Херман Хесе
Петер Каменцинд (4)

IV

Това, което навремето не се удаде на баща ми, сега го постигна любовната мъка. Тя ме накара да се пропия.

За моя живот и моето същество това е по-важно от всичко, което досега съм разказал за себе си. Силният сладък бог ми бе верен приятел и ми е останал такъв и до ден-днешен. Кой е тъй могъщ като него? Кой е тъй хубав, тъй фантастичен, мечтателен, весел и тъжен? Той е герой и магьосник. Прелъстител и брат на Ерос. Той постига невъзможното; бедните човешки сърца изпълва с хубави и чудни поеми. Той направи от мен, отшелника и селянина, цар, поет и мъдрец. Той пълни изпразнените кораби на живота с нови съдбини и изхвърлените на брега връща назад в бързото течение на големия живот.

Такова е виното. Но и с него е така, както е с всички скъпоценни дарове и изкуства. То иска да бъде обичано, търсено, разбирано и с мъка завладяно. Това не е по силата на всеки и то погубва хиляди и хиляди. Състарява ги, убива ги или угасва у тях пламъка на духа. Но на своите любимци дарява празненства и им въздига мостове — дъги към блажените острови. Когато са уморени, подлага им възглавница, и когато скръбта ги налегне, прегръща ги в своите кротки, благи прегръдки като приятел, като утешаваща майка. То превръща безпътицата на живота във велики митове и с могъща арфа пее песента на живота.

И още, то е дете с дълги, свилени къдрици, с тесни рамене и нежни крайници. То се обляга на сърцето ти, вдига малкото си тясно личице към теб и те гледа учудено и замечтано с големи мили очи; в техните влажни, блестящи глъбини се преливат спомени от рая и непокътнатото божие детство, като новороден горски извор.

И сладкият бог прилича на дълбоко шумящ поток, който пътува в пролетната нощ. И прилича на море, над чиито хладни вълни се любят слънце и буря.

Когато говори със своите любимци, залива ги страхотният прилив на бурното море на тайните, спомените, творчеството, предчувствията. Познатият свят се смалява и пропада и душата в боязлива радост се впуска в безпътния простор на незнайното, където всичко е чуждо и близко и където говори езикът на музиката, поезията и сънищата.

Но тепърва имам да разказвам.

Случваше се по цели часове да бъда весел до забрава, да чета, да пиша и да слушам Рихардовата музика. Но денят не минаваше съвсем без страдание. Понякога то ме налягаше нощем в леглото, стенех и се гърчех и заспивах късно в сълзи. Или се събуждаше, когато се срещах с Алиети. Но най-често ме спохождаше привечер, когато започваха хубавите, топли, морни летни вечери. Тогава отивах на езерото, взимах лодка, гребях до изпотяване и умора и след това ми бе невъзможно да си отида у дома. И тъй — в някоя кръчма или градина. Там опитвах различните вина, пиех и размишлявах и понякога на другия ден бях като болен. При това често ме налягаше такава ужасна мъка и чувство на отвращение, че взимах решение никога вече да не пия. Но след това пак отивах и пиех. Постепенно започнах да различавам вината и тяхното действие и ги пиех един вид съзнателно, но, разбира се, все още наивно и грубо. Най-сетне се спрях на тъмночервеното фелтлинско. С първата чаша то ме рязваше остро и възбуждащо, после укротяваше мислите ми в спокойна, постоянна мечтателност и след това започваше да омагьосва, да твори, да поетизира. Тогава виждах около себе си във великолепна светлина всички пейзажи, които някога ми бяха харесали, и аз самият пътувах из тях, пеех, мечтаех и чувствах как в мен пулсира горещият живот. И накрая една много приятна тъга, като че слушах на цигулка народни песни и като че знаех за някакво голямо щастие, което съм отминал и пропуснал.

