Патриша Хайсмит
Стъклената килия (2)

Втора глава

Когато се събуди, лежеше по гръб върху твърдо метално легло. Ръцете му бяха върху завивката и той забеляза, че бинтованите му палци изглеждат огромни. Огледа се и видя, че леглото отляво е празно, а на другото спеше негър с превързана глава. Болката сякаш се процеждаше в наранените му пръсти и Картър разбра, че именно това го е събудило. Изплаши се, когато страданията му станаха нетърпими.

Втренчи разширените си от ужас очи в приближаващия се лекар, сетне примигна, за да прикрие страха си. Лекарят, нисък тъмнокос човек на около четирийсет, окуражаващо му се усмихна и го попита как се чувства.

— Палците… изпитвам нетърпима болка.

Все още усмихнат, докторът кимна.

— Доста си изпатил. Ще ти сложа още една инжекция. — Погледна часовника си, понамръщи се и излезе.

Когато се върна със спринцовката, Картър го попита колко е часът.

— Шест и половина. Смятам, че добре си поспа. — Той вкара иглата във вената му и след няколко секунди я извади. — Искаш ли да хапнеш нещо преди инжекцията отново да те приспи?

Картър не отговори. По светлината, която се процеждаше през прозореца, разбра, че е шест и половина вечерта.

— Какъв ден е днес? Кой ден е?

— Четвъртък. Какво ще кажеш за бъркани яйца и препечен хляб? Мисля, че не бива да претоварваш стомаха си. Може би ще изядеш един сладолед, а?

Картър чувстваше неописуема умора, притъпяваща съзнанието му, ала все пак му хрумна, че откакто беше влязъл в затвора, докторът бе първият, който разговаряше любезно с него.

След два дни свалиха превръзките. Палците му изглеждаха огромни и бяха странно розови, сякаш принадлежаха на друг човек. Ноктите изглеждаха миниатюрни сред подпухналата плът. Болката все още беше нетърпима. Инжектираха му морфин на всеки четири часа, ала и този период от време се струваше безкрайно дълъг на Картър. Лекарят, чието име беше Стивън Касини, се опитваше да го успокои, но очевидно се притесняваше от факта, че болките не намаляваха.

Въпреки че сега нямаше никакви провинения, в неделя Картър отново не можа да се види със съпругата си, тъй като посещенията в болничното отделение бяха забранени.

В един и половина следобед започваха свижданията и той нямаше покой. Представяше си как Хейзъл влиза във фоайето, боядисано в мръснозелен цвят, разбира, че й е отказано свиждане, и започва да протестира, че няма да си тръгне, докато не се срещне със съпруга си. Беше продиктувал на доктор Касини писмо, с което я уведомяваше, че няма да се видят в неделя; то беше изпратено още в петък, но Картър не знаеше дали жена му го е получила навреме. Убеден бе, че ако е прочела писмото, тя все пак ще дойде, тъй като там се споменаваше, че ръцете му са „леко пострадали“. Ала знаеше и това, че униформените надзиратели, които охраняваха двойните врати с решетки във фоайето и проверяваха пропуските на посетителите, няма да отстъпят пред настояванията на Хейзъл. Затова се гърчеше в леглото и притискаше лице към твърдата възглавница.

Измъкна изпод нея последните две писма от съпругата си и ги препрочете, като ги държеше с два пръста.

„… Скъпи, Тими понася всичко добре, така че не се безпокой за него. Всеки ден му «чета лекции», но се старая да не разбере, че го поучавам. Разбира се, съучениците му го вземат на подбив, но очевидно всички хора се радват на нещастието на ближния си — такава е човешката природа…“

Второто писмо започваше така:

„Скъпи Фил,

Току-що се връщам от среща с господин Магран — адвокатът, когото Дейвид препоръча, след като разбра, че си недоволен от Тутинг. Разговаряхме повече от час и той ми направи отлично впечатление. Предложенията му са разумни, не е прекален оптимист като Тутинг, който ме караше да се съмнявам в способностите му. Бях смаяна, когато бившият ти адвокат заяви, че не може да направи нищо повече. Очевидно бе забравил, че последната инстанция е Върховният съд, пък и аз повече не желая да бъде твой защитник. Платих му оставащите 500 долара и ако си съгласен, Магран ще се заеме с делото. Според него преписването на стенограмите от процеса и изпращането им във Върховния съд щяло да струва 3000 долара, но както знаеш, можем да си го позволим. Разбира се, той желае да разговаря с теб колкото е възможно по-скоро. По дяволите идиотските правила в този затвор; всяка неделя ми съобщават: «Затворник №37765 има провинения, поради което тази седмица свиждането с него е забранено». Доколкото разбрах от писмото ти, голямото ти провинение било, че не си се наредил на опашката в столовата. За бога, скъпи, постарай се да се подчиняваш на глупавия им правилник!

