Робин Кук
Сфинкс (4)

Ден трети

Кайро, 8:00

Когато Ерика се събуди, реши, че пак е забравила душа пуснат и едва след това си припомни внезапното пристигане на Ричард… Тя прибра косата от лицето си и се изви в леглото така, че да може да погледне през балконската врата. Монотонният шум от улицата се смесваше с душа и й действаше успокоително като песента на далечен водопад. Тя сладостно притвори очи и си припомни решенията, които бе взела снощи. Душът внезапно секна. Ерика не помръдна. Ричард влезе в стаята и енергично изтри пясъчната си коса. Тя внимателно се обърна, като се преструваше на заспала. С изненада видя, че е чисто гол. Наблюдаваше го, докато той свърши с хавлията, после излезе на балкона и се вгледа във великите пирамиди и сфинкса. Тялото му наистина беше хубаво. И тя се уплаши да не се изкуши от познатата привлекателност на Ричард и затвори очи.

Секунда по-късно, както й се стори, тя усети, че някой нежно я буди. Тя се „събуди“ и се взря в морскосините очи на Ричард. Той дяволито се усмихваше, облечен в дънки и тясна морскосиня плетена риза. Косата му беше сресана, доколкото това беше възможно поради буйните му къдри.

— Хайде, ставай, спяща красавице — каза той и я целуна по челото. — Закуската пристига след пет минути.

Докато си вземаше душ, Ерика се чудеше как да заяви позициите си твърдо, като в същото време не прозвучи безсърдечно. Надяваше се, че Ивон няма да се обади, преди да си е изяснила отношенията с Ричард и като си спомни за него, се сети и за статуята. Едно беше да обявиш кръстоносен поход посред нощ, съвсем друго бе да започнеш. Тя знаеше, че ако иска да намери статуята, трябваше да си изработи план. И докато се триеше с вонящия египетски сапун, за пръв път осъзна колко много я застрашаваше фактът, че е била свидетел на смъртта на Абдул Хамди. Учудена, че не се е сетила по-рано, тя бързо се изплакна и излезе от банята.

— Разбира се — каза тя на глас. — Щеше да има опасност, ако убийците знаеха, че съм била там, но те не ме видяха.

Ерика среса мократа си коса и се огледа. На мястото на пъпката имаше червено петно, а египетското слънце вече бе придало на кожата й привлекателен загар.

Докато си слагаше грима, тя се опита да си спомни в подробности разговора с Абдул Хамди. Той беше казал, че статуята е при него за кратко, а след това ще възобнови пътуването си, вероятно извън Египет. Ерика се надяваше, че щом Абдул Хамди бе убит, то това означава, че статуята все още не е изнесена. Тази надежда се подхранваше и от това, че Ивон, Джефри Райс или гъркът, за когото бе споменал Ивон, непременно щяха да узнаят, ако вече се е появила в някоя неутрална държава, като Швейцария, например. Тя бе сигурна, че статуята все още е в Кайро.

Провери грима си. Много добре. Беше си сложила само малко спирала. Имаше нещо романтично в това, че преди четири хиляди години египетските жени са почерняли ресниците си по подобен начин.

Ричард почука на вратата.

— Закуската е сервирана на верандата — каза той с престорен английски акцент. Изглеждаше щастлив. Предстоящият разговор нямаше да бъде лесен.

Ерика извика през отворената врата, че ще е готова след няколко минути и се зае с обличането. Реши, че с дънките ще й бъде много по-горещо, отколкото с памучните панталони. Докато намъкваше тесните крачоли, си помисли за гърка. Нямаше представа какво щеше да иска от нея, но бе възможно тя да изкопчи някаква информация. Може би щеше да може да успее и да размени това, което знае, срещу малко вътрешна информация за тайните механизми на черния пазар. Беше прекалено общо за начало, но това бяха възможностите й засега.

Ричард бе поръчал голяма закуска. Също както и предишната сутрин, тя бе сервирана на балкона. Под сребърните похлупаци имаше яйца, шунка и пресен египетски хляб. В съда с лед се виждаха резенчета папая. Кафето я очакваше в малка каничка. Ричард кръжеше около масата като грижовен сервитьор и донаместваше чиниите и салфетките.

— О, ваше височество — каза той, без да се отказва от английския акцент. — Масата ви е готова. — Той дръпна единия стол и покани Ерика да седне. — След вас — поклони се той и й подаде блюдата едно след друго.

Ерика бе трогната. Ричард далеч не беше изтънчен колкото Ивон, но поведението му я отпускаше и забавляваше. Въпреки че често действаше с изключителна твърдост, тя знаеше, че дълбоко в себе си той е уязвим. А и беше убедена, че това, което смяташе да му каже, щеше болезнено да го нарани. Тя започна:

— Не зная доколко си спомняш снощния ни разговор.

— Всичко си спомням. Дори, преди да продължиш, искам да ти направя едно предложение. Искаш ли, след като привършим със закуската, да изприпкаме право в американското посолство и там да им разкажеш за всичките си преживелици?

— Ричард — тя усети как я изместват от темата, — американското посолство нищо не може да направи. Погледни реално на нещата. С мен самата не се е случило нищо. Около мен се случват разни неща. Нямам намерение да ходя там.

— Добре, щом така искаш, така ще бъде. Кажи сега за другите работи. За нас. — Ричард замълча и завъртя чашата кафе в пръстите си. — Съгласен съм, че има известна истина в моето отношение към работата ти. Е, сега искам да те помоля да направиш нещо за мен. — Той вдигна глава и погледите им се срещнаха. — Нека прекараме един ден тук, в Египет, на твоя земя, така да се каже. Дай ми възможност да видя за какво става въпрос.

— Но, Ричард… — започна Ерика. Тя искаше да говори за Ивон, за своите чувства.

— Моля те, Ерика, съгласи се, че никога преди не сме говорили за това. Дай ми малко време. Довечера ще говорим, обещавам. В края на краищата изминах толкова път, за да дойда тук. Това все трябва да ти говори нещо.

— Говори ми — уморено каза Ерика. Подобни емоционални моменти я изтощаваха. — Но много по-добре щеше да бъде, ако двамата бяхме взели това решение. Оценявам загрижеността ти, но продължавам да смятам, че все още не разбираш защо съм дошла тук. Струва ми се, че двамата виждаме бъдещето на нашата връзка по съвсем различен начин.

— Точно за това ще говорим — каза Ричард. — Но не сега. Довечера. Единственото, което искам от теб, е да прекараме един приятен ден, така че да мога да видя нещо от Египет и да усетя атмосферата на египтологията. Смятам, че заслужавам поне толкова.

— Добре — с неудоволствие прие Ерика, — но довечера ще говорим.

— Ура — извика Ричард. — След като се уточнихме, хайде да направим план за деня. Нямам търпение да видя онези дребосъци там. — И той посочи с една препечена филийка сфинкса и пирамидите на Гиза.

— Съжалявам, обаче денят е вече планиран. Сутринта ще отидем в Египетския музей, за да видим какво можем да научим за Сети I, а следобед сме на мястото на първото убийство, „Антика Абдул“. Ще се наложи пирамидите да почакат.

Ерика се опита да ускори закуската преди неизбежното телефонно обаждане. Но не успя. Ричард поставяше филм в „Никон“-а, когато тя вдигна слушалката.

— Ало.

Беше Ивон. Знаеше, че няма основание да се чувства виновна, но това не й помогна. Беше се опитала да каже на Ричард за французина, но той не й позволи.

Ивон бе весел и преливаше от любезности за предишната вечер. Ерика му пригласяше тук-там, но отлично знаеше, че звучи сковано.

— Ерика, добре ли си? — попита Ивон най-накрая.

— Да. Да, нищо ми няма. — Тя се опитваше да намери начин да прекрати разговора.

— Нали ще ми кажеш, ако се случи нещо? — попита той и в гласа му прозвуча загриженост.

— Разбира се — бързо отвърна Ерика.

Последва пауза. Ивон разбра, че нещо се е случило.

— Снощи и двамата бяхме на мнение, че ще прекараме деня заедно. Тъй че, какво ще кажеш за днес? Нека те заведа при някои от забележителностите.

— Не, благодаря. Неочаквано пристигна гост от Щатите. Снощи.

— Няма значение. Гостът ти е добре дошъл.

— Да, но гостът ми е… — Ерика се поколеба. „Приятел“ звучеше нелепо.

