Дейвид Балдачи
Първото семейство (23)

22

Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.

Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.

Според брат й Бил майка им се събудила в добро разположение на духа, хапнала малко овесени ядки за закуска и отишла да работи в градината. После поиграла голф на близкото игрище, върнала се у дома, взела душ, облякла се, притоплила печеното за баща им, гледала предаването, което била записала по-рано, и тръгнала да излиза за среща с приятелки, с които трябвало да обядва. Тогава паднала — в гаража. Франк Максуел бил в банята. Малко по-късно влязъл в гаража и намерил жена си просната на пода. Според него Сали била издъхнала още преди да падне.

Не бяха сигурни какво точно я е убило — инсулт, инфаркт, аневризъм, но все едно. Беше мъртва. Докато дърветата се нижеха покрай Мишел от двете страни на пътя, мислите й летяха дори по-бързо — от първите спомени за майка й до последните няколко срещи, които нямаше с какво толкова да се запомнят.

След час вече беше успяла да разговаря с четиримата си братя, двама, от които живееха сравнително близо до родителите им, а един — малко по-далече, но в същия град. Четвъртият, Боб Максуел, живееше във Флорида и беше получил вестта съвсем малко след като бе тръгнал с колата си на гости на родителите си. Мишел пристигна последна. Прекара няколко часа с баща си — беше онемял, гледаше втренчено и излизаше от това състояние рядко, колкото да даде нареждания за погребението.

През по-голямата част от живота си Франк Максуел беше работил като полицай и се беше пенсионирал като шеф на участък. Все още имаше вид на човек, който може да изскочи от патрулна кола, да настигне беглец и да направи необходимото, след като го хване. От него Мишел беше наследила физическата си ловкост, стремежа си да успява, неспособността си да завършва втора с усмивка на лице. Сега обаче, като гледаше баща си отстрани, в моментите, когато той не се прикриваше, виждаше един старец, който е изгубил всичко и няма понятие какво да прави с остатъка от живота си.

След като пое от всичко това колкото можеше да понесе, Мишел се оттегли в задния двор и седна на стара пейка под приведено почти до земята от плод ябълково дръвче. Затвори очи и си представи, че майка й е все още жива. Не беше лесно да го направи, защото в младостта й имаше цели периоди, които тя просто елиминираше от паметта си — поради причини, които очевидно бяха по-ясни на психоаналитика й, отколкото на нея самата.

Обади се на Шон, за да му каже, че е пристигнала. Той й каза каквото се казва в такива случай, беше мил и състрадателен. Въпреки това, когато прекъсна линията, както винаги Мишел се чувстваше самотна. Братята й се събраха при нея в задния двор, един по един. Разговаряха, плачеха, пак разговаряха, пак плачеха. Направи й впечатление, че Бил, най-големият и най-едрият, ченге от едно предградие на Маями, което можеше да мине и за военна зона, плачеше най-много.

Мишел установи, че започва да се държи с по-големите си братя като майка, а не беше от този тип жени. Освен това близката, потопена в скръб мъжка компания започна да я задушава. Най-накрая ги остави в задния двор и се върна в къщата. Баща й беше на горния етаж. Чуваше го да говори по телефона с някого. Погледна вратата към гаража, която беше в кухнята. Все още не беше ходила там. Не искаше да види къде е умряла майка й.

Само че тя беше от хората, които се изправяха срещу страховете си лице в лице. Натисна дръжката, отвори вратата и погледна трите небоядисани стъпала от дебел шперплат, по които се слизаше в двойния гараж. В по-близката половина беше паркирана кола. Колата на родителите й — синя тойота камри. Гаражът приличаше на всеки друг. С едно изключение.

Кървавото петно на циментовия под. Приближи се.

Кръв на циментовия под?

По стълбите ли бе паднала? Главата ли си беше ударила? Огледа вратата на колата. Нямаше следа от удар. Прецени разстоянието между грубите стъпала и колата. Майка й беше висока жена. Ако е залитнала напред, нямаше начин да не се е ударила във вратата. Наистина не би могла да падне странично, защото от двете страни на стъпалата имаше високи парапети. Просто нямаше как да не е паднала напред. А ако се е препънала, защото е получила инсулт? Щеше да се блъсне в колата и главата й да се удари в пода — това би обяснило кръвта.

Това би обяснило кръвта.

Обърна се и едва не изпищя.

Баща й беше застанал на прага над стъпалата.

Франк Максуел се смяташе за висок един осемдесет и шест, но възрастта и гравитацията бяха отнели от ръста му повече от два сантиметра. Имаше стегнати здрави мускули на човек, който цял живот е бил в движение. Погледът му пробяга по лицето на дъщеря му — може би искаше да разгадае какво е изписано там. После отиде до петното кръв на пода. Вторачи се в него, сякаш беше шифровано послание, което трябваше да разчете.

— Напоследък я болеше главата — каза баща й. — Карах я да отиде да се прегледа.

Мишел кимна. Помисли си, че това е странно начало на разговор.

— Може да е получила инсулт.

— Или аневризъм. Един съсед, малко по-надолу по улицата, наскоро получи такова нещо. Едва не го уби.

— Поне не се е мъчила — предположи Мишел някак неубедително.

— Така е, да.

— Били каза, че си бил в банята.

Баща й кимна.

— Под душа. Като си помисля, че в същото време тя тук…

Мишел сложи ръка на рамото му и стисна здраво. Баща й я плашеше в този вид. Сякаш беше готов да се предаде. А ако не друго, винаги бе владеел положението.