Лека-полека стана така, че рядко пиех сам, а повечето пъти в разни компании. Когато бях заобиколен от хора, виното действаше другояче върху мен. Тогава ставах приказлив, не възбуден, но усещах една особена студена треска; една едва позната на мен самия дотогава страна от моята природа изведнъж разцъфтя — обаче това не бяха цветя от вида на градинските или стайните, а по-скоро от вида на бодлите и копривите. Едновременно с красноречието ме обхващаше някакъв остър, хладен дух, който ме правеше уверен, силен, критично настроен и остроумен. Имаше ли хора, чието присъствие ме дразнеше, заяждах се и ги ядосвах, ту тънко и хитро, ту грубо и упорито, докато не си отиваха. От детство още хората изобщо не ми бяха особено мили, нито необходими, но сега започнах да гледам на тях критично и иронично. С особена любов измислях и разказвах малки, привидно реални историйки, в които човешките отношения бяха представени безсърдечно и сатирично, а хората — горчиво подиграни. Откъде се взе тоя презрителен тон, сам не знаех; той проби от мен като узрял цирей и за дълги години не можах да се отърва от него.

Останех ли някоя вечер сам, пак мечтаех за планините, за звездите и за тъжна музика.

По онова време написах редица размишления върху обществото, културата и изкуството на нашето време — едно малко отровно книжле, чиято люлка бяха моите разговори из кръчмите. В него вмъкнах различен исторически материал от моите доста напреднали исторически студии, което придаваше на сатирите ми солиден фон.

В резултат на тая работа получих в един по-голям вестник място на постоянен сътрудник, което почти ми осигуряваше прехраната. Веднага след това излязоха в отделна книжка и по-ранните скици и те имаха известен успех. Сега запратих окончателно филологията в коша. Бях вече в последните семестри, завързах връзки с немските списания, които ме извадиха от дотогавашната неизвестност и мизерия — в кръга на признатите. Изкарвах си прехраната, отказах се от досадната стипендия и с надути платна потеглих към незавидния живот на малко писателче по професия.

Въпреки моя успех и суета, въпреки сатирите и напук на любовната ми мъка, топлият блясък на младостта ми светеше във веселие и тъга. Напук на моята ирония и на малката невинна преситеност, все пак виждах в мечтите си постоянно пред себе си една цел, едно щастие, някакво съвършенство. Какво трябваше да бъде то — сам не знаех. Чувствах само, че някой ден животът трябваше да изсипе пред нозете ми някакво особено засмяно щастие, някаква слава, любов може би, някакво удовлетворение на моя копнеж и издигане на моето същество.

Бях още паж, мечтаещ за благородни дами, за рицарско посвещение и велики почести.

Вярвах, че стоя в началото на въздигащия се нагоре път. Не знаех, че всичко преживяно досега бе само случайност и че на моя живот липсваше още дълбокият собствен, основен тон. Не знаех още, че страдах от копнеж, чиито граници и въплъщение не са в любовта и славата.

И така, вкусвах моята малка, донякъде тръпчива слава с цялата младежка радост. Допадаше ми да седя пред чаша добро вино сред умни, образовани хора и когато започвах да говоря, да виждам техните лица жадно и внимателно да се обръщат към мен.

Понякога ме поразяваше колко голям копнеж към освобождение напира във всички тези души на днешното време и по какви чудновати пътища ги води. Да вярваш в Бога се смяташе за глупаво, дори неприлично, но иначе вярваха в множество учения и имена, в Шопенхауер, в Буда, в Заратустра и много други. Имаше млади, неизвестни поети, които се предаваха на тържествени съзерцания пред статуи и картини в своите стилни жилища. Те биха се срамували да се преклонят пред Бога, но коленичеха пред Зевс. Имаше аскети, които се измъчваха във въздържание и чиито облекла крещяха до Бога. Техният бог се наричаше Толстой или Буда. Имаше художници, които чрез сполучливо подбрани и смекчени килими, музика, ястия, вина, парфюми и цигари си създаваха особени настроения. Те говореха свободно и със стъкмена естественост за музикални линии, цветни акорди и други подобни и навсякъде търсеха „личен тон“, който повечето пъти се състоеше в някаква малка, невинна самоизмама или мания. Всъщност цялата тая конвулсивна комедия ми се струваше забавна и смешна, но често с особено потръпване чувствах колко сериозен копнеж и истинска душевна сила пламтеше и угасваше в тях.

