Катрин Стокет
Слугинята (16)

Глава 16

Около година след смъртта на Трийлор започнах да ходя на срещите за взаимопомощ в църквата. Започнах да ходя, за да си запълвам времето. Да не ми става толкова самотно вечер. Макар че Шърли Бун с широката си всезнаеща усмивка малко ме дразни. И Мини не харесва Шърли Бун, но обикновено идва с мен, за да излезе малко от вкъщи. Но тази вечер Бени има пристъп на астма и Мини не можа да дойде. Напоследък на срещите се говори повече за граждански права, отколкото за почистването на улиците и кой ще работи на разпродажбата на дрехи. Няма нищо нападателно, в повечето случаи хората просто обсъждат темата и се молят. Но след като преди седмица застреляха господин Евърс, много от чернокожите в града са недоволни. Особено по-младите, които още не са свикнали. Цяла седмица си правят сбирки заради убийството. Чувам, че хората се гневят, викат, крещят.

Това е първата сбирка, на която идвам след стрелбата. Слизам по стълбите в мазето. Долу по принцип е по-хладно, отколкото горе, в църквата, но тази вечер е топло. Хората слагат лед в кафето си. Оглеждам се, за да видя кой е тук, и си мисля да помоля още няколко прислужници да ни помогнат, сега, след като, изглежда, заблудихме госпожа Хили. Трийсет и пет прислужници вече ми отказаха и започва да ми се струва, че продавам стока, която никой не иска да купи. Нещо голямо и миризливо като Кики Браун и препарата за под, дето мирише на лимони. Но онова, по което с Кики Браун си приличаме, е, че и двете се гордеем със стоката си. Разказваме истории, които трябва да бъдат разказани. Ще ми се Мини да ми помогне да убедя хората. Мини знае как да ти продаде нещо. Но от самото начало решихме, че никой не бива да разбира, че и Мини участва. Прекалено опасно е за семейството й. Но се съгласихме, че все пак трябва да кажем на прислужниците, че госпожица Скийтър пише книгата.

Никой не би се съгласил, ако не знае за коя бяла дама става въпрос, защото ще се чуди дали я познава и дали е работил при нея. Но госпожица Скийтър не може да ги убеди. Ще ги уплаши още преди да си е отворила устата. Затова тази задача се падна на мен и след като бях попитала едва пет или шест прислужници, всички вече знаеха какво искам още преди да съм казала и три думи. Казват, че не си струва. Питат ме защо се излагам на опасност, след като от това няма да излезе нищо. Предполагам, хората си мислят, че на старата Ейбълийн започва да й хлопа дъската. Тази вечер всички дървени сгъваеми столове са заети. Има над петдесет души, най-вече жени.

— Седни до мен, Ейбълийн — казва Бъртрина Бесъмър. — Голдела, направи място на възрастните.

Голдела скача и ми прави знак да седна. Бъртрина поне още се държи с мен, все едно не съм луда. Настанявам се. Шърли Бун седи, а отпред стои пасторът. Той казва, че тази вечер трябва да проведем спокойна среща в молитви. Разправя, че трябва да се излекуваме. Доволна съм от това. Затваряме очи и започваме да повтаряме след пастора молитви за семейство Евърс, за Мърли, за синовете им. Някои си шептят, говорят тихичко с Бог и в стаята започва да се долавя мълчалива сила, все едно пчели жужат по гребен. Аз се моля наум. След като приключвам, си поемам дълбоко въздух и чакам и другите да свършат. Когато се прибера вкъщи, ще запиша молитвите си. Струва си двойно повечето време, което ще ми отнеме. Юл Мей, прислужницата на госпожа Хили, седи пред мен. Лесно е да я познае човек в гръб, защото има много хубава коса, гладка, без нито един стърчащ косъм. Чувам, че е образована, изкарала почти целия колеж. В нашата църква, разбира се, имаме много умни хора с дипломи от колеж. Доктори, адвокати, господин Крос — собственик на „Саутърн Таймс“, вестника на чернокожите, който излиза всяка седмица. Но Юл Мей е сигурно най-образованата прислужница в нашата енория. Когато я виждам, отново се замислям за грешката, която трябва да поправя. Пасторът отваря очи и ни оглежда мълчаливо.

— Молитвите, които казваме… — Пастор Тороугуд — избоботва плътен глас в тишината.

Обръщам се, всички се обръщат, и виждам на прага да стои Джесъп, внукът на Плантин Фиделия. Той е на двайсет и две–двайсет и три. Ръцете му са свити в големи юмруци.

