Даниел Глатауер
Лекарство против северния вятър (8)

Осма глава

На следващата сутрин

Относно: (празно)

„Добро утро, Лео. Лоши новини. Налага се да замина за Южен Тирол. Приели са Бернхард в болница. Според лекарите е получил топлинен удар или нещо подобно. Трябва да прибера децата. Боли ме главата. (Май прекалих с уискито!) Благодаря ви за хубавата нощ. И аз самата не знам какво е «изневяра». Знам само, че се нуждая отчаяно от вас, Лео. Но сега семейството ми се нуждае от мен. След малко тръгвам. Ще ви пиша пак утре. Надявам се, че се чувствате добре след огромните количества френско вино…“

 

 

На следващия ден

Относно: Всичко е наред

„Нямам писмо от Лео? Исках само да ви кажа, че се върнахме. Взехме и Бернхард. Получил е лек припадък, но се възстановява бързо. Моля ви, пишете, Лео!!!“

 

 

Два часа по-късно

Относно: До г-н Лайке

„Уважаеми господин Лайке струва ми огромни усилия да ви пиша. Трябва да призная, че се срамувам от това решение, и неудобството ми нараства с всеки изминал ред. Казвам се Бернхард Ротнер. Мисля, че не е необходимо да добавям нищо повече. Господин Лайке, обръщам се към вас с една голяма молба. Вероятно ще се изненадате или дори възмутите, когато разберете за какво става дума. Ще се опитам да се аргументирам съвсем ясно. За съжаление не умея да пиша добре. Но ще се постарая да изложа в тази необичайна за мен форма на общуване притесненията си от последните месеци. Ще изтъкна причините, поради които животът на семейството ми постепенно излезе извън релси. Смятам, че след толкова години хармоничен брак съм в състояние да преценя ситуацията.

Ето и молбата ми. Господин Лайке, срещнете се с моята съпруга! Направете го и сложете веднъж завинаги край на тази история! Ние сме големи хора и аз не мога да диктувам действията ви. Затова ви умолявам — срещнете се с нея! Нямам думи, с които да опиша колко слаб и безпомощен се чувствам. За мен е огромно унижение да напиша тези редове. Вие обаче не губите нищо, господин Лайке. Няма за какво да се упреквате. За съжаление трябва да призная, че и аз нямам право да ви упреквам. Човек не може да упреква едно привидение. Вие не сте реален, господин Лайке, а само плод на въображението на моята съпруга, илюзия за безкрайно щастие и неземно опиянение. Любовна утопия, сътворена от букви. Аз съм просто един безпомощен наблюдател. Чакам съдбата най-сетне да се смили над мен и да ви превърне в човек от плът и кръв, в мъж с конкретни очертания, със силни и слаби страни. Едва когато съпругата ми успее да ви види по начина, по който вижда мен — като едно уязвимо, несъвършено творение — и застане лице в лице с вас, надмощието ви ще отслабне. Чак тогава ще получа шанса да ви се противопоставя, господин Лайке. Чак тогава ще мога да се боря за Ема.

«Лео, не ме принуждавайте да разлиствам семейния албум.» Така ви беше писала съпругата ми веднъж. Сега аз съм принуден да го направя вместо нея. Ема беше на двайсет и три, когато се запознахме. Преподавах й пиано в музикалната академия. Бях с четиринайсет години по-възрастен от нея, имах щастлив брак и две прекрасни деца. Една автомобилна катастрофа унищожи семейството ми. Синът ми, тогава съвсем малък, се отърва с леки травми, двамата с дъщеря ми бяхме тежко ранени, а съпругата ми Йохана загина. Ако не свирех на пиано, щях да загубя разсъдъка си. Музиката е живот. Докато тя звучи, нищо не си отива завинаги. Музикантите живеят и творят така, сякаш спомените са събития от настоящето. Именно това ме крепеше. Студентите разсейваха мрачните ми мисли и ми даваха сили да продължа. И изведнъж се появи Ема. Една жизнена, енергична, дръзка, приказно красива млада дама, която съумя отново да събере разбитото ми семейство, без да очаква нищо в замяна. На този свят има твърде малко такива хора. Те живеят, за да се борят с нещастието. Не знам с какво я заслужих, но Ема постепенно стана моя опора. Децата веднага я харесаха, а аз се влюбих в нея до полуда.

