Патриша Хайсмит
Стъклената килия (6)

Шеста глава

През следващия месец Картър на два пъти се среща с Магран, който отново преглеждаше материалите по делото. Адвокатът бе открил още един свидетел, някой си Джоузеф Дауди, пощенски служител, който си спомняше, че през юли предната година Уолъс Палмър наел пощенска кутия в градчето Пойнтед Хил, намиращо се на стотина километра от Фримонт. Дауди беше го познал по снимката, въпреки че Палмър бе ангажирал кутията под друго име. По време на съдебния процес много се говореше за пощенска кутия №42 в Огилви и №195 в Суигбрайър, тъй като бяха записани на листче, което откриха в портфейла на Уоли. Ала след смъртта му никой не беше изпращал писма до тези кутии. Магран съобщи още, че някои от компаниите за доставки, на които „Трайъмф“ беше плащала (от средствата за построяване на училището), изобщо не съществуваха. Палмър си ги беше измислил и беше получавал пари от тяхно име, като сумите са били изпращани до различни пощенски кутии, които наемал под фалшиви имена. Картър попита дали има съмнения, че Гауил е взимал подкупи от Палмър. С присъщата си предпазливост адвокатът отговори:

— Твърде е възможно. Парите не могат да изчезнат.

През същия месец Дейвид Съливан също посети Картър — досега беше идвал в затвора три-четири пъти. За разлика от Магран той беше твърдо убеден, че Гауил е съучастник в престъплението и че ще успее да го уличи. Заяви, че често разговарял с Магран и заедно подготвяли материалите за обжалването пред Върховния съд. Картър често се питаше защо ли полага толкова големи усилия, след като няма да получи нито цент. Започваше да подозира, че Гауил е прав и че Съливан се опитва да изкупи вината си, задето се среща толкова често с Хейзъл.

Магран го посети в неделята, когато започнаха великденските празници. Преди свиждането с него Картър си инжектира солидна доза морфин (вече се справяше сам, като държеше иглата между пръстите си и я натискаше с дланта си). Наркотикът и деловият тон на адвоката временно го ободриха — бе изпаднал в мрачно настроение при мисълта, че няма да види съпругата си. По-късно, когато се върна в килията и се просна на леглото си, той се усмихна, като си представи какво прави Хейзъл в този момент: навярно се е излегнала на шезлонг край басейна, отпива от коктейла си, смее се и разговаря със Съливан и с домакините, а от къщата долита прекрасна музика. По-късно всички ще седнат на масата, застлана с колосана бяла покривка, и ще се наслаждават на великолепната храна. Може би Съливан ще прави комплименти на Хейзъл и дори ще я гледа влюбено… Картър установи, че не ревнува; знаеше, че тя обича да я ухажват.

През нощта не можа да заспи, въпреки че отново си инжектира морфин. Няколко пъти става да нагледа пациенти, които стенеха или викаха санитаря Пит. Изпитваше странно примирение или по-точно не чувстваше нищо, като че по мистериозен начин беше прекъсната връзката му дори с Хейзъл. Образът й беше запечатан в паметта му, но не предизвикваше никакви емоции, сякаш вече не бяха женени или бракът им беше плод на въображението му, сякаш тя не го обичаше и никога не го беше обичала. Изглеждаше му невероятно, че само преди ден си беше казал: „Готов съм да преодолея най-големите трудности, защото Хейзъл ми принадлежи и ме обича“.

Представи си я в леглото със Съливан — може би спяха, след като са се любили. Не, Дейвид сигурно се е промъкнал обратно в стаята си, за да не шокира домакините. Картър неспокойно се замята в болничната си постеля, опитвайки се да прогони натрапчивата мисъл. Каза си, че не вярва в изневярата на жена си, ала лукав вътрешен глас го попита защо непрекъснато мисли за това. Беше принуден да признае пред себе си, че се страхува да научи истината. И все пак се беше примирил с факта, че е напълно безпомощен.

