Вал Макдърмид
Струна в кръвта (3)

Първа част

Тони Хил лежеше в леглото и наблюдаваше как един дълъг, перест облак се плъзга по сивкавото небе. Ако имаше нещо, което го бе привлякло към тази тясна типова къща, то бе тъкмо таванската спалня със странните й чупки и двете капандури, през които можеше да наблюдава небето, когато не можеше да спи. Нова къща, нов град, ново начало — и все пак още не успяваше да освободи съзнанието си за осемчасов непрекъснат сън.

Нямаше нищо чудно в това, че не спеше добре. „Днес е първият ден от остатъка от живота ми“, напомни си той с кисела усмивка. Кожата около дълбоко хлътналите му сини очи се изпъстри със ситни бръчици, за които и най-близкият му приятел не би казал, че са от смях. Никога не се бе усмихвал толкова. А откак работата му се свърза с убийства, стана ясно, че няма да се усмихва много и занапред.

Разбира се, работата си оставаше идеалното извинение. В продължение на две години бе работил по поръчка на Министерството на вътрешните работи — проучваше потенциалната рентабилност на създаването на екип от обучени психолози към националната полиция, които да изграждат профили на вероятните престъпници. Това трябваше да бъде своеобразен ударен отряд, който да се ангажира за по-сложни случаи и да сътрудничи на следователите, за по-бързо и ефективно приключване на случаите. Бе се наложило да вложи в тази работа всички свои клинични и дипломатични умения, придобити през годините, когато работеше като психолог в различни клиники.

Тази разработка го отърва от тежестта на клиничната работа, но го изложи на други опасности. Например на опасността от скука. Досадата от размотаването по нескончаеми заседания го подтикна да приеме изкусителното предложение да работи по конкретен случай, прекъсвайки преките си занимания по разработката. Дори от пръв поглед беше ясно, че случаят наистина е изключителен. Но и в най-ужасните си кошмари Тони Хил не би могъл да си представи колко изключителен ще се окаже в действителност — нито пък колко унищожителен.

Той присви очи, за да пропъди спомените, които постоянно се навъртаха в тъмните ъгълчета на съзнанието му и чакаха да свали гарда, за да го обсебят отново. Това беше другата причина за безсънието му. Мисълта за това, което можеше да се яви в сънищата му, не го оставяше да се отпусне и да даде свобода на подсъзнанието си.

Облакът отплава лениво като риба, Тони се изтърколи от леглото и зашляпа надолу към кухнята. Наля вода в кафеварката, напълни цедката с тъмно, ароматно кафе, завинти горната част и постави машинката на газовия котлон. Замисли се за Карол Джордън — както ставаше почти всяка сутрин, докато си вареше кафето. Тя му беше подарила тежката италианска алуминиева кафеварка в деня, когато той се прибра от болницата след приключването на случая.

— Известно време няма да можеш да пиеш кафе навън — бе казала тя. — Така поне ще можеш да си правиш прилично еспресо у дома.

Бяха изминали месеци, откак бе видял Карол за последен път. Дори не бяха се възползвали от повода да отпразнуват повишението й, когато бе произведена в длъжност главен инспектор. Това доказваше колко се бяха отчуждили. Първоначално, когато го изписаха от болницата, тя идваше всеки път, щом натоварената й програма го позволяваше. Но постепенно и двамата започнаха да осъзнават, че винаги, когато бяха заедно, призракът на съвместното им разследване се надигаше и заставаше между тях, засенчвайки всяка възможност за друг вид връзка. Той съзнаваше, че Карол го разбира много по-добре от повечето хора. Но просто не можеше да поеме риска да се разкрие пред нея, защото се боеше, че тя ще го отхвърли, когато открие до каква степен е обсебен от работата си.

Ако се случеше нещо такова, той се съмняваше, че ще може да продължи да функционира. Ако се стигнеше дотам, нямаше да може да работи. А работата му беше прекалено важна, за да я изостави. Това, което вършеше, помагаше да бъде спасен не един човешки живот. Тони беше вероятно един от най-добрите специалисти в своята област, защото умееше истински да схване тъмната страна на човешката психика. Да изложи на риск способността си да работи бе проява на крайна безотговорност — особено сега, когато бъдещето на новосъздадения отдел към Националната полиция за психологическо профилиране на престъпници бе изцяло в негови ръце.

Това, което някои хора биха определили като жертва, всъщност бе изгода, каза си той твърдо, докато си сипваше кафе. Позволено му бе да върши единственото нещо, за което го биваше, и при това получаваше добри пари в замяна. Уморена усмивка се плъзна по лицето му. Господи, какъв късметлия беше!

 

 

Шаз Боумън разбираше отлично защо някои хора извършват убийства. Това прозрение нямаше нищо общо с преместването й на нова работа и в нов град, а по-скоро с юнаците — водопроводчици, подновили водопровода и канализацията в старинната викторианска сграда, където се намираше апартаментът й. Строителната фирма, която бе разделила огромната частна къща на апартаменти, се бе представила добре. Бяха съхранили оригиналните характерни черти на сградата и бяха избягвали да издигат разделящи стени там, където това би нарушило пропорциите на просторните помещения. На пръв поглед апартаментът, който Шаз нае, изглеждаше съвършен — чак до френските прозорци, отварящи се към градината зад къщата, до която единствено тя имаше достъп.

Студентските години, прекарани в общи жилища с поделен наем, лепкави килими и мръсни вани, последвани от ведомствено полицейско жилище, а после и от безобразно скъпа гарсониера в Западен Лондон, караха Шаз да се опита да разбере възможно ли е да намери жилище, в което да се чувства горда домакиня. Преместването на север й осигури за първи път финансовата възможност да направи опит в тази насока. Но идилията рухна още първата сутрин, когато й се наложи да стане рано за работа.

С подпухнали очи, още полузаспала, тя пусна душа да тече достатъчно дълго, за да дойде топлата вода. После се мушна под силната струя, издигайки ръце нагоре в странно ритуален жест. Стонът на наслада веднага премина в ужасен писък, защото приятната топлина незабавно се превърна в порой от нагорещени игли. Тя изскочи от душ-кабината, подхлъзна се, падна на пода и навехна коляното си, като през цялото време ругаеше с умение, придобито през трите години служба в столичната полиция.

Шаз впери поглед в кълбата дим, които се издигаха на мястото, където бе самата тя допреди миг. Парата изчезна също така внезапно, както се бе появила. Шаз протегна плахо ръка към водната струя. Температурата беше отново нормална. Пристъпвайки предпазливо, сантиметър по сантиметър, тя отново влезе под душа. Въздъхна, изпускайки несъзнателно задържания дъх, и протегна ръка към шампоана. Тъкмо главата й бе потънала в ореол от бяла пяна, и леден порой, подобен на зимен дъжд, се изля върху раменете й. Този път тя неволно си пое рязко дъх, глътна шампоан, разкашля се и започна да плюе.

Не беше много трудно да разбере, че страданията й са причинени от някой друг наемател, който се къпе по същото време. В крайна сметка, ненапразно беше детектив. Но откритието не я направи по-щастлива. Беше първият й работен ден на новото място, и вместо да тръгне спокойна и уравновесена след дълъг, успокояващ душ, тя беше бясна, гневна, с опънати нерви, а стегнатите мускули на врата й заплашваха с надигащо се главоболие.

— Супер — изръмжа тя, преглъщайки сълзи, които се дължаха по-скоро на яд, отколкото на шампоана.

После отново се пъхна в душ-кабината и спря водата рязко, завъртайки със злоба кранчето. Стиснала здраво устни, започна да пълни ваната. Беше ясно, че не може да очаква спокойствие от този ден, но все пак трябваше да махне пяната от главата си, за да не отиде на работа подобна на нещо, което нито една уважаваща себе си котка не би довлякла в къщи. И без това беше достатъчно притеснена, а сега щеше да се безпокои и за външния си вид.

Отпусна се във ваната, накисна добре косата си, и се опита да си възвърне първоначалното чувство на възбудено очакване.

„Имаш късмет, мойто момиче, каза си тя. Колко народ кандидатстваше за това място, а ти дори не попълни формуляри — направо те избраха.“ Персонален подбор, елитна работа. Цялата гадост на предишната работа, цялата мръсотия, която преглъщаше с усмивка, си струваха усилието. Тарикатите, които се перчеха в служебния стол, тези, които не бързаха за никъде, останаха да гълтат гадостите. Но не и тя. Не и следовател Шаз Боумън от Националния отдел за психологическо профилиране на престъпници. А на всичкото отгоре щеше и да работи редом с всепризнатия майстор на тази загадъчна смесица от инстинкт и професионализъм. Доктор Тони Хил, завършил Лондонския университет, с докторат по философия от Оксфорд, съвършеният профайлър, автор на учебника на британските полицаи за психологията на серийните убийци. Ако Шаз беше жена, склонна към обожествяване на герои, Тони Хил би се намирал в центъра на личния й пантеон. Дори сега тя бе проявила готовност на всякакви жертви, за да се добере до възможността да научи занаята лично от него и да разбере как функционира мозъкът му. Но не се наложи да жертва каквото и да било. Шансът тупна в скута й като зряла ябълка.

Докато бършеше късата си тъмна коса, обмисляйки уникалния си късмет, ядът й попремина, но нервите й все още бяха напрегнати. Шаз си наложи да мисли за предстоящия ден. Хвърли небрежно хавлиената кърпа на ръба на ваната и се взря в огледалото. Опита се да не обръща внимание на луничките, осеяли скулите и малкото й носле, огледа правата линия на устните — прекалено тънки, за да обещават особена чувственост, и се съсредоточи върху основното, това, което хората веднага забелязваха, когато я видеха за първи път.

Очите й бяха изключителни. Тъмносини ириси, изпъстрени с по-светли, яркосини нишки, които пречупваха светлината като сапфири. При разпит Шаз беше неустоима. Яркосинята светлина на погледа й хипнотизираше хората и те оставаха като приковани. Шаз дори имаше чувството, че този поглед смущаваше бившия й шеф до такава степен, че той бе доволен да я отпрати на друга работа, въпреки актива й от арести и присъди, който би бил внушителен за опитен полицай, камо ли пък за новобранец като нея.

Досега бе виждала новия си шеф само веднъж. Но имаше чувството, че Тони Хил надали би се смутил толкова бързо. А и кой знае какво би съзрял, ако успееше да проникне през студената синева на погледа й? Шаз потръпна тревожно, обърна гръб на безмилостното око на огледалото и загриза кожичката на палеца си.

 

 

Главен инспектор Карол Джордан взе оригинала на документа, измъкна копието от ксерокса, и прекоси широкото помещение на полицейската централа. Към двамата ранобудни служители, седнали вече зад бюрата си, Карол отправи само едно учтиво:

— Здравейте, момчета.

Предполагаше, че са там само за да й направят добро впечатление. Горките.

Затвори внимателно вратата зад себе си и отиде до бюрото. Оригиналът на сводката за престъпленията обхващаше сведенията от снощи и продължаваше. Новото ксерокопие се присъедини към четирите други в папката, която Карол носеше винаги в чантата, освен когато работеше в кабинета си. Пет, каза си тя, е критична цифра. Време беше да се предприеме нещо. Хвърли поглед към часовника си. Но може би не веднага.

Единственият друг документ върху бюрото й беше дълъг меморандум от Министерството. С досадна бюрократична терминология, която би направила дори Тарантино безинтересен, в него се съобщаваше официално, че Отделът за психологическо профилиране на престъпници към Националната следствена служба започва да функционира. „Под прякото наблюдение на капитан Пол Бишоп, отделът ще бъде ръководен от специалиста по клинична психология към Националната следствена служба доктор Тони Хил. Като начало към отдела ще работят шестима опитни следователи, инструктирани за изискванията на Министерството относно работата им с доктор Хил и капитан Бишоп“.

Карол въздъхна.

— А можеше на негово място да бъда аз. О, да, можех да съм аз — изтананика тя тихичко. Не я бяха канили официално, но тя знаеше отлично, че бе достатъчно само да се поинтересува от мястото. Тони Хил бе настоявал да работи с нея в новия отдел. Беше я наблюдавал как работи и й беше казвал неведнъж, че тя има подходящата умствена нагласа, с която би му помогнала да постигне максимална ефективност на новия отдел. Но нещата не бяха толкова прости. Единствения случай, по който бяха работили заедно с Тони, беше не само много тежък, но имаше и унищожителни лични последици и за двамата. Освен това чувствата й към Тони Хил бяха все още много сложни, за да я радва перспективата да стане негов пряк сътрудник в редица нови случаи, които биха могли да се окажат също толкова емоционално изтощителни и интелектуално натоварващи като онзи, който стана причина за първата им среща.

Въпреки това се беше изкушила. А после дойде тази възможност. Можеше ли да си позволи да пренебрегне възможност за бързо повишение в новосъздаден отдел? Иронията беше там, че тази възможност бе пряка последица от преследването на същия сериен убиец. Джон Брандън беше заместник-началник на полицията в Брадфийлд, който се осмели да ползва услугите на Тони Хил, и назначи Карол за отговорник по връзката между психологическия консултант и полицията. Когато го назначиха за отговорник на новия отдел, той естествено пожела да работи отново с Карол. Не би могъл да намери по-подходящ момент, каза си тя, потискайки лек пристъп на съжаление. Стана, прекоси с три крачки стаята, застана до прозореца и се загледа надолу, към доковете и хората, които се движеха по тях явно целенасочено, вършейки нещо напълно непонятно за нея.