А тя? Господин Лайке, вероятно се питате: «А Ема?». Двайсет и три годишната студентка влюбила ли се е по същия начин в почти четирийсетгодишния рицар на печалния образ, останал жив единствено благодарение на клавишите и тоновете? Нямам отговор на този въпрос. Дали интересът й не се е дължал на възхищението от музиката ми (тогава бях известен концертиращ пианист)? В каква степен е изпитвала съпричастност, желание да помогне, готовност да се справи с проблемите на другите? Да не би просто да съм й напомнял нейния баща, когото е изгубила твърде рано? Доколко е била запленена от очарователните Фиона и Йонас? Дали се е зареждала от собствената ми еуфория? Обичала ли е единствено безграничната ми любов към нея, а не мен самия? До каква степен се е уповавала на сигурността, че никога няма да я изоставя заради друга жена, на убеждението, че ще бъдем заедно завинаги?

Повярвайте ми, господин Лайке, никога не бих се осмелил да я доближа, ако не бях усетил, че тя също изпитва силни чувства. По необясними причини Ема се привърза към мен и децата и пожела да стане част от нашия свят. Постепенно се превърна в незаменимо ядро на семейството. След две години се оженихме. От тогава изминаха осем. (Съжалявам, че развалих играта и разбулих една от хилядите мистерии — «Еми», която познавате, е на трийсет и четири.) Не минаваше и ден, без да се учудя как тази красива енергична жена продължава да бъде до мен. Непрекъснато очаквах да се случи «неизбежното». На хоризонта щеше да се появи някой по-млад мъж, един от многобройните й обожатели. А Ема щеше да ми каже: «Бернхард, влюбих се в друг. Какво ще стане с нас?». Но страховете ми не се оправдаха. Случи се нещо много по-ужасно. Появихте се вие, господин Лайке, тихият «външен свят». Любовни илюзии по имейла, необуздани чувства, растящ копнеж, изпепеляваща страст. Всички тези емоции бяха насочени към една привидно реална цел, отлагана във времето — срещата, която никога няма да се състои, тъй като съвършеното щастие не може да бъде постигнато в действителността, а само във въображението. Ето защо се чувствам безпомощен.

Господин Лайке, откакто «съществувате», Ема се промени. Стана отнесена и се отдалечи от мен. Седи с часове в стаята си и се взира в компютъра, във вселената на своите мечти. Тя живее във «външния свят», с вас. Когато се смее от сърце, не го прави заради мен. Полага огромни усилия да скрие дистанцираното си отношение от децата. Виждам, че се измъчва, щом стои твърде близо до мен. Знаете ли колко боли? Опитах се да бъда толерантен. Не искам да ограничавам Ема. Досега никога не съм я ревнувал. Но накрая изгубих търпение. Най-лошото е, че не разбирах защо се държи така. Нямаше друг мъж, нито някакъв проблем между нас. Накрая обаче научих причината. Иде ми да потъна вдън земя от срам, като си помисля как открих всичко. Един ден претърсих стаята на Ема. В тайно чекмедже намерих дебела папка, която съдържаше пълната кореспонденция с някой си Лео Лайке, страница след страница, имейл след имейл. С треперещи ръце копирах всички писма, но в продължение на няколко седмици се въздържах да ги прочета. Изкарахме кошмарна почивка в Португалия. Малкият беше болен през цялото време, а голямата се влюби лудо в един спортен инструктор. С жена ми не си говорихме две седмици, но се преструвахме, че всичко е наред. Аз обаче не издържах. Преди да отида в планината с децата, взех папката със себе си. В пристъп на саморазрушение прочетох кореспонденцията за една нощ. Повярвайте ми, не съм страдал толкова, откакто почина първата ми съпруга. Когато приключих, не бях в състояние да стана от леглото. Дъщеря ми повика бърза помощ и ме закараха в болница. Онзи ден Ема ме прибра от там. Вече знаете цялата история.

