвал, като изпразваше едната преграда на портфейла си, — цялата ваша кореспонденция с Валмон от около шест месеца насам. Не обвинявайте този млад мъж в неблагоразумие или в недискретност. Той несъмнено е почтен и не би ви предал по този начин. Но един от неговите хора, който е по-ловък и внимателен от него, намери как да ми достави тези ценни доказателства за вашата извънредна порядъчност и прочута добродетелност. Вижте — продължи той, — между всички тези най-обикновени писма на една влюбена жена… в един много мил мъж… ще изберем едно, което ми се стори по-интересно и по-важно от другите… Ето го, госпожо:

Тази вечер моят отегчителен съпруг вечеря в малката си къща в предградието заедно с ужасното създание… което сама не зная как е могло да излезе от моята утроба. Елате, скъпи мой, да ме утешите от всички мъки, които ми причиняват тези две чудовища… Какво казах? Не ми ли правят сега те най-голямата услуги и тяхната любовна връзка няма ли да попречи на моя съпруг да забележи нашата? Нека впрочем, се сближава с нея колкото иска, стига да не реши да ме отдалечи от единствения мъж, когото наистина съм обожавала в живота си.

— Е, госпожо, какво ще кажете?

— Възхищавам ви се господине — отговори г-жа дьо Франвал. — Всеки ден ви гледам с все по-голямо уважение, което несъмнено заслужавате. Знаех, че имате големи качества, но не съм подозирала, че сте такъв изкусен фалшификатор и клеветник.

— Нима ще отречете?

— Ни най-малко! Аз само искам да се убедя. Ще назначим съдии… експерти и ако сте съгласни, ще поискаме най-строго наказание за този от нас, който е виновен.

— Ето това се казва наглост, хайде, предпочитам това пред страданието… Да продължим, госпожо — каза Франвал, като изтърсваше другата част на портфейла, — не е толкова странно, че имате любовник с хубаво лице и отегчителен съпруг, но че на вашата възраст го издържате за моя сметка, извинявайте, но това не мога да приема… Все пак ето сметки за сто хиляди екю, платени от вас или подписани от вашата ръка в полза на Валмон. Благоволете да ги прегледате, моля ви — прибави чудовището, като ги подаде, без да й позволи да ги докосне…

На бижутера Заид, Уреждане на настоящата сметка на сума двадесет и две хиляди ливри за сметка на г-н дьо Валмон по споразумение с него.

Фарней дьо Франвал

— „На Жаме, търговец на коне, шест хиляди франка…“ — именно този червено-кафяв впряг, който днес носи радост на Валмон и буди възхищението на цял Париж… Да, госпожо, ето за триста хиляди двеста осемдесет и три франка, от които вие дължите още една трета, а останалото вече сте изплатили… Е, какво ще кажете?

— Колкото до тази фалшификация, господине, тя е прекалено недодялана, за да може да ми причини и най-малко безпокойство. Нужно е само едно, за да объркам техните автори против мен… нека хората, на които, както казвате, аз съм подписала тези сметки, да се явят и да положат клетва, че съм имала работа с тях.

— Разбира се, госпожо, не се съмнявайте. Щяха ли да ме предупредят самите те за вашето поведение, ако не са решени да поддържат това, което са заявили? Единият от тях трябвало дори без мен да ви накара да подпишете днес…

При тези думи горчиви сълзи бликнаха от красивите очи на злощастната жена. Силите й я напуснаха. Тя падна, съсипана от отчаяние и уплаха, блъсна главата си в мрамора и нарани лицето си.

— Господине — провикна се тя, като се хвърли в нозете на своя съпруг, — моля ви, освободете се от мен с не толкова бавни и ужасни средства. Щом животът ми пречи на вашите престъпления, унищожете го с един замах… не ме водете тъй бавно към гроба… Виновна ли съм, че ви обичах… че се разбунтувах срещу тази, която ми отне така жестоко вашето сърце?… Е, добре, накажи ме за това, варварино, да, вземи — каза тя, като се спусна към сабята на съпруга си, — вземи я ти казвам и пронижи гърдите ми без жалост. Дано поне да умра достойна за твоето уважение, дано склопя очи, спокойна, че си разбрал, че аз не съм способна на безчестията, в които ме обвиняваш, само за да прикриеш твоите…

Тя стоеше на колене, паднала в нозете на Франвал с кървящи ръце, наранени от голата сабя, която се опитваше да вземе, за да разкъса гърдите си. Красивата й гръд беше оголена, косите й бяха разпилени и мокри от сълзите, които тя проливаше като порой. Болката й бе толкова вълнуваща и силна, че я правеше нечувано трогателна благородна.

— Не, госпожо — каза Франвал, като възпираше порива, — не желая вашата смърт, а вашето наказание. Разбирам разкаянието и сълзите ви никак не ме изненадват; вие сте бясна, че са ви разкрили. Вашето поведение ми харесва и ми подсказва, че нещата могат да се уредят… и аз ще се погрижа за това.

— Стига, Франвал — провикна се клетницата. — Не разгласявай сам своето безчестие, не казвай на хората, че престъпваш клетвите си, фалшифицираш, клеветиш и се любиш със собствената си дъщеря… Ти искаш да се освободиш от мен и аз ще избягам от теб, ще потърся някакво убежище, където да залича дори спомена за теб… ти ще си свободен и ще си останеш ненаказан… да, ако успея, ще те забравя… о, колко си жесток, но ако твоят образ продължава да разкъсва душата ми и да ме преследва в дълбоката тъма… аз не ще го унищожа, коварни престъпнико, не ще ми стигнат сили, но ще се накажа за моето заслепение и ще погреба в ужаса на гроба престъпния храм, където ти беше толкова обичан…

При тези думи — последен порив на една душа, смазана от неотдавнашна болест, нещастницата падна в несвяст. Хладните сенки на смъртта се простряха върху красивото й лице, повехнало от остриетата на отчаянието. Остана само една бездиханна маса, която въпреки това излъчваше грация, скромност, целомъдрие… всички прелести на добродетелта. Чудовището излезе и двамата с виновната му дъщеря отпразнуваха тържеството на порока и злодейството над невинността и нещастието.

Последните събития много се харесаха на ненавистната дъщеря на Франвал, която съжаляваше, че не е присъствувала, че нещата не са отишли още по-далеч. Така й се искаше да надвие строгостта на майка си и да ги свари с Валмон в неудобно положение. Ех, ако всичко това беше станало, нищо нямаше да оправдае тяхната жертва? И все пак, не можеха ли да я обезоръжат докрай? Такава беше Йожени.

Тъй като нещастната съпруга на Франвал можеше да поплаче само на майчиното рамо, тя сподели с г-жа дьо Фарней последните си тревоги. Тогава майка й помисли, че възрастта, положението и личният авторитет на г-н дьо Клервил могат да помогнат. О, колко е доверчив човек, когато е нещастен! Тя разказа най-подробно на почитаемия духовник всички неблагочестиви постъпки на Франвал и го убеди в страшните неща, които му се струваха невероятни. След това настоя в разговора си със злодея, той да разчита прели всичко на убедителното красноречие, да се докосне по-скоро до сърцето му, отколкото до разума. Препоръча му първо да поговори с коварния Франвал, а после да се срещне с Йожени, да направи всичко, за да отвори очите на клетата девойка, която е надвиснала над страшна пропаст, и да я върне, ако е възможно, при нейната майка и добродетелта.

Предупреден, че Клервил ще поиска да види дъщеря му и самия него, Франвал успя да се споразумее с нея и когато всичко бе уговорено, съобщиха на г-жа дьо Фарней, че са готови да го изслушат. Доверчивата Фарней много се надяваше на красноречието на духовния наставник. Така е с нещастните хора — те жадно се хващат за неосъществените си мечти и влагат ум и сърце, за да превърнат илюзиите си в действителност.

И така Клервил пристигна. Часът бе девет сутринта. Франвал го прие в апартамента, където обикновено прекарваше нощите с дъщеря си. Той го бе украсил с въображение и финес, като бе оставил някои следи от безпорядък, които да навяват престъпните му удоволствия… Йожени беше наблизо и щеше да чуе всичко, за да се подготви по-добре за срещата, която й предстоеше.

— Господине, идвам при вас и най-почтено моля да ме извините за безпокойството — каза Клервил. — Представителите на нашето съсловие обикновено притесняват хората, които, като вас, прекарват живота си в земните сладострастия и аз се укорявам, че се съгласих да изпълня желанието на г-жа дьо Фарней, като помолих за разрешение да поговорим малко.

— Седнете, господине, ако говорите с езика на справедливостта и на разума, не се страхувайте, че ще ме отегчите.

— Вие сте обожаван от млада съпруга, преизпълнена с очарование и добродетели, но ви обвиняват за нейното нещастие, господине. Тя е невинна и чиста, може да споделя неволите си само с майка си и продължава да ви боготвори, въпреки вашите прегрешения. Представяте ли си в какво тежко положение е тя.

— Бих желал, господине, да пристъпим към фактите. Струва ми се, че нещо увъртате. Каква е целта на вашата мисия?

— Да ви върна към щастието, ако е възможно.

— В такъв случай, ако сега се чувствам щастлив, вие няма да имате какво да ми кажете?

— Господине, щастието никога не е свързано с престъпление.