Магран обеща да пише лично на губернатора и да ти изпрати копие от писмото. Не бива да се тревожиш. И двамата с теб знаем, че скоро ще бъдеш на свобода. Не обръщай внимание на присъдата. Няма да останеш в затвора дванайсет години, а ще излезеш само след шест месеца…“

Картър се замисли. Хонорарът на новия адвокат щеше да бъде минимум три хиляди долара, а след като Хейзъл внесеше още толкова за преписа на стенограмите, парите им в брой щяха да се изчерпят. Всяка сума му се струваше астрономическа. Например седемдесетте и пет хиляди долара, които поискаха за освобождаването му под гаранция и които, разбира се, с Хейзъл нямаше откъде да вземат (Картър не искаше да се обръща за помощ към леля си Една). Къщата, която бяха купили за петнайсет хиляди, беше ипотекирана; олдсмобилът им струваше към две хиляди, но не можеха да го продадат, тъй като Хейзъл го използваше при пазаруване, както и всяка неделя, когато изминаваше близо петдесет километра, за да го посети (или да се опита да го посети) в затвора.

А сега ръцете му бяха осакатени. Това беше най-абсурдното от всичко, което го беше сполетяло. Дори да го подложеше на операция, доктор Касини не гарантираше нейния успех. Когато влезе в затвора, си бе въобразявал, че ще остане там само няколко седмици, които все някак ще изтърпи, и че скоро ще забрави неприятното преживяване, ала сега се оказваше, че е белязан за цял живот. Палците му бяха почти безчувствени и изглеждаха странно, тъй като под ставите се бяха образували вдлъбнатини. Вероятно хората с по-богато въображение веднага биха предположили причината за деформацията. Картър знаеше, че никога повече не ще раздава с лекота картите при игра на бридж, нито ще измайстори лък и стрела за сина си, пък и докато излезеше от затвора, Тими едва ли щеше да се интересува от лъкове и стрели.

Следващата неделя, няколко часа след като свалиха превръзките му, той побърза да пише на Хейзъл, като несръчно държеше писалката между показалеца и средния си пръст. За да оправдае странния си почерк, беше принуден да разкаже на жена си за случилото си, но все пак й спести кошмарните подробности и й съобщи, че е бил изтезаван само няколко часа, не почти две денонощия. Все още не можеше да повярва, че беше осакатен завинаги само защото незнайно по какви причини някой си Ханки му имаше зъб. Каква ли бе причината за омразата му? Дали защото не му беше показал снимката на Хейзъл? Още първия ден го бе попитал: „Женен ли си? Имаш ли нейна снимка? Дай да я видя“. А Картър любезно му беше отговорил, че ще му я покаже някой път. Съкилийникът му го обвини, че лъже и че изобщо няма фотография на Хейзъл. Може би още тогава трябваше да му я покаже и да спечели благоволението му, но беше пропуснал тази възможност. В портфейла си носеше цветна снимка на Хейзъл, на която тя беше фотографирана пред нюйоркското им жилище на Петдесет и седма улица. Беше усмихната, вятърът развяваше дългата й коса, на лицето й беше изписано типичното за нея замечтано изражение, поради което Картър предпочиташе тази снимка. Казваше си, че тъпанар като Ханки едва ли ще изпита естетическо удоволствие, ако види фотографията на млада жена, вдигнала до брадичката си кожената яка на палтото си.

В четири следобед се появи доктор Касини, който, макар че бе неделя, бе дошъл да нагледа четирийсетината пациенти в лечебницата. Когато влезе при Картър, веднага го попита:

— Хей, искаш ли да опиташ да походиш?

— Разбира се. — Картър седна в леглото. Болката проряза гърба му, но той не се издаде. Спусна крака на земята, опита да се изправи, олюля се и се хвана за ръката на доктора.

Касини се усмихна и поклати глава.

— Умът ти е все в ръцете ти. Знаеш ли, че възлите в краката ти спираха кръвообращението и можеше да получиш гангрена? Знаеш ли, че до вчера поддържаше много висока температура и вече се боях, че ще се разболееш от пневмония?

Картър приседна на ръба на леглото. Виеше му се свят. Събра сили и попита:

— Кога ще се… махнат от краката ми?

— Кое, възлите ли? Ще изчезнат с течение на времето и с помощта на масаж. А сега се опитай да обиколиш леглото, но нито крачка повече. — Касини се зае със следващия пациент.

Картър седеше и дишаше на пресекулки, сякаш беше тичал. Спомни си думите на лекаря, който предишния ден беше заявил, че трийсетгодишният човек се възстановява значително по-бавно от юноша на деветнайсет. Касини говореше така равнодушно за Дупката и за жертвите от изтезанията, които беше лекувал, та понякога Картър имаше странното чувство, че не се намира в затвор, а в лудница, в която надзиратели са самите пациенти, както в един стар анекдот. Докторът сякаш не се интересуваше от онова, което се случваше в затвора, но понякога Картър имаше известни съмнения. Предишния ден го беше попитал за какво е осъден и след като чу отговора, Касини заяви:

— Доста рядко задавам този въпрос, защото предварително знам какво ще чуя: повечето тукашни обитатели са обвинени в кражби с взлом, кражби на коли и в какво ли още не, но ти се различаваш от тях.