— Любовник? — колебливо изрече Ивон.

— Приятел — каза Ерика. Не можа да измисли нищо по-изтънчено.

Ивон с трясък затвори телефона.

— Жени! — гневно каза той и сви устни.

Раул, който четеше „Пари Мач“ от миналата седмица, вдигна глава и с усилие сдържа усмивката си.

— Американката ти създава неприятности?

— Затваряй си устата — каза Ивон с нехарактерна за него злост. Запали цигара и силно издуха към тавана сиви облаци дим. Имаше вероятност гостът на Ерика наистина да е пристигнал неочаквано. Но в него се бе загнездило съмнението, че тя нарочно не му е казала, че очаква любовника си, за да му дава напразни надежди.

Загаси цигарата си и се приближи до балкона. Не му се случваше често да си разваля настроението заради жени. Ако започнеха да му създават проблеми, той просто се оттегляше. Струваше му се толкова лесно. Светът беше пълен с жени. Загледа се в малката флотилия лодки, които се бяха запътили на юг. Безметежният пейзаж го поуспокои.

— Раул, искам отново да се назначи човек, който да следи Ерика Барън.

— Добре. Калифа е на повикване в хотел „Шехерезада“.

— Опитай се да го убедиш да бъде по-внимателен. Не искам повече излишни кръвопролития.

— Калифа твърди, че човекът, когото е застрелял, е нападнал Ерика.

— Човекът е работел в отдела по антиките. Невероятно е да е нападнал Ерика.

— Искам отново да те уверя, че Калифа е експерт в професията си — каза Раул.

— Искрено се надявам да е така. Защото днес Стефанос смята да се срещне с момичето. Предупреди Калифа. Напълно е възможно да се получат сблъсъци.

 

 

— Доктор Саруат Факри ще ви приеме — каза енергична млада секретарка с напращяла гръд.

Беше около двадесетгодишна и просто излъчваше здраве и ентусиазъм и с това донякъде разведряваща тягостната атмосфера в Египетския музей.

Кабинетът на уредника напомняше мрачна пещера. Климатичната инсталация досадно бръмчеше, но затова пък бе прохладно. Стените бяха облицовани в тъмна ламперия, като кабинет от викторианската епоха. На едната стена имаше имитация на камина, нещо съвсем парадоксално в Кайро, а другите бяха изцяло покрити с библиотечни рафтове. В средата на стаята беше разположено голямо бюро, отрупано с книги, списания и други книжа. Зад бюрото седеше доктор Факри, който изгледа Ерика и Ричард над очилата си. Беше нервно, дребно човече, около шестдесетте, с остри черти и къдрава посивяла коса.

— Добре дошли, доктор Барън — каза той, без да става от стола си. Препоръчителните й писма леко трепереха в ръката му. — За мен винаги е удоволствие да се срещна с някой от Бостънския музей на изящните изкуства. Винаги ще се чувстваме задължени на Райзнър за всичко, което направи. — Доктор Факри изгледа Ричард в упор.

— Аз не съм доктор Барън — каза Ричард и се усмихна.

Ерика пристъпи напред.

— Аз съм доктор Барън и ви благодаря за гостоприемството.

Доктор Факри отначало се учуди, после се смути и накрая изстреля в скоропоговорка:

— Извинете ме. От препоръчителните ви писма разбирам, че смятате да извършите някои преводи на образци от Новото царство. Извънредно много се радвам. Има много работа. В случай че мога да ви бъда полезен с нещо, съм на вашите услуги.

— Благодаря ви. Всъщност аз вече възнамерявах да ви помоля за една услуга. Интересувам се от допълнителна информация за Сети I. Ще бъде ли възможно да прегледам това, с което разполага музеят?

— Разбира се — отвърна доктор Факри. Гласът му леко се промени. В него се промъкна някаква въпросителна нотка, сякаш молбата на Ерика го изненадваше. — За съжаление, както без съмнение сама знаете, ние нямаме много сведения за Сети I. Освен преводите на текстовете от паметниците му, имаме и част от кореспонденцията по време на ранните набези в Палестина. И горе-долу това е всичко. Убеден съм, че вие ще хвърлите по-обилна светлина върху въпроса с преводите, които ще извършите на място. Това, което е тук, е доста старо, а и немалко нови неща излязоха оттогава насам.

— А мумията му?

Доктор Факри й подаде писмата. Когато протегна ръка, тя още повече трепереше.

— Да, мумията е тук. Тя беше част от хранилището „Дери ел Бахри“, което бе незаконно открито и ограбено от фамилията Расул. Изложена е на горния етаж. — Той хвърли още един поглед на Ричард, който отново се усмихна.

— Минавала ли е мумията внимателен оглед?

— Съвсем. Всъщност й е правена аутопсия.

— Аутопсия? — невярващо попита Ричард. — И как правите аутопсия на мумия?

Ерика стисна ръката на Ричард над лакътя. Той разбра и замълча. Доктор Факри продължи, сякаш изобщо не беше чул въпроса:

— Освен това наскоро американски екип я изследва с рентгенови лъчи. С удоволствие ще поръчам да ви приготвят всички материали в библиотеката. — Той стана и отвори вратата на кабинета. Вървеше леко прегърбен, с ръце, свити от двете страни на тялото.

— И още една молба. Имате ли материали за отварянето на гробницата на Тутанкамон?

Ричард мина край Ерика и хвърли един кос поглед на секретарката. Тя усърдно се бе навела над пишещата машина.

— Е, тук вече можем да ви окажем по-голяма помощ — каза докторът на излизане от кабинета. — Както ви е известно, възнамеряваме да използваме част от средствата, събрани при световната обиколка на съкровищата на Тутанкамон, за да построим отделна сграда, в която да се съхранява цялата колекция. До момента имаме пълния комплект записки на Картър, „Дневника на отварянето“, както сам ги е наричал, на микрофилм, а също така и солидна кореспонденция между Картър, Карнарвън и другите, които са участвали в откриването на гробницата.

Доктор Факри предаде Ерика и Ричард на мълчалив млад мъж, когото представи като Талат. Талат внимателно изслуша сложните заръки на началника си, поклони се и излезе.

— Той ще ви донесе всичко, което имаме за Сети I — обясни доктор Факри. — Благодаря за посещението и в случай че мога с още нещо да ви бъда полезен, на всяка цена ме потърсете. — Той стисна ръката на Ерика и направи някаква моментна гримаса, която вероятно представляваше усмивка. След това се обърна и тръгна към кабинета със свити ръце и нервно шаващи пръсти.

— Господи, какво място! — каза Ричард, когато уредникът се прибра. — А и стопанинът беше много мил.

— Колкото и да не ти се вярва, доктор Факри има изключително сериозен принос. Специалността му е древна египетска религия, погребални обреди и методи за мумифициране.

— Методи за мумифициране! Как можах да не се сетя сам? Знам една голяма парижка църква, която веднага ще му намери работа.

— Не можеш ли да останеш за малко сериозен, Ричард! — възропта Ерика, но въпреки това не можа да сдържи усмивката си.

Седнаха зад една от дългите очукани дъбови маси, които бяха подредени в залата. Всичко беше покрито с фин слой прах. Под стола на Ерика минаваше върволичка малки следи. Ричард каза, че са оставени от плъх.

Талат донесе два големи червени плика, вързани с канап. Даде ги на Ричард, който смутено се усмихна и ги подаде на Ерика. На първия пишеше „Сети I, А“. Ерика го отвори и изсипа съдържанието му на масата. Бяха преснимани статии за фараона. Голяма част от тях бяха на френски, някои на немски, но най-много на английски.

— Ш-ш-ш — каза Талат и бутна ръката на Ричард.

Ричард изненадан се обърна.

— Иска скарабей от древна мумия? Много евтин. — Той протегна свития си юмрук с дланта нагоре и преди да го отвори, хвърли поглед през рамо, подобно на пласьор на порнографски картинки. После бавно разтвори пръсти — на дланта му имаше два малки и леко влажни скарабея.

— Я, тоя сериозно ли говори бе! — попита Ричард. — Иска да ми продава скарабей.

— Несъмнено фалшиви — каза Ерика, без да вдига глава от заниманието си.

Ричард взе единия от отворената длан на Талат.

— Една лира — каза Талат. Започваше да става неспокоен.