Карол се бе учила на занаята първо в столичната полиция, а после в централата на Брадфийлд — огромни организации, постоянно зареждани с адреналин от непрекъснатия поток на престъпността в големите градове. А сега се бе озовала почти на границата на Англия, в Източен Йоркшир, където, както бе отбелязал сухо брат й Майкъл, селяните надали правеха разлика между полицай и следовател. Тук работата на главния инспектор не налагаше едновременна работа по разследвания на убийства, стрелби от преминаващи автомобили, гангстерски войни, въоръжени грабежи и наркотрафик за огромни суми.

В градчетата и селата на Източен Йоркшир също имаше престъпност, но в случаите рядко имаше нещо сложно. Подчинените й инспектори и сержанти бяха отлично подготвени да се справят с предизвикателствата, дори тези в градовете Траскъм и Холм, както и в пристанището Сийфорд, където работеше тя. Младшите офицери надали копнееха тя да ги наблюдава отблизо. Пък и какво ли разбираше гражданка като нея от кражби на овце? Или от фалшиви товарителници? Нещо повече, когато новият главен инспектор се появи, на подчинените им стана ясно, че тя не следи толкова случаите, колкото самите тях — кой е годен за работа, кой кръшка, кой би могъл да взема рушвет и така нататък. И бяха прави. Отне й повече време, отколкото бе предполагала, но постепенно картината на поверения й отдел се изясняваше и тя започваше да разбира кой за какво бе годен.

Карол отново въздъхна и разроши с пръсти гъстата си руса коса. Не беше никак лесно, още повече, защото грубоватите йоркширци, с които работеше, трябваше да се противопоставят на граденото цял живот убеждение, че жена-шеф не може да се приема сериозно. Не за първи път се усъмни, че амбицията я е накарала да допусне голяма грешка и да наруши необратимо хода на една обещаваща кариера.

Сви рамене, обърна гръб на прозореца и отново извади папката от чантата си. Може да беше избрала да обърне гръб на отдела за профилиране, но работата с Тони Хил вече я беше научила на някои тънкости. Имаше представа какви са отликите на един сериен убиец. Надяваше се само, че няма да й се наложи да ползва услугите на специалисти, за да успее да го залови.

 

 

Двойната врата се отвори със замах. Жена, чието лице би било незабавно разпознато в 78% от британските домове (съгласно последното проучване на рейтинга), с високи токчета и крака, които биха могли да послужат за реклама на чорапи, нахлу в гримьорната. Тя гледаше назад, през рамо, и явно продължаваше някакъв разговор:

— … така нямам върху какво да работя, затова кажи на Тревър да смени номер две с номер четири, ясно ли е?

Бетси Торн, която влезе след нея, кимна спокойно. Бетси имаше толкова свеж и здрав вид, че изглеждаше невероятно да е телевизионен работник. Тъмната й коса, прошарена тук-там от сребристи нишки, бе прибрана назад със синя кадифена лента, откривайки лице с типични английски черти — интелигентни очи на овчарско куче, костна структура като на расов кон, и кожа, гладка като ябълка.

— Няма проблеми — отвърна тя. Гласът й бе не по-малко мек и милващ от гласа на другата. После си записа нещо в бележника, който носеше.

Мики Морган, водеща и единствена допустима звезда в шоуто „На обяд с Морган“, двучасова новинарска програма, излъчвана от независимите телевизии, се упъти право към стола, на който винаги сядаше. Настани се, отметна назад русата си коса с цвят на пчелен мед и заоглежда критично лицето си в огледалото, докато гримьорката я покриваше с наметка, за да не я изцапа.

— Марла, ти си се върнала! — възкликна възторжено Мики с блеснали очи. — Слава Богу! Дано да си била в чужбина, та да не си видяла на какво ме бяха направили в твое отсъствие. Категорично ти забранявам да излизаш в отпуск. Марла се усмихна.

— Все същото лайно си, Мики.

— Нали затова й плащат — отбеляза Бетси и седна на масичката до огледалото.

— Напоследък човек не може да събере екип — изфъфли Мики през изопнатите си устни, докато гримьорката нанасяше фон дьо тен. — На лявото слепоочие ми избива пъпка — добави тя.

— Предменструален синдром? — попита Марла.

— А пък аз си мислех, че само аз поставям тази диагноза с поглед измърмори Бетси.

— Познавам по кожата. Променя й се еластичността — каза Марла разсеяно, напълно погълната от работата си.

— „Гореща тема“ — заяви Мики. — Да го чуя пак, Бетси.

Тя затвори очи, за да се съсредоточи, и Марла се възползва, за да започне работа по клепачите й.

Бетси погледна бележника си.

— След последните разкрития на жълтата преса, които уличиха още един министър в изневяра, си задаваме въпроса: „Кое кара една жена да стане нечия любовница?“ — Бетси изчете имената на гостите в студиото, които щяха да обсъждат темата, докато Мики слушаше внимателно. Бетси стигна до последното интервю и се усмихна. — Това поне ще ти достави удоволствие — Дориан Симъндс, любимата ти писателка. Застъпва позициите на професионалната метреса, твърдейки, че да бъдеш нечия любовница не само е страхотно удоволствие, но и че такива жени правят услуга на обществото, и по-специално на всички отегчени съпруги, които трябва да понасят секса в брачното легло дълго след като вече е започнал да ги отегчава до смърт.

Мики се изкиска.

— Блестящо. Добрата стара Дориан. Можеш ли да си представиш нещо, което не би сторила, за да си продава романите?

— Тя просто ревнува — отбеляза Марла. — Устата, моля, Мики!

— Ревнува ли? — попита кротко Бетси.

— Ако Дориан Симъндс разполагаше със съпруг като този на Мики, нямаше да вее байрак в полза на любовниците. Просто ще се пукне откъм гърба, че никога не може да се докопа до мъж като Джако. А и кой не би реагирал така на нейно място?

— Ммммм — измърка Мики.

— Ммммм — съгласи се Бети.

В продължение на години рекламната машина бе съумяла да вдълбае идеалната двойка Мики Морган и Джако Ванс в съзнанието на нацията — плътно неразделни, като риба и пържени картофи или Ленън и Макартни. Бракът на двете знаменитости, планиран и сключен в рая на рейтингите, бе неразрушим. Дори авторите на клюкарски рубрики вече бяха вдигнали ръце.

Иронията в случая беше, че тъкмо страхът от вестникарските клюки ги бе събрал. Появата на Бетси бе обърнала живота на Мики с главата надолу, и то тъкмо по времето, когато кариерата й започваше да я издига към висините. Бързото и високо издигане й бе спечелило пъстър набор от врагове — просто преливащи от отровна завист, или сериозни съперници, изтласкани от кръга на прожекторите — място, което бяха считали за свое по право. Тъй като бе трудно да се упрекне Мики в липса на професионализъм, те бяха насочили атаките си към личния й живот. В началото на осемдесетте години съвсем не беше шик да си лесбийка. Хомосексуализмът беше един от най-сигурните начини да се озовеш на опашката за безработни — за жените дори по-често, отколкото за мъжете. Месеци след като се отклони от общоприетите норми, влюбвайки се в Бетси, Мики вече знаеше как се чувства животно, преследвано от ловци.

Решението на проблема беше радикално и изключително успешно. Мики наистина трябваше да бъде благодарна на Джако. Беше имала голям късмет, като го хвана, и късметът й продължаваше да работи. Така си мислеше Мики Морган, докато оглеждаше с одобрение отражението си в огледалото.

Нещата се бяха нагласили идеално.

 

 

Тони Хил огледа хората от екипа, подбрани лично от него, и за миг изпита искрено съчувствие към тях. Те вярваха, че навлизат в този мрачен нов свят с отворени очи. Ченгетата никога не се възприемаха като невинни и неопитни. Бяха омитали улиците. Бяха виждали и вършили какво ли не, бяха ги препикавали, бяха повръщали по дрехите им. Тони бе дошъл тук, за да инструктира шестима полицаи, които бяха убедени, че вече са видели най-страшното. Той трябваше да ги убеди, че съществуват ужаси, които съзнанието им не би могло да приеме, които биха ги карали да се събуждат нощем с писъци и биха ги научили да се молят. Да се молят не за прошка, а за изцеление. Тони знаеше отлично, че каквото и да си мислеха те, никой от тях не бе направил истински съзнателен избор, когато се бяха кандидатирали да работят в отдела за профилиране на престъпници.

Нито един от тях, може би с изключение на Пол Бишоп. Когато Министерството на вътрешните работи даде зелена светлина на проекта за профайлърите, Тони се възползва от всички услуги, които имаше право да изисква, и от някои, на които нямаше право, за да бъде сигурен, че отговорникът за отдела от страна на полицията ще бъде човек, който знае с какво се заема. Той бе размахвал името на Пол Бишоп под носа на политиците като морков под носа на заинатено муле. Беше им припомнил умението на Пол да се представя добре на телевизионния екран. Когато работата висеше на косъм, той бе подчертавал, че дори циничните лондонски журналисти проявяваха някакво подобие на уважение към човека, оглавил успешното проследяване и залавяне на Влаковия изнасилвач и на Убиеца в метрото. Тъй като Пол бе водил тези следствия, за Тони беше ясно, че той знае какво ги очаква.

От друга страна, евентуалният успех си струваше усилията. Когато работата им даваше плод, когато благодарение на тях биваше заловен престъпник, тези хора дигаха адреналина до непознати за обикновения човек нива. Съзнанието, че благодарение на теб е заловен убиец, пораждаше усещане за сила. Още по-удовлетворяваща бе мисълта, че си спасил живота на кой знае колко хора, защото си насочил преследвачите по вярната следа. Тази мисъл пораждаше възторжена възбуда, помрачена единствено от спомена за това, което престъпникът все пак бе успял да извърши. По някакъв начин той трябваше да им обясни как се чувства човек в такъв случай.

В момента говореше Пол Бишоп. Желаеше им успех в новосформирания отдел и очертаваше програмата на обучение, която бяха съставили двамата с Тони.

— Ще ви преведем през целия процес на изграждането на профил и ще ви осигурим предварителната информация, от която се нуждаете, за да можете да развиете тези умения — казваше той.

Ставаше дума за ускорен курс по психология. Беше повърхностен, разбира се, но все пак покриваше основните изисквания. Ако изборът им се окажеше правилен, учениците им щяха сами да изберат своята ориентация и да започнат да учат по-задълбочено в тази насока, да откриват други специалисти и да изграждат опитността си в тези сфери на профилирането, които представляваха интерес за тях.

Тони огледа новите си колеги. Всички бяха обучени криминалисти, само един от тях нямаше висше образование. Един сержант и петима цивилни полицаи, сред тях две жени. Заинтригувани погледи, отворени бележници, химикалки в готовност. Бяха все интелигентни хора. Знаеха, че ако се справят добре и отделът просъществува, могат благодарение на това да се издигнат до върховете на йерархията.

Нетрепващият му поглед се плъзгаше по тях. Част от него искаше Карол Джордан да е тук, да може да споделя точните си наблюдения и проницателните си анализи, да пуска понякога в действие чувството си за хумор, за да разтовари напрежението. Но разумът му говореше, че му предстоят много проблеми и без това допълнително усложнение.

Ако трябваше да заложи на някой от тези хора, на човек, който би се превърнал в звезда на отдела и би запълнил липсата на Карол Джордан, веднага би избрал онази, чиито очи горяха като студен огън. Шарън Боуман. Като всеки добър ловец, тази жена би убила, ако се налагаше.

Точно както бе постъпил и той самият.

Тони пропъди тази мисъл и се съсредоточи върху думите на Пол. Очакваше сигнала. Когато Пол кимна, Тони продължи без затруднение.

— Федералното бюро за разследване отделя две години за обучението на оперативните работници от отдели за профилиране на престъпници — каза той и се облегна назад в стола си с подчертана непринуденост. — Ние тук вършим нещата по различен начин. — Тонът му стана малко по-остър. — Ще приемаме първите си случаи след шест седмици. Вътрешно министерство иска от нас след три месеца да работим с пълен капацитет. За този срок ще ви се наложи да възприемете един куп теория, да разучите списък с протоколни действия, дълъг колкото ръката ви, да опознаете изцяло специализирания софтуер, създаден за отдела, и да развиете инстинктивно разбиране на себеподобните си, които, за да използваме нашата медицинска терминология, са напълно изкукуригали. — Неочаквано той се усмихна на сериозните им физиономии. — Някакви въпроси?

— Късно ли е да се откажем? — в електриковосините очи на Боуман искреше хумор, който отсъстваше в тържествено сериозния й тон.

— Оставки се приемат, само ако са подписани от патоанатома — намеси се сухо Саймън Макнийл. „Завършил психология в Глазгоу, служил четири години в полицията в Стратклайд“, преговори наум Тони и се успокои, че все още може да си припомня имена и факти без голямо усилие.

— Правилно — кимна той.

— Ами в случай на психически отклонения? — разнесе се друг глас.

