Дейвид Морел
Призрачни светлини (4)

3.

Щом зави по алеята до едноетажната си къща, Пейдж натисна дистанционното за гаража, което бе закачено за сенника на джипа му. Вратата започна да се вдига и той видя, че сатурна на Тори го няма. Вкара „Гранд Чероки“-то вътре, изключи двигателя и слезе.

Когато се озова в сенчестата кухня, си даде сметка колко тиха е къщата.

На масата имаше бележка.

„Отивам да видя майка ми.“

Съобщението накара Дан да се намръщи, защото майката на Тори живееше в Сан Антонио, Тексас, на хиляда и триста километра от дома им, при това жена му изобщо не беше споменавала, че смята да я посещава. „Какво, за бога, би могло да я накара да замине така внезапно?“ — зачуди се той.

Хрумна му само едно обяснение: „Нещо спешно. Получила е телефонно обаждане с ужасни новини за майка й, купила си е самолетен билет в последния момент и е отпрашила към Албакърки“.

Единственото голямо летище в щата се намираше в Албакърки. Пътуването с кола от Санта Фе до летището отнемаше час и петнадесет минути. Когато ходеха на гости на майка й, двамата с жена му обикновено използваха неговия самолет. Но докато беше във въздуха с чесната, Пейдж нямаше възможност да говори по мобилния си телефон, затова Тори не беше успяла да му каже какво се е случило.

„Сигурно така е станало, звучи логично“ — рече си Дан.

Въпреки това не престана да потрива челото си.

„Можеше поне да ми остави съобщение“.

Кухненският телефон се намираше на стената до хладилника. Пейдж прегледа залепения отстрани лист, намери номера, който търсеше, и го набра. Очакваше да се включи телефонен секретар, но му отговори старчески глас:

— Ало?

— Маргарет? Ти ли си?

Той не разговаряше често с майката на Тори, но тя позна гласа му.

— Разбира се, че съм аз, Дан. Защо звучиш толкова изненадано?

— Мислех, че ще вдигне някой друг. Че си болна… или нещо подобно.

— Болна? Откъде ти хрумна такова нещо?

— Прибрах се вкъщи и намерих бележка от Тори, в която пише, че е тръгнала към теб. Това е толкова неочаквано. Когато излизах тази сутрин, тя не ми спомена нищо за пътуване, затова реших, че се е случило нещо сериозно. Помислих си, че си пострадала или нещо от този род. Сигурна ли си, че си добре?

— Е, уморена съм, защото работих цял следобед в градината. Иначе се чувствам отлично. Когато Тори ми се обади, че идва да ме види, бях не по-малко изненадана от теб.

Пейдж импулсивно стисна слушалката.

— Обадила ти се е? Кога?

— Тази сутрин около десет.

„Веднага щом тръгнах към летището“ — помисли си той. Жена му беше агент по недвижими имоти. Сутрин често оставаше вкъщи, за да пише оферти или да провежда телефонни разговори.

Дан пресметна набързо. От Албакърки до Сан Антонио нямаше директен полет. Тори трябваше да се прехвърли на друг самолет в Далас. Цялото пътуване от тях до майка й обикновено отнемаше около седем часа. „В зависимост от това, кога е излетял самолетът й, вече трябваше да е в Сан Антонио“ — помисли си той.

— Тя там ли е? Бих искал да говоря с нея.

— Не, очаквам я най-рано след няколко часа — отговори майка й. — Може би дори утре.

— Утре? — От объркване Пейдж взе да заеква. — Трябва да е хванала доста късен полет.

— Не пътува със самолет.

Мъжът млъкна втрещено.

— Не пътува със самолет? Но тогава как… Искаш да кажеш, че шофира?

— Така излиза… И на мен ми се стори странно. Това са хиляда и триста километра… Наистина ли не знаеше?

— Не. Абсолютно нищо.

— Попитах я защо ще пътува с кола. Тя рече, че искала да разгледа щата и да помисли. Но не каза за какво ще мисли. Дан, ще те питам направо. Всичко наред ли е между вас с Тори?

Той се канеше да измърмори: „Напълно. Разбираме се прекрасно. Нещата не биха могли да бъдат по-добре“.

Но думите заседнаха в гърлото му.

Насили се да отвърне друго:

— Просто трябваше да ми каже, че иска да те посети. Можех да дойда с нея. Защо й е било да го пази в тайна… Ако кара без почивка и пристигне тази нощ, кажи й да ми се обади веднага. Няма значение колко е часът.

— Можеш да разчиташ на мен. Ще я помоля да ти звънне.

— Направи нещо повече, Маргарет. Сложи й телефона в ръцете и я накарай да ми се обади.