— Съгласен съм с това. Но човек, който след дълбок и зрял анализ е стигнал до такава нагласа на ума, че не вижда нищо лошо в това да гледа най-спокойно на всички човешки действия, да ги счита за необходими резултати от една неудържима сила — било добра, било нечестива — която ни внушава последователно това, което хората одобряват или осъждат, но никога нищо, което да я тревожи или смущава… съгласете се, господине, че този човек ще бъде еднакво щастлив, ако се държи като мен, или ако следва вашия път. Щастието е идеал, то е дело на въображението. То е движение, което зависи само от нашето виждане и усещане. Като изключим задоволяването на нуждите няма нещо, което да прави всички хора еднакво щастливи. Всеки миг някой става щастлив благодарение на нещо, което никак не харесва на друг. Следователно, щастието не е едно за всички. За всеки човек то зависи от неговите усещания.

— Знам това, господине, но ако умът ни заблуждава, съвестта никога не ни подвежда и ето книгата, в която природата записва всички наши задължения.

— А нима не правим каквото си искаме с тази изкуствена съвест? Навикът я прекършва и тя е като мек восък, на който придаваме всякаква форма. Ако тази книга беше толкова непоклатима, нямаше ли съзнанието на всички ни да е еднакво. Тогава всички хора на земята щяха да вършат едно и също. А така ли е все пак? Хотентотът трепери ли от това, което ужасява французина? А нима французинът не върши ежедневно неща, които в Япония са наказуеми? Не, господине, няма нищо на този свят, което да заслужава похвала или порицание, нищо достойно за награда или наказание. Това, което тук е несправедливо, малко по-нататък се счита за благочестиво, с една дума — няма меродавни ценности.

— Заблуждавате се, господине, добродетелта съвсем не е химера. Не става въпрос да се знае дали едно нещо е добро тук, или лошо малко по-нататък, за да се определи като престъпление или добродетел и да се уверим, че в него ще намерим щастие в зависимост от направения избор. За да бъде щастлив човек трябва напълно да се подчини на законите на своята страна. Или ще ги спазва, или ще тъне в злощастие — среден път няма. Тези неща сами по себе си не предизвикват злото, което се стоварва върху нас, когато им се отдаваме, а те са забранени. Всъщност накърняването на иманентно добрите или лошите неща поражда социалните условности, в които живеем. Несъмнено няма нищо лошо да се предпочете разходката по булевардите от тази по „Шан-з-Елизе“. Обаче въпреки това, ако се издаде закон, който забранява булевардите за гражданите, този, който го наруши, сигурно ще бъде сполетян от куп нещастия, въпреки че е направил нещо много просто, като го е нарушил. Впрочем, нарушаването на малките забрани скоро довежда до нарушаването на по-големите и от грешка на грешка се стига до постъпки, които се наказват във всички страни на света, които будят страх и ужас във всички съзнателни същества, които живеят по всички кътчета на земното кълбо. Ако няма всеобщо човешко съзнание, то съществува национално, в зависимост от това, което ни е дала природата, от задълженията, които ни е заръчала, и ако ги пренебрегнем, се излагаме на опасност. Например, господине, вашето семейство ви обвинява в кръвосмешение. С каквито и увъртания да искате да оправдаете това престъпление, да смекчите страшната му същност, каквито и да са разсъжденията ви по този въпрос, колкото и силно да са подкрепени с примери от съседните нации, все пак трябва да се докаже, че това деяние, считано за престъпление при някои народи, не е опасно. Но там, където законът го забранява, то със сигурност може да доведе след себе си ужасни последици и престъпления, повтарям — престъпления, за страх и ужас на хората. Ако се бяхте оженили за вашата дъщеря на брега на Ганг, където тези бракове са разрешени, сигурно вашето прегрешение би било нищожно. Но когато тези бракове са забранени, вашата постъпка е възмутителна в очите на обществото… в очите на жената, която ви обожава, и вашето коварство я води в гроба. Вие извършвате несъмнено нещо страшно — престъпление, насочено против най-свещените природни отношения, против връзката между вашата дъщеря и жената, която й е дала живот, и заслужава най-голяма почит и уважение. Вие принуждавате тази дъщеря да презре синовния си дълг и да ненавижда тази, която я е носила в утробата си. Без да се усетите ковете оръжието, което утре тя може да насочи срещу вас. Вие не я възпитавате в благочестиви принципи, които да ви предпазят. И ако някой ден нейната ръка посегне на вашия живот, вие сам ще сте виновен за това.

— Вашият начин на мислене е толкова различен от този на хората от вашето съсловие — отговори Франвал, — че ме кара преди всичко да бъда откровен с вас, господине. Аз бих могъл да отхвърля обвинението, но искрено ще се разкрия пред вас, като се надявам да повярвате също в прегрешенията на моята жена. Ще ви кажа истината и за нея, и за себе си. Да, господине, обичам моята дъщеря, обичам я страстно, тя е моя любовница, моя жена, моя сестра, моя изповедница, моя приятелка, мой единствен бог на земята, с една дума — тя е всичко, което почита моето сърце. Ще я обичам цял живот и след като не мога да се откажа от нея, ще трябва да се оправдая. Първото задължение на бащата към неговата дъщеря безспорно е, и вие ще се съгласите с това, господине, да я направи щастлива. Ако не успее, той й остава длъжник, а ако успее — не подлежи на никакви упреци. Аз нито съм прелъстил, нито съм насилил Йожени. Тази забележка е важна, не я забравяйте. Аз нищо не съм скрил от нея, говорил съм й и за розите, и за бодлите на брака. След това й направих предложение, но оставих Йожени свободно да избере като й оставих достатъчно време за размисъл. Но тя не се поколеба и заяви, че може да бъде щастлива само с мен. Нима сгреших като й дадох това, което сама предпочете, пред всичко останало, за да я направя щастлива?

— Тези мними доводи не ви оправдават, господине. Вие не биваше да позволявате на вашата дъщеря да допусне, че може да бъде щастлива с човек, който я въвлича в престъпление. Колкото и хубав наглед да е един плод, не бихте ли се разкаяли, че сте го предложили на някого, ако сте сигурен, че смъртта е скрита под неговата обвивка? Не, господине, вие сте извършили злодеянието само заради себе си и сте превърнали дъщеря си в съучастница и жертва. Тези действия са непростими… Какви прегрешения има във вашите очи добродетелната и чувствителна съпруга, чиито гърди разкъсване с удоволствие? Какви прегрешения, несправедливи човече… какво друго, освен, че ви боготвори?

— Ето дотук исках да стигнете, господине, и разчитам на вашето доверие. Имам известно право да се надявам… след като искрено признах това, в което ме обвиняват!

Тогава Франвал показа на Клервил фалшивите писма и разписки, които приписваше на жена си, и го увери, че това са явни доказателства за любовната връзка между г-жа дьо Франвал и Валмон.

Но Клервил знаеше всичко.

— Господине — каза той тогава твърдо на Франвал — нима не бях прав, като ви казах, ме една на пръв поглед незначителна грешка, сама по себе си може, като свикнем да преминаваме границата, да ни отведе до крайни злодеяния и престъпления? Вие сте започнали с една постъпка, в която, според вас, няма нищо лошо, и виждате колко подлости трябва да извършите, за да я оправдаете… Повярвайте ми, господине, най-добре е да хвърлим в огъня тези черни клевети и да ги забравим.

— Но тези доказателства са действителни, господине.

— Фалшиви са.

— Вие само се съмнявате, но това не опровергава фактите.

— Позволете да ви обясня, господине. За да предположа, че са верни, трябва да се опра само на вашите думи, а вие сте заинтересован да поддържате обвинението. За да повярвам, че тези доказателства са фалшиви, разчитам на признанията на вашата съпруга, която също е заинтересована да ми каже дали са действителни. Ето така мисля, господине… Интересът на хората е двигател на всичките им постъпки, трамплин за всичките им действия. Където е интересът, там пламва факлата на истината. Това правило никога не ме е лъгало. Вече четиридесет години си служа с него. А нима добродетелите на вашата жена не ще обезсилят отвратителната ви клевета в очите на хората? Нима при нейната откровеност, чистота и любовта, от която още изгаря по вас, тя би могла така ужасно да ви измени? Не, господине, не в това се корени причината за вашето престъпление. Вие сте знаели какви ще бъдат последиците и е трябвало по-добре да дърпате конците.

— Това са само хули, господине!

— Извинете… несправедливостта, клеветата, волнодумството възмущават с все сила моята душа и понякога не мога да овладея вълнението, което тези ужаси пораждат в мен. Нека изгорим тези хартии, господине, моля ви още веднъж настойчиво… да ги изгорим за вашето щастие и вашия покой.

— Не си представях, господине — каза Франвал, като ставаше, — че при длъжността, която изпълнявате, можете толкова лесно да станете апологет… закрилник на безпътството и прелюбодейството. Жена ми ме оскърбява, тя ме разорява, аз ви го доказвам, а вие сте така заслепен, че предпочитате да обвините мен и да ме обявите за клеветник, вместо нея — за коварна и развратна жена! Е, добре, господине, законът ще си каже думата. Всички съдилища на Франция ще отекнат от моите жалби, аз ще представя доказателства, ще обява пред всички моя позор и тогава ще видим дали ще имате простодушието или по-скоро глупостта да закриляте от мен това безочливо създание.

— В такъв случай ще се оттегля, господине — каза Клервил. — Аз не си представях, че слабостта на ума ви ще осакатят до такава степен сърцето ви и че заслепен от несправедлива мъст, ще защитавате хладнокръвно собственото си престъпление. Ах, господине, това ме убеждава повече от всякога, че когато човек е престъпил най-свещеното си задължение, той скоро си позволява всичко. Ако си промените мнението, благоволете да ме уведомите, господине, и ще намерите винаги, във вашето семейство и в мен, приятели, готови да ви приемат… Мога ли да видя за момент госпожица дъщеря ви?

— Вие сте неин учител, господине, дори ви моля да я посветите най-красноречиво и аргументирано в тези светли истини, които, за съжаление, за мен са само измислици, плод на вашето заслепение.