Обърна се на другата страна и се опита да прогони черните мисли. Каза си, че най-важното в момента е да не се отчайва, иначе с него е свършено. Не бива да губи надежда и да приема нещата прекалено сериозно. Колкото до осакатените му палци… дори това не беше голяма беда — мнозина затворници претърпяваха много по-тежки злополуки и се налагаше да им ампутират по някой крайник. И все пак не можеше да не изпитва отчаяние, след като в отговор на писмата си до конгресмени и до организации за защита на гражданските права бе получил само кратки съчувствени послания. Питаше се що за човек е Джоузеф Дауди, пощальонът, открит от Магран. Внезапно си спомни за свидетелката на обвинението и потръпна. Лоуис Маквей беше касиерка във Фримонтската банка и бе потвърдила пред съда, че Картър е осребрил чек за 1200 долара, подписан от Палмър. Истината беше, че през този ден Палмър спешно се нуждаеше от пари в брой и беше помолил колегата си да ги изтегли, тъй като и без това щял да ходи в банката. Прокурорът, подкрепян от разгневените членове на училищното ръководство, които даваха мило и драго да уличат измамниците, беше издирил госпожица Маквей. Тя бе заявила, че Картър е представил чек, подписан от Палмър, след което е прибрал парите в джоба си. Показанията й бяха направили силно впечатление на съдията и на съдебните заседатели.

Откъм асансьора долетя шум, някой закрещя името на доктор Касини. Картър седна в леглото и видя в коридора двама надзиратели, които подкрепяха окървавен затворник.

Раненият беше младеж с къдрава руса коса. Беше намушкан с нож в шията, на слепоочието му също имаше рана, от която течеше кръв. Докторът нареди да го заведат в стаичката в дъното на лазарета, наричана „операционна зала“, и заши раната на главата му. Заяви, че при разреза на шията не е засегната артерията, но от устата на младежа бликаше яркочервена кръв. Картър за втори път виждаше подобна рана и знаеше, че е причинена от нож, изработен от лъжиците, с които се хранеха затворниците. Касини твърдеше, че това оръжие не е рядкост, макар надзирателите зорко да следяха всеки да връща лъжицата си заедно с подноса. С помощта на Картър той заши и втората рана, сетне сложиха младежа да си легне. Преди Картър да се добере до собственото си легло, новоприетият пациент седна и изкрещя, опитвайки се да прогони невидими нападатели.

Касини дотича, докато пристягаше колана на халата си, и намръщено възкликна:

— До гуша ми дойде от тези педали! Подайте ми спринцовката.

Картър и надзирателят се опитаха да задържат неподвижен младежа.

— Господи, тук няма нито миг тишина и спокойствие! — възмутено се провикна някой.

— Ако много знаеш, ще те върна в пандиза, та и теб да намушкат — извика в отговор Касини.

Постепенно младежът притихна и се отпусна. Картър се изправи. Надзирателят му направи знак да се отдалечи.

Той се приближи до леглото си, застана до него и притвори клепачи. Хрумна му, че жълтеникавата светлина, идваща от коридора, идеално подхожда на душевното му състояние — струваше му се, че отвън проникват първите слънчеви лъчи, предшественици на поредния ужасяващ ден.

Касини го тупна по гърба и тихо се изсмя. Картър потръпна и рязко се отдръпна. Беше забелязал, че при вида на кръвта и на човешките страдания настроението на доктора се повишаваше.

— Този ми е „гостувал“ няколко пъти — обясни Касини. — Казва се Мики Касъл и като го гледаш, никога няма да предположиш истинската му възраст. Педалите знаят как да съхранят младостта си. Ха! Изминат няколко месеца и току-виж пак ми го доведат накълцан. Обитателите на Блок B хич не си поплюват.

Един пациент недоволно изръмжа, събуден от бърборенето му.

Картър отново се изтегна на леглото си, а докторът се върна в стаята си. Беше три и двайсет. Нощта сякаш никога нямаше да свърши.

