Когато беше дете, често го измъчваха кошмари. Не си е спомнял за тях от години — спряха скоро след като започна да пуши трева. Не си спомня кога за последен път си е лягал без поне един джойнт, та кръвта да пулсира весело във вените му — затова не може да си спомни и последния път, когато страшен сън го е карал да се буди разтреперан с вик. Но си спомни, че в такива случаи все имаше някаква много висока фигура, надвесена над него, която го обсипваше с груби думи. Той се свиваше уплашено, а крещящата фигура ставаше все по-голяма, надуваше се като чудовищата в комиксите „манга“. Никога не можеше да разбере точно думите, с които бе обсипван, но имаше чувството, че те буквално му смъкват кожата и го оставят да кърви като жива рана.

Още по-лошо бе това, че нямаше какво да го успокои, когато се събудеше. Не разполагаше с утешителен спомен за проявена към него доброта или нежност, който да противопостави на гнева и яростта на кошмара.

Трудно му е да повярва колко много са се променили нещата. Сега вече заспива, унасян от мекия, приспивен тон на Гласа. Дори е готов да се обзаложи, че и да се откаже от тревата, пак ще спи спокойно като бебе. Не че има намерение да опита. Прекалено много му харесва животът, без кошмари, за да рискува.

Тази вечер той съставя планове. Гласът звучи в главата му, казва му, че е време отново да предприеме нещо. Време е за следващия урок — така казва Гласът. Дошъл е моментът за ново пречистване.

Довечера, когато се прибере, ще намери всичко, което му е необходимо, подредено спретнато на леглото. Утре вечер ще бъде готов, също както миналия път. Опитва се да не мисли за жертвата като за човешко същество. Така всичко в главата му няма да се обърка, както стана миналия път със Санди, когато започна да му се струва, че може би не е редно да отнема живота й, а после всичко потъна в мъгла и само Гласът му помогна да се справи докрай.

Този път няма да мисли за нея като за човек, който си има име. Ще си я представя като боклук, който трябва да бъде почистен, за да не отравя света, в който той живее. А после ще възседне дракона и ще полети по пътя към славата. Ще бъде герой, като онези от филмите. Кръв и слава. Кръв, слава и Гласът.

Имаше време, когато единствената възможност за един почтен човек да си купи еротични артикули бе да поръча по каталозите онова, което носеше странно евфемистичното наименование „безжичен масажен уред за шийни мускули“. Но в първото десетилетие на двайсет и първи век почти всеки средно голям град в Обединеното кралство разполага с поне един универсален магазин, посветен на задоволяването на възможно най-ексцентричните сексуални нужди. Те бяха започнали с по една дискретно затъмнена витрина, редовно обсаждана от широк диапазон протестиращи — от евангелисти до жени, които се чувстваха изместени от продаваните вътре артикули. Но скоро се превърнаха в добре осветени, примамливи, просторни магазини, чиито рафтове бяха отрупани с всичко — от белезници, украсени с пухкава изкуствена козина, до уреди, чието приложение за щастие убягваше на повечето посетители, влезли само за да позяпат.

Всички тези магазини се отличаваха със задължителна жизнерадост. „Розовото Фламинго“ беше типичен техен представител. Магазинът, в който по ирония на съдбата някога се продаваха детски играчки, се намираше в не толкова модната част на търговската зона във Фърнам, едно от предградията на Брадфийлд. Двойната витрина беше непрозрачна, боядисана в яркорозово, за да не се скандализират тези от жителите на Фърнам, които категорично и упорито отричаха всякакъв интерес към предлаганите вътре стоки. Ако се вземе предвид обаче, че всички магазини, отваряни в този край на Дийнсгейт, не оцеляваха по-дълго от шест до осемнадесет месеца, а „Розовото фламинго“ процъфтяваше от три-четири години, в града явно имаше достатъчно жители с жив интерес към по-свободното възприемане на секса, за да уравновесят броя на традиционалистите.

През този неделен следобед на късната есен магазинът със сигурност не можеше да се оплаче от липса на клиенти. Две петнайсетина годишни момичета се кискаха невярващо пред витрина с неестествено големи изкуствени пениси, но останалите петима или шестима посетители се бяха посветили съвсем сериозно на избор на артикули от рода на надуваеми кукли, помпи за ерекция и комплекти за садомазохистични сеанси.

Когато момичетата пренесоха вниманието си към клиторните стимулатори, мястото им пред витрината с изкуствените пениси бе заето от един клиент, който дотогава бе оглеждал видеокасетите. Ръка в черна кожена ръкавица се пресегна и взе един от моделите, произведен от яркочервен силикон. Силни пръсти го огънаха, за да се убедят в гъвкавостта на материала, после, очевидно доволен, клиентът го остави обратно на рафта. Взе същия артикул, само че пакетиран, и го понесе към касата, като по пътя прибави два чифта белезници за китки и глезени.

Нямаше нищо необичайно в трансакцията, която се осъществи на касата — нищо, което би могло да събуди дори за миг подозрение в главата на продавача, който съвсем очевидно се интересуваше много повече от шансовете на „Виктория“, футболния отбор на Брадфийлд, в тазвечерния мач, отколкото от предположения за сексуалния живот на клиентите. Това вероятно бе по-добре за душевното му равновесие, защото не би могъл да знае, че след по-малко от две денонощия стоката, която продаде, щеше да бъде използвана за извършване на убийство.

Клиентът излезе от магазина и зави по една странична улица, която водеше към оживен супермаркет. Петнайсет минути по-късно уморена касиерка с безизразен поглед прехвърляше кошницата му с покупки, без да им обръща никакво внимание. Пакет нарязан пълнозърнест хляб. Половин дузина свински наденици. Четири ролки тоалетна хартия. Бутилка водка. И три пакета бръснарски ножчета.

Гласът беше готов.

Карол огледа купа картонени кутии и доброто й настроение започна да се изпарява. Навремето идеята да поръча мебелировката на новия си дом по интернет й се бе сторила много добра. Но сега, изправена пред пет-шест кашона, тя съзнаваше, че я очаква вечер, изпълнена със счупени нокти и полугласни ругатни. Все пак, убеждаваше се тя, струваше си труда да го направи. Строителите бяха свършили добра работа й бяха превърнали приземния етаж в приятен апартамент. Във въздуха все още се долавяше острата миризма на прясна боя, но това бе малка цена за удоволствието да има отново собствено жилище.

Карол отвори бутилка вионие, наля си една чаша и отпи, наслаждавайки се на свежия вкус на охладеното вино. Това вече беше за нея обичаен ритуал, отбелязващ края на работния ден. След като Майкъл и Луси си легнеха, тя бе свикнала да сяда край прозореца, а Нелсън се увиваше около краката й. С чашата и бутилката за компания, тя прехвърляше на ум безплодните усилия, положени през деня и се опитваше да избегне личните спомени, които се криеха в сенките. Съзнаваше, че бе започнала прекалено много да разчита на успокоението, което й осигуряваше виното, но единствената алтернатива бе да посещава психотерапевтични сеанси, а не мислеше, че ще успее да намери психотерапевт, когото да уважава достатъчно, за да му се довери. Разбира се, можеше да говори с Тони. Но тя се нуждаеше прекалено много от приятелството му, за да го превърне в свой психоаналитик.

Пресуши чашата и си сила още вино, после се хвана на работа. Първо леглото. Така поне ще имаше къде да си легне, когато й омръзнеше вечно да остава с парче дърво и три винта в повече.

Карол се опитваше мъчително да вкара таблите на леглото в съответните жлебове, когато на вратата се позвъни — звукът на звънеца й беше все още чужд. Тя се усмихна. Важното е правилникът на вътрешния ред да се утвърди още отначало. Прекоси дневната и отвори външната врата. На прага стоеше Тони с бутилка шампанско в ръка.

— Бих донесъл цветя — каза той, — но не бях сигурен, че имаш ваза.

Тя отстъпи назад и го покани с жест да влезе.

— Имам даже две. И двете са в кухнята, натъпкани с колкото е възможно повече лилиуми, за да неутрализират миризмата на боя.

Той й подаде бутилката.

— Добре дошла в новия си дом.

Карол постави ръка на рамото му и го целуна по бузата. От месеци не бяха заставали толкова близо един до друг и познатата миризма на кожата му отключи у нея верижна реакция от объркани чувства.

— Благодаря — каза тя тихо. — Нямаш представа колко важно е това за мен.

Тони я потупа несръчно по рамото.

— Всъщност ти правиш услуга на мен. Присъствието ти на долния етаж може би ще ме спаси от перспективата да се превърна в ексцентричен самотник.

Карол се разсмя и отстъпи, чувствайки, че близостта му й идва в повече.

— На твое място не бих разчитала на това.

Тони започна да оглежда наредените край стената кашони.

— Да започваме тогава — каза той и нави ръкавите на ризата си. — Трябва обаче да те предупредя, че със сглобяването на мебели съм запознат точно толкова, колкото Джордж Буш — с философията на езика.

— Не думай. Тони, макар това да противоречи на инстинктите ти, работата е много проста — просто спазвай буквално инструкциите.

Два часа по-късно бяха успели да сглобят цялата мебелировка на спалнята, два библиотечни шкафа и три стола за дневната. Седяха, замаяни от изтощение, стиснали по чаша шампанско в изподрасканите си и ожулени пръсти.

— Божичко, болят ме мускули, за чието съществувание не съм и подозирала — изпъшка Карол. — Но все си повтарям колко по-добре е отново да заживея самостоятелно. Майкъл е много мил, но за мен започва да става изтощително всеки път, когато се прибера от работа, да трябва да водя светски разговори.

Тони направи гримаса.

— Светски разговори ли? Това може да се определи като проява на необичайна жестокост.

— Е, налагаше се да го правя, в противен случай щях да слушам как Луси говори надълго и нашироко за некомпетентността, глупостта и предубедеността на служителите в полицията.

— Определено не е било най-доброто за теб.

— Особено когато имах чувството, че може и да е права. Моят предполагаемо елитен екип работи по два случая, а и по двата няма никакво движение. С Тим Голдинг отново попаднахме в задънена улица. Стейси успя да открие серийния номер на апарата, с който е направена снимката, но човекът, който го е купил, го е платил в брой в някакъв магазин в Бирмингам и не е поискал да му попълнят гаранционна карта. Няма нищо ново и за Гай Льофевр. Колегите, които работят по операция „Златотърсачи“, продължават да се опитват да открият други снимки на някое от двете момчета, но според тях това е като да търсят игла в цяло поле, пълно с купи сено. Изминаха три седмици от убийството на Санди Фостър и утре се налага да направя обичайния за този период преглед на извършеното — подозирам, че ще бъде истински кошмар. Какво можем да представим като резултат на всички усилия и големите разходи? Абсолютно нищо. Проследяването на няколко безплодни улики, и нито една ползотворна идея. Обхождането на Темпъл Фийлдс не ни доведе до никъде. Проучването на познатите контакти на Дерек Тайлър не ни доведе до никъде. Резултатите от лабораторните анализи — също. — Карол скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака. — Разпитахме Джейсън Дъфи, онова хлапе, от което Санди си е купувала наркотик. Той твърди, че не я бил виждал няколко дни, и не съществуват никакви доказателства, че се е срещал с нея в нощта на убийството. Така че това е още една следа, която не води доникъде. Открихме собственика на джипа, в който Санди се е качила по-рано същата вечер, но човекът има солидно алиби от девет вечерта нататък — много й се искаше да каже на Тони, че въпросният клиент е новият му шеф, Ейдън Харт, безукорното рекламно лице на съвременната психиатрия. Като се вземе предвид, че той беше един от малкото хора, разполагащи с пълните подробности за престъпленията на Дерек Тайлър, в един спиращ дъха миг Карол бе повярвала, че се е добрала до убиеца. Но алибито му се оказа непоклатимо. Докато Санди Фостър е изтърпявала ужасните изтезания, станали причина за смъртта й, Ейдън Харт е бил на късна вечеря в изискан ресторант с един висш държавен чиновник и един депутат. Според Сам Еванс, който го бе разпитал, директорът на психиатричната болница „Брадфийлд Мур“ едва не се напикал от страх, когато разбрал, че жената, на която бил платил за орален секс в колата, е станала жертва на убийство, с което се занимава Тони Хил. Но тя знаеше, че това е единственото нещо, което няма право да сподели с него.

— Съжалявам, че не успях да направя кой знае какъв профил — думите на Тони я стреснаха — сякаш беше прочел мислите й.

— Вината не е твоя. Такива са изискванията на работата ти и аз го знам много добре. За да има по-добър резултат, имаш нужда от повече данни, с които да работиш, а само едно убийство не върши работа.

Тони стана и закрачи из стаята.

— Наистина е така. И това е една от най-лошите страни на моята работа. Колкото повече злодеяния извърши престъпникът в убеждението си, че е неуязвим, толкова по-лесно става за нас да отсеем най-важните характеристики на престъплението. С един-единствен случай е практически невъзможно да отделиш основното от маловажното. Но колкото повече убийства има, толкова по-лесно става да предвидиш действията му. Което ми придава социалния статус на отрепка — защото единствено аз имам полза, ако бъде извършено ново убийство. Нищо чудно, че някои от колегите се държат с мен като с прокажен.

— Може пък да няма ново убийство — тонът на Карол подсказваше, че съвсем не е убедена в думите си.

— Карол, той всъщност продължава поредицата. Макар да третираме този случай като отделен, повече от ясно е, че това за него е номер пет.

Тя поклати глава.

— Прегледах досието на предишните случаи, Тони. Убиецът несъмнено е Дерек Тайлър. Няма и нищо, което да подсказва, че той действа заедно с още някого. Ти сам го каза — във всички случаи, когато убийците са двама, се забелязва високо ниво на взаимна зависимост и доверие. Те обикновено са неразделни. Но в живота на Дерек Тайлър не съществува такава личност. Сам Еванс провери възможно най-подробно и педантично данните. Тайлър е израснал в дом за сираци. Живял е винаги сам. Около него никога не е имало жена — всъщност, нямал е сексуални отношения нито с жена, нито с мъж. Нямал е дори по-близки приятели. Което означава освен това, че не е имало човек, който да е толкова привързан към него, че да иска да възпроизвежда престъпленията му, разчитайки, че това ще даде основания да се обжалва присъдата.

Тони се облегна на стената.

— Не съм забравил какво ми каза, Карол. И не мога да ти предложа никакво обяснение. Самият аз не разбирам какво става. Всяка от работните хипотези влиза в конфликт с всички мои познания за убийства със сексуална мотивация.

— Нямаш ли някакви нови идеи?

Тони поклати глава.

— Най-доброто си остава това, което ти казах още в началото. Убиецът се възбужда от представата, че изнасилва жертвата. Но желанието му е да издигне изнасилването над елементарния акт, иска да се представи като съвършения му изпълнител, така че всеки, който се опита да го направи след него, да трябва да се равнява по това, което е извършил той. Поне така би искал да се вижда. В основата на деянията му се крият гняв и желание за власт, а не просто търсене на сексуално удовлетворение.

Карол изсумтя.

— Като че ли което и да било престъпление със сексуални подбуди е просто търсене на удовлетворение.

Тони размаха възбудено ръце и разля малко от шампанското по ръкава си. Трепна, изтри припряно течността и продължи:

— Но то е точно такова, Карол. Всичко опира до това, че убиецът изпълнява на практика фантазиите си. Добереш ли се до фантазиите му, откриваш и подбудата за убийството. В деветдесет и девет от сто случая подбудата е просто търсене на сексуално удовлетворение. Но в нашия случай има нещо повече. Тук става дума за утвърждаване на абсолютна власт — и целта на убиеца отчасти е да манипулира и нас. Да контролира реакциите ни и общо взето, да режисира цялата продукция — внезапно той млъкна и потъна в размисъл. Карол знаеше, че не бива да нарушава мислите му и зачака, отпивайки от шампанското.

— Нещо ме смущава в този профил — каза той най-сетне, откъсна се от стената и закрачи отново из стаята. — Типологията на изнасилванията е утвърдена още през седемдесетте години на двайсети век от Никълъс Грот, и макар да са нанасяни някои уточнения, в основата си тя си остава същата. Според нея, ако човекът, нападнал Санди Фостър, не я беше убил, това би било типична проява на стремеж към утвърждаване на надмощие. Той е човек, който умее да съставя предварителни планове. Използва белезници, защото те му гарантират, че ще успее да постигне със сигурност целта си. Иска да държи жертвата си в пълно подчинение от самото начало. Вместо да си избере жертва на улицата, той предпочита проститутка, на която е платил, за да се съгласи да бъде вързана. Този тип насилие не предполага опипване, целувки, изобщо каквато и да било подготовка за акта — готов съм да се обзаложа, че при това убийство нещата са се развили именно така. Само е изрязал такава част от дрехите й, че да може да извърши това, което е искал — това му е била цялата подготовка. Няма и признаци да е вземал нещо за спомен от извършеното, макар да съм почти сигурен, че е заснел действията си. Дотук развитието е класическо. Но после решава да убие жертвата — а това излиза категорично от диапазона на изнасилванията, извършени с цел утвърждаване на надмощие. Всичко, което знаем за такива престъпници, доказва, че те упражняват само такова насилие, каквото им е необходимо, за да постигнат целта си. Те не са садисти, съвсем не. Това е първият ни проблем.

Вторият обаче е по-показателен за нас — той спря за миг, за да долее чашата си. — Престъпниците, които изнасилват, за да утвърдят надмощие, имат силно развито его, убедени са в своята мъжественост, действията им никога не надхвърлят увереността в способностите им, сигурни са, че могат да поставят жертвата в такова положение, че да утвърдят властта си над нея — и тук не говорим за вероятности. Това е практически абсолютно утвърдено — той прикова в Карол магнетичния поглед на яркосините си очи. — Отговаря ли според теб такова описание на Дерек Тайлър?

Карол отметна късите руси кичури от челото си.

— Знаеш много добре, че не отговаря. Но твоите аргументи не могат да отхвърлят резултатите от лабораторните анализи. Мислиш ли, че има някакъв смисъл да се опиташ да поговориш отново с Дерек Тайлър?

Тони се отпусна обратно на стола си.

— Опитвах. Но като изключим това, което ми каза първия път, не пожела да произнесе и дума повече. Като че ли е успял да се научи да изключва гласа ми. Ако искаш, мога да опитам отново. Но не очаквай нещо особено.

— На този етап ти си единственият, от когото мога да очаквам нещо.

Пола Макинтайър шофираше бавно из непознатия квартал, озъртайки се за кръчмата „Свирка и грош“. Колата се движеше между редици прилепени една до друга къщи от шейсетте години, всички носещи характерните отлики, които придава частната собственост на някогашните общински жилища — грозни, строени допълнително веранди и евтини входни врати с абсурдно неподходящи прозорчета от цветно стъкло. Преди около две години единственият повод, който би довел Пола в Кентън, би бил поредната стрелба във войната за разпределяне на територии между наркодилърите, която вилнееше в това предградие. Напоследък обаче Кентън бе надскочил положението на съмнително и непривлекателно за живеене място — не толкова благодарение на усилията на полицията, колкото поради близостта си с болницата „Брадфийлд Крос“ и университета. Тази близост стана причина предградието бързо да се засели от млади медици и студенти, чиито грижовни родители не искаха децата им да си губят времето в търсене на прилични жилища под наем.

Въпреки това кварталът не бе място, на което Пола би се озовала, освен по професионални съображения. Една-две нейни познати си бяха купили жилища наблизо, но те не й бяха толкова близки, че да им гостува. Кентън не беше и място, на което човек би могъл да открие Дон Мерик, затова тя се бе учудила доста, когато той й се обади и й предложи да се срещнат тъкмо тук, за да пийнат по нещо.

Макар приятелството между тях да надхвърляше различията в чиновете, те рядко се уговаряха да се виждат извънслужебно, а и не проявяваха желание да споделят подробности от личния си живот. Случвало им се беше да пият по едно-две след работа, но и двамата имаха достатъчно други задължения, които поглъщаха почти изцяло свободното им време. Когато той се обади да я покани да излязат заедно, първият й порив бе да откаже. Канеше се да се види с приятели в една извънградска кръчма. Но нещо в тона му привлече вниманието й, затова в крайна сметка прие. Сега, докато паркираше колата пред грозната, подобна на хамбар сграда, строена през шейсетте години, в която се намираше кръчмата, тя вече съжаляваше за решението си.

Когато отвори вратата, я лъхна застоял въздух, просмукал с мирис на дим, бира и мъжка пот. В цялата кръчма имаше само още две жени, които седяха заедно в едно от сепаретата — и двете видимо съсипани от бедността и грижите за децата, макар да бяха положили усилия да докажат противното. Няколко от мъжете на бара се обърнаха, когато Пола влезе, и смушкаха приятелите си. Един дори подвикна:

— Ела насам, скъпа!

— Как пък не — измърмори под нос Пола. Видя Мерик, който седеше в едно сепаре в ъгъла, вперил мрачно поглед в недопитата си бира. Раменете му бяха отпуснати, главата — клюмнала. Очевидно не забелязваше какофонията, предизвиквана от кънтри музиката, която се лееше от високоговорителите, и електронната шумотевица на ротативките. Пола отиде до бара, без да обръща внимание на жалките опити на пиещите там мъже да привлекат вниманието й, и взе бира за него и водка за себе си.

Мерик не вдигна очи дори когато сянката й падна на масата пред него. Тя постави до чашата му нова бутилка тъмен ейл, каза:

— Заповядай — и седна до него.

— Благодаря — отвърна той с въздишка.

Пола отпи от изстудената „Смирноф“, питайки се какво ли, по дяволите, се бе случило.

— Е, ето ме тук. Какво става, Дон?

Мерик скръсти ръце на гърдите си. Очевидно не знаеше как да започне.

— Защо трябва нещо да е станало? Не може ли просто да пийнем по нещо заедно през свободната си вечер?

— Разбира се, че можем. Но мястото е далеч от тези, които посещаваме обикновено — във всеки смисъл на думата. Освен това физиономията ти е напълно погребална. А тъй като аз съм детектив, тези два факта ме навеждат на мисълта, че нещо се е случило. Можеш да ми кажеш какво е то, а може и да си седим в това очарователно заведение като паметници. Изборът е твой — тя се приведе напред, за да вземе една от цигарите му. Светлината се пречупи в кичур от изрусената й коса и тя засия на фона на тъмното дърво.

— Линди ме изхвърли от къщи — каза той без всякакви предисловия.

Пола замръзна на място, както поднасяше цигарата към устата си. „О, да му се не види“, беше първата й мисъл. „Ето ти беля“.

— Какви ги говориш?

— Днес следобед заведох децата да поплуват, а когато се върнахме, тя беше опаковала багажа ми в два куфара. Каза, че иска да напусна.

— Господи, Дон — ахна Пола. — Това е много безсърдечно!

— И още как — съгласи се Дон. — Пред децата нямаше и как да възразя. Тя стоеше в антрето и им обясняваше, че татко трябвало да замине за няколко дни по работа. И изражението й говореше, че само чака да се опитам да отрека.

Пола поклати глава, опита се да си представи как се е почувствал той и не успя.

— И какво направи ти?

— Ами взех си багажа и си тръгнах. Качих се на колата и започнах да карам насам-натам. Не можех да осъзная случилото се, нали разбираш? Опитах се да й се обадя по телефона, но тя не вдигаше слушалката. После паркирах и тръгнах да се разхождам из центъра. И накрая ти се обадих — той вдигна чашата и я допи на един дъх.

— Ужасно съжалявам, Дон.

— Аз също, Пола — той взе новата бутилка и започна да налива внимателно бира в чашата, наблюдавайки как течността постепенно се избистря и оформя яка.

— Можеш ли да предположиш защо се стигна дотук?

Той се покашля.

— Каква е обичайната причина за развод при ченгетата?

— Работата — отвърна мрачно Пола.

— Работата — повтори Мерик. — Сама знаеш каква лудница беше през последните седмици. Работим до късно, след това отиваме някъде да пием по едно, защото човек има нужда от малко време, за да изключи, за да не влачи цялата тази мръсотия със себе си у дома. А когато се прибереш, те посреща нацупена физиономия. Или пък се започва: „никога не си у дома, не виждаш изобщо децата, нямаш представа какво е да се опитвам да се справя с всичко сама, все едно, че съм самотна майка“. Откакто ме повишиха, положението стана непоносимо.

— Не се ли опита да поговориш с нея?

Мерик изкриви измъчено уста.

— Не ме бива да говоря за чувствата си, Пола. Аз съм обикновен човек. Опитах се да обясня защо това, което върша, има значение за мен, но тя винаги изкривява думите ми, за да излезе, че поставям работата си над нея и децата. Нещата вървяха към разрив от доста време насам, но този случай нанесе последния удар. Обвинява ме, че предпочитам да си губя времето, разговаряйки с проститутки, вместо с нея.

Пола постави ръка върху неговата.

— Ако съдя по това, което казваш, не бих те обвинявала, дори наистина да е така. Мислил ли си за брачни консултации?

Мерик отметна глава назад и впери поглед в тавана.

— Работата е там, Пола, че аз самият не съм сигурен дали искам да се върна при нея. Не съм вече същият мъж, който се ожени за Линди навремето. През тези години аз съм вървял в една посока, а тя — в друга. Вече нямаме никакви общи интереси. Знаеш ли, тя се върна в колежа за повишаване на квалификацията — иска да специализира педагогическа психология. Според мен единствената психология, на която се е научила, е как да ме надвиква.

— Може би все пак си се заседявал в кръчмите малко повечко — Пола не беше съвсем наясно накъде отиват нещата, нито пък как точно смята да реагира тя самата.

— Може и така да е. Но каквито и да са моите отношения с Линди, не искам да загубя децата си. Обичам момчетата, и ти го знаеш.

— Знам, Дон. Но ако напуснеш Линди, това не означава, че напускаш и момчетата. Ти си оставаш техен баща, независимо от това, че не живееш с майка им. Нищо не ти пречи да продължаваш да ги водиш на футболни мачове, на плуване, дори да прекарват с теб ваканциите си.

Мерик изсумтя.

— Как ти се струва, лесноосъществими ли са подобни планове с работа като нашата? Колко често ни се случва да спазваме работното време?

— Но ти вече си инспектор. Не работиш на смени, не ти се налага и да оставаш след работа толкова често, както преди. Можеш да оставиш свободно време за момчетата в живота си. Ако наистина го искаш, можеш.

Той я погледна умолително.

— Така ли мислиш?

— Да — Пола хвърли поглед към бара, където група двайсетина годишни младежи бяха подхванали шумен спор на футболни теми. Тогава внезапно взе решение. Надяваше се да не стане така, че да съжалява за него. — Тази кръчма е ужасна дупка, Дон. Има ли къде да отидеш, когато си тръгнеш оттук?

Той отвърна поглед.

— Мислех да намеря някой хотел.

— Не ставай глупав. Ако ще се развеждаш, ще ти трябва и последното пени. Можеш да се нанесеш в моята стая за гости — каза тя сухо.

— Наистина ли ме каниш? — той изглеждаше искрено учуден.

— Ако не възразяваш да споделяш стаята с най-голямата купчина негладено пране в света.

По лицето на Мерик пробягна едва забележима усмивка.

— Не ти ли беше известно, че съм виртуоз на ютията?

— Чудесно. Само не използвай самобръсначката ми.

Сам Еванс свали съвсем малко прозореца на колата си, така че цигареният дим заизлиза на тънки струйки. Хубавото на проследяванията в кварталите на червените фенери беше, че сам мъж, седящ дълго време в паркирана кола, не правеше впечатление никому. Освен, разбира се, на работещите момичета, но ако се опитаха да го заговорят, той отваряше картата си и те изчезваха мигновено. Подчертаваше, че не е тук заради тях, и те го оставяха на мира.

Карол Джордан можеше и да приема алибито на Ейдън Харт за напълно задоволително, но когато Сам Еванс разпитваше психолога, го преследваше усещането, че този човек крие нещо. Питаше се какво ли е това нещо и дали не може да извлече някаква полза от това. Ако успееше да уличи Ейдън Харт в убийство, това определено би било от полза за Сам Еванс.

Затова започна винаги, когато имаше възможност, да следи Ейдън Харт. Едно нещо му се изясни много бързо: Ейдън Харт и жена му живееха практически като разделени. Не можеше да прецени дали това се дължи на взаимно съгласие или се е стигнало дотам, защото Харт явно се прибираше у дома само за да спи. Той обикновено прекарваше вечерите си по барове и ресторанти, вечеряше и пиеше с мъже, които изглеждаха досущ като него — елегантни, самодоволни, преуспяващи.

Но животът на Ейдън Харт имаше и друга страна, за която Еванс бе готов да се обзаложи, че е непозната на приятелите му по чашка. През вечерите, когато мъжкото приятелство и граденето на кариера не го ангажираха, той ползваше услугите на проститутки. Шокът, който преживя, когато Сам Еванс му обясни, че тази част от живота му е известна на полицията, явно не бе достатъчен, за да потисне апетита му. Единственото, което бе сторил, бе да пренесе търсенията си другаде.

Вместо да обикаля Темпъл Фийлдс, Харт кръстосваше по-отдалечени места — Манингам Лейн в Брадфорд, Уоли Рейндж в Манчестър, а сега и Чапълтън в Лийдс. Доколкото Сам можеше да прецени, предпочиташе жени, които имаха къде да го заведат, вместо да се задоволи с орален секс в лъскавия си нов джип. В два от случаите се беше върнал на мястото, след като бе прекъснал посещението си, за да отскочи до един индийски ресторант да купи нещо за ядене.

Пристрастието на Харт към платената любов не смущаваше Еванс от морална гледна точка. Самият той бе ползвал услугите на проститутки от време на време през годините. Но този факт го караше да си задава въпроси за това, което се въртеше в главата на психолога, а освен това осигуряваше на Сам Еванс тайни оръжия, които биха могли да му бъдат от полза. Всеизвестно бе, че извършителите на убийства по сексуални подбуди често избираха за свой обект проститутки, всеки знаеше, че постоянната близост с хора с екстремно поведение убива чувствителността. Харт започваше да се очертава като идеален заподозрян, макар че Карол Джордан го бе изключила от схемата.

Еванс бе твърдо решен назначаването му в следствения екип за особено тежки престъпления да бъде само следващото стъпало в изкачването му към върховете. И ако целта му налагаше да представи Карол Джордан като неспособна да изпълнява задълженията си, той щеше да го направи.

В крайна сметка, именно той разполагаше със сведенията. А знанието означаваше власт.

На вратата се почука — припряно и по-скоро формално, както чукаха хората от болничния персонал.

— Влез — подвикна Тони.

Един от санитарите надникна вътре.

— Искали сте да се видите с един от пациентите тук, нали? Не в някоя от стаите за разговор?

Санитарят повдигна вежди със скептично изражение, което говореше, че отхвърля всякаква отговорност за възможните последици.

— В такъв случай отивам да го доведа.

Докато чакаше, Тони обмисляше стратегията, която възнамеряваше да приложи. Нестандартното мислене беше негов специалитет, но рядко прилагаше някои от по-ексцентричните си идеи върху податливи и раними хора. Аргументите срещу подобен подход бяха толкова убедителни, че дори не му бе необходимо да ги преговаря: не беше професионално, представляваше потенциална заплаха за пациента и беше в разрез с терапевтичните принципи да искаш от пациента нещо, което не се намира в пряка връзка с терапевтичния режим. От друга страна, той бе изградил своя лична аргументация в защита на подхода си. Възможността да спасиш човешки живот трябваше да се поставя над всякакви други съображения. Пациентът не се излагаше на опасност във физическия смисъл на думата, защото се намираше под медицински контрол. Освен това най-доброто, което можеше да направи конкретно за този пациент, бе да повиши самочувствието му, а поставянето на изпълнима задача бе подходящо средство за постигане на тази цел. Разбира се, спорно беше дали задачата в случая наистина е изпълнима, затова и Тони щеше да се постарае да подчертае, че според него шансовете за успех са минимални, че става дума за последно хвърляне на зара.

Което си беше самата истина.

Нямаше време за повече размисли. Санитарят отвори отново вратата и отстъпи, за да даде възможност на Том Стори да влезе. Той прекрачи прага и след няколко несигурни стъпки напред спря. Тони отбеляза, че се е привел още повече. Стори се озърна, спокойното му изражение се смени с израз на леко учудване. Погледът му се плъзна по рафтовете, натъпкани догоре с кутии, папки и разкъсани пликове, после спря върху Тони, който се бе завъртял на стола си така, че седеше с гръб към осеяното с хартия бюро, с лице към останалата част на стаята.

— Заповядай, Том — каза Тони и се изправи. — Седни.

После посочи към два ниски стола, разположени в единия ъгъл.

Стори се намръщи.

— Обикновено не разговаряме тук — каза той колебливо.

— Да, така е — съгласи се Тони.

— Да не би това да означава, че имате лоши новини за мен?

За миг Тони се запита дали наличието на подлежащ на операция мозъчен тумор може да се определи като добра или лоша новина за човек в положението на Том Стори.

— Да, имам новини за теб, това е вярно. Но те повиках тук, защото освен това се нуждая и от твоята помощ. Хайде, седни — той хвана по-възрастния мъж за лакътя и го отведе до единия стол, после седна срещу него на другия.

— Как си, Том? — попита той.

Стори отклони поглед и се вторачи в мястото, където би трябвало да се намира липсващата му ръка. Превръзката вече не беше толкова дебела, така че изглеждаше, че ръката му под лакътя е облечена в чорап.

— Вие бяхте прав. Казват, че имам тумор в мозъка — той завъртя глава, сякаш вратът му се бе схванал и искаше да го раздвижи. — Странно, до неотдавна това би било за мен възможно най-лошата вест.

— Такава вест не би могла да бъде добра. Но как би се почувствал, ако ти кажа, че туморът може да се оперира?

Плешивината на Стори лъсна от пот. Той загледа тъжно Тони.

— Сигурно е ужасно да казвам такова нещо, но аз искам да ме оперират. Искам да живея. Знам, че през по-голямата част от времето ще живея с чувството, че нямам за какво да живея, но ако ме питате дали бих рискувал да продължа живота си, аз казвам да.

Тони не можа да потисне обзелото го съжаление за съсипания живот на Том Стори. Толкова ненужно и толкова непоправимо нещастие. Случаят се утежняваше допълнително, защото Стори очевидно беше интелигентен човек, който имаше ужасяващо ясна представа за състоянието си.

— Ти се чувстваш виновен за това, нали, Том? Освен всичко останало, за което трябва да носиш вина, се чувстваш виновен и задето искаш да продължиш да живееш.

Сълзи проблеснаха в очите на Стори и той кимна.

— Аз съм страхливец — заекна той. — Аз… аз не мога да събера сили да се изправя лице в лице с това, на което осъдих тях.

— Ти не си страхливец, Том. Именно смъртта е изход за страхливци. За да свикнеш отново да живееш със себе си ще ти е необходим кураж. Не можеш да върнеш това, което си отнел, но можеш да изживееш остатъка от живота си с добри намерения.

— Значи туморът може да се оперира? Ще могат да го извадят, така ли?

Тони кимна.

— Уверяват ме, че е възможно. Както вече ти казах, това няма да излекува съзнанието ти, но ще можем да облекчим състоянието ти. Забелязваш ли някаква промяна, откакто вземаш лекарствата, които ти бяха предписани?

Стори кимна.

— Чувствам се много по-спокоен. Владея се много повече.

Тони си каза, че това е добре от гледна точка на плана му.

— Подобрението би трябвало да продължи — каза той. — Операцията би трябвало да ти даде бъдеще. А аз мисля, че ти можеш да се възползваш от това бъдеще, Том. Наистина мисля, че можеш.

Стори потри очи с остатъка от осакатената си ръка.

— Но никога няма да ми позволят да изляза оттук, нали?

— И това не е изключено, Том. Много неща зависят от теб, но много други зависят от нас.

— Предполагам, че вие искате да пишете за мен? Да си създадете име благодарение на начина, по който провеждате лечението ми? Това ли е начинът, по който искате да ви помогна? — в тона му се прокрадваше едва доловима неприязън.

Искрено изненадан, Тони се прокле за увереността, че е спечелил пълното доверие на Том Стори — очевидно не беше така.

— Съжалявам, че можеш да предположиш такова нещо, Том — че съм те повикал, за да експлоатирам страданието ти — каза той, опитвайки се да възстанови позиции, които допреди миг не знаеше, че е загубил.

— Но нали хора като вас се издигат по този начин в професията? Изучават такива като мен сякаш под микроскоп, а после ни превръщате в научни статии и книги.

Тони поклати глава.

— Аз не постъпвам така, Том. Да, понякога описвам случаи, по които работя, но не го правя, за да задоволя личните си амбиции — той разпери ръце, обхващайки с жест помещението. — Това прилича ли ти на кабинета на един амбициозен човек?

Стори отново се озърна, като този път не се опита да скрие преценяващия си поглед. По стените не висяха дипломи в рамки, на преден план по рафтовете нямаше книги, написани от Тони и поставени така, че да се вижда ясно името на автора, нищо, по което можеше да се съди, че Тони иска да впечатлява посетителите с положението или постиженията си.

— Като че ли не — отвърна Стори. — Но защо го правите тогава, ако не е заради желанието да се самоизтъкнете?

— Правя го, защото това, което съм научил от човек като теб, може да помогне на колегите ми да лекуват по-правилно хора, които са се обърнали към тях за помощ. Това със сигурност е единствената причина, поради която аз самият чета това, което споделят други лекари. Ако някога реша да пиша за теб — а изобщо не бих могъл да мисля за това сега, защото все още не е ясно какъв ще бъде изходът от лечението — то ще пиша, за да може заболяването ти да бъде по-добре познато, така че следващият, който стане негова жертва, да получи по-навременна помощ от теб — Тони говореше развълнувано и искрено, и Стори видимо се отпусна, осъзнавайки правотата на думите му.

— Като казвате, че се нуждаете от помощта ми, какво точно имате предвид?

— Наблюдавах как общуваш с останалите хора, които живеят тук. Справяш се много добре. Като че ли имаш таланта да разговаряш с хора, които невинаги реагират добре на опитите за контакт от страна на персонала.

Стори сви рамене.

— Винаги ме е бивало да общувам с хората преди…

— Преди да се разболееш ли?

— Преди да се побъркам, искате да кажете. Защо просто не го кажете? Никой тук не произнася тази дума. Никой не ни нарича луди, смахнати, нито дори пациенти. Всички увъртате, като че ли ние не знаем защо сме тук.

Тони се усмихна, опитвайки се да уталожи раздразнителността на Стори.

— Наистина ли бихте предпочели да ви наричаме така?

— Така би било по-честно. Вие очаквате да бъдем честни с вас по време на лечението, а непрекъснато замаскирате целия ни свят с евфемизми.

Тони преценяваше момента. Ако смяташе да промени правилата, трябваше да започне точно сега.

— Добре тогава, ще се опитам да говоря по-открито. Бива те да разговаряш с пациентите. Те ти се доверяват и те харесват. Приемат те като един от тях, затова и не се чувстват застрашени от теб.

— Аз съм един от тях — отвърна Стори.

