Елизабет Адлър
Покана за Прованс (42)

Глава 41

Джейк въобще не спа, но беше свикнал с това. Идва един момент, когато човек прехвърля границата на изтощението и тялото просто продължава да се движи по инерция, а умът работи дори още по-бързо. Слава Богу, че блъфът му даде резултат при Ален. Той, разбира се, можеше да се опита да избяга, но Франция е малка страна и не е лесно човек да се скрие в нея, особено когато е в списъка на търсените лица. Беше готов да заложи на това, че Ален ще се възползва от първата възможност да напусне страната. Никой, естествено, не би искал да се изложи на съдебно преследване.

Самолетът беше зареден с гориво и чакаше. Както и Оскар, най-едрият и най-твърдият бодигард в Марсилия, готов за всякакъв проблем, който Ален би могъл да му създаде.

Оскар се беше обадил от самолета, за да му каже, че са на път към град Хо Чи Мин и че „затворникът“ е ядосан, защото не му дават нито алкохол, нито храна. Той заплашвал с всевъзможни неща, но ситуацията била под контрол.

Рано тази сутрин Джейк беше отишъл на дълга разходка, по време на която се опитваше да измисли какво да каже на Франи. Питаше се още дали не би могъл да разчита, че Клеър ще каже някоя добра дума за него. Също така се питаше дали Франи е станала вече, какво прави и какво мисли за него. Предполагаше, че знае отговора на последното. Снощи Франи му беше дала ясно да разбере, че го поставя в същата категория като Маркъс — тази на лъжците.

Спомни си как изглеждаше тя снощи, седнала прилично и скромно на мястото си до масата, облечена в бяла блуза и пола на цветя. Спомни си тревогата и предпазливостта в погледа й, когато се извърна от него, и начина, по който беше отметнала коса в този момент. Знаеше, че тя е права от нейна гледна точка — тя не знаеше кой е той, знаеше само, че си е измислил историята за Престъпник и че двамата са се озовали в леглото.

Въздъхна и отново се запита какво да направи. Реши, че първо ще трябва да я накара да го изслуша. Второто, което трябваше да направи, беше да й каже истината. Третото — да й обясни, че просто няма как да предаде доверието на Рафаела. И четвъртото — просто да се остави на милостта й. Като знаеше, че под нежната й русокоса външност се крие стоманена личност, не мислеше, че има голям шанс. Освен ако тя не чувстваше онова привличане между тях, на което беше подвластен той.

Мина покрай шадравана и седна на входните стъпала. Облегна се на каменния лъв и зачака Престъпник да се изравни с него. Поне кучето се забавляваше. То упорито странеше от останалите кучета. Джейк реши, че може би това е правило на уличните кучета, и се усмихна. Престъпник се показа в края на алеята, изтича бързо при него и пусна в краката му окървавен заек, после седна на хълбоците си и го погледна триумфално. Джейк не знаеше дали да каже „лошо куче“ или „добро куче“. Накрая се спря на „умно куче“, после взе сутрешния вестник, който беше купил в селото, зави бедния заек в него и го занесе в кухнята.

Хей смръщи вежди.

— Проклети кучета! — измърмори той й добави: — Никога няма да видиш Мими или Луиз да направят нещо подобно. Те двете не могат да хванат дори муха.

— Позволи си да се засмее леко. После вдигна поглед към Джейк. — Благодаря за снощи — каза. — Само ти можеше да се отървеш от онова копеле.

Джейк сви рамене.

— Вече е там, където му е мястото.

— Дано никога вече не мине през вратите на замъка — каза Хей с усмивка. — Винаги съм знаел, че той е бутнал момичето от скалата, въпреки алибито си. Ален винаги и за всичко си имаше алиби. Беше лош още като момче и стана зъл човек. Слава Богу, че Рафаела най-после реши да види истината.

Джейк кимна. Той мислеше за Феликс. Вярваше, че знае какво се е случило, но още не разполагаше с доказателства, макар че работеше по въпроса.

— Другите станаха ли вече?

Той си наля чашка кафе и се облегна на масата. Въпросът му прозвуча така, сякаш е зададен съвсем случайно и без никаква задна мисъл. Хей му хвърли кос поглед. Той знаеше кого има предвид Джейк.

— Мадам закуси в стаята си. А мадам Жулиет още не се е показала, макар, Господ ми е свидетел, кучетата й вече да тършуват наоколо и да се надявам, че няма да се изпикаят на килима от Обюсон. Мадмоазел Клеър пък тръгна към селото.