Дрезгав вик наруши тишината. Мики се опитваше да стане от леглото и замаяно размахваше юмруци.

Картър се приближи до него и се опита да го успокои, сетне изтича в коридора да повика помощ. Забеляза, че надзирателя го няма — сигурно беше отишъл до тоалетната — и в този миг младежът се нахвърли върху него. Картър чу стъпките му и успя да отскочи встрани, а Мики се блъсна в касата на вратата и се строполи на пода. Болните крещяха, докторът дотича и заедно с надзирателя сложиха припадналия младеж на леглото.

— Раната на шията му кърви — обади се Картър.

— Нищо му няма. Утре сутрин ще го превържа отново.

Картър замълча и отново си легна. Чувстваше се виновен, задето шевовете на Мики се бяха отворили; упрекваше се, че е пазил осакатените си ръце и не е попречил на младежа да се блъсне във вратата. После си каза, че Мики сам си е търсил белята.

На сутринта младежът беше мъртъв. Картър пръв забеляза, че цялото му легло е напоено с кръв, задържана от долния гумиран чаршаф. Когато отметна завивките, гледката го накара да се разтрепери, сякаш беше станал свидетел на убийство… каквото всъщност бе извършено.

Доктор Касини побесня от гняв. Ругаеше надзирателите, както и затворниците, които наричаше животни. Неколцина пациенти седнаха в леглата си и се заслушаха гневната му тирада; очевидно бяха смутени от факта, че техен събрат по съдба е бил убит.

— Каква им е работата на куките, освен да предотвратяват подобни случаи? — крещеше той. — Ама не могат да сторят нищо, защото всички вие се държите като глутница побеснели кучета!

Картър също го слушаше, застанал неподвижно до леглото на мъртвеца. Никой не посмя да отиде и да извади от кухненския асансьор подносите със закуската. Дори да искаха, Картър и Пит не можеха да измъкнат окървавените чаршафи, тъй като по време на разпалената си реч докторът се беше облегнал на леглото на мъртвеца. Гневът му изглеждаше съвсем неподправен и напомни на Картър за първите думи, които бе чул от устата на Касини, когато беше видял какво са направили с ръцете му. Ала пристъпът на справедлив гняв скоро беше преминал. Докторът страдаше от раздвоение на личността, предизвикано от морфина, чиято употреба можеше да доведе до непредвидими последствия. Картър вече бе сигурен, че Касини е пристрастен, тъй като беше видял в стаята му запаси от дрогата.

През този ден не можа да пише на Хейзъл. Беше потресен от случилото се с Мики, но имаше още нещо, което не му даваше покой. Съмняваше се, че докторът ще съумее да разчете рентгеновите снимки, за да прецени състоянието на пръстите му. Изтръпваше от ужас при мисълта, че Касини ще реши да го оперира.

Малко преди да си легне, отново си инжектира морфин. Не беше получил писмо от Хейзъл. Казваше си, че в събота навярно е била заета с приготвянето на багажа си и не е имала време да му пише, но все пак би могла да драсне няколко реда на обикновена пощенска картичка.

Посред нощ му хрумна налудничавата идея да предложи на съпругата си по време на престоя му в затвора да се премести в по-голям град. Беше сигурен, че тя ще протестира, че ще откаже да замине за Ню Йорк, което ще й попречи редовно да посещава свижданията с него, но беше решил да настоява. Мислеше си, че в Ню Йорк съпругата му ще бъде далеч от Дейвид Съливан. Въздъхна и си каза, че не от ревност се опитва да раздели Хейзъл и предполагаемия й любовник.

Следващата неделя подхвърли предложението на съпругата си.

— Да замина за Ню Йорк ли? — възкликна тя, сетне замълча, но изражението й подсказа на Картър, че идеята не й е чужда. — Фил, откъде ти хрумна? Какво ще правя в Ню Йорк?

