Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (34)

Тридесет и втора глава

Роб Бат седеше в колата си с бинокъл за нощно виждане пред очите и предъвкваше близкото минало, сякаш беше дъвка, изгубила вкуса си.

От момента, в който извикаха Бат в кабинета на Вероника Харт и го обвиниха в предателство срещу ЦРУ, той се вцепени. Сега не изпитваше нищо към себе си. Враждебността му към Харт се превърна в съжаление. Или може би, помисли си, съжаляваше себе си. Като някакъв новак стъпи в мечи капан. Повярва на хора, на които не биваше да се вярва. Лавал и Холидей щяха да получат своето, той изобщо не се съмняваше в това. Изпълнен с отвращение към себе си, започна своята дълга пиянска нощ.

Едва на следващата сутрин, когато се събуди с ужасяващ махмурлук, Бат осъзна, че има нещо, което може да направи по въпроса. Обмисляше го известно време, докато гълташе аспирини, за да тушира пулсиращата болка в главата си.

Тъкмо тогава планът започна да се оформя и постепенно разцъфна като цвете на слънчевите лъчи. Той щеше да отмъсти за унижението, на което Лавал и Кендъл го бяха подложили. А най-хубавото беше, че ако тайният план сполучеше, ако успееше да ги срази, щеше да си върне кариерата, която сега беше на изкуствено дишане.

Седнал зад волана на кола под наем, профуча по улицата, заобикаляща Пентагона, като беше нащрек за генерал Кендъл. Бат беше достатъчно предпазлив и знаеше, че е по-добре да не тръгва след Лавал, който беше твърде умен, за да допусне грешка. Не можеше да се твърди същото за генерала. Бат научи едно от неуспешното си съдружие с двамата — че Кендъл е слабото звено. Беше прекалено обвързан с Лавал, прекалено сервилен в отношението си. Имаше нужда някой да му казва какво да прави. Тъкмо заради желанието да угодят слугите ставаха уязвими. Допускаха грешки, каквито господарите им не правеха.

Бат внезапно видя живота така, както може би го виждаше Борн. Знаеше каква работа беше вършил Борн за Мартин Линдрос в Рейкявик и как се беше изложил на опасност, за да намери Линдрос и да го върне у дома. Но както повечето от бившите си колеги, Бат удобно беше отхвърлял действията на Борн, приписваше успехите му на случайно стечение на обстоятелствата и избираше да се придържа към общото мнение, че Борн е неконтролируем параноик и трябва да бъде спрян, преди да извърши някоя отвратителна постъпка, която ще опозори ЦРУ. И все пак хората в ЦРУ не изпитваха угризения, че го използват, когато всичко друго се провали, и го принуждаваха да бъде тяхна пионка. Но поне той, Бат не беше ничия пионка.

Видя генерал Кендъл да излиза от една странична врата на сградата и свит в шлифера си, да бърза през паркинга към колата си. Бат задържа генерала в полезрението си и се приготви с ръка на контактния ключ. Щом Кендъл приведе дясното си рамо, за да запали двигателя, Бат завъртя ключа, така че генералът не чу как друга кола пали заедно с неговата.

Щом генералът излезе от паркинга, Бат остави бинокъла и включи на скорост. Нощта изглеждаше тиха и безмълвна, но може би това беше просто отражение на настроението на Бат. В края на краищата той беше нощен страж. Бе обучен лично от Стария и винаги се беше гордял с този факт. След своя провал обаче Бат разбра, че тъкмо тази гордост беше изкривила мисленето му и способността му да взима решения. Гордостта му го подтикна да се разбунтува срещу Вероника Харт не заради нещо, което Вероника беше казала или направила — той дори не й даде шанс, — а защото го пренебрегнаха. Гордостта беше неговото слабо място — точно него беше разпознал и използвал Лавал. Да анализира минали събития е глупаво, мислеше си той, докато следваше Кендъл към района на Феърфакс. Но така поне си осигуряваше смирението, от което се нуждаеше, за да види колко много се беше отклонил от клетвата си за вярност към ЦРУ.