— Ако някой от вас изкука, пак ще бъде прекалено удобно оръдие за нас, за да го изпуснем — заяви Тони. — Всъщност се радвам, че повдигна този въпрос, Шарън. Въпросът ти ме наведе точно на темата, на която смятам да говоря днес.

Очите му се местеха от лице на лице. Изчака, докато собствената му сериозност обхвана и останалите. Като човек, привикнал да възприема подходящите за случая поведение и маниери, не би трябвало да се учудва колко лесно е да бъдат манипулирани. Но все пак му се стори странно. Ако обаче си свършеше добре работата, след няколко месеца нямаше да се поддават толкова лесно на манипулация.

Щом се успокоиха и съсредоточиха, Тони хвърли папката си с бележки на масата пред себе си и започна да говори.

— Изолация — поде той. — Алиенация. Двете неща, с които се справяме най-трудно. Човешките същества са бъбриви. Ние сме стадни животни. Ловуваме на глутници, празнуваме на глутници. Отнемете на един човек възможността да общува със себеподобни и поведението му веднага започва да се деформира. През предстоящите седмици и месеци ще научите много неща за този процес.

Вече бе приковал вниманието им. Сега бе време да нанесе решаващия удар.

— Не говоря за серийните убийци. Говоря за вас. Всички вие сте полицаи с опит в областта на криминалистиката. Преуспели сте, адаптирали сте се така, че системата работи във ваша полза. Затова и сте тук. Привикнали сте да поддържате приятелски отношения при работа в екип, привикнали сте към мисълта, че зад гърба си имате поддръжка. Когато имате успех, разполагате с една група, която винаги ще дойде, за да пийнете и да отпразнувате събитието. Ако се издъните, същата тази група идва да ви съчувства. Нещо като семейство, с тази разлика, че тук няма по-голям брат, който да ви тормози, или досадна леля, която все подпитва кога ще се ожените.

Забеляза кимванията и промените в израженията им, признак на съгласие. Както бе очаквал, мъжете бяха по-склонни да му дадат право. Помълча, после се приведе напред и продължи:

— А сега си представете, че току-що сте останали без цялото си семейство. Близките ви са мъртви и вече никога, никога не можете да си отидете у дома. Това тук е единственият ви дом, това е единственото ви семейство.

Беше ги заковал, те поглъщаха думите му по-внимателно и от най-напрегнатия трилър. Само онова момиче, Боумън, повдигна учудено вежди, иначе всички бяха напълно неподвижни.

— Най-добрите специалисти по профилиране имат повече общи черти със серийните убийци, отколкото останалите представители на човечеството. Защото убийците също умеят да профилират. Убиецът прави психологически профили на жертвите си. Той може да огледа един претъпкан с хора търговски център и веднага набелязва единственото лице, което е подходящо за негова жертва. Набележи ли неподходящ човек — отива на кино. Затова и той не може да си позволи да прави грешки — също като нас. Също като нас убиецът започва подбора съзнателно, по предварително определени критерии, но постепенно, ако си разбира от работата, започва да действа по инстинкт. Точно това искам и аз от вас.

За момент съвършеното му самообладание се пропука. Неканени образи нахлуха в съзнанието му. Да, той беше най-добрият, знаеше, че е така. Но бе платил много висока цена за това убеждение. Винаги бе съумявал да пропъди мисълта, че може отново да му се наложи да плаща — поне когато бе трезвен. Нищо чудно, че почти не бе докосвал алкохол от една година насам.

Той събра сили, покашля се и седна по-изправено на стола.

— Много скоро животът ви ще се промени. Ценностната ви система ще се разтърси като Лос Анжелис по време на земетресение. Повярвайте ми, когато започвате да прекарвате дните и нощите си в опити да проникнете в едно съзнание, програмирано да убива, докато смъртта или затвора не го възпрат, бързо ще видите как много неща, които досега са ви се стрували важни, изведнъж губят всякакво значение. Много е трудно да се вълнуваш от данните за безработицата, докато проследяваш действията на човек, задраскал от списъците повече хора, отколкото правителството — циничната му усмивка им подейства като сигнал да отпуснат напрегнатите си мускули.

— Хора, които не са вършили такава работа, нямат и най-смътна представа от нея. Всеки ден преглеждате доказателствата, ровите се отново и отново за тази изплъзваща се улика, която може да сте пропуснали последните четиридесет и седем пъти. Наблюдавате безпомощно как най-горещите следи изстиват като наркоман след свръхдоза. Иде ви да напердашите свидетелите, които са видели убиеца, но не помнят нищо, защото никой не ги е предупредил предварително, че един от всички клиенти, които ще спрат в бензиностанцията им една вечер преди три месеца, е сериен убиец. От друга страна, следователят, който е убеден, че вършите пълни дивотии, не вижда защо и вашият живот да не бъде тежък като неговия, затова и дава телефонния ви номер на близките на жертвите — съпрузи, съпруги, любовници, деца, родители, братя и сестри — и всички те очакват някаква искрица надежда от вас.

На всичкото отгоре ви погват и медиите. И в този момент убиецът нанася нов удар.

Леон Джексън, който бе тръгнал от ливърпулското гето за чернокожи, спечелил стипендия в Оксфорд, за да стигне до Централното полицейско управление, запали цигара. Щракането на запалката му подсети останалите двама пушачи, които също посегнаха съм цигарите си.

— Звучи страхотно — отбеляза той и преметна ръка назад, през облегалката на стола си. Тони не можа да потисне надигналото се съжаление. Най-наперените падаха от най-високо.

— Дори страховито — отвърна той и продължи: — И тъй, така ви виждат хора, които нямат нищо общо с полицията. А какво да кажем за бившите ви колеги? Срещнете ли се с тях, вярвайте ми, те неминуемо ще забележат, че сте станали малко странни. Вече не сте един от тях — и те ще започват да ви избягват, защото не миришете като член на глутницата. После, когато започнете работа по някой случай, ви присаждат в непозната среда, където непременно има хора, които не искат вие да работите по този случай. Неминуемо — той се приведе още по-напред, присвивайки се от мразовития полъх на спомените. — И те няма да се поколебаят да ви го покажат.

Тони долови снизхождение в присмехулната усмивка на Леон. Каза си, че защото е чернокож, Леон сигурно е убеден, че такова отношение не е нищо ново за него, че никакво отхвърляне не би могло да го уплаши. Това, което Леон обаче сигурно не съзнаваше, бе че шефовете му бяха преценили, че им е необходимо наличието на преуспяващ чернокож полицай. Вероятно бяха и споменали нещо в този смисъл пред висшите офицери, които контролираха нещата, и най-вероятно никой не бе го притискал истински.

— И хич не се надявайте, че големите шефове ще ви защитят, когато нагазите в лайната — допълни Тони. — Нищо такова няма да се случи. Ще сте им много симпатични за ден-два, после, ако не сте успели да разрешите проблемите им, ще ви намразят. Колкото повече време ви отнема разрешаването на случай със серийни престъпления, толкова по-зле става. Останалите детективи ви избягват, защото сте прихванали заразната болест, наречена „провал“. Истината съществува някъде, но вие не сте се добрали до нея, и докато не го сторите, си оставате прокажени.

— О, и между другото — добави той, сякаш му бе хрумнало в последния момент, — когато най-сетне спипат копелето благодарение на вашите усилия, дори няма да ви поканят на купона.

Мълчанието беше абсолютно — дотолкова, че можеше да се чуе съскането на горящия тютюн, когато Леон вдишваше дима. Тони стана и отметна с ръка непокорната си черна коса от челото.

— Вероятно мислите, че преувеличавам. Вярвайте ми, аз ви създавам само бегла и повърхностна представа за това колко тежко ще ви бъде, когато се заемете с тази работа. Ако мислите, че това не е работа за вас, ако имате някакви съмнения относно решението си, сега е моментът да се откажете. Никой няма да ви упрекне. Няма да се търси вина, нищо срамно няма да се откажете. Просто поговорете с капитан Бишоп. — Тони погледна часовника си. — Почивка за кафе. Давам ви десет минути.

Взе папката си и се постара да избягва погледите им, докато разбутваха столовете и се отправяха в разбъркан ред към вратата. Отиваха при кафе-машината, която се намираше в най-голямото от трите помещения, отпуснати им с голямо нежелание от централата — и без това едва успяваха да наместят собствените си служители. Когато най-сетне Тони вдигна очи, видя Шаз Боуман, която чакаше, подпряна на стената до входа.

— Размисли ли, Шарън? — попита той.

— Мразя да ми казват Шарън — отвърна момичето. — Ако очаквате отговор от мен, опитайте с „Шаз“. Исках само да отбележа, че не само специалистите по профилиране си патят. Нищо от това, което казахте току-що, не се различава от проблемите, с които се сблъсква една жена, когато работи в полицията.

— Казвали са ми го и друг път — кимна Тони и мислите му естествено се насочиха към Карол Джордан. — Ако е вярно, значи водите с една дължина от самото начало.

Шаз се усмихна и се отблъсна от стената, видимо доволна.

— Вие само ме гледайте — заяви тя, завъртя се на пети и се измъкна през вратата, тихо и гъвкаво като хищник в джунглата.

 

 

Джако Ванс се приведе напред през крехката масичка и се намръщи. После посочи към разтворения календар.

— Не виждаш ли, Бил? Вече обещах да тичам на онова полумаратонско състезание в неделя. После, в понеделник и вторник, имаме снимки, откривам някакъв клуб в Линкълн във вторник вечерта — между другото, ти също ще дойдеш, нали? — Бил кимна и Джако продължи. — Цялата сряда ми е наблъскана със срещи, а после трябва да шофирам обратно до Нортъмбърланд заради доброволческата ми работа. Изобщо не ми е ясно къде можем да ги вместим. — Той въздъхна и се отпусна назад на неудобния раиран диван в караваната на филмовата продукция.

— Точно там е въпросът, Джако — отвърна спокойно продуцентът му, разбърквайки обезмаслено мляко в кафетата, които тъкмо бе сипал в малката кухничка. Бил Ричи бе продуцент на „Визитите на Ванс“ от толкова дълго време, че беше наясно колко безсмислено е да се опитва да разубеди звездата на предаването, щом веднъж си е набил нещо в главата. Само че този път шефовете го бяха натиснали и се налагаше да опита. — Това документално филмче трябва да те представи като удивителна личност, да се обърне към публиката горе-долу така: „Вижте този професионалист, много зает човек, който все пак намира време да работи за благотворителни организации, защо не последвате примера му?“

Бил постави кафетата на масата.

— Съжалявам, Бил, но няма да стане — Джако взе чашата с кафе, примижа от горещината и я остави обратно на масата. — Кога най-сетне ще имаме свястна кафе-машина?

— Ако зависи от мен, никога — Бил се намръщи престорено. — Когато кафето е кофти, винаги успява да те отклони от темата, с която си се заловил.

Джако кимна примирено в знак на съгласие.

— Добре, така е. Но все пак няма да приема. Само това ми липсва — цял нов снимачен екип да ми се влачи по петите, като че ли останалите са ми малко. Освен това аз не се занимавам с благотворителност, за да се фукам с това по телевизията през най-гледаното време. И трето, нещастниците, с които се занимавам през свободното си време, са хора на смъртно легло, които определено не се нуждаят от блясъка на прожекторите. С удоволствие ще сторя още нещо за телевизията, може дори заедно с Мики, но няма да допусна да се експлоатират хората, на които се опитвам да помогна, само за да може телевизията да измъкне още няколко хиляди от хора, обзети от чувство за вина.

Бил разпери ръце.

— Твоя работа. Аз ли да им го кажа или предпочиташ да говориш ти?

— Би ли се заел? За да ми спестиш допълнителните неприятности? — усмивката на Джако грейна като слънчев лъч, пробил буреносен облак, изпълнена с обещания като часа преди първата среща. Тази усмивка бе запечатана в съзнанието на публиката като част от генетичния код. Жените се любеха по-страстно със съпрузите си, когато призоваваха под спуснатите си клепачи еротичното излъчване на устните и погледа му. Той беше фокус на сексуалното осъзнаване на момичетата в пубертета. Беше слабост и на възрастните дами, които не долавяха връзката между образа му и притискащата ги после тъга и празнота.

Мъжете също го харесваха — но не заради сексуалната му привлекателност. Мъжете харесваха Джако Ванс, защото въпреки всичко той си оставаше „наше момче“. Носител на златни медали на британско и европейско ниво, Ванс бе поставил и световен рекорд по мятане на копие. Олимпийското злато блестеше като нещо неизбежно в бъдещето на любимеца на спортните страници. Тогава, една вечер, когато се прибираше с колата си от заседание на лекоатлетическата асоциация в Гейтсхед, Джако попадна в гъста мъгла на шосе А1. Не беше единственият.

Сутрешните вестници твърдяха, че във верижната катастрофа са пострадали между двайсет и седем и трийсет и пет автомобила. Но в центъра на вниманието бяха шестимата загинали. На първа страница се говореше за трагичния героизъм на Джако Ванс, златното момче на британската лека атлетика. Въпреки многобройните рани и трите счупени ребра при първия удар, Джако бе изпълзял от смачканата си кола и бе успял да спаси две деца от задната седалка на друга кола, секунди преди тя да избухне в пламъци. Беше качил децата на раменете си, изнесъл ги бе вън от платното и после се беше върнал, за да опита да спаси друг шофьор, приклещен между волана и изметнатата врата на камиона си.

