Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Целта на Борн (1)

Пролог

Бангалор, Индия

Нощта се спусна като завеса от щъкащи насам-натам насекоми, оживили се със залеза на слънцето. Шумът беше ужасен, както и вонята от немити тела, човешки екскременти, развалена храна и разлагащи се трупове. Утайката на Бангалор ту се отдръпваше, ту прииждаше като мътна приливна вълна.

Леонид Данилович Аркадин седеше в полутъмна стая, в която миришеше на загряла електронна апаратура, застоял дим и изстиващи палачинки. Запали цигара с хромираната запалка и се загледа в оформящия се скелет на Третата фаза — част от непрекъснато разширяващия се Електронен град, издигнал се сред бедняшките предградия, вкопчили се като болест в Бангалор. Построен през 90-те години на миналия век, сега той беше световна столица на офшорното технологично производство. Буквално всяка голяма компания в тази сфера имаше свои офиси тук, което го превръщаше в център на индустрията за технологична поддръжка, основаваща се технологии, които остаряваха на всеки шест месеца.

Злато от бетон, помисли си изумен Аркадин. Беше чел история на алхимията, тъй като способността й да превръща едно нещо в друго много го бе заинтригувала. В този ранен вечерен час — ранен за многото изнесли тук производството си компании, чиито офиси постепенно изпълваха до краен предел сградите — фоайето и коридорите бяха така спокойни и смълчани, както щяха да бъдат, ако се намираха в Ню Йорк в три сутринта. Работният ден на техните наемни служители беше синхронизиран с този в Съединените щати, което ги превръщаше буквално в призраци, когато се намираха пред компютрите с безжични слушалки на главите.

След фиаското в Иран, когато гениално беше изиграл Маслов, той организираше операциите си оттук — далеч от онези, които искаше след време да преследва и които вече преследваха него — Дмитрий Илинович Маслов и Джейсън Борн.

От апартамента, в който се помещаваха офисите му, имаше чудесна гледка към правоъгълния работен обект — издълбана в земята яма, където бяха излети основите на още една учрежденска кула. Обикновено той беше осветен от ярки прожектори, за да могат екипите да работят и през нощта, но преди две седмици работата неочаквано спря и още не бе възобновена. В резултат в изкопа нахлу армията на градската измет — просяци, проститутки и банди момчета, които се опитваха да оскубят всеки минаващ покрай него.

От време на време, докато изпускаше дима през ноздри, чуваше едва доловимите стъпки на хората си, заели стратегически позиции из апартамента. Но в стаята беше само с Хасан — едър, широкоплещест софтуерен магьосник, от когото се носеше слаба миризма на електричество и кимион. Аркадин беше довел тук него и хората му — всичките ревностни мюсюлмани, които засега представляваха проблем само защото местните индуси ги ненавиждаха. Мислеше да наеме група сикхи, но не можа да намери сили да им се довери.

Хасан излезе безценен. Работил беше като компютърен програмист за Николай Йевсен, покойния, неоплакван от никого търговец на оръжие, чийто бизнес Аркадин бе отмъкнал под носа на Маслов. Хасан беше копирал имената на всичките му клиенти, доставчици и данните за контакти от главния компютър на Йевсен, преди да изтрие напълно всичко в него. Сега Аркадин работеше по неговия списък и печелеше невъобразими купища пари от доставката на военно оборудване буквално за всеки племенен вожд, деспот или терористична организация навсякъде по земното кълбо.

Хасан седеше приведен над компютъра си, като използваше засекретен софтуер, свързан с отдалечените сървъри, които Аркадин беше разположил на сигурно място. Беше човек, който живее, за да работи. През седмиците след преминаването на Хасан на негова страна и след смъртта на Йевсен в Хартум Аркадин никога не го беше виждал да напуска тези офиси. Хапваше лек обяд, спеше точно от един до три и половина и после отново сядаше пред компютъра.

Вниманието на Аркадин беше само частично ангажирано с Хасан. Върху един шкаф наблизо лежеше лаптоп. Беше поставил в него диска от лаптопа, който един от хората му бе откраднал от Густаво Морено непосредствено преди колумбийският наркобарон да бъде застрелян в имота му в Мексико Сити. Когато се обърна към него, лицето на Аркадин се освети от призрачната синкава електронна светлина. Изглеждаше твърдо като мрамор, също като мазолите по дланите на баща му.