Клервил отиде при Йожени. Тя го очакваше в кокетно и елегантно леко домашно облекло. Жестовете и погледът й излъчваха неблагоприличие и безсрамие, които се дължаха на самоотдаването й на престъплението и опорочаваха вродената й прелест, като разпалваха порока и оскърбяваха добродетелта.

Тъй като не подхождаше на такова младо момиче да философства като Франвал, Йожени се отнесе с присмех към думите на Клервил. Тя стана по-съблазнителна, но като разбра, че нейните опити са напразни и че един толкова добродетелен мъж като човека, с който си имаше работа, няма да се хване в нейните клопки, тя ловко разтвори дрехата, която забулваше нейните прелести, застана в този непристоен вид пред Клервил и още преди той да е забелязал какво става, нададе силни викове:

— Подлец такъв, махнете това чудовище. И не казвайте на баща ми престъплението му. О, боже мой! Аз очаквам от него благочестиви съвети… а нечестивецът посяга на моето целомъдрие… Вижте — каза тя на прислугата, притичала при нейните викове, — вижте какво направи с мен този безсрамник. Значи такива били благородните ти носители на божието слово! Та те оскърбяват Бога. Те носят скандал, разврат и съблазън, а ние сме жертви на тяхната фалшива добродетелност и все още най-наивно ги почитаме.

Дълбоко възмутен от тази неразбория, Клервил успя да скрие смущението си и като се оттегли хладнокръвно през тълпата, която го обграждаше, каза спокойно:

— Бог да пази тази нещастница… да я направи по-добра, ако може, и нека никой в нейния дом не посяга повече към чувствата на добродетелта… защото аз не дойдох да нараня, а да съживя сърцето й.

Ето това спечелиха г-жа дьо Фарней и нейната дъщеря от тези разговори, на които възлагаха толкова надежди. Те далеч не познаваха упадъка от престъплението в душите на злодеите. Това, което на другите въздейства, тях вбесява, а уроците по благоразумие възбуждат у тях злите сили.

От този момент нататък всичко се ожесточи и от едната и от другата страна. Франвал и Йожени разбраха, че трябва да убедят г-жа дьо Франвал в приписаните й прегрешения, така че повече да не се съмнява в тях. А г-жа дьо Фарней и дъщеря й решиха съвсем сериозно да отвлекат Йожени. Поговориха за това с Клервил, но почтеният им приятел отказа да участвува. Той толкова беше пострадал от тази история, че, според него, му оставаше само да се моли за милост за виновните. Той усилено се молеше и се пазеше непрекъснато, от каквото и да е посредничество. Каква възвишеност на чувствата! Защо толкова рядко се среща такова благородство при лицата от неговото съсловие? Защо този изключителен човек беше така оскърбен? Нека започнем с опитите на Франвал.

Валмон отново се появи.

— Ти си глупак — му каза греховният любовник на Йожени. — Ти си недостоен да бъдеш мой ученик и аз ще разглася това в цял Париж, ако на следващата среща не се държиш по-добре с жена ми. Трябва да я притежаваш, приятелю мой, и то истински. Трябва с очите си да видя нейното грехопадение… трябва това омразно същество да няма как да се оправдае и защити.

— Но ако тя се съпротивлява — възрази Валмон.

— Ще я насилиш… Няма да има никой наоколо, аз ще се погрижа за това… Заплаши я, стресни я, какво значение има?… Всичко това ще са само средства, за да успееш.

— Слушай — каза тогава Валмон — съгласен съм, давам ти дума, че жена ти ще отстъпи. Но при едно условие, иначе няма да си мръдна пръста. Ревността не бива да се намесва в нашите споразумения, ти знаеш. Искам да ме оставиш само четвърт час с Йожени… не можеш да си представиш как ще се държа, когато съм изживял радостта да бъда за малко с дъщеря ти…

— Но, Валмон…

— Разбирам страха ти, но ако мислиш, че съм ти приятел, не ти го прощавам. Мечтая само за щастливия миг, в който ще видя Йожени сама и да поговоря с нея само минута.

— Валмон — каза Франвал малко изненадан, — ти искаш прекалено висока цена за твоите услуги. И аз като теб знам смешните страни на ревността, но аз боготворя тази, за която ми говориш, и ще отстъпя по-скоро богатството си, отколкото нея.

— Не става дума за това, бъди спокоен.

Франвал знаеше, че сред многото му познати никой не беше способен да му услужи като Валмон и се противопоставяше горещо на увъртанията му.

— Е, добре, повтарям, че услугите ти са скъпи. Като ми ги правиш по този начин, ставаме квит по отношение на признателността.

— О, признателността е цена само за почтените услуги. Тя никога няма да пламне в твоето сърце за тези, които ще ти направя. Нещо повече — тези услуги ще ни скарат в близките два месеца… Хайде, приятелю, познавам човека… неговите недостатъци… грешки и последиците, до които водят те. Постави това най-лошо от всички животни в ситуация каквато ти харесва и аз няма да пропусна нито един резултат. Или ще ми платиш предварително, или няма да направя нищо.

— Приемам — каза Франвал.

— Е, добре — отговори Валмон. — Всичко зависи сега от твоята воля. Ще действам, когато пожелаеш.

— Необходими са ми няколко дни, за да се подготвя — каза Франвал, — но най-много до четири дни ще съм готов.

Г-н дьо Франвал беше възпитал дъщеря си така, че да е сигурен, че целомъдрието в никакъв случай не би й попречило да се поддаде на плановете, уговорени с неговия приятел, но той ревнуваше. Йожени знаеше това. Тя го обожаваше толкова, колкото той я обичаше, и още щом разбра за какво става дума, призна на Франвал, че безкрайно се страхува да остане насаме с Валмон. Франвал, който мислеше, че достатъчно познава Валмон, за да бъде сигурен, че във всичко това ще има малко храна за духа му, но никаква опасност за сърцето, разпръсна доколкото можа страховете на дъщеря си и всичко бе готово.

В този момент Франвал научи от сигурни, подкупени от него хора в дома на тъща му, че Йожени е изложена на голяма опасност и г-жа дьо Фарней скоро ще даде знак за нейното отвличане. Франвал не се съмняваше, че заговорът е дело на Клервил и като изостави за малко плановете за Валмон, се зае с грижата да се освободи от клетия свещенослужител, за когото така погрешно мислеше, че е в основата на всичко това. Той започна да пръска злато и разточително да раздава този могъщ двигател на всички пороци. Накрая шестима доверени мошеници му обещаха да изпълнят заповедите му.

Една вечер, в момента, когато Клервил, който често вечеряше у г-жа дьо Фарней, се връщаше сам и пеша, го увиха, хванаха и му казаха, че това става по поръка на правителството. Показаха му фалшифицирана заповед, хвърлиха го в пощенска кола и го отведоха по всички правила в затвора на един отдалечен замък на Франвал, накрая на Ардените. Там нещастникът бе представен на пазача на имението като злодей, който е посегнал на живота на своя господар. Бяха взети сигурни предпазни мерки нещастната жертва, чиято единствена грешка беше прекомерната снизходителност към тези, които го оскърбиха така жестоко, да не може никога да види белия свят.

Г-жа дьо Фарней изпадна в отчаяние. Тя не се съмняваше, че ударът е нанесен от ръката на нейния зет. Грижите за намирането на Клервил забавиха малко отвличането на Йожени. С малко познания и скромен кредит беше трудно да се занимава едновременно с два толкова важни въпроса, но грубата постъпка на Франвал я принуди. Мислеха само за духовния наставник. Но всички усилия да го намерят останаха напразни. Нашият злодей беше взел всички мерки, за да не го открият. Г-жа дьо Франвал не смееше да разпитва много съпруга си. Те не си бяха говорили от последната сцена, но интересът я накара да се обърне към него. Тя набра смелост и попита своя тиранин дали планът му включва още една злина към всички останали по отношение на нея — да лиши майка й от най-добрия й приятел на света. Чудовището отрече, дори предложи да се включи в издирването. Като виждаше, че за да подготви почвата за Валмон трябва да укроти духа на жена си. Той повтори, че ще направи всичко възможно, за да намери Клервил и обсипа с милувки доверчивата си съпруга, като я увери, че каквато и изневяра да е извършвал, дълбоко в сърцето си я обожава. И г-жа дьо Франвал, все така блага и кротка, винаги щастлива, когато се чувствуваше близо до човека, който й беше по-скъп от живота, отговори на всички желания на коварния си съпруг, като ги предугаждаше, удовлетворяваше и споделяше, без да се възползва от момента, както би трябвало, за да си спечели от този варварин поне по-добро отношение, вместо всеки ден да я залива с мъка и тревоги. Но ако се бе опитвала, дали щеше да успее? Франвал, който бе така фалшив в най-малкото нещо, щеше ли да стане по-искрен с дамата, която, според него, бе привлекателна само доколкото му налагаше да преодолее някакви бариери. Несъмнено той щеше да обещае всичко само заради удоволствието да го развали. Може би щеше да пожелае да поискат от него клетви, за да ги наруши, защото злото му носеше наслада.

Франвал, абсолютно спокоен, мислеше само как да разстрои другите. Такъв беше неговият характер — отмъстителен, неспокоен и властен, когато го безпокояха, стремящ се да възвърне спокойствието си на всяка цена, но подбираше несръчно средствата, които щяха отново да го лишат от него.

Щеше ли да го постигне? Той използваше всичките си нравствени и физически способности само за да вреди. Винаги неспокоен, той или предугаждаше хитростите, които караше другите да прилагат към него, или пък ги насърчаваше против тях.