От всички тези фантастично пристъпващи авангардни поети, художници и философи, с които по онова време се запознах и които ме учудваха и забавляваха, не познавам нито един, който да е оставил нещо значимо. Между тях имаше един немец от север, на моите години, с приятна външност, нежен, мил човек, деликатен и чувствителен към всичко, отнасящо се до изкуството. Той минаваше за един от бъдещите велики поети и няколко пъти бях чул негови стихове, които са ми останали още в паметта като нещо необикновено прозрачно, задушевно хубаво. Може би той беше единственият измежду всички нас, който щеше да стане истински поет. По-късно случайно узнах неговата кратка история. Сломен духом след един литературен неуспех, прекалено чувствителният поет се бе оттеглил далеч от обществото и бе попаднал в ръцете на долен меценат, който, вместо да го окуражи и вразуми, за кратко време съвсем го погуби. Във вилите на богатия господин, в кръга на неговите истерични дами той прекарвал времето си в безвкусни естетически брътвежи, въобразил си, че е непризнат герой и заблуденият несретник систематично си разстройвал ума с непрекъсната Шопенова музика и поетични екстази.

За тези полуоперени, необикновено облечени и вчесани поети и прекрасни души си спомням само с ужас и състрадание, тъй като едва по-късно съзрях опасността от тяхното общество. В онова време моят планински селски корен ме предпази да не попадна в този водовъртеж.

Ала по-благородно и по-честито от славата, виното, любовта и мъдростта бе моето приятелство. В края на краищата то бе единственото, което донесе облекчение на моята вродена тежка природа и запази младините ми непокътнато свежи, като утринно зарево. И днес още не познавам нищо по-скъпоценно на света от едно честно и вярно приятелство между двама мъже; и когато в дни на размишление понякога ме налегне нещо като тъга по младините, то е единствено заради приятелството ми в студентските години.

Откогато се бях влюбил в Ерминия, донякъде бях пренебрегнал Рихард. Отначало несъзнателно, но след няколко седмици съвестта започна да ме гризе. Изповядах му се и той ми разкри, че със съжаление виждал как нещастието се приближава и расте, и аз отново се прилепих към него сърдечно и ревниво. Всичко, което научих по онова време за веселото и свободно прекарване на времето, дължа на него. Той бе хубав и весел тялом и духом и изглеждаше, че за него животът бе без сенки. Като умен и подвижен човек той познаваше добре страстите и заблужденията на века, но те се плъзгаха по него без да му причинят вреда. И вървежът му, и езикът му и цялото му същество бе гъвкаво, хармонично и грациозно. О, как умееше да се смее!

Към моите винени проучвания нямаше голямо влечение. Случайно ме придружаваше понякога, обаче две чаши му бяха достатъчни и гледаше с наивно учудване на моята значително по-голяма консумация. Но когато ме виждаше, че страдам и се предавам безпомощно на моята тъга, тъй ми свиреше, четеше или ме водеше на разходка. По време на нашите малки екскурзии често бяхме палави като малки момчета. Веднъж в един горещ следобед почивахме в една гориста долина, замеряхме се с елхови шишарки и пеехме сантиментално куплети от „Хубавата Елена“. Бързият бистър поток бучеше в ушите ни тъй дълго и прохладно-примамливо, че най-сетне се съблякохме и се изтегнахме в студената вода. Тогава му хрумна да разиграва комедии. Седна върху една скала, обрасла с мъх, и се правеше на Лорелай, а аз плувах отдолу покрай скалата като лодкар в малка лодка. При това той имаше такъв девствено свенлив вид и правеше такива гримаси, че аз, който трябваше да изобразявам бурно страдание, едва се удържах от смях. Изведнъж се дочуха гласове, група туристи се показаха на пътеката и ние, голи, трябваше веднага да се скрием под изровения и надвиснал бряг. Когато неподозиращата нищо група минаваше край нас, Рихард започна да издава различни чудновати гласове, грухтеше, квичеше и виеше. Хората се чудеха, оглеждаха се, зяпаха във водата и за малко да ни открият. Тогава моят приятел се показа до кръста от своето скривалище, изгледа възмутеното общество и изрече с дебел глас свещеническа благословия: „Вървете си с мир“. И в миг пак се скри, ощипа ме по ръката и ми рече:

— И това бе една гатанка.

— Каква именно? — запитах аз.

— Пан подплашва овчарите — изсмя се той. — Но за съжаление имаше и две дами с тях.

На моите исторически студии той обръщаше малко внимание. Но сподели моето почти влюбено пристрастие към свети Франческо д’Асизи, макар че при удобен случай и за него можеше да пуска шеги, които ме възмущаваха. Ние виждаме блажения страдалец дружелюбно въодушевен и весел като мило, голямо дете да пътува през умбрийската страна, радостен със своя Бог и изпълнен със смирена любов към всички хора. Четяхме заедно неговата безсмъртна песен на слънцето и я знаехме почти наизуст. Веднъж, когато се връщахме с параход по езерото от една разходка и вечерният вятър движеше златните води, той ме запита тихо:

— Какво казваше тук светецът?