Смачка цигарата и започна отново да преглежда файловете, в които вече многократно се беше ровил. Имаше на разположение компютърни хакери, на които плащаше, но не беше позволил на никой от тях, дори на Хасан, да се рови в този диск. Вторачи се отново в призрачния файл, който неохотно му беше показал загадъчното си лице, едва след като бе подложен на натиск от мощна антивирусна програма. Сега го виждаше, но той още беше затворен, засекретен с алгоритъм, който неговият дешифриращ софтуер все още не можеше да пробие, макар да се опитваше вече повече от двадесет и четири часа.

Лаптопът на Морено, скрит на сигурно място, беше също толкова тайнствен, колкото и този файл призрак. Отстрани имаше куплунг, в който липсваше гнездо за USB модул. Беше прекалено голям да приеме CD карта и твърде малък за устройство, четящо пръстови отпечатъци. Очевидно беше преработен за специално предназначение, но за какво?

„Какво, по дяволите, има все пак в този файл? — зачуди се той. — И откъде се е снабдил един наркобарон с непробиваем алгоритъм като този — със сигурност не и от местния хакерски пазар в Кали или в Мексико Сити.“

Въпреки че се беше замислил дълбоко, Аркадин вдигна глава, по-скоро усетил, отколкото чул звука. Наостри уши подобно на ловджийско куче, отдръпна се в тъмната част на стаята и попита:

— Хасан, каква е тази светлина, която се движи долу в строежа?

Хасан вдигна глава.

— Коя, сър? Има много огньове…

— Ето там — посочи Аркадин. — Не, по-надолу, изправи се да видиш ясно.

В момента, в който Хасан се надигна и се наведе напред, дъжд от куршуми от полуавтоматично оръжие разбиха прозорците на офиса и по него, по бюрото и килима се посипаха безброй стъклени кристали. Хасан се строполи назад върху килима, едва поемайки си дъх, а от устата му потече кръв.

Аркадин извади диска от компютъра миг преди втора градушка от куршуми да влетят през разбитите прозорци и да се забият в отсрещната стена. Скри се зад бюрото, измъкна автомат „Скорпион“, модел 61, и направи на парчета компютъра, на който работеше Хасан. През това време интензивна стрелба от полуавтоматично оръжие започна да се чува от самия апартамент, в който се намираха офисите. Тътенът от застъпващите се звуци се смеси с команди на висок глас и крясъци на умиращи. Беше съвсем ясно, че не може да разчита на помощта на хората си. Обаче разпозна езика, на който бяха издавани лаконичните команди — беше руски, по-точно руски, какъвто говорят в Москва.

На Аркадин му се стори, че Хасан се опитва да говори, или по-скоро да произнася някакви звуци, но това, което казваше, беше заглушавано от стрелбата. След като нападателите бяха руснаци, за Аркадин нямаше съмнение, че целта им е безценната информация на Йевсен. Беше попаднал в капан между стрелбата от апартамента и тази, която идваше отвън през разбитите прозорци. Разполагаше само с няколко секунди, през които трябваше да действа. Надигна се и прибяга до мястото, където лежеше Хасан и го гледаше с трескави, кървясали очи.

— Помогни… ми. — Гласът му беше задавен от кръвта и обзелия го ужас.

— Разбира се, приятелю — каза любезно Аркадин, — разбира се.

Ако имаше късмет, враговете му може би щяха да вземат Хасан за него, което щеше да му даде ценно време да се измъкне. Но не и ако Хасан започнеше да крещи. Като напъха диска в джоба си Аркадин притисна с обувка гърлото му, докато накрая той се изви назад, а очите му почти изскочиха от орбитите. След като трахеята беше прекършена, Хасан вече не можеше да издаде никакъв звук. Аркадин чу зад себе си шумотевица от другата страна на вратата. Знаеше, че хората му бяха готови да го защитават до смърт, но в този случай очевидно бяха заварени неподготвени, а може и да бяха много по-малобройни от нападателите. Имаше на разположение само секунди, за да действа.