Всичко бе готово за удовлетворяване желанието на Валмон. Неговата среща с Йожени насаме продължи близо час в нейния апартамент.

А там, в украсена стая, Йожени, застанала на пиедестал, представляваше млада дивачка, уморена от лова, подпряла се на ствола на една палма, чиито високи клони скриваха безбройни светлини, разположени така, че отблясъците да осветяват само прелестите на красивата девойка, като ги подчертават много изкусно. Малката театрална сцена, на която се явяваше живата статуя, беше оградена от канал, пълен с вода, широк шест стъпки, който преграждаше достъпа до младата дивачка от всички страни. На брега на този ров бяха поставени фотьойлът на кавалера и един копринен шнур. Той дърпаше шнура и завърташе пиедестала така, че дамата на неговите мечти да се вижда от всички страни, а тя стоеше в такава поза, че отвсякъде беше приятно да се гледа. Графът, скрит зад декора, представляващ храсталак, можеше едновременно да наблюдава любовницата и приятеля си. По последната уговорка срещата трябваше да продължи половин час… Валмон се настани… беше опиянен. „Никога, каза той, толкова прелести не са разкривани пред моя взор.“ Поддавайки се на поривите, които го разпалиха, той дърпаше шнура и във всеки миг съзерцаваше нови прелести. Коя ли да пожертва, коя да предпочете — той не знаеше… всичко бе безкрайно красиво в Йожени! Все пак минутите изтекоха. При подобни обстоятелства те летят бързо. Удари часът, рицарят се предаде и ласкателствата политнаха към нозете на бога, чието светилище бе недостатъчно за него. Спусна се газен воал и той трябваше да се оттегли.

— Сега доволен ли си? — го попита Франвал.

— Тя е прелестно създание — отговори Валмон. — Франвал, съветвам те да не рискуваш подобно нещо с друг мъж и да се благодариш на чувствата ми към теб, които те предпазват от всякаква опасност.

— Разчитам на тях — отговори Франвал доста сериозно — сега действай бързо.

— Ще подготвя утре жена ти… разбираш, че е необходим предварителен разговор… четири дни след това всичко ще бъде както искаш.

Те си дадоха дума и се разделиха.

След тази среща Валмон на всяка цена трябваше да измами г-жа дьо Франвал и да осигури на своя приятел успеха, за който вече много му завиждаше. Йожени му беше направила такова дълбоко впечатление, че не можеше да се откаже от мисълта за нея. И така, той реши да я получи за жена на всяка цена. Той мислеше сериозно, че щом като любовната интрига между Йожени и нейния баща не го спира, а и богатството му не бе по-малко от това на Колене, той може на същото основание да претендира да се ожени за нея. Въобрази си, че като се представи за съпруг няма да му откажат. Ще действа пламенно, ще сложи край на кръвосмешението и дамата на неговото сърце ще му принадлежи… Надяваше се, че смелостта и ловкостта му ще го доведат до успех. Тези размисли продължиха двадесет и четири часа и изцяло в тяхна власт Валмон отиде при г-жа дьо Франвал. Тя беше предупредена. Спомняме си, че при последния разговор с нейния съпруг тя почти се беше сдобрила с него, или по-скоро беше отстъпила пред настойчивите хитрувания на коварния човек. Сега не можеше да откаже да приеме Валмон. Все пак тя беше оспорила фалшивите разписки, думи и измислици на Франвал. А той, като си даваше вид, че вече не мисли за нищо, я беше успокоил, че най-сигурният начин да го накара да повярва, че това е лъжа, че няма нищо такова, е да приеме неговия приятел, както обикновено. Той уверяваше, че отказът й ще засили подозренията му. „Най-доброто доказателство, което една жена може да даде за своята почтеност, й беше казал той, е да продължи да се среща открито с този, за когото са се говорили приказки, свързани с нея.“ Всичко това беше софистика. Г-жа дьо Франвал го чувствуваше отлично. Желанието й да получи обяснение от Валмон и да не ядосва мъжа си беше заличило от нейния поглед всичко, което трябваше разумно да й попречи да приеме младия човек. Той пристигна и Франвал побърза да излезе, като ги остави, както и предишния път. Вместо да даде ясни и подробни обяснения, развълнуван от намеренията си, Валмон бързо премина към въпроса.

— Госпожо, аз вече не съм онзи човек, който се провини така много във вашите очи последния път, когато разговаря с вас — побърза да каже той. — Тогава бях съучастник на прегрешенията на вашия съпруг, а днес искам да ги поправя. Имайте ми доверие, госпожо, благоволете да приемете честната дума, която ви давам, че идвам тук не за да ви лъжа, нито за да ви се натрапвам по някакъв начин.

Тогава той потвърди историята с фалшивите разписки и подправените писма, помоли хиляди пъти за извинение, че се е поддал, предупреди г-жа дьо Франвал за новите отвратителни неща, които искаха от него и за да докаже, че е искрен, той призна чувствата си към Йожени, разказа й случилото се, обеща да оправи всичко, да отнеме Йожени от Франвал и да я отведе в Пикардия, в едно от именията на г-жа дьо Фарней, ако двете дами се съгласят и му позволят за награда да се ожени за тази, която ще измъкне от пропастта.

Думите и признанията на Валмон звучаха така искрено, че г-жа дьо Франвал му повярва. Валмон беше отлична партия за дъщеря й. След лошото поведение на Йожени, можеше ли да очаква толкова от съдбата? Валмон се наемаше с всичко, нямаше друг начин да се пресече ужасното престъпление, което беше хвърлило г-жа дьо Франвал в отчаяние. Тя можеше да се надява, че ще си възвърне чувствата на своя съпруг след скъсването на единствената любовна връзка, която действително стана опасна и за него, и за нея. Тези съображения я накараха да се съгласи, тя се предаде, но при условие Валмон да й даде дума да не се бие с нейния съпруг, да замине за чужбина, след като предаде Йожени на г-жа дьо Фарней и да остане там докато Франвал се успокои за загубата на своята престъпна любов и даде съгласие за желания брак. Валмон обеща всичко. От своя страна г-жа Франвал гарантира за майка си и го увери, че тя няма да се противопостави на решенията, които ще вземат заедно. Валмон се оттегли, като отново се извини на г-жа дьо Франвал за всичко, което бе сторил против нея по поръчка на нечестния й съпруг. Още на другия ден г-жа дьо Фарней бе уведомена и замина за Пикардия. А Франвал, който бе унесен във вихъра на греховните си удоволствия, разчиташе твърдо на Валмон и не се страхуваше вече от Клервил, се хвана в капана със същото простодушие, с което толкова често другите попадаха в неговите клопки.

От около шест месеца Йожени, която наближаваше своите осемнадесет години, излизаше доста често сама, или с няколко приятелки. В навечерието на деня, когато Валмон, по уговорка със своя приятел трябваше да нападне г-жа дьо Франвал, тя присъствуваше съвсем сама на една нова пиеса в театър „Франсе“ и на връщане тръгна към къщата, където баща й й беше определил среща, за да отидат заедно на вечеря… Каляската на г-ца дьо Франвал току-що бе излязла от предградието Сен-Жермен, когато десет маскирани мъже спряха конете, отвориха вратата, хванаха Йожени и я натикаха в една пощенска кола при Валмон, който взе всички мерки тя да не се разкрещи, заповяда да потеглят много бързо и за миг се оказа извън Париж.

За съжаление той не можа да се отърве от хората и от каляската на Йожени и Франвал скоро научи за случилото се. Валмон разчиташе, че Франвал няма да знае по кой път са тръгнали и на двата или трите часа преднина пред Франвал, които сигурно щеше да има. Трябваше само да стигне до имението на г-жа дьо Фарней, защото там две сигурни жени и една пощенска кола чакаха Йожени, за да я отведат през границата в убежище, което дори Валмон не знаеше. А той щеше веднага да се прехвърли в Холандия и да се върне чак за сватбата със своята любима, щом г-жа дьо Франвал и г-жа дьо Фарней му дадат знак, че вече няма пречки. Но съдбата осуети тези разумни намерения, за да победи известният нам злодей.

Без да губи време Франвал отиде в пощата и се осведоми за кой път са дали коне в шест часа вечерта. В този час бе заминало ландо за Лион и пощенска кола за Пикардия. Франвал не се поколеба — ландото за Лион несъмнено не го интересуваше, но пощенската кола за провинция Пикардия, където г-жа дьо Фарней има имение, е нещо друго. Лудост би било да се съмнява. И той заповяда да впрегнат осемте най-добри коня на пощата в неговата кола, като междувременно купи и зареди няколко пистолета и политна като стрела натам, където го водеха любовта, отчаянието и отмъщението.

След смяната на конете в Сенли той научи, че пощенската кола, която преследва, току-що е тръгнала и заповяда да пришпорят конете. За негово нещастие скоро настигна пощенската кола. С пистолети в ръце той и хората му спряха колата на Валмон, а буйният Франвал, като разпозна своя противник, му пръсна мозъка преди той да успее да се защити, измъкна примрялата Йожени, хвърли се с нея в каляската и стигна в Париж преди десет часа сутринта. Без много да се тревожи от станалото току-що Франвал мислеше само за Йожени… Дали коварният Валмон не се е възползвал от обстоятелствата? Дали Йожени му е все още вярна и държи на престъпните си връзки с него? Г-ца дьо Франвал успокои баща си. Валмон само й разкрил своя план и изпълнен с надежда, че скоро ще се ожени за нея, се въздържал да оскверни олтара, където искал да положи своите чисти помисли. Клетвите на Йожени успокоиха Франвал… Обаче жена му… дали е била в течение на тези маневри… дали не е участвувала и тя? Йожени, която бе успяла да се осведоми, каза, че всичко е дело на майка й, която нарече с най-гнусни имена, и че във фаталния разговор, когато Валмон уж щеше да услужи на Франвал, той го беше предал най-безсрамно.