Господин Лайке, моля ви, срещнете се с Ема! С риск да се подложа на още по-голямо унижение, ще добавя следното: прекарайте една нощ заедно, правете секс с нея! Знам, че го искате. «Разрешавам» ви. Давам благословията си и ви освобождавам от всякакви скрупули. Няма да го възприема като изневяра. Усещам, че Ема търси не само духовен, но и физически контакт. Иска да разбере какво е да преспи с вас. Аз не мога да й осигуря подобна тръпка от неизвестното. Ема е имала много обожатели, досега обаче никога не е чувствала сексуално привличане към тях. Но ето че изведнъж открих имейлите, които ви е писала. Изведнъж осъзнах колко страстна може да бъде тя, ако намери «правилния човек». Вие, господин Лайке, сте нейният избраник. Възползвайте се от ситуацията, правете секс с нея. ВЕДНЪЖ (нарочно пиша с главни букви, както Ема). ВЕДНЪЖ. САМО ВЕДНЪЖ! Отдайте се най-после на страстта, трупана толкова време в писмата ви. Сложете край. Увенчайте виртуалното си общуване с физически контакт и го прекратете. Освободете съпругата ми от своето неземно, призрачно присъствие! Върнете ми я обратно. Позволете на семейството ми да продължи да съществува. Не го правете заради мен, а заради децата. Направете го заради Ема. Умолявам ви!

Наближава краят на моя мъчителен зов за помощ, на отчаяната ми молба за милост. Само още едно последно нещо, господин Лайке. Не ме издавайте. Не споменавайте пред жена ми за този имейл. Аз злоупотребих с доверието й. Измамих я, като си позволих да прочета личните й писма. Разкайвам се за постъпката си. Няма да посмея да я погледна в очите, ако разбере, че съм я шпионирал. Тя също няма да смее да ме погледне, ако узнае какво съм направил. Ще намрази и себе си, и мен. Моля ви, господин Лайке, спестете ни страданията. Не й казвайте за имейла. Умолявам ви!

Вече смятам да изпратя най-ужасното нещо, което някога съм писал.“

С уважение: Бернхард Ротнер.

 

 

Четири часа по-късно

Отговор:

„Уважаеми господин Ротнер, получих писмото ви. Наистина не знам как да отговоря. Не съм сигурен дали изобщо е редно да отговарям. Просто съм смаян. Вие не само унижихте себе си, но засрамихте и трима ни. Нужно ми е време да помисля. Не мога да ви обещая нищо. Абсолютно нищо.“

С уважение: Лео Лайке.

 

 

На следващия ден

Относно: Лео???

„Лео, къде сте? Продължавам да чувам гласа ви. Все същите думи: «Нима през цялото време съм общувала с този мъж?». Вече знам как говори въпросният мъж, само че той настоятелно мълчи. Толкова ли много френско вино изпихте онази нощ? Спомняте ли си какво ми казахте? Поканихте ме да дойда у вас, на Хохлайтнергасе 17, апартамент 15. Искахте да усетите аромата ми. Бях почти готова да дойда. Готова, както никога досега. Постоянно си мисля за вас. Защо не ми пишете? Случило ли се е нещо?“

 

 

На следващия ден

Относно: Лео???

„Лео, какво става? Моля ви, пишете ми!!!“

Ваша Еми.

 

 

Половин час по-късно

Относно: До г-н Ротнер

„Уважаеми господин Ротнер, предлагам ви една малка сделка. Вие ще ми обещаете нещо, а в замяна на това аз ще изпълня вашето желание. Гарантирам, че няма да кажа на съпругата ви за писмото. Вие от своя страна трябва да ми обещаете, че Никога Повече Няма Да Прочетете Нито Ред От Кореспонденцията между мен и съпругата ви. Вярвам, че няма да нарушите обещанието си, ако приемете сделката. Бъдете сигурен, че аз също ще удържа на думата си. Ако сте съгласен, просто напишете «Да». В противен случай ще разкрия на жена ви цялата истина, така, както я поднесохте на мен.“

С уважение: Лео Лайке.