— Но през по-голямата част от времето си оставаш същия човек, какъвто си бил, преди организмът да ти изневери. И аз разчитам, че именно благодарение на това можеш да ми помогнеш — Тони си пое дълбоко дъх и се приведе напред. — Аз не работя само тук. Когато не съм в болницата, помагам на полицията. Анализирам поведението на извършителите на различни престъпления и се опитвам да давам насоки, благодарение на които полицаите да заловят престъпниците, преди да са извършили ново злодеяние.

— Искате да кажете, че сте профайлър? Като в сериала „Кракър“?

Тони направи гримаса.

— Не приличам много на доктор Фицджералд, а още по-малко на Джоди Фостър. Няма нищо особено вълнуващо в това, което върша. Но по принцип е така, аз съм профайлър. Тъкмо сега сътруднича на брадфийлдската полиция във връзка с едно следствие. Те трябва да успеят да заловят един убиец, преди да посегне отново на човешки живот.

Стори го загледа объркано.

— Но какво общо има това с мен?

— Един от пациентите тук е бил осъден преди четири години за убийствата на четири жени. Не е съществувало никакво съмнение във вината му. Резултатите от лабораторните анализи са били недвусмислени, а и той признал, че е извършил убийствата. Но наскоро друга жена загина точно по същия начин, по който той е убивал жертвите си. Който и да е извършителят, той знае всичко за предишните престъпления, включително подробности, които никога не са ставали обществено достояние.

— И вие считате, че човекът, който лежи тук, е невинен? Искате да ви помогна да го докажете?

Гласът на Стори издаваше вълнението му, лицето му се оживи.

— Не знам дали той е невинен, Том. Но знам, че в главата му е заключена информация, която може да ни помогне да предотвратим смъртта на други жени. А той не желае да разговаря с мен. Не иска да говори с когото и да било. Всъщност, откакто е доведен тук, почти не е проговарял. Това, което искам от теб, е да го убедиш да разговаря с мен.

Стори отново започна да се колебае.

— Аз ли? Смятате ли, че той ще се съгласи да проговори пред мен?

— И в това не съм убеден. Но се опитах да приложа всички други похвати, които са ми известни, за да го накарам да ми се довери, и не успях. Затова съм готов да опитам и това, колкото и невероятно да изглежда.

— Невероятно е меко казано — Стори се поусмихна развеселено. — Като че ли лудите са взели властта в лудницата.

Тони сви рамене.

— Само отчасти. Е, какво ще кажеш? Склонен ли си да опиташ?

Карол подложи китките си под кранчето и остави студената вода да се стича по тях, опитвайки се да охлади нервите си в буквалния смисъл на думата след обсъждането на случая при Брандън. Винаги бе считала Брандън за разумен шеф, човек, който не бе забравил какво е полевата работа. Но днес тя се чувстваше деморализирана, лишена от вдъхновение, и знаеше, че той бе останал недоволен от представянето й. Не би могла да го упреква в нищо — тя самата беше разочарована от себе си.

Поне бе съумяла да убеди Брандън да не й измъква бюджетното килимче изпод краката и да не свива обхвата на разследването по убийството на Санди Фостър само до ограничения брой нейни лични подчинени. Все още имаше право да се обръща за съдействие към други колеги, когато преценеше, че те биха могли да й услужат с нещо. Но си оставаше вбесяващо да наблюдаваш неговото раздразнение като огледално отражение на своето собствено и да не си в състояние да препоръчаш някакви мерки, които да променят положението. Съзнаваше, че една от причините за успеха в работата й на криминалист беше способността й за нестандартно мислене, талантът й да поглежда случая от ъгъл, за който никой, освен нея не можеше да се досети. Но при тези два случая тя сякаш бе затънала в тинята на традиционното мислене и не можеше да надникне извън бреговете на блатото.

Причината отчасти се криеше в това, че една от способностите й се бе превърнала в проклятие. Карол можеше да запаметява разговорна реч до съвършенство. Това я превръщаше във виртуоз на разпитите, тъй като успяваше да оплете разпитваните в заплетените конци на собствените им мисли. Но напоследък лентата, която се превърташе по повод и без повод в главата й нямаше нищо общо със случаите, върху които работеше. Тя толкова се стараеше да заглуши фрагментите от разговори, които упорито изплуваха от подсъзнанието й, че задушаваше и всякакви опити на същото това подсъзнание да й подскаже нещо, което би я извадило от задънената улица.

Карол притисна чело към хладното огледало и притвори очи. Какво ли не би дала за чаша вино точно сега!

Вратата към дамската тоалетна се отвори с трясък и вътре нахлу Пола. Карол трепна и се изправи, забелязала стреснатото изражение на нейната подчинена в огледалото.

— Здравей, Пола — каза тя уморено. На сутрешния брифинг Пола се бе държала дори по-отчуждено от обикновено. Карол се бе опитала да не приема лично поведението й, опита се да се убеди, че Пола се бе държала рязко с всички. Но не успя.

— Здравейте — каза Пола, спирайки на прага на кабинката. — Как мина разговорът?

Карол се мобилизира, придавайки си изражение на спокоен авторитет, какъвто безспорно й бе необходим в разговора с подчинена, за която се опасяваше, че и без това е на път да я отпише.

— Както можеше да се очаква. Видимото отсъствие на напредък в две толкова високобюджетни следствия не радва никого. Но поне все още не са решили да ни съкращават бюджета — Карол понечи да подмине Пола и да тръгне към външната врата. Но Пола явно нямаше намерение да я остави на мира.

— Преглеждах отново досието по случая Тим Голдинг — поде тя. В стойката й се долавяше желание да отбранява позициите си.

— Нещо ново ли забеляза? — Карол се постара да запази колкото бе възможно по-неутрален тон.

— Става дума за онази снимка, шефе. Не разбирам много от скали и такива неща, но фонът ми се струва много характерен. Чудех се дали ще си струва да се заличи образът на момчето и да помолим списанията, които се занимават с туризъм и алпинизъм, да я публикуват, за да видим дали някой няма да познае мястото, където е направена?

Карол кимна. Навремето това щеше вече да й е хрумнало. А сега мисловните й процеси бяха замъглени от прекалено многото лоши спомени. „И от прекалено много вино“, обади се едва чуто едно гласче в главата й.

— Чудесна идея, Пола. Помоли Стейси да измисли нещо за обработката и ще се обърнем към пресслужбата да разпространи незабавно снимката.

Карол вече вървеше към вратата, когато нещо в думите на Пола отключи у нея някакъв далечен спомен. Тя се извърна в момента, в който Пола влизаше в кабинката, и попита:

— Пола, знаеш ли нещо за съдебна геология?

Пола я погледна озадачено.

— Съдебна геология ли? Никога не съм чувала, шефе.

— Спомням си, че преди няколко месеца чух нещо по радиото. Не се заслушах истински, но съм сигурна, че говореха за геологични анализи в помощ на полицейски разследвания. Питам се дали някой, който се занимава с такива неща, не би могъл да ни помогне да стесним кръга на търсенето?

Карол по-скоро мислеше на глас, отколкото да говори на Пола, но внезапно се стресна, когато забеляза как лицето на следователката светна възторжено. Като че ли Пола бе чакала от седмици този момент. Карол трябваше да се зарадва, че е успяла да пропъди съмненията, които Пола излъчваше до този момент. Вместо това се натъжи, че е била толкова далеч от някогашното си аз.

— Блестяща идея, шефе — каза Пола и я поздрави, вдигайки палец.

— Може и така да е — отвърна Карол. — Но кой знае, тези хора може би изпълняват номерата на Шерлок Холмс и са в състояние да преценят от калта по панталоните ти точно в кое поле си се изпоцапала. Все пак си струва да опитаме.

Тя тръгна обратно към работните помещения на екипа, обяснявайки на обвинителния вътрешен глас, че бялото вино не е успяло все пак да унищожи всичките й мозъчни клетки.

— Сам — подвикна тя, докато прекосяваше общата стая. — Отвори сайта на Би Би Си и виж какво ще откриеш под ключови думи „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“.

Сам вдигна поглед от бюрото си, стъписан от необичайната жизненост в тона на Карол.

— Моля?

— Сайтът на Би Би Си, „геологичен анализ“ и „местопрестъпление“. Разпечатай всичко, което намериш, а после ми намери някой специалист по въпроса, с когото да поговоря — продължи Карол през рамо. — Вероятно в университета, в катедрата по геология ще намериш човек, който да те упъти къде да търсиш.

Тя затвори вратата зад себе си, и се изолира допълнително от общата стая зад поставените наскоро щори. Отпусна се на стола си и скри лице в ръцете си, усещайки страните си плъзгави от пот. Божичко, доста време се наложи да чака това малко, но благословено вдъхновение. То надали бе достатъчно, за да бъде решаващо. Но беше все пак нещо. А разполагаше и с минимален срок, в рамките на който да проследи идеята.

Той оглежда вещите, превърнали се в негови професионални оръдия, наредени пред него. Белезниците — за китки и за глезени. Кожената топка за запушване на устата. Изкуственият силиконов пенис. Бръснарските ножчета. Гумените ръкавици. Камерите. Лаптопът. Мобилният телефон. Остава само да забие бръснарските ножчета в пениса и да го увие в ролката домакинска хартия, за да не си изпореже пръстите.

Пуска минидиск плейъра и Гласът започва да го залива като вълна, повтаряйки му още веднъж това, което трябва да направи. Той не се нуждае от това припомняне — вече знае всичко наизуст. Но му е приятно да слуша Гласа. Никой никога не го е карал да се чувства така добре и това, което той дава в замяна, му се струва малка цена за нещо толкова хубаво.

Гласът му казва и кого да избере, облекчава работата му. Нищо не се оставя на случайността. Днес той ще я намери на ъгъла на Белуедър Стрийт, близо до долнопробния хотел, където жени като нея наемат стаи почасово. Почти сигурен е, че ще я намери облегната на големия железен контейнер за боклук. Почти сигурен е също, че ще й стане смешно, когато разбере какво иска той от нея. Жените не очакват от него нищо друго, освен винаги да им предлага добра стока. Той просто е винаги около тях — част от пейзажа. Не е човек, на когото си струва да се обръща внимание.

Но днес тя ще му обърне внимание. За последен път в живота си ще обърне внимание на някого. Но после той ще си получи възнаграждението, а това не е за пренебрегване.

Уличните лампи приличаха на светещи захаросани сладки, увиснали в леката вечерна мъгла. През няколкото години, когато Тони не бе живял тук, оживлението след края на работното време в Брадфийлд беше нараснало неумолимо, както нараства обиколката на талията в средна възраст. Но тази вечер той не обръщаше внимание на това, което се случваше около него, докато прекосяваше града на път от „Брадфийлд Мур“ към новия си дом почти на автопилот. От касетофона се лееше някаква музика, но той нямаше представа какво слуша — беше нещо успокоително, минималистично, с много повторения. Един от студентите му в „Сейнт Андрюс“ му беше дал касетката. Не си спомняше повода — като че ли бяха говорили нещо за функциите на мозъчните вълни. Харесваше тази музика, защото му помагаше да изолира паразитните шумове — моторите на другите коли, уличната суматоха, приглушения пулс на градския живот.

Обмисляше задачата, която бе възложил на Том Стори. Дали не искаше прекалено много от човек със сериозно разстроено душевно равновесие? Дали Стори нямаше да се притесни дотолкова от възложените на него очаквания, че да получи нова криза? Тони мислеше, че няма да се стигне до това, но не можеше да бъде сигурен. Този път бе надхвърлил сериозно границите на допустимото и знаеше колко зле ще се почувства, ако решението му се отразеше зле на Стори.

После му дойде на ум, че възможността да се почувства зле е най-малката от заплашващите го неприятности. Ейдън Харт щеше да побеснее, ако разбереше какво е направил. Решението му беше в разрез с всички терапевтични наръчници, но според Тони учебниците бяха писани от хора, които имаха поне също толкова проблеми, колкото тези, които претендираха да лекуват. Знаеше го, защото самият той бе един от тях. Самият той имаше затруднения в установяването на лични отношения, импотентността го бе измъчвала през по-голямата част от живота му като зрял мъж, неспособен бе да придаде на чувствата си към Карол някаква що–годе функционираща форма; това бяха все показатели, по които измерваше сродството си с разрушените личности на пациентите, за които се грижеше в клиниката.

Той поне знаеше, че може да върши работата си с някакво подобие на компетентност — способността му да съпреживява аномалиите в психиката им му позволяваше да съставя ефективни терапевтични програми. Макар това понякога да го караше да се чувства смущаващо близък с тях, резултатите си струваха труда.

Това, с което не можеше да се примири обаче, бе измъчващото го чувство за вина по отношение на Карол. Тъкмо сега му се струваше, че най-добрият начин да й помогне, е да й помага да върши добре работата си. А ключът към постигането на тази цел беше Дерек Тайлър. Което пък до известна степен му позволяваше да оправдае пред себе си процеса, на който бе дал начален тласък.

— О, Дерек, Дерек, Дерек — измърмори той на глас. — Копнееш за тишина, защото тя ти дава възможност да чуваш гласа — Тони продължаваше този разговор със себе си, започнал още когато излезе от болницата. — А какво прави гласът? — той помълча, помисли, опита се да долови чувствата на пациента, преди да си отговори сам. — Гласът ти вдъхва увереност. Казва ти, че това, което си сторил, е нещо добро. Ако не можеш да чуваш гласа, може да ти се наложи да обмисляш варианта стореното от теб да е лошо. Затова имаш нужда да го чуваш. Затова и не говориш, за да си сигурен, че никой няма да те заговаря. Но тогава — кой е Гласът?

Той зави от главната в една странична улица. Едва когато забеляза, че няма къде да паркира, установи, че не се е озовал там, където трябваше. Намираше се на улицата, на която живееше предишния път, когато работеше в Брадфийлд. Автопилотът в главата му бе го насочил погрешно.

Джеки Майал влезе във фоайето на хотела. То не приличаше много на истинска хотелска рецепция — беше по-скоро стая с ниша в единия край, отделена с висок тезгях. Килимът беше такъв, че посетителите биха могли да се опасяват да не би краката им да залепнат за него. Тя се приведе над тезгяха и свали един ключ от таблото на стената.

— Аз съм, Джеки — подвикна тя към стаята вляво от покрития с мръсна мушама тезгях, откъдето се носеше приглушения глас на говорител от канала „Скай Спорт“. — Вземам двайсет и четвърти номер.

— Добре. Сега е шест и десет — отвърна отвътре някакъв глас. — Записвам си, да нямаме неприятности.

— Кога ли сме нямали — измърмори тя и тръгна нагоре по тесните стълби, покрити с изтрита пътека. Отключи вратата на добре познатата й стая на втория етаж и влезе, опитвайки се да не обръща внимание на обстановката. Трудно бе да си представи човек по-непредразполагащо към секс място. Можеше да служи за речникова илюстрация на понятията „мръсно“, „занемарено“ и „запуснато“. Леглото с провиснали пружини бе покрито с излиняла синя покривка. Евтината политура на тоалетната масичка бе изподраскана и обелена на места. До мръсния умивалник имаше стол с права облегалка.

Джеки се огледа в мътното огледало. Време беше да си боядиса косата отново. Това, че прорасналите черни корени се виждаха, поначало не я вълнуваше особено, но тя съзнаваше, че предлаганата стока трябва да се рекламира и от опаковката. Късата й пола, блузата с гол гръб и високите ботуши бяха по-доброкачествени от тези, които носеха повечето момичета на улицата. Според нея именно това й даваше възможност да иска по-високо заплащане и да води клиентите си тук, вместо да ги обслужва във входове и на задните седалки на колите им. Обърна се нетърпеливо и хвърли чантата си на леглото. Седна и се зачуди дали да си свали ботушите или клиентът ще предпочете сам да направи това. В края на краищата, човекът си плащаше и заслужаваше най-доброто, което бе способна да направи за него.

Плахото почукване на вратата я накара да стане. Дръпна вратата рязко, защото тя винаги заяждаше. Огледа го от горе до долу, видимо развеселена.

— Е, хайде, таксиметровият апарат е включен — каза тя, обърна му гръб и се упъти към леглото. — Не мога да се занимавам с мъже, на които за тази работа им трябва по цяла нощ.

Веднага щом влезе у дома, Тони отиде до телефона и набра номера на Карол.

— Кой е Гласът, Дерек? — попита той разсеяно на глас, докато слушаше сигнала, оповестяващ, че линията е свободна.

— Карол Джордан — каза рязко Карол от другата страна.

— Кой е Гласът, Карол — продължи той без всякакви встъпления. — Тук нещо не е наред. Няма съответствие с това, което ни е известно за гласовете от този род.

— Да, Тони, и аз се радвам да те чуя — каза тя иронично. Гласът й звучеше уморено.

— Разбираш ли, гласовете имат нещо общо с регресиите под хипноза, при които уж разбираш какъв си бил в миналия си живот.

— Моля?

— Ами когато хората се подлагат на такива хипнотични регресии, никога не се оказва, че са били коняри или ратаи. Все излиза някоя Клеопатра, или пък Хенри Осми — или Ема Хамилтън^[1]. Същото е и с хората, които твърдят, че чуват гласове. Никой не е казал, че чува гласа на млекаря или на жената, която седи сутрин зад него в автобуса. Чуват Дева Мария, Джон Ленън или поне Джак Изкормвача.

— Е, доста трудно е да си представиш как човекът, който ти носи сутрин млякото, ти дава подробни описания как да извършиш сексуално престъпление — отбеляза сухо Карол.

Тони замълча, после се ухили и продължи:

— Да не искаш да кажеш, че е по-вероятно да чуеш подобно нещо от Дева Мария?

Карол неволно се изкиска, а Тони за миг изпита истинска гордост. Беше успял да стори нещо много човешко — да я накара да се засмее. Почти бе забравил колко обичаше звука на нейния смях — толкова отдавна не бе го чувал.

— Така или иначе — продължи той, прикривайки временното си отстъпление от професионалната тема, — това, което казвам, е, че всички гласове, които тези хора чуват, са на прочути личности. Те „живеят“ в главата на човека, който ги чува, и подлежат на динамично развитие — тоест това, което говорят, се променя в зависимост от обстоятелствата. Не е необходимо да се стремиш да си осигуриш тишина. Тишината не ти е необходима, защото шумът не пречи на тези гласове. Гласът проговаря винаги, когато иска да бъде чут, когато моментът е подходящ. Тоест когато моментът е подходящ за човека, който чува гласа, иначе обикновено е доста неподходящ за нас, останалите — додаде той.

— А ти твърдиш, че Гласът, който чува Дерек Тайлър, не отговаря на тези характеристики?

— Именно това ти обяснявам. Той като че ли живее в непрестанен страх да не изгуби връзка с него. Страх го е да не би звуковият фон да го погълне. Никога не съм попадал на такъв случай — нито в живота, нито в специализираната литература. Имам чувството, че… — той поклати глава. — Не, трябва да продължа с проучванията. Някъде в литературата трябва да се цитира нещо подобно. Освен ако… не сме попаднали на първи случай в медицината — гласът му заглъхна.

— Тони?

— Ще ти се обадя пак. Трябва ми още време да помисля за това. Благодаря, че ме изслуша.

Ако Карол бе отговорила нещо, той не го чу, защото вече беше затворил. Никога не бе попадал на нищо подобно на Гласа, чуван от Дерек Тайлър. Този феномен нарушаваше всички правила — но тогава може би и за него бе време да направи същото. Вместо да си служи с вероятности, трябваше може би да насочи вниманието си към невероятното. И той тръгна към кабинета си, мърморейки под нос:

— Шест невъзможни неща преди закуска… *

Сержантът от криминалната полиция Кевин Матюс стоеше зад пулта на рецепцията в хотел „Уулпак“ с бележник й ръка. Отзад не беше много просторно, поради което той се намираше в неприятна близост със съмнителния индивид, който се беше представил като Джими де Суза, управител. Но въпреки наслоената смрад на пот, цигари и престояла пица, която се излъчваше от Де Суза, Кевин предпочиташе да стои тук пред възможността да се озове пред онова, което се намираше в стая номер 24. Само един поглед му беше достатъчен, за да се убеди, че да ти възложат разпита на човека, намерил тялото, определено си беше късмет. Далеч по-добре беше да си стои тук, долу, където не можеше да види нещо по-неприятно от мазния, подпухнал портиер и потока полицаи и служители от лабораторията по съдебна медицина, които влизаха и излизаха.

Де Суза беше нисък и набит, с шкембе, което опъваше мръсната му бяла тениска и заплашваше да спука колана на лъскавото долнище от анцуг. Черната му коса беше зализана назад с помощта на някакъв гел, а лекото оплешивяване я оформяше като триъгълник над челото му. Присвитата му мъничка уста над тлъстата брадичка създаваше впечатлението, че е постоянно нацупен.

— Вижте, нали вече ви казах — поде той — едва доловим чуждестранен акцент подчертаваше северняшкото му произношение. — Излизам от стаята само ако някой позвъни. Тук хората предпочитат никой да не ги вижда. Нали затова ни плащат.

— Почасово — отбеляза Кевин с остър тон.

— Е, и? В почасовото отдаване на хотелски стаи няма нищо незаконно, нали? Хората имат своите нужди — Де Суза понечи да бръкне с пръст в носа си, но се отказа, когато забеляза, че Кевин изкриви отвратено уста.

— Кога точно беше наета стая номер двайсет и четири?

Де Суза посочи дебел дневник, който лежеше отворен на плота зад тезгяха.

— Ето — в шест и десет.

Кевин погледна дневника. Там беше записан часът, а до него бе надраскано с необработен почерк някакво име.

— Кой нае стаята? Предполагам — поправете ме, ако греша — че не е била Маргарет Тачър.

— Една от уличниците — казват й Джеки. Кльощава, с изрусена до бяло коса. Идваше почти всяка вечер, по няколко пъти.

— Не знаете ли фамилното й име?

Де Суза се ухили.

— Занасяте ли се? На кого му пука?

— С кого беше тя?

— Не знам. Бях отзад, в стаичката, и гледах мача. Тя ми подвикна, че взема ключа, и аз просто записах часа. Щеше да си плати на излизане. Проявявам известно предпочитание към редовните клиенти.

— Значи не сте видели с кого е влязла? — попита отново Кевин.

— Не знам дори дали са влезли заедно. Често се случва клиентите да изчакат няколко минути, за да не ги види никой. Момичетата им казват в коя стая ще ги чакат.

— Много хитро — отбеляза Кевин с горчивина. — А какво ви накара да влезете в стаята?

— Ами часът й беше изтекъл, нали така? Тя дори обикновено излизаше само след половин час — нещо такова. Както ви казах, плащаше си, а аз се качвах да сменя чаршафите. Но когато мачът свърши — малко преди осем, ключът си висеше на кукичката. Ядосах се, защото реших, че се е измъкнала, без да плати. Затова се качих — да проверя дали не ми е оставила парите в стаята. Отидох до двайсет и четвърти номер и си отключих… — за първи път от началото на разговора Де Суза доби притеснен вид. — Господи, надали ще мога скоро да убедя някого да наеме отново тази стая.

Кевин изгледа Де Суза така, сякаш всеки момент щеше да го удари.

— Къса ми се сърцето за вас — той се пресегна и смъкна с химикалката си ключа на номер двайсет и четири от кукичката. Пъхна го в хартиено пликче от тези, в които се събират веществени доказателства и прибра пликчето в джоба си. — Ключът ще трябва да остане за известно време при нас — каза той. — Но както сам казахте, надали скоро ще ви потрябва.

Думите му събудиха егоистичните опасения на Де Суза.

— А колко дълго ще трябва да бъде затворен хотелът?

Кевин се усмихна сладко.

— Колкото трябва. Това сега се нарича „местопрестъпление“, приятелче.

Докато говореше, входната врата се отвори отново и вътре влезе забързано Карол Джордан.

— Накъде, Кевин? — попита тя.

— Втория етаж, шефе. Стая номер двайсет и четири. Дон е горе с Джен и Пола. И хората от съдебна медицина.

— Отивам.

Том Стори не лъжеше, когато каза, че умее да установява контакт с хората. Работата му в службата по настаняване в общински жилища предполагаше рискове — случваше се инспекторите да бъдат обект на оскърбления, а понякога и на физическо насилие. Докато нестабилното му поведение не стана причина да излезе в отпуск по болест, той бе известен като човекът, на когото шефовете разчитаха, ако трябваше да се избегне възможността някой по-труден наемател да предизвика скандал. Именно затова задачата, която Тони Хил му възложи, за него не беше бреме, а по-скоро истинско предизвикателство, с което той смяташе, че може да се справи.

Затворен в „Брадфийлд Мур“, обременен и с вината за стореното, и със страха от незнайния натрапник, който разяждаше мозъка му, той бе опитал да се разсейва, наблюдавайки другарите си по съдба. По-лесно му беше да контролира съзнанието си, когато успяваше да го насочи към нещо извън собствената си личност. Разбира се, тези, на които бе позволена известна свобода, бяха считани за безопасни дотолкова, доколкото не съществуваше риск да пощръклеят и да хукнат наоколо, въоръжени с наточена вилица; после идваха тези, които страдаха от компулсии и бяха опасни най-вече за самите себе си; шизофрениците се отдаваха на кротки размисли; а онези, които имаха маниакална депресия, бяха поддържани в прилично състояние с необходимите дози литий. В известен смисъл тези групи бяха по-интересни за него от склонните към насилие. За Том бе по-лесно да разбере как се е случило така, че те са се озовали извън границите на нормалното. Не обичаше да мисли за случаите на хората с личностни разстройства; професията му бе наложила достатъчно срещи със социопати, за да му стигнат за цял живот.

Когато Тони описа Дерек Тайлър, Стори веднага разбра кого има предвид — бе му направило впечатление мълчанието му и пълната му неподвижност, най-вече защото и двете почти не се срещаха в болницата. Дори надрусаните с успокоителни не можеха да седят мирно. А Тайлър сякаш живееше в някакъв свой оазис на мълчанието. От друга страна, той съвсем не излъчваше покой — напротив, бе толкова видимо напрегнат, че останалите пациенти го избягваха.

Освен това нежеланието му да общува беше абсолютно. Това също го отличаваше от останалите. Не проявяваше никакъв интерес към общи занимания, пасивната му съпротива към всякакви варианти на групова терапия беше впечатляваща, толкова повече, защото според Стори интелектуалното му ниво беше доста ниско.

Всичко това го правеше лесен за разпознаване, но извънредно труден за общуване. Възложената му от Тони Хил работа съвсем не беше шега. Почти през целия ден след това Стори се възползваше от всяка възможност да наблюдава Тайлър, да обмисля възможни начини да пробие черупката му. Но нищо не му хрумваше.

В ранната вечер, когато почти всички, които бяха в съзнание и им се позволяваше да напускат стаите, гледаха телевизионните сериали, той забеляза, че Тайлър седи сам на една маса в ъгъла на дневната. Обзет от внезапно вдъхновение, Стори взе една от кутиите с пъзели, наредени по етажерките и отиде до масата, край която седеше Тайлър. Седна, без да поиска разрешение, и дълго се бори да отвори кутията с една ръка, докато накрая успя. Изсипа плочките, питайки се колко ли от предполагаемите 550 броя са налице и в добро състояние.

Не последва никаква реакция. Тайлър сякаш се отдръпна още по-навътре в себе си. Но Стори забеляза, че погледът му неволно се насочва към купчината объркани картонени плочки. Стори започна да подбира несръчно частите, опитвайки се да събере късчетата от небето и краищата на картината.

— Това са най-лесната и най-трудната част — поясни той на глас. — Направиш ли небето, всичко останало изглежда по-лесно.

Тайлър не отговори. Мълчанието продължи, докато Стори успя да събере външните краища на картината — беше алпийски пейзаж, на който се виждаше зъбчата железница, изкачваща се по планината, от зелените ливади към заснежения връх. Направи съзнателно няколко грешки, но Тайлър не реагира. Затова се поправи и продължи.

— Тази вечер съм в много добро настроение — поде той, като се стараеше да не гледа в друга посока освен към пъзела. — Налага се да ми направят операция, но смятам, че след това ще ме пуснат да си вървя. — Вдигна очи към Тайлър. — Знаете какво съм направил, нали?

Залагаше на това, че въпреки усилията на персонала да попречи на пациентите да клюкарстват, новините се промъкваха навсякъде в „Брадфийлд Мур“ като плъховете нощем.

— Убих децата си — очите му неволно се насълзиха и той нетърпеливо ги избърса. — Мислех, че съм свършен, че никога вече няма да видя света отвън. Така де, как биха могли да ми се доверят и да ме пуснат? Та нали и аз не бих могъл да вярвам на себе си. След като можах да отнема живота на тези, които обичах най-много на този свят, как би могъл някой около мен да бъде в безопасност?

По нищо не пролича, че Тайлър е чул и една дума от казаното. Стори упорстваше. И без това нямаше какво друго да прави.

— Пък и като гледам как персоналът се отнася с мен, виждам, че въпреки целия си професионализъм ме имат за непоправим. Свикнали са да се занимават с болни хора, но ме карат да се чувствам като изключение, като че ли това, което съм направил, ме отличава особено много от останалите. Това е единственото, което не може да бъде простено никому — да убиеш децата си. Поне така си мислех, докато не се запознах с новия лекар — той се усмихна. — Доктор Тони Хил. Той не е като останалите. Не изключва възможността хората да напускат това заведение. Накара ме да повярвам, че не е невъзможно лечението да ме направи по-добър, че мога да започна да живея отново вън оттук. Казвам ви, ако искате да се махнете оттук, той е човекът, с когото трябва да се видите.

Тайлър протегна плахо пръст и побутна едно парче от пъзела към Стори. Беше поредното късче, оцветено неравномерно в сиво, което постепенно изграждаше ледника в левия край на картината. Стори се опита да прикрие задоволството си.

— Благодаря, приятелю — каза той небрежно. После продължи да реди мълчаливо още няколко минути.

— Иска ми се да бях попаднал на доктор Хил още преди месеци — поде отново Стори. Този път говореше съвсем искрено, с истинско съжаление. — Той позна от първи път какво е заболяването ми. Ако общопрактикуващия лекар не беше пробутал просто някакви хапчета, колкото да се отърве от мен, ако ме беше изпратил при специалист, който си разбира от работата, може би изобщо нямаше да се озова тук. Децата ми щяха да бъдат живи, а аз нямаше да бъда тук.

Тайлър се поразмърда, извръщайки се встрани от масата. Стори почувства, че по някакъв начин е изгубил контакт с мълчаливия човек до него.

— Но най-важното при доктор Хил е, че ме кара да повярвам, че това все още не е краят на живота ми. Че мога да се върна към света и да започна отново. И че следващият път ще се справя по-добре, че мога да правя нещата, както трябва. Че ако ми се помогне, мога да направя всичко както трябва.

Стори не можа да разбере кое от това, което каза, подейства, но ефектът беше очевиден. Тайлър отново се обърна към масата. Започна да оглежда парчетата от пъзела, избра едно и го постави на място. Очите му срещнаха очите на Стори и той забеляза как в погледа на Тайлър трепна някакво чувство. Тайлър кимна бавно, после стана. Когато минаваше край Стори, спря, за да го потупа по рамото. После си тръгна — безмълвна сянка, която напусна стаята и потъна в коридора.

Стори се облегна на стола си. По лицето му трептеше малко озадачена усмивка. Не беше съвсем сигурен дали тактиката му има ефект, но като че ли си бе спечелил червена точка в очите на човека, който можеше да го освободи — не само от „Брадфийлд Мур“, но и от затвора на собствените му мисли.

Карол бе хвърлила само един поглед на сцената на престъплението, и веднага се бе обадила на Тони. Сега той стоеше до леглото, свел глава пред мъртвата. Карол почти бе готова да повярва, че той не забелязва алените потоци кръв, с които бе изтекъл животът от тялото на жената — толкова съсредоточено гледаше лицето и запушената й уста. Но тя не можеше да си позволи такъв лукс. Трупът на леглото сякаш обвиняваше лично нея, беше съзнателно напомняне, че именно тя и нейният екип не се бяха справили с предизвикателството, отправено им предишния път от убиеца. Разумът й се противопоставяше на такова тълкувание; хората, които вършеха подобни неща, далеч не се интересуваха толкова от публиката, колкото от това, което се въртеше в болните им мозъци. Но чисто емоционално тя приемаше случилото се като плесница по лицето.

— Не може да има никакво съмнение, нали? — обърна се тя полугласно към Тони.

Той вдигна поглед към нея. На слабата светлина на шейсетватовата крушка, скрита от прашния абажур, езикът на очите му беше неразгадаем.

— Абсолютно никакво. Човекът, който е убил Санди, е убил и тази жена.

Карол се обърна към Джен и Пола, които стояха на прага и чакаха нарежданията й.

— Знаем ли коя е?

Джен кимна.

— Джеки Майал. Сравнително отскоро е в занаята. Друсаше се, но малко или много й беше останал здрав разум.

— Имаше ли сводник?

— Напоследък не. Когато започна, работеше за Лий Майърсън. Но го осъдиха на пет години за търговия с наркотици. Когато го прибрахме, предупредихме хората му да оставят момичетата на мира, за да не им се случи същото. Откакто действа законът за изземването на престъпно придобито имущество, доста от тези боклуци се отказаха от лъскавите си коли.

— Добре, значи Джеки е работела за себе си. Но все пак трябва да е имала приятелки. Джен, вие двете с Пола тръгвате да разпитвате. Разговаряйте с жените от улицата. Разберете кои от останалите проститутки ползват тази бърлога. Кой е идвал тук снощи. Кой е виждал Джеки по-рано вечерта. Дали е имала редовни клиенти. Знаете какво имам предвид.

Двете жени понечиха да тръгнат.

— Пола, къде е Дон? — подвикна Карол след тях.

Пола се извърна стреснато. На глас каза:

— Не знам, шефе — но изражението й говореше: „Защо питате мен?“.

— Беше тук преди малко — отвърна Джен. — Изпрати Кевин да разпитва нощния управител, а мен и Пола — да огледаме останалите стаи. Разбира се, никой нищо не е видял, никой нищо не е чул — макар да заплашихме някои от клиентите, че ще кажем на жените им. После, след като съдебният лекар приключи с първоначалния оглед, Дон като че ли тръгна със Сам, за да види какво могат да научат на улицата.

Карол прикри раздразнението си. Ако Дон Мерик държеше да го приемат за инспектор, редно бе да започне да се държи като такъв. Обикалянето на улиците беше задача за младшите чинове. Трябваше да остане тук и да координира работата на екипа, поне докато пристигне тя, вместо да потъва някъде из нощните улици.

— Искам той да присъства на аутопсията — каза тя. — Кажете му да се свърже с хората на доктор Върнън.

Тони се бе отдалечил от леглото, за да даде възможност на анализаторите на местопрестъплението да се заемат с мистериозната си дейност. Карол отиде и застана до него — много наблизо, но без да го докосва.

— Изглежда така, като че ли в тялото й не е останала и една капка кръв — каза тя. — Той вече изобщо не може да се владее.

— Това не се дължи на неспособност да се владее. Това е крайност, действително, но в един съвсем специфичен смисъл. Всичко опира до упражняването на надмощие. Злоупотреба с власт, докарана до крайност.

— И ще го направи отново — каза тя потиснато.

— Несъмнено. Доставя му прекалено голямо удоволствие, за да спре. Освен това имам чувството, че става все по-самоуверен.

Лицето на Карол се сгърчи от отвращение.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли какво каза Върнън за Санди, че е умирала в продължение на поне един час? А сега той урежда срещата си с това момиче в стая, която се наема почасово. Поел е риска да надхвърли определеното време. Трябва да е бил напълно уверен, че ако възникне проблем, ще успее да се справи с него.

Карол поклати глава.

— За него това е ужасен риск. А това увеличава и опасността някой да го види, нали?

— Така е — съгласи се Тони. — Но този човек като че ли има слабост към риска. Не забравяй, че хората, за които е най-важно да утвърдят властта си, се стремят да намалят опасността до минимум. Може би в случая става дума по-скоро за нива на самоувереност — може би неговото просто е достатъчно високо, за да е убеден, че ако се наложи, ще се измъкне благодарение на още убийства.

Карол пое рязко дъх.

— Това, което казваш, никак не ми харесва.

— Не се и съмнявам. Но трябва да го вземеш предвид.

— Какъв човек търся, Тони? Какви насоки можеш да ми дадеш?

Тони се намръщи.

— Той е мъж, от бялата раса, приблизително между двайсет и пет и трийсет и петгодишен. Отношенията му с авторитетите са нарушени, счита, че светът го подценява. Ако работи нещо, служебното му досие сигурно показва честа смяна на назначенията. Но ми се струва по-вероятно да е недоучен, да работи на свободна практика, да се наема на места, където има подходяща работа за него, но скоро да напуска поради убеждението си, че знае всичко по-добре от останалите. Само че истината е друга. По отношение на социалните контакти се справя криво-ляво. Няма близки приятели — мъже, но има кръг от познати. Почти изключено е да има постоянна връзка с жена.

Тони направи гримаса. — Освен това е импотентен — освен в случаите, когато извършва убийство. — Той сви рамене. — Опасявам се, че това далеч не е достатъчно.

— Стига за начало — отвърна Карол, припомняйки си случаите, когато бе работила с Тони, в които след напълно обезкуражаващо начало се раждаха продуктивни идеи. — А Бог ми е свидетел, че тъкмо сега не бих се отнесла с пренебрежение към каквото и да било, стига то да послужи за начало на работата.

Тази вечер той се чувства добре. Успя да изпълни обещанието, което даде на себе си. Този път се справи. Беше силен, беше мъж. Сега, докато седи в бара и отпива от бирата си, сякаш е дошъл да се наслади на заслуженото питие, както прави всяка друга вечер, той скрито се радва на тайната си. Знае, че той е причината за цялата тази суматоха по улиците.

Тази успяха да открият по-скоро — точно съгласно плановете на Гласа. Е, наистина това, че откриха по-късно Санди, всъщност се оказа в негова полза. Беше минало време, свидетелите се бяха разпилели, оставаха само редовните посетители, които изобщо не биха го забелязали. Но чакането, притеснението му бяха опънали нервите. А сега нямаше нищо такова. Сигурен беше, че Джими де Суза ще плъзне нагоре като плъх в мига, в който видеше, че ключът е върнат и осъзнаеше, че не си е получил парите. Гадно алчно копеле. Падаше му се, че щеше да се озове пред гледка, която щеше да го откаже от плюскането в продължение на дни. Спомня си как Де Суза го беше ругал веднъж, преди години. Приятно е да знае, че сега си връща и на него. С един куршум — два заека.

Но се поуплаши, когато остана сам с нея в хотела, а кръвта й изтичаше. Имаше чувството, че се наложи да чака цяла вечност, и макар това всъщност да го възбуждаше, в тази стая се чувстваше изложен на опасност — не така, както бе в стаята на Санди. Сградата беше пълна с хора, не биваше да забравя алчния Джими, но Гласът му беше казал как да постъпи, ако го изненадат. Той не се бе наслаждавал на представата как ще извади ножа и ще го забие в нечий корем. Такава постъпка би означавала, че са изгубили контрол над събитията, не би била част от старателно подредения сценарий на пречистването. Но Гласът му бе обяснил, че един ден може да се наложи да направи и това, и той си бе казал, че е готов и годен да го стори.