И аз изрецитирах:

— Laudato si, mi Signore, per frate vento е per aere e nubilo et sereno et onne tempo!^[1]

Когато се спречквахме и се нагрубявахме, той ме обсипваше полушеговито, по ученически, с такъв куп смешни прякори, че след малко трябваше да се засмея и ядът ми минаваше. Относително сериозен бе моят мил приятел само когато слушаше или свиреше своите любими композитори. Но и тогава можеше да прекъсне, за да изтърси някоя шега. Въпреки това неговата любов към изкуството бе изпълнена с чиста, сърдечна преданост и неговият усет за истинското и значителното ми се струваше безпогрешен.

Чудесно умееше той тънкото, нежно изкуство на утехата, на съчувствената близост или развеселяване, когато някой от неговите приятели бе в неволя. Когато ме виждаше в лошо настроение, разказваше ми куп дребни, странно хубави анекдоти, и при това в тона му имаше нещо успокоително и разведряващо, на което рядко можех да противостоя.

Към мен имаше известно уважение, защото бях по-сериозен от него; още повече му импонираше моята телесна сила. Пред другите той се хвалеше с това и беше горд, че има приятел, който можеше да го смаже с една ръка. Той държеше много на телесните способности и сръчност, научи ме да играя тенис, гребеше и плаваше с мен, взимаше ме за езда и не се успокои, докато не се научих да играя билярд почти тъй добре като него. Това бе неговата любима игра и той я играеше не само художествено и майсторски, но обикновено при билярда беше винаги особено пъргав, остроумен и весел. Често той наричаше трите топки с имена на наши познати и при всеки удар съчиняваше от тяхното положение, приближаване или отдалечаване цели романи, изпълнени с остроумие, двусмислености и карикатурни сравнения. При това той играеше спокойно, леко и извънредно изящно и бе удоволствие да го гледаш.

Моите писания не ценеше повече от мен. Веднъж той ми рече:

— Виждаш ли, аз винаги съм те смятал за поет и сега те смятам за такъв, но не заради твоите фейлетони, а защото чувствам, че в теб живее нещо хубаво и дълбоко, което рано или късно ще бликне. И то ще бъде истинска поема.

Междувременно семестрите си течаха и неочаквано дойде времето, когато Рихард трябваше да мисли за своето завръщане у дома. С известно изкуствено лекомислие ние изживявахме горчивата раздяла и решихме да завършим тези хубави години с още някое блестящо и празнично начинание за весело завършване и късмет. Аз предложих екскурзия през ваканцията из Бернските Алпи, но беше в началото на пролетта и за планините бе още твърде рано. В това време, докато си блъсках главата с други планове, Рихард писа на баща си и ненадейно ми приготви голяма и радостна изненада. Един ден той дойде с тлъст чек и ме покани да го придружа като водач в Италия.

Боязливо и ликуващо затуптя сърцето ми. От момчешки години лелеяно, хиляди пъти мечтано, едно горещо, любимо желание щеше да се изпълни. Трескаво направих моите малки приготовления, научих моя приятел на още няколко италиански думи и до последния ден все се боях да не би всичко това да се осуети.

Багажа си изпратихме предварително, а ние седяхме във вагона и зелените поля и хълмове хвърчаха покрай нас; заредиха се Урнското езеро и Готард, планинските гнезда и потоци и сипеи и снежни върхове на Тесинския край, след това първите почернели каменни къщи из лозята в равнината — изпълненото с очакване пътуване покрай езерата и през плодородната Ломбардия към шумно оживената, особено привлекателна и отблъскваща столица Милано.