В този момент покривът на камиона бе поддал под натрупването на налягане и бе рухнал. Шофьорът не бе имал никакъв шанс. Същото се отнасяше и до ръката на Джако Ванс, ръката, с която мяташе копието. В продължение на цели три часа пожарникарите се бяха опитвали да го освободят, режейки разкривения метал, който бе превърнал плътта му в куп сурово месо и бе надробил костите му. Нещо по-лошо, през по-голямата част от тези три часа той бе в съзнание. Тренираните спортисти знаят какво значи да преминеш през бариерата на болката.

В деня, когато лекарите поставиха първата му протеза, дойде и новината, че е награден с кръст за храброст „Свети Георги“. Слаба утеха за загубата на една мечта, около която се бе въртял целият му живот в продължение на повече от десет години. Но горчивината не замъгли вродената му проницателност. Той знаеше отлично колко продажни могат да бъдат медиите. Още се гърчеше при спомена за заглавията на спортните вестници на другия ден след първия си опит да спечели златен медал на европейско първенство. „Джако се осра“ беше най-учтивото, и то само ден след като го бяха окачествявали като „Рицарят на сърцата ни“.

Съзнаваше, че трябва много бързо да извлече максимален капитал от славата си, в противен случай скоро щеше да се присъедини към групата на забравените герои, храна за всеки журналист, комуто хрумне да напише материал на тема „Къде са тези хора сега?“. Затова се обърна към няколко души, които му бяха задължени, поднови приятелството си с Бил Ричи, и накрая успя да стане спортен коментатор на същите тези Олимпийски игри, в които трябваше да участва. Не беше зле като начало. Успоредно с това той работеше неуморно, за да затвърди репутацията си на убеден участник във всякакви благотворителни инициативи, човек, който не би допуснал славата да му попречи да помага на хора, които не са имали късмета му.

И сега беше много по-горе от всички глупаци, които навремето бързаха да го отпишат. С чар и увещания си бе пробил път до първите редици на спортната журналистика, с такава безогледна и безмилостна изобретателност, че някои от жертвите му все още не съзнаваха, че им е нанесен фатален удар. Веднага щом се утвърди в тази роля, той се зае да организира свое шоу, което в продължение на три години водеше класациите на забавни предавания по рейтинг. Когато на четвъртата година шоуто слезе от първо на четвърто място, той го заряза незабавно и започна с продукцията „Визитите на Ванс“.

Шоуто претендираше за естественост. Всъщност появата на Джако сред така наречените „обикновени хора, водещи обикновен живот“, беше внимателно дирижирано, с предварително планиране, достойно за посещение на кралицата, но без съпровождащата го публичност. В противен случай сигурно би привлякъл по-големи тълпи от компрометираната династия Уиндзор. Особено пък ако се появеше с жена си.

Но и това не му беше достатъчно.

 

 

Карол плати кафетата. Това беше привилегия на по-високопоставения. Канеше се да не участва в купуването на шоколадови бисквити, защото не разбираше кому са необходими три опаковки „Кит Кат“, за да оцелее по време на сутрешната оперативка с шефа си, но размисли. Щяха да я разберат погрешно. Затова пое и тези разноски без възражения. Поведе групата, която бе подбирала толкова внимателно, към едно тихо ъгълче, изолирано от останалата част на кафето с редица изкуствени палми. Сержант Томи Тейлър, следовател Лий Уитбред и следовател Дай Ърншоу я бяха впечатлили със своя интелект и целеустременост. Може и да бе сбъркала, но тези трима служители според нея бяха най-доброто в полицейската централа на Сийфорд.

— Ще се престоря, че водим извънслужебен разговор, защото така ще се опознаем по-добре — обяви тя, разпределяйки бисквитите между тримата. Дай Ърншоу я наблюдаваше. Очите й приличаха на стафиди, забити в пудинг. Дай мразеше новата си шефка, защото изглеждаше елегантно в измачкания си като хармоника ленен костюм, докато тя самата приличаше на буца мас в съвършено изгладените си дрехи.

— И слава Богу — отбеляза Томи Тейлър с бавно изгряваща на лицето му усмивка. — Тъкмо се опасявах, че сме се уредили с шеф, който не осъзнава ролята на добрата бира за правилното функциониране на полицейската централа.

Карол се усмихна сухо в отговор.

— Идвам от Брадфийлд, забравихте ли?

— Тъкмо затова се безпокояхме, мадам — отвърна Томи.

Лий изпръхтя в неуспешен опит да потисне смеха си, престори се, че кашля, и накрая изпелтечи.

— Съжалявам, мадам.

— Ще съжалявате, и още как — отвърна Карол. — Имам задача за вас тримата. Откакто съм тук, преглеждам нощните сводки, и малко ме безпокои честата поява на необясними пожари и съмнения за палежи в нашия район. През миналия месец е имало пет пожара със съмнение за палеж, а когато сверих сведенията си с униформените патрули, установих, че е имало още поне половин дузина необясними избухвания на пожари.

— Такива неща постоянно се случват край доковете — отбеляза Томи и сви небрежно рамене под раздърпаното си яке, излязло от мода поне преди две години.

— Разбирам, но все пак се чудя дали в цялата работа няма още нещо. Съгласна съм, че един-два по-малки пожара могат да бъдат в реда на нещата, но си мисля, че може би става дума за нещо друго.

Карол замълча, за да види кой ще зададе логичния въпрос.

— Подпалвач, това ли имате предвид, госпожо? — беше Дай Ърншоу. Тонът й беше любезен, но изражението й бе почти оскърбително.

— Сериен подпалвач, точно така.

За миг се възцари мълчание. Карол можеше да предположи какво си мислят. Централата за Източен Йоркшир беше сравнително нова, но те бяха работили в този регион при стария режим. Бяха наясно с всичко, а тя беше новачката, твърдо решена да блесне за тяхна сметка. И все още не бяха наясно дали да й съдействат, или да й пречат. Трябваше по някакъв начин да ги убеди, че има блестящо бъдеще, и че за тях е изгодно да се прикачат към нея.

— Има повтарящ се модел — настоя тя. — Пусти сгради, малките часове на нощта. Училища, предприятия на леката промишленост, складове. Нищо прекалено голямо, където може да има нощен пазач и той да извика ченгетата. Но независимо от това пожарите са сериозни. Причинили са големи щети и застрахователните компании сигурно вече са приритали.

— Никой не е споменавал нищо за развилнял се подпалвач — отбеляза спокойно Томи. — Обикновено пожарникарите ни казват, ако преценят, че нещо не е наред.

— Ако не са пожарникарите, местният вестник започва да досажда — намеси се Лий с уста, пълна с „Кит Кат“. Ядеше втори. Беше слаб като хрътка въпреки бисквитите и трите кубчета захар, които пусна в кафето си. Карол си каза, че трябва да го следи за признаци на невротичност и свръхактивност.

— Може да ме сметнете за дребнава, но предпочитам ние да правим преценката, а не журналистите от местния вестник или пожарникарите — отвърна тя хладно. — Подпалвачеството не е детинско престъпление. То има ужасни последици, също като убийството. И както при убийството, и при подпалвачеството съществуват цял набор възможни мотиви. Измама, унищожаване на доказателства, елиминиране на конкуренция, отмъщение, заличаване на следи — все от списъка на „логичните“ мотиви. Но на другия край са неуравновесените престъпници — тези, които го правят за удоволствие, и дори за сексуално удовлетворение. Също като серийните убийци, в повечето случаи те действат по силата на някаква своя вътрешна логика и считат, че тя би трябвало да е ясна на всеки от нас.

За наше щастие серийните убийства са далеч по-рядко срещани от серийното подпалвачество. По преценка на застрахователите около една четвърт от всички пожари в Обединеното кралство са предизвикани умишлено. Я си представете само какво би било, ако една четвърт от смъртните случаи се дължеше на убийства?

Тейлър видимо се отегчаваше. Лий Уитбред я зяпаше безизразно, а ръката му вече се протягаше към пакета цигари, поставен пред него на масата. Дай Ърншоу явно бе единствената, която проявяваше достатъчно интерес, за да се включи в разговора.

— Чувала съм да казват, че процентът на случаите на умишлени палежи е показателен за нивото на просперитета на страната. Колкото повече умишлено предизвикани пожари има, толкова по-лошо е икономическото положение. А като си помислиш, тук имаме голяма безработица — допълни тя с вид на човек, който очаква никой да не обърне внимание на думите му.

— И това очевидно е нещо, което трябва да имаме предвид — кимна одобрително Карол. — Ето какво искам от вас. Проверете много внимателно нощните сводки на криминалния отдел и на униформените патрули от последните месеци, за да видим няма ли да открием нещо. Искам да разговаряте повторно с жертвите и да проверите за някакви общи черти на случаите — например едни и същи застрахователни компании. Разпределете си работата сами. Аз ще поговоря с шефа на пожарната, преди да се срещнем отново, да кажем, след три дни. Така. Някакви въпроси?

— С шефа на пожарната мога да се срещна и аз, мадам — каза оживено Дай Ърншоу. — Имала съм работа с него и преди.

— Благодаря за предложението, Дай, но колкото по-скоро се запозная с него, толкова по-добре ще се чувствам.

Устните на Дай се свиха неодобрително, но тя само кимна в отговор.

— Искате да зарежем останалите случаи, така ли? — попита Томи.

Усмивката на Карол пронизваше като шило за лед. Никога не бе имала слабост към кръшкачи.

— О, моля ви се, сержант — въздъхна тя. — Много добре знам по колко случая работите. Както казах още в началото на този разговор, идвам от Брадфийлд. Сийфорд може да не е голям град, но това не ни дава основание да работим с темпото на селски полицаи.

Тя стана и забеляза стъписването по лицата им.

— Не съм дошла тук, за да се карам с вас. Но ще го направя, ако се налага. Ако мислите, че като шеф съм гадно копеле, можете да ме наблюдавате. Колкото и много да ви карам да работите, няма да работите повече от мен. Бих искала да станем добър екип. Но за целта трябва да играете по моите правила.

Обърна се и си тръгна. Томи Тейлър се почеса по брадичката.

— Казаха ни го. Още ли мислиш, че става за чукане, Лий?

Дай Ърншоу сви тесните си устни.

— Само ако си натегач.

— Струва ми се, че и това няма да помогне — каза Лий. — Някой ще го яде ли този „Кит Кат“?

 

 

Шаз разтърка очи и отклони поглед от екрана на компютъра. Беше дошла по-рано, за да преговори набързо това, което бяха учили предния ден за специализирания софтуер. Това, че когато влезе, видя Тони, който работеше на един от компютрите, й се стори допълнителен късмет.

— Мислех, че аз съм единственият работохолик, страдащ от безсъние — поздрави я той.

— С компютрите съм жалка картина — отвърна тя сухо, опитвайки се да прикрие задоволството си, че ще го има на свое разположение. — Налага ми се да работя два пъти повече от всички останали.

Тони повдигна вежди. Рядко се случваше ченге да признае своя слабост пред външен човек. Или Шаз Боуман беше още по-необичайна личност, отколкото бе преценил в началото, или вече преставаха да го третират като чужденец.

— Мислех, че всеки, който не е навършил трийсет години, е факир с тези машинки — каза той меко.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Отсъствала съм, когато са раздавали тези способности — отвърна Шаз. Разположи се пред екрана и нави ръкавите на памучния си пуловер.

— Правило номер едно: не си забравяй паролата — промърмори тя и се зачуди какво ли си мисли той за нея.

Под привидно спокойната външност на Шаз Боуман кипяха две движещи сили. От една страна я гризеше постоянен страх от провал, който подкопаваше всичко, което беше и постигаше. Когато погледнеше в огледалото, никога не виждаше това, което бе хубаво в нея, а само тънките устни и недостатъчно добре оформения нос. Когато обмисляше всичко, което беше постигнала, виждаше само провалите, а успехите просто пропускаше. Противоположната движеща сила беше амбицията й. По някакъв начин, още от първия миг, когато бе започнала да формулира стремежите си, поставените цели възстановяваха нарушеното й самочувствие и изтласкваха ранимостта й на заден план, преди тя да успее да я унищожи. Когато амбицията заплашваше да се превърне в арогантност, се намесваха страховете й, които й връщаха равновесието и човечността.

Основаването на отдела по профилиране съвпадна толкова съвършено с посоката, в която се движеха мечтите й, че тя съзря в това пръста на съдбата. Това, разбира се, не означаваше, че бе редно да се отпусне. Дългосрочните планове на Шаз за кариерата й предполагаха, че нейната звезда трябва да грее по-ярко от всички останали в този отдел. Един от начините, по които смяташе да постигне целта си, бе да анализира мисловните ходове на Тони Хил, както ключарят проучва ключалка, да измъкне всяка трошица познание, до която успее да се добере и същевременно да му влезе под кожата така, че да й помага, когато тя се нуждае от помощ. Част от метода й бе да записва тайно всички срещи на групата, защото беше убедена, че всички останали са по-добри от нея. После прослушваше разговорите отново и отново, винаги, когато имаше възможност. А сега късметът й подари този случай.

