Пол Кристофър
Бележникът на Микеланджело (31)

30.

Карл Кресман надигна уморените си стари кости от леглото в обичайния ранен час, след това се изкачи в кулата на крайбрежната си къща да огледа деня. Както винаги денят се оказа почти съвършен: безоблачно небе над необятната синева на залива, лек ветрец и температура, наближаваща вече към трийсет градуса.

Кресман пак слезе в спалнята, обу си бански и хвърли бърз поглед към голямото огледало на вратата на банята. На седемдесет и пет години бе запазил почти всичко, което имаше и на двайсет, само че сега го поддържаше с химия и механика. Виаграта и още едно-две лекарства му осигуряваха твърд член при необходимост, макар че, откровено казано, не държеше чак толкова на това, а пейсмейкърът с размер на пакет цигари, имплантиран под кожата на гърдите, поддържаше в норма сърдечния ритъм. Кой знае защо, за разлика от повечето си приятели, все още имаше буйна коса — вече бяла, разбира се, а благодарение на трифокалните контактни лещи можеше да се похвали с идеално зрение. Беше загорял от слънцето, в отлична физическа форма, оптимистично настроен, психически здрав и богат като Крез. Какво повече можеше да желае?

Загорелият старец слезе по витата стълба на партера, мина в бялата кухня и си наля чаша кафе от автоматичната кафеварка. Застана до мивката, хвърли поглед навън към плувния басейн в задния двор и леко поклати глава, наслаждавайки се на великолепния аромат на кафето. Странно нещо беше животът; някога бе живял ден за ден и дори не можеше да си представи, че някой ден ще прекара последните си години на подобно място с луксозни вили, басейни и машини, които ти правят кафе още преди да се събудиш. Беше минал през войни, урагани и безброй други бедствия, но не само оцеля, а и преуспя. Той се разсмя на висок глас. На двайсет години не беше и чувал за скариди, камо ли да ги опита, а в крайна сметка именно тия апетитни гадинки го направиха богаташ.

Кресман допи кафето, изплакна чашата, после я остави да съхне. Прекоси хола, излезе през мрежестата врата на закритата веранда и после слезе по стъпалата към басейна. Неведнъж му се бяха присмивали, че има басейн, когато къщата му е само на петдесет метра от Мексиканския залив, но на него му харесваше. Басейнът се пълнеше със солена вода, филтрирана и денонощно загрявана до двайсет и осем градуса. Нямаше нито вълни да му пречат на плуването, нито опасни течения или подводни камъни.

Той пристъпи до бетонния ръб на басейна, остави чехлите си край трамплина и извади плувните очила от пластмасовото кошче, което държеше там. Изкачи се на дъската, подскочи два пъти, после направи чупка във въздуха и се гмурна с почти професионално изящество, добито чрез дълга практика.

Кресман заплува напред-назад и умът му постепенно се избистри, докато по навик редуваше кроул и бруст. Остави мислите си да се реят свободно към спомените от дългия му живот, към щастливите години с неговата съпруга, починала след кратка и мъчителна борба с рака, към двете му деца, момче и момиче — днес вече лекар и преподавателка в Нюйоркския университет. Припомни си как нае шест вехти кораба за лов на скариди от Фернандина Бийч и след основен ремонт ги пусна в морето, как от шест станаха сто, как към тях се прибави хладилен склад с цех за консерви, как складът прерасна в една от най-големите рибопреработвателни компании в южните щати. Как сетне инвестира в недвижими имоти по крайбрежието на Алабама и стана още по-богат.

И всичко това, за да плува днес рано сутрин в басейна, съвсем сам със спомените. Вече беше преплувал дневната си норма, но направи за удоволствие още една дължина, после се обърна по гръб, заби поглед в свежото утринно небе и реши да отскочи за солидна закуска до новата закусвалня „Нолан“, напълно възстановена и усъвършенствана след разрушенията от неотдавнашния ураган. Пържола, яйца и пържени картофи — поне веднъж можеше да прати холестерола по дяволите. Както обичаше да казва баща му, „Liegt der Bauer unterm Tisch, war das Essen nimmer frisch!“^[1].

Превъртя се по корем, остана за малко неподвижен, после бавно заплува напред, докато краката му докоснаха леко грапавите плочки в плиткия край на басейна. Прекрачи напред, като се полюшваше наляво-надясно, и почти не усети как първото остро стъкло се вряза в крака му. На третата крачка разбра, че нещо не е наред; също като мнозина други на неговата възраст, Кресман страдаше от диабет и бе загубил до голяма степен чувствителността на ходилата си, но болката вече бе плъзнала по-нагоре. Погледна надолу и видя, че водата наоколо му порозовява.

Нова крачка и още едно от невидимите смъртоносни оръжия сряза дясното му ахилесово сухожилие. Той залитна и падна с протегнати ръце. В едната му длан проникна парче стъкло, друго се впи в левия му прасец. Вече изпадайки в шок, Кресман осъзна, че го дебне ужасна заплаха. Освен от диабет, страдаше и от няколко дребни сърдечни заболявания, които налагаха приемане на лекарства против съсирване. Едно от тях се наричаше кумадин, използвано под името варфарин като силна отрова за мишки. Многобройните рани, получени току-що, можеха да доведат в топлата вода до смъртоносен кръвоизлив.

Той запълзя напред, опитвайки да намери спасение върху стъпалата на басейна. Ново стъкло разряза другата му ръка и почти ампутира палеца. Той нададе бълбукащ вик, падна настрани и бе пронизан още два пъти. Едното стъкло проби тънката плът точно под ребрата отдясно и проникна в черния дроб, другото се заби в бедрото и разпори бедрената артерия близо до слабините.

Устните му едва се подаваха над водата. Той изкрещя пак и почна да се дави. Опита да се преобърне по гръб, но не успя. Ръцете му се мятаха, търсеха опора по дъното на басейна и срещаха само нови страдания. От срязаната артерия шуртеше кръв, розовата вода наоколо бързо стана пурпурна. Очите му се извъртяха, тялото му омекна и той бавно отпусна лице под водата. След няколко секунди издъхна. Батерията на пейсмейкъра продължаваше да подава електрически импулси, но без резултат. Само сърцето подскачаше спазматично в гърдите на мъртвеца.