Спазваше разумна дистанция зад колата на генерала, като променяше платното, за да не бъде разкрит. Съмняваше се Кендъл да предположи, че е следен, но си струваше да внимава. Бат беше решен да изкупи греха, който беше сторил против своята организация, против паметта на Стария.

Кендъл сви към непозната модерна сграда. Целият първи етаж беше зает от фитнес клуб „В хармония“. Бат проследи как генералът паркира, извади малък спортен сак и влезе в клуба. Дотук нищо полезно, но Бат много отдавна се беше научил на търпение. При наблюдение на заподозрян, изглежда, нищо не излизаше лесно и бързо.

И тогава, тъй като нямаше нищо по-добро за правене, докато Кендъл се върне, Бат се втренчи в надписа „В хармония“, докато отхапваше парченца „Сникърс“. Защо този надпис изглеждаше познат? Знаеше, че никога не е влизал вътре, всъщност никога не беше идвал в тази част на Феърфакс. Може би заради името: „В хармония“. Да, звучеше му влудяващо познато, но изобщо не можеше да се сети защо.

Бяха минали петдесет минути, откакто Кендъл влезе вътре; време беше да изпробва бинокъла за нощно виждане върху входа. Гледаше как влизат и излизат хора с всякакъв вид и телосложение. Повечето бяха сами; понякога излизаха по две жени, въвлечени в разговор, веднъж се появиха мъж и жена и заедно се насочиха към колата си.

Минаха още петнадесет минути, а Кендъл още го нямаше. Бат беше свалил бинокъла от очите си, за да си починат, когато видя вратата на клуба да се отваря. Погледна през окуляра и различи в тъмнината Родни Фиър. „Не е истина“, помисли си Бат.

Фиър прокара ръка през влажната си коса. И тогава Бат си спомни защо името „В хармония“ му е толкова познато. От всички директори на ЦРУ се изискваше да посочват местонахождението си след работно време, така че ако са необходими, дежурният служител да може да изчисли колко време ще им трябва да се върнат в щаба.

Като гледаше как Фиър отива до колата си, Бат прехапа устни. Разбира се, може и да беше чисто съвпадение, че генерал Кендъл използва същия фитнес клуб като Фиър, но Бат знаеше — в този занаят няма съвпадения.

Подозренията му се засилиха, когато Фиър не запали колата си, а остана тихо и кротко зад волана. Чакаше нещо, но какво? А може би, рече си Бат, чака някого.

Десет минути по-късно от клуба излезе генерал Кендъл. Не се огледа, а се запъти направо към колата си, запали двигателя и даде на заден. Преди Кендъл да напусне паркинга, Фиър запали своя двигател. Кендъл зави надясно и Фиър го последва.

В гърдите на Бат се надигна въодушевление. „Започва се!“, помисли си той.

 

 

След като първите два куршума уцелиха Йенс, Борн се завъртя към него, но последва трети в главата и Борн промени решението си. Хукна надолу по улицата, като знаеше, че другият е мъртъв и вече нищо не може да направи за него. Трябваше да предположи, че Аркадин е проследил Йенс до музея и е чакал в засада.

Като сви зад същия ъгъл като охранителката, Борн видя че изстрелите са я разколебали и тя стои, извърната наполовина в тази посока. После, като видя, че Борн се приближава, тя побягна към една алея. Докато тичаше след нея, Борн я видя как прескочи вълнообразна ламаринена ограда, зад която имаше разчистено място за строеж, пълно с тежки машини. Тя се хвана за горния край на оградата, набра се и я прескочи.

Борн се покатери след нея и се прехвърли. Видя я как се сви зад опръсканата с кал страна на един булдозер и хукна натам. Тя се метна в кабината, плъзна се зад кормилото и припряно започна да търси откъде се пали.

Борн беше доста близо, когато моторът избоботи. Като даде с булдозера на заден ход, тя директно се насочи към Борн. Беше избрала тромава машина и Борн скочи от едната страна, посегна да се задържи с ръка и се провеси. Булдозерът се наклони, предавките стържеха, докато тя се бореше да премести на първа, но Борн вече беше в кабината.