Шаз се мръщеше и се взираше в екрана, борейки се с мъчителната процедура по регистрирането на досие за престъпление, а после и през необходимото сравняване на всички показатели с такива от досиетата на предишни престъпления, запаметени в компютъра. Когато Тони стана от стола си, тя отбеляза това с периферното си зрение, но си наложи да не прекъсва работа. Последното, което й трябваше, бе той да реши, че тя се натяга.

Беше толкова съсредоточена, че наистина не забеляза, когато той се върна отново в стаята през вратата зад гърба й, докато подсъзнанието й не регистрира лек аромат на мъжки одеколон. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не реагира. Продължи да удря по клавишите, докато ръката му навлезе в периферното й зрение и постави на бюрото картонена чаша с кафе и кифла.

— Не е ли време за почивка?

Тя потърка очи, откъсна се от екрана и каза:

— Благодаря.

— Няма защо. Има ли нещо неясно? Ако искаш, можем да прехвърлим всичко заедно.

Шаз продължи да се държи подчертано въздържано. Не се вкопчвай в първото предложение, напомни си тя. Не искаше да черпи от натрупания пред Тони Хил кредит, преди това да стане абсолютно необходимо, а за предпочитане едва след като самата тя бе успяла да му помогне по някакъв начин.

— Въпросът не е в това, че не разбирам — каза тя. — По-скоро не се доверявам на системата.

Тони се усмихна. Упоритата й затвореност го забавляваше.

— Да не си от онези деца, които искат доказателства, че две и две винаги ще бъдат четири?

Прониза я тръпка на задоволство, защото явно бе успяла да подобри настроението му, но тя бързо я потисна. Побутна кифлата настрани и свали капака от чашата с кафето.

— Винаги съм имала слабост към доказателствата. Защо съм започнала работа в полицията, как мислите?

Тони се усмихна накриво и я изгледа проницателно.

— Мога да се опитам да предположа. Избрала си чудесна почва за себедоказване.

— Не съвсем. Пътят отдавна е проправен. Американците отдавна вършат същата работа като нас, дори имат вече учебници по профилиране, направени са филми по темата. На нас, както винаги, ни трябваше доста време, за да включим на същата вълна. Вие сте един от тези, които наложиха тази работа, и за нас няма вече какво да утвърждаваме.

Шаз отхапа голям залък от кифлата и кимна доволно, наслаждавайки се на пълнежа от кайсиево сладко.

— Нищо подобно — отвърна сухо Тони, упътвайки се към своето място. — Едва сега започва обратната реакция. Наистина, мина много време, докато полицията признае, че сме в състояние да им оказваме реална помощ, но сега започна атаката на журналистите. Допреди една-две години се, отнасяха с нас като с богове, а сега правят списъци на всичките ни недостатъци. Прекалиха с рекламата, затова трябва да намерят начин да обвинят нас, че не задоволихме големите очаквания, които самите те предизвикаха.

— О, не знам — каза Шаз. — Публиката помни само големите успехи. Като вашия случай в Брадфийлд миналата година. Точният профил беше готов, на полицаите им стигаше само да натиснат копчето, за да разберат кого да търсят и къде. — Без да забелязва внезапното вледеняване на лицето му, Шаз продължи да бъбри възторжено. — Ще отделите ли някой час да ни запознаете с подробности по онзи случай. Вече знаем клюкарската версия, но в специализираната литература няма нищо, въпреки че работата ви очевидно е била като по учебник.

— С този случай няма да се занимаваме — каза Тони безизразно.

Шаз вдигна рязко глава и разбра какво е сторила с ентусиазма си. Този път се беше издънила.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Често се увличам, а пък тактът и дипломатичността се учат трудно в наши дни. Не се замислих.

„Тъпанарка“, упрекна се тя. „Ако се е подлагал на терапия, а сигурно му се е наложило след онзи кошмар, последното, което би искал, е да изложи преживяванията си пред нечие алчно любопитство, пък дори да е замаскирано като научен интерес.“

— Не е нужно да се извиняваш, Шаз — отвърна уморено Тони.

Ти си права, това е показателен случай. Причината, поради която няма да го изучаваме е, че все още не мога да говоря за него, без да изпитам чувството, че полудявам. Ще трябва да ме извините. Може някой ден да се сблъскате със случай, който да ви нанесе същите травми. Искрено се надявам, че това няма да се случи с никой от вас.

Той погледна към кифлата си, сякаш беше предмет с неизвестен произход и я бутна настрани. Апетитът му бе изчезнал, изтрит, както би трябвало да бъде изтрито и миналото.

Шаз изпита желание да върне лентата, да може да подхване разговора отново от момента, когато той бе поставил кафето на бюрото й и все още съществуваше възможност да бъде изграден мост помежду им.

— Искрено съжалявам, доктор Хил — каза тя безпомощно.

Той вдигна очи и се насили да се усмихне едва забележимо.

— Наистина, Шаз, няма защо. Освен това, хайде да се откажем от това „доктор Хил“. Мислех да ви го предложа още вчера, но забравих. Не искам да се създаде усещането, че аз съм учителят, а вие — учениците. Засега аз съм ръководителят на групата просто защото съм се занимавал по-дълго от вас с тази работа. Много скоро всички ще работим рамо до рамо, затова няма смисъл да издигаме бариери между нас. За теб съм Тони, става ли?

— Разбира се, Тони — Шаз се опита да разбере какво се крие в погледа и думите му, успокои се, че наистина й прощава, изгълта остатъка от кифлата и се обърна отново към монитора. Имаше намерение следващия път, когато остане сама, да източи от Интернет всички вестникарски архивни материали и сводки за серийния убиец от Брадфийлд — разбира се, сега нямаше да стане. Навремето беше чела повечето от тях, но това бе преди срещата й с Тони Хил, която промени всичко. Сега интересът й към случая беше специфичен. Целта й беше, след като проучи цялата документация, да узнае всичко за най-прочутия случай на Тони Хил, за да напише за него книгата, която по неразбираеми причини все още не беше написана. В края на краищата, нали затова беше детектив?

 

 

Карол Джордан бърникаше по сложната, хромирана кафе-машина — подарък за новото жилище от брат й Майкъл, когато тя се премести в Сийфорд. Бе имала късмет в сравнение с повечето хора, засегнати от спада в търговията с недвижима собственост. Не й се наложи да търси дълго купувач за своята половина от просторния апартамент, който делеше с брат си — адвокатката, която отскоро споделяше леглото му, бе толкова настоятелна да откупи частта й, та Карол започна да си мисли, че им се е пречкала повече, отколкото е предполагала.

А сега се ширеше в тази ниска каменна къща на склона, издигащ се над устието на реката, точно над Сийфорд; неин собствен дом. Или почти, каза си тя, подсетена за съсобственика, който тъкмо буташе настоятелно с глава прасеца й.

— Добре де, Нелсън — Карол се наведе и почеса черния котарак зад ушите. — Разбрах какво искаш да кажеш.

Докато кафето се вареше, тя изсипа солидно количество котешка храна в купичката. Действията й бяха посрещнати с пристъп на възторжено мъркане, последван от енергично мляскане, докато Нелсън поглъщаше закуската си. Карол отиде до прозореца на дневната, за да се наслади на гледката на речното устие и на невероятно фината дъга на моста, надвиснал над него. Докато се взираше над покритата с мъгла река, изпита чувството, че мостът виси над нея, без никаква връзка със земята. Обмисляше предстоящата си среща с шефа на пожарната. Появи се Нелсън с високо вдигната опашка, скочи право на перваза на прозореца, изтегна се и изви гръб към Карол, настоявайки да му се обърне внимание. Карол почеса гъстата му козина и каза:

— Разбираш ли, Нелсън, това е единствената ми възможност да го убедя, че знам за какво говоря. Трябва да го привлека на своя страна. Бог ми е свидетел, че имам нужда от някой, който да бъде на моя страна.

Нелсън я потупа с лапа по ръката, сякаш отговаряше на думите й. Карол изпи набързо остатъка от кафето си и се изправи на крака с едно гъвкаво движение, също като котката. Бързо бе разбрала едно от предимствата да бъдеш шеф — работното време, което й позволяваше да посещава фитнес центъра по-често от един път месечно. Вече чувстваше подобрението на мускулния си тонус и по-добрия аеробен капацитет. Би било чудесно да има още някой, който да ги оцени, но тя не поддържаше тялото си заради това. Правеше го заради себе си, защото така се чувстваше по-добре. Гордееше се с тялото си, наслаждаваше се на неговата сила и гъвкавост.

Един час по-късно, докато търпеливо понасяше обиколката на централната сграда на пожарната, изпита задоволство от физическата си подготовка, която й позволяваше да върви в крак с дългокракия Джим Пендълбъри.

— Справяте се с организацията далеч по-добре от нас — отбеляза Карол, когато най-сетне се озоваха обратно в офиса му. — Трябва да ми откриете тайната на ефективността си.

— Бюджетът ни е толкова орязан, че всичко действително трябва да се движи като по масло — отвърна Пендълбъри. — Преди държахме във всички филиали професионално подготвени служители по двайсет и четири часа в денонощието, но това наистина ни излизаше прекалено скъпо. Знам, че много от момчетата мърмореха навремето, но преди няколко години разпределихме работата на пълни и половин смени. Трябваха ни няколко месеца, докато се преориентираме, но аз като ръководител считам решението за добро.

Карол направи гримаса.

— Само че на нас не би ни вършило работа.

Пендълбъри сви рамене.

— Кой знае. Спокойно можете да изградите една постоянна група, която да поема рутинните работи, и една ударна група, която да се намесва само когато и както се наложи.

— Вече имаме нещо подобно — каза сухо Карол. — Постоянната група е нощната ни смяна, а ударната — дневната. За съжаление, никога не е достатъчно спокойно, за да намалим работното време на една от двете.

Карол продължаваше да добавя на ум нови черти към образа на шефа на пожарната. Докато разговаряха, правите му черни вежди се свиваха и издигаха над синьо-зелените очи. За човек, чиято работа бе свързана с продължително седене зад бюрото, кожата на лицето му бе учудващо обветрена — когато не се мръщеше или усмихваше, се виждаше колко бяла е кожата на бръчиците около очите му в сравнение с останалата част от лицето. Сигурно се занимава с ветроходство или риболов в свободното си време, каза си тя. Когато той наведе глава, потвърждавайки нещо, което тя бе казала, Карол забеляза сребристи нишки в тъмните му коси. Сигурно е подминал трийсетте с няколко години, реши тя, коригирайки първоначалната си оценка. Имаше обичая да анализира хората, с които се запознаваше, представяйки си как би звучало описанието им в полицейски бюлетин. Никога не й се беше налагало да прави компютърна възстановка на лицето на някой, когото познаваше, но беше уверена, че практиката я бе направила възможно най-подходящият свидетел за такива ситуации.

— Надявам се, че сега, когато видяхте как работим, сте по-склонна да приемете, че когато изразим съмнения за палеж, не дрънкаме пълни глупости? — Тонът на Пендълбъри беше шеговит, но очите му я гледаха предизвикателно.

— Никога не съм се съмнявала в компетентността на мнението ви — отвърна тя спокойно. — Съмнявах се по-скоро, че приемате нещата толкова сериозно, колкото би трябвало. — Отвори с щракане ключалките на чантата си и извади папката. — Бих искала да прехвърля подробностите около тези инциденти заедно с вас, ако можете да ми отделите толкова време.

Той наклони глава на една страна.

— Интересно, дали намеквате за това, което имам предвид и аз?

— Сега, когато знам как ръководите работата си, не мога да повярвам, че не ви е минавала през ума мисълта за серийно подпалвачество.

Той подръпна крайчеца на ухото си. Явно продължаваше да я преценява. Накрая каза:

— Чудех се кога някой от вас ще забележи.

Карол издиша шумно през носа си.

— Би било от полза някой да ни насочи. Вие сте специалистите в края на краищата.

— Вашият предшественик не беше на същото мнение — отбеляза Пендълбъри съвсем равнодушно, все едно коментираше цената на рибата. Целият ентусиазъм, с който бе говорил досега за работата си, се бе изпарил. Карол трябваше да си вади сама заключенията, а те не бяха окуражаващи.

Тя сложи папката на бюрото на Пендълбъри и я отвори.

— Това е било преди. Говорим в сегашно време. Да не искате да ми кажете, че имате и други случаи на съмнение за умишлен палеж?

Той хвърли поглед на най-горното досие в папката и изсумтя.

— Колко назад искате да се върнем?

 

 

Тони Хил седеше сам зад бюрото си. Привидно подготвяше материалите за днешния си семинар, но мислено бе много далеч оттук. Мислеше за всички мозъци с психопатична нагласа някъде там, навън, оформени вече така, че да причинят болка и страдания на много хора.

Дълго време сред психолозите битуваше теория, която отричаше съществуванието на злото. Според тази теория най-ужасните ексцесии на повечето лица с нарушена социална адаптация, хора, отвличали, измъчвали и убивали, се приписваха на стечение на определени обстоятелства в тяхното минало. Предполагаше се, че натрупването на определен брой обстоятелства достига кулминацията си в едно определено събитие, което подлага тези хора на тежък стрес и ги тласка отвъд границите на допустимото в едно цивилизовано общество. Но Тони никога не бе приемал тази теория за напълно задоволителна. Тя неминуемо налагаше въпроса защо други хора, произхождащи от идентични социални среди, преживели същите страдания и лишения, не се превръщат в психопати, а продължават да водят полезен, съзидателен живот на социално интегрирани личности.