Рихард нямаше никаква представа за Миланската катедрала, но знаеше за нея като за велико несравнимо произведение на архитектурата. Забавно бе да се види неговото възмутено разочарование. Когато превъзмогна първото стъписване и си възвърна чувството за хумор, той сам предложи да се изкачим върху покрива и да походим из замайващата бъркотия от каменни фигури. Установихме с известно задоволство, че стотиците злочести статуи на светци не струваха много, тъй като повечето от тях, поне всички по-нови, бяха обикновена фабрична изработка. Лежахме почти два часа върху широките полегати мраморни плочи, които слънчевият априлски ден бе леко загрял. В добро настроение Рихард ми призна:

— Не бих имал нищо против, ако ми се случи да преживея още такива разочарования, както с тая побъркана катедрала тук. През цялото пътуване изпитвах страх пред всички тези великолепия, които щяхме да видим и които щяха да ни зашеметят. А сега всичко започва тъй благодушно и човешки комично! — Тогава разбърканият свят от каменни фигури, сред които лежахме, го вдъхнови за разни смешни фантазии. — Вероятно — казваше той, — там върху хоровия купол, като върху най-висок връх, стои най-висшият знатен светец. Тъй като в никой случай не е голямо удоволствие вечно да балансираш като някакъв каменен акробат върху тая островърха куличка, справедливо е от време на време най-главният светец да се облекчи и да се възнесе на небето! Сега, помисли си какво зрелище ще бъде всеки път! Защото сега, естествено, всички останали светци ще се изкачат, точно според чина си, на едно стъпало по-горе; всеки ще трябва да подскочи с голям скок върху поставката на предшественика си, всеки с голяма бързина и изпълнен със завист спрямо всички ония, които стоят още пред него.

Колкото пъти след това съм минавал през Милано, винаги си спомнях за онзи следобед и виждах с тъжна усмивка стотиците мраморни светци да извършват своите смели скокове.

В Генуа се обогатих с още една голяма обич. Беше ясен ветровит ден, веднага след пладне. Бях се облегнал на една широка каменна стена, зад мен лежеше пъстрата Генуа, а под мен прииждаха големите сини вълни. Морето. С глухо бучене и непонятно желание напираше Вечното и Неизменното и аз чувствах, че нещо в мен се сродява до живот с тия сини пенести вълни.

Също тъй могъщо ме порази далечният морски хоризонт. Видях пак, както в детските години, прозрачно синята далечина да ме чака като отворена врата. И пак ме облада чувството, че не съм роден за неподвижния домашен живот в градовете и жилищата, а да скитам в чужбина и да блуждая из моретата. Като тъмен инстинкт в мен изплува старото скръбно желание да се хвърля върху божията гръд и да сродя моя малък живот с Безкрайното и Вечното.

При Рапало за пръв път се борих с вълните, вкусих острата солена вода и почувствах мощта на морето. Наоколо сини светли вълни, кафяво-жълти, крайбрежни скали, дълбоко мълчаливо небе и вечното велико бучене. Всеки път ме поразяваше видът на далеч плъзгащите се кораби, черни мачти и бели платна или малкото байраче дим след някой параход, отпътувал надалеч. Освен моите любимци, неспирните облаци, не познавам по-хубав и по-сериозен образ за копнеж и странстване от този на кораб, който пътува за далечни страни, става все по-малък и изчезва навътре в отворения хоризонт.

Пристигнахме във Флоренция. Градът лежеше такъв, какъвто го знаех от стотици картини и хиляди мечтания — светъл, просторен, гостоприемен, през него зелена река от мостове, опасан със светли хълмове. Дръзката кула на Palazzo veccio се извисяваше смело в ясното небе, на същата височина лежеше бял и слънчев красивият Фиезоле и всички хълмове бяха бели и розово-червени, прибулени от цъфналите овощни градини. Пъргавият, весел, безгрижен тоскански живот ми се разкри като чудо и скоро тук се почувствах като у дома си повече, отколкото в родината си. Дните прекарвахме в скитане из черквите, площадите, улиците, лоджиите и пазарите; вечер мечтаехме из градините по хълмовете, където лимоните вече зрееха, или пиехме и разговаряхме из малки, прости кръчми. Безценни часове прекарвахме в картинните зали и в Барджело, из манастирите, библиотеките и съкровищниците, следобедите във Фиезоле, Сан Миниато, Сетиняно, Прато.

Както се бяхме уговорили още в началото, оставих Рихард сам за една седмица, а аз с радост се запътих за най-благородното и най-скъпо мое странстване в младините, през богата, зелена, хълмиста Умбрия. Вървях по стъпките на свети Франческо и много пъти го почувствах да върви до мен със сърце, изпълнено с бездънна обич, приветстващ всяко птиче, всеки извор, всяка дива роза с благодарност и радост. Късах и ядях лимони по слънчевите сияйни ридове, нощувах из малки селца, пях и творях в себе си и празнувах Великден в Асизи, в черквата на моя светец.