Тя опита да извади оръжието си, но в същото време се мъчеше да управлява булдозера и Борн лесно отблъсна пистолета. Той падна във вдлъбнатината на педалите и Борн го ритна по-далеч от нея. После се пресегна и изключи двигателя. В мига, в който го направи, жената закри лицето си с ръце и избухна в плач.

 

 

— Ти забърка тази каша — каза Дерон.

Сорая кимна.

— Знам.

— Ти дойде при нас — при Кики и при мен.

— Поемам цялата отговорност.

— Мисля, че в този случай — каза Дерон — трябва да си поделим отговорността. Можехме да ти откажем, но не го направихме. Сега всички ние — не само Тайрон и Джейсън — сме изложени на сериозна опасност.

Седяха в дома на Дерон — уютна стая с покрит диван, обърнат към каменна камина, а над нея — голям плазмен телевизор. Върху ниска дървена масичка бяха сложени питиета, но никой не ги беше докоснал. Дерон и Сорая седнаха с лице един срещу друг. Кики беше свита в ъгъла като котка.

— С Тайрон вече е свършено — каза Сорая. — Видях какво правят с него.

— Чакай малко — Дерон седна по-напред. — Има разлика между възприятие и реалност. Не се оставяй да ти промиват мозъка. Няма да рискуват да осакатят Тайрон; той е единственото им средство да те заставят да им заведеш Джейсън.

Сорая още веднъж усети как ужасът разпилява мислите й, пресегна се и си наля скоч. Вдъхна богатия му аромат, който й напомни пирен и карамелени бонбони. Джейсън й беше казвал, че гледки, миризми, характерни фрази или тембър на гласа могат да отключат скритите му спомени.

Тя отпи глътка скоч и усети как той възпламени огнена струя надолу към стомаха й. Сега й се искаше да е навсякъде другаде, но не и тук. Искаше друг живот, но такъв си беше избрала, такива решения беше взела. Нямаше какво да направи — не можеше да изостави приятелите си, трябваше да ги пази. Досадният въпрос беше как да го направи.

Дерон беше прав за Лавал и Кендъл. Да я върнат в стаята за разпити беше психологическа маневра. Сега, като си го мислеше, онова, което й бяха показали, беше минимумът. Бяха разчитали на нея да си представи най-лошото, да позволи тези мисли да я измъчват, докато се предаде и извика Джейсън. Тогава щяха да го арестуват и да го покажат на президента за доказателство, че след като са успели там, където ЦРУ с многобройните си опити не е успяло, Лавал заслужава да завземе и властва над ЦРУ.

Тя отпи още една глътка скоч, като си даваше сметка, че Дерон и Кики мълчат и търпеливо чакат тя да премисли грешката, която беше направила, и след като я преодолее, да я остави зад себе си. Но тя трябваше да поеме инициативата да формулира план за контраатака. Ето това имаше предвид Дерон, като каза: „Ти забърка тази каша.“

— Това, което трябва да се направи — проговори тя бавно и предпазливо, — е да победим Лавал в собствената му игра.

— И как предлагаш да стане това? — попита Дерон.

Сорая се вгледа в капчиците скоч. Там беше работата, нямаше никаква представа.

Мълчанието се проточи, с всяка минута ставаше все по-непроницаемо и непоносимо. Накрая Кики се изпъна, стана и каза:

— Цялата тази печална сцена ми дойде в повече. Като седим тук ядосани и разочаровани, няма да помогнем на Тайрон, нито пък ще улесним намирането на решение. Аз излизам да се позабавлявам в клуба на един приятел. — Тя погледна от Сорая към Дерон и обратно. — Е, кой идва с мен?

 

 

Воят на полицейските сирени заливаше Борн на талази, докато той седеше в булдозера до охранителката на музея. Отблизо тя изглеждаше по-млада, отколкото си я представяше. Русата й коса, опъната на кок отзад, се беше разхлабила. Очите й бяха големи и ясни, зачервени по края от плача. Нещо го накара да мисли, че е тъжна по рождение.