Сега учените търсеха генетично обяснение, опитваха се да намерят частица от кода на ДНК, която да обясни тези отклонения. Този отговор пък му се виждаше прекалено гладък. Прекалено много напомняше на някогашното твърдение, че някои хора са си лоши по принцип и толкова. Такова обяснение избягваше поемането на отговорност по начин, който му се струваше отблъскващ.

Тази дилема винаги го бе занимавала особено много. Той съзнаваше причините, поради които бе толкова добър професионалист. Беше вървял в стъпките на хората, които преследваше, бе извървявал голяма част от техния път. И винаги, в една точка, която сам не бе в състояние да определи, пътищата им се разделяха. В момента, когато те ставаха преследвачи на първа линия, той се превръщаше в преследвач на втора линия. Преминеха ли границата, той се впускаше по дирята им. Но все пак животът на всеки един от тях се бе отразил донякъде на неговия. Фантазиите, които ги тласкаха към престъплението, бяха свързани със секса и смъртта. Неговите фантазии за секс и смърт бяха свързани с профилирането. Понякога се чувстваше ужасяващо близко до тях.

Това му напомняше на прочутата дилема за кокошката и яйцето. Дали импотентността му бе плод на страха, че невъздържаната проява на сексуалност може да доведе до насилие и смърт? А може би съзнанието за това колко често сексуалното желание води до убийство бе подействало на тялото му така, че да реагира с полова немощ? Надали щеше някога да разбере. В каквато и посока да функционираше веригата, работата несъмнено се бе отразила дълбоко на личния му живот.

Незнайно защо си припомни блясъка на непресторен ентусиазъм в очите на Шаз Боуман. Помнеше, че и той някога се бе чувствал така, преди възторжеността му да бъде охладена от познанието за ужасите, които едно човешко същество може да причини на друго. Но може би щеше да съумее да се възползва от познанията си, за да помогне на тези хора да си изградят броня, по-сигурна от тази, с която бе разполагал той. Дори да не съумееше да постигне нещо повече, такъв резултат би бил напълно задоволителен.

 

 

В друга част на града Шаз натисна бутона на мишката и затвори файла. Без да забелязва какво прави, изключи и компютъра и продължи да се взира невиждащо в екрана, който постепенно потъмня. Когато реши да изрови в Интернет всичко, което би й помогнало да опознае миналото на Тони Хил, бе очаквала да попадне на шепа справки, и ако има късмет, и копия от няколко публикации във вестникарските архиви.

Вместо това, когато вкара в търсачката ключовите думи „Тони, Хил, Брадфийлд, убиец“, тя бе засипана със същинска съкровищница от данни за случая, който бе извадил преди година лицето му на първите страници на вестниците. Съществуваше дори набор от зловещи уебстраници, посветени на серийни убийци, в които случаят на Тони неизбежно фигурираше. Някои журналисти и коментатори бяха включили материалите си относно този случай в личните си уебстраници. Имаше дори галерия с портрети на перверзни престъпници — монтаж от снимки на най-прочутите серийни убийци по света. Плячката на Тони, така нареченият „Обратен убиец“, фигурираше на няколко места в тази гротескна изложба.

Шаз свали всички материали, до които успя да се добере, и прекара остатъка от вечерта в четене. Това, което бе започнало като образователно упражнение, с цел да разбере по-добре нагласата на Тони Хил, почти я бе поболяло.

Никой не поставяше под въпрос фактите. Голите тела на четирима мъже бяха открити в район на Брадфийлд, където си даваха срещи хомосексуалисти. Преди да бъдат убити, жертвите са били измъчвани с жестокост, почти надминаваща човешката способност за възприятие. След смъртта са били подложени на сексуално насилие, после труповете били измивани и изхвърляни като ненужен боклук.

Прибягването до услугите на Тони като консултант било прието за последна възможност. По разработката на профила работели заедно с инспектор Карол Джордан. Били много близо до целта, когато внезапно ловецът се превърнал в плячка. Тони Хил бил необходим на убиеца за човешко жертвоприношение. Пленен, вързан, той бил предвиден за жертва номер пет, инструментите за мъчение били подготвени, тялото му вече агонизирало от болка. Спасил се на косъм не благодарение на пристигането на някакви подкрепления, а поради собствените си способности да въздейства с помощта на словото, усъвършенствано в продължение на дълги години работа с психически болни престъпници. Но за да спаси живота си, му се наложило да убие човека, който го бил пленил.

Докато четеше, сърцето на Шаз постепенно се изпълваше с ужас, а очите й — със сълзи. Беше прокълната с достатъчно богато въображение, за да може да си представи ужаса, който Тони бе преживял, и накрая се почувства всмукана от водовъртежа на онзи последен кошмар, в който убиецът и жертвата разменили окончателно ролите си. Сценарият я накара да потръпне от страх.

Как се бе научил да живее с този спомен? — питаше се тя. — Как ли успяваше да спи? Как можеше да затвори очи, без въображението му да бъде атакувано от стотици образи, непоносими за представите на по-голяма част от хората? Нищо чудно, че не бе в състояние да дава примери от собственото си минало, за да ги обучава как да се справят за в бъдеще. Същинско чудо бе, че все още бе склонен да практикува една работа, която сигурно го бе докарала до ръба на лудостта.

А как ли би се справила тя самата, ако бе на негово място? Шаз отпусна глава в ръцете си и за първи път, откакто чу за основаването на отдела по профилиране, се запита дали не бе направила ужасна грешка.

 

 

Бетси забърка питие на журналистката. Много джин, малко тоник, и сокът на четвърт лимон — така че остротата на сока да замаскира сладостта на джина и силата на коктейла. Една от основните причини имиджът на Мики да остане незасегнат от скандали бе настояването на Бетси да не се доверяват на никого и тайната им да остане достояние на тримата замесени. Сузи Джоузеф можеше да се разлива в усмивки и да ги облъчва с чара си, да пълни просторната трапезария с кристалния си смях и дима на ментоловите си цигари, но си беше журналистка. Макар че Сузи представляваше най-услужливото и подлизурско от всички луксозни списания, Бетси бе убедена, че сред колегите й, с които пийваше вечер по чашка, имаше достатъчно хора, които биха платили солидно за някоя сочна клюка. Затова днес на Сузи й се сипваше щедро. Докато дойде време да седне на масата, за да обядва с Мики и Джако, наблюдателността й щеше да бъде притъпена.

Бетси седеше на страничната облегалка на канапето, чиито дълбоки възглавници почти поглъщаха болезнено кльощавата журналистка. От такава позиция можеше да не я изпуска от очи, докато Сузи трябваше да се обърне, за да срещне погледа на Бетси. Така Бетси можеше и да сигнализира незабелязано на Мики да бъде предпазлива, ако се наложеше.

— Такава очарователна трапезария — Сузи Джоузеф се разливаше от възторг. — Толкова леко и изискано обзавеждане! Рядко може да се срещне такава проява на вкус, нещо толкова елегантно, толкова… на място. А можете да ми вярвате, била съм в повече луксозни апартаменти в Холанд Парк, отколкото който и да било агент по продажби на недвижими имоти. — Тя се изви настрани с усилие и се обърна към Бетси с тона, с който би говорила със сервитьор. — Проверихте ли дали от кетъринга са получили необходимите инструкции?

Бетси кимна.

— Всичко е под контрол. Много им хареса кухнята.

— Убедена съм — Сузи се обърна към Мики, Бетси вече не представляваше интерес. — Сама ли проектира обзавеждането, Мики? Толкова е стилно! И така си съумяла да му придадеш собствения си дух! Абсолютно идеален фон за „На гости с Джоузеф“.

Тя се приведе напред, за да угаси цигарата си, предлагайки на Бетси нежелан изглед към сбръчканото си деколте, което не можеше да се замаскира изцяло с изкуствен тен и скъпи изглаждащи кремове.

Похвала за добър вкус от страна на жена, която не се притесняваше да се появи с този крещящ червено-черен костюм на „Москино“, подходящ за двайсет години по-млада жена със съвсем различни форми на тялото, бе нож с две остриета. Мики съзнаваше това отлично. Въпреки това само се усмихна и отвърна:

— Всъщност повечето идеи са на Бетси. Тя е човекът с вкус. Аз просто й казвам как си представям нещата, а тя ги подрежда в такъв дух.

Усмивката на Сузи беше чист рефлекс без помен от топлина. Отново пропуск — нито една от разменените реплики не си струваше да бъде цитирана. Преди да опита отново, Джако нахлу в стаята. Широките му рамене под съвършено скроеното сако бяха приведени напред. Без да обръща каквото и да било внимание на пърхането и чуруликането на Сузи, той се насочи право към Мики, прегърна я с една ръка и я притисна към себе си, но без да я целува.

— Съкровище — каза той. Школуваният му за пред публика глас звънна като струна на виолончело. — Съжалявам, че закъснях — поизвърна се малко и се облегна назад, дарявайки Сузи с блясъка на добре поддържаните си зъби. — Ти сигурно си Сузи — заяви той. — Безкрайно се радваме, че ще ни гостуваш днес.

Сузи светна като коледно дърво.

— И аз се радвам, че съм с вас — измърка тя. От възторг умишлено хрипкавият й глас загуби малко от шлифовката и веднага се долови западняшкият акцент, който тя се стремеше да прикрива. Бетси никога нямаше да престане да се удивлява на ефекта, който Джако имаше върху жените. Най-киселата кучка ставаше сладка като мед, стига само да го зърнеше. Дори отегченият цинизъм на Сузи Джоузеф, която се държеше със знаменитостите като торен бръмбар с лайно, не се оказа достатъчно издръжлива броня. — Снимките за „На гости с Джоузеф“ рядко ми дават възможност да срещам хора, на които искрено се възхищавам — допълни тя.

— Благодаря. — Джако отново цъфна в усмивка. — Бетси, няма ли да сядаме на масата?

Бетси погледна часовника си.

— Би било добре — кимна тя. — Хората от кетъринга би трябвало да сервират по това време.

Джако скочи на крака и изчака внимателно, докато Мики също стана и се упъти към вратата. Пропусна и Сузи пред себе си, а после се извърна към Бетси и подбели очи в израз на ужас и отегчение. Бетси потисна смеха си, последва ги до вратата на трапезарията, увери се, че са се настанили, и ги остави сами. Има и добри страни в това да не бъдеш официалният партньор, каза си тя, докато се разполагаше със сандвича си да гледа „Новините в един часа“.

За Мики обаче нямаше почивка. На всичкото отгоре трябваше да се преструва, че не забелязва блудкавите опити на Сузи да флиртува с мъжа й. Мики изключи умишлено досадната размяна на ритуални реплики, която течеше в съседство и се зае да изчопля последните парченца месо от една рачешка щипка.

Внезапна промяна в тона на Сузи я накара да застане нащрек. Явно разговорът бе преминал в друга насока. Мики прецени, че е време да започва работа.

— Разбира се, чела съм всички статии за това как сте се запознали — казваше Сузи, поставила ръка върху здравата ръка на Джако. „Не би докосвала протезата със същата готовност“, помисли кисело Мики. — Но ми се иска да чуя всичко от вас самите.

„Хайде пак“, каза си Мики. Първата част от рецитала задължително се падаше на нея.

— За първи път го видях в болницата — започна тя.

 

 

Към средата на втората седмица помещението, където работеха, се бе превърнало в нещо като втори дом за всеки от екипа. Не беше случайно, че и шестимата полицаи, подбрани за отдела по профилиране, бяха неженени и необвързани — и според автобиографиите им, и според дискретното неофициално проучване, проведено от Пол Бишоп в полицейски кафенета и клубове из страната. Тони умишлено бе пожелал да изгради екип от хора, които, изтръгнати от досегашния си начин на живот, щяха да бъдат принудени да живеят заедно и да развият колективен дух. Поне в това отношение се бе оказал прав, мислеше си той, хвърляйки поглед към шестте тави, надвесени над набора от ксерокопирани досиета, които им бе подготвил.

Бяха започнали вече да демонстрират предпочитания, но досега се бяха справяли добре с избягването на сблъсъци, които биха могли да разцепят непоправимо групата. Интересното беше, че възникналите вече връзки бяха гъвкави, не се забелязваше разделение по двойки. Въпреки че някои предпочитания бяха по-силно изявени, никой не се опитваше да затвърди някаква изключителност на отношенията.