— Ерика, погледни това. Виж колко симпатичен малък скарабей. Момчето явно е куражлия, щом му стиска да върти търговийка тук.

— Ричард, навсякъде се продават такива боклуци. Май е по-добре да се поразходиш из музея, докато аз си свърша работата. — Тя вдигна глава, за да види каква е реакцията му и разбра, че той изобщо не я слуша. Беше взел от Талат и другия скарабей.

— Ричард, как е възможно да те излъже първият мошеник, който те срещне? Дай да видя. — Тя взе единия и го обърна, за да прочете йероглифите. — Боже мой! — каза тя след малко.

— Какво, истински ли е?

— Не, не е истински, но е прекрасно изработен. Изографисан е и именният знак на Тутанкамон. Струва ми се, че знам кой го е направил. Синът на Абдул Хамди. Изумително.

Ерика купи скарабея от Талат за двадесет и пет пиастра и отпрати момчето.

— Вече имам един, изработен от сина на Абдул Хамди, но с името на Сети I. — Ерика си отбеляза наум да си вземе скарабея от Ивон. — Интересно какви други имена използва.

По настояване на Ерика отново се заеха със статиите. Ричард взе няколко копия и се зачете. Около половин час цари тишина.

— Това е най-сухото четиво, което ми е попадало — каза накрая Ричард и подхвърли на масата една от статиите. — А аз си въобразявам, че патологията е скучна. Божичко…

— Не можеш да вадиш нещата от контекста — търпеливо обясни Ерика. — В момента ти просто четеш откъслечна информация за могъщ владетел, който е живял преди три хиляди години.

— Да, но много по-лесно би било, ако в тези материалчета имаше повечко динамика — разсмя се Ричард.

— Сети I е бил на власт скоро след фараона, който се е опитал да промени египетската религия и да я направи монотеистична — каза тя, без да обръща внимание на думите му. — Името му било Акенатен. В страната е царял хаос, а Сети го е овладял. Той е бил силен владетел, успял да възстанови реда в държавата и в по-голямата част от империята. Дошъл е на власт на около тридесет години и е царувал близо петнадесет. За него се знае много малко, освен някои подробности за битките му в Либия и Палестина, което е много жалко, защото е бил на власт по време на един от най-интересните периоди в египетската история. Става въпрос за един период, не по-дълъг от петдесет години, който започва с Акенатен и продължава със Сети. Била е изумителна епоха, епоха на смут и подем. Жалко, че не знаем нищо за това. — Ерика потупа купчината статии. — По същото време е управлявал и Тутанкамон. И въпреки това, за голямо наше разочарование при откриването на фантастичната му гробница, въпреки всички изумителни съкровища, не бяха открити абсолютно никакви исторически документи. Нито един папирус не беше открит. Нито един!

Ричард сви рамене. Ерика разбра, че той наистина се опитва, но просто не е в състояние да сподели ентусиазма и.

— Я да видим какво има в другия плик — каза тя и изсипа съдържанието му на масата.

Ричард погледна с подновен интерес. Имаше множество снимки на мумията на Сети I, включително и рентгенови, доклад от аутопсията и още няколко преснимани статии.

— Божичко! — възкликна Ричард и се престори на уплашен. Вдигна една снимка на лицето на Сети I. — Сякаш гледам труповете от анатомия за първи курс.

— В началото наистина е страшничко, но колкото повече го гледаш, толкова по-кротък ще ти се стори.

— Хайде стига бе, това изглежда кошмарно. Кротък? Я не ме будалкай. — Ричард взе доклада от аутопсията и се зачете.

Ерика намери рентгенова снимка в цял ръст. Приличаше на скелетите, които децата си рисуват, за да се плашат едни други, само дето ръцете му бяха кръстосани на гърдите. Вгледа се внимателно. Изведнъж осъзна, че тук има нещо нередно. Ръцете бяха събрани на гърдите, както при всички фараонски мумии, но пръстите не бяха сплетени. Пръстите бяха прави. Всички останали фараони бяха погребани със скиптър в ръце, със символите на властта си. Но не и Сети. Ерика се опита да проумее защо.

— Това не е аутопсия. — Ричард прекъсна мислите й. — Искам да кажа, че нямат вътрешни органи. Само черупка. А основното при аутопсията е изследването на вътрешните органи. Тук просто са отрязали малко кожа и мускулна тъкан. — Той взе рентгеновата снимка от Ерика и я разгледа от една ръка разстояние. — Дробовете са чисти — каза той и се разсмя.

Ерика не можа да разбере и той й обясни, че тъй като в древността преди балсамирането са извадили дробовете, сега гръдният кош изглежда чист. След обяснението вече не звучеше толкова смешно. Ерика погледна още веднъж снимката. Отворените пръсти на Сети я притесняваха. Интуицията й подсказваше, че това не е случайно.

 

 

В голямата стъклена витрина имаше две картички. Калифа скучаеше, затова се наведе и ги прочете. На едната пишеше: „Златният трон на Тутанкамон, 1355 пр. Хр.“, а на другата — „Отсъства поради участие в световната обиколка на Съкровищата на Тутанкамон“. От мястото, където стоеше, той прекрасно виждаше Ерика и Ричард. По принцип никога не се приближаваше толкова близо до обекта си, но днес направи изключение, защото се събуди любопитството му. Никога досега не бяха му поставяли такава задача. Предишния ден бе уверен, че е спасил Ерика от сигурна смърт, но за благодарност Ивон дьо Марго му бе крещял като побъркан. Дьо Марго му каза, че е пречукал някакъв мърляв чиновник. Но Калифа бе убеден, че съвестно си е гледал работата. Чиновникът бе нападнал Ерика, освен това в тази свежа американка имаше нещо, което го вълнуваше. Около нея той надушваше големи пари. Ако Дьо Марго наистина бе толкова бесен, колкото се правеше, то той просто щеше да го изгони. Но той продължи да му плаща по двеста долара на ден и дори го настани в хотел „Шехерезада“. И ето че сега случаят търпеше развитие и задачата му се усложняваше с този нов персонаж, приятеля Ричард. Калифа знаеше, че появата на приятеля не се нрави на Ивон, въпреки изричното подчертаване, че той едва ли би могъл да представлява заплаха за Ерика. Но французинът също така бе подчертал да стои нащрек и Калифа се замисли дали пък да не прояви самоинициатива и да се отърве от този Ричард.

Когато Ерика и компаньонът й пристъпиха към следващия експонат, техният преследвач се измъкна иззад витрината си и се скри зад друг сандък, също с надпис „Отсъства поради…“. С разтворен пред лицето си пътеводител той се опитваше да долови нещо от разговора. Дочу само откъслечни думи за богатството на един от великите фараони. Но на Калифа това също му звучеше като приказки за пари и той се приближи още малко. Харесваше му напрежението и опасността, макар че опасността бе само въображаема. Невъзможно бе тези хора да представляват реална заплаха за него. Можеше да ги убие и двамата за две секунди. Дори самата мисъл за това му носеше удоволствие.

— Повечето от най-добрите неща са изложени в Ню Йорк — обясняваше Ерика. — Но погледни това колие тук. — Тя посочи с пръст, а Ричард се прозя. — И всичко това е било погребано с незначителния Тутанкамон. Представяш ли си какво е погребано със Сети I?

— Не мога да си представя — призна Ричард и пристъпи от крак на крак.

Ерика усети отегчението му и го погледна.

— Е, добре — успокои го тя, — държа се много добре. Хайде сега обратно в хотела да хапнем набързо и да видя дали някой не ме е търсил, а после тръгваме към пазара.

Калифа се взря в стегнатите извивки на дънките й. Насилническите му въжделения се смесиха с други, по-интимни и по-лъстиви.

В хотела ги очакваше съобщение за Ерика и телефонен номер, на който да се обади. Бяха намерили и свободна стая за Ричард. Той се поколеба и умолително изгледа Ерика, но нищо не постигна и накрая се запъти към рецепцията, за да се регистрира. Ерика се опита да се справи с един от телефонните автомати във фоайето, но без успех. Каза на Ричард, че ще се обади от стаята си.

Бележката бе лаконична: „За мен ще е удоволствие да се срещна с вас възможно най-скоро. Стефанос Маркулис“. Тя потрепери при мисълта, че ще се срещне с човек, който се занимава с нелегална търговия и който може би е свързан с убийството. Но той бе продал първата статуя на Сети и можеше да й даде ценна информация, която да помогне в издирването на втората. Спомни си съвета на Ивон и за първи път наистина се зарадва, че Ричард е с нея.