— Свали си якето — каза й.

— Какво? — Охранителката изглеждаше напълно объркана.

Без повече обяснения Борн й помогна да си свали якето.

Като вдигна ръкавите на ризата й, той провери сгъвките на лактите й, но не откри татуировка на Черния легион. Тъгата на лицето й се беше смесила с откровен страх.

— Как се казваш? — меко попита той.

— Петра-Александра Айхен — отвърна тя с разтреперан глас. — Но всички ми викат Петра. — Тя избърса очи и косо го погледна. — Сега ще ме убиете ли?

Полицейските сирени вече се чуваха много силно и Борн изпита желание да се махне колкото може по-далеч от тях.

— Защо да го правя?

— Защото аз… — Гласът й секна и тя се задави, изглежда, със собствените си думи или с избликналата емоция. — Застрелях вашия приятел.

— Защо го направи?

— За пари — отвърна тя. — Трябват ми пари.

Борн й повярва. Не беше действала като професионалист и не говореше като такъв.

— Кой ти плати?

Страхът изкриви лицето й, уголеми очите й, които се впериха в него.

— Не… не мога да ви кажа. Той ме застави да обещая, каза, че ще ме убие, ако си отворя устата.

Борн чу силни гласове, крещящи на насечения жаргон, характерен за полицаите навсякъде по света. Бяха започнали своята хайка. Той извади оръжието й — „Валтер Р22“ — малкият калибър беше единственият вариант за безшумно убийство в затворено пространство.

— Къде е заглушителят?

— Изхвърлих го в един канал. Както ме инструктираха.

— Ако продължаваш да следваш заповеди, може да си навредиш. Хората, които са те наели, така или иначе ще те убият — каза той, докато я извличаше от булдозера. — Може да се каже, че си в опасност.

Тя простена и опита да се отскубне от него.

Той я сграбчи.

— Ако искаш, ще те оставя да идеш право при ченгетата. Ще бъдат тук всеки момент.

Устата й се размърда, но нищо смислено не излезе.

Гласовете вече се чуваха отчетливо. Полицаите бяха от другата страна на ламаринената ограда. Той я дръпна в противоположната посока.

— Знаеш ли друг път за излизане оттук?

Петра посочи с глава. Тя и Борн хукнаха по диагонал през двора, като заобикаляха тежките машини, проправяха си път през отломките и заобикаляха дълбоки дупки в земята. Без да се обръща назад, Борн знаеше, че ченгетата са влезли откъм другия край на двора. Наведе главата на Петра, а той самият се преви одве, за да не ги забележат. От другата страна на един кран върху бетонни блокчета беше поставен фургонът на строителите. Направо от тънкия покрив вътре в него бяха опънати временни електрически кабели.

Петра се хвърли с главата напред под фургона и Борн я последва. Бетонните блокчета повдигаха фургона точно колкото да се проврат и изпълзят по корем от другата страна, където Борн видя, че в свързаните панели на оградата е изрязана пролука.

Като пропълзяха през отвора, те се озоваха на тиха алея с контейнери за боклук с промишлени размери и кофа, пълна със счупени керамични плочки, нащърбени късчета мозайка и парчета усукан метал, без съмнение от сградите, които някога са били на мястото на вече празното пространство зад тях.

— Оттук — прошепна Петра, докато го извеждаше от алеята към улица с жилищни сгради. Зад ъгъла тя отиде до една кола и я отвори с връзка ключове.

— Дай ми ключовете — каза Борн. — Те ще търсят теб.

Улови ги във въздуха и двамата се качиха в колата. Една пресечка по-нататък минаха край полицейска патрулка. Ръцете на Петра, сложени в скута й, се разтрепериха от внезапното напрежение.

— Ще минем точно покрай тях — предупреди я Борн. — Не ги поглеждай.

Не размениха нито дума повече, докато Борн не каза:

— Обърнаха. Идват след нас.