Попитал го бе още къде е завършил висшето си образование (Картър беше следвал в „Корнел“) и защо е напуснал Ню Йорк и е започнал работа в този далечен южен щат. Картър с горчивина си помисли, че би трябвало да си зададе същия въпрос преди осем месеца, когато с Хейзъл бяха решили да дойдат на юг. Разбира се, трудно им бе да устоят на примамливото предложение на строителната фирма „Трайъмф“, която обещаваше на Картър петнайсет хиляди долара годишно възнаграждение и значителни допълнителни доходи.

— Как мислиш, какво е направил Палмър с парите? — беше се поинтересувал Касини.

— Похарчил ги е — отвърна Картър. — Имаше любовница в Ню Йорк и друга в Мемфис. Всеки петък взимаше самолет и посещаваше ту едната, ту съперницата й. Освен това им беше купил коли и ги обсипваше с подаръци.

— Ясно — промърмори лекарят.

Очевидно нито за миг не се беше усъмнил в историята му, за разлика от съдията по делото. Дори след свидетелските показания на въпросните любовници никой не можеше да повярва, че Палмър е пръснал четвърт милион за около година, купувайки подаръци на двете жени, защото едната притежаваше само палто от норки за около пет хиляди долара, а другата — гривна с брилянти за около осем хиляди. Никой не се замисляше, че той спокойно би могъл да харчи петстотин долара месечно особено като се имат предвид честите пътувания със самолет или пък че двете жени са продали скъпите си коли, когато са били призовани в съда. Съществуваше и трета възможност — Палмър да е укрил част от сумата в някоя бразилска банка.

Картър отново си легна. Докато седеше на ръба на кревата, негърът с бинтованата глава се взираше с празен поглед в него, сякаш гледаше скучен филм. Няколко пъти Картър безуспешно се беше опитвал да го заговори. Тази сутрин Касини му обясни, че чернокожият имал възпаление на ушите и че навярно щял да оглушее.

Препрочете последните писма на Хейзъл: онова, което беше в джоба му, когато го бяха отвели в карцера, както и трите, получени след това. Държеше ги между пръстите си, а подпухналите му палци пулсираха като безмълвни барабани и очите му се премрежваха от болка. Върху последното писмо, което беше най-окуражаващо, Хейзъл беше капнала от парфюма си.

След няколко минути се появи санитарят Пит и без да изрече нито дума напълни спринцовката с морфин. На мястото на едното му око имаше само вдлъбнатина и Картър се питаше дали го е загубил вследствие на нараняване или на някакво заболяване. Усети иглата във вената си, после Пит безмълвно се отдалечи, а Картър отново взе писмата. Морфинът започна да действа. Стори му се, че чува как Хейзъл чете собствените си послания и текстът на четирите писма му се видя съвсем непознат. Чуваше и гласа на Тими, който прекъсваше майка си, сетне долови думите на Хейзъл: „Почакай минутка, миличък, не виждаш ли, че пиша на баща ти?… Добре де, добре, ще намерим бейзболната ти ръкавица… Ето я, точно пред очите ти, на канапето. Не й е там мястото, занеси я в стаята си“. Тими пъха юмручето си в огромната ръкавица и заповтаря: „Кога татко ще се прибере вкъщи? Кога татко ще си дойде вкъщи?“. Картър неспокойно се размърда в леглото, опита се да прогони неприятното видение и да се съсредоточи върху писмото на Хейзъл, докато пред очите му изплува нова картина. Видя спалнята в апартамента им. Жена му седеше пред тоалетката и разресваше косата си преди да си легне. Самият той беше по пижама. Пристъпи към Хейзъл, а тя му се усмихна в огледалото. Целунаха се страстно. Морфинът подсилваше фантазията му, струваше му се, че съпругата му е до него и болничното легло.

Наблюдаваше непрекъснато сменящите се картини, като че бяха сцени от пиеса. Но театралният салон беше празен, той бе единственият зрител. Досега никой не беше присъствал на представлението и никой нямаше да го гледа. В болничното отделение цареше тишина, гласовете на затворниците не се чуваха чак дотук. С насмешка си каза, че осакатените палци са му помогнали за няколко дни да се спаси от ужасяващата действителност. Пъшканията на някой болен и тракането на подлогите бяха като музика в сравнение със звуците, които сутрин издаваха затворниците, докато използваха тоалетните, или с лудешкия кикот, подобен на женски смях, носещ се нощем от килиите, или пък с не по-малко отвратителните стенания на мъжете, които се самозадоволяваха. Картър се питаше колцина луди има измежду съдиите и съдебните заседатели, които са изпратили шест хиляди души в този затвор.