Подобно на всички модерни учрежденски сгради и тук големите прозорци бяха запечатани и не можеха да се отварят, вероятно като предпазна мярка срещу опити за самоубийства, каквито ставаха от време на време. Аркадин открехна един страничен прозорец и се измъкна в шумната нощ. Шест етажа под него беше изкопът, от който щеше да се издигне новата сграда. Сред направените на бърза ръка от картон колиби и огньовете, на които се готвеше, се издигаха огромни земекопни машини, приличащи на дълговрати дракони, които дремеха в полумрака.

Елегантната, супермодерна сграда нямаше пред прозорците отвън хоризонтални первази, но между тях имаше разположени вертикално декоративни колони от бетон и стомана. Аркадин увисна на една от тях точно в момента, в който вратата на офиса му беше пробита от десетки куршуми — хората му бяха загубили героичната битка с нападателите.

Започна да се спуска по колоната в падащата над Бангалор нощ, докато шест етажа по-долу като зловонна мъгла от изкопа се надигаха миризми на разтопено краве масло, пържени палачинки, сок от бетел и човешки изпражнения. В този миг забеляза под себе си кръстосващи се снопове светлини. След като бяха решили, че не са могли да го застрелят в офиса, сега нападателите се бяха заели сериозно да го търсят на земята. Давайки си сметка колко е уязвим и беззащитен, докато виси като паяк, вкопчен в колоната отстрани на сградата, той спря да се спуска на нивото на четвъртия етаж.

Тук стъклата на прозорците бяха по-малки и по-равномерно разположени, тъй като на този етаж имаше климатични, водопроводни, електрически и други подобни системи. Ритна стъклото на един прозорец с върха на обувката си, но без резултат, защото беше непробиваемо. Като се наведе още повече, ритна с крак металната рамка под стъклото. Тя хлътна, краят й се изви, но не поддаде, затова въпреки рискованото положение, което беше заел, продължи да я блъска, докато можа да провре пръсти в процепа между метала и стената. Натисна с всичка сила и успя да отвори рамката. Озова се пред продълговата дупка, достатъчно голяма, за да напъха тялото си в нея. Захванал се с две ръце за колоната, той вмъкна краката си в дупката до хълбоците и едва тогава се пусна.

За момент главата и останалата част на тялото му увиснаха в празното пространство, при това достатъчно дълго, за да може да види от това положение светлините на фенерите, които пълзяха нагоре по фасадата към него. Миг по-късно те го заслепиха. Чу силни, гърлени възгласи на руски, преди да се окопити и да се напъха в дупката. Навлезе още по-навътре в тунела, в който цареше пълен мрак, сподирян от експлозиите на забиващите се наблизо куршуми.

Остана да лежи неподвижно вътре, докато си поеме дъх и се успокои. После пълзешком се запромъква през тъмния тунел с едното рамо напред. Така можа да измине разстояние от три-четири стъпки, след което стигна до някаква преграда. Проточи врат и успя да различи сиво петно пред себе си, което означаваше, че отпред няма никаква преграда, а пространството неочаквано се беше стеснило. Опита се да се придвижи още малко, избутвайки се с крака, но раменете му опряха още по-плътно в стените и затова престана да прави каквото и да било. Даде почивка на тялото си, докато обмисли как да се измъкне.

Започна да прави поредица дихателни упражнения, като с всяко издишваше въздуха все по-бавно. С усилие на волята си наложи да мисли, че тялото му е без кости и безкрайно гъвкаво, докато напълно се убеди в това. После сви рамене колкото е възможно по-плътно към гърдите си така, както беше наблюдавал да го прави един акробат в цирка в Москва. Много бавно и предпазливо започна да се избутва напред с външните ръбове на подметките си. Отначало не се случи нищо, но продължи да прибира рамене, докато започна да се придвижва едва забележимо напред, измина тясното пространство и се озова от другата му страна. Скоро след това главата му се блъсна във вътрешна решетка. Присви крака толкова, колкото му позволяваше тясното пространство, представяйки си как ще преминат през решетката. После изведнъж я блъсна с тях с такава сила, че тя се разтвори и той се промъкна в тясно помещение, в което миришеше на горещ метал и грес.