Загледа се през голямата витрина на бара към улицата отвън. Ето ги ченгетата, кръстосват със своите бележници, записват имена и адреси, от които в повечето случаи няма никаква полза. Питат хората къде са били и какво са видели. Търсят свидетели, алибита, търсят убиец, който през цялото време им беше под носа. Но не могат да го надушат. Той е извън техния обсег, в безопасност, на сигурно място тук, в кръчмата, със своята пинта бира. Усмихва се и някакво стихче изплува в мислите му — спомен от детството: „Тичай, тичай, но аз съм далече — няма да хванеш джинджифиленото човече“. Да, точно това е той. Джинджифиленото човече.

Джен и Пола решиха да започнат с разпитите в непосредствена близост с хотела. На Белуедър стрийт, близо до тесния вход на хотел „Уулпак“, имаше два бара. Докато вървяха по улицата, Джен потръпна от студената вечерна мъгла и нахлузи ръкавиците си.

— Какъв студ е тази вечер — каза тя. — Уличниците сигурно не заработват добре.

— Гаден живот е техният — съгласи се Пола, вдигайки яката на палтото си, за да се запази от леденото ухапване на нощния въздух.

— Е, как се чувстваш, откакто Дон Мерик живее при теб? — поинтересува се Джен.

Пола я изгледа удивено.

— Новината се е разнесла доста бързо.

— Няма тайни за криминалистите — отвърна Джен.

— В такъв случай сигурно знаеш, че не живея с него в библейския смисъл на думата — каза рязко Пола. — Той спи в стаята за гости. Само докато успее да си подреди живота отново.

Джен се разсмя.

— В такъв случай ще остане доста дълго. Не се притеснявай, Пола, знам, че не спиш с Дон.

Нещо в тона й смути Пола.

— Чудесно, в такъв случай може би ще изясниш този въпрос и на всички останали.

— Наистина ли го искаш? Искаш да пояснявам наляво и надясно как мога да се закълна, че споделяш с Дон само микровълновата печка, но не и леглото? — в тона й имаше нещо предизвикателно.

Пола се закова на място.

— Какво трябва да означава това? — попита тя и почувства внезапен хлад в областта на стомаха.

Джен се извърна, така че застана лице в лице с нея. Усмихнатото й херувимско лице беше въплъщение на невинността.

— Помниш ли бара „Рейнбоу Флеш“ в Лийдс? Ти беше на дансинга. Помня дори, че слушахме някакъв микс на Бет Ортън, „Сентрал Резервейшън“. Партньорката ти беше много готина — смесена раса, с татуирана змия на рамото.

Пола се опита да овладее шока, който накара мускулите й да потръпнат.

— Така ти се е сторило — каза тя механично, без дори да се замисли дали това не е своеобразно признание от страна на самата Джен. После тръгна отново напред и продължи: — Ти очевидно разполагаш с повече свободно време от мен, щом обикаляш разни клубове — опитваше се да придаде шеговит оттенък на момента, в който се реализираха най-лошите й опасения. Започваше да й се повдига.

— Не се безпокой, Пола, няма да кажа на никого — Джен се изравни с нея. — Помисли си, че аз рискувам не по-малко от теб, ако се раздрънкам. И на двете ни е ясно, че каквото и да говорят шефовете, ако се разчуе, редовите полицаи няма да са във възторг от нас.

— Няма нищо за разчуване — сопна се Пола. Имаше нужда от време да обмисли случилото се, вместо да завързва изкуствени приятелски отношения с жена, която не познаваше достатъчно, за да й се довери. Тръгна да пресича улицата, без да се обърне, за да види дали Джен я следва.

— Отсреща стои някаква жена, сигурно е от контингента. Да отидем да я поразпитаме.

Джен я последва. Херувимската усмивка не слизаше от лицето й.

На другата сутрин мъглата бе станала по-плътна и падаше тежко като сивкав погребален саван, оцветен тук-там в мътножълто. Колите пълзяха едва-едва по улиците, а водещият на утринната емисия по брадфийлдското радио започваше да проявява раздразнението си от продължителността на репортажите за състоянието на уличното движение. Поначало Тони надали би обърнал внимание на всичко това, защото използваше това време на деня, за да избяга от действителността и да потъне в мислите си. Но тъкмо тази сутрин държеше да отиде колкото е възможно по-бързо на работа.

Когато се прибра у дома, оставил зад гърба си ужасната гледка в стая номер двайсет и четири на хотел „Уулпак“, на телефонния му секретар имаше записано съобщение от Ейдън Харт. Когато се обади на шефа си, гласът на Харт издаваше учудване и леко раздразнение.

— Дерек Тайлър иска да разговаря с теб — каза той.

— Той самият го е поискал? — попита учудено Тони, питайки се какво ли е направил Том Стори, за да разбие стената на мълчанието, с която се бе оградил Дерек Тайлър.

— Не е проговорил, ако това имаш предвид. Написал бележка и я предал на един от санитарите. На нея пише само: „Искам да се видя с доктор Хил“. Но санитарят преценил, че развитието е достатъчно впечатляващо, за да ми се обади на мобилния — завърши той кисело.

— Съжалявам, че ти е развалил вечерта — отвърна Тони, без да се старае гласът му да изразява същото съжаление. — Новината е чудесна. Благодаря, че ме уведоми.

— Уредил съм да го доведат при теб утре, в девет сутринта — продължи Харт.

„Съжалявам, Карол“ — каза си Тони, а на глас продължи:

— Чудесно, ще бъда там.

— В стаята за разговори с огледалния прозорец — уточни Харт. — Държа да видя това с очите си.

Тони проклинаше и времето, и уличното движение, и съжаляваше, че не познава достатъчно добре страничните улици, за да се измъкне от центъра и да мине по някой пряк път към болницата. Ако продължаваше да се движи така, щеше да закъснее, а имаше лошото предчувствие, че такова нещо би доставило прекалено голямо удоволствие на Ейдън Харт.

Внезапно колите пред него потеглиха по-бързо без всякаква видима причина и дори започнаха да достигат от време на време пределно допустимата скорост. Тони също настъпи педала на газта, отправяйки благодарствена молитва към божеството, отговорно за непредсказуемото улично движение на Брадфийлд. „Сигурно обича да злорадства“, каза си той непочтително по адрес на предполагаемото божество.

Когато пристигна в болницата, до часа на срещата с Тайлър оставаха седем минути. Тони не си направи труда да минава през кабинета си, насочи се право към малкото помещение, от което се наблюдаваше стаята за разговори. Когато зави по коридора, се сблъска с един от санитарите.

— Извинете — каза той и залитна леко.

Санитарят протегна ръка, за да го задържи.

— Няма защо, докторе. Идвате, за да разговаряте с Тайлър, нали?

— Точно така. Да не би да е променил решението си? — попита Тони, обзет от внезапна тревога.

Санитарят сви рамене.

— Кой го знае? Нали все мълчи. Снощи шефът ви опита да го поразговори, но нищо не излезе.

— Доктор Харт е разговарял снощи с него?

Санитарят кимна.

— Веднага щом получи съобщението, пристигна тук и заяви на Тайлър, че би могъл да спести времето на всички, като каже на него това, което е искал да каже на вас.

„Такава е политиката“, помисли Тони с горчивина. „Иска да се говори, че той е успял да убеди Тайлър да проговори“. Разпери ръце, изразявайки неведение по въпроса, после отвори вратата на стаята. Харт беше вече тук. Седеше на един от столовете, поставил глезена на единия си крак върху коляното на другия.

— Добре, че успя да дойдеш навреме — отбеляза той.

— Имаше задръствания — поясни Тони. — Заради мъглата.

— Така е, добре, че тръгнах петнайсет минути по-рано от обикновено — заяви самодоволно Харт. — Е, случилото се е достойно за отбелязване в специализираната литература. Мислех, че Тайлър те е отрязал окончателно последния път, когато разговаряхте. А сега излиза, че иска да каже още нещо. Как успя да го постигнеш? — той се поизправи на стола и се приведе напред. Очевидно наистина искаше да разбере. Но сега, когато Тони бе уведомен за снощния му опит да го измести, нямаше никакво намерение да му обяснява тактиката си.

— Трябва да се дължи на естествения ми чар, Ейдън — отвърна усмихнато Тони и излезе. Седеше и чакаше в стаята за разговори, когато вратата се отвори и влезе Дерек Тайлър. Вървеше тромаво, леко приведен, поради което изглеждаше по-възрастен от годините си. Светлината се отразяваше в ръбестия му череп. Той се отпусна на стола срещу Тони, който му отправи окуражаващ поглед.

— Здравей, Дерек — започна той. — Радвам се да те видя отново.

Никаква реакция. Но поне този път Тайлър гледаше към Тони, не се държеше така, като че ли е сам в стаята. Тони изпружи крака, кръстоса ги в глезените и скръсти ръце зад главата си — възможно най-спокойната и непринудена поза, която човек може да заеме на твърд пластмасов стол.

— Е, за какво си искал да поговорим?

Пак нищо.

— Добре — поде Тони. — Тогава ще започна аз. Струва ми се, че ти си готов да се предадеш. Изпълнил си своята страна на уговорката. Останал си верен на гласа, който чуваш в главата си. Но сега вече се питаш дали това е имало някакъв смисъл. Както вече ти обясних последния път, когато разговаряхме, някой друг е заел твоето място. Той е вън, на свобода, и върши това, което ти вършеше преди. Но е по-умен от теб, защото досега не са успели да го заловят.

Тайлър примигна няколко пъти. Миглите му трепкаха като на сценична кокетка. Устните му се разтвори и той ги облиза с език. Но не каза нищо.

— Мисля, че Гласът се е отказал от теб.

Тайлър присви очи и започна да търка върховете на палците и показалците на двете си ръце.

— Защото ти вече не си в състояние да задоволиш изискванията му, нали, Дерек? Вече не си в състояние да прочистваш улиците от онези мръсници.

Тайлър поклати глава. Изглеждаше ядосан. После най-сетне отвори уста и думите се посипаха. Гласът му стържеше като ръждясал.

— Знам какво се опитвате да постигнете. Не искате да ми помогнете, искате аз да помогна на вас. Но не можете да ми вземете Гласа. Той си е мой. И аз правя само това, което той ми каже. И докато Гласът не ми каже, че мога да разговарям с вас, няма да го направя — той бутна стола си назад и стана рязко. Отиде до вратата и почука на нея — искаше да го пуснат да си върви.

Тайлър не погледна назад. Ако го беше сторил, би видял как по лицето на Тони бавно изгрява усмивка.

В моргата Карол стоеше облегната на стената и наблюдаваше как доктор Върнън прави първоначален анализ на тленните останки на Джеки Майал. Острата миризма на химикали, смесена с тежкия мирис, който се носеше от трупа, нахлуваше в синусите й и предизвикваше болка. Тя поне така си обясняваше главоболието си. Върнън вземаше проби изпод ноктите на жертвата, когато в залата връхлетя Дон Мерик — притеснен и леко раздърпан.

— Извинете, госпожо главен инспектор — започна той с жалостиво изражение на тъжно куче. — Движението е същински кошмар. Мъглата…

— Мъглата е еднаква за всички, Дон — отбеляза Карол.

— Така е, но… — гласът му заглъхна. Нямаше как да обясни, че не е успял да прецени колко време му трябва за път, защото не познаваше натовареността на движението в квартала, където живееше Пола. Иначе щеше да му се наложи да обяснява и много други неща.

— А що се отнася до снощи — поде Карол много тихо, за да не чуят служителите в моргата, че трие сол на главата на Мерик, — какво беше това решение? Ти си бил най-старшият на местопрестъплението, а си го напуснал, за да вършиш нещо, което по право влиза в задълженията на редовите следователи и униформените полицаи. Когато пристигнах аз, Пола и Джен се мотаеха наоколо и се чудеха какво да правят — не знаеха дали е трябвало и те да тръгнат по улиците или да чакат мен.

— Възложих им да разпитат останалите посетители на хотела — опита се да се защити Мерик.

— Което не им е отнело кой знае колко време, защото са били заети само още две стаи, и то от хора, които са били достатъчно погълнати от собствените си занимания, за да обръщат внимание на това, което се случва наоколо. Дон, разбери, че вече не си сержант. Имам нужда да знам, че си в състояние да ръководиш в мое отсъствие. Не може просто да си тръгнеш от местопрестъплението и да очакваш, че останалите ще направят това, което трябва.

Мерик провеси нос.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

— Дано. Имам достатъчно проблеми, за да ми се налага да прикривам пропуските ти и пред шефовете, и пред колегите.

Острият й тон накара Мерик да трепне. Надяваше се сведенията, които носеше, да послужат поне донякъде за оправдание в нейните очи.

— Поне открих адреса на жертвата — каза той. — Отне доста време, но успяхме да открием, че е живяла в малък апартамент в Куум Мое. Измъкнахме хазяина от леглото в три часа сутринта и претършувахме жилището.

Мрачното лице на Карол се поразведри.

— И какво успяхте да научите?

— Джеки Майал се е преместила да живее в Брадфийлд преди година и половина. Родена е в Хейфийлд и дотогава е живяла там. По пътя натам успях да поговоря с един от местните колеги. Обичайната история — безработни родители с четири деца. Джеки напуснала училище на шестнайсет години, не можела да си намери работа. От време на време работела на смени в някоя от фабриките, но така и не я назначили на постоянна работа. Доколкото разбрах, била скарана с точността. Започнала да употребява хероин, а после и да проституира, за да си плаща дрогата. На такова място като Хейфийлд рано или късно те спипват, затова се преместила в големия град. Хазяинът знаел, че употребява хероин, но не възразявал, защото тя не му създавала проблеми като наемател. Вярвайте ми, апартаментът й бе най-чистото и подредено жилище на наркоман, което съм виждал.

Мерик и сега виждаше дома на Джеки пред очите си — спретнато оправеното двойно легло, двете евтини кресла, покрити с пъстри калъфи, за да не се вижда излинялата тапицерия; блестящия от чистота кухненски бокс и печката, също излъскана до блясък; старателно окачените чисти дрехи. По телевизора и видеото нямаше и прашинка, на полицата на камината бяха подредени няколко женски романа. Гледката наистина го бе натъжила. Не очакваше да види такова трогателно подражание на нормален живот зад изподрасканата врата на жилището в един от най-бедните квартали на града.

— Не й е бил лек животът — допълни той.

— И така да е, но си е бил неин — а някакъв мръсник й го е отнел. — Карол се покашля и пристъпи напред. — Какво ще кажете, докторе? Може ли да се твърди, че убиецът е същият?

Върнън вдигна поглед към нея.

— Била е убита по същия начин. Ако има някаква разлика, тя се изразява само в това, че този път раните са още по-жестоки. Струва ми се, че оръжието, което ползва убиецът, този път е било по-дълго, защото вътрешните наранявания са по-дълбоки. Най-вероятно не е живяла толкова дълго, колкото Санди Фостър. Но болката е била адска. Трябва да е изпаднала в шок много скоро, след като е била нападната.

Карол потръпна.

— Що за човек може да извърши това?

— Този въпрос трябва да зададете на доктор Хил, не на мен. Аз мога само да ви кажа какво върши той, не и защо го върши. Освен това, че очевидно получава по този начин някакво сексуално удовлетворение.

— Е, това не е нищо ново — измърмори Мерик.

Върнън го изгледа остро.

— Аз работя с факти, инспекторе, не с теории. Говоря за сексуално удовлетворение, защото по корема на Джеки Майал открих следи от сперма.

Прозорците в бара на Стан винаги бяха запотени, затова отвътре човек оставаше с впечатлението, че над канала в Темпъл Фийлдс постоянно се стели мъгла. Сержант Кевин Матюс бутна вратата на бара и влезе, преминавайки от студената мъгла вън в топлия, задимен въздух вътре. Не беше убеден, че това е повод да се почувства по-добре. Извади сгънат лист хартия от джоба си и седна на първата маса до вратата. Там вече седеше млад човек с празен поглед, облечен в яке, с качулка на главата. Той го изгледа учудено, като че ли Кевин бе нарушил някакво неписано правило. Кевин разгъна листа — беше компютърна разпечатка на една снимка на Джеки Майал, която Мерик бе открил в жилището й. Джеки вдигаше чаша към обектива, изрусената й коса изглеждаше почти бяла от светкавицата. Мерик се бе постарал да изчисти червените зеници, така че сега те изглеждаха просто неестествено разширени.

— Вероятно са били такива и в действителност — бе изръмжал Сам, когато взе една от разпечатките и двамата с Кевин тръгнаха на поредната си обиколка. Бяха се разделили — Сам се зае с бакалницата и закусвалнята зад ъгъла.

— Как е, приятел? — поде Кевин.

Младият човек кимна оживено.

— Добре е. Добре съм. Казвам се Джейсън.

„И очевидно не си съвсем наред“, допълни на ум Кевин, опитвай™ се да приспособи тона към умственото ниво на събеседника си, но без да звучи покровителствено.

— Здрасти, Джейсън. Аз съм Кевин. Работя в полицията.

Той показа снимката на Джеки. Джейсън я огледа, после вдигна очи към Кевин.

— Защо носиш снимка на Джеки? Тя да не ти е гадже? Да не би да я търсиш?

— Ти познаваше ли Джеки?

— Джеки. Познавам Джеки. Тя идва тук да пие топъл шоколад.

— Съжалявам, но трябва да ти кажа, че Джеки е мъртва. Убили са я снощи.

Джейсън зяпна.

— Не е възможно! Не може да е Джеки. Джеки е добро момиче. Сигурно грешите.

Кевин поклати глава.

— Опасявам се, че не греша. Съжалявам.

— Не е възможно. Джеки беше добро момиче — продължаваше да повтаря Джейсън.

— Разговарял ли си някога с нея?

Джейсън го изгледа смутено.

— Всъщност не. Не истински. Само сме си казвали „Здрасти, как си?“.

Преди Кевин да успее да зададе друг въпрос, две други момчета се отделиха от ротативките и се настаниха на другите два стола до масата.

— Ти ченге ли си? — попита единият.

Кевин кимна.

— А ти кой си?

По-ниският от двамата изправи рамене в жалка имитация на мъжественост.

— Аз съм Тайрън Донелан.

— А с какво се занимаваш, Тайрън? — Кевин се стараеше да прикрие сарказма в гласа си.

— Наблизо ми е занималнята — той се изхили на собствената си шега и добави: — Автомонтьор съм. Ако ви трябва нещо по колите, аз съм насреща.

„По-скоро ако ми трябва крадена кола“, каза си цинично Кевин.

— Ами приятелят ти?

Донелан посочи с глава към другия млад мъж.

— Това е Карл. Карл Макензи. Кажи „здрасти“ на добрия чичко полицай, Карл.

Макензи изръмжа нещо и отклони поглед, зает да очертава с пръст пътечки в разпиляната по масата захар.

— А ти какво работиш, Карл? — попита Кевин.

Устата на Карл се изкриви, като че ли не разбираше какво точно се очаква да отговори.

— Нищо особено — измънка той накрая.

Кевин побутна снимката на Джеки към тях.

— Някой от вас познава ли Джеки Майал?

Преди някой да отговори, вратата се отвори и влезе Дий Смарт. Тя се озърна и когато видя Кевин, отиде право до тяхната маса и застана пред него, гледайки го унищожително. Момчетата като че ли се оживиха, когато я видяха.

— Здрасти, Дий. Това е Кевин — изрецитира Джейсън като малко дете, гордо, че знае как да се държи в общество.

— Познавам Кевин — каза кисело Дий, без да отклонява от него изпепеляващия си поглед. — Доколкото си спомням, казахте, че не правите разлика между нас и останалите? Че не ни третирате като отрепки?

Говореше толкова високо, че посетителите от съседните маси започнаха да се обръщат към тях.

Кевин се изчерви толкова силно, че чак луничките му потъмняха.

— Така е — отвърна той тихо.

— И как стана така, че сега още една от нас лежи в моргата? А вие нямате какво друго да правите, та сте дошли да тормозите това невинно момче? Защо не си поместите задниците и не откриете кой е убил приятелките ми?

Ди се обърна рязко и тръгна към бара, залитайки леко на високите си токове.

Джейсън се усмихна смутено, а Карл се изкиска.

— Тя май не си пада по теб, Кевин — отбеляза присмехулно Тайрън.

Кевин се озърна и забеляза враждебните погледи, насочени към него.

— Не мисля, че е единствената, Тайрън.

Той стана уморено, съзнавайки, че няма да научи нищо тук, докато Дий е в такова настроение.

Тази сутрин бе невъзможно да не забележиш полицейското присъствие в Темпъл Фийлдс. Тони забеляза няколко познати полицаи, докато обикаляше улиците. Мъглата постепенно се вдигаше, кълбеше се все още само в по-затворените пространства и сякаш поглъщаше цели хората, които минаваха оттам. Неминуемо бе да изпиташ чувството, че времето отразява заплахата, тежко надвиснала над мрачните дълбини на града.

Тони стигна до мястото, накъдето се беше упътил, и спря. Витрината бе ярко осветена, в повечето изложени на нея предмети нямаше нищо скандално. Идеята беше, че сексът е изключително и само удоволствие. Той отвори вратата и влезе. Беше влизал в такива магазини, но преди доста време. Учуди се най-вече от деловата търговска атмосфера. От уредбата се носеше техно. В начина на предлагане на стоката нямаше никакъв опит за излишна дискретност — всичко бе изложено така, че клиентите да могат свободно да избират. Очевидно подтекстът беше че всичко, което пълнолетни хора са склонни да правят, без някой да ги принуждава, е съвсем естествено и приемливо.

Тони обикаляше магазина и оглеждаше изложеното. Имаше предмети, чието предназначение можеше само смътно да предполага — нещо, което го посмути, тъй като винаги бе предполагал, че професията му е създала доста обширни познания в тази област. Спря пред рафтовете, на които се предлагаха всевъзможни приспособления за връзване. Вериги, белезници, кожени въжета, щипки, които изглежда се поставяха на зърната на гърдите, и всевъзможни други загадъчни предмети бяха подредени като консерви с боб в супермаркет. Тони взе чифт кожени белезници за глезени, които му се сториха подобни на тези, които свалиха от краката на Джеки. Погледна цената и повдигна вежди.

— Който и да си, не се скъпиш. Властта си има цена и ти си готов да я платиш — промърмори той тихо. Но колкото и тих да беше гласът му, все пак привлече вниманието на мъжа зад щанда. Той излезе оттам и отиде при Тони.

— Мога ли да ви помогна, господине? — попита продавачът.

Тони вдигна очи и видя висок, слаб мъж с кожена жилетка, облечена на голо, така че се виждаше загорялото му, татуирано тяло. На ушите му имаше по цяла редица блещукащи камъчета.

— Много ли такива неща продавате? — попита Тони.

— Повече, отколкото бихте предположили. Хората обичат да разнообразяват сексуалния си живот — погледът, който хвърли на Тони, говореше, че според него той е от хората, които имат нужда от разнообразие в секса.

Тони опипваше разсеяно белезниците.

— Може би именно там ми е грешката. Какви хора ги купуват?

— Всякакви — продавачът го изгледа подозрително.

Тони се опита да придобие напълно безобиден вид.

— Интересът ми е чисто професионален. Аз съм клиничен психиатър — каза той, сякаш се извиняваше.

Продавачът обърна очи към тавана като човек, който е чувал подобни обяснения и преди.

— Нали ви казах, има ги всякакви. Идват типичните садо-мазо типове, целите в пиърсинг и черна кожа, но има и жени с вид на домакини от предградията.

— Да, сексът обединява всевъзможни хора. Благодаря. Ще ги взема — той подаде на продавача кожените белезници и добави към тях и чифт метални. — В интерес на науката, разбира се.

После се упъти към касата. Обърна се за миг и забеляза погледа, с който го проследяваше продавачът — очевидно беше убеден, че е луд за връзване. Не за първи път улавяше такива погледи, насочени към себе си. Не ги намираше за обидни, всъщност се удивляваше на проницателността на хората. „Представям се за човек като всички останали“, казваше си той. „Само че невинаги успявам“.

Излезе няколко минути по-късно от магазина, питайки се дали пък няма да успее да си получи обратно парите от брадфийлдската полиция, обяснявайки, че покупката е направена в интерес на следствието. Но като се позамисли, реши да не опитва. Карол може би щеше да разбере съображенията му, но подозираше, че счетоводителите ще са на друго мнение. Не му се мислеше какво щеше да последва особено когато се разбереше къде е новото жилище на Карол.

Той тръгна обратно към колата си. Когато зави зад ъгъла, забеляза сержант Джен Шийлдс, която разговаряше с ясена в оскъден тоалет — униформата на проститутките. По всичко личеше, че разговорът бе подчертано неприятен за жената. Когато го видя, Джен прекъсна бързо разпита и остави уличницата да си върви, проследявайки я с поглед. Когато Тони наближи, Джен посочи найлоновия плик в ръката му и попита:

— Е, коя е щастливката?

Тони я погледна неразбиращо, после сведе поглед и забеляза, че емблемата на магазина е отпечатана на плика. Сви рамене и отвърна:

— Това са моите главоблъсканици. Необходимо ми е да разбера какви са правилата на играта, която играе убиецът. Понякога помага да си играеш с неговите играчки.

— И вие приемате това като игра? Тези жени са заклани като добитък, а вие смятате, че това е игра? — тонът й не беше гневен, тя като че ли по-скоро се забавляваше.

— Той смята така. Не бива да забравяте, че някои хора приемат игрите много сериозно. На живот и смърт, както казваше Бил Шанкли.

Джен кимна. Започваше да разбира.

— А вашата работа е да го победите в неговата игра?

Тони се позамисли.

— Не. Моята работа е да разбера какви са правилата на играта, които той спазва. Вие сте тези, които ще изиграете решаващия мач с него. Как вървят нещата при вас?

Тя поклати глава.

— Бавно. Откровено казано, имаме нужда от малко късмет. Не е възможно никой нищо да не е видял. Въпросът е да намерим въпросния свидетел, преди да го намери той.

Тони я погледна учудено. Това прозрение изненада и него.

— Струва ми се, че сте права — каза той бавно. — Мисля, че е готов да удари отново.

Пола мислеше, че „Оскар“ е едно от заведенията, което си е било дупка и дупка ще си остане. По всичко си личеше. Дори в деня, когато са го отворили отново след последния ремонт, барът е изглеждал по същия начин — евтино подобие на истински стилно място. Евтиното си личеше отвсякъде. Електрическите крушки бяха прекалено слаби, за да се пести ток, но въпреки това можеха да се видят стеклите се струйки зле нанесен лак, чиято цел бе да придаде на чамовата ламперия вид на скъпо дърво. Стените бяха обсипани с всевъзможни табели, рекламиращи специални промоции на бира, концентрати и ниски цени за по-големи поръчки.

Пола се озърна, за да открие жената, която търсеше. Кръстосването на улиците й бе донесло дотук само една обещаваща следа. Едно момиче, работещо в сауна в Темпъл Фийлдс, й беше казало, че Джеки Майал понякога обслужвала клиенти, желаещи групов секс, заедно с една съвсем млада проститутка с прякор Хъни.

— По това време на деня сигурно ще я откриете в „Оскар“. Не може да не я познаете. Ходи с червена кожена рокля и пие „Бакарди Брийзър“ — бе казало момичето, поглеждайки тревожно през рамо, за да се убеди, че никой няма да я чуе как дава сведения на ченге.

Описанието отговаряше съвсем точно на момичето — почти дете — което седеше на масата в ъгъла и отпиваше направо от бутилката. Тъмната й коса бе нашарена с лилави кичури; оттенъкът бе точно този, който една позната на Пола бе окачествила като „курвенско лилаво“, когато не беше успяла да постигне желания оттенък, боядисвайки косата си у дома. Сърцето на Пола се сви, когато тя забеляза колко младо беше момичето. Почти сигурно беше, че бе противозаконно дори да й се сервира това, което пиеше. Пола отиде до бара, където половин дузина ранни пиячи съзерцаваха мрачно бирите си. Тя поръча минерална вода за себе си и един „Бакарди Брийзър“, плати и тръгна към масата на Хъни. Остави напитките и седна. Изненадата в погледа на Хъни бързо отстъпи място на подозрителна враждебност.

— Ченге — каза тя с присмех.

— Ченге, което черпи — отбеляза Пола.

— Да не мислиш, че се продавам за една шибана напитка? — отвърна иронично момичето.

Пола въздъхна.

— Не съм дошла тук да се карам с теб, Хъни. Тук съм, защото една от приятелките ти е мъртва.

Този път от очите на Хъни извираше неподправена омраза.

— Всички вие и пет пари не давате за такива като нас. За вас ние сме обикновен боклук. Джеки нямаше да умре, ако всички шибани безделници като вас си вършеха работата, за която им плащат и ни защитаваха така, както защитавате почтените хорица в почтените им къщички.

— Точно това се опитваме да направим. Но задачата ни не е лесна, когато срещаме само мълчание или лъжи. Аз не те преследвам, Хъни. Опитвам се да защитя теб и колегите ти. Затова имам нужда от помощта ти.

Хъни изсумтя.

— Колеги, а? Това май е нова дума за проститутка.

Пола се наведе напред с изписано на лицето вълнение, вперила очи в очите на Хъни.

— Не може хем така, хем иначе, Хъни. Не може да ни ругаете, защото ви пренебрегваме, а после да ни ругаете, защото се опитваме да се отнасяме с уважение към вас. Не, аз не те мисля за боклук между другото. Такова отношение имам към помиярите, които ви употребяват и злоупотребяват с вас. Освен това не мисля, че заслужавате това, което обикновено ви се случва. А що се отнася до копелето, което уби Джеки, искам да го видя зад решетките и да остане там до края на живота си. Затова трябва да се съгласиш да разговаряш с мен.

Настоятелността на Пола като че ли засегна някаква струна в душата на момичето. То отклони поглед и промърмори.

— Какво искаш да знаеш, ченге?

— Казвам се Пола. Кога започна да работиш с Джеки?

— Кой казва, че съм работила с нея? — това беше последен опит да продължи с предизвикателствата, но Пола виждаше, че й липсва предишното убеждение.

— Е, не е точно държавна тайна.

Хъни зачопли етикета на бутилката пред себе си.

— Започнах работа преди шест месеца. Тя ме взе под своя закрила, нали разбирате? Защото не знаех нищо за занаята, когато излязох на улицата, бях лесна плячка. Тя ме пазеше, да не се набутам в някакви лайна.

— Значи сте работили заедно. А в извънработно време, Хъни? И тогава ли Джеки се грижеше за теб?

— Какво искате да кажете? Не беше някаква шибана лесбийка.

Пола поклати глава.

— Нямах предвид това.

Хъни я огледа от главата до петите.

— И аз не съм.

— Това изобщо не ме засяга — въздъхна Пола. — Питам дали Джеки не ти е помогнала да се установиш някъде.

Хъни обви с ръце слабичкото си тяло, прегръщайки сама себе си.

— Помогна ми да наема жилище в същата къща, където живееше и тя. Държеше се с мен като по-голяма сестра — това е всичко. Понякога бъбрехме, смеехме се, нали разбирате?

— А когато работехте заедно? Как се бяхте споразумели?

Хъни й хвърли кос поглед, като че ли се опитваше да прецени колко да каже и колко да премълчи.

— Напомняте ми на нея, знаете ли?

Ако се опитваше да отклони вниманието на събеседницата си, успя. Пола се стресна и едва не бутна чашата си.

— Какво? Искаш да кажеш, че е приличала на мен?

— Малко. Имам предвид по-скоро… не знам, начина, по който ме изслушвате, не се отнасяте с мен като с някакво тъпо хлапе.

Пола не беше много сигурна в искреността на Хъни, но ако думите на момичето не бяха опит да я заблуди, може би щеше да го убеди да каже истината.

— Е, кажи ми как работехте заедно.

Хъни посегна към цигарите си, извади една и запали.

— Ами от време на време някой клиент казваше, че иска тройка, и двете го завеждахме в хотела. Нали знаете — в „Уулпак“, където я… където умря.

Пола се опита да потисне вълнението, събудено от мисълта, че може би най-сетне щеше да се добере до следа.

— А имахте ли редовни клиенти?

Хъни се ухили. Усмивката пропъждаше цинизма на проститутка и я караше да изглежда като момичето, което сигурно е била, преди уличният живот да я състари.

— Е, някои се връщаха и искаха още. Бяхме първа класа, нали ви е ясно.

— А някои от тях искаха ли по-груб секс?

— Това е неизбежно — лицето на Хъни помръкна. — Върви си със занаята.

— Спомняш ли си някой по-особен?

Хъни сви рамене.

— Ако някой прекалеше, Джеки отказваше да си има втори път работа с него.

— Предполагаме, че мъжът, който я е убил, е ползвал услугите й преди това?

— И да не мислите, че така стеснявате кръга на търсене? — Хъни изсумтя. — Много я биваше. Мъжете, които ползваха услугите й, много често идваха пак при нея.

— А може един от тях да я е убил. Трябва да се опитаме да ги идентифицираме, да видим дали някой от тях няма досие за предишни прояви на насилие спрямо жени. Би ли дошла с мен в участъка, за да огледаш някои снимки?

— Аз? Да отида в участъка? Да не се занасяте? Искате да изляза от тук заедно с вас и да тръгнем към участъка? Да не се опитвате да ми съсипете окончателно живота? Стига ми и това, че разговаряме. Тръгна ли по улицата с вас, съм свършена.

„Заради дрогата е“, каза си Пола. „Страх я е, че този, който я снабдява, ще я види с ченге и ще я отреже“. Съобразявайки набързо, тя отвърна:

— Добре тогава. Знаеш ли паркинга при Кампиън Сентър?

Хъни кимна и я загледа с подозрение.

— Нека се срещнем там, на последния етаж, след половин час. Ще те откарам до участъка и после ще те върна пак на паркинга. Никой няма да те види как влизаш и излизаш. Така по-добре ли ти звучи?

Хъни се замисли.

— Добре — каза тя с нежелание. — Но те съветвам да спазиш обещанието си, Пола.

Произнесе името така, че то прозвуча като обида.

Пола се усмихна сладко.

— Аз винаги спазвам обещанията си, Хъни. Известна съм с това.

Погледът на Хъни сякаш я разсъбличаше.

— Хващам се на бас, че не си известна само с това. Нали ти казах, приличаш ми на Джеки.

Пола примигна. Хъни вече прекаляваше с намеците. Тя стана и каза сухо:

— Последният етаж на паркинга при Кампиън Сентър, след половин час.

Имаше чувството, че усеща погледа на Хъни по гърба си, докато вървеше към вратата. Усещането не беше приятно.

Когато Карол влезе отново в стаята на екипа, откри там само Стейси Чен. Тя вдигна поглед от екраните пред себе си.

— Шефът беше тук преди малко. Търсеше ви. Каза, ако дойдете, да го уведомя.

— Благодаря, предай му, че съм тук — каза Карол. Разговорът можеше да й помогне да пропъди тежкото чувство, останало у нея след аутопсията на Джеки Майал. — Доктор Хил идвал ли е днес?

— Не съм го виждала, а съм тук от сутринта.

— Когато имаш време, се опитай да се свържеш с него — отвърна Карол.

— Веднага започвам да го търся. О, сега се сетих, че и Сам ви е оставил бележка — нещо за специалист по съдебно геологически анализи.

Като че си нямаше друга работа. Карол затвори уморено вратата на кабинета зад себе си и се отпусна на стола зад бюрото. Започна да рови из чекмеджетата, докато намери един парфюм „Пако Рабан“. Пръсна малко от него на шията и китките си, опитвайки се да неутрализира лепнещите по нея миризми. Ако Брандън влезеше тук, Карол не искаше да му замирише нито на морга, нито на кръчма.

После взе бележката, която бе оставена на бюрото й. Със ситния си, спретнат почерк Сам бе написал:

„Обадих се в катедрата по геология в университета. Един от преподавателите е работил с полицията, но неговата специалност са почвени проби, така че не ни върши работа. Но той ми даде телефонния номер на доктор Джонатан Франс — доколкото разбирам, когато става дума за варовикови формации, той е най-висшата инстанция. А при нас случаят е точно такъв. Той живее в Шефилд, но днес следобед ще бъде в Брадфийлд, затова го помолих да ни посети към три часа. Аз ли да разговарям с него, или предпочитате да сте вие?“

Карол се замисли. Винаги бе от полза да поласкаеш експерта, демонстрирайки, че съзнаваш важността на неговата помощ. Освен това щеше да й се отрази добре усещането, че поне при един от случаите, по които работеше, има някакво развитие. Тя включи компютъра си и прати на Стейси съобщение:

„Кажи на Сам, че аз ще разговарям с доктор Франс, когато дойде“.

Едва бе изпратила съобщението, когато вратата се отвори и вътре нахлу Брандън, без да чака да го поканят. Карол вдигна учудено поглед. Никога пред изминалите години, откакто работеше под ръководството на Брандън, не бе го виждала да обръща гръб на добрите маниери. Начинът, по който влезе, говореше по-ясно от всякакви думи, че Брандън е подложен на натиск от кръгове, чиято значимост тя можеше само да предполага. Той хвърли един брой от вечерния вестник на бюрото й.

„ВТОРО УБИЙСТВО НА ПРОСТИТУТКА В ГРАДА“, тръбеше заглавието на първа страница с тлъсти букви. А отдолу, с малко по-ситен шрифт: „Дали полицията е заловила истинския престъпник преди две години?“.

— Той ни се присмива, Карол. Две убийства за три седмици, а ние тъпчем на едно място.

— Аз не бих се изразила точно така, сър.

— Така ли? Да не би да разполагаш със заподозрян? Имаш ли изобщо някаква представа къде да търсиш този заподозрян?

Длъгнестото му лице беше изопнато от безпомощен гняв.

— Доктор Върнън откри следи от сперма по тялото на втората жертва. Образците са със силен примес на нейната кръв, но докторът смята, че в лабораторията ще успеят да извлекат достатъчно за ДНК анализ.

Карол се опитваше да запази спокойствие, но сърцето й биеше бясно, а по гърба й започна да се стича струйка пот.

Брандън изпухтя нетърпеливо.

— Освен ако този човек не присъства вече в базата данни, това не ни върши никаква работа, поне докато нямаме истински заподозрян. А имате ли някакво развитие в това отношение?

Карол се изправи, опитвайки се да намали така разстоянието между двамата.

— Опитваме се да се доберем до колкото е възможно повече клиенти на убитите жени, но не е лесно. Мъжете рядко са склонни да си признаят, че ползват услугите на проститутки.

Брандън вдигна вестника от бюрото и го размаха под носа й.

— Журналистите ни разпъват на кръст. Говорят съвсем открито, че сме станали причина Дерек Тайлър да бъде осъден несправедливо преди две години. Вече ми се обадиха от телевизията — настояват да направя изявление за вечерните новини. Трябва да можем да представим доказателства за истински напредък на следствието, Карол.