— Ах — каза Франвал разярен, — още хиляда живота да имаше… щях да му ги изтръгна всичките до един… А моята жена… аз, дето се опитвах да я оплета… та тя първа ме е заблудила… това гадно същество, което мислят за толкова кротко… този ангел на добродетелта!… Ах, предателко, скъпо ще ми платиш за твоето престъпление… с кръв ще отмъстя и ако трябва, със собствените си устни; ще я изсмуча от коварните ти вени… Успокой се, Йожени — продължи Франвал в бясно състояние, — успокой се, почини си, поспи няколко часа, аз ще се погрижа за всичко.

Шпионите на г-жа дьо Фарней, които наблюдаваха по пътя, веднага я предупредиха за станалото. Като научи, че внучката й е хваната, а Валмон убит, тя се завърна в Париж… Разярена, тя събра веднага своя съвет. Казаха й, че поради убийството на Валмон, Франвал е в ръцете й, че доверието на обществото към него, от което се страхува, ще се изпари за миг и че скоро тя отново ще стане господарка на дъщеря си и на Йожени. Но й попречиха да избегне скандала и за да няма унизителни сцени, да стори нужното, за да влезе зет й в затвора.

Франвал веднага научи за тези съвети и за предстоящи и постъпки и тъй като вече се знаеше какво е сторил, а тъщата му само това и чакаше, за да се възползва, той веднага замина за Версай, срещна се с министъра, призна му всичко и получи от него съвет бързо да се скрие в своето имение в Елзас, на границата с Швейцария. Франвал незабавно се върна в дома си с намерението непременно да отмъсти, да накаже жена си за предателството. Той реши да задържи при себе си най-скъпите същества за г-жа дьо Фарней, та тя да не се осмели да вземе страна против него. Реши на всяка цена да замине за Валмор — имението, което му препоръча министъра, придружен от жена си и дъщеря си… А дали г-жа дьо Франвал щеше да се съгласи? Дали нямаше да я спре чувството за вина и предателство, което стана причина за случилото се? Ще се остави ли без страх в ръцете на оскърбения си съпруг? Това разтревожи Франвал и за да разбере на какво може да разчита, той влезе направо при жена си, която знаеше вече всичко.

— Госпожо — каза той хладнокръвно, — с вашата необмислена недискретност ми причинихте голямо зло. Но, макар че резултатът е печален, аз разбирам кое ви е накарало да постъпите така. Несъмнено това е вашата любов към дъщеря ви и към мен. И тъй като аз първи сгреших, ще затворя очи пред вашите злодеяния. Скъпа и нежна половинке на моя живот — продължи той, като падна на колене пред жена си, — ще приемете ли помирение, което нищо занапред не ще смути. Аз идвам да ви го предложа и ето моето доказателство за честните ми намерения… — каза той, като сложи в краката на своята съпруга всички подправени документи за така наречената кореспонденция с Валмон.

— Изгорете всичко това, скъпа приятелко, умолявам ви — продължи мошеникът с престорени сълзи — и ме извинете за това, което сторих от ревност. Да преглътнем горчилката помежду ни. Аз имам големи грехове, признавам. Но кой знае дали Валмон, за да постигне успех, не ме е очернил още повече пред вас… Ако се е осмелил да каже, че съм престанал да ви обичам… че не сте за мен най-скъпата и уважавана жена на света. Ах, скъпи ангел, ако се е омърсил със своите клевети, значи добре съм отървал света от този долен лъжец и мошеник!

— Ох, господине — каза г-жа дьо Франвал през сълзи, — как можаха да ви минат през ума жестоките страдания, които ми причинихте? Какво доверие искате да имам във вас след всичко това?

— Как искам да ме обичате още, о, най-нежна и мила сред всички жени на света. Само аз съм виновен за всичките ми грехове, но повярвайте, сърцето ми, където ще царувате вечно, не ви е изменило… искам да знаете, че всяка моя грешка ме е приближавала по-плътно до вас… Колкото повече се отдалечавах от своята скъпа съпруга, толкова по-малко виждах възможност да я открия в нещо. Нито удоволствията, нито чувствата, които изпитвах дори в обятията на вашето подобие, можеха да се сравняват с тези, които загубих поради моето непостоянство към вас и аз съжалявам, че е така… Ох, скъпа и божествена приятелко, къде да намеря душа като твоята? Къде мога да бъда така честит, както в твоите обятия? Съжалявам за всичките си похождения… искам да живея само с теб на този свят… да излекувам твоето наранено сърце и да възкреся любовта, която потъпках с моите грешки…

Г-жа дьо Франвал не можа да устои на нежните думи на мъжа, когото продължаваше да обожава. Нима деликатната и чувствителна душа на тази дама можеше да гледа хладнокръвно в нозете си, потонен в сълзите на угризенията, мъжа, който и беше толкова скъп. Тя се разрида…

— Аз — каза тя, притискайки до сърцето си ръцете на мъжа си, — аз не престанах да те боготворя. Ти бе толкова жесток с мен… Ти дори се радваше, когато страдах… Ах, Бог ми е свидетел, че най-пагубен за мен беше страхът да загубя сърцето ти, мъката, че ме подозираш в измяна… И с кого намери да ме оскърбиш… с дъщеря ми… с нея прободе сърцето ми… искаш да ме принудиш да намразя тази, която по природа ми е толкова скъпа?

— Ах — каза още по-разгорещено Франвал, — ще я доведа в нозете ти, та тя да заклейми тържествено като мен своето безсрамие и своите грешки… за да й простиш като на мен. Нека бъдем щастливи тримата заедно! Аз ще ти върна дъщерята… а ти се върни при мен като съпруга… да бягаме!

— Да бягаме ли, велики Боже!

— Голям шум се вдигна около мен… утре могат да ме погубят… моите приятели, министърът, всички ме посъветваха да замина за Валмор… Ще благоволиш ли да ме последваш там, моя приятелко! Нима в момента, когато в краката ти те моля за прошка, ти ще разкъсаш сърцето ми с отказ?

— О, Господи! Като си помисля само, че аз съм причина за всичко това!… Заповядай… заповядай… разполагай с мен, скъпи съпруже… Ако трябва, ще те следвам накрай света… Боже, аз съм най-нещастната жена!

— Ще бъдеш несъмнено най-щастливата жена на света, защото занапред всеки миг от моя живот аз ще превръщам в цветя тръните, с които обграждах стъпките ти… Колко малко е нужно, когато хората се обичат! Впрочем, нашето уединение не ще бъде вечно. Моите приятели са предупредени и ще действат.

— А майка ми… бих искала да я видя…

— Недей, скъпа приятелко. Имам сигурно доказателство, че тя се е свързала с родителите на Валмон… и заедно с тях иска да ме погуби…

— Тя не е способна на това. Престани да си въобразяваш такива ужасни неща. Любящата й душа няма нищо общо с измамата… ти никога не я оцени, Франвал… защото не съумя да я обикнеш като мен. Ние щяхме да намерим в нейните обятия земното щастие. Тя бе ангелът на мира, който Бог изпрати на грешната ти душа, но твоята несправедливост отблъсна нейната гръд, готова да приеме твоята нежност. Поради твоето непостоянство и капризи, твоята неблагодарност и волнодумство, ти доброволно се лиши от най-добрата и най-нежната приятелка, създадена за теб от природата. Няма ли да я видя все пак?

— Не, моля те, недей… миговете са най-ценни за нас! Ще й пишеш за моето разкаяние… може би тя ще разбере моите угризения… може би един ден ще си възвърна уважението и обичта й. Всичко ще се оправи и ние ще се върнем… ние ще се върнем, за да получим в нейните обятия прошка и любов… Но сега да вървим далече, скъпа приятелко… Трябва и то още сега, колите ни чакат…

Уплашена, г-жа дьо Франвал не посмя да отговори нищо повече. Тя се приготви. Всяко желание на Франвал бе заповед за нея. Мошеникът хукна към дъщеря си. Доведе я при майка й. Фалшивото същество се хвърли в нозете й със същото коварство като бащата — плачеше, молеше се за милост и… я получи. Г-жа Франвал я целуваше жадно. Коя жена може да забрави, че е майка, каквато и обида да са й нанесли нейните деца… гласът на природата е толкова властен в чувствителната душа, че една-единствена сълза, проронена от детето, е достатъчна да накара майката да забрави двадесетте години прегрешения.

Заминаха за Валмор. Толкова бързо трябваше да заминат, че на доверчивата и заслепена г-жа дьо Франвал не й направиха впечатление малкото прислужници, които взеха със себе си. Престъплението бяга от чуждите погледи… то се бои от тях. Чувства се сигурно само в сянката на загадката, която го обгръща в нужния момент. А в имението всичко вървеше както обеща Франвал — старание, внимание, грижи, уважение, доказателства за обич… за страстна любов от негова страна. Всичко беше толкова хубаво и съблазняваше нещастната Франвал… Накрай света, далеч от своята майка, в ужасна самота, тя се чувстваше щастлива, защото имаше, така казваше тя, сърцето на своя съпруг, а дъщеря й беше непрекъснато до нея и правеше всичко, за да й хареса.

Апартаментът на Йожени и нейния баща не бяха един до друг. Франвал живееше в единия край на замъка, Йожени съвсем близо до майка си. Благопристойността, редът и целомъдрието замениха във Валмор всички безпътства от столицата. Всяка нощ Франвал посещаваше своята съпруга в лоното на невинността, чистотата и любовта. Хитрецът се осмеляваше безсрамно да храни надежда за своите ужасни планове. Той беше много жесток и не се обезоръжаваше от невинните и горещи милувки, с които го обсипваше деликатната жена. С факела на любовта този злодей запали факела на отмъщението.