След по-внимателен оглед установи, че тясната кабинка е електрическа превключвателна станция за асансьора. Когато излезе от другата й страна, се озова в асансьорната шахта. Чу виковете на руските убийци. Кабината на асансьора се движеше към четвъртия етаж. Хората отвън очевидно бяха уведомили тези вътре на кой етаж беше влязъл отново в сградата.

Огледа се наоколо и забеляза вертикална стълба, закрепена за стената точно срещу мястото, където беше застанал. Но преди да предприеме каквото и да било, капакът на тавана на асансьора се отвори и един от руснаците се показа отвътре. Забеляза Аркадин и насочи автомата си към него.

Аркадин се дръпна навътре точно в момента, в който куршумите рикошираха в стената там, където само преди миг беше главата му. Както беше приклекнал, стреля от хълбок и изпрати дъжд от куршуми в лицето на руснака. Таванът на асансьорната кабина почти се изравни с него. Той подскочи и се стовари отгоре. В мига, в който обувките му го докоснаха, през отворения капак нагоре последва взрив от куршуми, които за малко да го съборят, но той продължи напред. Направи още една широка крачка към далечния край на тавана, хвърли се в празното пространство към вертикалната стълба и моментално започна да се спуска по нея. Зад него асансьорната кабина започна да слиза надолу. На около шест стъпки под него тя спря.

Той също спря, извърна тялото си от кръста нагоре и в момента, в който забеляза движение през отворения капак, изпрати три бързи откоса. После продължи да се спуска по стълбата, като вземаше по две-три стъпала наведнъж, за да не е лесна мишена за преследвачите си.

От кабината откриха ответна стрелба и куршумите зачаткаха по металните стъпала на стълбата, докато той продължаваше да се спуска по нея. После изведнъж стрелбата спря. Рискува да погледне нагоре и веднага видя, че един от оцелелите руснаци беше успял да изпълзи през отворения капак на кабината и сега се спускаше по стълбата след него. Аркадин спря за миг, за да вдигне нагоре оръжието си, но преди да успее да стреля, руснакът се пусна от стълбата, полетя надолу и се стовари върху него с такава сила, че за малко да откъсне ръцете му от ставите. Възползвайки се от допълнителната тежест и инерцията от падащото тяло, Аркадин замахна с всичка сила, но в този момент руснакът изби оръжието от ръката му. Автоматът полетя надолу в шахтата, като се удряше с трясък ту в едната, ту в другата стена. В този момент асансьорът отново тръгна надолу.

Руснакът стисна с една ръка Аркадин за гърлото, а с другата измъкна боен нож от ножницата. Повдигна нагоре брадичката на Аркадин, за да открие гърлото му. В момента, в който масивното, зловещо острие описа дъга във въздуха, Аркадин удари с коляно противника си в слабините. Тялото на руснака се изви като лък и външната му част бе притисната от дъното на слизащия асансьор.

Въпреки че се държеше здраво за перилата на стълбата, Аркадин за малко щеше да бъде повлечен от страничната стена на кабината в мига, в който тялото на руснака се откъсна от него. За момент увисна с главата надолу в празното пространство, но се спаси само защото се беше закрепил с глезените за едно от перилата на стълбата. Остана за малко така, докато се ориентира, а после протегна силните си ръце, хвана се за стълбата и успя отново да се изправи. После намери с крака следващото стъпало и продължи да се спуска надолу.

Под него асансьорът продължи да слиза към приземния етаж, но през отворения капак на тавана не се показваше никой. След като стигна покрива на кабината Аркадин надникна предпазливо вътре. Видя телата на двама души. Никой не беше жив. Промъкна се в кабината, взе оръжието на един от труповете и натисна бутона за сутерена.

Сутеренът на сградата представляваше просторен паркинг-гараж, осветен с флуоресцентни лампи. В него обаче нямаше много коли, тъй като повечето хора, работещи в сградата, не можеха да си ги позволят. Вместо това ползваха услугите на таксиметровите служби, за да идват и да си тръгват от работа.