Струва ми се все още, че тези осем дни в Умбрия са били короната и хубавият залез на моите младини. Всеки ден бликаха извори в мен и аз гледах в светлата празнична пролет като в Божиите благи очи.

В Умбрия вървях по стъпките на Франческо, „Божия музикант“, с почит; във Флоренция постоянно оживяваше представата ми за живота на quattrocento. Във Флоренция почувствах за пръв път цялата изтъркана нищета на модерната култура. Там ме обхвана за пръв път предчувствието, че ще бъда вечно чужденец в нашето общество, и там се събуди за пръв път у мен желанието да прекарам своя бъдещ живот вън от това общество и по възможност по на юг. Тук можех да общувам с хората, тук ме радваше на всяка стъпка откровената естественост на живота, върху който действаше облагородяващо и изтънчено традицията на една класическа култура и история.

Сияйни и блажени течаха хубавите седмици; и Рихард не бях виждал никога тъй мечтателно очарован. Надменно и радостно изпразвахме чашите на красотата и наслаждението. Избродихме страничните села, изложени на припек по хълмовете, сприятелявахме се с кръчмари, калугери, селски момичета и скромни, доволни селски попове, подслушвахме наивни серенади, хранехме мургави хубави деца с хляб и плодове и гледахме от слънчевите планински височини Тоскана в блясъка на пролетта, а в далечината искрящото Лигурско море. И двамата изпитвахме силното чувство, че достойни за нашето щастие, вървим към един богат нов живот. Работа, борба, наслаждение, слава лежаха тъй близо и сияйно и сигурно пред нас и без да бързаме, се радвахме на щастливите дни. И близката раздяла ни изглеждаше лека и временна, защото знаехме по-силно от всеки друг път, че бяхме необходими и верни един на друг до гроб.

Това е историята на моята младост. Когато мислено я обхващам, струва ми се, че е била кратка като лятна нощ. Малко музика, малко дух, малко любов, малко суета — но беше хубаво, богато и пъстро като елевзински празник^[2].

И угасна бързо и несретно като светлина на вятъра. В Цюрих се простих с Рихард. Два пъти той слиза от вагона, за да ме целува, и ми кимаше нежно с глава от прозореца, докато можеше.

Две седмици по-късно той се удави при къпане в една смешно малка южногерманска рекичка. Не го видях вече, не присъствах на погребението му, за всичко чух едва няколко дни по-късно, когато той вече лежеше в земята. Тогава се проснах на пода в моята стаичка, проклинах Бога и живота с вулгарни, страшни богохулства, плаках, беснях. Никога не бях мислил, че моето единствено, сигурно благо в тези години е било приятелството. Сега и това изгубих.

Не ме сдържаше повече в града, където всеки ден куп спомени оживяваха в мен и спираха дъха ми. Какво щеше да става ми бе безразлично; аз бях болен в сърцевината на моята душа и потръпвах пред всичко живо. Малък бе изгледът моето разнебитено същество да се съвземе и с наново надути платна да потегли към по-суровото щастие на мъжките години. Божията воля бе да отдам най-доброто от себе си на едно чисто и радостно приятелство. Като две бързи ладии се бяхме устремили заедно и Рихардовата бе цветната, леката, честитата, любимата, върху която бе прикован моят поглед и на която се осланях да ме увлече към хубави цели. Сега с кратък вик тя потъна, а аз се лутах наоколо без кормило върху ненадейно помръкнали води.

От мен зависеше да понеса тежкото изпитание, да обърна очи към звездите и отново да потегля на пътя за венеца на живота, в борби и блуждения. Бях повярвал в приятелството, в женската любов и младостта. Сега едно след друго всички ме напуснаха — защо не повярвах в Бога и не се оставих на неговата по-силна ръка? Но по рождение бях несмел и упорит като дете и все очаквах истинският живот да връхлети върху мен като буря, да ме направи мъдър и богат и върху грамадни криле да ме понесе срещу едно узряло щастие.

Но мъдрият и скъпернически живот мълчеше и ме оставяше да върша своето. Той не ми изпрати ни бури, ни звезди, а чакаше да стана пак смирен и търпелив и да се сломи моята упоритост. Той ме остави да играя комедията на гордостта и превъзходството, гледаше отстрани и чакаше, докато заблуденото дете не намери пак своята майка.