Хотелският телефонист се справи далеч по-добре от потрошения автомат във фоайето. Връзката бе установена веднага.

— Да! Ало! — В гласа на Стефанос се долавяха деспотични нотки.

— На телефона е Ерика Барън.

— А, да. Благодаря ви, че се обадихте. Нямам търпение да се срещнем. Имаме общ приятел. Ивон дьо Марго. Очарователен мъж. Предполагам, той ви е казал, че ще ви потърся, за да се видим и да поговорим. Можем ли да се срещнем днес следобед, да речем около два и половина?

— И къде смятате да се срещнем? — попита тя, като имаше наум предупреждението на Ивон.

От другата страна се чу шум.

— Където ви е удобно, скъпа. — Стефанос повиши тон, за да надвика шума.

Ерика се почуди от това колко фамилиарни са всички.

— Не зная — каза тя и погледна часовника си. Беше единадесет и половина. В два и половина с Ричард най-вероятно щяха да са на пазара.

— А какво ще кажете да се видим направо при вас, в „Хилтън“?

— Този следобед ще ходя на пазара „Кан ел Калили“ — помисли си дали да спомене за Ричард, но реши, че няма да е зле да си запази известен елемент на изненада.

— Един момент — каза Стефанос.

Ерика чу приглушен разговор. Стефанос бе закрил микрофона с ръка.

— Съжалявам, че ви прекъснах — продължи той с тон, от който изобщо не личеше, че съжалява. — Знаете ли джамията „Ал Ажар“, точно до „Кан ел Калили“?

— Да — отвърна Ерика. Спомняше си, че Ивон беше й я показал.

— Там ще се срещнем. Лесно ще я намерите. Два и половина. Наистина нямам търпение да ви видя. Ивон дьо Марго ми наговори куп приятни неща за вас.

Ерика затвори телефона. Беше неспокойна, дори малко се страхуваше. Съгласи се на тази среща заради Ивон. И бе убедена, че той в никакъв случай не би я допуснал до Стефанос, ако това представлява заплаха за нея. И въпреки това неприятното усещане си остана.

 

 

Луксор, 11:40

Мисълта за насилствената смърт на Гамал Ибрахим все още го гнетеше, но вече бе склонен да я припише на неведомата воля на Аллах и тъй чувството му за вина сякаш започна да го напуска. Ахмед знаеше, че професията му неизбежно е свързана с подобни моменти.

Предишната вечер, както при всяко идване, посети дома на родителите си. Той силно обичаше майка си и не одобряваше решението й да стои вкъщи и да се грижи за баща му, който беше инвалид. Майка му бе една от първите жени в Египет, получила университетско образование и Ахмед смяташе, че тя би могла да му помага в много отношения. Баща му имаше тежки наранявания от войната през 1956 година, същата война, която отне по-големия му брат. Ахмед не познаваше египетско семейство, което да не е засегнато от многобройните войни и самата мисъл за това го караше да трепери от гняв.

След посещението при родителите си той отиде да се наспи на спокойствие в порутената си кирпичена къща в Луксор. Прислужничката му беше приготвила прекрасна закуска от пресен хляб и кафе. Беше се обадил и Заки с новината, че двама цивилни агенти са изпратени в Сакра. В Кайро всичко изглеждаше спокойно. А което беше още по-важно, той успя да потуши евентуална семейна криза. Негов братовчед, когото бе назначил за шеф на охраната на некрополиса на Луксор, беше решил да се мести в Кайро. Ахмед се опита да го вразуми, но след като добрият тон не помогна, се ядоса и му заповяда да остане в Луксор. Бащата на братовчеда, чичо на Ахмед, се опита да се намеси. Наложи се Ахмед да му напомни, че разрешителното му за търговия в Долината на царете много лесно може да се обяви за невалидно. След като бе свършил всичко това, той най-после можа да се заеме и със своите книжа. Светът бе станал малко по-добър от вчера и всички бяха доволни.

След като прочете и последния от документите, които взе със себе си, Ахмед се отпусна доволен от добре свършената работа. В Кайро тя би му отнела два пъти повече време. Причината бе в Луксор. Той обичаше Луксор. Древният Тебес. Усещаше във въздуха някаква магия, от която се излъчваше спокойствие и щастие.

Той стана от стола. Отвън къщата беше ослепителнобяла, а отвътре, въпреки селската подредба, бе безукорно чиста. Сградата се бе оформила при съединяването на няколко кирпичени постройки. Беше доста тясна, само двадесет фута, но затова пък много дълбока, с дълъг хол, който се простираше от лявата й страна. Отдясно имаше няколко гостни. Кухнята беше в дъното и липсваха почти всякакви удобства, дори и течаща вода нямаше. Зад нея беше малкият двор с конюшнята, в която отглеждаха черен арабски жребец на име Сауда.

Беше поръчал на слугата да оседлае и приготви Сауда в единадесет и половина. Възнамеряваше предобед да отиде в магазина на Тюфик Хамди, сина на Абдул Хамди, и да го разпита. Този разпит бе толкова важен, че не можеше да го повери на никой. А после, след като обедните жеги попреминат, смяташе да прекоси Нил, да язди до Долината на царете и тайно да провери новата система за сигурност, която сам бе въвел. Щеше да му остане време да се завърне в Кайро вечерта.

Когато видя Ахмед, Сауда нетърпеливо запристъпя на място. Младият жребец напомняше картините на ренесансовите майстори. Всяко мускулче беше ясно откроено и сякаш изваяно от черен мрамор. Главата му беше с ясни черти, ноздрите — фино изрязани и нервни. Очите му, също като на Ахмед — черни, дълбоки и огнени. Потеглиха и Ахмед почувства изумителната сила и мощ на младото животно. Той с усилие удържаше коня да не се втурне във вихрен галоп. Знаеше, че непредсказуемият нрав на Сауда отразява собствените му променливи страсти. Поради тези им сходства в характерите беше нужно да се използват соленички арабски изрази и силно изпъване на юздите, за да могат човекът и конят да продължат кроткия си ход под шарената сянка, която хвърляха редиците палми от двете страни на Нил.

Магазинчето за антики на Тюфик Хамди, заедно с много други, се гушеше в кривите и прашни улички зад храма на Луксор. Бяха близо до по-големите хотели и изкарваха прехраната си от нищо неподозиращите туристи. Повечето от антиките, които продаваха, бяха фалшификати, изработени на Западния бряг. Ахмед не знаеше къде точно се намира магазинът на Тюфик Хамди, затова попита още с пристигането си.

Казаха му улицата и номера и той лесно го откри, но беше заключен. Не беше просто затворен за обяд. На прозорците имаше капаци.

Върза Сауда на сянка и попита в съседните магазини за Тюфик Хамди. Отговорите бяха едни и същи. Тюфик изобщо не бил отварял днес и това наистина било странно, защото от години не бил пропускал ден. А един допълни, че отсъствието му сигурно има нещо общо със скорошната смърт на баща му в Кайро.

Ахмед тръгна към Сауда и за последен път погледна заключения магазин. Вратата привлече вниманието му. Когато се вгледа отблизо, той видя дълга прясна пукнатина в дъската. Сякаш част от нея е била отчупена и след това поставена отново. Пъхна пръсти между дъските и дръпна. Изобщо не помръдна. Погледна горния ръб и забеляза, че дъските не са хванати отвътре, както обикновено, а са заковани за касата. Явно Тюфик Хамди бе решил да затвори магазина за по-дълго време.

Ахмед отстъпи една-две крачки и поглади мустака си. После сви рамене и отиде при Сауда. Помисли си, че Тюфик Хамди може наистина да е заминал за Кайро. Почуди се как може да открие къде живее семейството му.

Преди да стигне до коня, той срещна стар семеен приятел и се заприказва. Мислите му витаеха далеч от изтърканите баналности, които си разменяха. В това че вратата бе закована, имаше нещо много обезпокоително. Едва дочака да се сбогува със събеседника си и подмина търговската част, за да навлезе в лабиринта от улички, които водеха до пространството зад магазините. Обедното слънце яко напичаше и Ахмед почувства, че по челото му избиват капчици пот.