 

 

Два часа по-късно

Re:

„Да, господин Лайке, обещавам. Никога повече няма да чета имейли, които не са адресирани до мен. И бездруго вече видях достатъчно. Позволете ми да попитам дали смятате да се срещнете с жена ми.“

 

 

Десет минути по-късно

Отговор:

„Господин Ротнер, не мога да отговоря на този въпрос. Дори и да можех, вероятно нямаше да го направя. Според мен допуснахте огромна грешка с писмото, което ми изпратихте. Смятам, че то ясно говори за една очевидна празнота в брака ви, продължила години наред. Сбъркали сте адреса. Трябваше да разкажете всичко на съпругата си, още в самото начало. Наистина ви препоръчвам да го сторите. Поправете тази грешка!

Между другото учтиво ви моля да спрете да ми пишете. Мисля, че си казахме достатъчно. Дори повече от необходимото.“

Приятелски поздрави: Лео Лайке.

 

 

15 минути по-късно

Отговор:

„Здравейте, Еми, току-що се прибрах от едно служебно пътуване до Кьолн. Съжалявам, но бях много зает и не ми останаха дори няколко свободни минути да ви пиша. Надявам се, че всички в семейството са здрави. Ще се възползвам от хубавото време и ще замина за няколко дни на юг, за да си почина. Чувствам се страшно изтощен и имам нужда от спокойствие. Ще пиша веднага, щом се върна. Желая ви приятни летни дни и по-малко изкълчени ръце.“

Всичко най-добро: Лео.

 

 

Пет минути по-късно

Re:

„Как се казва?“

 

 

Десет минути по-късно

Отговор:

„Как се казва кой?“

 

 

Четири минути по-късно

Re:

„Лео! Моля ви, не обиждайте интелигентността и тънкия ми усет. Дрънкате за служебни пътувания и за намеренията си да се възползвате от хубавото време. Оплаквате се от изтощение, искате да си починете далеч от тук и ми пожелавате приятни летни дни. Всичко това означава само едно: Жена! Как се казва? Надявам се не Марлен?“

 

 

Осем минути по-късно

Отговор:

„Не, Еми, грешите. Няма никаква Марлен или друга жена. Просто се нуждая от кратка почивка. През последните месеци наистина бях доста зает. Искам да си отдъхна малко.“

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Да си отдъхнете от мен ли?“

 

 

Пет минути по-късно

Отговор:

„Не, от себе си! Ще ви пиша само след няколко дни. Обещавам!“

 

 

Три дни по-късно

Относно: Лео ми липсва!

„Здравейте, Лео, аз съм. Знам, че ви няма. В момента вероятно отдъхвате от себе си. Всъщност как го постигате? Да можех и аз! Имам спешна нужда да си почина от себе си. Вместо това постоянно се занимавам с моята личност и се натоварвам. Лео, трябва да ви призная нещо. Всъщност изобщо не трябва, дори не е редно, но то напира в мен. Лео, в момента не се чувствам щастлива. И знаете ли защо? (Навярно не държите да разберете, но за съжаление се налага да ви кажа.) Не съм щастлива, защото ви няма. Нужни са ми имейли от Лео, за да бъда щастлива. А в момента те ми липсват ужасно. Откакто чух гласа ви, изобщо не мога без тях.

Вчера се видях с Мия. За пръв път от години си прекарахме добре. И знаете ли защо? (Дори да не ви интересува, ще трябва да ме изслушате.) Срещата мина чудесно, защото отново съм нещастна. Според Мия винаги съм се чувствала така, но не съм искала да си го призная. Затова тя се зарадва на моята искреност. Звучи тъжно, нали?