Както лесно можем да предположим, вниманието на Франвал към Йожени не отслабна. Сутрин, докато майка й си правеше тоалета, Йожени се срещаше с бащата в дъното на градината. Там тя получаваше на свой ред необходимите указания как да се държи и благоволенията, които тя съвсем не искаше да отстъпи на своята съперница.

Не бяха изминали осем дни от пристигането им в това убежище, когато Франвал научи, че семейство Валмон го преследва безмилостно и че въпросът щял да се разглежда най-сериозно. Убийството не можеше да мине за дуел, защото, за съжаление, имаше прекалено много свидетели. „Няма нищо по-сигурно от това, казваше той, че г-жа дьо Фарней стои начело на враговете на своя зет, за да го погуби, като го лиши от свобода, или принуди да напусне Франция, за да се върнат завинаги под нейното крило двете скъпи създания, с които я бяха разделили.“

Франвал показа на жена си тези писма. Тя веднага грабна перото, за да успокои майка си, да я накара да мисли иначе и да й опише щастието, на което се радваше откакто злополуката беше умилостивила душата на клетия й съпруг. Тя я уверяваше, че е решила да не напуска Валмор преди делото на нейния съпруг да се уреди и че ако злобата на неговите врагове, или абсурдността на неговите съдии го хвърлят в затвора, който ще го сломи, тя е решена да напусне страната заедно с него.

Франвал благодари на жена си, но тъй като нямаше никакво желание да чака това, което му готвеха, той я предупреди, че ще прекара известно време в Швейцария, че оставя Йожени при нея и моли и двете да не се отдалечават от Валмор, преди да стане ясно какво го очаква. Че каквото и да стане, той ще намери начин да навести милата си съпруга, за да се разберат как да се върнат в Париж, ако нищо не пречи, или пък да отидат да живеят някъде на сигурно място.

След като взе тези решения Франвал, който нито за миг не забравяше, че неблагоразумието на жена му с Валмон беше единствената причина за страшния обрат в живота му и жадуваше за отмъщение, каза да предадат на дъщеря му, че ще я чака на дъното на парка. След като влезе с нея в една беседка и я накара да му се закълне в сляпо подчинение на всичко, което щеше да й нареди, той я целуна и й каза:

— Загубвате ме, дъще моя… може би завинаги… — и при вида на обляната в сълзи Йожени добави: — Успокойте се, ангел мой! Само от вас зависи да се възроди нашето щастие във Франция или другаде и скоро да бъдем така щастливи, както бяхме. Йожени, вие сте твърдо убедена, че майка ви е единствената причина за всички злини, които ни сполетяха. Знаете, че не съм се отказал от отмъщението. Ако го прикрих от погледа на моята жена, вие знаете причините и го одобрихте, вие ми помогнахте благоразумно да я заслепим. Ето че стигнахме до края, Йожени. Трябва да се действа. От това зависи вашето спокойствие. Това, което предприемете, ще осигури и моето. Надявам се да ме разберете, имате достатъчно ум, за да не се изплашите дори за миг от моето предложение… Да, дъще моя, трябва да се действа и то без отлагане, без угризения. Това трябва да бъде ваше дело. Вашата майка пожела да ви направи нещастна, тя омърси брачните връзки, към които се стреми, тя загуби правото си на тях. От този момент нататък за вас тя е не само една обикновена жена, но става дори ваш смъртен враг. И тъй, законът, който природата най-съкровено е заложила в нашите души, повелява да се избавим, ако можем, от тези, които заговорничат против нас. Този свещен закон, който господства над всяко наше движение, повелява първо да обичаме себе си, а след това ближния. Първо ние, а после другите — такъв е зовът на природата. Другите не заслужават уважение, щом като са доказали, че искат да ни погубят. Друго поведение от наша страна, дъще, би означавало да предпочетем другите пред нас, а това е абсурд. А сега да се върнем на мотивите за действието, което ви съветвам да извършите. Принуден съм да се отдалеча, знаете защо. Ако ви оставя с тази жена, няма да мине и месец и майка й ще я убеди да ви заведе в Париж и тъй като след направените разкрития вие няма да се омъжите, бъдете сигурна, че тези две жестоки личности ще станат ваши господарки само, за да ви накарат вечно да оплаквате самотата, вашата слабост и нашите удоволствия. Йожени, вашата баба ме преследва, тя се е съюзила с враговете, за да ме смаже. А какво друго цели тя, освен да ви върне при себе си, а дали ще успее, без да ви затвори? Колкото повече положението ми се утежнява, толкова повече преследвачите ни набират сила. И тъй, несъмнено дълбоко в себе си майка ви е начело на групата им и ще се присъедини към нея, още щом замина. Те искат да ме погубят само, за да ви направят най-нещастна сред жените. Трябва да побързаме да ги сломим като премахнем най-важния човек — г-жа дьо Франвал. Може би искате да решим друго? Да ви отведа с мен? Вашата разгневена майка веднага ще се съюзи със своята и от този момент, Йожени, няма да има миг спокойствие за нас. Ще ни търсят, ще ни преследват навсякъде, никоя страна няма право да ни даде убежище, няма да има местенце за нас в целия свят… недостъпно за чудовищата, чийто гняв ще ни преследва. Нали знаете докъде стигат презрените ръце на деспотизма и тиранията, когато са платени със злато и водени от злоба? Но ако вашата майка умре, г-жа дьо Фарней, която я обича повече от вас, и прави всичко това само заради нея, ще се лиши от единственото същество, което действително я свързва със семейство Валмон, ще изостави всичко и няма да разпалва гнева на враговете ми… И тогава или делото Валмон ще се уреди и нищо повече няма да ни попречи да се върнем в Париж, или нещата ще се влошат и ще заминем в чужбина, където ще избегнем стрелите на Фарней. Но докато майка ви е жива, тя винаги ще върви срещу нас, защото, повтарям още веднъж, тя си въобразява, че щастието на нейната дъщеря може да се гради само върху нашето падение. От която и страна да разглеждате нашето положение, ще видите в него омразната г-жа дьо Франвал, която неизменно пречи на нашето щастие. Йожени — продължи Франвал пламенно, вземайки двете ръце на своята дъщеря, — скъпа Йожени, ти ме обичаш, искаш ли да загубиш завинаги този, който те обожава от страх пред едно действие… толкова съдбовно за нас? О, скъпа и нежна приятелко, трябва да решите… Можеш да задържиш само единия от двамата. Остава сърцето ти да избере в кого да се забият твоите престъпни смъртоносни удари. Или майка ти трябва да загине, или трябва да се откажеш от мен… Какво говоря, ти трябва да убиеш мен… Уви, мога ли да живея без теб… Мислиш ли, че ще мога без моята Йожени? Ще издържа ли при спомена за насладите, които съм вкусил в нейните обятия… за сладостните удоволствия, загубени завинаги за моите сетива? Йожени, твоето престъпление ще е еднакво и в единия, и в другия случай. Трябва или да унищожим една майка, която те ненавижда и която живее само, за да си нещастна, или да убиеш един баща, който диша само за теб. Избери, Йожени, и ако осъдиш мен, не се колебай, неблагодарна дъще, разкъсай безмилостно това сърце, чиято прекалено голяма любов е единственото прегрешение. Аз ще благославям ударите, дошли от твоята ръка, и до последния си дъх ще те обичам.

Франвал млъкна, за да чуе отговора на своята дъщеря. Но изглежда дълбок размисъл я задържа… накрая тя се хвърли в обятията на баща си.

— О, ти, когото ще обичам цял живот — възкликна тя, — можеш ли да се съмняваш в избора, който ще направя? Можеш ли да се съмняваш в моята храброст? Въоръжи на мига ръцете ми и тази, чиито злодеяния и твоята сигурност осъждат на смърт, скоро ще падне под моите удари. Научи ме какво да направя, Франвал, и замини, щом като твоята безопасност го налага… аз ще действам в твое отсъствие и ще те уведомя за всичко. Но какъвто и обрат да вземат твоите работи… след като погубя нашия враг, не ме оставяй сама в този замък, моля те… ела да ме вземеш, или кажи къде мога да те намеря.

— Скъпа дъще — каза Франвал, прегръщайки чудовището, което бе прелъстил, — знаех си, че ме обичаш и твърдо ще браниш нашето щастие… Вземи тази кутия… смъртта е в нея…

Йожени пое злокобната кутия и отново се закле пред баща си. Договориха се за останалото — тя да изчака делото и да извърши престъплението в зависимост от това, което ще се реши за баща й. Разделиха се. Франвал се върна при съпругата си. Неговата дързост и фалш стигнаха дотам, че допусна сълзите и прие трогателните и пълни с чистота милувки на този небесен ангел. После се уговориха, че каквото и да се реши по делото, тя ще остане в Елзас с тяхната дъщеря.

Злодеят яхна коня си и се отдалечи… той се отдалечаваше от невинността и добродетелта, така дълго омърсявани от неговите престъпления.

Франвал се установи в Базел, за да се предпази от преследвачите си и същевременно да бъде близо до Валмор, та докато отсъствуваше, писмата му да поддържат духа ни Йожени… От Базел до Валмор имаше около двадесет и пет левги, но макар че се минаваше през Черната гора, съобщенията стигаха лесно и веднъж седмично той получаваше известия от дъщеря си. За всеки случай Франвал беше взел със себе си много пари, но повече в банкноти, отколкото в злато. Нека го оставим да се настани в Швейцария и да се върнем при жена му.