Освен неговото БМВ, два лъскави мерцедеса, една тойота и една хонда в гаража нямаше други коли. Аркадин ги огледа — всичките бяха празни. Подмина своята кола, вмъкна се в тойотата и след няколко секунди човъркане в електрониката успя да се справи с блокиращото устройство на стартера. Настани се зад волана, включи на скорост, прекара колата по голия бетонен под, мина нагоре по рампата и излезе на улицата.

Изпод шасито се разлетяха искри, когато Аркадин изскочи иззад сградата върху покритата с груб паваж улица. Изкопът на строежа се намираше точно пред него. Сред купчините строителни отпадъци и гигантските земекопни машини горяха толкова много огньове, че имаше опасност целият изкоп да пламне.

Чу от двете си страни плътното ръмжене на мощни мотоциклети, когато двама руснаци се втурнаха на механичните си зверове срещу него, за да го притиснат като в клещи. Беше очевидно, че го чакаха от двата края на улицата, готови да му препречат пътя независимо накъде щеше да се отправи. Като натисна до дупка педала на газта, Аркадин подкара колата напред, прекоси улицата и блъсна паянтовата ограда, която опасваше строителния обект.

Предницата на тойотата се наклони рязко надолу, когато колата се спусна почти вертикално в изкопа. Сблъсъкът с неравния терен почти уби инерцията й при приземяването, но въпреки това Аркадин подскочи на седалката, когато колата се удари в дъното, гумите й изсвистяха, след което зае хоризонтално положение. Отзад двата мотоциклета излетяха във въздуха и го последваха в ямата. Стовариха се на дъното, отскочиха при сблъсъка и се втурнаха след него.

Той се насочи директно към един от огньовете, разпръсквайки на всички страни скитниците по пътя си. Премина през пламъците и зави рязко наляво, провирайки се рисковано през тясното пространство между две огромни машини, като едва успяваше да избегне мазните боклуци по пътя, след което сви надясно към друг огън и друга група бездомници.

Погледна в страничното огледало и видя, че единият от мотоциклетите продължава да се носи след него. Беше ли се отървал от другия? Приближавайки пламъците, изчака до последния момент и рязко настъпи спирачките непосредствено пред тях. Хората се разбягаха кой накъдето види, а полузаслепеният мотоциклетист се заби в задницата на тойотата, излетя от седалката, претърколи се през глава, стовари се върху предния капак на колата, отскочи и се смъкна на земята.

В това време Аркадин вече беше излязъл навън. Чу мотоциклетиста да стене, докато се опитваше да се изправи сред пръстта, и го изрита с все сила в главата. Тъкмо се канеше да влезе отново в колата, когато куршумите се забиха в калника от неговата страна. Сниши се рязко: не можеше да стигне автомата, който беше взел от убития в асансьора. Беше го оставил на седалката до шофьора. Опита се да пропълзи до вратата откъм волана, но всеки опит беше спиран от куршуми, които се забиваха в тойотата.

Легна на земята и се запромъква пълзешком под колата. Лепкавата, остра миризма го удари с все сила в носа. След като изпълзя от другата страна, отвори задната врата на тойотата и за малко да получи куршум в главата. Хвърли се отново на земята и се скри под колата, докато премисли какво да прави. След секунди си даде сметка, че няма друг избор, освен да изостави колата. Разбра, че противникът му иска тъкмо това и реши как да действа, за да елиминира или поне да намали това предимство на руснаците.

Притвори за миг очи и според посоката, от която бяха дошли куршумите, си представи къде би могъл да се намира руският моторист. След това се извърна на деветдесет градуса и се измъкна изпод тойотата, като се залови с пръсти за предната броня.

Предното стъкло беше разбито от куршуми, но тъй като бе специално обезопасено, не се разпадна на парчета, а се напука в такава сложна, подобна на паяжина плетеница, че стана напълно непрозрачно и преследвачът му не можа да види, че се е измъкнал. Долу в ниското беше вонящата тълпа на бездомните, низвергнатите и недоволните. Докато препускаше бясно на зигзаг сред блатото от хора като скелети, видя бледите им пепеляви лица. После чу сред разговорите на хинди и урду мощното боботене на двигателя на мотоциклета. Тези проклети хора се движеха като море — разделяха се, докато се провираше сред тях, и руснакът следваше тъкмо това движение като сигнал, издаван от екрана на сонар.