— Възложила съм на доктор Хил да изработи профил — каза тя, търсейки отчаяно нещо, което би било от полза на Брандън.

Той поклати глава.

— Не е достатъчно. Трябва да не изчакваме, а да нападаме. Струва ми се, че трябва да го предизвикаме. Най-добре да му подхвърлим примамка.

Карол не вярваше на ушите си. При положение, че Джон Брандън знаеше отлично какво бе преживяла тя, й предлагаше най-сериозно да изложи на сериозен риск някоя от подчинените си, пращайки я да работи под прикритие. Идеше й да закрещи, да му каже в лицето, че не се различава по нищо от хората, от които й предложи спасение. Искаше да му удари шамар, да го стресне и вразуми, да му напомни, че тя самата едва не загуби живота си поради точно такава операция. Но успя да се овладее и каза просто:

— Не е ли прекалено рано да мислим за такова решение?

— Прекалено рано ли? Той записа вече на сметката си две жертви, Карол — две, ако не приемаме наличието на връзка между тези убийства и четирите, за които бе осъден Дерек Тайлър. Не можем да седим със скръстени ръце и да го чакаме да убие трети път с надеждата, че този път ще прояви небрежност и ще ни подхвърли някаква следа, която да разработим.

— Можем да повишим нивото на безопасност в Темпъл Фийлдс, сър. Повече камери за наблюдение, повече патрули.

Брандън поклати нетърпеливо глава.

— Карол, ти знаеш не по-зле от мен, че този подход може да има само един резултат — убиецът да си избере друго поле за дейност. Ако направим така, че да му е трудно да убива в Темпъл Фийлдс, той просто ще си избере следващата жертва в друга част на града. Нали тъкмо затова така нареченият „Йоркширски изкормвач“^[2] започва да убива „невинни“ жени — поради повишеното полицейско присъствие му става трудно да действа в кварталите, където работят проститутки. Нямам намерение да обременявам допълнително съвестта си — той отвори папката, която носеше, и изсипа на бюрото съдържанието й. Шест жени гледаха Карол от увеличени фотографии, на които изглеждаха по-щастливи, отколкото начинът им на живот би могъл да ги направи някога.

— Ето ги — поде Брандън. — Огледай снимките. Той очевидно има слабост към определен женски тип — и той е същия, към който е имал предпочитание и Дерек Тайлър.

Карол откъсна очи от снимките, потисната от мисълта за преждевременно прекъснатия живот на тези жени, които тя и колегите й не бяха успели да спасят. И за миг се върна отново към онзи миг, когато самата тя не беше убедена дали ще остане жива.

— Няма спор. Но…

Брандън я прекъсна.

— А ние разполагаме с наша служителка, която отговаря идеално на изискванията.

„Пола“, каза си веднага Карол. „Слаба, с къса, силно изрусена коса, синеока“.

— Следовател Макинтайър.

— Именно. Идеална е за ролята.

Карол почувства как стомахът й се свива. Връхлетя я усещането, че се повтаря нещо вече преживяно.

— Аз имам опит в тези неща, сър — каза тя възможно най-спокойно и най-подчертано. — Това би означавало да я изложим на ужасна опасност.

Като че ли за първи път, откакто бе влязъл, Брандън се овладя и осъзна с кого разговаря.

— Именно преживяното от теб ме кара да вярвам, че този път операцията ще бъде проведена както трябва. Мисля, че ти си в състояние да преценяваш правилно, така че да не се допуска излишен риск. Освен това съм убеден, че ако предложим тази идея на следовател Макинтайър, тя с радост ще се възползва от възможността да помогне виновникът да се озове най-сетне зад решетките.

„Точно както реагирах навремето аз“.

— Убедена съм, че ще е на такова мнение. Тя е посветена изцяло на работата си. Но не съм убедена, че е редно да се възползваме от това по този начин. Именно защото тя е отдадена изцяло на работата си, преценката й няма да бъде обективна.

Брандън започна да събира нетърпеливо снимките.

— Какво друго предлагаш?

Тя нямаше какво да предложи и двамата знаеха това много добре. Опита се да отлага.

— Трябва поне да сме сигурни, че ще изградим функционална стратегия. Трябва да се консултирам с доктор Хил.

— Ако става дума за подготвителния етап, съгласен съм — каза Брандън.

— Струва ми се, че трябва да поговорим с него, преди да решим окончателно дали да изложим живота на наш служител на риск — трябва да сме убедени, че този ход наистина ще ни доведе до желания резултат.

Съпреживяването винаги водеше до търсения отговор. Тони беше убеден в това. Всеки убиец действаше в съответствие със своя вътрешна логика. Откриеш ли законите на тази логика, откриваш и убиеца. Единственият проблем е да проникнеш зад повърхностната символика и да успееш да си изясниш нейното значение. Всичко бе свързано по някакъв начин с фантазиите на убиеца, а всяка фантазия се корени в някаква деформирана представа от реалността. Понякога Тони успяваше да намери пътя в този лабиринт с помощта на думите, понякога обаче имаше нужда от нещо по-осезаемо.

Беше занесъл покупките си у дома и се опитваше да изгради своя версия на това, което наричаше „играта на убиеца“. Беше привързал глезените си към краката на един кухненски стол, а втория чифт белезници бе поставил в скута си. Пъхна едната си китка в металната халка и провери дали е достатъчно здрава.

— Завързвам ти и ръцете, и краката. Така си принудена да правиш това, което искам аз. Принуда без съгласие на обекта — от това имам нужда.

Той започна да опипва втората халка, постави и нея на другата си китка, без да я затваря. Но точно в този момент телефонът иззвъня, той трепна и преди да успее да се възпре, пръстите му инстинктивно стиснаха халката, тя щракна и се заключи.

— Мамка му! — извика той вбесено, чувайки как се включи телефонният секретар.

Чу собствения си глас, който каза:

— В момента не мога да разговарям с вас, моля, оставете съобщение след сигнала.

След сигнала се разнесе гласът на Карол.

— Тони, обади ми се веднага щом чуеш съобщението. Наистина имам нужда да разговарям с теб. Ако съм вързана с нещо, настоявай да ме прекъснат.

Тони загледа телефона, после избухна в смях.

— Ти да си вързана? — после погледна мрачно ключа за белезниците, който се намираше на масата, на няколко фута от него. Пръстите на краката му едва достигаха пода. Заклати стола напред-назад, опитвайки се да го придвижи по плочите на пода. След няколко минути, вбесен и изпотен от усилието, успя да се добере достатъчно близо до масата и взе ключа в дясната си ръка. След пет-шест неуспешни опита успя да го пъхне в ключалката. Завъртя го и почувства как механизмът се раздвижва. Задърпа халката и след миг усети, че по чудо лявата му ръка е свободна.

За съжаление ключът също избра свободата — излетя напряко през стаята и Тони го чу как изтрака в умивалника. Последваха още няколко металически изтраквания, после едно последно, по-глухо.

— О, не — изпъшка Тони. — Само да не е паднал в мелачката за боклук.

Трескаво освободи глезените си и изтича до умивалника. Ключът не се виждаше никъде. Но зиналата паст на мелачката за боклук сякаш му се присмиваше.

— Да си го бях поставил за цел, нямаше да мога да го направя — измърмори той.

После погледна яростно към телефона и продължи:

— Жени!

Взе слушалката и набра номера на Карол.

— Нали искаше да разговаряме — каза той веднага, щом чу гласа й.

— Да, но не тук.

— Както кажеш. Градините в Темпъл Фийлдс подходящи ли са?

— Защо пък там?

— Защото трябва да отида до сексмагазина. Ще ти обясня всичко, като се видим. След половин час — удобно ли ти е?

След като излезе от кабинета на Карол, Брандън реши да мине през общата стая. Винаги бе от полза подчинените му да съзнават, че следи работата им. Докато обикаляше бюрата, той поговори окуражително с всички и прояви интерес към конкретните им задачи. Изобщо не забелязваше, че Сам Еванс не откъсваше очи от него.

Когато стигна до неговото бюро, Еванс гледаше екрана на компютъра си и си вземаше бележки.

— Как върви работата, Сам? — попита Брандън.

— Бавно, сър — отвърна Еванс.

— С какво се занимаваш в момента?

Еванс се поразмърда на стола си, видимо смутен.

— Аз… ъъъ…

Брандън застана така, че да вижда екрана.

— Следили сте доктор Ейдън Харт? — възкликна той учудено.

Еванс се покашля.

— Всъщност това е извънслужебна дейност, сър.

— Обяснете — настоя вече по-строго Брандън.

— Ами ние разполагаме със сведения, че доктор Харт е бил със Санди Фостър вечерта, когато е била убита. Но той има алиби от девет вечерта нататък, а според доктор Върнън жената е била нападната от убиеца по-късно. Затова главен инспектор Джордан реши, че доктор Харт е извън подозрение.

— А вие не сте на същото мнение?

— Правех всичко в свободното си време — защити се Еванс. — Просто имам някакво чувство, че не му е съвсем чиста работата.

Брандън се намръщи.

— Е, и?

— Той редовно ходи при проститутки, сър. Поне два пъти седмично. Но вече не в Брадфийлд. Отива в други градове.

Брандън възпря порива си да похвали Еванс за постоянството. Прекалено го тревожеха изводите, които се налагаше да си направи от факта, че той е провеждал следенето в разрез с нарежданията на Карол. Какво й беше станало, та е отхвърлила така набързо един сериозен обект на подозрения?

— Уведомете при първа възможност главен инспектор Джордан за това, което сте правили — каза той сухо. — Добра работа сте свършили, Еванс. Винаги е добре да не пренебрегваш вътрешното си чувство.

Въпреки че в случая това бе породило проблем за Брандън.

Когато Карол успя да се прояви сред проскубаната зеленина на мястото, което минаваше за парк, Тони вече хранеше гълъбите с шоколад и разтриваше китката си. Тя спря и го загледа за миг, после застана зад гърба му и го докосна по рамото. Той трепна и се извърна стреснато.

— Знам, че отговорът няма да ми хареса, но все пак — защо ти беше да ходиш в магазин за еротични артикули? — попита тя и седна на пейката до него.

Той беше успял да разработи цял анекдот от преживяното и когато стигна до повторната си поява в магазина, Карол вече се кикотеше неудържимо.

— Та влизам аз в магазина, а онзи зад щанда ми хвърля особен поглед. Нали разбираш, като че ли искаше да каже „Надявах се никога вече да не ви видя“. Въобще не повярва на обясненията ми, но така или иначе, накрая се съгласи да разопакова нов чифт белезници и да ме освободи.

Тони измъкна белезниците, създали му такива проблеми, и ги размаха под носа на Карол.

— Мен ако питаш, попрекалил си с профилирането на метода.

— Много си права. Но ти искаше да ме питаш нещо.

Внезапно помрачняла, Карол стана от пейката.

— Хайде да се поразходим.

Тони тръгна след нея по пътеката, която водеше към улицата. Но Карол мълчеше, затова той заговори, за да наруши мълчанието.

— Радиовълните са навсякъде около нас. Въздухът е пълен с гласове, които не чуваме. Защо убиецът чува само един от тях? Каква настройка на мозъка го кара да възприема света по-различно, отколкото го възприемаме аз и ти? Същото е и при извършителите на сексуални посегателства — ние с теб приемаме този парк като място за разходка, а те — като място, където могат да си откраднат сексуално удовлетворение. Кой прави избора?

Карол потръпна.

— В настоящия момент аз съм принудена да направя избор. И избирам да влезем в някое кафене — тук умирам от студ. Но да не е в Темпъл Фийлдс. Там е пълно с мои подчинени. Хайде да отидем в „Старбъкс“ на Уулмаркет.

Десет минути по-късно те вече се бяха настанили в едно тихо ъгълче на заведението с екзотични кафета пред себе си.

— Помниш ли времето, когато кафето си беше просто кафе? — попита Тони с копнеж. — Казвам ти, ако доведа тук някой от моите пациенти, вероятно ще получи криза само докато успее да реши какво точно да си поръча.

— Брандън иска от нас да пуснем примамка на убиеца — заяви Карол без всякакви встъпления.

Тони зяпна. Познаваше Брандън отдавна и никога не би предположил, че е способен да постъпи така.

— Иска от теб да изпратиш по улиците агент под прикритие? — попита той невярващо.

Карол въздъхна дълбоко.

— Да. Смята, че Пола е от типа жени, по които си пада убиецът.

— Да ни пази Бог от блестящите идеи на шефовете.

— Значи и ти не мислиш, че идеята е добра — в погледа й се криеше молба за помощ.

— Чисто психологически погледнато, подходът може и да има ефект. Но и аз, и ти знаем колко рискована е подобна стратегия. А знаем и каква е цената, ако се провалим — помниш ли какво стана със случая на Уимбълдън Комън^[3]? В резултат позициите на психологическото профилиране във Великобритания се върнаха с десет години назад. Убиецът на Рейчъл Никъл е все още на свобода. Дори ако изключим личното ни отношение, смущават ме всякакви обстоятелства, които биха могли да станат повод после да ни обвинят в умишлено насочване на хода на следствието.

Карол поклати глава.

— Съдията би приел такива доказателства. В случая не става дума за систематична кампания, насочена към предварително набелязан заподозрян.

— И смяташ, че резултатите от тази операция не може да бъдат отхвърлени като плод на подвеждане?

— Гледал си прекалено много американски съдебни драми. От гледна точка на закона няма никакъв проблем. Смущава ме моралният аспект на въпроса. Редно ли е тъкмо аз, след като съм понесла последиците от такъв ход, да излагам Пола на същата опасност?

Сърцето му се сви от съчувствие към нея — не можеше да възрази срещу нейната позиция, но същевременно съзнаваше какво е реалното положение.

— Карол, ако Брандън държи да постъпи така, няма да го разубедят нито твоят опит, нито възгледите ти. Ще стане това, което е казал.

— Ами ако ти му кажеш, че ходът с примамката няма да има ефект? — тя въртеше чашата в ръцете си, избягвайки погледа му.

— Няма да ми повярва — отвърна твърдо Тони. — Знаеш не по-зле от мен, че препоръките на профайлърите лесно се пренебрегват, когато се стигне до несъгласие относно хода на операцията.

Карол прокара пръсти през косата си.

— Да му се не види! — избухна тя. — Човек би казал, че са си взели поука от това, което се случи с мен. Би трябвало да им е ясно, че навлезеш ли във вражеска територия, вече не си в състояние да контролираш хода на войната.

— Винаги смятат, че това няма да се случи с тяхната операция — отвърна Тони. — Вероятно няма изгледи Пола да откаже?

— А ти как мислиш? — отвърна примирено Карол и по лицето й се изписа тъга.

Тони посегна и взе ръцете на Карол в своите.

— Тогава ни остава да се постараем да избегнем провала.

Преди Карол да успее да отговори, мобилният й телефон иззвъня.

— Карол Джордан — обади се тя раздразнено.

— На телефона е следовател Чен — каза Стейси от другата страна. — Доктор Франс е тук. Геологът, нали си спомняте?

Карол подбели очи.

— Ще бъда при вас след десет минути, Стейси. Извини ме пред него, моля те — тя скочи на крака. Кафето й остана почти недокоснато. — Трябва да се върна веднага. Дошъл е един геолог от Шефилд, с когото трябва да разговарям.

Тони я изгледа озадачено.

— Приемам това като елемент от женската ти тайнственост — каза той и тръгна след нея. — Мога ли да дойда с теб? Искам да поговоря с Брандън за тази негова идея.

Тя му хвърли през рамо поглед, изпълнен с благодарност.

— Благодаря. Но нямам нужда от съчувствие, нали не си забравил?

— Никакво съчувствие — съгласи се той.

Както и да си го бе представяла Карол, доктор Джонатан Франс определено нямаше нищо общо с очакванията й. Висок, слаб, трийсет и няколкогодишен, той беше облечен в тъмносин рокерски костюм. Отвореният цип на якето позволяваше да се види снежнобяла тениска, разпъната от внушителни гръдни мускули. Беше се отпуснал в стола за посетители в кабинета на Карол така непринудено, сякаш се намираше у дома си. Гъстата му, тъмна коса бе ниско подстригана, така че стърчеше като четка на главата му, ситните бръчици в ъгълчетата на тъмносините му очи подсказваха, че обича да се усмихва. За първи път от месеци Карол установи, че срещата с привлекателен мъж буди у нея интерес, вместо да я стряска. Беше толкова шокирана от реакцията си, че незабавно прибягна до защитата на сухата официалност.

— Аз съм главен инспектор Карол Джордан — каза тя и протегна ръка.

Пръстите й потънаха в голямата му, топла длан с дълги пръсти и ниско изрязани, квадратни нокти.

— Приятно ми е да се запознаем. Джонатан Франс — отвърна той. „И гласът му е хубав“, помисли тя неволно, заслушана в лекия му западняшки акцент. Той неприкрито оглеждаше кабинета й.

— Не очаквах да видя точно това — каза геологът.

— Кабинета ли имате предвид или мен? — отвърна Карол и незабавно си помисли ужасено „Бог да ми е на помощ, аз като че ли флиртувам!“.

— И двете — каза той. — Не очаквах, че сте…

— Жена? — прекъсна го тя, насилвайки се да запази хладнокръвие.

Той се усмихна.

— Исках да кажа, че не очаквах да сте толкова млада. Вероятно звучи ужасно банално.

Напълно обезоръжена, Карол зае защитна позиция зад бюрото си.

— Не знам какво точно са ви обяснили — поде тя.

— Почти нищо — каза доктор Франс. — Само че искате да огледам някаква снимка и да се опитам да идентифицирам мястото, където е направена.

Карол отвори папката с материали по случая Тим Голдинг и извади увеличената фотография. Но преди да му я подаде, попита:

— Случвало ли ви се е да работите с полицията и преди?

Той поклати глава.

— Не, никога.

— Няма проблем. Но трябва да подчертая, че всичко, което ще обсъждаме тук, е строго поверително. Дори самият факт, че ни сътрудничите. Става дума за текущо следствие и не искаме престъпникът да има дори най-далечна представа за хода на нашата работа. Надявам се това да е приемливо за вас.

Той смръщи вежди.

— Може да се наложи да се консултирам с някой от колегите си. Но мога да го направя, без да изпадам в подробности и да му обяснявам защо му задавам такива въпроси.

— Това е добре. Разбира се, ако се стигне до арест и после до процес, може да се наложи да се явите в съда като свидетел, а това предполага известна публичност — надявам се това да не ви безпокои.

— Ни най-малко — отвърна той. — Справям се добре. Освен това ще бъда доволен от възможността да покажа на света, че геологията не е никак скучна.

„Теб надали някой ще те вземе за скучен“, помисли Карол.

— Бихте ли представили квалификацията си — такова е изискването.

— Имам отлична диплома от катедрата по геология към университета в Манчестър, след това прекарах една година на следдипломна квалификация в Карлсбад, занимавах се с тамошните пещери. Защитих докторат в Мюнхен, после се върнах в Шефилд, където преподавам геология. Специалността ми са калцитни варовикови формации. Това достатъчно ли е?

Карол вдигна очи от листа, на който си водеше бележки.

— Звучи внушително — тя отново взе снимката. — Момчето, което виждате тук, се нарича Тим Голдинг. Било е отвлечено преди повече от четири месеца. Всички други следи, с които разполагахме, се оказаха безплодни — това е последната ни възможност. Ако ни помогнете да открием мястото, където е направена снимката, това може да ни насочи на прав път, така че да разберем какво се е случило с него.

Той протегна ръка и пое разпечатката. Поднесе я към светлината и започна да я разучава.

— Това е дигитална снимка, нали?

— Изпратена е в прикачен файл към писмо по електронната поща.

— Нали разполагате с оригиналната електронна версия? — той говореше малко разсеяно, приближаваше и отдалечаваше снимката от очите си.

— Да, имаме я.

Той обърна поглед към нея и се усмихна.

— Добре тогава, можете ли да помолите някой да я изпрати на моя адрес? Разполагам с отличен софтуер, предназначен специално за увеличение и анализ на снимки с геологични образци. Така ще мога да поработя по-добре върху снимката.

— Как мислите, ще можете ли да ни помогнете? — Карол почти бе забравила какво е да се почувстваш обнадежден.

Доктор Франс наклони замислено глава.

— Не е изключено — каза той накрая. После се поизправи на стола. — Да, много е възможно. Ако искате, можем да се видим отново довечера.

Карол го погледна учудено.

— Смятате, че дотогава ще имате някакъв резултат за нас?

Той се засмя. Смехът му беше топъл и плътен.

— Опасявам се, че няма да стане толкова бързо. Но нали дори и главните инспектори вечерят? Какво ще кажете да вечеряме заедно? Пица, индийска кухня, китайска кухня — изборът е ваш.

— Каните ме на вечеря? — попита Карол с неприкрито учудване.

Той разпери ръце.

— А защо не? Аз съм млад, свободен и необвързан — а ако вие не сте свободна, можете да ми откажете.

Карол не можеше да си обясни това усещане, но не се чувстваше застрашена по никакъв начин от доктор Джонатан Франс. Представата да вечерят заедно никак не я притесняваше. За първи път, откакто стана жертва на изнасилване, я обзе усещането, че ще може отново да започне да води някакво подобие на нормален живот.

— Не знам кога ще приключа тук — отвърна тя колебливо, все още неспособна да повярва на усещанията си.

Той измъкна визитна картичка от джоба на якето си.

— Няма проблем. И аз имам още няколко срещи днес следобед, а после просто ще поработя на компютъра, докато се освободите — той постави картичката на бюрото й. — Пратете съобщение, когато приключите.

Той стана и се изправи пред нея, спокоен и непринуден.

Карол го изпрати до вратата на общата стая.

— Благодаря за помощта — каза тя.

— За мен е удоволствие.

Стейси отклони поглед от екрана на компютъра си.

— Шефът ви вика в кабинета си. Доктор Хил е при него.

Думите й върнаха грубо Карол към суровата действителност. Беше забравила за Пола. И как, по дяволите, щеше да представи работата си с Джонатан Франс пред Тони?

Тони беше нахлул направо в кабинета на Джон Брандън, пренебрегвайки опитите на секретарката му да го възпре. Началникът на полицията седеше зад бюрото си и говореше нещо в диктофона. Той спря насред изречението и възкликна учудено:

— Тони! Не очаквах…

— Знам, че не сте очаквали — прекъсна го рязко Тони. Докато пътуваше с Карол обратно към участъка, гневът му бе нараствал непрекъснато, макар че успя да се овладее и тя не забеляза нищо. Професията му го бе научила да потиска емоционалните си реакции, но колкото повече мислеше за предложението на Джон Брандън, толкова повече се вбесяваше. Без да спира на прага, той прекоси стаята и се приведе над бюрото на Джон Брандън, свил ръце в юмруци.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, Джон? Как може да искаш от Карол да нареди на една от подчинените си да работи под прикритие?

— Това е извън твоя ресор, Тони. Моите нареждания за хода на операцията нямат нищо общо с теб.

— Не се крий зад протоколни фрази, Джон. Вие ми плащате, за да можете да ползвате наблюденията ми на професионален психолог — и аз ти предлагам именно това. Карол Джордан бе подхвърлена на лъвовете от хора, които служат на същите господари, на които служиш и ти. Разбирам, че върху теб упражняват политически натиск да разрешиш възможно най-бързо тези случаи, но нали именно поради натиск от политическите среди се стигна дотам онези копелета да изоставят Карол в Берлин? Не съзнаваш ли, че в нейните очи това те изравнява с тях? Ти й предложи да работи при теб с аргумента, че това ще й помогне да се върне към живота, а сега я караш да поставя свой подчинен в същото положение, което едва не я унищожи.

Гневните думи на Тони се лееха като поток.

Вратът и лицето на Джон Брандън станаха тъмноалени, откроявайки се над безукорната белота на ризата.

— Надвишаваш правомощията си, Тони.

— Ни най-малко. Предупреждавам те, че ще нанесеш тежка психическа травма на една от най-опитните ти подчинени, ако я принудиш да ръководи такава операция.

Брандън парира веднага.

— Значи не възразяваш срещу самата операция, а срещу това, че възлагам на Карол да я ръководи?

Тони вдигна ядосано ръце.

— Успехът на операцията е съмнителен. Сама по себе си тя би могла да успее единствено ако бъде подпомогната от подходящи уловки в медиите. Но ти си прав, основното ми възражение е, че тя се възлага на главен инспектор Джордан.

— Да не мислиш, че не съм обмислял този въпрос? — Брандън повиши тон. — Честно казано, и без това имам някои съмнения във връзка с тази нейна неувереност, която според мен се отразява на правилната й преценка.

Тони се стъписа.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямам намерение да обсъждам тези неща с теб. Но я си помисли, ако аз реша да възложа другиму операцията, как ще се отрази това на самочувствието й? Това е нейният случай, Тони, и тя отчаяно иска да докаже, че не е излязла от форма. Тя ръководи следствието по тези убийства. Ако възложа другиму да ръководи операцията с агента под прикритие, тя ще реши, че не мога да разчитам на нея. И — което е по-лошо — същото ще си кажат и подчинените й. Ако изберем този подход, Карол ще трябва да води играта. И на мен не ми е приятно, но не виждам алтернатива.

Тони удари с отворена длан по бюрото.

— Ами изчакай. Дай им възможност да се опитат да постигнат резултат с традиционни методи. Остави ме да се опитам да измъкна още нещо от Дерек Тайлър. Имам чувството, че той ще капитулира всеки момент, убеден съм в това.

Брандън поклати глава.

— Дерек Тайлър е мълчал две години. Защо да проговори точно сега?

— Той разговаря с мен тази сутрин — каза Тони.

Брандън трепна.

— Моля?

— Разговаря с мен.

— И какво каза?

Тони се почувства притиснат до стената. Знаеше, че Брандън ще отхвърли вероятността да получат сведения от Тайлър, ако му кажеше истината. Но ако излъжеше, това щеше да доведе само до нови проблеми в бъдеще.

— Каза, че не може да разговаря с мен, докато гласът не му позволи — отвърна той с въздишка.

— Видя ли — отвърна тържествуващо Брандън. — Такова нещо трудно може да се нарече напредък, нали?

— Разбира се, че е напредък — възрази Тони, макар да съзнаваше, съдейки по израза на Брандън и цялостното му поведение, че е изгубил. — Но вероятно ще мине време, докато постигна някакви резултати.

— Не разполагаме с такъв лукс. Повече време означава само, че рискуваме да загинат още жени. Ти би трябвало да съзнаваш това по-добре от всеки друг — каза Брандън. — А сега ми кажи какви примки да заложа в медиите.

Тони потри лицето си с ръце, като че ли се опитваше да изличи гнева и да го замести с професионална увереност. Впери поглед в пода, а когато заговори, тонът му беше отчужден и хладен.

— Той изнасилва, за да утвърди надмощието си. Гордее се с това, че държи под контрол сценария. Мисли, че е осигурил абсолютната си безопасност. Затова трябва да се съобщи на пресата, че второто убийство е дало ценни насоки на следствието. Трябва да демонстрирате, че убиецът не е толкова безпогрешен, колкото сам мисли, че е. Така ще засегнете суетата му, ще го предизвикате да докаже, че грешите. И тогава вашият сценарий с примамката може да има желания краткосрочен ефект — той се изправи и загледа Брандън в очите. — А ти искаш точно това, нали, Джон? Бърз, ясен, задоволителен резултат.

Брандън се извърна и натисна копчето на интеркома.

— Поканете главен инспектор Джордан да се качи при мен, моля — после, все така с гръб към Тони, отвърна: — Да, Тони. Точно това искам — бърз, ясен, задоволителен резултат. И считам, че Карол може да го постигне с операцията, която замисляме.

— За нейно добро се надявам да си прав.

Мерик влезе в общата стая, балансирайки сандвича си върху чашата чай. Беше късен следобед и нямаше кой знае какво за правене. В стаята беше само Стейси. Мерик я поздрави, тя измънка нещо в отговор и той се разположи зад бюрото си. Беше доволен от временното затишие; бе надникнал в отдел „Убийства“, видя, че там е претъпкано с хора, и реши да се заеме със записките си от проведените разпити на собственото си бюро. Отпи от чая си и потри очи. Напоследък спеше зле. Това нямаше нищо общо с леглото в стаята за гости на Пола — дължеше се на мъчителните чувства, които го разяждаха. Децата му липсваха толкова силно, че той изпитваше почти физическа болка при мисълта за тях. Макар преди да се бе случвало да не ги вижда с дни, сега съзнанието, че няма правото да ги види, го караше да чувства нещата съвсем различно.

Линди не му липсваше никак, и това също го смущаваше. Как бе възможно да не е забелязал как любовта им се е стопила и изсъхнала? Това не се дължеше на някакъв негов интерес към друга жена. Не се бе изкушил да търси някакъв подтекст в предложението на Пола да живее в дома й. При това и в нейното поведение нямаше нищо, което да подсказва, че тя вижда у него нещо повече от приятел — дори на него да му бе минала мисълта да потърси утеха при нея. Засега съзнанието за края на любовта, която го бе свързвала някога с жена му, го караше да изпитва странно чувство на вътрешна пустота.

Мерик въздъхна и включи компютъра си. Тъкмо бе започнал да вписва данните от предимно безплодните разпити, които бе провел, когато влезе Пола.

— Здравей, Стейси — каза тя весело, дойде до бюрото му и седна на ръба. — Здрасти, Дон. Как върви?

Той изкриви лице.

— Откровено казано, никак. Тази сутрин се поразходих по улиците, след като разпределих задачите. Но със същия успех можеше да си остана тук и да чета вестниците. Тъкмо записвам малкото, което успях да науча, и после ще отида в приемната да прочета останалите доклади — той прелисти страниците на бележника си. — Всъщност имаше един смешен момент. Разговарях с едно от момчетата, които проституират, и той попита: „Разбрах, че момичетата отказват услуги, ако клиентът иска да ги върже за леглото. Как мислите, дали да не започна да отказвам и аз?“ Едва запазих хладнокръвие. „Не си негов тип, синко“, така му казах.

— Е, поне си се посмял — отвърна Пола. — А пък аз току-що прекарах един час в картотеката, преглеждайки снимки с едно хлапе на име Хъни. Работела понякога с Джеки, когато клиентите искали тройка. Надявах се, че ще успее да идентифицира някои от общите им клиенти, но нищо не излезе. Проблемът е там, Дон, че това е цял скрит свят. Всички тези хора живеят благодарение на потайността. Джен твърди, че те до такава степен са свикнали да си затварят очите пред това и онова, че накрая наистина престават да забелязват какво става около тях.

— Тя би трябвало да знае, нали е кралицата на нравствения отдел — отбеляза сухо Дон.

— Ти не я харесваш, нали? — попита Пола.

— Тя е многознайник — отвърна Дон. — А нали, знаеш, че…

— … никой не обича многознайниците — завършиха двамата хорово.

Пола стана.

— Оставям те да си вършиш работата — каза тя. Но преди да тръгне към собственото си бюро, вратата се отвори и вътре влязоха Карол и Тони. Когато забеляза Пола, Карол се извърна и двамата с Тони се спогледаха.

— Пола — поде Карол. — Би ли дошла при мен? Трябва да поговорим.

Пола повдигна вежди зад гърба й, поглеждайки Мерик, после последва нея и Тони в кабинета. Тони се облегна на стената, скръстил ръце. Карол седна и направи знак на Пола да направи същото. Пола чувстваше, че и двамата са напрегнати и се питаше какво ли се е случило. Самата тя не беше притеснена — не бе направила нещо, което да й дава повод за притеснение. Единствената тайна в живота й не бе нещо, което Карол Джордан би могла да поиска да обсъжда с нея в кабинета си. Най-малко пък в присъствието на Тони Хил.

Карол си играеше с една химикалка и избягваше очите на Пола.

— Пола, началникът има идея, която иска да обсъдим с теб.

Внезапно парчетата на пъзела се наместиха в логична последователност. Това, което Хъни бе казала. Видимото притеснение на Карол. Присъствието на Тони.

— Искате от мен да работя под прикритие — да играя ролята на проститутка. За примамка — изтърси Пола.

Карол вдигна рязко глава и я загледа стреснато. С ъгълчето на окото си Пола забеляза, че нещо като усмивка трепна по лицето на Тони.

— Откъде разбра? Кой ти каза? — попита Карол.

Пола сви рамене.

— Никой нищо не ми е казвал. Сама съобразих. Едно от момичетата, с които разговарях, ми каза, че й напомням на Джеки. Затова внезапно съобразих, че ако бях една от тях, бих била точно негов тип. А като се вземе предвид и това, че обичайните мерки не дават резултат, когато казахте, че господин Брандън имал идея… изглежда логично, това е всичко.

— И как приемаш идеята? — попита Карол. — Имаш право сама да решиш, Пола. Операцията е много рискована и ти се излагаш на сериозна опасност. Не си длъжна да приемеш, ако това те притеснява.

Пола не можа да сдържи доволната си усмивка.

— Мисля, че идеята е блестяща, шефе.

Това беше нейният шанс — да блесне, да покаже на какво е способна. Дори угриженото изражение на Тони Хил не можа да охлади ентусиазма й.

— Кога започваме?

Тази вечер той наблюдава внимателно това, което става по улиците. Денят беше тежък; не е лесно да вършиш това, с което той изкарва хляба си, когато улиците гъмжат от полиция. Но клиентите му се нуждаят от това, което той предлага, така че все някак продажбите се осъществяват. Той става по-предпазлив, разчита на онова шесто чувство, което му помага да избягва опасностите и винаги досега му е помагало да се измъкне.

Има нещо успокояващо в това да кръстосва района, в който работи, толкова добре познат, а сега променен благодарение на извършеното от самия него. Никога не би повярвал, ако му кажеха, че ще бъде в състояние да промени света около себе си, а ето че успя. Хората се движат по различен начин. Той забелязва как минувачите хвърлят плахи погледи към хората, с които се разминават. Не могат да знаят дали някой от тях не е убиец и това ги плаши.

Понякога му се иска да можеше да застане насред улицата и да извика: „Ето ме! Аз съм човекът, от когото всички толкова се страхувате!“. Само за да види невярващите им изражения, защото знае, че съвсем не е това, което те биха очаквали да видят. Не е чудовище. Във вида му няма нищо, което да вдъхва страх. Наглед е съвсем обикновен.

Но важното е това, което носи в себе си. А те нямат представа какво е то. Никога не са чували Гласа. Именно те са обикновените. Той вече е необикновен. И това е само началото.

Глухият рев на мотора разкъса тишината на предградието. Джонатан владееше безукорно огромната машина дори при ниска скорост. Когато се изравниха с къщата на Тони, Карол отлепи едната си ръка от гръдния му кош и го потупа леко по рамото. Той намали съвсем скоростта и моторът заглъхна, оставяйки вибриращо ехо в главата й. Карол слезе с все още бясно туптящо сърце и свали резервния шлем, който Джонатан й бе дал пред италианския ресторант, където вечеряха.

Джонатан се изправи до нея и остави своя шлем върху кожената седалка на мотора.

— Дано не съм те уплашил много — каза той.

— Не бях се качвала на мотор от години — каза тя и му подаде своя шлем. — Бях забравила колко е вълнуващо.

Джонатан отвори малкия багажник и пъхна вътре нейния шлем.

— Усещането е неповторимо — каза той и пристъпи по-близо до нея. Тя постави инстинктивно ръка на гърдите му, докосвайки с пръсти грубия туид на сакото му. Имаше чувството, че всичките й сетива са разбудени и нащрек. Долавяше лекия мирис на зима във въздуха и топлото мъжко ухание на кожата му. Той постави длани от двете страни на бедрата й и тя почувства как кожата й пламва въпреки дрехите.

— Благодаря за чудесната вечер — каза тя припряно. — Беше ми много приятно.

— На мен също — каза той и се наведе да я целуне.

Карол извърна глава встрани, така че устните му докоснаха бузата й. Чувстваше пулса в пресъхналото си гърло, езикът й беше залепнал за небцето. Но образите, които се мяркаха в съзнанието й, нямаха нищо общо с Джонатан Франс. Макар да се опитваше да се убеди, че нищо не я заплашва, не можеше да се освободи от бремето на миналото. Знаеше, че не постъпва честно; цяла вечер бяха разговаряли весело и откровено флиртуваха — но това беше на сигурно място, в добре осветения, оживен ресторант. А тук и сега Карол не можеше да поддържа илюзията, че приема нещата като повечето жени.

Той почувства напрежението й, отдръпна се и я изгледа озадачено.

— Да не би да съм казал нещо неуместно? — попита той все така весело и закачливо.

Карол въздъхна — досега не бе осъзнала, че задържаше дъха си.

— Причината не е в теб — измънка тя, заковала поглед в ръкава на сакото му. Беше се учудила, когато не се появи с кожения си костюм вечерта, но той й обясни, че винаги взема смяна дрехи, когато пътува по работа. Сакото от туид, джинсите и пуловерът с висока яка променяха доста хлапашкия вид на рокер.

— Какво те притеснява, Карол? — гласът му беше мек, в него не се долавяше и следа от раздразнение.

— Съжалявам, аз… — не знаеше какво друго, освен истината би могла да каже, а нямаше представа как би му казала това.

Ръцете му още докосваха тялото й и тя едва успяваше да се овладее и да не се измъкне от прегръдката, която сега приемаше като нападение.

Той я пусна, сякаш бе доловил напрежението й. Ръката й беше все още на гърдите му и той я покри нежно с длан.

— Добре — каза той, — тръгвам си.

Отстъпи назад, но все още държеше ръката й.

Карол стисна здраво клепачи.

— Бях изнасилена — каза тя. Думите увиснаха между двамата. Ръката му държеше все така спокойно нейната. Тя отвори очи, очаквайки да види в неговите шок, гняв, съчувствие, любопитство.

Но по лицето му бе изписана само загриженост. В пълното мълчание очите им отново се срещнаха. После, много внимателно, той проговори:

— В такъв случай е било много смело от твоя страна да приемеш поканата ми тази вечер. Благодаря ти за доверието.

Тя се стъписа. Не бе срещала подобна реакция на думите си.

— Не знам колко е било смело — отвърна тя. — Но може би не беше съвсем честно.

Той поклати глава. Светлината на уличните лампи се пречупи в косата му и тя блесна.

— Не бъди толкова сурова със себе си. За първи път ли излизаш с мъж, откакто ти се случи това?

Карол кимна.

— Да, за първи път излизам с човек, когото не съм познавала преди — пое си дълбоко дъх и каза треперливо. — Оттогава минаха седем месеца, а все още виждам преживяното по-живо от нещата, които съм правила днес.

— В такъв случай имаш основания да се гордееш със себе си. Никога не бих могъл да предположа, че имаш някакви други грижи, освен работата — той сведе глава към нея и й се усмихна. — Най-добре ще е да сложим край на вечерта — той пусна ръката й. — Може ли да ти се обадя пак?

— Да, моля — отвърна тя. После, тласната от внезапен импулс, се повдигна на пръсти и го целуна. Устните му бяха сухи и хладни, той не се опита да я прегърне отново. Стояха малко смутено един срещу друг и се усмихваха.