— Нищо не те задържа тук. В този град не се случва нищо интересно, пристигнахме преди година, но така и не срещнахме интересни и забавни хора…

— Миналата седмица ти писах, че ми се ще да работя в новия магазин на Елзи. Тя каза, че не иска от мен пари, а сътрудничество.

— Елзи е прехвърлила петдесетте, цялата работа ще падне върху теб.

— Смятам, че градът има нужда от магазин за качествени облекла.

— Питам се дали тук има жени с вкус, които да разбират от мода… Пък и откога започна да се интересуваш от този скапан град?

— Мислех си, че щом така и така съм тук…

— Скъпа, не желая да оставаш в града нито ден повече! Искам да…

— По-тихо! — провикна се надзирателят и се приближи към него. — Да не си въобразяваш, че си сам?

Картър тихо изруга, сепнато погледна към съпругата си и промълви:

— Извини ме за грубостта. Слушай, миличка, няма да изляза по-бързо от затвора, ако живееш близо до него. — Трескаво погледна към часовника и видя, че остават шест минути до края на свиждането.

— Не желая да обсъждаме този въпрос, Фил. Забравяш, че аз също искам да те виждам всяка седмица. Засега това е най-голямата ми радост.

Той забарабани с пръсти по масата, отчаяно търсейки подходящи думи. Накрая промърмори:

— Доколкото разбрах, прекарала си страхотно великденските празници…

— Не твърдя, че съм се забавлявала. Казах ти, че успях да си почина.

Картър се питаше дали му е сърдита, задето беше изругал пред нея, или заради предложението му да замине за Ню Йорк. Нямаше време да изглади недоразумението.

— Миличка, не ми се сърди! Не искам да се разделим скарани.

— Не ти се сърдя. Не разбираш какво ти казвам. — Тя също погледна часовника, сякаш нямаше търпение да си тръгне.

Вечерта Картър отиде на кино. Напоследък го правеше все по-често, въпреки че филмите, който прожектираха, изобщо не бяха по вкуса му и при други обстоятелства никога не би ги гледал. Напоследък дори слушаше с удоволствие плоските и обикновено нецензурни вицове, които му разказваше метачът Алекс. Осъзнаваше, че ще полудее, ако не се примири с долнопробните филми и с още по-долнопробните анекдоти. Хората, които не успяваха да се пригодят към живота в затвора, отказваха да посещават кинопрожекциите и брояха дните до освобождаването си, обезумяваха и заприличваха на животни, мятащи се в клетките си в някоя зоологическа градина. Доктор Касини разказваше, че в болничното отделение са постъпвали затворници в цветущо здраве, но напълно загубили ума си, които често буйствали. Единственият изход бил да ги изпратят в приюта за душевноболни, и то при условие, че имало свободни стаи. Картър осъзна, че най-добре се приспособяват хора с добро физическо здраве, самотници, които нямат никакви близки и за които животът в затвора е едно безкрайно приключение. Те никога не пропускаха филм или баскетболен мач. По всичко личеше, че дори надзирателите изпитват симпатии към тях. Когато ги питаха дали отново биха извършили престъплението, заради което са попаднали в затвора, те отговаряха утвърдително. Картър беше чул един от тях да изрича през смях: „Както пише в учебниците по социология, аз съм тук, за да се усъвършенствам“.

„Стреми се към добри дела, преоткрий вярата си в Бог, научи занаят, моли се да станеш пълноценен член на обществото, знай, че времето, прекарано в затвор, не е пропиляно, тъй като ти дава възможност да осмислиш грешките си…“ — това бяха цитати от затворническия вестник „Мироглед“, който излизаше в четири страници и беше списван от затворници, с изключение на рубриката на надзирателите, която беше изпълнена с не по-малко граматически грешки от останалите. На четирите страници се поместваха и несръчно нарисувани карикатури, извадки от Библията, изтъркани анекдоти и снимки на играчите от баскетболния или бейзболния отбор, които до един изглеждаха като главорези. Понякога нервите на Картър не издържаха, той захвърляше вестника на пода и тихо възкликваше: „Боже мой!“.