Мия твърди, че съм се влюбила във вас, Лео, и по-точно в писмата ви. Смята, че не мога да живея без вас, поне не щастливо. Тя твърди, че ме разбира. Не е ли ужасно? Аз все още обичам съпруга си, Лео. В момента съм напълно искрена. Именно аз избрах да живея с него и децата му. Те са и мои деца. Никога досега не съм искала друго семейство. С Бернхард се запознахме при много трагични обстоятелства, но ще ви разкажа за тях някой друг път. (Прави ли ви впечатление, че доброволно започнах да говоря за семейството си?) Бернхард не ме е разочаровал и никога няма да го направи. Никога, никога, никога! Дава ми пълна свобода и изпълнява желанията ми. Той е един образован, всеотдаен, спокоен и приятен мъж. Разбира се, с времето рутината си казва своето. Всичко е предвидимо, ежедневието е лишено от изненади. С Бернхард се познаваме отлично, не крием нищо един от друг. «Може би в живота ти липсва именно тази тайнственост. Може би си се влюбила в една примамлива мистерия», заяви Мия. Попитах я какво да правя. Няма как да превърна Бернхард в примамлива мистерия. Лео, вие какво ще кажете? Възможно ли е да превърна Бернхард в примамлива мистерия след осем години брак?

Ах, Лео, Лео, Лео. В момента всичко ми се струва ужасно тежко. Съвсем се отчаях. Не съм в състояние да свърша нищо. Нямам никакво желание. Нуждая се единствено и само от Лео. Не знам докъде ще доведе това. Не ме и интересува. Вече ми е безразлично. Важното е да ми пишете скоро. Моля, отдъхнете си по-бързо от себе си. Искам отново да пия вино с вас. Искам отново да бъда целувана. Не се нуждая от реални целувки, а от мъжа, който в определени ситуации толкова настоятелно иска да ме целуне, че не може да постъпи другояче, освен да ми го напише. Нуждая се от Лео. Чувствам се самотна пред бутилката с уиски. Вече пих доста, Лео. Забелязахте ли? Какъв би могъл да бъде животът с вас? Колко време ще искате да ме целувате? Седмици, месеци, години? Знам, че не бива да си мисля подобни неща. Аз съм щастливо омъжена. Но се чувствам нещастна. Май тук има някакво противоречие. Именно вие сте противоречието, Лео. Благодаря, че ме изслушахте. Ще изпия още едно уиски. Лека нощ, Лео, много ми липсвате.

Бих ви целунала в тъмното. Да, наистина. Точно сега.“

 

 

Два дни по-късно

Относно: Нито дума

„Навън е трийсет градуса, а човекът, който отдъхва от себе си, мълчи. Съзнавам, че имейлът ми беше твърде прям. Много ли ви натоварих, Лео? Повярвайте ми, уискито е виновно! Уискито и аз. Второто ми аз, което дебне в мен. Уискито го извади на показ.“

Изпълнена с копнеж: Еми.

 

 

На следващия ден

Относно: (празно)

„Навън духа южният вятър, а аз продължавам да се въртя в леглото. Една-единствена буква от вас ще ми е достатъчна, за да заспя. Лека нощ, скъпи мой.“

 

 

Два дни по-късно

Относно: Последен имейл

„Това е моят последен имейл. Няма да ви пиша повече, ако не получа отговор! Лео, наистина постъпвате жестоко! Моля ви, престанете. Боли ме страшно много. Всичко друго е позволено, но не и да мълчите.“

 

 

На следващия ден

Относно: Отговор

„Скъпа Еми, бяха ми нужни само няколко часа, за да взема решение, което ще промени живота ми. Трябваха ми цели девет дни, за да събера кураж да ви го съобщя. Еми, след няколко седмици заминавам за Бостън поне за две години. Ще ръководя една изследователска група в местния университет. Предложението е изключително добро от научна и финансова гледна точка. Моментната ситуация ми позволява да действам спонтанно. Твърде малко неща ме задържат тук. Не съм първият в семейството, който решава да се премести на друг континент. Ще ми липсват някои близки приятели. Сестра ми Адриен също. Ще ми липсва и Еми. Да, тя ще ми липсва особено много.