Аркадин видя недалеч от себе си поддържаща конструкция от метални греди, закрепена към забитите дълбоко в земята бетонни основи, и побягна към тях. С мощен рев моторът се измъкна от човешкото море и се втурна след него, но през това време той вече беше успял да изчезне сред сложната плетеница на металната конструкция.

Като наближи гредите, руснакът намали скоростта. От лявата му страна имаше временно издигната ограда от гофрирана ламарина, вече започнала да ръждясва от лепкавия индийски въздух, затова зави надясно и започна да обикаля отстрани металните греди. С готов за стрелба автомат „Калашников“ се взря в мрака на бездната, в която масивните основи стърчаха като огромни кътници.

Беше обиколил половината от конструкцията, когато Аркадин, който се беше проснал като леопард върху една горна греда, скочи отгоре му. Тялото на руснака се изви назад, инстинктивно стисна ръчката на газта, мотоциклетът се втурна рязко напред и той загуби равновесие тъкмо в мига, в който под тежестта на скочилия отгоре Аркадин предницата на мотоциклета се изправи нагоре. Под напора на ускорението машината се извъртя встрани под тях и двамата бяха отхвърлени към металните греди. Главата на руснака се удари в една от гредите и автоматът изхвръкна от ръката му. Аркадин се опита да замахне срещу него, но видя, че парче метал се беше забило отзад в бедрото му почти до самата кост. Беше като набит на кол. С рязко движение, от което дъхът му спря, измъкна парчето от крака си. Руснакът се хвърли върху него още докато пред очите си виждаше искри от болката, и той усети парещия му дъх в дробовете си. Върху него се посипа градушка от удари — в главата, в ребрата и в гръдната кост, преди да успее да замахне с парчето метал и да го забие право в сърцето на нападателя.

Руснакът зяпна от изненада и погледна с недоумяващ поглед Аркадин миг преди да обели очи и да рухне на пропитата с кръв земя. Аркадин се обърна и се отправи към рампата, по която се излизаше на улицата, но се почувства като парализиран. Краката му се бяха вдървили и почти отказваха да се подчинят на командите на мозъка, в който като че ли все повече нахлуваше някаква мътилка. Усети, че му става студено и че не може да фокусира погледа си. Опита се да си поеме дъх, не можа и падна.

Навсякъде около него като че ли горяха огньове, сякаш целият град гореше, а нощното небе беше станало кървавочервено и пулсираше с ритъма на изнемогващото му сърце. Видя очите на тези, които беше убил, червени като на плъхове, да се скупчват около него. Не искам да споделям мрака с вас, помисли си той, почувствал, че ще изгуби съзнание.

И може би тъкмо тази мисъл го накара да спре, да поеме на няколко пъти дълбоко въздух, а после в този момент на отпускане или на слабост, колкото и да е невероятно, да приеме вода от скупчилите се около него. Сега видя, че те не бяха познатите му мъртви, а непознати живи. Може да бяха мръсни и парцаливи, но разбираха, когато видят, че някой е сломен, и това изваждаше на преден план вродения им алтруизъм. Вместо да го ошушкат до кости като ято лешояди, те го бяха приели в сърцата си. Точно низвергнатите, които най-малко могат да си позволят да се откажат от нещо, искат повече да споделят онова, което имат, а не милионерите, обитаващи високите кули в другия край на града! Тази мисъл мина през главата на Аркадин, когато прие водата от тях и в замяна им се отплати с пачка рупии, която измъкна от джоба си. Малко след това се почувства достатъчно силен, за да се обади по телефона в местната болница. После откъсна единия ръкав на ризата си и го завърза около крака, за да спре кръвта от бедрото. Около него се бяха събрали група момчета — избягали от къщи или деца, чиито родители са били убити в някоя от религиозните схватки, които избухваха от време на време из предградията като вихрушки, изпълнени с омраза и кръв. Те го наблюдаваха като герой от видеоигра, сякаш не беше съвсем истински. Страхуваха се от него, но същевременно бяха привлечени като мушици от пламък. Той ги повика с ръка и те се втурнаха напред, подобни на краката на гигантско насекомо. Между тях беше мотоциклетът на руснака и той видя, че стоят плътно около машината, готови да я защитават.