— Лека нощ — каза тя тихо. Тази вечер бе имала късмет. Беше излязла с мъж, който не я отхвърли като повредена стока, не прояви яростно желание да отмъсти за стореното, нито пък я отблъсна със зле прикрито отвращение. Не беше я задушил с изблици на съчувствие, не беше я попитал как бе възможно такова нещо да се случи на жена като нея. Всички тези отрицания, събрани заедно, създаваха преживяване с положителен знак, което не бе имала от изнасилването насам. Предполагаше, че Тони би реагирал именно така, ако не го разкъсваше чувството на вина.

— Лека нощ, Карол — Джонатан посегна към шлема си. — Ще почакам, за да те видя как влизаш — каза той и яхна отново мощната машина.

Тя отвори градинската врата и тръгна по пътеката, забелязвайки за първи път, че на горния етаж светеше в стаята, която в такива къщи обикновено е спалнята, но Тони бе превърнал в свой кабинет. Сърцето й подскочи. Надяваше се той да не е станал свидетел на кратката сценка, която двамата с Джонатан току-що бяха разиграли пред прозорците му.

Тони седеше зад бюрото си, вперил невиждащ поглед пред себе си и прехвърляше в съзнанието си това, на което току-що бе станал свидетел. В деветдесет и девет от сто случая нямаше да забележи нищо. Макар наблюдателността да бе основно изискване на професията му, нямаше обичай да седи край прозореца и да следи живота на другите хора. Освен това, когато работеше, погълнат от четене, писане или анализ на данни, би било необходимо нещо далеч по-силно от непознатия шум на мотор, за да го откъсне от заниманията му.

Но когато Джонатан Франс бе завил по тяхната улица, Тони тъкмо стоеше близо до прозоречната ниша и оглеждаше редиците книги по рафтовете — търсеше нещо, за което беше уверен, че е там. Това беше проблемът при смяната на жилище — независимо от това колко старателно подреждаше книгите при опаковането, на новото си място те никога не бяха там, където очакваше да ги намери.

Затова, когато моторът спря пред входа на къщата, той не беше забравил изцяло за външния свят както в повечето случаи. Надникна любопитно през прозореца точно навреме, за да види как проблясва русата коса на Карол, когато тя смъкна шлема. Първият му порив бе да се откъсне от прозореца, за да не нарушава правото й на личен живот. Но когато тя протегна ръка към високия мъж, който също бе слязъл от мотора, Тони установи, че не може да направи и крачка назад. Опита се да си каже, че я следи само за да се убеди, че няма да й се случи нещо неприятно. Съзнаваше, че това е лъжа, но отказваше да признае пред себе си обърканите чувства, които се криеха в подсъзнанието му. Видя как тя избегна първата целувка, видя как мъжът я освободи от прегръдката си, как двамата размениха няколко фрази и после внезапно Карол пое инициативата.

Смутен, той издаде някакъв нечленоразделен звук и отстъпи в сенките, когато Карол се обърна, за да влезе в къщата. Отпусна се на стола си и остана така, скрил лице в ръцете си. След време вдигна глава, примигвайки, за да пропъди напиращите в очите му сълзи.

Ревност. Ревността му бе толкова силна, че я чувстваше като жлъч, надигнала се в гърлото му. Обичаше я; беше си го признал преди доста време. Но по всичко личеше, че пропастта между двамата бе станала прекалено широка, за да може някога един от тях да я преодолее. Въпреки неговите усилия Карол очевидно бе избрала свой път към спасението. И този път не предвиждаше неговото участие.

Атмосферата в залата бе натегнала от очакване. Навсякъде се носеше тихо бръмчене на разговори — следователите се питаха защо главен инспектор Джордан ги беше свикала.

— Не ме е грижа какво ще ни възложи, стига да не трябва пак да разговарям с проститутки на дъжда — сподели Сам Еванс с Кевин Матюс. — Това навън ми напомня на трите маймунки, нали знаеш — не са чули, не са видели, нищо не казват.

— Човек никога не може да бъде сигурен с Джордан — отвърна Кевин. — Тя определено има нестандартни хрумвания.

— Но имат ли ефект? — попита Еванс. — Нестандартните й идеи имам предвид.

Кевин зачопли някакво петънце на панталоните си, което току-що бе забелязал.

— Тя има някаква плашеща способност да се ориентира правилно — отвърна той. — Виждал съм я да предлага идеи, които дори Тони Хил намираше за абсурдни. И после се оказваше, че е била права.

— Да, но след това, което й се е случило… може би вече няма смелост да рискува — изтъкна Еванс. Ровенето из бюрата на колегите му късно вечер не му донесе никаква полезна информация за Карол Джордан. Тя като че ли поверяваше извънредно малко неща на хартията, а на компютъра — още по-малко. За да постигне целта си, той трябваше да проникне в мислите й, но това очевидно щеше да му отнеме доста време. До този момент бе успял да избегне възникването на удобен момент, в който да й съобщи, че е следил Ейдън Харт. Надяваше се Брандън да й го каже първи — това щеше да я постави в уязвимо положение. Но това като че ли не се бе случило.

— Не съм много сигурен — прошепна Кевин във внезапно настъпилата тишина. Извърна се и видя Карол, която прекосяваше стаята, за да застане пред редиците насядали полицаи и следователи. Дон Мерик я следваше по петите. Кевин си каза, че от седмици насам Карол не бе изглеждала толкова добре. Кожата й блестеше, погледът й беше оживен.

Карол спря пред таблото с окачените по него снимки на Санди Фостър и Джеки Майал. Вгледа се в лицата им и мълчаливо си обеща нещо, после се обърна с лице към колегите си. Беше дошла в кабинета си още в седем сутринта, за да разработи стратегията на операцията, потискайки личните си опасения, и въпреки това все още се чувстваше бодра, умът й беше свеж. След като се разделиха с Джонатан, си бе легнала веднага, не беше пийнала дори една чаша преди лягане. Спа дълбоко, докато я събуди будилникът. Не се беше въртяла в леглото, не беше сънувала кошмари. И не бе изпитала нужда от алкохол. Трите чаши вино, изпити с вечерята, практически не се брояха, сравнени с количеството, което бе свикнала да изпива вечер напоследък.

Не си въобразяваше, че е превалила планината, но си мислеше, че може би все пак най-сетне е стъпила на верния път, че вече има пред себе си избор на посока.

— Добро утро на всички — каза тя ясно и отривисто. — Първо искам да ви благодаря за големите усилия, които положихте през изминалите седмици. Това, че нямаме почти никакъв напредък, не е по вина на когото и да било тук. Имаме си работа с интелигентен и организиран убиец, а досега не можахме да се доберем до нито един от пробивите, които обикновено дават тласък на следствието. Явно е време да изберем друга стратегия.

В стаята се понесе тихо мърморене, изразяващо съгласие. Забеляза, че дори някои от нейния екип кимаха в знак на одобрение. Потисна страховете и съмненията си и продължи:

— Тази операция крие сериозни рискове, затова и ще изисква максимални усилия от всеки от вас. Но вярвам, че по този начин ще постигнем резултати, до които не бихме могли да се доберем с други средства.

Карол отвори папката, която носеше, и извади снимките на четирите жертви на Дерек Тайлър. Забоде и четирите на таблото зад себе си и отново се обърна към колегите си.

— Знам, че напоследък в медиите е пълно със спекулации за предполагаема връзка между последните две убийства и серията убийства отпреди две години. На този етап не съществува никакво основание да се съмняваме във вината на Дерек Тайлър. Едно обаче е ясно: човекът, който носи отговорността за последните две убийства, ползва убийствата, извършени от Тайлър, за образец. Няма смисъл да се питаме защо. Точно сега това няма да ни донесе никакъв напредък. Налага се просто да приемем, че нещата стоят така.

Но това ни дава доста ясна представа за физическия тип жени, към които убиецът проявява предпочитание. Всички тези жени имат къса руса коса, стройни са, горе-долу с еднакъв ръст и конструкция. Такива са жертвите, които той избира — Карол изправи рамене. — Вземайки това предвид, решихме да изпратим агент под прикритие в опит да примами убиеца — внезапно надигналият се в стаята шум едва не заглуши гласа й, затова тя повиши тон: — Първата част от стратегическия ни план бе изпълнена снощи, по време на срещата на нашия ръководител с пресата. Коментарите на господин Брандън бяха съгласувани със съветите на доктор Хил и целяха да предизвикат убиеца.

Тя хвърли поглед към Пола и кимна. Пола се изправи.

— За тези, които не я познават — това е следовател Пола Макинтайър. Тя ще бъде нашият агент под прикритие.

Пола се усмихна широко към залата. Сърцето на Карол се сви. Спомняше си добре собствената си самонадеяна смелост, както и това, до което я доведе тя. Мисълта, че вижда как друга жена тръгва по същия път, беше непоносима. Но тя поне щеше да се погрижи Пола да има връзка и път за бягство — нещо, с което самата тя не бе разполагала.

Долавяйки възбудата на всички в залата, тя незабавно се постара да уталожи естествения прилив на ентусиазъм при мисълта, че най-сетне нещо ще раздвижи застоялите води на следствието.

— Повтарям, тази стратегия крие много рискове. Ще наситим района с други агенти под прикритие, които да гарантират сигурността на Пола. Това трябва да бъде основното, с което всички да се съобразяваме. Ако възникне опасност за Пола, прекъсваме операцията. Искам това да бъде кристално ясно за всички — тя погледна към Пола. — Първата ни работа е да се погрижим да придадем на Пола вид, отговарящ на ролята й.

— Само да не се вживееш много, Пола! — подвикна Кевин.

— Сержант Матюс, запазете си ученическия хумор за срещите с момчетата — каза уморено Карол. — Сержант Шийлдс, вие ще отидете с Пола до някой от еротичните магазини в Манчестър и ще купите това, което й е необходимо за ролята. Не бива да ползваме някой от местните магазини, колкото и малка да е възможността да бъдете забелязани. После Пола излиза още тази вечер на улицата, като й е осигурено пълно защитно покритие. Дон, ще бъдеш ли така добър да представиш техническата част?

Мерик излезе напред.

— Разбира се, Пола ще носи предавател. Освен това ще поставим допълнителни камери за наблюдение по главната улица на Темпъл Фийлдс и в края на булевард „Кампиън“, на места, където няма да се набиват на очи. Един от екипите ни ще бъде разположен в микробус, оборудван за проследяване, а по улицата ще има и цивилни полицаи. Ще поддържаме постоянен контакт по радиостанциите. Ще се опитаме да осигурим връзка с предавателя във всички служебни коли, така че да сте наясно какво се случва.

Карол се намеси:

— Както вече казах, приоритетът ни трябва да бъде безопасността на Пола. Искам никой от вас да не го забравя. Тя поема целия риск и заслужава да знае, че осигуряваме безопасността й. Заслужава всички да положим максимални усилия. Ще се съберем отново в шест часа вечерта за подробен брифинг. Някои от вас — предимно тези, които проверяват резултатите от разпитите и тези, които работят с HOLMES^[4] — ще продължат с това, с което се занимават в момента. Останалите са свободни от задължения през деня. Инспектор Мерик ще разпредели задачите ви — Карол обходи с хладния си поглед залата. — Това може би е най-добрата възможност да приберем убиеца, преди да вземе нова жертва. Разчитам на вас.

Тя не изчака да види дали ще има въпроси и коментари. Мерик щеше да й предаде всичко, което би я заинтересувало — той беше нейните очи и уши сред трийсет и няколкото следователи от отдел „Убийства“. Сега най-важното беше да се мобилизира и да излезе от залата, преди фасадата на привидната й увереност да се пропука.

Едва успя да се добере до сигурното убежище на кабинета си, зад плътно спуснатите щори, които я изолираха от външния свят, когато на вратата се почука.

„Ако е Брандън, ще получа нервен припадък“ каза си тя, а после добави примирено на глас:

— Влез.

Вратата леко се открехна и в кабинета надникна Джонатан Франс.

— Можеш ли да ми отделиш малко време?

Учудена и смутена, Карол заекна:

— Разбира се, влез — той пристъпи напред и затвори вратата зад себе си. — Не очаквах да те видя толкова скоро — продължи тя объркано. — Да не би вече да имаш някакви резултати за нас?

— Все още нищо по професионална линия — отвърна той. — За това ще трябва да почакате още малко.

Джонатан измъкна от джоба си найлонов плик, на който Карол разпозна емблемата на една от местните книжарници, и й го подаде.

— Казах си, че това може да те заинтересува — каза той.

Обзета от любопитство, Карол пое плика и измъкна отвътре книгата. „Късмет“ от Алис Себолд. Тя го погледна озадачено.

— Това е описание на собствените й преживявания, след като е била изнасилена — поясни Джонатан. — Не искам да се натрапвам със съчувствие, но си казах, че може да ти бъде от полза да прочетеш книгата — той говореше смутено, явно не беше убеден как тя ще приеме постъпката му. — В нея няма нищо сълзливосантиментално или пък сензационно. Освен това е много добре написана.

— Чел ли си я? — попита Карол. Това не беше точно въпросът, който искаше да зададе, но все пак запълни възцарилото се между тях мълчание.

Джонатан като че ли леко се притесни.

— Не разказвай това на колегите ми — той пъхна ръце в джобовете на джинсите си. — Сестра ми работи в областта на изкуствознанието и непрекъснато ми пробутва разни неща. А пък аз обичам произведения, които ме карат да мисля.

Карол обърна книгата и огледа текста на гърба, после вдигна очи към него.

— Благодаря ти, наистина е много мило от твоя страна.

— Няма защо, за мен беше удоволствие — той тръгна към вратата. — Е, аз си тръгвам, и двамата имаме работа. Нали ще ми се обадиш?

По-трогната, отколкото можеше да изрази с думи, Карол само кимна.

— Ще се обадя.

— Аз ще ти звънна веднага, щом имам нещо във връзка с другото — със снимката — той се усмихна още веднъж и излезе.

Карол стоя дълго, загледана във вратата, опитвайки се да си изясни какво всъщност изпитва. Това беше изключително мил жест, не на последно място и затова, защото книгата бе поднесена така тактично, че тя в никакъв случай не би могла да го обвини в покровителствено отношение. Приятно й беше да бъде с него, намираше го за привлекателен. Но въпреки това сърцето й си оставаше незасегнато. Може би все още не беше готова за връзка. Може би беше още прекалено рано.

А може би просто той не беше човекът, който й трябваше.

По-нататъшните й разсъждения бяха прекъснати от ново почукване на вратата.

— Влез — каза тя с въздишка.

Сам Еванс застана на прага. Лицето му беше напълно безизразно.

— Удобно ли е да поговорим? — попита той.

Тя му посочи стола.

— Заповядай.

Еванс седна. Стойката му излъчваше спокойна увереност.

— Казах си, че ще е по-добре да споделя с вас, преди господин Брандън да се е намесил — каза той.

Карол се намръщи озадачено.

— За какво говориш, Сам?

— Става дума за Ейдън Харт.

— Очевидно съм пропуснала нещо, но продължавам да не разбирам.

— Знам, че вие извадихте Ейдън Харт от списъка на заподозрените заради алибито му, но аз все пак не бях убеден в невинността му. Затова започнах да го следя — Еванс я погледна очите и изкриви устни в гримаса, която можеше да бъде и опит за извинение. — В свободното си време.

— Какво? — попита невярващо Карол.

— Когато го разпитвах, имах чувството, че нещо при него не е съвсем наред. И се оказах прав — заяви Еванс. — Той има подчертана слабост към проститутки. Два-три пъти седмично ползва услугите на момичета от улицата.

Карол го загледа удивено. Сама не знаеше как да започне. Беше вбесена, че е проявил самоинициатива, но вече започваше да я гризе и съмнението в собствената й преценка. Дали не бе прибързала, отписвайки Харт? Дали не губеше професионалния си усет? Но после отхвърли нетърпеливо съмненията.

— А защо споменаваш господин Брандън?

Еванс сви рамене.

— Той ме видя да вкарвам данни от следенето в компютъра си, попита ме защо следя доктор Харт и ми се наложи да му обясня.

Карол имаше чувството, че в сърцето й зейна яма, от която повя студ.

— Съобщил си на началника на полицията, че продължаваш да разработваш следа, която аз съм отхвърлила като безплодна? — каза тя. Гласът й беше остър и напрегнат.

Той повдигна вежди.

— Не съм представил нещата точно така.

„Копеле!“ Карол едва успя да се овладее, за да продължи да говори. Усещането, че е предадена, я зашеметяваше.

— Искам пълен доклад за тези твои занимания до един час — тук, на бюрото ми. И не желая втори път да научавам подобно нещо. Това не е уестърн — ако не работим в екип, сме обречени на провал. Нито за миг не си споменал нещо за съмненията си относно Харт пред мен. Ако беше казал нещо, аз можех да премисля и да не го изключвам от списъка. Няма да допусна некоректно поведение в екипа си. Това проваля общата ни работа. Приемете думите ми като предупреждение, следовател Еванс. А сега напуснете кабинета ми.

Той стана и излезе — гърбът му беше изправен, главата — високо вдигната. Карол не можеше да забележи усмивчицата, която повдигаше ъглите на устата му.

Водниста слънчева светлина проникваше през сивкавата мъгла и озаряваше с бледо сияние улиците на Темпъл Фийлдс. В останалата част на града кипеше живот, но в десет сутринта в този квартал цареше сънлива пустота. Тези, които живееха тук, вече бяха тръгнали на работа, а тези, които работеха по улиците на Темпъл Фийлдс, все още си почиваха от снощната работа. Мъж, облечен в костюм, разхождаше бултериера си по пътеката край канала. Вървеше толкова бързо, че полите на шлифера му се развяваха. Две жени в джинси и кожени якета вървяха подръка по улицата, излъчващи задоволство, което ги обвиваше като в уютен пашкул. А Тони Хил стоеше на един уличен ъгъл, оглеждайки пътеводителя за Брадфийлд и един лист, който държеше в ръцете си.

„Трябваше да свърша това, преди да тръгна“, мислеше той, докато се опитваше да подреди в логична последователност шестте адреса, които си бе набелязал непосредствено след като призракът на предполагаемия убиец — подражател надигна глава. Той прелистваше страниците на пътеводителя, опитвайки се да намери разположението на местопрестъпленията и да ги разположи в собствените си представи за района. Така се надяваше да добие първоначални впечатления за начина, по който убиецът виждаше света. Не беше избирал жертвите си произволно, следователно имаше реални основания да се предполага, че районът, където ги бе набелязвал, му е добре познат — място, което присъстваше постоянно в съзнанието му. Всеки имаше своя собствена топография на местата, които можеше да нарече свои, маркираше ги с личните си маршрути, ограничаваше ги в рамките на личните си нужди и предпочитания. Хората можеха да съществуват в блажено неведение за цели отрязъци от територия, които не включваха техния терен на дейност. В съзнанието си убиецът имаше някакъв лично негов Темпъл Фийлдс, и ако Тони успееше да прецени какво включва тази представа, щеше да научи нещо повече за самия него. Най-малкото можеше да прецени какви характеристики категорично не можеха да бъдат включени в профила му.

Тази сутрин той имаше нужда от физическа активност. Знаеше, че Карол сега възлага на подчинените си задачи, свързани с предстоящата операция, но все още не можеше да намери сили в себе си да я види. Цяла нощ се беше въртял в леглото си, а нейният образ и образът на мъжа с мотора нахлуваха неудържимо в мислите му. Презираше се заради неспособността да овладее реакцията си, и не искаше това чувство да бележи следващата му среща с Карол.

В крайна сметка успя да си изясни маршрута и навлезе в плетеницата от странични улички на Темпъл Фийлдс. Зави по една от тях и спря пред един вход. Вдигна поглед към мръсната фасада от червени тухли, питайки се кой от всичките прозорци принадлежи на стаята, където е била открита първата жертва на Дерек Тайлър. В бележките му пишеше, че Лорън Маккафърти често водела клиентите си в малкото си жилище. Считала, че така е по-безопасно, отколкото да се качва в колите им; че така тя владее положението, тъй като обитателите на съседните жилища биха чули, ако нещата излезели извън контрол и й се наложело да вика за помощ. Не е можела да предположи, че ще се натъкне на убиец, който умее да контролира несравнимо по-добре от нея положението.

Тони постоя там замислен в продължение на няколко минути, после тръгна към следващия пункт в своя списък. След половин час беше обиколил още четири пункта и бе стигнал до хотел „Уулпак“.

— Какво е общото между тези избрани от теб места? — мърмореше той под нос. — Те са като точки от невидима мрежа, непозната на хората, които идват в Темпъл Фийлдс да пийнат или да намерят сексуален партньор, но на тези места ти се чувстваш сигурен. Може би това е, защото живееш или работиш тук? Може би си доставчик на някакви стоки? Куриер? Пощальон? Всяко от тези места е близо до оживена улица, но все пак малко встрани. Държиш да можеш да действаш на спокойствие, но искаш и жертвите ти да бъдат откривани, преди да е изминало много време. Оставаш при тях, докато издъхнат, а после си тръгваш, уверен, че скоро някой ще ги намери. Може би не искаш да остават самотни?

Той вървеше бавно по уличката, която излизаше на Белуедър Стрийт — по това време на деня „Белуедър“ беше пълна с хора, излезли на пазар, особено представители на по-долните обществени прослойки, за които възможността да пазаруват в покрити търговски центрове беше решително подобрение в сравнение с алтернативата.

— Не, не е това — продължаваше да разсъждава Тони. — Не си толкова загрижен за тях. За теб те не са жени, а експонати. Искаш да видим резултата на извършеното от теб, докато е още пресен, за да се възхитим на уменията ти. Това, че Дий не е работела онази нощ и заради това открихме толкова късно Санди, за теб е било просто лош късмет — той вдигна глава, доволно усмихнат. — Ти се перчиш, там е работата. Не можеш да понесеш мисълта, че способностите ти ще останат незабелязани. Натриваш ни носовете, подчертаваш, че силата е у теб. Имаш нужда от признание, от удовлетворение, и искаш да ги получиш колкото е възможно по-бързо.

Тони продължи по Белуедър Стрийт към Уулмаркет, където седна на една от пейките и се зае да оглежда оживения площад. Разчитането на посланието, скрито в действията на убиеца, беше едва първата стъпка на търсенето, но не можеше да бъде прескочено. Трябваше да върви бавно назад, разгадавайки знаците, преди да бъде в състояние да предположи как дълбоко скритата мотивация може да се отрази на публичното поведение на човека, извършил подобни злодеяния. Докато не бе в състояние да изгради предположенията си, не можеше с нищо да помогне на Карол. Нито пък на бъдещите жертви на убиеца.

— Ти винаги си искал признание — продължаваше той монолога си. Говореше много тихо, почти без да движи устните си. — Но никога не си получавал достатъчно, нали? Никога не са те ценили за това, за което ти самият си искал да бъдеш ценен. Търсел си силата, която би ти донесло възхищението на хората, но така и не си я получил. Е, при това положение, каква трябва да е професията ти? Трябва да си избрал нещо, което ти е предлагало възможността да заповядваш на хората около теб. Би ти се понравило да се озовеш във войската, в полицията, или дори да работиш в затвор, но предполагам, че нямаш необходимата самодисциплина, за да се справиш с такава работа. В такъв случай… може би работиш като охранител? Бияч в някой нощен клуб? В Темпъл Фийлдс е пълно с подобни заведения. Така или иначе, трябва да е място, където да можеш да си придаваш важност — той вдигна очи и започна да оглежда разнообразните представители на човешкия вид около себе си, всеки зает със собствената си работа. От другата страна на площада стоеше жена в тъмносиня униформа и почукваше с пръст по малък джобен компютър. — Може пък да е общински служител от тези, които се занимават с контрол на паркирането — те познават добре улиците.

Изправи се нетърпеливо. Имаше чувството, че разсъжденията му не водят доникъде. Кой знае защо, умствената нагласа на убиеца му убягваше — хлъзгава като подгизналите есенни листа, които се разпадат в ръцете ти, преди да можеш да ги огледаш. Не можеше да се добере до основните нишки, които биха го превели през лабиринта. Никога досега не му се беше случвало нещо подобно, и не можеше да си обясни защо тъкмо в този случай става така. Дали не можеше да се откъсне от собственото си чувство за вина и постоянната тревога за сигурността на Карол? А може би у този убиец имаше нещо, което го отличаваше от обичайните деформации на личността, с които си бе имал работа досега?

Бе прекарал немалко години в проучване на поведението на серийни убийци, изнасилвачи, подпалвачи и педофили, така че не правеше грешката да ги възприема като хомогенна група. Някои от тях се отличаваха с изключително развит интелект. Други пък, като Дерек Тайлър, например, създаваха впечатление на толкова умствено ограничени, че изглеждаше невероятно да са успели да осъществят извършените от тях престъпления. Някои имаха повърхностно развити способности за общуване. Психическите отклонения на други си личаха от километри. Когато ги арестуваха, някои от тях реагираха почти с облекчение, защото така се освобождаваха от бремето на собственото си компулсивно поведение. Други се наслаждаваха на статуса на знаменитост, който им се придаваше от перверзната медийна култура. Едно беше сигурно — постъпките им носеха отпечатъка на строго индивидуалната им умствена нагласа, и това бе пътят, по който тръгваше Тони, за да ги проследи.

Но този път случаят беше различен. Този път подходът му се оказваше неприложим.

Магазинът, който носеше името „Невинни прегрешения“, се гушеше дискретно в една странична уличка в северен Манчестър — в тази наскоро освежена част на центъра, където евтините магазинчета бяха отстъпили място на галерии за художествени произведения, агенции за недвижими имоти и елегантни бутици на нашумели фирми. Неестествената смесица от червеникави тухлени фасади, ремонтирани викториански кооперации и съвременна архитектура мъчително се опитваше да изглежда на място в прегръдката на тесните улички. Джен Шийлдс, която бе запозната със схемата на еднопосочните улици като местен жител, посочи на Пола магазина, когато минаха край него.

— Добре познаваш района — отбеляза Пола, докато лавираше през едно заплетено кръстовище в съответствие с инструкциите на Джен.

— От години купувам коледни подаръци тук, в магазините за художествени занаяти — отвърна Джен. — Приятно е да можеш да поднесеш нещо с по-индивидуален оттенък, нещо, което да не може да се намери в Брадфийлд. Освен това тук има и няколко много приятни заведения, в които човек може да се отмори след покупките — тя посочи на Пола един малък платен паркинг, където успяха да открият свободно място.

Пътуването им през Ленинските възвишения бе минало спокойно. През по-голямата част от пътя Джен бе заета с размяна на съобщения по телефона, което явно много я забавляваше, но не бе споделила с Пола повода за веселието си. Единствената им тема на разговор беше спорът дали Карол Джордан е годна да се справи с предизвикателството на работата си. Пола бе защитила шефката си въпреки съмненията, които изпитваше самата тя. Но беше едно да изразява съмненията си в правилната преценка на Карол пред Дон, а съвсем друго — в разговор с Джен Шийлдс. Джен не принадлежеше към техния екип, затова и лоялността изискваше от Пола да поддържа безусловно Карол. Съзнавайки, че няма да постигне нищо, Джен бе насочила вниманието си към мобилния телефон.

Когато наближиха „Невинни прегрешения“, Джен се оживи.

— Ще бъде забавно — заяви тя. — Малко театър винаги действа освежаващо.

— Лесно ти е да говориш така — измърмори Пола. — Нали няма на теб да ти мръзне задникът по ъглите, нито пък ще ти се налага да се разправяш с разни мърляви откачалки, дето ще ти се пишат клиенти.

Джен се изкиска и каза:

— Да, права си — после бутна вратата на магазина. Вътрешността на „Невинни грехове“ не беше толкова лъскава, колкото на неговия еквивалент в Брадфийлд. Осветлението не беше толкова ярко, стоките не бяха изложени толкова демонстративно. Зад щанда стоеше жена, която вдигна поглед към тях. Беше трийсет и няколкогодишна, пъстроцветната й коса беше оформена с помощта на гел в причудливи спирали и къдрици. Колкото и да е странно, беше облечена с бежова жилетка, която би била далеч по-подходяща за солидна собственица на магазин за трикотаж. Пола предположи, че ексцентричната прическа е опит да се отклони вниманието от тъмночервения родилен белег, който загрозяваше едната страна на лицето й и създаваше впечатлението, че някой е прокарал по бузата й четка, намазана с боровинков конфитюр.

Джен се озърна, после поведе Пола към дрехите, изложени в дъното на магазина и свали от закачалката извънредно оскъдна рокля от черна изкуствена кожа.

— Слушай, момиче, знаеш ли как ще ги разбиеш, ако отидеш с това в „Рейнбоу Флеш“!

— Нямам представа — излъга Пола, опитвайки се да защити личното си пространство въпреки непоклатимата увереност на Джен Шийлдс. — Така или иначе, за довечера не е подходяща, защото отдолу не може да се прокара кабелът на микрофона.

Джен се ухили и херувимското й лице доби неестествено лукаво изражение.

— Следовател Макинтайър, под тази рокля не се носи абсолютно нищо.

Тя върна роклята на закачалката и продължи да рови. Следващото, което извади, беше аленочервена къса пола от лачена кожа.

— Ето какво ти трябва. Идеална е за Темпъл Фийлдс. На Дон Мерик ще му потекат лигите, като те види.

Пола се изкиска.

— Да не би да смяташ, че така ще ме убедиш да я купя?

Въпреки това тя взе полата и я опъна върху бедрата си, за да прецени дали ще й стане.

— Облечи я — каза Джен и посочи полата. — Добре ще е да те видя с нея, за да се убедим, че ти стои добре.

Пола изгледа хладно сержант Шийлдс.

— Няма нужда — каза тя, реагирайки остро на тенденциозното й поведение. Пресегна се и смъкна от закачалката една тясна сребриста блуза с дълбоко деколте. — Това би трябвало да завърши тоалета.

Джен повдигна вежди.

— Струва ми се, че ролята започва да ви доставя удоволствие, следовател Макинтайър.

Този път опитите на Джен да флиртува смутиха Пола. Стори й се, че долавя искрено възхищение в тона й и за първи път се запита какво ли би било, ако се види с Джен в извънработно време.

— Обичам да си върша работата както трябва — отвърна тя сухо, отхвърляйки идеята. Всеизвестно бе, че връзките с колеги не са препоръчителни. Освен това Джен Шийлдс не беше неин тип. Виж, ако Карол Джордан проявеше интерес към нея… Пола се извърна, упреквайки се, че се отвлича от задачата, която ги беше довела тук.

— Няма спор. Но може би, когато всичко приключи, ще приемеш да представиш някой и друг тоалет на частно ревю — само пред мен?

Топлият дъх на Джен се плъзна по шията на Пола.

— Наистина, Джен, досадна си като мъж.

— Можеш да ми вярваш, че ме бива повече от тях, Пола — Джен постави ръка на рамото й и се усмихна, когато Пола трепна.

— Пробните са там — тя посочи към една ниша, отделена със завеси, и отстъпи, оставяйки достатъчно място на Пола да мине, без да се отърка в нея.

Пет минути по-късно Пола се наблюдаваше в огледалото на пробната. Призна си, че дори така, както беше, без грим и подходящи обувки, и най-добрите й приятели можеха да не я разпознаят. Тя самата едва се позна. Смущаващо бе да видиш как една толкова повърхностна промяна я караше да изглежда толкова различна. Внезапен пристъп на тревога я накара да настръхне, тя се съблече припряно и с облекчение се върна към собствената си личност, нахлувайки джинсите и бялата риза. Дръпна рязко завесата, държейки дрехите на разстояние от себе си.

— Ще станат — каза тя.

Джен й подаде късо яке от изкуствена кожа, чийто цвят бе почти същият като този на полата.

— Какво ще кажеш за това, за да завършим общия ти вид? — попита тя. — Тази вечер ще е страшно студено.

Пола поклати глава.

— Джеки и Санди не са носели якета, а идеята е да приличам колкото е възможно повече на тях. Но ще ми трябват и обувки, които да отговарят на ролята ми на проститутка.

— Якето ще ти трябва — настоя Джен. — Трябва да има с какво да скриеш кабела, който ще минава по гърба ти, и издутината от предавателя.

— Не се бях сетила за това. Права си — Пола занесе покупките на касата и подаде кредитната си карта. Слава Богу, че никой от хората, на чието мнение държеше, нямаше да види месечното извлечение от банковата й сметка.

— Ама че странни неща се продават тук — възкликна Джен, оглеждайки любопитно една витрина, на която бяха изложени белезници, въжета, вериги и други подобни средства за довеждане до безпомощно състояние.

— Вкусовете на хората са различни — отбеляза нацупено жената зад щанда.

Джен я изгледа невъзмутимо.

— Очевидно.

После се извърна и добави:

— Ще те чакам отвън, Пола.

Когато Пола излезе от магазина, Джен се бе облегнала на стената и си свиваше цигара.

— Не знаех, че пушиш — отбеляза Пола.

— Само когато искам да премахна лошия вкус от устата си — отвърна Джен.

— Мислех, че всичко това те забавлява.

Джен лизна цигарената хартия и я зави умело.

— Така ли? Само се опитвах да си дам смелост, Пола — това е всичко — изражението й беше непроницаемо, но когато заговори отново, Пола реши, че никога не я е чувала да говори с толкова мек тон. — Тази вечер се излагаш на голяма опасност. Това вероятно е най-плашещата задача, която може да бъде възложена на ченге.

Пола въздъхна.

— Благодаря ти, приятелко. А пък аз тъкмо се опитвах да се убедя, че няма страшно, щом вие ще ме пазите.

Усмивката на Джен изглеждаше някак насилена.

— Ще те пазим, не се съмнявай в това. Но разбираш ли, Пола, има моменти, в които е разумно да се поуплашиш. И това е един от тях.

Денят вървеше неумолимо към своя край. В голямата стая на отдел „Убийства“ се беше натрупана истинска вавилонска кула от документи, с които Карол би трябвало да се запознае, но за тази работа имаше достатъчно други следователи. Екипите преглеждаха протоколи и доклади, записваха идеи, които трябваше да бъдат проследени, следователите отмятаха книжата, натрупали се в папките им за необработени документи, други пристигаха с нови доклади, които трябваше да бъдат преглеждани от натоварените с тази задача. Дон Мерик трябваше да пресява обработените материали и да свежда до знанието й най-важното, с което трябваше да е запозната. Огромното количество материали, които се насъбираха във връзка с подобни случаи, беше плашещо, още повече поради съзнанието, че те надали ще ги наведат на някаква идея.

Мисълта за предстоящата операция я преследваше неотстъпно, като лисица, движеща се по стъпките на плячката си. Всяко случайно хрумване за всичко, което би могло да се провали, добиваше в мислите й застрашителни размери и разравяше спомените за провала, когато самата тя работеше под прикритие. Измъчваше я и мисълта за Сам Еванс. Не можеше да си изясни дали той просто преследва евтина слава или съзнателно се опитва да подкопае авторитета й. Но и двата случая той сигурно бе успял да посее съмнението в мислите на Брандън, и то в момента, когато това можеше да й се отрази възможно най-зле. Никак не й се искаше Брандън да започне да се пита дали собственият й опит няма да се отрази отрицателно на Пола, когато тя заработи под прикритие. Карол се опитваше да пропъди отровните мисли, но не успяваше. Накрая се предаде. Щом не можеше да избяга от мисълта за миналото, най-добре щеше да бъде да застане лице в лице с нея. Взе от бюрото книгата, която й бе подарил Джонатан, и я отвори предпазливо. Нямаше особена слабост към четенето, като изключим специализираната литература, а след преживяното изнасилване съзнателно избягваше всякакви текстове, които дори отдалечено напомняха на популярни психоанализи. Но този текст звучеше различно. Независимо от съмненията си, Карол незабелязано бе увлечена от повествованието, което, въпреки съществуващите сходства със собствените й преживелици, докосваше душата й по начин, по който никой и нищо не бяха успели да я докоснат досега.

След около четиридесет страници й се наложи да остави книгата. Ръцете й трепереха и имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент. Организмът й копнееше за някаква по-силна напитка, но тя реши твърдо да не се поддава. За първи път от месеци осъзна, че след като бе изминала толкова дълго разстояние по пътя към оцеляването, не биваше да се съмнява, че в крайна сметка ще преодолее мъчителните спомени. Тази Карол Джордан, която щеше да се яви накрая на пътя, щеше да бъде може би променена, но щеше да е съхранила собствената си личност — белезите щяха да съществуват, но душата й щеше да е цяла. С пукнатини, но не и разрушена. Искаше й се Тони да беше тук, не защото имаше нужда да поговори с него, а защото знаеше, че той би забелязал промяната у нея, и би осъзнал може би началото на нейното освобождение.

Сякаш в отговор на желанието й на вратата се почука.

— Влез — каза тя и припряно скри книгата под някакви документи. Но не беше Тони. На прага застана отново Джонатан Франс, този път с наръч документи под мишница.

— Два пъти за един ден — отбеляза Карол. — Какво ли ще си помислят хората?

Появата му породи у нея идиотско задоволство — далеч по-силно, отколкото би могла да очаква.

Той седна на стола за посетители, облегна се назад и изпъна дългите си крака.

— Колкото и да обичам да те виждам, в случая визитата ми е чисто служебна — заяви той. — Имам новини за теб.

Изглеждаше извънредно доволен от себе си, като куче, стиснало в зъби добре олигавения вестник, убедено, че ще зарадва с него господаря си.

Оживлението на Карол нарасна. Колкото и да се радваше да види Джонатан по лични съображения, това нейно желание не можеше да бъде по-силно от професионалния й интерес.

— Успя ли да идентифицираш мястото?

Той кимна.

— Още щом видях снимката, ми се стори, че познавам мястото, макар да не можех да го локализирам с абсолютна точност. Но когато увеличих детайлите на компютъра си, го разпознах с абсолютна сигурност — той отвори папката, извади оттам две разпечатки от снимки на части от скали, и ги подаде на Карол.

Тя ги загледа неразбиращо. Доколкото можеше да прецени, това бяха просто две скални плочи, сиви със слаб червеникав оттенък, нашарени с нещо като бледосиви петънца и засъхнали струйки.

— Какво е това, което ми показваш? — попита тя и незабавно съжали за въпроса си. Прекалено добре познаваше опасността от това да предложиш на експерт да обяснява нещо по специалността си.

— Това нещо се нарича „строматактит“ — започна незабавно Джонатан. — Това е една от неразрешените загадки на девонския период. Казано на разбираем език, това тук е кухина с плоско дъно и неравен таван, изпълнена с фиброзни калцитни образувания. Ако използваме геологическа терминология, това е автохтонична формация, възникнала в резултат на частичното отцеждане на невкаменения утаечен пласт. Съществуват различни мнения относно това как е възникнала тази формация и какво точно представлява. Забелязваш ли, че наподобява текстурата на коралов риф? Според някои геолози това е резултат от натрупване на коралови организми, така наречените строматопороиди. Пролуките са били изпълнени с вода, а впоследствие, под въздействие на налягането на други пластове, се е сформирал строматактитът. Други пък смятат, че това са останки от мекотъканни организми, като например сюнгери. Трети ги считат за плод на натрупването на морски водорасли или цианобактерии — той се усмихна доволно. — А пък вярващите настояват, че тези пластове са изплавали от дълбините на световното море по времето на Ной и Потопа.