Точно зад магазинчетата той се озова в нещо като зайчарник от набързо скърпени навеси. Пред него се разбягаха кокошки, десетина голи деца прекъснаха игрите си и го зяпнаха. След няколко опита той най-после намери задния вход на магазина. През цепките между дъските се виждаше малък, постлан с тухли двор.

Пред погледите на няколко тригодишни момчета той опря рамо на вратата и я насили, докато се отвори достатъчно, за да влезе. Дворчето бе дълго около петнадесет фута и водеше до друга врата. Отляво тръгваше някакъв коридор. Ахмед притвори вратата, която беше изкъртил и видя как един тлъст тъмнокафяв плъх излезе от коридора, прекоси двора и се шмугна в канализационната тръба. Въздухът беше тежък, горещ и застоял.

Коридорът водеше до малка стая, в която Тюфик явно живееше. Ахмед прекрачи прага. На малката дървена маса се виждаха развалено манго и парче козе сирене, покрито с мухи. Всичко останало в стаята не си беше на мястото. Един шкаф в дъното беше с изкъртена врата. Навсякъде имаше разхвърляни книжа. Някой беше копал на няколко места в кирпичените стени. Ахмед се оглеждаше с нарастващо безпокойство и се чудеше какво ли се е случило.

С бързи стъпки той излезе от жилищната част и приближи вратата към магазина. Не беше заключена и висеше на пантите си с явни следи от насилие. Вътре бе тъмно. Тънки лъчи светлина проникваха през дъските върху витрината. Ахмед изчака, докато очите му свикнат с полумрака. Чу трополене на малки крачка. Плъхове.

Хаосът в магазина бе много по-голям, отколкото в стаята. Големите шкафове бяха съборени от стената, насечени на трески и струпани по средата. Съдържанието им бе потрошено и пръснато. Сякаш тайфун бе минал през магазина. За да влезе, Ахмед трябваше да си проправи път през потрошените мебели. Стигна до центъра на магазина и се втрещи. Беше открил Тюфик Хамди. Мъртъв. Тялото бе преметнато над дървения тезгях, който сега бе покрит със съсирена кръв. Ръцете бяха разперени, заковани с дланите надолу върху тезгяха. Почти всички нокти бяха извадени, а китките — отрязани. Бил е заставен да гледа как изтича собствената му кръв. Лицето му беше бяло като на призрак, в устата му имаше затъкнат мръсен парцал.

Отпъди мухите и видя, че плъховете вече се бяха заели с трупа. Тази зверска жестокост го отврати и вбеси. А с гнева дойде и мисълта, че болестите и покварата на модерния Кайро ще се разпространят като смъртоносна зараза и в любимия му Луксор. Ахмед знаеше, че трябва да предотврати това бедствие.

Наведе се и се вгледа в безжизнените очи на Тюфик Хамди. В тях бе замръзнал ужасът от гледката на отиващия си живот. Но защо? Ахмед се изправи. От вонята му прилоша. Той си проправи път през посипания с парчетии под към малкия двор. Слънцето огря лицето му и той постоя неподвижен, докато си поеме дъх и прочисти дробовете си. Знаеше, че не може да се върне в Кайро, преди да е разяснил случая. Мислите му се върнаха към Ивон дьо Марго. Винаги, когато се появеше, започваха неприятности.

Ахмед се измъкна на улицата. Беше решил да отиде направо в главното полицейско управление на Луксор, до железопътното депо, а после да се обади в Кайро. Качи се на Сауда и се замисли какво ли е направил или е знаел Тюфик Хамди, че да го сполети такава съдба.

 

 

Кайро, 14:05

— Страхотен магазин — каза Ричард, когато се измъкнаха от тълпата и влязоха в сенчестото помещение. — Много добре подбрани стоки. Оттук човек може да си напазарува за Коледа.

Ерика бе изумена от това колко празна е стаята. От „Антика Абдул“ не бе останало нищо, освен няколко парчета от потрошени съдове. Сякаш магазинът никога не е съществувал. Дори стъклото от витрината бе свалено. Нямаше ги синците на входа, нямаше ги завесите и килимчетата, нямаше нито един парцал, нито пък бе останала и една треска от многобройните шкафове.

— Просто не мога да повярвам — промълви Ерика и пристъпи към мястото, където бе стоял остъкленият тезгях. — Тук висеше тежка завеса, която разделяше помещението на две.

Отиде в дъното и се обърна към Ричард:

— А тук бе извършено убийството. Господи, беше ужасно! Убиецът стоеше точно там, където си сега.

Ричард сведе поглед към краката си и отстъпи от прокълнатото място.

— Май крадците са отмъкнали всичко. Като гледам каква мизерия е наоколо, явно всичко има някаква стойност — каза той.

— Несъмнено. — Тя извади от сака си прожектор. — Но магазинът не е просто ограбен. Тези дупки в стените преди ги нямаше. — Тя включи прожектора и надникна в някои от дупките.

— Прожектор! — удиви се Ричард. — Добре си се приготвила.

— Всеки, който идва в Египет без прожектор, прави голяма грешка.

Той приближи една от прясно изровените дупки и изстърга част от засъхналата по пода кал.

— Вероятно е дело на местните хулигани.

Ерика поклати глава.

— Мисля, че са претърсили магазина много внимателно.

Ричард огледа пода и забеляза, че той бе разкопан по някаква система.

— Възможно е, но какво от това? Искам да кажа, какво може да са търсили?

Ерика прехапа устни. Винаги правеше така, когато се опитваше да се съсредоточи. Въпросът на Ричард не беше лишен от смисъл. Може би в Кайро бе обичайно да се крият пари и ценности в стените или в пода. Но после се сети, че и нейната стая беше претърсвана. Без повече да се колебае, тя извади светкавицата, закрепи я към фотоапарата и направи няколко снимки.

Ричард усети безпокойството й.

— Неприятно ли ти е да се връщаш тук?

— Не — отвърна тя. Не желаеше да му дава поводи да се чувства неин покровител. Истината беше, че магазинът ужасно я потискаше. Опустошението, което завари, й напомняше за смъртта на Абдул Хамди. — Имаме десет минути, за да стигнем до джамията „Ал Ажар“. Не искам да закъснявам за срещата с мистър Стефанос Маркулис — допълни тя и с облекчение излезе навън.

Когато отново се озоваха на претъпканата уличка, Калифа тръгна след тях. Сакото му отново бе преметнато на дясната ръка, върху полуавтоматичния „Стечкин“. Предпазителят беше свален. Раул бе казал, че тя ще се срещне със Стефанос Маркулис и той не искаше да рискува в тълпата. Гъркът бе известен с агресивността и безскрупулността си, а Калифа получаваше такива високи хонорари, защото никога не рискуваше.

Ерика и Ричард излязоха от западния край на „Кан ел Калили“ и се озоваха сред широкия, многолюден и слънчев площад „Ал Ажар“. Прахът и горещината веднага ги накараха да закопнеят по относителната хладина, която цареше на пазара. Те се запътиха през центъра на площада към древната джамия с изумени погледи, приковани в трите тънки като игли минарета, извисяващи се в бледосиньото небе. Но се оказа, че никак не е лесно да се проникне през гъстата тълпа. Трябваше здраво да се държат един за друг, за да не се изгубят. Пространството точно пред джамията напомни на Ерика бостънския „Хеймаркет“, с безбройните си търговци на плодове и зарзавати, с ръчните им колички и с хилядите гласовити клиенти, които се пазаряха за цените. Ерика си отдъхна с облекчение, когато стигнаха до джамията и се промъкнаха през главния вход, известен като Бръснарската порта. Обстановката веднага се промени. Шумът от площада не можеше да проникне в каменната сграда. Вътре беше хладно, мрачно и тържествено като в мавзолей.

— Все едно че се обличам за операция — каза Ричард и обу картонените чехли върху обувките си.

Минаха през преддверието, оглеждайки многобройните коридори, които водеха до притъмнени стаи. Стените бяха иззидани от големи варовикови блокове и напомняха тъмница, а не Божи храм.

— Май трябваше да уточня по-точно къде ще се срещнем — каза Ерика.

Преминаха под няколко арки, и силно изненадани се озоваха отново под ослепителното слънце. Стояха в края на огромен двор, заобиколен от високи колони, съединени с издължени и изострени персийски аркади. Беше необичайна гледка, защото дворът се намираше в центъра на Кайро и въпреки това бе напълно безлюден и тих. Ерика и Ричард се поспряха на сянка и изумени се взряха в екзотичните арки, подобни на ребра на старинни кораби, в оградите с форма на мидени черупки и завършващи със сводести бойници.