Наистина г-жа дьо Франвал беше чудесна и имаше най-чисти и искрени намерения. Тя беше обещала на своя съпруг да остане в имението, докато получи нова заповед и нищо не можеше да промени решението й, в което уверяваше всеки ден Йожени… За съжаление, дъщеря й не можеше да й има доверие, нито да разбере, че нейната почтена майка го заслужава. Тя беше несправедлива като Франвал, отношението й се подхранваше от редовните му писма и тя беше убедена, че не ще намери на света по-голям враг от майка си. Г-жа дьо Франвал направи всичко, за да се сближи с дъщеря си, да преодолее дистанцията, която тази неблагодарница таеше в дъното на сърцето си. Тя я обсипваше с милувки и приятелство, радваше се на щастливото завръщане на своя съпруг. Нейната благост и доброта я караха понякога да благодари на Йожени и да й приписва заслугата за тази щастлива развръзка. После съжаляваше, че е станала невинна причина за злините, които заплашват Франвал. Тя изобщо не обвиняваше Йожени, а само себе си и като я притискаше до гърдите си, със сълзи на очи я молеше, ако може някога да й прости… Жестоката душа на Йожени се съпротивляваше на тези ангелски постъпки, сърцето й не чуваше вече гласа на природата, порокът беше затворил всички пътища към него… Тя се отдръпваше хладно от обятията на майка си, гледаше я със затъмнени очи и си казваше: „Колко е фалшива тази жена… колко е коварна… та тя ме погали по същия начин в деня, когато ме отвлякоха.“ Но тези несправедливи упреци бяха само отвратителни мними доводи, за да се оправдае престъплението и да се задуши дълга. Г-жа дьо Франвал беше организирала отвличането на Йожени в името на щастието на дъщеря си и на своето спокойствие и в им ерес на добродетелността беше успяла да прикрие свои с постъпки. Такива преструвки не се одобряват само от виновния, когото заблуждават. Те не накърняват честност. Йожени устояваше на нежността на г-жа дьо Франвал само, защото искаше да извърши нещо ужасно, а не поради прегрешенията на майка й спрямо нея, защото такива нямаше.

В края на първия месец от престоя във Валмор г-жа дьо Фарней писа на дъщеря си, че делото на нейния съпруг става все по-сериозно и при страха от позорна присъда, завръщането на г-жа дьо Франвал и Йожени ставаше много наложително, за да се затворят устата на хората, които разпространяваха отвратителни слухове. Тя настояваше да отидат при нея и да действат така, че да обезоръжат правосъдието и да отговарят за деянията на виновния, без да го пожертват.

Г-жа дьо Франвал беше решила да не крие нищо от своята дъщеря и й показа веднага писмото. Йожени попита хладнокръвно майка си какво ще реши при тези тежки известия.

— Не знам — отговори г-жа дьо Франвал. — Наистина, за какво ли стоим тук? Не бихме ли били хиляди пъти по-полезни на моя съпруг, следвайки съветите на майка ми?

— Вие сте господарката, госпожо — отговори Йожени, — аз съм създадена, за да ви се подчинявам, това е сигурно…

Но по сухия отговор г-жа дьо Франвал видя, че това не се харесва на дъщеря й и каза, че ще изчака още малко, ще пише отново и ако не послуша съветите на Франвал, то Йожени може да бъде сигурно, че ще го направи само, когато се убеди напълно, че му е нужна повече в Париж, отколкото във Валмор.

Така измина още един месец, през който Франвал не престана да пише на жена си и дъщеря си, и получаваше от тях много мили и приятни писма — едните напълно отговаряха на неговите желания, а другите изразяваха пълна решимост за извършване на подготвяното престъпление, щом обратът на нещата го наложи, или г-жа дьо Франвал покаже, че ще отстъпи на молбите на своята майка. „Защото — казваше Йожени в своите писма, — ако жена ви е праволинейна и искрена и ако приятелите, които служат на вашата кауза в Париж, успеят, вие ще се заемете с това, което ми възложихте, ще го свършите сам, когато се съберем отново, ако прецените тогава, че е уместно. Но все пак, ако се наложи и ми заповядате да действам, ще се заема, бъдете сигурен в това.“

Франвал писа, че одобрява всичко, което му казваше неговата дъщеря. Това беше последното писмо, което получи и написа. След това пощата не донесе нищо. Франвал се притесни. Той бе недоволен, отчая се и природното му неспокойство не му позволи повече да чака. Реши веднага да отиде сам във Валмор, за да разбере причината, която го разтревожи така жестоко.

Яхна коня си, следван от един верен слуга. Трябваше да пристигне на втория ден доста късно през нощта, за да не го познае никой. При навлизането в гората, която заобикаляше замъка Валмор и стигаше на изток до Черната гора, шестима въоръжени мъже спряха Франвал и неговия лакей. Те му поискаха кесията. Мошениците бяха осведомени и знаеха на кого говорят. Знаеха, че Франвал е заплетен в лошо дело, че никога не ходи без портфейл и много злато… Прислужникът се съпротивляваше, но те го проснаха безжизнен до коня. Франвал със сабя в ръка скочи на земята, спусна се към тези нещастници, рани трима, но другите го хванаха. Крадците му взеха всичко и избягаха веднага след като го ограбиха. Франвал ги преследваше, но разбойниците, препускайки със своите коне, изчезнаха незнайно къде.

Нощта беше ужасна, духаше силен вятър, валеше град… изглежда всички природни стихии се бяха разбеснели против този клетник… Може би има случаи, когато природата, възмутена от престъпленията на този, когото преследва, иска да го смаже с всичките си бичове, преди да го прибере при себе си. Франвал, полугол, но все така със сабя в ръка се отдалечаваше от това зловещо място по посока към Валмор. Той познаваше зле околностите на имението, в което беше пребивавал само веднъж. Загуби се из тъмните пътища на тази напълно непозната за него гора… Изтощен от умора, изтръпнал от болка… разкъсван от безпокойство, измъчван от бурята, той се хвърли на земята и там проля първите сълзи в своя живот, които прииждаха на вълни от очите му…

— Нещастник съм аз — провикна се той — всичко се събира, за да ме смаже най-сетне… за да ме накара да почувствам угризението… то трябваше да проникне чрез нещастието на моята душа. Заблуден от сладостите на успеха, аз досега не го познавах. О, ти, която оскърбих така тежко, ти, която може би в този момент ставаш жертва на моя гняв и варварство!… Ти си достойна за обич съпруга… дали си още на този свят? Дали божията ръка е препречила пътя на зловещите ми намерения? Йожени, прекалено си доверчива, дъще… ти бе съблазнена твърде недостойно от моите гнусни хитрости… дали природата е смекчила сърцето ти? Дали те е спряла? Не е ли късно?… Не е ли късно, Боже господи?…

Изведнъж жалостен и величествен звън на множество камбани се понесе тъжно в облаците и го вцепени… Той се развълнува… той се ужаси…

— Какво чувам — извика той, надигайки се. — Жестока дъще… нима това е смъртта?… Нима това е отношението?… Това ли са адските сили, които идват да вършат твоето дело… какво ли означават тези шумове?… Къде съм? Дали ще ги разбера, Господи, накажи виновния…

След това взе да се моли смирено:

— Велики боже! Страдай, че ще смеся моя глас с гласа на тези, които отправят молитви към теб… виж моите угризения и твоята сила, прости ми, че те презрях… и благоволи да изпълниш молбите ми… първите молби, които се осмелявам да отправя към теб! О, ти, Всевишни… защити добродетелта, спаси тази, която бе твоето най-красиво подобие на този свят. Дано това, което чувам, не са зловещите звуци, от които се боя.

И заблуденият Франвал… който вече не знаеше нито какво прави, нито къде отива, говореше несвързани думи и вървеше по пътя пред него… Той чу шумове… дойде на себе си… наостри слух… това бе конник…

— Който и да сте — провикна се Франвал, пристъпвайки към този човек, — който и да сте, имайте милост към нещастника, комуто страданието помрачава съвестта, помогнете ми, ако сте мъж и състрадателен… спасете ме от самия мен.

— Боже! — отговори един много познат глас. — Какво виждам… вие тук… О, небе! Махнете се!

Беше Клервил. Почтеният човек се беше изтръгнал от оковите на Франвал и сега съдбата го изпращаше на този нещастник в най-тъжния миг на живота му. Клервил слезе от коня си и се хвърли в обятията на своя враг.

— Нима сте вие, господине? — каза Франвал, притискайки честния човек до гърдите си. — Та аз съм толкова виновен пред вас!

— Успокойте се, господине, успокойте се, ще забравя нещастията, които ме сполетяха и ми причинихте, щом Бог ми позволи да ви бъда полезен… и ще ви помогна, господине, несъмнено по жесток, но необходим начин… да седнем… до този кипарис, под зловещия му листак… Скъпи Франвал, лоши новини трябва да ви съобщя… Плачете… приятелю мой! Сълзите ще ви облекчат, горчиви сълзи ще роните… Отлетяха радостните дни… Те се изнизаха като сън, а сега ви остава само мъката.

— О, господине, разбирам ви… тези камбани…

— Те ще положат в нозете на Всевишния един ангел, почитан от тъжните жители на Валмор, които, за жалост, не можаха да го опознаят и сега го оплакват и жалят…

Тогава Франвал насочи острието на сабята към сърцето си и щеше да прекъсне нишката на своя живот, когато Клервил предотврати гневното действие.

— Не, не, приятелю мой — възкликна той, — не трябва да умирате, а да се поправите. Чуйте ме, имам много неща да ви казвам, трябва спокойно да ги изслушате.

— Добре, господине, говорете, слушам ви, забивайте постепенно острието в гърдите ми, справедливо е да се мъча, както мъчех другите.