— Всичко това звучи много увлекателно, но… — Карол се опита да постигне заинтригувано, но и озадачено изражение.

— Знам, знам, искаш да прескоча професионалното встъпление, нали? — отвърна със съжаление Джонатан. — Добре. И така, тези формации се срещат във варовикови скали, някои особено забележителни образци от тях — в Пийк Дистрикт. Обикновено са групирани в струпвания — а в Уайт Пийк има места, където на нещастните любители на камънак като мен направо им потичат лигите. Когато видях увеличените снимки, прецених, че мога да идентифицирам съвсем точно мястото, но ми се искаше все пак да се уверя. Затова, когато си тръгнах оттук тази сутрин, потеглих натам. Оказа се, че съм прав. Това е варовикова скална формация на един издаден хребет близо до Чи Дейл.

Карол не можеше да прикрие вълнението си.

— Идентифицирал си мястото със сигурност?

Джонатан кимна.

— Отликите са много характерни…

Така и не се разбра какво искаше да каже по-нататък, защото думите му бяха прекъснати от рязкото отваряне на вратата. Тони заговори с влизането си, очевидно без да осъзнае, че Карол не е сама.

— Карол, мисля, че той работи в Темпъл Фийлдс. Може да е охранител или бияч в някой от нощните клубове.

— Тони — започна Карол предупредително, сочейки с глава Джонатан, който бе останал полускрит зад отворената врата.

Тони се обърна. Когато проговори, тонът му беше съвсем дружелюбен, но оживлението се бе изпарило от чертите му.

— О, извинявай. Не знаех… ще намина пак по-късно.

По реакцията му Карол разбра, че е видял нещо предната вечер. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че няма да чуе от него никакъв намек за това — поне не тук и сега. А най-вероятно — никога, ако се вземеше предвид способността му да избягва в живота си всичко, свързано с чувства.

— Няма проблем — отвърна тя. — Можеш да останеш. Това е доктор Джонатан Франс, геолог. Джонатан, това е доктор Тони Хил.

Джонатан стана, за да се ръкува с Тони, извисявайки се доста над главата му.

— Тони е специалист по клинична психология. Често работим заедно.

— Значи геолог — отбеляза Тони, отдалечавайки се бързо от Джонатан и разполагайки се на бюрото на Карол. Тя имаше чувството, че ходът му бе умишлен — заставайки до нея, подчертаваше съществуващата между тях близост, поставяше Джонатан в позицията на външен човек. — Сигурно е много успокояващо да работиш с толкова бавноподвижни неща като тектонични плочи например.

Джонатан се отпусна отново на стола.

— Поне ме подтиква да излизам на открито.

Тони се усмихна.

— Същото казват и някои от моите пациенти за психическите си смущения.

Джонатан беше леко озадачен — не можеше да прецени дали Тони наистина се държи пренебрежително.

— Тези, които страдат от агорафобия, надали влизат в това число — отвърна той.

Тони отчете точната му реакция. Но преди да хвърли ново предизвикателство, Карол се намеси.

— Джонатан е идентифицирал мястото, на което е бил заснет Тим Голдинг.

Професионалните инстинкти на Тони се събудиха.

— Наистина ли? — попита той. — Кажете ми нещо повече.

— Както обяснявах в момента, в който влязохте, геологическите характеристики на фона са лесни за разпознаване. Посещавал съм това място много пъти във връзка с работата си. Изключително впечатляващ образец на строматактит.

— Що за място е това? — попита Тони. — Много ли е пусто или оттам минават често туристи?

Джонатан извади друга разпечатка от папката си.

— Тук съм заснел тази част от картата, която ни интересува — той постави листа на бюрото и се приведе напред, за да илюстрира обясненията си. — Това е Чи Дейл. Варовикова долина край река Уай — той проследи с пръст виещата се лента на реката по картата. — Както виждате, тук надолу към долината слиза туристическа пътека. Тя е доста популярна — всъщност толкова, че от организацията за поддръжка на националните паркове са поставили камъни за преминаване там, където реката излиза от бреговете си и залива пътеката — дългият му пръст посочи едно място на картата. — Това петънце тук е долинката Суиндейл. Входът към долинката е тесен и лесно може да остане незабелязан. Но след като се мине през пролома, долината се разширява и започва да се издига в продължение на около четвърт миля. През нея няма истинска пътека, и аз съм почти сигурен, че деветдесет и девет процента от туристите, минаващи оттам, изобщо не я забелязват.

— И там се намира въпросното строма… как му беше името? — попита Тони.

— Да. На половин път към най-високата част, отляво — отвърна Джонатан.

— Значи мястото е доста изолирано? Не е от местата, които човек би избрал за пикник?

Джонатан поклати глава.

— Не, освен ако някой няма подчертана слабост към кал, бодливи къпини и липса на всякаква гледка. Това е една от особеностите на Пийк Дистрикт — там има много скрити места. По празниците около четвърт милион души кръстосват областта, и все пак си остават места, на които може направо да се изгубиш.

— Какви са при това положение хората, които биха избрали да отидат там? — попита Карол.

— На първо място геолози — професионалисти и любители. Веднъж видях наблизо трима катерачи, но там няма кой знае какви стръмнини, и изобщо доста наблизо има далеч по-интересни за алпинисти маршрути. И това е, кажи-речи, всичко. Нали ви казах, мястото не е особено живописно.

— Следователно човекът, който е отвел там Тим Голдинг, е можел да бъде почти сигурен, че никой няма да го обезпокои — каза замислено Тони. — Което пък означава, че местността му е позната — той вдигна очи. — Докъде може да се стигне с кола, ако човек тръгне натам?

— На около миля разстояние от това място има паркинг, при старата гара до Милърс Дейл.

— Доста път би трябвало да измине пеш, при това със съпротивляваща се жертва — отбеляза тихо Тони. — Питам се дали има някакъв начин да се разбере по кое време на деня е направена снимката.

Джонатан извади първата разпечатка от папката.

— Зависи от годишното време. Кога е изчезнало момчето?

— Втората седмица на август — отговори Карол, без да й се налага да проверява.

Джонатан оглеждаше снимката.

— Тази част на долината гледа на изток. Като се вземе предвид, че трябва да мине време, докато слънцето се изкачи достатъчно високо, за да прехвърли скалата отсреща, бих казал, че снимката е направена към девет-десет часа сутринта.

Тони стана рязко и притисна длани от двете страни на челото си, сякаш внезапно го беше заболяла глава.

— Вземи пълен екип за оглед на местопрестъпление със себе си, когато тръгнеш натам, Карол. Това, което ще намерите, вероятно е гроб. А може би и два.

— Мислиш, че и Гай може да е там?

Тони отпусна ръце.

— Ако говорим от гледна точка на вероятности, да. Най-убедителна е версията, според която Тим и Гай са отвлечени от един и същи човек — и двамата го знаем. След като е толкова самоуверен, че е разпространил тази снимка, аз бих казал, че сигурно вече веднъж е убивал там.

Карол забеляза ужасената физиономия на Джонатан. Много лесно бе да се забрави как ужасите, които ченгетата бяха свикнали да приемат като част от ежедневието си, разстройваха незапознатите с работата им хора. Тези, които не бяха преки участници в тяхната ежедневна битка с хаоса, нямаха никаква защита срещу сцени от жестоката действителност, каквито те двамата с Тони бяха виждали вече безброй пъти.

— Рано е още да се прецени — каза тя, съзнавайки в сърцето си, че Тони е прав.

Тони се извърна рязко. Лицето му беше посивяло и измъчено. Без да обръща внимание на Джонатан, той опря юмруци на бюрото на Карол и впери очи в нейните.

— Той трябва да е стигнал до паркинга малко след зазоряване. Почти съм сигурен, че Тим е бил упоен — достатъчно, за да бъде замаян и податлив, да не се съпротивлява. Но при това положение трябва да е минало доста време, докато стигнат до Суиндейл. А после… после е свършил това, за което е отишъл там. Дори не е бързал, направил е и трофейни снимки. И какво е направил след това? Не би поел риска да се върне обратно по известна туристическа пътека с дете в такова състояние на ръцете си. Убил го е, Карол. Убил го е и е закопал тялото на същото място. Плитък гроб — под бодливите къпини, които спомена Джонатан — притвори очи и измърмори нещо, което Карол не успя да чуе.

— Какво каза?

— Казах, че сега поне ще можем да го приберем у дома.

Настана дълго мълчание. Лицето на Джонатан изглеждаше внезапно състарено, очите му бяха присвити, сякаш за да не вижда картината, породена от обясненията на Тони. „Много му дойде“, каза си Карол, покашля се и отбеляза:

— Не можем да бъде сигурни в нищо, преди да сме отишли там — бутна стола си назад и стана.

— Джонатан, днес вече не можем да направим нищо, вече се смрачава. Но се налага да реагираме колкото е възможно по-бързо в съответствие със сведенията, получени от теб. Знам, че отнемаме прекалено много от времето ти, но все пак — възможно ли е да отведеш някои от подчинените ми до Суиндейл утре сутрин и да им покажеш мястото, където е била направена снимката?

Очите му се разшириха — очевидно още не можеше да преработи това, което бе чул току-що.

— Аз… ами не знам — отвърна той.

— Не е необходимо да оставаш с тях — каза меко Карол. Застана до него и постави ръка на рамото му. — Просто ги завеждаш до мястото и показваш геологическата формация, която присъства на снимката. После можеш да си вървиш, обещавам ти.

— Ти ще бъдеш ли там? — говореше спокойно, но тя долови молбата, която се криеше във въпроса му. Не искаше от нея кой знае какво, особено ако се вземеше предвид какво бе направил самият той за нея.

— Не мога да обещая — отвърна тя. — В момента съм насред друго много важно разследване. Всичко зависи от това какво ще се случи тази вечер. Ако се стигне до арест, ще се наложи да остана тук. Но в противен случай… да, ще дойда. Ако дойдеш отново тук утре към осем сутринта, ще уредим някак нещата.

Той кимна, разбрал по тона й, че трябва да си върви, и стана.

— Благодаря, Карол.

— Ние би трябвало да ти благодарим, Джонатан. Това е първата ни истинска следа от изчезването на Тим насам. Ако успеем да го върнем на семейството му, и те ще дължат това на теб — тя го потупа по ръката и допълни: — Ще се видим утре.

Джонатан спря на вратата и успя да се усмихне едва доловимо.

— Приятно ми беше да се запознаем, доктор Хил.

Тони кимна в отговор. Когато вратата се затвори зад Джонатан, той отбеляза:

— Не помня вече колко пъти съм чувал тази лъжа.

Карол поклати глава и отбеляза с приятелско примирение:

— Крайно време е да се научиш да не плашиш хората.

— Винаги ме е бивало да забърквам каши — отвърна той.

— Би ли могъл да дойдеш и ти, за да хвърлиш един поглед на мястото, за в случай, че открием това, което според теб ще открием? — попита Карол.

— Щом мислиш, че това ще е от полза.

— Благодаря — тя се поколеба за миг, питайки се дали да засегне темата за Ейдън Харт и как точно да го направи.

— Е, как върви работата ти? — попита той и седна отново на бюрото й. Докато се настаняваше, бутна неволно един куп хартия и видя книгата на Алис Себолд отдолу. Взе я и се намръщи.

— Четеш ли я?

— Не, използвам я за преспапие — сопна се тя. — Ти как мислиш?

Той повдигна вежди.

— Мисля, че може да ти е от полза.

— Чел ли си я?

— Карол, предполагам, че съм чел почти всички по-сериозни книги, в които се говори за изнасилване — тя отвори уста да каже нещо, но той вдигна пръст, за да я възпре. — Не, не съм го правил заради теб, а заради изискванията на работата ми.

— Е, след като си толкова уверен, че тази книга ще ми бъде от полза, защо не си ми я препоръчал? — Карол съзнаваше, че говори прекалено нападателно, но й беше все едно.

— А нима ти би се вслушала в съвета ми? — отвърна Тони меко. — Не ти ли се струва, че по-скоро щеше да ми кажеш да се разкарам и да те оставя да се справиш така, както сама решиш?

— Донесе ми я Джонатан — каза тя направо. — Него не го беше страх, че ще му кажат да се разкара.

Тони бавно отметна глава назад, сякаш за да избегне удар.

— Ти си казала на Джонатан.

„Веднага обърна темата“, каза си Карол с горчивина.

— Да, казах на Джонатан.

Тони кимна.

— Вероятно ти е било по-лесно с него — за теб той е нов човек, отношенията ви нямат предистория. Съжалявам, Карол. Ако можех да се надявам, че ще приемеш съвета ми, и аз щях да ти я предложа. Преценката ми е била неточна — неочаквано той стана. — Така, а сега аз си тръгвам.

— Няма ли да дойдеш на брифинга?

Той поклати глава.

— А няма ли поне да обсъдиш операцията с Пола?

— Какъв е смисълът? — възрази той. — Това не е моя работа, а твоя.

— Би могъл да ни дадеш някакви упътвания.

— Нали получи упътванията ми за днес. Смятам, че убиецът работи в Темпъл Фийлдс. Предполагам, че е охранител, а може и да работи в общинските служби за контрол на движението. Засега не мога да ви предложа нищо друго — той вдигна ръка и постави длан на предната част на рамото й.

Тя почувства, че я обзема паника — сякаш някой бе стиснал в юмрук дробовете й и изстискваше от тях въздуха.

— Би могъл да помогнеш на Пола.

— Надали, Карол. Ти нямаш нужда от мен за това. Това е задача за ченгета, не за психолози. Няма нищо по-убедително от личния опит, а никой няма по-суров и тежък личен опит в работата под прикритие от теб. Наистина не съм ти необходим.

Пола откри Дон Мерик седнал пред чаша чай в стола на полицейския участък. Тя се разположи на стола срещу него и огледа мрачното му лице.

— С това изражение можеш да удариш Ийори в земята — отбеляза тя.

— Получих писмо от адвоката на Линди — изпратено е тук, на служебния ми адрес. Тя иска развод.

— Не си губи времето, а?

Мерик въздъхна.

— Но всъщност е права. И двамата съзнаваме дълбоко в себе си, че между нас всичко е свършено. Уж мъжете били по-сурови в отношенията си, но когато нещата опрат до раздяла и започване на нов живот, вие, жените, сте направо безмилостни.

— Не всички — отвърна Пола, мислейки за премеждията в собственото си минало. През последните шест години бе имала две връзки, и в двете се бе вкопчвала упорито дълго след като очевидно бяха изчерпани. И двата случая й напомняха някакво стихотворение, което бе чела — в него се казваше, че любовта е като хвърчило, което не искаш да пуснеш да лети, докато не ти намерят нещо друго, с което да се занимаваш. Не й беше приятно да наблюдава как непримиримостта на Линди се отразяваше на Мерик, но от друга страна се възхищаваше на способността на съпругата му да бъде категорична в решението си за раздяла.

Мерик беше прекалено погълнат от собствените си неприятности, за да долови съжалението в гласа на Пола.

— Поне, когато уредим документално отношенията си, ще знам кога и за колко време ще мога да виждам момчетата — каза той. — Разбира се, ако доживея да видя някога почивни дни.

— Ако тази вечер имаме късмет, после нещата ще се поуспокоят — каза Пола, опитвайки се да не мисли в какво точно ще се изразява този „късмет“ за нея.

Думите й най-сетне предизвикаха реакция. Мерик вдигна глава, а в тъжния му поглед проблесна искра на интерес.

— Как приемаш това, което трябва да направиш довечера? — попита той.

Пола започна да усуква с пръст един кичур от косата си.

— Малко съм притеснена — призна тя.

— Нищо лошо не може да ти се случи — опита се да я успокои Мерик.

— Така ли? Също както нищо лошо не се случи на теб, когато преследваше Обратния убиец? — попита иронично Пола. По онова време тя работеше като стажант, встрани от центъра на събитията, но все още живо си спомняте тюрбана от бинтове, с който бе увенчана главата на Мерик след случая, когато пропадна неговото прикритие.

Мерик бе видимо смутен.

— Онова се случи по моя вина — възрази той. — Аз се набутах между шамарите. Бях си въобразил, че владея положението, а се оказа, че греша. Затова си вземи поука от моите грешки и не поемай излишни рискове, не разчитай на чист късмет. Ако изпиташ и най-малкото съмнение, зарежи всичко. По-добре да изгубим тази възможност да заловим убиеца, отколкото нещо да се случи с теб.

Очевидно искрената му загриженост смути леко Пола и тя каза:

— Всъщност вярвам, че няма основание да се боя, че ще ми се случи нещо. Уверена съм, че безопасността ми е осигурена. Направо казано, след всичко, което е преживяла Джордан, тя надали ще допусне и най-малката пролука в сигурността. По-скоро се опасявам, че ще се престарае и ще подплаши убиеца.

— Но какво те тревожи тогава? Защото виждам, че нещо те безпокои.

— Вероятно ще ти прозвучи като пълна идиотщина — отвърна Пола. — Работата е там, че се опасявам дали ще успея да изиграя ролята. Мисля, че нямам подходящо въображение за тази работа.

Мерик се намръщи.

— Не съм убеден, че те разбирам.

— Аз съм ченге до мозъка на костите, Дон. Виждам света в черно и бяло. Не го разбирам този номер със съпреживяването, за който Тони Хил опява постоянно. Аз не залавям престъпници, защото успявам да се вживея в тяхното мислене. Залавям ги, защото са тъпи, а аз съм по-умна от тях. Залавям ги, защото съм на страната на закона, а те не са. Е, как тогава жена като мен ще се паркира на уличния ъгъл и ще успее да убеди някакъв шибан психопат, че е уличница?

Мерик явно се опитваше да намери отговор.

— Ами нали ще си облечена като такава?

— Да, така ще съм облечена — отвърна с досада Пола. — Сержант Шийлдс е майстор в избора на крещящи парцалки. Но се чувствам като хлапе, което се маскира. Нали знаеш, когато отиваш някъде вечер, понякога решаваш да облечеш нещо, което не е съвсем в стила ти, и си казваш: „Е, чудесно, тази вечер ще бъда различна“.

Мерик я гледаше, като че ли тя му говореше на латински.

— Не съм преживявал нищо подобно.

— Можеш да ми вярваш, така е. Но когато навлека тези парцали, единственото нещо, което ми идва на ум, е, че не искам да бъда такава. Разбираш ли, не се страхувам, че вие ще се издъните. Страх ме е да не би аз да проваля операцията.

Карол откри Джон Брандън в залата за пресконференции, потънал в разговор с един от служителите, които отговаряха за връзките с обществеността. Брандън вдигна глава, когато тя влезе, и й кимна за поздрав.

— Карол, тъкмо говорехме за Тим Голдинг и Гай Льофевр. Обадили са се от един неделен таблоид. Имали намерение да направят нов обзор на случаите в края на тази седмица — той въздъхна. — Ако ги слуша човек, ще рече, че през цялото това време сме си въртели палците.

Карол се усмихна насилено.

— Може би скоро ще имам за вас новини по този въпрос, сър — и тя изложи накратко сведенията, получени от Джонатан.

Мрачното лице на Брандън просия.

— Но това са чудесни новини, Карол! Чия беше идеята да се консултирате с геолог?

— Моя, сър — през ум не й минаваше да скромничи и да се отрича от единственото си добро постижение от доста време насам.

— Чудесно, браво. Не пропускай да ме държиш в течение, ако има някакво развитие. Както и колегите от връзки с обществеността — той стана.

— Удобно ли е да поговорим, сър? — каза Карол и го придърпа настрани.

Брандън повдигна едната си вежда.

— Казвай.

— Доколкото разбирам, следовател Еванс ви е казал, че си е позволил да провежда проследяване на доктор Ейдън Харт, без да има пълномощия за това?

Брандън изправи рамене.

— Така е. И държа да ти кажа, че съм много изненадан от решението ти да не се занимаваш повече с този аспект на следствието. Не може да се твърди, че в случая с убийствата на проститутките има изобилие от заподозрени. Знам, че Харт работи с Тони, но…

— Това няма нищо общо с решението ми, сър — прекъсна го Карол. — Елиминирах доктор Харт, защото има неоспоримо алиби за времето, когато според съдебномедицинската експертиза е била убита Санди Фостър.

Брандън поклати глава.

— Това не е достатъчен аргумент, Карол. И двамата знаем, че часът на смъртта е доста разтегливо понятие.

— Независимо от това разликите във времето са такива, че е изключено да бъде заподозрян. Тя се е качила в колата му в осем и половина. Необходими са били няколко минути, за да стигнат до стаята й в хотела. После е трябвало да я завърже и да й нанесе тези ужасяващи рани, а после по някакъв начин да прекоси почти целия град с колата, и в девет вече да е в ресторанта без каквито и да било следи от кръв по себе си. Това е абсолютно невъзможно, сър, независимо от това, че някакъв бръмбар е влязъл в главата на Сам Еванс.

Брандън се намръщи.

— В такъв случай, главен инспектор Джордан, мога само да ви препоръчам да контролирате по-строго подчинените си. А сега ви оставям, защото съм убеден, че имате достатъчно работа във връзка с подготовката за тази вечер. — И той излезе, оставяйки Карол наскърбена от несправедливостта на последната му забележка. Възможно ли бе да е грешила в преценката си за Брандън? Сега, когато бе принуден да работи под натиск отгоре, той като че ли не се различаваше особено от хората, които я бяха оставили на произвола на съдбата преди. Едно беше сигурно — когато работата по тези случаи приключеше, в екипа за особено тежки престъпления щеше да има промени. Но засега се налагаше да преглътне оскърблението и да се заеме с работата си.

Карол разбираше напълно разочарованието, изписано по лицата на Кевин Матюс и Сам Еванс. Тази вечер се очакваше да бъде първият случай от началото на работата им в предполагаемо елитния екип, когато щяха да се докоснат до истинско, напрегнато действие, а Карол ги изключи от състава, за да можели да си починат добре през нощта. Но ако Тони бе прав за зловещите находки, които ги очакваха в Суиндейл, тя държеше да няма опасност хората, натоварени с търсенето там, да пропуснат важна улика поради преумора. Не биваше да се допуска важни следи да им се изплъзнат, защото наблюдателността на следователите е занижена поради напрегнатата работа през нощта, или пък поради прекалена еуфория, ако са успели да се доберат до реален резултат в паралелно течащото следствие.

Беше й ясно, че когато ги повика, те очакваха да им възложи някаква специална задача във връзка с охраната на агента под прикритие. Бяха оживени и нетърпеливи като хлапета пред купон в събота вечер. Беше се опитала да им поднесе възможно най-тактично неприятната вест, но нямаше как да подслади горчилката. И двамата искаха да бъдат тази вечер по улиците — рамо до рамо с колегите си, а не завити презглава в леглата си, за да са отморени за утрешната задача, независимо от това колко отговорна можеше да се окаже тя. Независимо от това, че всички отчаяно искаха да разберат най-сетне какво се е случило с Тим Голдинг и Гай Льофевр, в крайна сметка това, което всяко ченге би предпочело, бе да бъде там, където се иска действие. А довечера Темпъл Фийлдс щеше да отговаря на това изискване.

— Нали за тази операция ни бяха необходими всички служители, които успеем да мобилизираме — бе възразил Еванс още преди тя да успее да им обясни съображенията си.

— Не се съмнявам в твоята готовност да участваш, Сам — отвърна тя, опитвайки се да не допусне личното й отношение да повлияе на реакцията й на неговия отговор, който граничеше с неподчинение. — Но тук аз съм човекът, който определя приоритетите. А моето мнение е, че необходимостта да открием какво се е случило с Тим Голдинг не отстъпва ни най-малко по важност на необходимостта да заловим убиеца на Санди Фостър и Джеки Майал, преди да е извършил ново убийство.

— Дори ако това би означавало да изложите агента под прикритие на по-голям риск? — като че ли сега, след като вече веднъж бе злословил за нея пред Джон Брандън, Еванс развиваше вкус към подкопаване на авторитета й. Налагаше се тя да пресече тази негова склонност още в корена, в противен случай тя щеше да започне да й създава проблеми и при работата с останалите подчинени.

— Можете да ми вярвате, следовател Еванс, че вашето отсъствие няма да увеличи и на йота риска за следовател Макинтайър. Не сте толкова изключителен, че да бъдете незаменим. За тази вечер разполагам с пълен състав. Това, от което се нуждая, е увереност, че и на утрешната задача ще бъде отделено същото внимание.

Гласът на Карол беше студен и режеше като ледена висулка. Еванс впери поглед в обувките си и измърмори нещо, което тя реши да приеме като извинение.

— Каква е програмата за утре, шефе? — намеси се Кевин, който съжали колегата си и реши да отклони темата, за да няма Карол повод за раздразнение.

— Доктор Франс, геологът, счита, че е успял да идентифицира мястото, където е направена снимката на Тим. Става дума за изолирана, но не много отдалечена долина между възвишенията в Дербишър. Според доктор Хил съществува сериозна възможност Тим да е бил убит на това място, и тялото му също да е скрито там. Нали сега ви е ясно, че не ви изпращам на разходка сред природата. Възможно е да се окаже, че това е най-значителното развитие и в двата случая дотук. Заминавате с пълен състав специалисти по оглед на местопрестъпления, и трябва да разглеждате мястото именно като местопрестъпление. Необходимо е там да присъстват следователи с вашия чин и опит, за да не рискуваме да пропуснем нещо, което би ни подсказало какво се е случило с Тим и кой е виновникът за това.

— Колегите от местната полиция наясно ли са, че ще работим в техния район? — попита Кевин.

— Да, разговарях с тях. При Стейси са данните на двама от следователите, с които трябва да се свържете, ако откриете нещо — тя стана. — Разбирам разочарованието ви, че няма да участвате в операцията тази вечер, но избрах вас двамата именно защото съм уверена в способностите ви и знам, че ако нещо може да бъде открито в Суиндейл, вие ще го откриете. Затова си починете добре тази нощ, а утре докажете, че увереността ми е основателна.

Двамата излязоха мълчаливо един след друг, а Карол ги изпрати унило с поглед.

„Губиш контрол“, каза си тя, опитвайки се да не се поддава на паниката. „Губиш контрол и те знаят на какво се дължи това“.

Правилата се промениха. Този път всичко ще бъде различно, защото Гласът каза така. Той не създава правилата — само ги спазва. И ако те са се променили, за това сигурно си има причина. Това, че не знае каква е тази причина, не го смущава. Съзнава, че дори да я знаеше, надали би я разбрал. Но Гласът разбира — затова той е убеден, че макар нещата този път да са различни, всичко ще бъде наред.

Именно защото ще бъде различно, защото той трябва да запамети нови неща, този път Гласът му дава по-дълъг срок за подготовка. Той трябва да научи нов сценарий, да е сигурен, че няма да забрави нищо от новите инструкции. Получи дори ново яке, за да изглежда по-различно.

Има смътното чувство, че тези промени говорят за наличието на опасност. Ще му се наложи да поема по-големи рискове — нещо, което би го уплашило, ако не беше Гласът, който му вдъхва увереност. Затова тази вечер той ще си остане у дома, за да се подготви, така че да знае точно какво трябва да прави, без да трябва да се замисля. Запалил си е един джойнт — качествена стока, която пазеше за специални случаи.

Думите постепенно нахлуват в съзнанието му, пораждат усещане за топлота и сигурност, и той знае, че е имал основание да запали джойнта. Трудно би могъл да подбере случай, по-специален от сегашния.

Тони седеше в кръга от светлина, хвърлян от настолната му лампа в кабинета си в „Брадфийлд Мур“. Както повечето вещи тук, лампата не е била кой знае колко качествена и като нова, а сега това време отдавна бе минало. Единствените две позиции, в които можеше да се фиксира, бяха или прекалено високо, или прекалено ниско, за да бъде удобна за работа. Но тъкмо сега Тони не обръщаше никакво внимание на заобикалящата го среда.

Убиецът продължаваше да му убягва. Оставаше си само един безтелесен глас, който Тони не можеше да долови, но явно бе способен да дърпа конците. И сега Тони продължаваше да няма по-ясна представа от личността на убиеца, отколкото имаше сутринта след убийството на Санди Фостър, когато бе разговарял с Карол за насилието, убийството и стремежа към надмощие.

Бе се опитал да поговори отново с Дерек Тайлър, но Тайлър бе отказал да напусне собствената си стая. Когато Тони отиде при него, Тайлър се сви на кълбо в леглото си и се обърна с лице към стената. Поведението му беше недвусмислено. Затова Тони се върна в кабинета си и се зае да чете отново досието по случая, което Карол най-сетне му бе пратила. Тя беше права. Не можеше да има и най-малко съмнение в компетентността на съдебномедицинската експертиза и последвалата присъда. Освен ако се предположеше, че Тайлър има близнак с абсолютно същите ДНК-показатели. Но нямаше никакви данни Тайлър да има някакви роднини, да не говорим пък за близнаци.

— Какво те привлича в това? — каза той, облегна се назад и впери очи в тавана. — Какво привлекателно има в това да повториш чуждо престъпление?

Почти бе готов да се усъмни в това, което досега бе приемал за едно от малкото сигурни неща в професията му: че няма двама души с абсолютно еднакви реакции на определени стимули, когато става дума за убийство по сексуални подбуди. Ами ако тъкмо този случай се окажеше изключението, което потвърждава правилото?

Навремето беше присъствал на една конференция на специалисти по съдебна медицина — тогава традиционното слово след официалната вечеря държа един известен писател на криминални романи. Спомняше си как той се бе облегнал небрежно на катедрата, а мекият му уелски акцент придаваше на думите му неоснователна мекота и безобидност. Тони нямаше таланта на Карол да си спомня дословно разговори, но помнеше основните положения на речта, защото те съвпадаха напълно с неговите виждания. Писателят коментираше един въпрос, който често му бил отправян от читатели: не се ли тревожел, че някой може да открадне родените във въображението му престъпления и да ги превърне в истински? Той заяви, че такива безпокойства не смущавали съня му по две причини. Първо, вероятността действително лице да има абсолютно същите мотиви, подтикнали към убийство героите на романите му, беше практически несъществуваща. А дори да се стигнеше до такова невероятно съвпадение, писателят пак не би имал вина. Защото лицето, извършило престъплението, не може да е нямало предразположение към такова действие — да се обвинява писателят, че убиецът е копирал съчинено от него убийство би било равностойно на това да обвиняваш кухненския нож, с който е била намушкана съпругата по време на семеен скандал.

Ами ако се окажеше, че те грешат — и писателят, и Тони? Ако се окажеше, че абсолютното съвпадение на фантазиите на двама убийци не е толкова невероятно, колкото са считали досега той и колегите му? Ами ако престъпленията на Дерек Тайлър бяха засегнали чувствителна струна у някого и той е осъзнал, че единственият начин да осъществи фантазиите си е да повтори буквално същото, което се припокрива напълно с образите в неговото съзнание?

Подобни представи му се струваха пресилени, а ако се опиташе да ги сподели с колеги, биха предизвикали само насмешка. Отсега си представяше присмехулното изражение на Ейдън Харт, който сигурно щеше да реши, че Тони Хил вече е откачил напълно.

Но проблемът не беше в това — такава хипотеза пак не обясняваше нищо. Защото Тайлър бе направил самопризнания, защото резултатите от съдебномедицинската експертиза се считаха за необорими и той бе приеман за луд, а не за злодей, подробностите около неговите престъпления така и не бяха изнесени публично, в съдебен процес при открити врати. Някои особености на извършените от него убийства не бяха обществено достояние — известни бяха само на самия Тайлър, на полицията, на съдебните обвинители и защитници, както и на хората, поели психиатричния надзор над престъпника, сред които беше и самият Тони. И макар да не бе напълно изключено някой от изредените да е проявил престъпни наклонности, идеята надали щеше да намери подкрепа от страна на Карол или Брандън.

Така погледнато, и самият Тони не бе склонен да я поддържа. Опиташе ли се да я превърне в хипотеза, ставаше съвсем очевидно доколко тя не отговаря на фактите.

Той издърпа стола си назад, така че да излезе от светлината, и облегна глава на пълните с книги лавици зад себе си. Наистина ли беше изгубил усета си? Дали не се дължеше на това, че е бил дълго време извън играта? Може би вече не се различаваше от онези идиоти, които работеха единствено в името на саморекламата и създаваха лошо име на психологическото профилиране?

Тази мисъл го плашеше. Ако вече не бе способен да върши единственото, което бе убеден, че умее да върши добре, какво му оставаше тогава? Не можеше да се утешава дори с мисълта, че ще прилага професионалните си умения, за да помогне на Карол. Намерил се беше някакъв мъж, който може и да си прекарваше дните в гледане на камъни, но бе успял да прозре поне отчасти от какво се нуждаеше тя и да й го предложи.

Позволи си да тъне в самосъжаление още няколко минути, после се изправи рязко на стола.

— Жалки терзания — каза той на глас. — Отблъскваща картина.

При това самосъжалението го караше да се държи по начин, от който нямаше основание да се гордее. Беше обърнал гръб на тазвечерната операция не защото вярваше искрено, че не би могъл да бъде от полза, а поради някаква смесица от обида и мъчително съзнание, че се е провалил. Беше изневерил на себе си — и което бе по-важно, не бе изпълнил задълженията си по отношение на Пола Макинтайър. А това бе нещо, което Карол би му простила много по-трудно, отколкото ролята, която бе изиграл в историята на нейното нещастие.

— О, дявол да го вземе — изръмжа Тони, стана и отиде да вземе палтото си. Време беше да сложи край на мъчителните самосъзерцания. Може би още не беше късно да се намеси, за да не допусне нещо наистина много лошо да сполети Пола Макинтайър.

Карол проследи с поглед хората, които се изнизваха един по един от залата, където бе проведен брифинга. Гласовете им се преплитаха в приглушено бръмчене. Беше успяла да събере трийсет и няколко мъже и жени, които трябваше да осигуряват безопасността на Пола по време на пребиваването й в света на убиеца. Повечето от тях щяха да обикалят улиците в цивилни дрехи, опитвайки се да се смесят с обичайната тълпа, изпълваща Темпъл Фийлдс. Някои щяха да седят в коли, паркирани в непосредствена близост до главната улица на квартала — те нямаше да наблюдават директно Пола, но щяха да бъдат в постоянна връзка с микробуса, осъществяващ наблюдението. Други пък щяха да заемат стратегически позиции на изходните пунктове от плетеницата тесни странични улички, за да отрежат всякакви възможности за бягство на престъпника. Самата Карол щеше да бъде в микробуса заедно с Дон Мерик, Стейси Чен, Джен Шийлдс и двама специалисти, които щяха да контролират апаратурата. Всички те щяха да следят мониторите, които предаваха заснетото от камерите за наблюдение, да се вслушват във всеки звук, идващ от микрофона, прикрепен под дрехите на Пола.

Карол се опитваше да повярва в успешния изход на операцията. Вярваше, че е осигурила максимално възможното покритие — присъствието на повече цивилни полицаи в квартала щеше да се набива на очи. Тя знаеше, че убийците нерядко са така чувствителни по отношение на територията, която познават добре и избират за сцена на престъпленията си, че веднага долавят всяко смущение в обичайната атмосфера. Това бе едно от нещата, които беше научила от Тони през годините. Тъкмо днес следобед способностите му биха били от полза. Не че тя се съмняваше в умението си да организира такава важна операция — по-скоро би предпочела да чуе още едно компетентно мнение за плановете си. Имаше нужда от Тони, защото той можеше да гледа с очите на преследвания, а не на преследвача. Пола щеше да бъде плячката; Карол не искаше тя да се превърне в жертвен агнец, но не искаше и вълкът да подуши опасност и да се подплаши.

Каза си, че Тони се държи странно. Като се има предвид колко загрижен беше за нея от момента, в който тя дойде отново на работа в Брадфийлд, тя бе очаквала, че тъкмо тази вечер няма да се отдели от нея. Трудно бе да не интерпретира поведението му като своеобразен укор.

Всички вече бяха излезли. Карол хвърли последен поглед на таблата, изпълнени с описания на оперативната стратегия. Време беше да отиде при Пола, за да й вдъхне увереност.

Тя откри младата следователка и Джен Шийлдс в кабинета си. Пола беше нагиздена, оборудвана и в пълна бойна готовност. Изглеждаше странно трогателна в евтините, лъскави дрехи, кожата на голите й крака вече беше настръхнала от студ. Носеше обувки с високи токове, остри като игли, които Джен беше открила на някаква пазарска сергия. Лицето й, скрито под тежкия грим на проститутка, приличаше на маска — очите й бяха плътно очертани с очна линия, от аленото червило устните й приличаха на отворена рана. Непринудеността й можеше да се сравнява с тази на бяла мишка в гнездо на усойници.

Карол я огледа от горе до долу.

— Знам, че сигурно се чувстваш ужасно, но поне видът ти е убедителен. Е, най-малкото от разстояние. Ако те загледа човек по-подробно, забелязва, че изглеждаш прекалено здрава и добре поддържана.

— Благодаря, шефе — отвърна иронично Пола.

Карол постави ръка на рамото й и усети под пръстите си твърдия пластмасов кабел.

— През цялото време ще бъдем съвсем наблизо. Няма да те изпускаме от поглед. По улиците е пълно с цивилни полицаи — и пеши, и в коли. Свързаха ли вече предавателя?

Пола кимна, обърна се и повдигна якето си на гърба. Лъскавата сребриста блуза оголваше кръста й, но якето стигаше до горната част на бедрата й, прикривайки кабела на микрофона, промушен в деколтето й, под сутиена, а после по гърба, до предавателя, прикачен на колана на полата й. Не бяха залепили кабела за кожата й — беше отпуснат свободно, за да няма опасност да се извади, ако тя се приведе или приклекне, както правят проститутките, когато разговарят с клиенти в спрели край тях коли.

— Когато стои и върви, не се забелязва нищо — намеси се Джен. — Проверихме.

— Чудесно — каза Карол. — Ами слушалка?

Пола поклати глава.

— Техниците казаха, че ще се забелязва, защото косата ми е прекалено къса.

— А не се ли притесняваш, че така няма да можем да говорим с теб?

Пола сви рамене.

— Няма проблем.

— Ако се налага да прекъснем операцията, някой от нас ще мине покрай теб, за да те уведоми. Помниш всичко останало от плана, нали? — попита Карол.

Пола кимна притеснено.

— Ако ме заговори някой, отивам с него зад близкия ъгъл, за да разбера какво иска. Ако е обикновен клиент, показвам му картата си и му казвам да изчезва, преди да са го арестували.

— Именно. Точно сега нямаме интерес към заниманията на този контингент. Ще го предоставим при друг случай на Джен и колегите й.

— Благодаря — отбеляза саркастично Джен.

— А когато някой от клиентите поиска да ме завърже за леглото, тръгвам с него.

Карол виждаше, че Пола се опитва отчаяно да демонстрира смелост. Но тя познаваше отлично тревогата, която я гризеше отвътре. Познаваше тази тревога, защото бе живяла с нея достатъчно дълго — толкова дълго, че се надяваше никога повече да не изпита това чувство.