— Кучетата на Жулиет дойдоха на разходка с мен, така че няма защо да се тревожиш за килима. — Джейк зачака Хей да му каже къде е Франи, но той само се суетеше около предястията за коктейла вечерта и си тананикаше. Джейк въздъхна. — Добре, Хей, хайде, кажи ми къде е тя — каза той най-после.

Хей моментално вдигна глава.

— И за кого по-точно става въпрос, мистър Джейк?

Лицето му изведнъж беше придобило толкова невинно изражение, че Джейк се засмя.

— Добре, признавам — каза той. — Търся Франи.

— Хм. — Хей продължи да подрежда върху таблата триъгълни пасти. — Това означава ли, че се интересуваш от нея?

— Да кажем, че между нас има нещо нерешено.

Хей отново изсумтя.

— Наричай нещата, както искаш, резултатът е все същият. Тя отиде да се разходи в градината. Може би ще я намериш при езерото.

Джейк го потупа приятелски по гърба, което го накара да изтърве две пасти, и Хей започна тихо да ругае, но Джейк само се усмихна и тръгна по пътеката към езерото. Слънцето вече беше високо в небето и кестените хвърляха пъстри сенки. В края на сенчестия тунел езерото проблясваше в зелено и той си спомни как, като беше момче, тичаше по същата пътека, за да види Рафаела с надеждата, че ще прекара известно време в компанията й, че ще чуе още някоя история за семейство Мартен, че ще чуе смеха й, който приличаше на сребрист водопад, ще се окъпе в нейната жизнерадостност и отново ще се разтопи, когато го погледнат очите й, сини като Средиземно море.

А жената, за която се беше оженил, беше съвсем различна от Рафаела. Аманда беше срамежлива, тиха и с деликатна хубост, тя беше човек с академични интереси и искаше да стане професор по английска литература и да преподава в място като „Принстън“.

Джейк спря. Подпря длани на едно масивно дърво и опъна гръб. Беше добър бегач, все още можеше да пробяга маратон с лекота, макар вече да не финишираше сред първите десет. И все пак не се справяше зле за човек на четирийсет и четири години.

Изправи гръб и видя Франи, застанала на червения мост, подпряла се на перилата, загледана в зеленикавата вода. Измина и последните няколко метра и застана до нея. Тя му хвърли поглед през рамо, после отново зарея поглед във водата. Една дълга минута никой от двамата не проговори. Накрая той каза:

— Съжалявам, Франи. Знам какво мислиш, но бях хванат в капана на неразрешима дилема. Нямаше как да ти кажа истинската причина, поради която искам да те видя, защото щях да предам доверието на Рафаела. Поканата трябваше да е нейната изненада. — Франи се обърна така, че рамото й да бъде по-далеч от него. — Извинявам се — каза той смирено. — Знам, сигурно си мислиш, че съм те използвал, че съм се възползвал от теб, но не така чувствам нещата аз. Аз те харесах, Франи Мартен, още в минутата, в която те видях. Харесах твоя дух, твоята независимост. Знаех колко труден е бил животът ти, колко сили си хвърлила. А когато разбрах колко истински си загрижена за своите пациенти и за животните въобще, те харесах още повече.

Той въздъхна, защото не знаеше дали тя го слуша.

— Когато се погрижи така добре за глезена ми, се почувствах като немската овчарка, чийто живот беше спасила. И много ми хареса начинът, по който беше загрижена за мен.

Той постави длан на рамото и, но Франи се отдръпна. Направи две крачки встрани от него. Той я последва. Тя смръщи вежди и отиде бързо до беседката, отпусна се на синия диван и обърна глава така, че да гледа във водата. Джейк седна на един от столовете, който придърпа близо до нея. Подпря лакти на коленете си. Поднесе й бяла роза, която откъсна от храстите около беседката.

— Франи — каза той след няколко минути напрегната тишина, — ще ми проговориш ли въобще някога отново?

— Не — каза тя.

Озадачен, Джейк гледаше тила й. Не можеше да я обвини. Все пак тя едва го познаваше и със сигурност не знаеше нищо за него, с изключение на онова, което й беше казал за колибата си и за кучето си. За нея той беше мъж, нахлул в живота й и в леглото й. Май беше по-добре да направи нещо по въпроса, макар никак да не обичаше да говори за себе си. Би предпочел да не разкрива страховете и раните си пред никого, но ако я искаше в живота си, точно това трябваше да направи.