Ерика бе неспокойна. Страхуваше се от срещата със Стефанос Маркулис и сега, когато се озова в тази непозната обстановка, безпокойството й се засили. Ричард я хвана за ръка и я поведе през правоъгълния двор към една арка, която беше малко по-висока от останалите и завършваше с купол. Докато прекосяваха двора, Ерика се опита да надникне в турскосините сенки на околните покрити галерии. На каменния под седяха няколко души, загърнати в бели плащове.

Евангелос Папарис бавно заобиколи мраморната колона, без да изпуска Ерика и Ричард от очи. Предчувстваше неприятности и затова беше напрегнат. Той се намираше в северния край на двора, дълбоко скрит в сянката на аркадата. Ерика и Ричард сега се отдалечаваха от него по диагонала. Евангелос не бе сигурен, че Ерика е жената, която очакваше, тъй като не беше сама, но описанието съвпадаше. Така че когато двойката стигна до арката, водеща към мираба, той излезе от сянката и бавно описа с ръка полукръг във въздуха, после вдигна два пръста. Стефанос Маркулис, скрит в сянката на стаята за молитви, на около двеста фута от него, го видя и му махна, че е разбрал. Стефанос вече знаеше, че Ерика е дошла с придружител. Имайки предвид това, той заобиколи колоната, подпря се на нея и зачака. От лявата му страна седяха група студенти по богословие, скупчени около учителя си, който с напевен глас четеше от Корана.

Евангелос Папарис се канеше да тръгне към главния вход, когато зърна Калифа. Бързо се дръпна в сянката и се помъчи да си спомни къде е виждал този профил. Когато отново погледна, мъжът бе изчезнал, а Ричард и Ерика вече влизаха в молитвената зала. Тогава Евангелос си спомни. Мъжът с черното сако, подозрително преметнато през едната ръка, беше Калифа Калил, наемният убиец.

Върна се под колоните, но не видя Стефанос. Това го обърка. Обърна се и реши да провери дали Калил е още в сградата.

Ерика бе чела за джамията „Ал Ажар“ в Бедекер и сега знаеше, че се намират пред автентичния мираб, или с други думи, пред залата за молитви. Тя беше изкусно съградена от малки мраморни и алабастрови детайли, които образуваха сложни геометрични конструкции.

— Тази ниша гледа към Мека — прошепна Ерика.

— Тук е много мрачно и потискащо — тихо отвърна Ричард.

В приглушената светлина от двете му страни, докъдето стигаше погледът, се виждаха само безкрайни редове от колони. Сведе поглед към пода на залата и забеляза, че е застлана с безброй застъпващи се ориенталски килими.

— На какво мирише? — попита той.

— Тамян — каза Ерика. — Чуй!

Когато слухът им привикна с тишината, те доловиха равния шум от десетки приглушени гласове и скоро забелязаха многобройни групи студенти, седнали около учителите си.

— Джамията вече не е университет, но все още се използва за четене на лекции по Корана — прошепна Ерика.

— Така и аз мога да уча — каза Ричард и посочи един човек, който спеше, проснат на пода.

Ерика се обърна и погледна към заляния в слънчева светлина двор. Искаше да се махне оттук. Атмосферата в джамията беше зловеща и тя реши, че това не е място, подходящо за срещи.

— Хайде, Ричард — каза тя, хвана го за ръка и го затегли навън, но на него му беше интересно да навлезе по-навътре, под сводовете, и я дръпна натам.

— Хайде да разгледаме онази гробница на султан Рахман, дето чете за нея — предложи той и я дръпна отново.

Ерика се обърна и го погледна.

— Предпочитам… — започна тя, но не можа да завърши.

Ричард забеляза застиналото й изражение, проследи погледа й и се обърна към приближаващия мъж. Усещаше напрежението в ръката й. И тъй като знаеше, че тя сама уговори тази среща, недоумяваше защо се чувства тъй притеснена.

— Ерика Барън — каза Стефанос с широка усмивка. — Бих ви разпознал сред хиляди други жени. Вие сте много по-красива от описанието на Ивон. — Стефанос дори не се и опита да прикрие възхищението си.

— Мистър Маркулис? — попита Ерика, макар че едва ли имаше някакво съмнение. Угодническите маниери и мазният му вид напълно отговаряха на очакванията й. Това, което не очакваше да види, беше големият златен кръст, овесен на врата му. Посред джамията блясъкът му сякаш гръмогласно обявяваше агресивния и безскрупулен характер на собственика.

— Стефанос Христос Маркулис — гордо заяви гъркът.

— Това е Ричард Харви — каза тя и избута Ричард напред.

Стефанос му хвърли бегъл поглед и повече не му обърна внимание.

— Бих желал да говоря с теб насаме, Ерика — каза той и протегна ръка.

Ерика се вкопчи в ръката на Ричард и отвърна:

— Предпочитам Ричард да присъства на разговора.

— Както желаеш.

— И обстановката тук е прекалено мрачна за каквито и да било разговори.

Стефанос се разсмя и смехът му отекна между колоните.

— Така е, но не забравяй, че ти сама предложи да не се срещнем в „Хилтън“.

— Най-добре е да приключваме с този разговор възможно по-бързо — каза Ричард. Той нямаше представа какво става, но не му се искаше да гледа Ерика толкова изплашена.

Усмивката на Стефанос се стопи. Не беше свикнал да му противоречат.

— За какво искате да говорите с мен? — попита Ерика.

— Абдул Хамди — кратко изрече Стефанос. — Спомняш ли си го?

— Да — каза тя. Искаше да издаде колкото бе възможно по-малко информация.

— Е, тогава ми разкажи какво знаеш за него. Каза ли ти нещо необичайно? Даде ли ти някакви писма или документи?

— Защо? — сприхаво попита Ерика. — Защо трябва да ви казвам?

— Можем да си помогнем взаимно — отвърна Стефанос. — Интересувате ли се от антики?

— Да.

— Е, в такъв случай аз мога да ви помогна. От какво точно се интересувате?

— От една голяма статуя на Сети I в естествен ръст — каза тя и настъпателно се наведе напред.

Ако беше изненадан с нещо, то Стефанос поне не го показа.

— Говориш за много сериозни неща — каза той най-накрая. — Имаш ли представа за какви суми става въпрос?

— Да — не се предаваше Ерика. Всъщност тя нямаше ни най-малка представа. Трудно й беше дори да гадае.

— Хамди говори ли ти нещо за такава статуя? — попита Стефанос и в гласа му се прокрадна напрегната нотка.

— Да.

— Каза ли откъде е получил статуята или закъде е била предназначена?

Лицето му беше изключително сериозно и въпреки горещината Ерика потрепери. Опита се да предвиди какво би искал Стефанос да научи от нея. Явно искаше да разбере закъде е била предназначена статуята преди убийството. Сигурно за Атина! Ерика проговори тихо, без да го поглежда.

— Не ми каза кой му е продал статуята. — Нарочно не отговори на втората част от въпроса на Стефанос. Това си беше чист хазарт, но ако спечелеше, Стефанос щеше да остане с убеждението, че са й известни някои тайни. И по този начин тя може би щеше да успее да изкопчи нещо от него.

Но разговорът бе прекъснат. Изведнъж от сумрака зад Стефанос изникна едра фигура. Ерика видя огромна плешива глава с порезна рана, която започваше от темето, спускаше се през носа и свършваше в дясната буза. Раната изглеждаше така, сякаш бе направена с бръснач — въпреки дълбочината си тя почти не кървеше. Ръката на мъжа се протегна към Стефанос, а Ерика сподавено извика и впи нокти в дланта на Ричард.

Стефанос реагира на предупреждението на Ерика с изненадваща бързина. Той се завъртя и падна надясно, с десния крак, приготвен за удар отдолу. В последния момент разпозна Евангелос.

— Какво стана? — разтревожен попита той и стана на крака.

— Калифа — изгъгна Евангелос. — Калифа е в джамията.

Стефанос подпря изнемощелия Евангелос на една колона и бързо се огледа. Изпод лявата си мишница измъкна малък, но зловещ на вид автоматичен пистолет „Берета“ и свали предпазителя.