— Точно така — отвърна Карол. — Питаш го как точно си представя тази работа. Дали има къде да те заведе, или предпочита да отидете в стаята, която ползваш ти. Независимо от това дали ние смятаме, че този човек е убиецът или не, ще се намесим точно в този момент — или за да го предупредим и да му кажем да се маха, или за да го арестуваме. Ще бъдем съвсем близо до теб — малко по-назад, за да не го подплашим прекалено рано, но ще следим съвсем точно развитието, за да се избегне и най-малкото объркване.

Пола видимо събра сили.

— Но нищо няма да се обърка. Нали?

— Нищо няма да се обърка — разнесе се мъжки глас зад тях. Трите жени се обърнаха и видяха началника на полицията, застанал на прага на кабинета. — Имам вяра във вас и екипа ви, главен инспектор Джордан. Имате възможно най-добрата защита, следовател Макинтайър. Убеден съм, че ще постигнем резултат — дори да не е тази вечер, то поне в най-близко бъдеще.

Карол почувства как Пола се стегна. Явно едва сега осъзнаваше, че може би не всичко щеше да свърши тази вечер.

— Благодаря ви, сър — каза тя.

— Може ли да поговорим, госпожо главен инспектор? — каза Брандън.

Джен и Пола тръгнаха към вратата.

— Ще чакаме в залата за брифинги — каза Джен и затвори вратата зад себе си.

— Как се чувстваш, Карол? — попита Брандън, смръщил угрижено чело.

— Добре съм, сър — отвърна тя кратко. Тонът й отхвърляше всякакви прояви на симпатия и съчувствие. След скорошния им сблъсък й бе трудно да повярва в проявите му на загриженост. — Не съм аз тази, която се излага на опасност днес.

— Не, но сигурно не ти е лесно да изпратиш твой подчинен на такава операция. След това, което ти…

— Върша си работата, сър — прекъсна го Карол. — Ако бях на мнение, че личните ми преживявания могат да застрашат по някакъв начин протичането на операцията, бих ви помолила да ме освободите от задължението да я ръководя.

Брандън видимо се смути.

— Нямах предвид подобно нещо, Карол — нито пък съм го мислил при последния ни разговор. Единственото, което ме безпокои, е, че тази работа сигурно извиква у теб мъчителни спомени.

Карол се опитваше да овладее надигащата се вълна от гняв и обида.

— С ваше позволение, сър, това си е моя работа.

Брандън не възрази срещу упрека и се обърна да си върви.

— Както кажеш. Тони тук ли е?

— Не, сър. Доктор Хил прецени, че няма с какво повече да помогне за тазвечерната операция. Даде да се разбере, че взетите от мен мерки според него са напълно задоволителни. — „За разлика от теб“, помисли тя с известна горчивина. Внезапно й хрумна, че отсъствието на Тони може да е израз не на упрек, а на увереността му, че тя отново се владее напълно, че отново е в състояние да се справя сама със задачите си.

„Ако наистина мисли така, значи дълбоко греши“. От доста време насам не бе изпитвала толкова мъчителна тревога. Но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да признае това пред Брандън.

Насили се да се усмихне и каза:

— А сега, ако ме извините, сър, необходимо е да покажа на практика каква подкрепа можем да окажем на следовател Макинтайър. Време е операцията да започне.

Брандън отстъпи встрани, за да й даде път.

— Желая ви късмет, Карол — каза той.

Карол се обърна рязко.

— Ако заловим убиеца, това няма да се дължи на късмет, сър. Просто ще сме си свършили работата както трябва.

Делнична вечер в Темпъл Фийлдс. Студеният нощен въздух лютеше от обичайните градски замърсявания и дразнеше гърлото. Преди две поколения основната част от смога щеше да се дължи на въглищния дим от хиляди камини и печки. Сега парниковият ефект се дължеше основно на изгорелите газове от автомобилно гориво и изпаренията, бълвани от стотиците ресторанти и закусвални в града — от най-изисканите заведения до тези, които не предлагаха нищо повече от хамбургери. Ярките неонови надписи изглеждаха размазани, погледнати през обективите на камерите за наблюдение. Четирите камери, свързани с мониторите в микробуса, бяха насочени от различни ъгли и разстояния към Пола. Мониторите я показваха на фона на оживената улица, на която можеха да бъдат задоволени най-разнообразни апетити. Мини-маркетът на ъгъла беше пълен с купувачи, хора влизаха и излизаха от кръчмите, кафенетата и ресторантите. Секс-услуги от всякакъв вид се предлагаха от представители на двата пола, които се шляеха безцелно наоколо. Не личеше да ги измъчва някакво нетърпение да привлекат клиенти, а може би то бе притъпено от алкохола и дрогата. Коли се движеха бавно по улиците, някои от шофьорите търсеха място за паркиране, други — секс. Това, което тези шофьори не знаеха, бе че номерата на колите им се заснемат от други камери, разположени стратегически на улиците, по които се влизаше в квартала. Ако убиецът не се издадеше, всеки един от собствениците на тези коли трябваше да бъде посетен в рамките на досадно и отнемащо време проучване, предполагащо, че всеки има какво да крие, освен ако не е в състояние да докаже обратното. Не беше изключено и някои бракове да се разпаднат в резултат на тазвечерната операция.

Това не вълнуваше особено Карол Джордан. Тя знаеше отлично, че поемането на рискове има своя цена и не изпитваше кой знае какво съчувствие към тези, които бяха склонни да рискуват, за да си осигурят платена наслада. Взираше се в екрана, наблюдавайки неотклонно Пола. Младата следователка си беше избрала един ъгъл на малък площад с кръгово движение. Ориентираше се бързо, следейки поведението и маниерите на другите жени на улицата и сега държанието й по нищо не се различаваше от това на останалите. Няколко крачки в едната посока, полюляване на бедрата, предизвикателен поглед към преминаващите коли, после обратно.

Когато се появи на улицата, веднага влезе в конфликт с някаква проститутка, която явно считаше мястото за своя територия. Най-лесно би се отървала, показвайки на жената картата си, но така можеше да предизвика провал на операцията. Затова Пола успя да сключи сделка. Другата жена си тръгна, след като прибра банкнота от двайсет паунда. Не беше кой знае каква сума, но Пола бе добавила достатъчно заплаха в думите си, за да я принуди да се премести по-надолу по улицата, без да възразява повече. Карол беше впечатлена. Ако се вземеше предвид колко притеснена бе Пола по-рано днес, изпълнението й беше направо брилянтно.

— Справи се отлично — отбеляза Джен. — Ето още една полза от това, че прочистихме улиците от сводници. Само преди няколко години, ако опиташе да изпълни такъв номер, след минути щеше да отнесе нож в гърлото. Но жените не реагират така.

— Не защитават ли взаимно интересите си? — осведоми се Стейси, вдигайки поглед от екрана на компютъра, на който проверяваше номерата на регистрираните от камерите коли в националната база данни на полицията.

— Донякъде да. Но не може да се каже, че са сформирали профсъюз — отвърна саркастично Джен.

Тази вечер проститутките като че ли нямаха кой знае колко работа. Но все още беше рано. Джен твърдеше, че след десет часа наставало по-голямо оживление, което достигало своя връх между полунощ и един сутринта. Въпреки това Карол вече беше решила да обяви край на операцията в полунощ. Убиецът бе подмамил всички свои жертви, независимо от това дали се брояха само последните две или и шестте, в периода между шест и десет вечерта. Очевидно не проявяваше склонност към нощната работа.

До осем и половина около Пола не се бе случило нищо, заслужаващо внимание. Екипът в микробуса регистрира десетина-дванайсет договаряния между клиенти и проститутки, но нито една от жените нямаше и далечна прилика с типа, предпочитан от убиеца, затова нямаше причина да се намесват.

Внезапно Джен посочи към един от мониторите.

— Виж ти, виж ти — отбеляза тя. — Обърнете внимание кой се появява на сцената.

По улицата, в посока към Пола, с приведена глава, вдигнал яката на палтото си, вървеше Тони Хил. Трудно биха могли да се припознаят. Карол се приведе към монитора, наблюдавайки внимателно как той мина покрай Пола, без дори да я погледне. После хлътна в първата кръчма, която се изпречи на пътя му. Какво, по дяволите, беше намислил? Нещо тласкаше Карол да скочи от микробуса и да тръгне след него. Но по-разумната част от съзнанието й подсказваше да си седи на мястото. Ако нещо се объркаше, мястото й бе тук, в позиция, от която можеше да води играта. Не беше нейна работа да хукне по улиците, за да изисква от Тони обяснение каква игра играе. Освен това правилата забраняваха влизане и излизане от микробуса, за да не се привлича вниманието на минувачите.

Обстоятелствата взеха решението вместо нея. Някаква бавно движеща се кола се закова на място точно пред Пола.

— Имаме клиент! — възкликна Мерик. Напрежението в микробуса нарасна осезателно.

Пола се приведе към отворения прозорец, за да разговаря с шофьора. Лицето й не се виждаше, но камерата, разположена зад нея, я показваше съвсем ясно, а предавателят даваше въпреки пукането съвсем разбираема представа за разговора.

— Работиш ли? — попита мъжът в колата.

— Какво ти се е приискало? — въпреки недобрата връзка грубият тон на Пола се долавяше съвсем ясно.

— Приискало ми се е отзад — беше отговорът.

— За такива работи вземам повече, отколкото можеш да платиш. Я се разкарай, перверзен тип — изръмжа Пола.

— Тъпа курва — изсъска в отговор мъжът зад волана и потегли нататък по улицата.

Пола направи крачка назад от бордюра и измърмори тихо:

— Явно цената му се видя висока.

— Браво, Пола. Дръж се — каза тихо Карол. Всички си отдъхнаха и насядаха отново по местата си.

— Той седи до прозореца — каза внезапно Джен.

— Кой?

Карол продължаваше да прехвърля наум разговора на Пола с човека в колата.

— Доктор Хил — Джен посочи единия монитор. На него можеше да се различи лице, което би могло да принадлежи и на Тони Хил. — Току-що седна. Взел си е нещо за пиене — вижте. Избрал е място, от което да може да наблюдава какво става на улицата.

— Стига да стои там и да не се намесва… — измърмори Карол.

Изминаха още петнайсет минути без никакви събития. После Мерик изведнъж каза:

— Вижте този тип. Трети път минава покрай нея.

Той посочи с химикалката си един оплешивяващ мъж на средна възраст, набит, но леко изгърбен.

— Оглежда Пола. Вижте.

Оказа се прав. Мъжът забави крачка, когато минаваше край Пола, и започна да върти глава, оглеждайки я от глава до пети. Продължи, пресече улицата, стигна до ъгъла и се върна. Тръгна целенасочено обратно към Пола, а после, малко преди да се изравни с нея, отново пресече забързано.

— Хайдеее — отбеляза Джен, когато той стъпи на тротоара точно пред Пола, принуждавайки я да направи крачка назад.

— Какво ще кажеш да свършим с теб една работа — гласът на мъжа отекваше като ниско ръмжене в слушалките.

— Какъв ти е проблемът? — Пола се опитваше да не отстъпва, но той постепенно я изтласкваше назад.

— Да ми направиш една свирка — той изтикваше Пола към пролуката между две сгради, откъдето се минаваше към задните дворове.

— Екип А, готови за действие — извика Карол. Незабавно четирима от привидно безцелно скитащите се минувачи се насочиха към мястото, където стоеше Пола.

Междувременно Пола и мъжът бяха хлътнали в пролуката между сградите. Не можеше да се види какво точно става там, но в микробуса се чу глух удар, а после възмутения глас на Пола:

— Я по-полека, боклук такъв.

— Затваряй си мръсната уста — изръмжа мъжът.

— Екип А, пълна готовност — подвикна Карол. Четиримата бяха застанали точно до пролуката. Чу се шум от движение, после вик от болка и накрая гласът на Пола:

— Това е полицейска карта, отрепко.

— Какво по…

— Аз съм ченге — Карол чуваше ясно тежкото и забързано дишане на Пола. — А сега се разкарай, преди да реша да те арестувам за опит за насилие!

Карол се разсмя на глас.

— Екип А, свободно.

Мъжът изхвърча обратно на улицата, затича се тромаво и едва не се препъна, обръщайки се да види дали не го преследват. По лицето му беше изписана паника. Зад него се появи и Пола, оправяйки полата си.

— Бива си я — отбеляза Джен.

Карол избърса потта, която бе избила над горната й устна.

— Бива я дори много. Да се надяваме, че и убиецът ще е на същото мнение.

Тони тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато някой постави ръка на рамото му. Той трепна, поля ризата си с бира и възкликна неволно:

— Майната му! — после се отдръпна назад и започна безсмислено да търка разширяващото се петно. Накрая вдигна очи и попита:

— Ти пък откъде се взе?

Карол посочи с глава някъде зад бара.

— Минах пред задната врата.

После постави две бутилки „Стела Артоа“ на масата.

— Изкара ми акъла — оплака се Тони, взе едната бутилка и доля бира в почти празната си чаша.

— Това ми е работата, да изкарвам акъла на хората, нали съм ченге — Карол се разположи край масата и отпи дълбока глътка от бирата си. — Както вероятно си забелязал, току-що приключихме за тази вечер. Помолих шофьора на микробуса да ме почака на ъгъла.

— Очевидно. Тъкмо си допивах бирата и смятах да тръгвам, за да не изпусна последния автобус.

Карол се ухили.

— Твоят сложен начин на мислене няма да престане да ме озадачава. Какво ти пречи да вземеш такси?

— В нощните автобуси се наблюдават по-интересни откачалки. А пък аз напълно се вписвам в картината.

Карол нямаше намерение да възразява.

— А защо всъщност си тук? Доколкото разбрах, ти си изми ръцете от по-нататъшна отговорност за операцията.

Той поклати глава.

— Никога не съм казвал подобно нещо. Казах само, че според мен няма с какво да бъда от полза — изгледа я внимателно и допълни: — Но сега вече има.

Карол повдигна въпросително вежди.

— Операцията няма да има ефект, Карол — заяви спокойно Тони.

Тя би се раздразнила, ако чуеше това от който и да било друг. Но го познаваше достатъчно добре, за да се вслуша сериозно в думите му.

— Какъв е проблемът? Не мислиш ли, че постановката на Брандън ще го накара да излезе на открито?

Тони направи гримаса.

— Предизвикателството е добре замислено. Проблемът е в примамката.

— Смяташ, че Пола не прилича на проститутка, така ли? Според мен Джен се е справила добре с облеклото й. Или все пак се съмняваш, че тя отговаря на неговия тип?

Той поклати глава.

— Тя прилича на проститутка и е негов тип. Проблемът не е в това. Пола е идеална за целта. Само че това, което я карате да прави, обърква нещата. Карол, този човек познава Темпъл Фийлдс. Това е неговият район на действие. Както казах и преди, според мен той работи някъде тук. Което ще рече, че познава не само улиците, но и жените, които работят по тях. Така че, ако е видял тази вечер Пола, е наясно, че тя е ново парче. А какво правеше тя тази вечер?

Карол се позамисли.

— Държеше се като проститутка.

Тони постави тежко чашата си на масата.

— Не. Не се държеше така. Карол, тя не тръгна с нито един клиент. Ако беше истинска проститутка, това за нея би бил абсолютен провал. Следователно, ако нашият човек я е следил, би си помислил едно от двете — или че само играе ролята на уличница, което би означавало, че играта е разкрита, или че е нова и затова пробира. В този случай обаче надали ще се престраши да си опита късмета с нея.

Карол притвори очи за миг. Толкова много бе научила от Тони за необходимостта да се научиш да мислиш като престъпника — а защо не се бе досетила за това? Защото бе прекалено заета да следи собствените си реакции. Основното, което я интересуваше, бе пълната безопасност на Пола — а не достатъчната привлекателност на заложения капан.

— И какво да правя сега?

— Утре вечер продължавате операцията с Пола, само че трябва да пуснете и някакви фалшиви клиенти по улиците. Да го накараме да си помисли, че тя започва да привиква и се е отказала от придирчивостта. Да се убеди, че тя работи, а не стърчи само там като сиренцето в капана — той се усмихна. — Това беше всичко, което исках да ти кажа. А сега ще ме закараш ли до вкъщи, или да хващам последния автобус?

Дъждът валеше с потискащо упорство от сивото като боен кораб небе, измивайки всякакъв цвят от пейзажа на Дербишър. Малката колона автомобили напусна Брадфийлд, движейки се обратно на потока нахлуващи в града автомобили точно в най-натоварения час на сутринта. Озоваха се на паркинга край запустялата гара при Милърс Дейл малко след девет часа. Влагата се стичаше като сълзи по кафеникавия едрозърнест пясъчник, от който бяха иззидани стените на гарата. Карол се обърна към Джонатан Франс, който седеше с пребледняло лице до нея на задната седалка.

— Добре ли си? — попита тя.

По пътя от Брадфийлд дотук почти не бяха разговаряли. Карол бе потънала в мисли за следващия етап от подмамването на убиеца. Но дори и да не беше така, присъствието на Сам Еванс в тясната служебна кола би ограничило възможностите за разговор. От друга страна и Джонатан не беше особено разговорлив тази сутрин. Почти през цялото време се взираше право пред себе си, като хипнотизиран от равномерното движение на чистачките по предното стъкло.

— Готов съм, ако това имаш предвид — каза той и си пое толкова дълбоко дъх, че раменете му леко се повдигнаха. Взе непромокаемото яке, което беше оставил на седалката между тях двамата, отвори вратата и излезе.

Карол също излезе и отиде при него.

— Наистина съм ти много благодарна, че склони да ни помогнеш — каза тя. — Веднага щом потвърдиш, че мястото е същото, ще помоля някой да те откара обратно в Брадфийлд.

Джонатан кимна.

— Не мога да разбера как успяваш да се справяш с тези неща, които за теб са ежедневие — призна той. — Дори мисълта за тях ме кара да изтръпвам.

— Изпълняваме дълга си пред мъртвите — отвърна Карол. — Така поне го обяснява Тони.

Тя се озърна. Хората от екипа се събираха — специалистите по анализ на местопрестъплението в познатите бели костюми, чиято цел бе да се избегне увреждане на евентуални улики. Кевин и Сам навличаха белите екипи, мърморейки против неудобството.

— И ние трябва да се облечем — каза Карол. Измъкна два екипа от микробуса на съдебномедицинската лаборатория и се възползва от възможността да размени няколко думи с Кевин и Сам.

— По план не трябваше да бъда тук, но доктор Франс се притеснява от положението. Вие ръководите операцията, аз само наблюдавам. Няма и да остана за дълго.

Кевин се усмихна едва-едва.

— Благодаря, шефе.

Когато всички бяха готови, тръгнаха по пътеката, която сега минаваше на мястото на някогашната железопътна линия. Тя беше настлана с грубо издялани камъни, затова ходенето по нея не беше много приятно. Карол си мислеше, че по времето на парните локомотиви пътуването оттук е било много вълнуващо преживяване. Дори тази неприятна зимна утрин със слаба светлина и ограничена видимост не можеше да скрие чара на драматичния пейзаж. Набраздените варовикови скали и зъбери надвисваха над тях, тук–там в пукнатините се виждаше упорито вкопчена зеленина. Отвесни канари в неизброими нюанси на сивия цвят се извисяваха към небето и сякаш всеки момент щяха да се сключат над главите им. Карол се опитваше да не си представя колко застрашителна е изглеждала гледката на Тим Голдинг.

След като изминаха сравнително малко разстояние, те се отклониха от пътеката и тръгнаха напряко по стръмния склон към една планинска ливада. Няколко овце с подгизнала от дъжда вълна преживяха унило бледата трева, докато други се бяха скупчили под голите клони на китка дървета. Вървеше се трудно, Карол чувстваше как туристическите й обувки натежават от полепналата по тях кал. Стори им се, че изморителният път до входа към Суиндейл отне много повече от четиридесет минути. Събраха се пред нещо, което напомняше по-скоро на пукнатина в скалата, не по-широка от четири фута. Карол се беше изпотила под защитния костюм, но краката й бяха премръзнали. Когато вървиш през речен разлив, и висококачествени туристически обувки не могат да предпазят краката ти от намокряне. Тя се обърна към Джонатан.

— Специалистите по оглед на местопрестъплението ще влязат първи и ще маркират една тясна пътека, по която ще влизаме и излизаме оттук отсега нататък. Така че може би ще е най-добре ти да тръгнеш непосредствено след тях, за да ги насочваш към мястото, което търсим.

Той кимна. Дръпна ципа на костюма си и измъкна отвътре снимката на скалната формация. Беше я ламинирал — разумна мярка при такова време. Карол тръгна по петите му, след като той последва лаборантите през тесния вход към долината. За нейно учудване само след няколко ярда скалните стени се разтвориха драматично като порта към долина, широка около петдесет фута. Грубата растителност на места изтъняваше, очертавайки едва забележима пътека през долината. Продължиха напред, като от време на време Джонатан ги насочваше с по някоя дума.

— Ето тук, вдясно — каза той накрая.

Карол погледна часовника си. Бяха минали осем минути, откакто навлязоха в долината. Пристъпи напред, застана до Джонатан и започна да сравнява снимката в ръцете му със скалата, която виждаше пред себе си. Дори за необучен наблюдател като нея беше ясно, че няма място за съмнение. Но Джонатан изреди основните характеристики, изтъквайки съвпаденията.

— Не мога да си представя, че е възможно да съществуват две идентични строматактитни формации с такива идентични образувания — заключи той.

Карол помоли фотографа да направи необходимите снимки, а после повика един от униформените полицаи, които беше взела със себе си за претърсването.

— Брайънт, моля ви да откарате доктор Франс обратно в Брадфийлд. А после се върнете за мен. Ще се срещнем в един часа на паркинга до гарата — тя се обърна към Джонатан и продължи: — Ще те държа в течение — после постави ръка на рамото му. — Не се занимавай с мрачни мисли.

Той се усмихна, сякаш се извиняваше.

— Ще се опитам.

Карол се обърна и започна да наблюдава как Кевин изпълняваше задачата си.

— Така — поде той, обръщайки се към чакащите полицаи.

— Тръгваме оттук и се разпределяме така, че да сме на три метра разстояние един от друг. Всеки признак за разравяне на почвата, изкоренени растения… знаете какво търсим. Да започваме.

Карол остана по-назад, опитвайки се да намери подслон от дъжда под наклонената скала на няколко ярда от мястото, където е била направена снимката. Полицаите се движеха бавно напред, възпирани от избуялите къпини, които се преплитаха навсякъде в гъстия шубрак. Докато чакаше, тя извади мобилния си телефон, за да проведе необходимите разговори във връзка с измененията в операцията, предвидени за довечера. Тъкмо бе привършила разговора си с Пола, когато отдясно на веригата полицаи се разнесе вик.

— Ето тук! — викаше един от тях.

Всички застинаха по местата си. Двама от специалистите, които вървяха по-назад, забързаха към полицая, размотавайки зад себе си жълтата лента, като очертаваха по този начин нова тясна пътека. Стигнаха до него след няколко минути. Изминаха още една-две мъчителни минути, докато те оглеждаха това, което го бе накарало да ги повика. Накрая единият се обърна към Карол и вдигна свит юмрук с палеца нагоре.

Тя стигна до мястото почти едновременно с Кевин. Двамата приклекнаха, за да видят по-добре това, което им сочеха. Под къпинака бяха натрупани сухи клонки в напразен опит да се прикрие купчината пръст, която несъмнено прикриваше плитък гроб. От едната страна пръстта беше разровена, вероятно от лисица или язовец. На пръв поглед човек можеше да реши, че някой е разпилял шепа къси сиво-бели съчки из пръстта. Но Карол не можеше да се заблуди. Знаеше много добре как изглеждат разпилените кости от пръстите на човешка ръка.

Тя се изправи с наведена глава. Дъждът се стичаше на струи по лицето й. По всичко личеше, че най-сетне са успели да открият Тим Голдинг. Или Гай Льофевр.

Или и двамата.

Беше полунощ. Карол потърка очи, уморени от постоянното взиране в мониторите и въздъхна. Бяха направили всичко, което бе предложил Тони. Но не бяха регистрирали никакво развитие — тъпчеха на същото място, на което си бяха още в началото, когато Брандън предложи да се проведе тази операция. Карол се питаше още колко дълго той ще е склонен да одобрява такъв разход на средства и ангажирането на толкова служители в такава трудоемка дейност. Сега, след откритието, което направиха в долината, двете разследвания на особено тежки престъпления се развиваха паралелно. Ако пресата подушеше колко криминалисти са ангажирани в преследването на убиеца на проститутки, щеше да се надигне вой. Веднага щяха да завалят истерични настоявания да се прехвърлят повече служители към преследването на убиеца — педофил, всички щяха да настояват, че спасяването на деца е по-важно от спасяването на проститутки. А в момента беше логично да се отдели по-голямо внимание на убийствата в Темпъл Фийлдс, защото очевидно убиецът беше активен в момента, докато педофилът като че ли засега бе преустановил посегателствата си. Но когато пресата се заемеше да коментира някое разследване, първата жертва обикновено беше логиката. Така че сега имаха нужда от бърз резултат — и за да укрепят увереността в собствената си работа, и за да могат при случай да демонстрират, че са мобилизирали максималния брой служители в търсенето на убиеца на Тим Голдинг. Ако не успееха да постигнат тези цели, именно Карол щеше да бъде белязана със знака на провала в очите на колегите и подчинените си. Предполагаемо елитният й екип определено нямаше нужда от такова начало на дейността си — макар Карол да подозираше, че немалко хора тайно ще ликуват, ако тя не успее.

Включи радиостанцията на режим „предаване“ и каза в микрофона:

— До всички екипи — прекратяваме за днес. „Танго Чарли“ двайсет и три, приберете следовател Макинтайър. Събираме се на брифинг утре в четири следобед.

От кафенето, край което бе паркиран микробусът, излезе един мъж, качи се на шофьорското място и подкара колата обратно. Отзад в микробуса никой не говореше. Всички бяха прекалено уморени и обезкуражени. Когато пристигнаха в участъка, останалите слязоха, но Карол и Мерик продължаваха да седят, отпуснати тежко на седалките.

Мерик я погледна.

— Тази работа е обречена на неуспех, нали?

Карол сви рамене.

— Поне спря да вали. Какво друго бихме могли да опитаме?

— Струва ми се по-подходящо да съсредоточим усилията си в преследването на убиеца на Тим. Ясно е, че ако не го намерим, той ще убие отново. А аз не искам кръвта на още едно дете да ми тежи на съвестта.

— Човекът, който е убил Санди Фостър и Джеки Майал, също ще убие отново, Дон. А при него периодът между отделните убийства е много по-кратък. Тези жени заслужават нашата защита не по-малко, отколкото я заслужават децата. Нямаме правото да създаваме йерархия на жертвите и да преценяваме кой от тях е по-заслужил възмездие — остави тази работа на журналистите. Ние сме длъжни да се отнасяме еднакво към всички, и съсредоточаваме усилията си там, където шансовете да получим резултат са най-високи.

Изражението на Мерик говореше, че не е съгласен с позициите на Карол.

— Това нещо не може да продължава до безкрайност — настоя той.

— Ако Тони е прав, не се и налага да продължава кой знае колко. Щом нашият човек привикне към присъствието на Пола, ще захапе въдицата — Карол далеч не изпитваше такава увереност, каквато излъчваха думите й.

Мерик изду устни.

— А дотогава Пола ще продължава да се излага на опасност?

Карол взе сакото си и стана.

— Решението е нейно. Ако не иска да рискува повече, трябва само да го каже.

— Но тя няма да го каже, нали ви е ясно? — попита предизвикателно Мерик. — Тя е амбициозна, иска да се представи добре. Иска вие да имате добро мнение за нея. За нея отказването би било равносилно на бягство.

— Ти като че ли направо четеш мислите й — каза Карол. — Споделяла ли е с теб, че иска да се откаже?

Мерик видимо се смути.

— Не, никога не е казвала такова нещо. Но аз и сам мога да преценя.

Карол въздъхна. Понякога не успяваше да преодолее чувството, че Мерик е стигнал прекалено високо в служебната йерархия. Беше чудесен като сержант, но като инспектор като че ли не се справяше.

— Нищо чудно да не грешиш, Дон. Но ние нямаме правото да отнемем тази възможност на Пола. Помолихме я да свърши това — никой не й е заповядвал нищо, и докато самата тя не заяви, че повече не издържа, не би било редно ние да подкопаваме куража й, като се опитваме да предположим какво точно мисли. Затова тя ще продължава, освен ако не считаш, че с действията си създава опасност за себе си или за някой друг.

Изражението на Мерик се помрачи.

— Щом така мислите…

— Така мисля, Дон. А сега отивам да спя. Денят беше тежък, а утре рано сутринта трябва да дам инструкции на хората, които се занимават с убийството на Тим Голдинг.

Още щом произнесе последните думи, Карол се наруга на ум за несъобразителността си.

— Точно за това исках да говоря с вас — каза Мерик. — Искам да ме прехвърлите към това разследване.

Карол поклати глава.

— Не, Дон. Имам нужда от теб при работата по този случай. Необходим е един инспектор, който да ръководи хората, занимаващи се с анализ на показанията и другите, които вършат полевата работа. Един човек трябва да държи всичко под контрол.

— Намерете някой друг — възрази нетърпеливо Мерик. — Тим Голдинг беше мой случай. Работил съм и по изчезването на Гай Льофевр. Няма човек, който да е вложил повече в търсенето на тези деца от мен. Не спях, скъсвах си задника от работа, познавам и двата случая на пръсти, познавам семействата на децата и те ме познават. Всеки друг би започнал отначало — и би поел случая с пълно безразличие.

Карол прецени има ли смисъл да действа дипломатично и се отказа — беше прекалено уморена, за да го усуква, пък и такъв подход надали би имал ефект върху Мерик.

— Тъкмо това е една от основните причини, поради която няма да те прехвърля в другата следствена група. Разработваме нова схема и ми трябва човек, който няма да поеме случая, обременен с предубежденията, натрупани отпреди.

Мерик трепна и се отдръпна, като че ли му беше ударила шамар. Но Карол продължаваше.

— Другата причина е, че случаите Фостър и Майал са активни и от непосредствена важност. Въвеждането на нов човек би означавало, че той трябва да се заеме с непосилната задача да прегледа цялата текуща документация върху свършеното дотук, като паралелно с това трябва да се опитва да контролира и постъпващата нова информация — с известно закъснение тя се опита да омекоти думите си. — Дон, знам колко лично приемаш тези случаи. И в това няма нищо лошо. Това означава, че си направил и невъзможното за Тим и Гай. Но сега е време да отстъпиш. Санди и Джеки също са имали семейства, и те също очакват отговор на въпросите си, както семействата Голдинг и Льофевр. Имам нужда от помощта ти за тези случаи.

За миг изглеждаше, че Мерик ще продължи да спори. Но вместо това той отпусна рамене и стана, привеждайки се, за да не си удари главата в тавана на микробуса.

— Ще се видим утре, госпожо главен инспектор — каза той с горчивина. После си тръгна, оставяйки я да предъвква поредния случай, в който не бе успяла да утвърди авторитета си пред свой подчинен.

— Какъв шибан ден — измърмори тя под нос, докато слизаше на свой ред от микробуса, за да отиде при колата си. Бе стояла пред детски гроб, а после бе отишла до дома на семейство Голдинг, за да ги уведоми, че там вероятно е заровен техният син. После трябваше да съобщи новините на Джонатан — не беше редно да ги научи от радиото или телевизията. След това прекара четири часа в микробуса, където атмосферата вибрираше от напрежение и очакване. А сега бе наскърбила непосредствения си заместник. Нервите й бяха съсипани. Имаше нужда да пийне нещо, и то възможно най-скоро.

Последното, което очакваше да види, когато паркира пред къщи, бе Джонатан — но той беше там, седеше приведен на мотора си. Тя погледна нагоре, към прозорците на Тони и се успокои, когато установи, че при него не свети. Изпъшка глухо и слезе от колата. Когато я видя, че идва към него, той слезе малко вдървено от мотора, протегна дългите си крайници и изправи гръб. Карол забеляза, че гледката й доставя удоволствие.

— Това вече е изненада — каза тя.

— Извинявай — отвърна той. — Не прецених, че ще работиш до късно. Но след като вече бях чакал един час… — той сви рамене и разпери ръце.

— Нямам никакви други новини, Джонатан. Все още не разполагаме с категорична идентификация, да не говорим пък за установена причина за смъртта…

— Не съм дошъл, за да науча нещо ново — каза той. — Дойдох, защото… ами просто не можех да се успокоя. Всичко се въртеше в главата ми, мислех си колко по-тежко трябва да ти е на теб, и си казах, че може да ни е по-лесно, ако двамата… — той видя изражението й и понечи да си тръгне. — Но очевидно не съм бил прав.

— Не, не — спря го тя припряно. — Просто не очаквах да те видя, това е всичко. Не съм свикнала… — тя млъкна.

— Да те приемат като човешко същество?

Тя въздъхна.

— Нещо такова. След като вече си тук, няма ли да влезеш да пийнем по нещо?

Той явно се колебаеше.

— Късно е и ти сигурно искаш да си легнеш.

— И двете неща са верни, но първото, което имах намерение да направя, беше да си налея голяма чаша вино. Така че си добре дошъл, ако искаш да ми правиш компания.

— Сигурна ли си?

Карол поклати глава в израз на привидно раздразнение.

— Защо само си губим времето да говорим тук, вместо вече да сме си сипали?

Досега бе смятала, че таваните в новото й жилище са относително високи, но главата на Джонатан почти ги докосваше. Той седна веднага, щом влезе в дневната, озърна се и попита усмихнато:

— Не живееш тук отдавна, нали?

Карол направи гримаса.

— Толкова неуютно ли ти се струва?

— Не, просто няма натрупани вещи. Аз съм в състояние само за три дни да накарам всяко жилище да заприлича на склад за вещи, оцелели след корабокрушение.

— Аз рядко трупам вещи — отвърна Карол. — Но това, което съм успяла да натрупам, е в лондонското ми жилище — тя попита през рамо, докато се отправяше към хладилника: — Бяло вино или бира?

— Вино, ако обичаш. А имаш ли намерение да продаваш апартамента в Лондон? — подвикна той след нея.

Карол се върна с бутилката и две чаши.

— Все още не съм сигурна. Струва ми се прекалено категоричен жест — тя подаде едната чаша на Джонатан и наля виното. Включи уредбата, пусна „Алина“ на Арво Перт и седна до него, но на достатъчно голямо разстояние, за да не може изборът й да бъде счетен за намек. Трептящите звуци на цигулката и пианото създаваха непринуден фон на разговора.

— Как успяваш да понесеш това? — попита той.

— Отварям си устата и гълтам — отвърна тя шеговито. — Виното не е чак толкова лошо.

— Знаеш, че нямам предвид това. Добре, нека говорим за нещо друго.

— Съжалявам. Толкова съм привикнала да се отнасям несериозно със сериозните неща и към черния хумор, че понякога ми е трудно да сменя тона. Чакал си с часове в студа навън и заслужаваш отговор. Но не мисля, че мога да отговоря еднозначно. Някои ченгета прекаляват с пиенето. Други се съсредоточават така ожесточено в преследването на убиеца, че съзнателно съумяват да изтикат от съзнанието си мисълта за жертвата. Някои се прибират у дома и прегръщат децата си. Други се прибират у дома и пребиват жените си. А трети направо получават нервен срив.

— А ти? Как се справяш ти?

Карол впери поглед в чашата си.

— Опитвам се да превърна гнева в положителна енергия. Опитвам се да се зареждам с нея, да работя до изтощение и дори още повече.

— Има ли ефект?

Карол усети, че очите й се изпълват със сълзи.

— И аз не знам вече. Напоследък се събраха много неща, които не разбирам. Неща, които приемах като азбучни истини. Сега същите тези неща понякога ми приличат на детски приказки, които съм си повтаряла, за да не ме е страх от тъмното.

Той се пресегна и я прегърна през раменете. Тя се сгуши в него без колебание.

— Не си изгубила таланта си, нали ти е ясно. Все още те бива — и като ченге, и като човек.

— Как би могъл да знаеш?

— Нали те наблюдавах днес сутринта. Видях как ръководиш всичко, без хората дори да осъзнават, че го правиш. И въпреки всичко, което трябваше да контролираш, намери време да проявиш човещина към мен. И сега пак си мила с мен.

Карол въздъхна дълбоко, сякаш от дълбините на душата си.

— А не ти ли минава през ума, че всъщност се грижа за себе си? Джонатан, не искам да бъда сама тази нощ.

Тя усети как мускулите му се стегнаха.

— Искаш да кажеш…

Последва още една дълбока въздишка.

— Да, точно това искам да кажа. Но, Джонатан… — тя се отдръпна назад, за да може да види лицето му. — Само ако си напълно сигурен, че не си влюбен в мен.

Малко след пет часа Тони се отказа от неравната битка с безсънието. Известно време ту задрямваше, ту се стряскаше, измъчван от мисли за Тим Голдинг. И за Гай Льофевр, другото дете, останало почти забравено в суматохата. В съобщението, с което Карол го уведомяваше за откритието в Суиндейл, тя не го молеше изрично за помощ, но той беше обещал да огледа местопрестъплението и считаше, че още не се е издължил на брадфийлдската полиция във връзка с този случай. Дон Мерик му бе възложил да направи профил на убиеца в ранния стадий на разследването, и Тони съзнаваше, че това, което представи навремето, беше крайно незадоволително. Вината не беше негова; от самото начало бе предупредил, че има нужда от повече данни, за да изготви профил, който да им върши работа. Но сега вече разполагаше с нова информация, а едно пътуване до Дербишър би му осигурило още повече данни. Сега би трябвало да успее да си създаде някаква по-ясна представа.

Той лежеше по гръб, скръстил ръце зад главата си. В стаята беше тъмно, но това не му пречеше. Не му трябваше да вижда, за да мисли. Повтори си отново нещата, които смяташе, че знае за мъжа, отвлякъл и убил Тим Голдинг, а вероятно сторил същото и с Тай Льофевр. Почти сигурно беше, че е мъж. Процентът съмнение по този въпрос беше незначителен. Всички тези неща бяха въпрос на вероятности. Но разбира се, човек не биваше да допуска предубеденост, защото убийствата по сексуални подбуди винаги са нещо специфично — ставаше дума за задоволяване на желания, които се срещаха толкова рядко, че не можеха да представляват статистическа основа.