— Няма да ви отнема мотора, той си е ваш — каза Аркадин на хинди. — Помогнете ми да изляза на улицата.

В това време звукът от приближаващите сирени премина във вой и подкрепян от бездомните момчета, той успя да се измъкне, куцайки, от изкопа и да се остави в ръцете на медицинския екип, който го натовари в линейката. Положиха го да легне и един от медиците му провери пулса и преслуша сърцето му, докато другият започна да оглежда раната.

Десет минути по-късно го вкараха на сгъваема носилка в спешното отделение, а след това беше прехвърлен да легне по очи върху едно от леглата. Студеният въздух го извади като че ли от треска. Наблюдаваше влизащите и излизащите от спешното отделение, докато подейства инжектираната местна упойка. После един хирург си изми ръцете с дезинфектиращ гел от прибор, прикрепен към колона, надяна хирургически ръкавици и се зае с почистването, дезинфектирането и зашиването на раната.

Процедурата даде време на Аркадин да се замисли за нападението. Знаеше, че е поръчано от Дмитрий Илинович Маслов. Той беше главатар на московската Казанска мафия, известна на местните като Групировката. Някога Маслов беше негов работодател, на когото Аркадин бе отнел бизнеса с незаконна търговия с оръжие. Този бизнес беше изключително важен за Маслов, защото Кремъл се беше заел сериозно да се справи с Групировката, като бавно, но неотклонно лишаваше фамилиите в нея от тяхната властова база, която бяха започнали да изграждат от началото на гласността. Но през годините Дмитрий Маслов се беше оказал по-различен от главатарите на другите групировки. Всичките или губеха влиянието си, или вече бяха в затвора. Маслов успяваше да просперира дори и в тези трудни времена, защото все още имаше политическо влияние, за да се съпротивява на властите или поне да ги държи на разстояние. Беше опасен човек и още по-опасен противник.

„Да — помисли си сега Аркадин, докато хирургът срязваше хирургическите конци, — няма съмнение, че заповедта за нападението е на Маслов, но той не го е планирал.“ Беше много зает с нападащите го от всички страни политически противници, а освен това от дълго време не бе на улицата и беше загубил онези умения, които само тя можеше да му даде. На кого ли бе поверил тази работа?

В този момент, като че ли по Божия воля, той получи отговора. Там, застанал в тъмната част на спешното отделение, незабележим и непредставляващ интерес за бързащия насам-натам персонал и за стенещите пациенти, стоеше Вячеслав Германович Озеров, новият заместник на Маслов. Отношенията между Аркадин и Озеров имаха дълга, пълна с взаимно желание за мъст история, която водеше началото си още от родния град на Аркадин Нижни Тагил. Между тях нямаше нищо друго, освен омраза и злоба. В паметта му бяха все още съвсем живи спомените от последната им среща — много неприятен инцидент в планините на Северен Азербайджан, където той обучаваше за Маслов една ударна група и същевременно кроеше планове как да го изиграе. Тогава извика Озеров навън и го направи почти на пихтия от бой — един от дългата поредица насилствени отговори на зверствата, извършени от Озеров преди много години в родния град на Аркадин. Разбира се, че Озеров беше идеалният човек да планира нападението, което — Аркадин беше сигурен — включваше собствената му смърт, независимо дали Маслов я е поръчал или не.

Озеров, който стоеше в сянката със скръстени на гърдите ръце, като че ли не гледаше наникъде, но всъщност наблюдаваше Аркадин така съсредоточено, както ястреб дебне жертвата си. Лицето му беше покрито с петна и белези — преки доказателства за убийства, улични свади и почти смъртоносни схватки, а ъглите на тънките му устни бяха извити нагоре в познатата омразна усмивка, едновременно снизходителна и противна.