При вида на пистолета Ерика и Ричард невярващо се притиснаха един към друг. Преди да успеят да реагират, смразяващ кръвта вик отекна в необятната зала. Трудно можеше да се прецени откъде идва, защото ехото го умножи хиляди пъти. Когато заглъхна, тихите молитви вече не се чуваха. Настъпилата тишина вещаеше гибел. Никой не помръдваше. От мястото, където се бяха сгушили Ерика и Ричард, се виждаха няколко групи ученици с учителите им. Те също бяха объркани и сковани от страх. Какво ставаше?

Изведнъж изтрещяха изстрели и смъртоносният вой на рикошетите отекна в мраморната зала. Ерика и Ричард, а след тях и Стефанос, и Евангелос се проснаха по очи, без дори да разберат откъде ги грози опасността.

— Калифа! — изгъгна Евангелос.

В молитвената зала се извисиха още крясъци, последвани от нещо като тътен. Изведнъж Ерика осъзна, че стотици хора бягаха. Учениците се бяха устремили на север, после внезапно смениха посоката. Към тях се беше втурнала обезумяла тълпа, която прииждаше като потоп между колоните. Прозвучаха още изстрели. Тълпата се превърна в стадо.

Ерика и Ричард изоставиха двамата гърци и се втурнаха на юг. Хванати ръка за ръка, те заобикаляха колоните и се стремяха да се движат пред изпадналата в паника тълпа, която ги притискаше отзад. Достигнаха дъното на залата. Изпревариха ги няколко ученици с облещени от ужас очи, сякаш сградата гореше. Гмурнаха се в една ниска врата и продължиха по тесен коридор. Той водеше към малък проход, завършващ с тежка дъбова врата, леко открехната. От нея излязоха на улицата. Там вече се беше събрала любопитна тълпа. Ерика и Ричард се отправиха в обратна посока, далеч от мястото на събитието.

— Това е лудница — каза Ричард и в гласа му имаше повече гняв, отколкото облекчение. — Какво, по дяволите, става тук?

Той не очакваше да получи отговор и затова Ерика замълча. В три поредни дни тя бе ставала свидетел на зверско насилие и при всеки следващ случай нападенията изглеждаха все по-тясно свързани с нея.

Ричард здраво стисна ръката й и я потегли след себе си из многолюдните улици. Искаше по възможно най-бързия начин да се отдалечат от джамията „Ал Ажар“.

— Ричард… — проплака най-накрая Ерика. — Ричард, хайде по-бавно.

Спряха пред едно шивашко ателие. Устните му бяха свити в ядна гримаса.

— Тоя Стефанос, ти знаеше ли, че ще бъде въоръжен?

— Бях притеснена преди срещата, но…

— Отговори ми на въпроса, Ерика! Знаеше ли, че ще бъде въоръжен?

— Изобщо не съм помислила за това.

— Явно е трябвало да помислиш. Добре, първо на първо, кой е тоя Стефанос Маркулис?

— Търговец на антики от Атина. Явно е забъркан с нелегални сделки.

— И по какъв начин беше уредена тази, така да се каже, среща?

— Един приятел ме помоли да се срещна със Стефанос.

— И кой е този прекрасен приятел, който те праща в ръцете на един бандит?

— Казва се Ивон дьо Марго. Французин е.

— И що за приятел ти е той?

Тя още трепереше от преживяното и не бе съвсем сигурна как да овладее този му пристъп на ярост.

— Съжалявам… — каза тя, въпреки че не знаеше за какво точно се извиняваше.

— Да, сега аз бих могъл да повторя това, което каза снощи, когато ти се извиних, че съм те уплашил. Хората казват „съжалявам“ с надеждата, че по този начин всичко ще се оправи, но нищо не се оправя. Заради теб за малко не ни избиха. И ми се струва, че толкова приключения са ти достатъчни. Отиваме в американското посолство и оттам заминаваме за Бостън, ако ще и насила да те кача в самолета.

— Ричард…

През навалицата бавно се промъкваше празно такси. Ричард зърна колата и махна на шофьора. Тълпата неохотно им направи път. Мълчаливо се наместиха на задната седалка и Ричард помоли шофьора да кара към „Хилтън“. В Ерика бушуваха гняв и отчаяние едновременно. Ако Ричард си беше позволил да каже на шофьора: „Към американското посолство!“, тя щеше да скочи от колата.

След десет минути мълчание Ричард най-после проговори. Тонът му бе поомекнал:

— Мисълта ми е, че ти просто нямаш необходимата подготовка за такива работи. С това поне трябва да се съгласиш.

— С познанията си по египтология — сопна му се тя — смятам, че съм безупречно подготвена.

Притиснато от потока коли, таксито напредваше сантиметър по сантиметър през една от огромните средновековни порти на Кайро и Ерика внимателно я разгледа, първо през страничното, а после и през задното стъкло.

— Египтологията е наука за една мъртва цивилизация — рече той и понечи да потупа коляното й. — Тя няма нищо общо с настоящия проблем.

Тя го погледна.

— Мъртва цивилизация… нищо общо… — Самите му изрази потвърждаваха отношението му към нейната работа. Унизително и оскърбително.

— Твоето образование е академично. Трябва да приемеш това. Тия разбойнически и приключенски истории са детински, и при това много опасни. Идиотско е да се поема такъв риск за една статуя, пък каквато и да е тя.

— Това не е каква да е статуя! — ядосано отсече тя. — А и нещата опират до принципни позиции, а ти едва ли си в състояние да ги проумееш.

— Пределно ми е ясно до какви принципи. Открита е статуя, която струва милиони. Такива количества пари могат да мотивират какви ли не постъпки. Но това е работа на властите, а не на туристите.

Ерика стисна зъби и с усилие преглътна презрителното „турист“. Таксито ускори ход. Още не можеше да проумее защо Ивон й позволи да се срещне със Стефанос. Събитията се развиха извън всякаква логика и сега тя не знаеше какво да предприеме. Но в едно бе сигурна. Нямаше никакво намерение да се отказва, въпреки категоричното мнение на Ричард. Явно всичко се въртеше около Абдул Хамди. После тя си спомни за сина му и реши да посети магазина му в Луксор.

Ричард се наведе и потупа шофьора по рамото.

— Говориш ли английски?

— Малко — кимна той.

— Знаеш ли къде е американското посолство?

— Да — отвърна той и погледна Ричард в огледалото.

— Няма да ходим в американското посолство — каза Ерика бавно, високо и ясно, за да може шофьорът да я разбере.

— Опасявам се, че ще се наложи да те откарам насила — ядно изрече Ричард и се обърна към шофьора.

— Опасявай се от каквото си щеш, но аз там няма да ходя — безстрастно отвърна Ерика. — Шофьор, спрете колата! — Тя седна на ръба на седалката и придърпа сака си.

— Продължавай по пътя — настоя Ричард и се опита да бутне Ерика на седалката.

— Спри таксито! — изкрещя тя.

Водачът се подчини. Ерика отвори вратата, преди още колата да е спряла и скочи на тротоара.

Ричард я последва, без да плати. Шофьорът се намръщи и подкара успоредно на Ричард, който настигна Ерика и я хвана за ръката.

— Крайно време е да престанеш да се държиш като дете! — извика й той. — Отиваме в американското посолство. Ти не си с всичкия си. Ще загазиш.

— Ричард — тя опря показалец в брадичката му, — ако ти се ходи в американското посолство, иди. Аз отивам в Луксор. Повярвай ми, в посолството не могат да направят нищо по въпроса, да не говорим за това, че цялата история едва ли ще ги заинтересува. А аз отивам в Горен Египет, за да си върша работата, за която съм дошла.

— Ерика, ако настояваш, ще си тръгна. Ще се върна в Бостън. Говоря сериозно. Бих толкова път дотук, а теб това не те интересува. Просто не мога да повярвам.

Ерика мълчеше. Единственото й желание бе той да си тръгне възможно най-скоро.

— И ако си тръгна, не зная какво ще се случи с нашата връзка.

— Ричард — тихо каза Ерика, — аз отивам в Горен Египет.