Единственото изключение беше Шаз, поне доколкото Тони можеше да прецени. Не че между нея и останалите съществуваше напрежение. По-скоро тя самата се държеше настрани от непосредствената интимност, която вече възникваше между колегите й. Присъединяваше се към шегите, участваше в общото решаване на някой възникнал проблем, но въпреки това между нея и колегите й си оставаше известна дистанция. Тони долавяше у нея страстен стремеж към успех, който липсваше у останалите. Разбира се, и те бяха амбициозни, но при Шаз тази страст беше много по-дълбока. Тя беше настървена, копнежът я изгаряше и елиминираше всякаква следа от лекомислие. Идваше винаги първа сутрин, а вечер винаги си тръгваше последна, възторжено се вкопчваше във всяка възможност да чуе от Тони повече подробности по някоя обсъждана през деня тема. Но тъкмо тази необходимост да успее я правеше много по-податлива на провали. Тони съзнаваше, че отчаяният й стремеж към постоянно одобрение можеше да бъде използван срещу нея, и то с унищожителен ефект. Ако не се научеше да преодолява задръжките си, за да може да чувства преживяванията на другите, никога нямаше да достигне максималния си потенциал като специалист. Негова работа бе да намери начин да я убеди, че може да се откаже от мнителността си, без да пострада чак толкова.

Точно в този миг Шаз вдигна очи и срещна погледа му. Нямаше помен от смущение или неловкост. Просто се взря за миг в очите му, после отново се съсредоточи в това, което четеше. Като че ли бе поровила в паметта си за някакво липсващо късче информация, бе го открила, и отново се бе върнала към текущата си работа. Малко объркан, Тони се покашля и каза:

— Четири отделни случая на сексуално насилие. Някакви коментари?

Групата вече бе минала периода на неловките мълчания и учтивите изчаквания. В съгласие с вече утвърдения порядък, Леон Джексън подхвана първи.

— Струва ми се, че най-ясната връзка са жертвите. Четох някъде, че серийните изнасилвани обикновено се ориентират към собствената си възрастова група, а всички тези жени са били на възраст между двайсет и трийсет години. Всички са били с късо подстригана руса коса, всички са отделяли време и пари, за да се поддържат в добра физическа форма. Две са се занимавали с джогинг, третата — с хокей, а четвъртата — с гребане. Четирите са практикували такива спортове, които са давали възможност на всеки изкукал маниак да ги наблюдава, без да привлича особено внимание.

— Благодаря, Леон. Друг?

Обади се Саймън, който вече се очертаваше като постоянният опонент в групата. Агресивното му поведение се подчертаваше от силния глазгоувски акцент и навика му да се взира настоятелно изпод гъстите си, тъмни вежди.

— На тази теория може да се противопостави твърдението, че съвпадението може да се дължи на друго. А именно, че жена, която практикува тези спортове, е достатъчно самоуверена, за да се озовава на рискови места без придружител, убедена, че такова нещо никога няма да се случи точно на нея. Спокойно може да са били двама, трима, дори четирима различни нападатели. А в такъв случай консултацията със специалист по профилиране би била чиста загуба на време.

Шаз поклати глава.

— Не само жертвите имат нещо общо помежду си — каза тя категорично. — Ако си спомняте техните показания, и в четирите случая очите им са били превързани. И в четирите случая изнасилвачът им е говорел нецензурни изрази. Това вече надхвърля възможностите за съвпадение.

Саймън не се предаваше.

— Хайде, Шаз — възрази той. — Всеки тип, който е толкова безсилен, че трябва да прибегне до насилие, за да се почувства добре, сигурно има нужда и да се навие с мръсни приказки. А що се отнася до превръзката на очите — и в това няма нищо необичайно, освен дето в първия и третия случай били използвани собствените панделки на жертвите. Ето — той посочи листовете хартия пред себе си — в първия случай издърпал нагоре тениската на жертвата и я завързал. В четвъртия случая увил цялата й глава с широка лепенка. Съвсем различен подход — той се облегна назад с добродушна усмивка, която смекчи остротата на думите му.

Тони също се усмихна.

— А това е съвършеният преход към следващата тема. Благодаря, Саймън. Днес смятам да ви възложа първата задача, а подготовката за нея е наръчник на начинаещия относно сравняването на подписа и МО. Някой да има представа за какво говоря?

Кей Халам, другата жена в екипа, вдигна едва забележимо ръка и погледна въпросително Тони. Той кимна. Тя прибра светлокестенявата си коса зад ушите — той вече бе установил, че това е ключовият жест на Кей, когато искаше да изглежда ранима и женствена, за да неутрализира евентуална критика. Правеше така най-вече когато се канеше да каже нещо, в което не беше напълно уверена.

— МО се характеризира с динамика, докато подписът е статичен — каза тя.

— Може и така да се каже — отвърна Тони. — Все пак, формулировката е като че ли прекалено техническа за по-несхватливите от нас — усмихна се той и посочи един по един останалите петима. Отблъсна стола си назад и закрачи неспокойно из стаята, продължавайки да говори. — МО е съкращение на латинската фраза modus operandi и означава начин на действие. Когато фразата се употребява във връзка с престъпление, имаме предвид серията деяния, извършени от престъпника, за да постигне целта си — престъплението. В зората на профилирането полицейските служители, а до голяма степен и психолозите, възприемаха много едностранчиво идеята за серийния престъпник. В очите им това беше лице, което прави всеки път почти едни и същи неща, за да постигне една и съща цел. Единствената приета разлика беше, че с всеки следващ път се забелязва ескалация — тоест престъпникът, който първия път пребива проститутка, следващия път може да разбие черепа на някоя жена с чук.

Но след като натрупахме повече опит, установихме, че не сме единствените, които се учат от грешките си. Имахме работа с интелигентни престъпници, които притежаваха достатъчно развито въображение, за да постъпват всеки път по един и същ начин. Следователно трябваше да възприемем идеята, че МО е нещо, което може да се промени драстично между две престъпления, ако престъпникът реши, че начинът на действие не е достатъчно ефикасен. Тогава той се приспособява. Ако първото му убийство е удушаване, убиецът може да установи, че удушаването отнема прекалено много време, че се вдига много шум, че го е уплашило и подложило на стрес, вместо да му достави наслада и удовлетворение. Следващия път разбива черепа на жертвата си с железен прът. Оказва се много мърлява работа. Следователно убийство номер три бива извършено с нож. А следствието приема, че няма връзка между трите случая, защото modus operandi всеки път е различен.

Това, което не се променя обаче, ние наричаме условно „подпис“. Или „сиг“, накратко от „сигнатура“. — Тони спря и се облегна на перваза на прозореца. — Подписът не се променя, защото той е първопричината на престъплението. Подписът е това, което осигурява удовлетворение на престъпника.

В какво тогава се изразява така нареченият „подпис“? Това са всички поведенчески елементи, които излизат извън рамките на абсолютно необходимото за извършване на даденото престъпление. Или с други думи, ритуалната част на престъплението. За да изпита престъпникът удовлетворението, към което се стреми, елементите от „подписа“ трябва да бъдат изпълнени всеки път, когато извършва престъпление, и то по един и същи начин. Например, ако търсим подписа, трябва да си задаваме въпроси от този род: всеки път ли престъпникът съблича жертвата? Всеки път ли подрежда дрехите в спретната купчина? Нанася ли по тялото на жертвата козметични препарати след убийството? Упражнява ли сексуално насилие върху трупа? Обезобразява ли жертвите си по един и същ, ритуален начин — отрязва ли например ушите им, или гърдите, или пениса?

Саймън беше малко пребледнял. Тони се запита колко ли жертви е виждал досега. Щеше да му се наложи да загрубее, в противен случай ще трябва да търпи постоянния присмех на колегите си, които щяха да се забавляват, наблюдавайки го как си връща обяда при вида на поредната обезобразена жертва.

— Серийният убиец е принуден да изпълнява отново и отново действията, които се определят като негов подпис, за да изпита чувство на реализация, да придаде значимост на постъпката си — продължи Тони. — Става дума за задоволяване на най-различни нужди на престъпника — да упражнява власт, да причинява болка, да предизвика определени реакции, да изпита сексуално удовлетворение. Средствата може да варират, но крайната цел остава непроменима.

Пое си дълбоко дъх и се опита да отклони мислите си от конкретните вариации, с които се бе сблъскал непосредствено. — За убиеца, който търси наслада в причиняването на болка и в писъците на жертвата, е без значение дали… — гласът му изневери, защото образите нахлуваха неудържимо в съзнанието му. — Дали той… — Сега вече всички го гледаха и той отчаяно се опитваше да създаде впечатление, че за момент е загубил нишката на мисълта си, за да прикрие действителната катастрофа. — Дали ги… връзва и реже на парчета, или…

— Или ги души с метални жици — допълни Шаз небрежно. Изражението й му подейства успокояващо.

— Именно — Тони бързо идваше на себе си. — Приятно е да се установи, че имаш такова префинено въображение, Шаз.

— Типично за една дама, а? — изкиска се Саймън.

Шаз доби леко смутен вид. За да не допусне и останалите да се включат в шегата, Тони продължи припряно:

— Следователно можете да се натъкнете на два трупа в съвсем различно физическо състояние. Но когато проучите сценария, ще забележите неща, извършвани в допълнение към акта на същинското убийство и ще установите, че крайното удовлетворение, към което се е стремил престъпникът, е едно и също. Това е подписът, който търсите.

Той замълча, успял вече да се овладее напълно, и се огледа, за да провери дали всички следят мисълта му. Един от мъжете не изглеждаше много убеден.

— За да опростим съвсем нещата — поде Тони, — нека вземем някакво съвсем тривиално престъпление. Например крадец на видеоапаратура. Той търси само видеоапаратура, защото е намерил канал, чрез който пласира добре краденото. Влиза с взлом в поредици типови къщи, през задните дворове. Но в даден момент престъпникът прочита в местния вестник предупреждение на полицията, в което се обяснява, че крадецът влиза винаги през задния двор, прочита и за сформирането на доброволни отряди, които държат под око задните дворове на къщите. Затова се отказва от типовите къщи и минава на друг архитектурен тип — къщи-близнаци от строените между двете войни — и започва да влиза през страничните прозорци на антретата. Престъпникът е сменил своя МО. Но продължава да краде видеоапаратура. Това е неговият подпис.

Лицето на колебаещия се проясни. Сега вече беше схванал идеята. Доволен, Тони взе куп листа, подредени в шест отделни пачки.

— Затова и трябва да се научим да мислим по-обхватно, когато преценяваме възможността да си имаме работа със сериен престъпник. Опитвайте се да „свързвате по подобие“, а не да „изключвате поради различие“.

Той стана и закрачи между масите, готвейки се за ключовия момент от това занятие.

— Някои висши полицейски служители и профайлъри имат една хипотеза, която е по-поверителна от тайните на масоните — заяви той, приковавайки отново вниманието им. — Ние считаме, че има около половин дузина серийни убийци, извършвали престъпленията си на територията на Великобритания през последните десетина години, които са все още на свобода. За някои от тях е вероятно да имат по десетина жертви. Благодарение на мрежата от магистрали и пословичното нежелание на полицаите от различни региони да обменят информация, никой досега не се е заел да търси ключови съвпадения. Това е едно от нещата, с което би си струвало да се заемем, когато отделът заработи на пълни обороти, и когато разполагаме с достатъчно хора и време.

Той замълча. Кратката пауза бе посрещната с шепот и вдигане на вежди.

— Така че това, което правим тук, е симулация — поясни Тони. — Имаме трийсет изчезнали тийнейджъри. Става дума за действителни случаи, събрани от локална полицейска документация от последните седем години. Разполагате с една седмица да проучите случаите в свободното си време. След това ще ви се даде възможност да представите теориите си и да ни кажете дали някои от тези престъпления с достатъчно сродни характеристики ни дават основание да подозираме, че са извършени от сериен убиец.

Той им раздаде купчините копирани страници и почака малко, за да им даде възможност да ги прелистят.

— Искам да подчертая, че това ще бъде просто упражнение — предупреди ги той, докато се връщаше на мястото си. — Няма никакви основания да считаме, че някои от тези момичета и момчета са били отвлечени и убити. Не е изключено някои от тях да са вече мъртви, но това по-вероятно се дължи на живота на улицата, отколкото на някаква престъпна намеса. Общото във всички тези случаи е, че това са все деца, за които семействата им са убедени, че не биха избягали от къщи. Близките им твърдят, че децата са се чувствали щастливи в семейната среда, не са имали никакви сериозни конфликти с тях, не са имали и сериозни проблеми в училище. Макар едно-две от децата да са имали преди това някакъв сблъсък с полицията или социалните служби, в момента на изчезването им нито едно от тях не е имало каквито и да било проблеми. Нито едно от изчезналите деца не е правило опит да се свържи с близките си след напускане на дома и все пак най-вероятно е да са се отправили към Лондон, привлечени от светлините на големия град.

Той си пое дълбоко дъх и застана с лице срещу тях.

— Но не е изключено тук някъде да се крие друг сценарий. Ако съществува такъв, нашата работа е да го открием.

Шаз почувства как възбудата започва да тлее като тих огън в стомаха й, все пак достатъчно силно, за да изтласка назад спомена за преживяното от Тони Хил при последната му среща със сериен убиец. Това беше първата й възможност. Ако в тези списъци имаше жертви на неразкрити убийства, тя щеше да ги открие. Нещо повече, тя щеше да стане техен защитник. И да отмъсти за тях.