Аркадин беше възпрепятстван от панталоните си. Бяха смъкнати около глезените му, защото беше неловко да му ги свалят напълно. Разбира се, не чувстваше болка, но не знаеше как упойката, която му бяха сложили, ще се отрази на способността му да бяга бързо.

— Това е — чу той да казва хирургът. — Пазете раната от намокряне най-малко една седмица. Предписвам ви антибиотик и болкоуспокояващо. На излизане можете да ги купите от аптеката. Имате късмет, че раната беше чиста и пристигнахте тук, преди да успее да се инфектира. — После хирургът се засмя. — Е, известно време няма да можете да участвате в състезания по маратон.

Една сестра сложи хирургическа превръзка върху раната и я закрепи с пластир.

— В продължение на около час не би трябвало да чувствате нищо — рече тя. — Но гледайте преди това да вземете и от двете предписани лекарства.

Озеров свали ръцете си от гърдите и се отдръпна от стената. Все още продължаваше да не гледа директно към Аркадин, но дясната му ръка беше в джоба на панталоните. Аркадин нямаше представа какво оръжие носи, но не смяташе да чака, за да разбере.

Помоли сестрата да му помогне да си намъкне панталоните. Когато закопча колана и седна в леглото, тя се обърна с намерение да се отдалечи. Тялото на Озеров видимо се напрегна. Когато Аркадин се смъкна от леглото и се изправи на крака, прошепна в ухото на сестрата:

— Аз съм полицай под прикритие. Този човек там е изпратен от престъпници да ме убие. — Когато сестрата го погледна с широко отворени очи, той добави: — Само правете каквото ви казвам и всичко ще бъде наред.

Като я държеше между себе си и Озеров, Аркадин зави надясно. Тя повтаряше всяка негова стъпка.

— Отклонявате се от изхода — прошепна му сестрата.

Аркадин продължи да върви, наближавайки колоната, където хирургът си дезинфектира ръцете от окачения на нея прибор. Усещаше как сестрата започна да става все по-нервна.

— Моля ви — прошепна тя, — нека да повикам охраната.

Бяха застанали до колоната.

— Добре — рече той и я блъсна така силно, че тя връхлетя върху една количка. От сблъсъка с нея друга сестра и доктор за малко да паднат на пода. В настъпилата суматоха Аркадин видя, че в коридора се показа човек от охраната, а Озеров върви към него със страховито тънка кама в ръка.

Аркадин сграбчи прибора с дезинфектанта и го изскубна от скобите. Замахна силно и го стовари върху главата на охранителя, който, падайки, се подхлъзна върху линолеума на пода. С прибора под мишница Аркадин прекрачи проснатото тяло на охранителя и побягна по коридора.

Озеров веднага го последва, скъсявайки с всяка крачка разстоянието помежду им. Аркадин си даде сметка, че съзнателно забавя ход, опасявайки се да не разкъса шевовете на раната. Отвратен от себе си, той се провря с рамото напред между две стажантки и хукна колкото може по-бързо. Коридорът пред него беше свободен. Бръкна в джоба си за запалката и я щракна. После напомпа дезинфектант от прибора. Чуваше стъпките на Озеров зад себе си и почти си представи как диша учестено.

Внезапно се обърна рязко, поднесе пламъка на запалката към леснозапалимия дезинфектант и хвърли прибора срещу приближаващия се преследвач. После се обърна и побягна, но експлозията го застигна и го хвърли на няколко метра нататък по коридора.

Прозвуча противопожарна аларма, която се смеси с какофонията от викове, писъци, трополене на тичащи крака, клатушкащи се тела и пламъци. Изправи се на крака и отново побягна, но като зави зад ъгъла, спря да тича и продължи да върви. Двама охранители и група по-възрастни доктори се втурнаха покрай него и за малко да го съборят. От крака му започна да капе гореща кръв. Всичко, което виждаше наоколо, беше кристално ясно, пулсиращо от живот. Задържа вратата отворена за една жена на инвалидна количка, която държеше бебето си в ръце. Тя му благодари и той се засмя така силно, че жената също се засмя. В този момент група полицаи с мрачни лица профучаха покрай него през вратата, която той все още държеше отворена.