Взех и друго решение. То е толкова жестоко, че пръстите ми треперят, преди да ви го съобщя. Смятам да прекратя нашата кореспонденция. Еми, трябва да ви прогоня от съзнанието си. Не мога всеки ден до края на живота си да ставам и да лягам с мисълта за вас. Не е нормално. Вие сте омъжена, имате семейство, задължения, предизвикателства и отговорности. Прекалено сте зависима от този свят. Само там се чувствате истински щастлива, вече нееднократно сте ми го казвали. (Употребата на алкохолни напитки може да предизвика лошо настроение, както се случи в последния ви дълъг имейл, но най-късно на следващата сутрин всичко е забравено.) Убеден съм, че Бернхард ви обича така, както всеки съпруг обича жена си след дългогодишно съжителство. Липсва ви само едно въображаемо извънбрачно приключение, малко цвят в скучното ежедневие. Именно заради това изпитвате симпатия към мен и поддържате виртуалната ни връзка. Мисля, че в дългосрочен план тя ще ви донесе повече неприятности, отколкото радости.

А сега ще кажа няколко думи за себе си. Еми, аз съм на трийсет и шест години (ето, вече знаете). Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си с жена, която е на разположение единствено в пощенската ми кутия. Бостън ми дава възможност да започна отначало. Копнея да се запозная с някоя жена по скучния консервативен начин — да я видя, да чуя гласа й, да усетя аромата й и може би да я целуна. В даден момент сигурно ще й напиша имейл. Обратният път, който ние избрахме, беше и си остава изключително очарователен, но няма да доведе доникъде. Налага се да освободя съзнанието си. Във всяка красива жена, която срещах по улиците през последните месеци, виждах Еми. Но нито една не можеше да се сравни с истинската, тъй като тя се намираше далеч от реалността. Беше изолирана от обществото и предназначена единствено за мен, в моя компютър. Там ме чакаше да се върна от работа. Там ме посрещаше всяка сутрин. Там ми пожелаваше «Лека нощ» в края на дългите вечери, прекарани заедно. Често прекарваше с мен цели нощи, в стаята, в леглото, под завивките. Но напоследък стана все по-трудно достижима. Образът й ми се струваше така нежен и деликатен, че не би издържал на реалния ми поглед. В представите ми Еми започна да изглежда толкова крехка, че щеше да се разпадне в мига, в който я докоснех. Не беше по-истинска от въздуха между клавишите, с които й пишех имейли ден след ден. Достатъчно беше да духна съвсем леко и тя щеше да изчезне. Да, Еми, ето че събрах кураж. Ще затворя пощенската си кутия, ще духна леко в клавиатурата и ще изключа монитора. Ще ви кажа сбогом.“

Ваш Лео.

 

 

На следващия ден

Относно: Просто сбогом?

„Нима това е последният ви имейл? Не може така! Ще изгубя вяра в прощалните писма. Ехо, Лео! Не очаквам хумористични бисери, при положение че искате да изчезнете. Но какъв е този фарс? Що за сбогуване? Каква физиономия правите, когато духате мелодраматично в клавиатурата? Добре, признавам, че напоследък прекалих. Твърде много се разнежих. Емоциите ми натежаха като торба с цимент. Започнах да разнасям навсякъде с мен виртуалната ни кореспонденция. Трябва да призная, че малко се влюбих в господин Анонимност. И двамата ангажирахме съзнанието си прекалено много един с друг. Но това далеч не означава, че ще се превърнем в Тристан и Изолда.

Щом сте решили да заминете за Бостън, няма да ви спра. Ако държите да прекратите кореспонденцията ни, направете го. Но не и по този начин!!! Дълбоко подценявате своите емоционални възможности и моето достойнство, скъпи приятелю. Ще духате в клавиатурата? Лееео! Що за превземки? Да не искате да си помисля: «Нима през цялото време съм общувала с този мъж?».