— Нямало е да можеш да направиш нищо, татко. Случват се такива неща. Не е честно, лошо е, но се случва.

— И вчера се случи на мен — каза той отчаяно.

Мишел свали ръката си и огледа гаража. Детските неща отдавна бяха изчезнали от живота на родителите им. Нямаше велосипеди, басейнчета и топки, които да ги затрупват на стари години. Беше чисто, но и някак голо, сякаш цялата история на семейството им беше измита. Погледът й се върна на кръвта, като че ли беше стръв, а тя беше гладната риба.

— Значи е искала да се види с приятелки за обяд?

Баща й започна да мига. Стори й се, че ще избухне в сълзи. Изведнъж й мина през ум, че никога не беше виждала баща си да плаче. Веднага щом тази мисъл се оформи в главата й, нещо в ума й сякаш трепна.

Виждала съм баща си да плаче, но не знам кога.

— Нещо такова.

От този неясен отговор устата й пресъхна, кожата й пламна, като че имаше топли вълни. Но тя беше само на трийсет и няколко години.

Мина покрай баща си, без да каже дума, и грабна ключовете за наетата кола от масата в кухнята. Преди да потегли, хвърли един поглед на къщата. Баща й я гледаше през френския прозорец на всекидневната. Не само не можеше да разгадае изражението на лицето му, но и не искаше.

С чаша кафе от „Дънкин Донътс“ в ръка тя подкара по улиците на предградието на Нашвил, в което родителите им бяха построили своята къща мечта за старините си с финансовата помощ на петте си деца. Мишел беше единствената без семейство и деца, така че приносът й за каузата беше непропорционално висок, но не съжаляваше за това. Не беше лесно да отгледаш голямо семейство със заплата на ченге и родителите им бяха правили големи жертви заради тях. Нямаше нищо против да върне този дълг.

Извади телефона си и позвъни на най-големия си брат. Дори не го остави да каже „ало“. Започна да го кастри направо:

— Бил, защо, по дяволите, не ми казахте за кръвта в гаража?

— Какво?

— Кръвта на пода в шибания гараж!

— При падането си е ударила главата.

— В какво си е ударила главата?

— Вероятно в колата.

— Убеден ли си? Защото по колата не видях никаква следа от удар.

— Мишел, какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ще направят ли аутопсия?

— Какво?

— Аутопсия!

— Аз… не знам със сигурност. Предполагам, че може да се наложи — добави той объркано.

— А когато ми се обади, защо не ми спомена за това нещо?

— Какъв смисъл щеше да има? Ще направят аутопсията и ще разберем дали е инсулт, инфаркт или нещо друго. Паднала е, ударила си е главата.

— Да, да. Главата. Дойде ли полиция?

— Разбира се. И линейка. Когато пристигнах, вече бяха тук.

— Кой от вас четиримата стигна там пръв?

Мишел смяташе, че знае отговора. Брат й Боби беше сержант от полицията на предградието, в което живееха родителите й. Чу приглушен разговор, докато Били се консултираше с братята си. После отвърна:

— Татко е звъннал на Боби и той е дошъл след десет минути, въпреки че живее в другия край на града.

— Чудесно. Дай ми Боби.

— Боже, за какво се ядосваш толкова…

— Дай ми Боби, Бил!

След миг чу гласа на Боби.

— Мишел, какво ти става? — заговори той троснато.

— Татко ти се е обадил. Ти си дошъл. Беше ли на работа по това време?

— Не. Вчера имах почивен ден. Бях си вкъщи и помагах на Джоан за вечерята.

— Какво ти каза татко?

Боби повиши глас.

— Какво ми каза ли? Каза ми, че майка ни е починала. Това ми каза, по дяволите!

— Полицаите бяха ли там, когато ти пристигна?

— Да. Татко им се беше обадил. Бяха дошли може би пет минути преди мен.

— Какво точно им е казал той?

— Че е бил в банята и че не знае какво точно се е случило. Видял мама, после се обадил в полицията, после се обадил на мен.

— И какво казаха ченгетата, когато огледаха мястото?

— Казаха, че най-вероятно е паднала и си е ударила главата.

— Но не знаеха защо е паднала?

— Няма как да знаят такова нещо. Ако просто се е спънала и е ударила главата си, добре. Дали обаче някой я е блъснал, за да падне, трябва да каже съдебният лекар. — И добави ядосано: — Призлява ми, като си помисля как ще режат майка ми!

— Видя ли кръв по вратата на колата, когато влезе в гаража?

— Защо питаш?

— Защото, Боби, трябва да е ударила главата си в нещо.

— Току-що ти казах, че може да е паднала по стълбата, да си е ударила главата в колата, после в пода. Или в парапета на стълбата. Има остър ръб. Ако ударът е на определено място, край! Знаеш го.

Мишел се опита да си представи как майка й се спъва на недовършените стъпала — може би токът й се е закачил на главичка на пирон, която се е показала с времето — залитнала е напред, ударила се е в колата, без да вдлъбне ламарината, паднала е на една страна и главата й се е блъснала в циментовия под с такава сила, че е потекла кръв. Но аутопсията можеше да открие друга причина за смъртта й.

— Мишел? Още ли си там?

Върна се към действителността.

— Да.

— Добре, слушай, не знам какво целиш, но…

— И аз не знам, Боби. И аз не знам.

Прекъсна линията, спря до малък парк, слезе от колата и хукна да бяга.

Мислите й я ужасяваха. Сега можеше единствено да се опита да ги надбяга, въпреки че образът на баща й, втренчил се в нея през прозореца, със застинало като маска изражение на лицето, продължаваше да я гони неотклонно.