— Искам да знам — казва той бавно, гневно — какво възнамеряваме да направим по този въпрос.

Пасторът го поглежда непреклонно, като че ли е говорил с Джесъп и преди.

— Тази вечер ще кажем молитвите си до Бог. Следващия вторник ще излезем на мирен протест по улиците на Джаксън. А през август ще се видим във Вашингтон, където ще крачим след доктор Кинг.

— Това не е достатъчно! — казва Джесъп и удря с юмрук по дланта си. — Застреляха го в гръб като куче!

— Джесъп — вдига ръце пасторът, — тази вечер е за молитви. За семейството. За адвокатите по делото. Разбирам гнева ти, синко…

— Молитва? Искате да кажете, че всички вие само ще седите и ще се молите? — Той оглежда всички нас, насядали по столовете. — Мислите си, че молитвите ще попречат на белите да ни убиват ли?

Никой не отговаря, дори пасторът. Джесъп се обръща и си тръгва. Чуваме тежките му стъпки нагоре по стълбите, а после над главите ни, как излиза от църквата. В стаята цари тишина. Пастор Тороугуд е вперил очи няколко сантиметра над главите ни. Странна работа! Той не е от хората, които няма да те погледнат в очите. Всички го наблюдават, всички се чудят какво си мисли, та не може да ни погледне в лицата. И тогава виждам как Юл Мей клати глава, съвсем лекичко, но искрено, и ми се струва, че с пастора и Юл Мей си мислим едно и също. Мислим си за въпроса на Джесъп. А Юл Мей просто отговаря.

Сбирката приключва около осем часа. Онези, които имат деца, си тръгват, а ние, останалите, си взимаме кафе от масата в дъното. Не си говорим много. Хората мълчат. Поемам си въздух и отивам при Юл Мей. Искам само да махна тази лъжа от плещите си. Няма да питам никой друг от присъстващите. Тази вечер никой няма да се върже на миризливия ми препарат. Юл Мей ми кимва и се усмихва любезно. Тя е на около четирийсет години, висока и слаба. Запазила е хубавата си фигура. Още е с бялата си униформа, която й стои чудесно на талията. Винаги носи обеци. Малки златни халкички.

— Чух, че близнаците ще ходят в колежа „Тугалу“ следващата година. Поздравления.

— Надяваме се. Остава ни да съберем още малко пари. Двама наведнъж са много.

— Ти си изкарала доста от колежа, нали?

Тя кимва:

— Да, колежа на Джаксън.

— Много обичах да ходя на училище. Да чета и да пиша. Без математиката. Тя не ми се нравеше.

Юл Мей се усмихва.

— И на мен английският ми беше любимият предмет. Писането.

— Аз самата… пиша нещо.

Юл Мей ме поглежда в очите и виждам, че знае какво се каня да кажа. За секунда забелязвам срама, който преглъща всеки ден, защото работи в онази къща. Страхът. Досрамява ме да я попитам. Но Юл Мей повдига въпроса преди мен.

— Знам за историите, върху които работиш. С онази приятелка на госпожа Хили.

— Няма нищо, Юл Мей. Знам, че не можеш да се включиш.

— Просто… това е риск, който не мога да поема в момента. Толкова малко пари ни остана да съберем.

— Разбирам — усмихвам се аз, за да й покажа, че я оставям на мира.

Но Юл Мей не се отдалечава.

— Чух, че променяте… имената.

Този въпрос го задават всички, защото са любопитни.

— Точно така, и името на града.

Тя поглежда към пода.

— Значи, аз разказвам истории за работата си, а тя ги записва, така ли? Редактира ги или… нещо подобно?

Кимвам.

— Искаме да съберем най-различни истории. И за хубави, и за лоши неща. Тя в момента работи с… друга прислужница.

Юл Мей облизва устни, сякаш си представя как ще разказва какво е да работиш при госпожа Хили.

— Може ли да… поговорим още малко за това? Когато имам повече време?

— Естествено — отвръщам аз и в очите й виждам, че не го казва само от любезност.

— Съжалявам, но Хенри и момчетата ме чакат — казва тя. — Но може ли да ти се обадя? И да говорим насаме?

— По всяко време. Когато ти се говори.

Тя ме докосва по ръката и отново ме поглежда право в очите. Не мога да повярвам на очите си. Като че ли през цялото време е чакала да я попитам. После си тръгва.

Аз оставам в ъгъла за минута и пия кафе, което е твърде горещо за тази жега. Смея се и си мърморя, нищо че всички ще ме помислят за още по-луда.