 

 

Следобедното слънце се спусна към хоризонта и Нил заприлича на сребърна лента. Тук-там проблясваха множество искрици, когато вятърът надиплеше повърхността. Ерика трябваше да заслони очи срещу слънцето, за да различи извечните очертания на пирамидите. Сфинксът беше сякаш позлатен. Тя стоеше на терасата си в „Хилтън“. Беше готова за път. Управата на хотела посрещна с удоволствие новината, че освобождава стаята, защото, както обикновено, бяха приели повече резервации от наличните свободни места. Единственият й куфар стоеше до вратата. От пътническото бюро й бяха резервирали място за спален вагон във влака от седем и половина.

Мисълта за Луксор й помагаше да преодолее страха от изминалите дни и да овладее чувствата, обзели я след скандала с Ричард. Храмът на Карнак, Долината на царете, Абу Симбел, Дендера — ето защо бе дошла в Египет. Щеше да се спусне и на юг, за да се срещне със сина на Абдул, но основната й задача бе да се съсредоточи върху прочутите паметници. Радваше се, че Ричард реши да си тръгне. Беше си наложила да не мисли за връзката им, преди да се прибере вкъщи. Тогава щяха да мислят.

За последен път провери банята и намери шампоана си зад завесата на душа. Пъхна го в чантата и погледна колко е часа. Беше шест без петнадесет. Тъкмо тръгваше за гарата, когато звънна телефонът. Беше Ивон.

— Срещна ли се със Стефанос? — ведро я попита той.

— Да — каза Ерика и многозначително замълча. Не беше му се обадила, защото я изложи на такава смъртна опасност.

— Е, той какво ти каза?

— Почти нищо. Но това, което направи, бе по-интересно. Носеше пистолет. Тъкмо бяхме влезли в джамията „Ал Ажар“, и се появи огромен плешив мъж, някой очевидно го беше бил. Каза на Стефанос, че някой си Калифа бил там. И точно тогава сякаш настъпи краят на света. Ивон, как можа да ме изпратиш на среща с такъв човек?

— Боже мой! — възкликна Ивон. — Ерика, в никакъв случай не излизай от стаята си, преди да съм ти се обадил.

— Съжалявам, Ивон, но тъкмо тръгвах. Всъщност напускам Кайро.

— Напускаш? Мислех, че имаш мярка за неотклонение — изненада се Ивон.

— Не ми позволяват да напускам страната. Обадих се в кабинета на Ахмед Казан. Казах им, че отивам в Луксор и те нямаха нищо против.

— Ерика, не мърдай оттам, докато не ти се обадя. Твоят… приятел смята ли да идва с теб?

— Той се връща в Щатите. Срещата със Стефанос му подейства… как да ти кажа? Мерси все пак, че се сети да звъннеш. Обаждай се! — Ерика със замах блъсна слушалката.

Беше сигурна, че Ивон я бе използвал като примамка. Въпреки че вярваше в кръстоносния му поход срещу нелегалната търговия, тя не можеше да допусне да я използват по такъв начин. Телефонът отново звънна, но тя не му обърна внимание.

Пътуването от „Хилтън“ до централната гара отне повече от час. Въпреки че се бе изкъпала преди да тръгне, само след петнадесет минути цялата бе обляна в пот и гърбът й неприятно залепваше за изкуствената кожа на седалката.

Гарата се намираше до оживен площад. Пред нея се издигаше древна статуя на Рамзес II, която съвсем не се връзваше с шума и глъчката на тълпата. Сградата бе претъпкана с най-различни хора — от бизнесмени в европейски костюми до селяни, помъкнали празни щайги и кошници. Почти всички я зяпаха с неприкрито любопитство, но никой не се осмели да й направи нещо и тя сравнително лесно си проби път през навалицата. Пред гишето имаше сравнително малка опашка и тя скоро плати билета си. Смяташе да направи почивка в едно село, наречено Балиане, където да разгледа някои по-известни забележителности.

От вестникарската будка си купи „Хералд Трибюн“ отпреди два дни, едно италианско модно списание и няколко книги, посветени на гробницата на Тутанкамон. Взе си отново и книгата на Картър, въпреки че вече няколко пъти я беше чела.

Времето течеше бързо и не след дълго обявиха нейния влак. Един носач нубиец с ослепителна усмивка пое куфара й и го стовари пред леглото й. Каза й, че вагонът няма да се напълни, така че може да се разположи на двете места. Тя остави сака си на пода, настани се удобно и разтвори вестника.

— Здравей! — чу тя приятен глас и леко трепна.

— Ивон!

— Здравей, Ерика. Много се радвам, че успях да те открия. Може ли да седна?

Тя прибра книгите си от съседната седалка.

— Допуснах, че ще пътуваш на юг с влак. От известно време много трудно се намират билети за самолети.

Ерика сдържано се усмихна. Все още беше ядосана, но и не можеше да не се чувства поласкана от факта, че Ивон я бе проследил. Косата му беше разрошена. Вероятно бе тичал.

— Ерика, искам да ти се извиня за всичко, което си преживяла на срещата със Стефанос, каквото и да е то.

— Всъщност нищо не стана. Но ме е страх дори да си помисля какво можеше да стане. Явно си очаквал нещо подобно, защото ме предупреди да си уговоря среща на публично място.

— Така е, но го направих, защото знам отношението на Стефанос към жените. Не желаех да ставаш обект на настойчивите му ухажвания.

Влакът се заклати, Ивон стана, погледна към локомотива и към последния вагон и като се увери, че още няма да тръгва, отново седна на мястото си.

— Все още ти дължа една вечеря — каза той. — Такава ни беше уговорката. Моля те, остани в Кайро. Научих нещо за убийците на Абдул Хамди.

— Какво?

— Научих, че не са от Кайро. При мен има няколко снимки, които бих желал да видиш. Може би ще разпознаеш някой.

— В теб ли са?

— Не, в хотела. Просто не ми стигна времето.

— Ивон, аз заминавам за Луксор. Решението ми е твърдо.

— Ерика, можеш да отидеш в Луксор, когато пожелаеш. Аз имам самолет. Мога да те откарам още утре.

Ерика погледна ръцете си. Въпреки гнева, въпреки предубежденията си, тя усещаше как решимостта й се разколебава. Но пък от друга страна й беше омръзнало всички да я пазят и да я покровителстват.

— Благодаря за предложението, Ивон, но аз ще пътувам с влака. Ще ти се обадя от Луксор.

Чу се железничарска свирка. Беше седем и половина.

— Ерика… — започна той, но влакът потегли. — Добре. Звънни ми от Луксор. Може би ще се видим там.

Втурна се към вратата и скочи от движение. После изгледа как влакът се измъква от гарата, и тръгна към претъпканата чакалня. До входа срещна Калифа.

— Защо не си във влака? — остро го попита Ивон.

Калифа срамежливо се усмихна и рече:

— Казаха ми да следя момичето в Кайро. Никой не ми е казвал да вземам влак за Луксор.

— Господи! — Ивон рязко тръгна към изхода. — Тръгвай с мен.

Раул чакаше в колата. Когато видя Ивон, той запали двигателя. Ивон се приближи, отвори задната врата, изчака да влезе Калифа и се вмъкна след него.

— Какво стана в джамията? — попита Ивон, след като потеглиха.

— Неприятности. Момичето се срещна със Стефанос, но Стефанос си беше довел охрана. За да осигуря безопасността й, се наложи да прекъсна срещата. Нямах избор. Освен това мястото на срещата беше много неудобно. Почти толкова неудобно, колкото и вчера в Серапеума. Но в знак на почит към високия ти морал нямаше нито един убит. Само изкрещях един-два пъти и пострелях малко. Джамията се опразни за нула време. — Калифа злорадо се изсмя.

— Благодаря ти за грижата към морала ми. Но повече ме интересува друго. Стефанос заплаши ли Ерика Барън, нападна ли я?

— Не зная — каза Калифа.

— Та нали точно това ти е работата?

— Работата ми беше първо да пазя момичето и едва след това да науча каквото мога. При така стеклите се обстоятелства цялото ми внимание бе заангажирано с безопасността на момичето.

Ивон извърна глава и се загледа в един велосипедист. С огромна тава на главата той се промъкваше в натовареното движение много по-бързо от тях. Ивон започваше да се изнервя. Всичко вървеше от зле на по-зле, а сега и Ерика Барън, последната му надежда да се добере до статуята на Сети, бе напуснала Кайро. Той погледна Калифа.

— Надявам се, че си готов за път, защото довечера ще летиш за Луксор.

— Както кажеш. И без това тая работа взе да ми става интересна.