Моля, кажете, че това не е бил последният ви имейл. На раздяла си пожелавам нещо позитивно и изненадващо, нещо духовито и достойно за финал. Например: «Накрая ви предлагам да се срещнем!». Ето ви един забавен завършек. (А сега, ако ми позволите, отивам да си поплача.)“

 

 

Пет часа по-късно

Отговор:

„Скъпа Еми, накрая ви предлагам да се срещнем!“

 

 

Пет минути по-късно

Re:

„Но не го мислите сериозно.“

 

 

Една минута по-късно

Отговор:

„Напротив. Не бих се шегувал, Еми.“

 

 

Две минути по-късно

Re:

„Лео, как трябва да тълкувам думите ви? Като прищявка ли? Какво става? Да не би да сте харесали репликата, която ви подадох? Защо изведнъж преминахте от мелодрама към сатира?“

 

 

Три минути по-късно

Отговор:

„Не, Еми, не е никаква прищявка, а добре обмислено предложение. Вие просто ме изпреварихте. Ще опитам още веднъж. Еми, бих искал да приключа нашата виртуална връзка с реална среща. Нека се видим веднъж, преди да замина за Бостън.“

 

 

50 секунди по-късно

Re:

„Да се видим веднъж? И какво очаквате от срещата?“

 

 

Три минути по-късно

Отговор:

„Прозрение. Облекчение. Утеха. Яснота. Приятелство. Разгадаване на въображаемата мистерия, проточила се твърде дълго време. Преодоляване на бариерите. И едно хубаво чувство след това. Най-доброто лекарство против северния вятър. Достоен край на вълнуващ епизод от живота ми. Ясен отговор на хиляди сложни, отворени въпроси. Или, както сама го формулирахте, «един забавен завършек».“

 

 

Пет минути по-късно

Re:

„Едва ли ще ни е толкова забавно.“

 

 

45 секунди по-късно

Отговор:

„Това зависи само от нас двамата.“

 

 

Две минути по-късно

Re:

„От нас двамата ли? За момента сте само вие, Лео.

Още не съм потвърдила присъствието си на тази спонтанна среща. Честно казано, доста се колебая дали да го направя. Първо бих искала да разбера повече за забавната «първа среща, която ще бъде и последна». Къде предлагате да се видим?“

 

 

55 секунди по-късно

Отговор:

„Където кажете, Еми.“

 

 

45 секунди по-късно

Re:

„И какво ще правим?“

 

 

40 секунди по-късно

Отговор:

„Каквото си поискаме.“

 

 

35 секунди по-късно

Re:

„А какво точно искаме?“

 

 

30 секунди по-късно

Отговор:

„Ще разберем, като се видим.“

 

 

Три минути по-късно

Re:

„Май предпочитам да ми изпращате имейли от Бостън. Изобщо не желая да разбирам кой какво иска. Аз знам какво искам — да ми пишете от Бостън.“

 

 

Една минута по-късно:

Отговор:

„Еми, няма да ви пиша от Бостън. Наистина реших да сложа край. Убеден съм, че ще се отрази добре и на двама ни.“

 

 

50 секунди по-късно

Re:

„И докога смятате да ми пишете?“

 

 

Две минути по-късно

Отговор:

„Докато се видим. Освен ако не откажете категорично да се срещнете с мен, което ще бъде естествен край на отношенията ни.“

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Но вие ме изнудвате, господин Лео! Не е много учтиво от ваша страна. Не мисля, че искам да се срещна с мъж, който говори по такъв начин. Лека нощ.“

 

 

На следващата сутрин

Относно: (празно)

„Добро утро, Лео. Със сигурност няма да се видим в кафене «Хубер»!“

 

 

Един час по-късно

Отговор:

„Не е и нужно. Всъщност защо не искате?“

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Защото човек ходи там с колеги и случайни познати.“

 

 

Две минути по-късно

Отговор:

„Едва ли има по-случайно познанство от нашето.“

 

 

50 секунди по-късно

Re:

„С подобна нагласа ли ми писахте през цялото време? Ако е така, по-добре да забравим за случайната, прощална среща.“

 

 

На следващия ден

Относно: (празно)

„Лео, какво има? Защо изведнъж станахте толкова груб и дистанциран? Защо искате да унищожите «нашата история»? Нарочно ли се правите на зъл и безчувствен? Нима смятате, че така раздялата ще бъде по-лесна за мен?“

 

 

Два часа и половина по-късно

Отговор:

„Съжалявам, Еми, в момента отчаяно се стремя да забравя «нашата история». Вече ви обясних защо. Съзнавам, че откакто ви разказах за Бостън, имейлите ми звучат ужасно сухо. Не ми харесва да пиша по този начин, но се налага. Не бих искал да влагам още емоции в «нашата история». Не бива да я надграждам, преди да я разруша. Наистина държа да се видим само веднъж. Мисля, че ще ни се отрази добре.“

 

 

Две минути по-късно

Re:

„А какво ще се случи, ако след срещата отново искаме да се видим?“

 

 

Четири минути по-късно

Отговор:

„Поне за себе си изключвам напълно подобна възможност. Искам да ви видя само веднъж, за да сложим достоен край на «нашата история», преди да замина за Америка.“

 

 

15 минути по-късно

Re:

„Какво разбирате под «достоен край»? Или иначе казано, какво искате да си помисля за вас след срещата?

1) Беше много мил, но изобщо не се доближаваше до мъжа от представите ми. С чиста съвест ще го изтрия завинаги от папките на моя живот.

2) Заради този скучен тип ли живях в паралелен свят цяла година?

3) Той е перфектният мъж за една любовна афера. Жалко, че се мести от другата страна на Океана.

4) Страхотен е! Каква невероятна нощ! Определено си струваше дългото чакане. Е, вече задоволих любопитството си. Отивам да приготвя следобедната закуска на Йонас.

5) По дяволите! Какъв мъж само! Заради него бих оставила Бернхард и семейството си. Жалко, че иска да избяга в Америка, откъдето човек не може да изпраща имейли. Но аз ще го чакам! Всеки ден ще паля по една свещ за него. Ще го споменавам в молитвите си, докато не се върне при мен в целия си блясък и величие…“

 

 

Три минути по-късно

Отговор:

„Вашият сарказъм ще ми липсва, Еми!“

 

 

Две минути по-късно

Re:

„Спокойно вземете част от него в Бостън, Лео. Разполагам с достатъчно запаси. Е, кой от всичките мъже да очаквам на срещата?“

 

 

Пет минути по-късно

Отговор:

„Нито един. Смятам да бъда просто себе си. Ще ме видите такъв, какъвто съм. Такъв, какъвто вярвате, че съм. Или такъв, какъвто искате да вярвате, че съм.“

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Ще пожелая ли да се срещнем отново?“

 

 

45 секунди по-късно

Отговор:

„Не.“

 

 

35 секунди по-късно

Re:

Защо не?

 

 

50 секунди по-късно

Отговор:

„Защото е невъзможно.“

 

 

Една минута по-късно

Re:

Всичко е възможно.

 

 

45 секунди по-късно

Отговор:

„Не и това. Предварително е ясно, че е невъзможно.“

 

 

55 секунди по-късно

Re:

„Често пъти откриваме възможности, които в началото са били немислими. Понякога те далеч не са лоши.“

 

 

Две минути по-късно

Отговор:

„Съжалявам, Еми. Не съществува вероятност да искате да ме видите повторно. Сама ще се убедите.“

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Защо да се убеждавам в подобно нещо? Какъв изобщо е смисълът да ви виждам, ако предварително знам, че няма шанс да се срещнем отново?“

 

 

Две минути по-късно

Относно: До г-н Лайке

„Уважаеми господин Лайке, последните дни бяха много тежки за нас. Ако не сложите край на тази история, бракът ни ще се разпадне. Едва ли желаете това да се случи. Моля ви, срещнете се със съпругата ми и спрете да й пишете. (Заклевам се, че нямам представа за какво си говорите в момента, не държа и да знам. Искам единствено всичко да свърши.)“

Приятелски поздрави: Бернхард Ротнер.

 

 

Три минути по-късно

Отговор:

„Еми, вие сама трябва да знаете защо бихте желали да ме видите (ако го желаете). Ще кажа единствено, че аз искам да се срещнем. Вече нееднократно ви обясних защо.“

Всичко добро и лека вечер, Лео.

 

 

Една минута по-късно

Re:

„Колко сте жесток, Лео Лайке! «Нима през цялото време съм общувала с този мъж?» Жалко, наистина.“