И така, вероятно мъж. Някъде между двайсет и пет и четиридесет и петгодишен. Необходимо му е било време, за да се превърне в убиец от този тип. Мъжете в пубертетна възраст и в началото на двайсетте години често имаха вкус към агресия в секса, но упражняваното от хора на такава възраст насилие рядко водеше до смъртен изход. Понякога се превръщаха в убийци почти случайно, когато опитите им да преодолеят съпротивата на жертвите си ги довеждаха до крайност и те причиняваха смъртта им. Ако обаче усещането при такъв инцидент им доставеше удоволствие, то следващия път вече нямаше да има случайност и по улиците щеше да скита нов сериен убиец. Но при повечето серийни убийци и първият път убийството се извършваше съзнателно. А за да се стигне дотам, че сексуалните фантазии на един мъж да го подтикнат да отнеме живот, трябваше да мине време. Затова обикновено експертите не грешаха, когато определяха по-висока начална възраст за убийците, отколкото за хората, упражняващи сексуално насилие. Горната граница също беше основателно поставена. В средата на четирийсетте интензивността на сексуалното желание при такива хора избледняваше или се притъпяваше под въздействие на алкохола. Ако дотогава не бяха извършили убийство, шансовете да направят такава крачка от тази възраст нататък бяха минимални.

Тежкото детство бе също почти задължителен елемент от сформирането на такава личност. Разбира се, човек можеше да има в живота си всички необходими предпоставки, без задължително да мине на страната на мрака. Тони знаеше това отлично — ако някой се заемеше да анализира собственото му минало, би открил доста елементи, които биха принудили друг човек да направи първите стъпки по мъчителния път към психопатията. За него обаче те се превърнаха в основа, на която разви способността си да съпреживява усещанията на тези, които бяха избрали този път. Никога не успя да прецени къде точно се бе разклонил пътят, но той бе тръгнал по едното разклонение, за да се превърне в ловец. И точно както серийният убиец развива точен инстинкт по отношение на жертвите си, така и Тони разполагаше сякаш с шесто чувство, което му помагаше да се добере до плячката. Независимо от това, че определяше публично подхода си като научен, той съзнаваше, че черпи решаващите прозрения от своята интуиция. Беше привикнал умело да прикрива този аспект от своята работа; Карол бе вероятно единственият човек, който го разбираше и приемаше.

Какво бе следователно това, което можеше сега да твърди уверено за човека, отвлякъл Гай Льофевр и Тим Голдинг? Пол, възраст. Вероятно самотник, вероятно с повърхностно развити способности за социални контакти, но неспособен да установи по-задълбочен личен контакт. Очевидно бе запознат с живота извън града; било му е познато едно доста изолирано място, което е подбрал, за да извърши там убийствата, познавал е добре и цялата местност наоколо — достатъчно, за да не се притеснява, че оставя колата си на общински паркинг и че трябва да измине заедно с момчето цяла миля, докато стигне до крайната цел на пътуването. Сигурно е бил наясно, че по това време на деня там рядко се срещат хора. От друга страна, градската среда явно също не му беше чужда, след като е съумял да отвлече Тим от улицата посред бял ден.

Когато стигна до този етап в разсъжденията си, мислите му се препънаха, сякаш срещнали препятствие. Предположението беше едно, а фактите — съвсем друго. Свидетели на отвличането нямаше. На криминалистите им беше трудно да повярват, че е възможно такова нещо да стане, без някой да забележи нещо, въпреки че в това отношение съществуваха прецеденти. Робърт Блек, отвличал и убивал деца, бе успял да отвлече поне две от жертвите си от улицата, без да бъде забелязан от когото и да било. Но ако все пак в този случай не бе станало така?

Тони започна отново да прехвърля наличните данни. Гай беше отишъл в гората, за да търси птичи гнезда. Оттогава никой не беше го виждал, макар неговата карта на местата, където можели да бъдат намерени гнезда, да била открита близо до канала. Тим казал на приятелите си, че отива до насипа край железопътната линия, за да гледа товарните влакове. Жените, които стояли тогава на автобусната спирка, твърдели, че сякаш мернали жълтата блуза от футболен екип между дърветата. Ами ако убиецът не е обикалял улиците в някакво превозно средство? Ако е чакал на насипа или в гората, готов да разкаже някаква история, с която да увлече едно малко момче и да го накара да тръгне доброволно с него? Нещо за някакво много рядко гнездо или някакъв интересен детайл от стари влакове? За отбелязване беше, че в близост и с двете места имаше удобен транспорт до възвишенията в Дербишър, които се намираха само на десетина мили от Суиндейл, но убиецът не би могъл да се възползва от тези връзки. Каналът водеше до една временна станция, а от нея имаше директна железопътна връзка с долините. Железопътната линия, която тръгваше от гарата, където бе изчезнал Гай, водеше до една каменоломна в покрайнините на Пийк Дистрикт.

Развълнуван от новата идея, Тони скочи от леглото, взе халата си и забърза към кабинета. Искаше да запише това, което му бе хрумнало, да изясни мислите си, за да предложи резултата на Карол преди сутрешния брифинг, който тя трябваше да води. Можеха да обсъдят нещата, докато си пият кафето, преди тя да тръгне на работа.

Докато чакаше компютъра да зареди, той изтича долу и си свари кафе. Върна се горе с чашата в ръка и отиде до прозореца, за да погледа небето, докато търсеше думи, в които да облече мислите си.

Но не небето привлече като магнит погледа му — а моторът на Джонатан Франс, единственият непознат елемент в уличния пейзаж, към който Тони вече бе привикнал. Моторът беше паркиран между колата на Карол и джипа на съседа, натрапвайки присъствието си като танк по улиците на Багдад. Тони имаше чувството, че някой му бе изкарал въздуха, а в гърдите му сякаш зейна огромна празнина.

После чувството се надигна като приливна вълна, мъчително и неоспоримо. Това беше нещо повече от ревност; беше разяждаща болка, разкъсваща го отвътре с хищните си нокти.

„Сам си си виновен. Стана така, защото ти не успя да й дадеш това, от което се нуждае. Защото си само една жалка имитация на мъж. Защото я отведе до бърлогата на звяра, а не успя да я спасиш. Защото любовта струва нещо само ако действията отговарят на думите“.

Тони хвърли с все сила чашата си към вратата, оплисквайки прясната боя и книгите по близките лавици с кафе.

— Майната му! — извика той, хвърли се в стола и придърпа клавиатурата към себе си.

Дон Мерик пушеше втората си цигара за сутринта, когато Пола бутна вратата на кухнята и влезе. Косата й стърчеше на една страна, очите й бяха още подпухнали от съня, а по ревера на тъмносиния й халат се беше стекла струйка паста за зъби.

— Как, по дяволите, успяваш да изглеждаш спретнат толкова рано? — изръмжа тя, упътвайки се към чайника.

— Трябва да се дължи на бръсненето — поясни той. — Дори да се чувстваш отвратително, избръснеш ли се, се съвземаш донякъде.

— Ще трябва да опитам някой ден — измърмори Пола.

— Спиш ли още?

Пола се закашля и сипа вряла вода върху нес кафето.

— Щом дойда на себе си, всичко ще е наред. Просто ми трябва малко време.

Тя подуши кафето, наля малко мляко в чашата и се отпусна на стола срещу него. Посегна към неговия пакет цигари, но той ловко го измъкна изпод пръстите й.

— Тръгваш по наклонената плоскост, Пола. Почнеш ли да свиваш цигарите на хората толкова рано сутринта, докато се усетиш, ще стигнеш отново до две кутии дневно — той размаха поучително пръст.

Тя се озъби.

— Не знаех, че съм поканила майка си да спи у дома.

— Майка ти нямаше да има цигари, които да крадеш. Е, какво смяташ да правиш днес?

Пола сви рамене.

— Не знам. Може да отида до басейна, да поплувам, а после на масаж. Имам нужда от нещо, което да ме накара отново да се почувствам добре в тялото си след тези две вечери, когато го предлагах като парче месо на витрина.

— Не си длъжна да вършиш това, нали знаеш.

Пола го погледна изпод вежди.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че можеш да кажеш, ако не издържаш повече. Можеш да кажеш, че ти се отразява на нервите.

Пола изпръхтя презрително.

— Как пък не — идеално средство за издигане в службата.

По лицето на Мерик се изписаха съчувствие и загриженост.

— Джордан ще те разбере. Тя знае какво е, била е в подобно положение, когато изведнъж всичко се е объркало. Няма да те упрекне, ако се откажеш.

— Дори да е така — макар аз да не съм толкова убедена — това би било приемливо, ако Джордан беше единственият ми началник на света. Откажа ли се, ще си остана „онази, която се уплаши“.

— По-добре така, отколкото да свършиш с разбити нерви като Джордан — Мерик впери поглед в масата. — Никога няма да мога да си го простя, ако нещо ти се случи по време на тази операция, Пола.

Пола изправи рамене.

— Стегни се, Дон. Това е мой проблем, не твой. Все още се държа и знам, че ще се справя.

Тя бутна стола си назад, и краката му изскърцаха по плочите.

— Престани да се правиш на рицар в блестяща броня. Не можеш да спасиш света, Дон. Затова се опитай да спасиш себе си — тя погледна часовника и стана. — Не е ли време да тръгваш? Нали в девет има брифинг за Тим Голдинг?

Мерик изръмжа.

— Не съм канен на купона. Джордан настоява да продължавам да се занимавам с убийствата на проститутките. Държи с Тим Голдинг да се заеме непредубеден човек.

Пола бе обзета от съчувствие, защото знаеше колко много от себе си бе вложил в търсенето на момчето.

— Съжалявам, Дон. Но може да е за добро. Този случай наистина те разби.

Той я изгледа засегнато.

— Значи и ти мислиш, че съм се провалил?

— Разбира се, че не. Ако успеят да го разрешат сега, то ще е благодарение на предварително свършената от теб работа. Джордан може да е права, а може и да греши. Но аз съм твоя приятелка и се радвам, че не се връщаш отново към този случай — Пола се наведе към него и го прегърна. Гърдите й се полюшнаха и докоснаха неговите. Тя се отдръпна смутено, забелязала внезапното припламване на интерес в погледа му. — Ще се видим следобед на брифинга.

Докато тя излизаше, Мерик следеше с поглед очертанията на фигурата й под халата. Беше си наложил да не се занимава с мисли за тялото й, да не обръща внимание на овладяната сексуалност, която тя излъчваше. Но сега най-сетне си зададе въпроса дали все пак няма някакъв шанс за успех с нея, дали предложението й той да спи в свободната стая беше наистина обикновен приятелски жест или зад него се криеше нещо повече. Това беше доста ободряваща мисъл, която той отнесе със себе си, за да го крепи в мрачната атмосфера, царяща в отдел „Убийства“.

Карол влезе с лека стъпка в участъка, съзнавайки, че настроението й никак не отговаря на предстоящия ден. Но точно сега това изобщо не я интересуваше. Имаше чувството, че тази нощ е надмогнала себе си, беше завъртяла своя свят около оста му и смяташе да се наслаждава на това усещане толкова дълго, колкото бе възможно. Не че Джонатан беше най-съвършеният любовник, с когото си бе имала работа; беше прекалено предпазлив, прекалено грижовен, прекалено старателно спазваше стъпките на ритуалния танц. Тя не можа да овладее циничната си реакция на следовател: той може би беше заучил като от учебник реакциите си от същата тази книга, която й даде. Но дори да беше така, това не беше толкова важно. Важното беше, че тя бе преодоляла невидимата, неосезаема бариера, която я делеше от една съществена част на личността й. Не беше пропъдила спомена за насилието, както се пъди зъл дух. Но бе му обърнала гръб. Отново можеше да разполага със собственото си тяло.

Джонатан си тръгна малко след шест и тя не се натъжи особено от раздялата. Беше се опитал да получи от нея обещание за нова среща, но тя се измъкна умело, позовавайки се на многото работа, която я чакаше, за да се отърве от нежелан ангажимент. Харесваше го, но не искаше да рискува да бъде неволно въвлечена в постоянна връзка с него. Не той беше мъжът, който й трябваше; но открай време й беше ясно, че не можеше да очаква от Тони да възстанови сексуалните й усещания. Налагаше се да извърви този път без него. Но фактът, че успя да го извърви, отваряше пред тях двамата нови надежди на мястото на онези, които случилото се в Берлин бе унищожило.

Тя се изкачи по стълбите тичешком, прескачайки стъпалата, и влезе в общата стая, излъчвайки самоувереност и добро настроение. Стейси едва вдигна глава, когато тя влезе, а после се стресна и я погледна отново така стъписано, че Карол едва не се разсмя.

— Добро утро, Стейси — каза тя весело.

— Добро утро, госпожо Джордан — отвърна механично Стейси.

— Имам добро предчувствие за днешния ден — поде Карол. — Нали знаеш как понякога ти се струва, че тъкмо днес ще настъпи преломния момент и следствието най-сетне ще тръгне напред? — Стейси кимна. — Е, именно така се чувствам аз тази сутрин.

— Доктор Хил изпрати един файл за вас — отвърна Стейси, която явно не можа да намери друг начин да реагира на този неоснователен оптимизъм. С машините успяваше да се справи; но хората постоянно я озадачаваха, караха я да търси възможност да овладее и техния свят също така леко, както виртуалния.

Карол внезапно стана съвсем сериозна.

— Какво има в него? — попита тя.

— Направил е профил във връзка със случая Тим Голдинг. Разпечатах го и го оставих на бюрото ви.

— Благодаря — Карол вече отиваше към кабинета си.

Взе разпечатката още докато събличаше палтото си, и започна да чете. Текстът започваше с добре познатото й встъпление:

СЛУЧАЯТ ТИМ ГОЛДИНГ

„Настоящият психологически профил на престъпник може да служи само като най-общо напътствие и в никакъв случай не бива да бъде приеман като описание на конкретна личност. Надали престъпникът отговаря на всички елементи на профила, въпреки че очаквам висока стойност на съвпаденията между описаните по-долу характеристики и действителната личност. Всички точки на профила се отнасят до вероятности и предположения — не може да се говори за факти.

Извършителят на убийство по сексуални подбуди оставя ориентири и насоки с начина, по който извършва престъплението. Всичко, което той прави, съзнателно или не, се вписва в конкретен модел. Разкриването на този модел разкрива и логиката, съгласно която действа убиецът. Тази схема може да не изглежда логична за нас, но за него тя е решаваща. И тъй като той действа в съответствие с тази своя лична логика, не би могъл да падне в обичайните капани, които се залагат на престъпниците. Тъй като самият той е уникален, такива трябва да бъдат и средствата, с които той ще бъде заловен, начинът на провеждане на разпитите и възстановката на престъпленията.

Това е допълнение към първоначалния профил, който направих по-рано по молба на инспектор Мерик. Както споменах и преди, престъпникът най-вероятно е мъж, на възраст между двайсет и седем и четиридесет и две години. Вероятно живее сам. Възможно е да има повърхностно развити способности за общуване, но не е в състояние да поддържа трайна близост с представители и на двата пола. В конкретния случай, като се вземе предвид и възрастта на жертвата, мога да предположа, че убиецът изобщо не е имал пълноценна сексуална връзка със зрял човек. Вероятно проявява маниакални деформации на личността и може да има хоби, което задоволява обсесивните му наклонности — като например броене на влакове, филателия, а може да обича да наблюдава птици. Вероятно е достатъчно интелигентен и способен, за да се задържи на някаква постоянна работа, но каквото и да върши, то не предполага работа в екип. Логично е да предпочита роля, която може поне да поддържа илюзия за независимост и в идеалния вариант позволява да прекарва по-голямата част от работния си ден сам.

Считам, че същият човек носи отговорността и за отвличането и вероятното убийство на Гай Льофевр. Но тъй като до настоящия момент е открито само тялото на Тим Голдинг, като начало ограничавам коментарите си само до спецификата на този случай.

Очевидно е, че убиецът е много добре запознат с мястото, на което е извършил престъплението. Знаел е, че паркингът ще бъде пуст в часа, който е избрал за пристигането си там. Знаел е, че ще може да отведе Тим Голдинг до Суиндейл, без да рискува някой да му попречи. Знаел е и това, че ще може да извърши намисленото в Суиндейл без да се безпокои, че някой ще се намеси. Следователно местността трябва да му е много добре позната. Отвеждайки Тим Голдинг точно там, убиецът демонстрира, че това е «неговото» място, място, което има специална значимост за него. При работа с евентуални заподозрени трябва да се има предвид, че в дома, на работното място или в персоналния компютър на убиеца сигурно ще бъдат открити снимки или дори живописни изображения на долината. Бих предложил да се провери в кои университети практиката на студентите по геология включва посещения на Суиндейл; да се проверят евентуални местни дружества на любители — геолози; алпинистки дружества; клубове на любители на стари железници, и, разбира се, службите за охрана на националния парк «Пийк Дистрикт» — тези хора представляват интерес, защото освен че самите те познават добре областта, са наясно и какви хора посещават често Чи Дейл и Суиндейл. Препоръчвам също и преглед на специализирана литература — пътеводители, описания на туристически обиколки. Ако този преглед покаже, че особеностите на Суиндейл не се споменават в съответните източници, това само уличава още повече всеки предполагаем заподозрян, който е много добре запознат с терена.

Не е изключено убиецът и преди да се е опитвал да примами възможни жертви в Суиндейл. Бих препоръчал консултация с местната полиция, за да се разбере дали в района са забелязани непознати, правили опити да завържат разговор с деца. Възможно е убиецът да използва естественото любопитство на всяко дете към обкръжаващата го среда, за да привлича жертвите си (виж по-долу).

Обмислях и възможните начини на отвличането на Тим Голдинг. Като се вземе предвид отсъствието на свидетели, които да потвърждават теорията, че той е бил отвлечен от улицата, както и предположението, че си имаме работа с убиец, който се чувства по-добре в извънградска среда, бих казал, че престъпникът е установил контакт с жертвата, СЛЕД КАТО момчето е напуснало улицата и е тръгнало по насипа край гарата. Ако предположим, че убиецът често се озовава сред природата, е възможно да е заговорил детето под предлог, че иска да му покаже нещо — лисича дупка, леговище на язовец или птиче гнездо. (Това е още по-вероятно, когато става дума за Гай Льофевр, който е търсел птичи гнезда, когато е изчезнал). В случая с Тим Голдинг, възползвайки се от интереса на момчето към влаковете, може да се е представил като ентусиаст с подобни интереси, или пък служител на железниците, и да е обещал да му покаже нещо много интересно. Надолу по железопътната линия има няколко точки, от които би било много удобно да се отведе детето до паркирана наблизо кола с минимален риск това да бъде забелязано. В подкрепа на тази теория може да се изтъкне фактът, че железопътната линия за товарни влакове води от Брадфийлд към Пийк Дистрикт. Последната гара по тази линия отстои само на десетина мили по права линия от Суиндейл. Линията свързва това, което можем да определим като територия на престъпника, с района, където е живял Тим Голдинг. Такава връзка не бива да се пренебрегва. Затова можем да обмислим и вероятността работата на убиеца да има някаква връзка с железниците или пък да е любител на стари влакове, особено пък и защото пътят, по който трябва да е отвел Тим Голдинг до Суиндейл, е някогашна железопътна линия.

По-вероятно е той да живее близо до местността, където е заровил трупа, отколкото до мястото, откъдето е отвлякъл детето. Този човек се чувства по-добре в извънградска, отколкото в градска среда.

Освен това този престъпник има постоянен достъп до компютър. Като вземем предвид това, че снимката на Тим Голдинг е стигнала до личния компютър на добре известен педофил, не е зле да се проведат консултации с колегите, на които е възложено преследването на разпространяването на детска порнография по интернет. Възможно е и други лица, срещу които те подготвят обвинения, да са виждали снимката на Тим Голдинг. Тези хора ще бъдат склонни да разкрият източника си, ако им се предложи някакво смекчаване на обвинението срещу тях в замяна. Не е изключено също така в огромния обем необработена все още информация, събрана в рамките на операция «Златотърсачи», да фигурира и името на нашия убиец. Може би има смисъл да се сравнят имената, които се появяват в процеса на търсенето на Тим Голдинг, с имената в базата данни на операция «Златотърсачи».

Накрая искам да се върна към случая с изчезването на Гай Льофевр. Споменах по-горе, че съществува голяма вероятност човекът, който е отговорен за смъртта на Тим Голдинг, да е същият, който е отвлякъл Гай Льофевр. Затова и не изключвам възможността и тялото на Гай да е заровено някъде в Суиндейл. Ясно е, че убиецът има основания да подбере това място, за да зарови там тялото — първо, то му е добре познато и второ, знае, че може да отведе жертвите си дотам без проблеми. Най-вероятно първият му опит, който го е довел до това убеждение, е бил именно с Гай. Когато се извадят останките на Тим от гроба, бих предложил да се копае по-надълбоко на същото място. Ако не бъде открито нищо, препоръчвам основно претърсване на цялата долина.“

Карол препрочете отново профила.

— Благодаря, Тони — каза тя тихо.

Както винаги, сбитото изложение на неговите прозрения щяха да й помогнат да придвижи разследването напред. Можеше да отиде на сутрешния брифинг с поредица конструктивни предложения. Насочването на екипа по конкретна линия на търсене винаги ги предизвикваше да дадат най-доброто от себе си.

Единственото, което я гризеше, бе решението му да прати профила по електронната поща, вместо да й го донесе, за да го обсъдят заедно. Споровете и дискусиите между тях винаги досега се бяха оказвали най-добрият пробен камък за хипотезите му. Освен това той не споменаваше, че има намерение да посети местопрестъплението. Това помрачи доброто й настроение и породи у нея неразбираемо безпокойство.

Карол сви рамене, за да пропъди тези мисли, и взе телефонната слушалка.

— Стейси, можеш ли да провериш кой е ръководителят на групата за оглед на местопрестъплението, с която работихме в Дербишър? Трябва да отидат пак до Суиндейл, за да търсят още едно тяло.

По всичко личеше, че Еванс е доволен от себе си.

— Това поне е някакво начало — заяви той. Седяха в една чайна в Тайдсуел пред чиния, пълна с топли маслени сладкиши и две парчета лимонов пай с белтъчна глазура. Кевин беше пристигнал първи, след като бе ръководил по-дълбокото разкопаване на гроба на Тим Голдинг. Само петнайсет инча по-долу се бяха натъкнали на други човешки останки. Карол Джордан се оказа права, мислеше си Кевин, доволен, че тя очевидно отново е във форма.

Сега бе в ход пълно и подробно претърсване на Суиндейл. Две дузини полицаи в бели защитни костюми пълзяха на четири крака из ниската растителност, претърсвайки почвата инч по инч. Кевин считаше, че заслужава да си достави едно дребно удоволствие след двата часа, прекарани под дъжда, облъчван от явната ненавист на служителите на местната полиция, отстъпени му за претърсването, но Еванс като че ли не забелязваше сладкишите пред себе си.

— Разкажи сега всичко — помоли Кевин.

— Добре. Успях да открия един от тримата лесничеи, който отговаря за района. Казва се Ник Сандърс. Той ми каза, че някакви туристи му съобщили в началото на лятото, че се натъкнали на ексхибиционист в същия край на Чи Дейл, близо до входа към Суиндейл. Забелязали, че се разголва пред няколко деца и го подгонили, но не успели да го настигнат. Казали, че сякаш изведнъж се разтопил във въздуха. Което, разбира се, би изглеждало точно така, ако е хлътнал в пролуката, която води към Суиндейл. По-късно вечерта Сандърс ги срещнал по време на обичайната си обиколка и те му дали описание на човека, когото преследвали — Еванс отвори бележника си и зачете на глас: — Трийсет — трийсет и няколкогодишен. Около пет фута и осем-девет инча на ръст, слаб, тъмнокос, с плешивина на темето. Облечен в блуза с емблемата на отбора по ръгби на Лийдс, джинси и маратонки.

— Да, може да се каже, че е някакво начало — каза Кевин и си взе парче сладкиш. — Въпреки че надали ще го открием само въз основа на това описание.

— Можем да го публикуваме все пак. Някой може да го разпознае.

Кевин беше скептичен.

— Сандърс съобщил ли е навремето за този човек на местната полиция?

Еванс сви презрително устни.

— Не. Казва, че мислел да го направи, но забравил.

— Чудесно. Ама че дръвници се намират тук.

— Но го е записал в ежедневния си отчет на обиколката. Ще ми прати по електронната поща копие от записката, когато се прибере. Ще ми прати и всички снимки, които лесничеите са правили на Суиндейл и Чи Дейл през юли.

— За какво им е било да правят снимки там?

— Не са снимали само там. Регистрирали състоянието на поречието на Уай с необходимото фотографско покритие. Той и останалите двама лесничеи, които отговарят за региона, предлагали подобрения за туристическите пътеки и им били необходими снимки, с които да докажат ефективността на вземаните по-рано от тях мерки. И, разбира се, да докажат необходимостта от това, което трябвало да бъде направено занапред. Той ми каза също, че през май в същия район работел екип доброволци от дружеството за опазване на околната среда. Не знаел имената им, но каза, че от централата на националния парк ще могат да ни ги дадат.

— Този твой Ник Сандърс ни е свършил добра работа — отбеляза Кевин. — Ще ми се и тези тиквеници от местната полиция да имаха същото желание да бъдат от полза. Същински клоуни…

— Стори ми се искрено разстроен от съдбата на Тим и Гай — каза Еванс. — Почти толкова, колкото се разстрои от мисълта, че някой се е осмелил да извърши убийство в безценния му национален парк.

— Добре си се справил, Сам. А успя ли да повикаш другите двама лесничеи на разговор?

Еванс погледна часовника си.

— Всичко е уговорено. Ще се видя с единия след половин час на някакво място, наречено Уърмхил^[5]. Звучи привлекателно. Другият има днес свободен ден — ще се опитам да го хвана утре сутринта.

— Хапни тогава нещо. Не може да се работи на празен стомах.

Еванс си взе парче кейк.

— Добре ще е, ако успеем да го спипаме. Ще бъде добра компенсация, задето пропуснахме акцията в Темпъл Фийлдс.

Кевин изсумтя презрително.

— Каква ти акция! Това нещо се превръща в най-безсмисления разход на време и пари след операцията по преследването на Йоркширския изкормвач. Много кариери ще закопае тази история, помни ми думата. Ще се превърне в истинска гробница за надеждите за кариера.

— Тук е като на северния полюс — думите на Пола долетяха през пукота на статичното електричество до ушите на Карол. Обзе я съчувствие към младата следователка. Трудно бе да си представи човек по-неприятна нощ за кръстосване на улиците. Мразовита мъгла се стелеше ниско над канала, протягайки ледените си пръсти през улиците на Темпъл Фийлдс. Капчици студена влага, прекалено ситни, за да бъдат наречени дъжд, се просмукваха през дрехите и косата на Пола бе залепнала на кичури за главата й. Рядко се виждаха пешеходци, а тези, които все пак минаваха, вървяха с ниско приведени глави, скрили лица под чадърите си. Карол си каза, че съвестта не й позволява да държи Пола на това място цели четири часа, а и нямаше смисъл. Реши този път да прекрати операцията в десет часа.

— Не бих искала да съм на нейно място — измърмори Джен Шийлдс.

— Така или иначе тя изглежда по-добре от теб в къса пола — отбеляза Мерик.

— И доста по-добре, отколкото би изглеждал ти — намеси се Карол и внезапно се изкиска. — Помниш ли, когато работехме по случая Торп и трябваше да влезете в онзи клуб на хомосексуалисти? Много ти отиваше коженият тоалет, Дон.

— Добре де, добре, мълча си — изръмжа той.

— Внимавайте, изглежда, че там се случва нещо — каза напрегнато Джен.

Мъжът, който вървеше по улицата, беше облечен в дълго яке с качулка, смъкната така ниско, че лицето му изобщо не се виждаше. В такава нощ това само по себе си не беше подозрително. Но когато стигна до мястото, където стоеше Пола, той забави крачка. Приближи се до нея отстрани и явно вървеше толкова тихо, че тя не го беше чула. Той протегна ръката си, облечена в ръкавица, и я докосна с пръст.

— Да му се не види, инфаркт ли искаш да ми докараш? — това беше гласът на Пола, висок и ясен. Тя се обърна с лице към него.

— Работиш ли? — гласът на мъжа едва се чуваше. Звучеше приглушено, като че ли говореше през шал.

— А ти как мислиш?

— Трябва ми нещо малко по-нестандартно. Навита ли си?

— Зависи какво имаш предвид.

— Плащам си. Предварително — той извади другата си ръка от джоба. На мониторите не можеше да се види какво държи в нея.

— С това можеш да си купиш доста нестандартни услуги. Но все още не си ми казал какво искаш. И трябва да ползваш презерватив, ясно ли е?

— Няма проблем. Виж какво, имам къде да те заведа. Ако се навиеш да те вържа за леглото, плащам двеста. Веднага.

Устата на Карол пресъхна. Натисна копчето, за да включи микрофона, и каза пресипнало:

— Всички екипи в пълна готовност. Хищникът се появи. Повтарям, всички в пълна готовност.

Пола продължаваше да говори:

— Двеста? Предварително? Сега?

Сега през обектива на камерата се виждаше ясно какво става на улицата. Той отброи няколко банкноти и й ги подаде.

Карол почти бе залепила нос в монитора, но не можеше да различи чертите на мъжа.

— Майната му. Лицето не се вижда.

— Изглежда попаднахме на истинска следа — гласът на Джен издаваше възбудата й.

— До всички екипи — заемайте позиции за намеса. Отцепете района. Повтарям, да се отцепи района — сърцето на Карол биеше до пръсване, тя чуваше пулсирането на кръвта в ушите си. На екрана се виждаше как Пола завива зад ъгъла. Мъжът бе поставил ръка над лакътя й. Останалите цивилни полицаи на улицата вървяха бързо по стъпките им. Примамката беше подействала. Слава Богу, беше подействала.

Адреналинът караше Пола да се чувства като наелектризирана. Дишаше накъсано, сърцето й биеше като барабан. Когато завиха зад ъгъла, мъжът я побутна и докато се усети, тя се озова в някакъв тесен проход между къщите.

— Къде отиваме?

В отговор той я прегърна и започна да опипва грубо гърдите й с една ръка, докато с другата я притискаше здраво към себе си. Той стисна с пръсти зърното на едната й гърда и болката, която я прониза, й попречи да усети как фините клещи в другата му ръка прерязаха за секунда кабела на гърба й, който свързваше микрофона с предавателя.

Пола го отблъсна и каза:

— Ей, нали уж имаше къде да ме заведеш?

Той я хвана за ръката и я завъртя.

— Ето тук е — наведе се и отвори една врата в стената до тях. Вратата беше толкова мръсна, че почти не се забелязваше сред почернелите тухли. Той я побутна да влезе преди него, после завъртя дръжката и ключалката щракна. Поведе Пола към задния вход на някаква сграда.

Притеснена, но без да губи присъствие на духа поради погрешното убеждение, че все още поддържа връзка с колегите си, Пола каза иронично:

— Много очарователен заден двор. Кой би помислил, че такава мърлява врата води към такова прекрасно място. Ще влезем ли? Тук ли живееш?

— Да — отвърна мъжът. — Хайде, не се мотай. Нямаме време за губене.

Карол скочи на крака.

— Нямаме връзка с Пола. Нищо не се чува — тя се обърна към двамата техници по апаратурата. — При нас ли е прекъсването или при нея?

Изминаха трийсет секунди, изпълнени с непоносимо напрежение. Всички бяха затаили дъх, стискаха палци и се молеха. После единият от техниците поклати глава:

— Прекъсването не е при нас. Нейният предавател не работи.

В същия миг настана хаос. Карол викаше в микрофона:

— До всички екипи — действайте! Повтарям, действайте! Хищникът нападна! Всички екипи да се включат в преследването!

— Майната му, майната му, майната му — повтаряше Мерик като мантра, докато дърпаше яростно вратата на микробуса. Скочи на улицата, Карол смъкна слушалките от ушите си и хукна след него, Джен тичаше последна. Стейси ги проследи с отворена уста, без да знае дали трябва да ги последва и тя или да остане, за да поддържа връзката. Накрая реши, затвори вратата и взе захвърлените слушалки на Карол. Все пак някой трябваше да следи какво се случва. Тя нямаше нищо против да си остане в микробуса. Който владее технологиите, владее света, повтаряше си Стейси. Това беше далеч по-интересно от препускането по улиците. Нищо нямаше да се случи, без тя да разбере.

Карол тичаше с все сила по тротоара, а в главата й се редяха кошмарни видения.

— Не, не, не — повтаряше тя задъхано, оставяйки зад себе си двайсетината ярда до мястото, където за последен път бе видяла Пола. Когато зави зад ъгъла, се блъсна в гърба на друг полицай толкова силно, че и двамата останаха за миг без дъх. Карол залитна, но успя да не падне. Подмина го и видя, че още няколко цивилни полицаи се въртят около прохода, в който бяха изчезнали Пола и мъжът. Проправи си път и изтича по продължение на целия проход. Оказа се, че той води в друга улица, от която се отклоняваха всевъзможни криви улички и проходи към задни входове. Намираха се в същински лабиринт.

— Тръгвайте във всички посоки! — извика Карол. — Претърсете целия квартал. Не може да са отишли далече. О, майната му!

— Тук е пълно с вътрешни проходи като заешка дупка — чу се гласът на Мерик. — Може да са навсякъде.

Страните му сякаш изведнъж бяха хлътнали. Гласът му беше пресипнал.

— В такъв случай няма какво да стоим и да говорим, да продължаваме с търсенето. И някой да отвори тази врата — допълни тя, удряйки с юмрук по вратата в стената на прохода. — Да видим накъде води тя и да преровим цялото място.

Карол прокара пръсти през косата си. Почувства как остра болка прониза тила й. Как бе възможно да се случи такова нещо?

Мерик говореше настоятелно в радиостанцията.

— До всички екипи. Започвайте основно претърсване на целия район. Изчезнал полицейски служител. Повтарям, изчезнал полицейски служител.

Той вдигна поглед към Карол и попита:

— Да започнем ли да търсим от врата на врата?

Тя кимна.

— Джен, ти се заеми с тази работа. Започни от това, което се намира зад вратата тук.

Карол се обърна, давейки се от гняв. Подчинените й се разпръснаха, а тя стоеше и се питаше къде беше сбъркала. И най-лошо от всичко беше, че изобщо не можеше да открие някаква грешка в операцията.

Тази ще остане по-дълго. Той не знае защо, но знае, че така трябва. Гласът решава, Гласът знае най-добре, Гласът никога не го изоставя в беда.

Тя прилича на останалите, изглежда съвсем като уличница, но е ченге. Мисълта за това го плаши, но въпреки това той успява да се справи със задачата. Още не може да повярва колко лесно се оказа залавянето й — точно както беше предвидил Гласът. Гласът каза, че тя ще тръгне с него кротко като агне, без никакви възражения, и точно така стана.

Убеди я да тръгне с него на улицата — и това беше много лесно. Всъщност му беше по-лесно, отколкото с другите, защото тази не му беше позната отпреди. Не му беше трудно да си я представя само като парче омърсена плът, защото никога не беше направила нещо, което да го кара да мисли друго. Отведе я в прохода и преряза кабела, точно както се беше упражнявал да го направи цял следобед. Клъц — и толкова. Тя не забеляза нищо.

Влизат в двора, отварят вратата, тръгват нагоре по стълбите. Тя върви без да се колебае, само дето не спира да дрънка, защото си мисли, че така упътва някого към стаята, подготвена за нея. Не се поколебава дори да влезе през двойната врата, която прилича на гардероб, ако погледнеш към нея от стълбищната площадка. Само казва, че й прилича на гардероб, защото си мисли, че някой я чува. Когато й казва да легне на леглото и да разтвори крака и ръце, тя се подчинява безропотно. Той може да подуши миризмата на страх, която се излъчва от нея, но тя всъщност не е много уплашена, поне не достатъчно — все още не. Слага й белезниците, но съзнава, че тя все още чака спасителният отряд да нахлуе през вратата и да я отърве. Дори не се опитва да рита, когато той започва да завързва глезените й.

Но когато натъпква кожената топка в устата й, нещата се променят. Очевидно това не й харесва, никак не й харесва. Очите й се разширяват и червенина плъзва като приливна вълна от сочните й закръглени гърди нагоре по шията, облива лицето й чак до косата. Изведнъж й става ясно, че нещата може и да не се развият така, както си е представяла. Става й ясно, че той владее положението, а не тя и другите тъпи ченгета. Той й се усмихва със спокойната, тържествуваща усмивка на победител и казва:

— Никой няма да дойде. Ти си сама.

После се навежда, пъхва ръка под тялото й и измъква предавателя изпод полата й. Бръква в деколтето й, дръпва рязко и изтръгва микрофона и кабела. Размахва прерязания край на кабела пред очите й и продължава с присмехулен тон:

— Говореше сама на себе си. Те нямат никаква представа къде си. Междувременно би могла да се озовеш къде ли не в Темпъл Фийлдс. Мислехте, че можете да ни надхитрите, но не успяхте. Свършена си, ченге.

Той й обръща гръб, пренебрегвайки звуците, които се изтръгват от запушената й уста и напомнят на мяукане. Взема предварително подготвения изкуствен пенис. Ярката светлина се пречупва в остриетата на бръснарските ножчета и ги кара да блестят. Адски е злобно това устройство, причиняващо смърт. Завърта се на пети и отново застава лице в лице с нея. Когато вижда изкуствения пенис, кръвта се дръпва от лицето й, тя побледнява, цялото тяло и гърдите й се изпъстрят с грозни петна. Той пристъпва напред, вдига полата й, размахва изкуствения пенис пред лицето й и се хили.

Тогава между краката й потича урина. Това го вбесява, защото сега стаята ще замирише, а това не е никак приятно. Защото тази ще остане по-дълго.

Бележки

[1] Ема, лейди Хамилтън (1765–1815) — родена в семейството на ковач в Чешър, тя се издига стремително в обществото, благодарение на изключителната си красота. Омъжва се за сър Уилям Хамилтън, посланик на Великобритания в кралство Неапол, позира на някои от най-прочутите художници на времето, но остава в историята като любовница на адмирал Нелсън. — Бел.прев. ↑

[1] „Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска…“ — „Алиса в огледалния свят“, прев. Стефан Гечев, изд. Народна младеж, С., 1965 — Бел.прев. ↑

[2] Питър Сътклиф, роден на 2 юни 1946 г., известен като Йоркширския изкормвач, осъден през 1981 г. за убийствата на тринайсет жени на територията на Северна Англия. — Бел.прев. ↑

[3] На 15 юли 1992 година Рейчъл Никъл е била изнасилена и намушкана с нож 49 пъти пред двегодишния си син. В процеса на разследването полицията използва своя служителка като агент под прикритие с надеждата да изтръгне признание от заподозрения в убийството Колин Стаг. Съдът обаче отхвърля свидетелските показания с аргумента, че агентката под прикритие е подвела заподозрения. Колин Стаг е освободен. — Бел.прев. ↑

[4] HOLMES — абревиатура за Home Office Large Major Enquiry System — компютърна система на вътрешното министерство, която обединява данните на всички разследвания по особено тежки престъпления, включително серийни убийства и финансови злоупотреби в особено големи размери на територията на Великобритания. — Бел.прев. ↑

[5] Wormhill (англ.) — Хълмът на червеите — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вал Макдърмид Чуждото страдание (4)

Метаданни

Данни

Чуждото страдание

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета част

СЛУЧАЯТ ТИМ ГОЛДИНГ

Вал Макдърмид
Чуждото страдание (4)