— Няма да говоря дълго за себе си — каза Клервил. — След няколко месеца ужасен престой, който ми навлякохте, имах късмета да склоня моя пазач. Той ме остави да избягам. Препоръчах му преди всичко да не говори за несправедливостта, която си позволихте по отношение на мен. Той няма да пророни дума за нея, скъпи Франвал.

— Ох, господине!

— Изслушайте ме, имам много неща да ви казвам. След завръщането ми в Париж научих за вашето злощастно приключение… за вашето заминаване… Споделих сълзите на г-жа дьо Фарней… те бяха по-искрени, отколкото мислите. Реших да помогна на тази достойна жена, да накарам г-жа дьо Франвал да доведе Йожени, тъй като тяхното присъствие щеше да бъде по-полезно в Париж, отколкото в Елзас… вие й бяхте забранили да напуска Валмор… тя ви се подчиняваше… осведоми ни за вашите заповеди, сподели с нас, че не иска да ги наруши и дълго се колеба… вие бяхте осъден, Франвал… вие наистина сте осъден. Вие загубихте главата си като виновник за убийството на пътя. И нито молбите на г-жа дьо Фарней, нито постъпките на вашите родители и приятели успяха да отклонят меча на правосъдието, вие претърпяхте неуспех… вие сте опозорен завинаги… вие сте разорен… всичките ви имущества са конфискувани…

Франвал отново направи гневно движение…

— Чуйте ме, господине, изслушайте ме, за да изкупите вашите престъпления. Може би разкаянието ви ще умилостиви Бога. Веднага писахме на г-жа дьо Франвал и я уведомихме за всичко. Майка й й съобщи, че тъй като присъствието й е станало много наложително, тя ме изпраща във Валмор, за да я убедя непременно да замине. След писмото тръгнах и аз. Но, за съжаление, то пристигна преди мен. Късно пристигнах… вашият ужасен заговор беше успял. Намерих г-жа дьо Франвал умираща. Какво злодейство, господине!… Но вашето състояние ме трогва и вече не ви укорявам за престъпленията… Всичко ще ви кажа. Йожени не издържа тази гледка. Когато пристигнах, тя се разкайваше, потънала в сълзи и горчиви ридания… Ох, господине, как да ви кажа какви страшни неща се случиха… Жена ви издъхваше… обезобразена от конвулсиите на болката… По-естествена от всякога, Йожени надаваше страшни викове, признаваше се за виновна, призоваваше смъртта, искаше да се убие. Тя се молеше на колене, ту прегръщаше майка си, опитваше се да й върне живота със своето дихание, да я стопли със сълзите си, да я разнежи с угризенията си. Такива бяха, господине, зловещите картини, които ме потресоха. Когато влязох у вас, г-жа дьо Франвал ме позна… стисна ръцете ми… обля ги със сълзи и каза няколко думи, които едва чувах… те с мъка излизаха от скованата от отровата гръд… тя ви извиняваше… тя молеше небето за вас… молеше най-вече милост за дъщеря й. Вие бяхте толкова жесток, а последните мисли и пожелания на жената, която съсипахте, бяха още за вас, за вашето щастие. Направих всичко, което можах, цялата прислуга се грижеше за нея, повиках най-просветените учени… успокоявах вашата Йожени, изтръгнат от тежкото й състояние мислех, че трябва да й подам ръка, но нищо не помогна. Нещастната ви жена издъхна трепереща… в неописуема мъка… в този злокобен час, господине, видях едно от внезапните последствия на угризението, което не познавах дотогава. Йожени се спусна към своята майка и издъхна едновременно с нея. Помислих, че само е припаднала… но, уви, всичките й сетива бяха угаснали. Шокът беше попарил и изгорил младото й тяло… Тя действително беше издъхнала от силните и внезапни угризения, от болката и отчаянието… Да, господине, вие ги загубихте и двете… Тези камбани, чийто звън още ехти, звънят едновременно за две души, родени една от друга за вашето щастие, които станаха жертва на вашите злодеяния заради обичта си към вас. Кървавите им образи ще ви преследват до гроба. О, скъпи Франвал, дали сгреших като ви карах някога да излезете от пропастта, където ви водеше страстта? Нима ще порицаете и ще се надсмеете над привържениците на добродетелта? Грешат ли те, като кадят тамян на своите олтари, след като престъпленията са толкова страшни и безмилостни?

Клервил замлъкна. Той погледна Франвал и го видя смазан от болка. Очите му бяха втренчени и пълни със сълзи. Не можеше да изрече нито дума. Клервил го попита защо е гол. Франвал накратко му разказа случилото се.

— О, господине — провикна се великодушният човек, — колко съм щастлив, че в това ужасно положение мога поне да облекча вашето състояние. Щях да ви потърся в Базел, щях да ви разкажа всичко и да ви предложа малкото, което притежавам… Приемете го, моля ви. Аз не съм богат, вие знаете… но ето сто луидора… това са моите спестявания, това е всичко, което имам… Настоявам да ги вземете…

— Колко сте великодушен — провикна се Франвал, прегръщайки коленете на този честен човек и рядък приятел, — нима ги давате на мен?… Господи, какво ми трябва, след като загубих всичко! И тъкмо вие… та аз се отнесох толкова зле с вас… а именно вие ми помагате.

— Трябва ли да помним оскърбленията, когато нещастието постига този, който може да ги нанесе. Вместо да му отмъстим сме длъжни да го облекчим. Как да се нахвърляме на човек, разкъсван от угризения… Господине, ето гласът на природата. Виждате ли, че свещената почит на Всевишния не пречи както си мислехте, защото съветите на природата са свещен закон на вярата.

— Не — отговори Франвал, като ставаше — нищо вече не ми трябва, господине. Бог ми остави това — продължи той, показвайки своята сабя, — и иска да я използвам… Това е същата сабя, скъпи и единствени приятелю, която благочестивата ми жена грабна един ден, за да прободе гърдите си, когато я обсипвах със зли думи и клевети… същата е… може би по нея има следи от свещената й кръв… моята трябва да ги заличи… да вървим… да намерим някаква колиба, където да споделя с вас последните си желания… а после ще се разделим завинаги…

Тръгнаха. Търсеха пътека, която да ги приближи до някоя къща… Нощта се спусна над гората… дочуваха се тъжни песни, бледата светлина на няколко свещи изведнъж прониза мрака и тръпки на ужас побиха чувствителните души. Звънът на камбаните се засили, във въздуха се носеше нещо злокобно, гръмотевица проблесна в небесата и се сля с погребалните звуци, които се чуваха. Светкавиците, които браздяха небето, затулваха от време на време зловещия пламък на свещите и като че ли оспорваха правото земните обитатели да изпратят до гроба светицата, която придружаваше шествието. Всичко всяваше ужас и излъчваше отчаяние… сякаш това бе вечният траур на природата.

— Какво е това? — каза развълнуван Франвал.

— Нищо — отговори Клервил и хвана ръката на своя приятел, за да го отклони от пътя.

— Вие ме лъжете, искам да видя…

Той се спусна и видя ковчег…

— Господи! — провикна се той — това е тя… това е тя. Бог позволи да я видя отново…

По молба на Клервил, който видя, че не ще успокои нещастника, свещениците мълчаливо се отдръпнаха… Обезумял, Франвал се хвърли върху ковчега, изтръгна оттам тъжните останки на тази, която така силно беше наранил. Прегърна тялото й, постави го до едно дърво и се хвърли върху него в пристъп на отчаяние.

— О, теб те няма вече! Моята жестокост сложи край на дните ти! Ти си най-трогателната дама, която още боготворя! Виж, аз съм в нозете ти и те моля за прошка и милост… Не мисли, че го правя, за да те надживея, не… правя го, за да може, трогнат от твоите добродетели, Всевишният да прости на твоя съпруг, като на теб… За да бъдеш отмъстена, скъпа съпруго, трябва да се пролее кръв. Виж, моите сълзи и разкаяние. Аз ще те последвам, скъпа моя… но кой ще приеме изтерзаната ми душа, ако не се помолиш за нея? Отхвърлена от ръцете на Бога и от твоята гръд, тя ще бъде осъдена на адски мъки, а тя се разкайва така искрено за своите престъпления… Прости ми, скъпа моя, прости ми, аз знам как да отмъстя за тях.

При тези думи Франвал се измъкна от погледа на Клервил и заби два пъти сабята в тялото си. Нечистата му кръв потече по жертвата и сякаш повече я опозори, отколкото да отмъсти за нея.

— Приятелю — каза той на Клервил, — аз умирам, умирам в угризения… Кажете на хората за жалкия ми край и за моите престъпления, кажете им, че така трябва да умре тъжният роб на своите страсти, който е бил толкова долен, че е заглушил в сърцето си вика на дълга и на природата. Не ми отказвайте половината от ковчега на клетата ми съпруга, нямаше да го заслужа без моите угризения, но сега съм достоен и искам това. Сбогом!

Клервил изпълни желанието на нещастника и шествието потегли отново. Вечната обител прие завинаги двамата съпрузи, родени да се обичат, създадени за щастие, които щяха да го вкусят неподправено, ако престъплението и ужасяващите безпътствия на единия не превърнаха в адска мъка светлото им бъдеще.

Честният свещенослужител скоро се върна в Париж и разказа ужасните случки. Никой не се натъжи от смъртта на Франвал, защото хората се гневяха от постъпките му, но съпругата му беше горчиво оплакана… А коя жена би могла да бъде по-ценна и по-вълнуваща в очите на мъжете от тази, която е обичала, уважавала и градила добродетели на земята, а е получила в замяна само нещастие и страдание.