 

 

Престъпниците често биват залавяни случайно. Той беше наясно с това; беше гледал предавания на такива теми по телевизията. Денис Нилсън, убиецът на петнадесет млади безпризорни мъже, бил разкрит, защото човешка плът запушила отходните канали в дома му; Питър Сътклиф, Йоркширският изкормвач, убил тринайсет жени, бил спипан, когато откраднал номерата на лека кола, за да ги сложи на своята; Тед Бънди — маниакът — некрофил с четиридесет жертви, бил арестуван, защото профучал без запалени фарове покрай патрулна полицейска кола. Това не го плашеше, а по-скоро добавяше допълнителен приятен трепет към прилива на адреналин, който съпровождаше запалването на поредния пожар. Мотивите му може и да бяха съвсем различни от техните, но рискът, на който се излагаше, бе почти същият. Шофьорските му ръкавици, толкова меки някога, почти винаги овлажняваха от избилата пот.

Някъде около един часа сутринта той паркира колата си на внимателно подбрано място. Никога не я оставяше в жилищен район, защото вземаше предвид старческото безсъние и склонността на младите да се прибират късно през нощта. Вместо това предпочиташе паркингите пред магазините „Направи си сам“, пустите парцели зад някоя фабрика, или площта пред затворени през нощта гаражи. Най-подходящи бяха обаче автокъщите за коли втора ръка — никой не би забелязал още една кола, оставена там за час-два през малките часове.

Никога не носеше и сак, защото чувстваше, че ще изглежда подозрително по това време на нощта. Не му се искаше да го мерне някой полицай и да реши, че е крадец и носи нанякъде плячката си. А дори и някой отегчен полицай, патрулиращ през нощта, да го накараше да опразни пред него джобовете си, не би намерил в съдържанието им нищо подозрително. Малко връв, старомодна медна запалка, пакет цигари, от който липсваха една-две, омачкано картонче кибрит с една-две останали клечки, вчерашен вестник, швейцарско джобно ножче, смачкана носна кърпа с петна от машинно масло по нея, и малко, но мощно фенерче. Ако тези предмети даваха основание за арест, килиите би трябвало да бъдат претъпквани всяка нощ.

Вървеше по добре запаметения маршрут, придържайки се плътно до стените, а меките му обувки за боулинг с гладки подметки не вдигаха никакъв шум по безлюдните улици. След няколко минути стигна до пуста уличка, която водеше към задната част на малък фабричен парцел, който си беше набелязал от доста време. Някога тук бе имало въжарска фабрика — парцелът бе застроен с четири тухлени сгради от началото на двайсети век, които съвсем наскоро бяха преустроени за сегашното си предназначение. Едната постройка сега се заемаше от автосервиз, другата — от тапицерска работилница, отсреща имаше магазин за водопроводни части, а до него — пекарна, където се правеха бисквити, уж по стара йоркска рецепта. Той си каза, че всеки, който успява да пробутва малки пакетчета твърди бисквити на безобразни цени, напълно си заслужава да му заличат фабриката от лицето на земята, но тъкмо в нея нямаше достатъчно леснозапалими материали за целите му.

Тази нощ тапицерската работилница щеше да пламне като бенгалски огън.

По-късно той щеше да се наслади на вълнението, предизвикано от алените и жълти пламъци, пробили вълмата сиво-кафяв дим, които щяха да се вият над пламтящите платове, дървения под и опорните греди на старата постройка. Но първо трябваше да влезе вътре.

Беше подготвил необходимото по-рано през деня. Беше хвърлил една найлонова пазарска торба в кофата за боклук до страничната врата на работилницата. Сега я извади и измъкна оттам тапа за умивалник и туба много силно лепило. Заобиколи сградата, докато стигна прозореца на тоалетната, и залепи гумената тапа върху стъклото. Изчака няколко минути, за да бъде сигурен, че лепилото се е втвърдило, след това хвана здраво тапата и дръпна с всички сили. Стъклото се счупи с лек пукот, а парчетата нападаха от външната страна на прозореца, точно както би станало, ако се беше спукало от горещината по време на пожара. Той почука внимателно с тапата по стената, за да счупи малкия стъклен кръг, така че по гумата остана залепен само един тънък стъклен пръстен. Това не го тревожеше; не съществуваха никакви причини, поради които някой полицейски експерт би се заел да възстанови стъклото, за да открие липсващо стъклено кръгче в средата на прозореца. След като свърши тази работа, успя да влезе в сградата за няколко минути. Знаеше, че няма аларма.

Извади фенерчето, запали го и го изключи почти незабавно — трябваше само да се ориентира, после тръгна по коридора, който минаваше зад основното работно помещение. Помнеше, че в края му се намират няколко кашона с отпадъчни материали, които местните производители на сувенири купуваха на символични цени. Нямаше основание експертите да не предположат, че тъкмо тук работниците са се отбивали да запалят по някоя цигара.

Поставянето на запалителното устройство му отне само няколко мига. Отвори запалката и потри връвта в памука, напоен предварително със запалително вещество, после напъха края на връвта в средата на снопче цигари, завързани леко с ластик и нагласи цялата конструкция така, че фитилът се намираше непосредствено до най-близкия кашон. Накрая постави до него намаслената носна кърпа и смачкания вестник. После запали цигарите. Те щяха да изгорят наполовина, преди да се подпали фитилът. А докато пламъкът стигнеше по фитила до кашоните, също щеше да мине малко време. Но подпалеха ли се и те, нищо нямаше да може да спре огъня. Голяма илюминация щеше да стане.

Беше си пазил този пожар досега, защото знаеше, че ще е много красив. Щеше да го удовлетвори в много отношения.

 

 

Бетси погледна часовника си. Още десет минути, и тя щеше да прекрати увеселението на Сузи Джоузеф с напомняне за някаква измислена среща на Мики. Ако Джако държеше да продължи да се прави на очарователен, това си беше негов проблем. Но тя предполагаше, че и той ще се възползва от възможността да се измъкне. Сигурно снощи бе приключил със снимките на новото предаване, значи трябваше да отиде на поредното благотворително посещение в някоя от болниците, където работеше като доброволен сътрудник. Сигурно щеше да изчезне още този следобед и да остави тях двете с Мики да изкарат един спокоен уикенд в утихналата къща.

— В наши дни, нагази ли те смъртоносна болест, няма начин да се отървеш — ако не е Джако, ще е принцесата на Уелс — измърмори тя гласно. — Все пак извадих късмет — продължи тя, докато шеташе между бюрото и шкафовете, разчиствайки всичко за предстоящия спокоен уикенд. — Поне не ми се наложи да изслушам официалната версия за милионен път. — И тя започна да имитира драматичния, приглушен говор на Джако. — „Лежах и мислех за рухналите си мечти, бях убеден, че нямам за какво да живея. Тогава, в най-дълбоката ми депресия, пред мен се яви видение — Бетси възпроизведе обичайния жест на Джако в този случай — широк замах със здравата ръка. — Всъщност, пред мен се яви въплъщение на очарованието. До болничното ми легло се бе изправило единственото същество, което след злополуката бе в състояние да ме убеди, че животът си струва да се живее.“

Разказът нямаше почти нищо общо с действителната история, в която Бетси също бе участвала. Тя помнеше първата среща на Мики и Джако, но не защото тя приличаше на сблъсъка на две небесни тела, намерили най-сетне своето съответствие. Спомените на Бетси бяха съвсем различни и далеч не толкова романтични.

Това беше първият път, когато Мики водеше предаването извън студийното четене на новини. Щеше да представи на милионната развълнувана публика първото интервю с Джако Ванс, героят на най-тиражираната в медиите история. Бетси бе гледала предаването сама в къщи, изтръпнала от вълнение при вида на любимата, която сега бе във фокуса на вниманието на десет милиона зрители. Тя цялата тръпнеше от удоволствие.

Възторгът не продължи дълго. Двете тъкмо празнуваха заедно пред примигващия екран, на който се въртеше заснетото на видео предаване, когато телефонно позвъняване прекъсна насладата. Бетси вдигна възторжено слушалката. Журналистът, който я поздрави като „гадже на Мики“, унищожи безвъзвратно възторга й. Въпреки леденото отрицание в тона на Бетси и презрително-присмехулната реакция на Мики, двете жени бяха наясно, че връзката им всеки момент може да стане обект на най-долни разобличения в таблоидите.

Упоритата кампания, която Мики поведе срещу инсинуациите на жълтата журналистика, беше внимателно планирана и съвършено изпълнена — като всеки ход, свързан с кариерата й. Всяка вечер се спускаха завесите и се гасяха лампите в две различни спални. Лампите се гасяха на най-различни интервали, определяни от таймера в свободната спалня, който Бетси нагласяше всеки ден на различен час. Всяка сутрин пердетата се дърпаха в различни часове за двете спални, и се внимаваше да бъдат дръпнати от същите ръце, които ги бяха спуснали. Двете жени се прегръщаха само зад спуснати завеси, и то извън полезрението на човек, който би надникнал през прозорците, или в коридора, до който не можеше да проникне външен поглед. Ако двете излизаха по едно и също време от къщи, се разделяха с приветливо помахване на ръка, без всякакъв физически контакт.

Това, че не дават материал за клюки на копоите, би задоволило повечето хора, но Мики държеше не на защита, а на нападение. Ако таблоидите имаха нужда от сензация, тя щеше да им я осигури. Просто трябваше да измисли нещо по-вълнуващо, по-еротично и по-вероятно от историята, до която журналистите мислеха, че са се добрали. Тя държеше прекалено много на Бетси, за да рискува спокойствието й или бъдещето на тяхната връзка.

На другата сутрин след онова зловещо телефонно обаждане, Мики имаше един свободен час в програмата си. Отиде с колата си до болницата, в която лежеше Джако, задейства целия си чар и успя да измоли от сестрите да я пуснат при него. Джако като че ли наистина се зарадва да я види, и то не само защото тя му носеше миниатюрно радио със слушалки. Въпреки че все още вземаше силни болкоуспокоителни, беше с ясно съзнание и готов да възприеме всичко, което би го спасило от скуката в болничното отделение. Тя прекара при него половин час, като бърбореше за какво ли не, само не и за злополуката и ампутацията, после си тръгна, но преди това го целуна приятелски по челото. Това не й струва особено усилие; за свое учудване тя установи, че Джако започва да й става симпатичен. Той съвсем не беше арогантен мъжкар, както си го бе представяла, съдейки по досегашния си опит със спортните величия. Още по-чудно й се стори, че той дори не се отдаваше на самосъжаление. Първите посещения на Мики може и да се дължаха на циничен, егоизъм, но за много кратко време тя бе наистина очарована — първоначално от уважение към стоицизма му, а после и от неочакваното удоволствие, което й доставяше неговата компания. Той може и да се интересуваше повече от себе си, отколкото от нея, но поне поведението му беше забавно и остроумно.

Пет дена по-късно, при четвъртото й посещение, Джако зададе въпроса, който тя вече очакваше.

— Защо идваш тук постоянно?

Мики сви рамене.

— Да кажем, че ми харесваш.

Джако само повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Това не е достатъчно обяснение“.

Тя въздъхна и си наложи съзнателно да не избягва замисления му поглед.

— Винаги съм била преследвана от проклятието на богатото въображение. Разбирам какво означава постоянният стремеж към преуспяване. Съдрах си задника от работа, за да постигна сегашното си положение. Пожертвах много неща, понякога ми се налагаше да се държа с хората по начин, от който при други обстоятелства бих се срамувала. Но в живота ми няма нищо по-важно от постигането на професионалната ми цел. Мога да си представя как бих се почувствала, ако поредица от обстоятелства извън контрола ми ме лишат от тази цел. Предполагам, че ти съчувствам, защото те разбирам.

— Тоест? — запита той с напълно безизразно лице.

— Да кажем, съчувствието ми няма примеси на съжаление.

Той кимна доволно.

— Сестрата си беше въобразила, че си падаш по мен, но аз си знаех, че греши.

Мики сви рамене. Всичко вървеше много по-добре, отколкото бе очаквала.

— Не й разбивай илюзиите. Хората се отнасят с недоверие към мотиви, които не са в състояние да разберат.

— Ако знаеш колко си права — отвърна той и в гласа му се прокрадна горчивина, каквато не бе долавяла досега, въпреки че той имаше всички основания да е огорчен. — Но и разбирането невинаги помага да приемеш нещо.

Зад думите му се криеше нещо много по-значително, но Мики бе достатъчно разумна да не настоява. Щеше да има достатъчно време да засегне отново същата тема. Този ден, когато си тръгваше, се постара сестрата да я види как го целува на сбогуване. Ако измислицата трябваше да изглежда достоверна, то първо трябваше да се понесат слухове, а не да се правят официални съобщения. А от журналистическия си опит Мики знаеше, че в една болница слуховете се разпространяват по-бързо от холера. Стигаше само един човек, който да изнесе клюката до по-широката общественост.

Когато тя се появи седмица по-късно, Джако се държеше отчуждено. Мики схвана, че той едва овладява някакво много силно чувство, но не можеше да разбере какво точно. Накрая, уморена да поддържа не разговор, а монолог, тя попита:

— Ще ми кажеш ли какво ти е, или ще оставиш кръвното ти да скочи така, че да получиш удар?

За първи път през този следобед Джако я погледна право в очите. За миг й се стори, че той има пристъп на треска, но после осъзна, че е обзет от толкова силна ярост, та беше невероятно как още се сдържа. Стана й ясно, че от гняв едва успява да намира думи. Най-сетне той се овладя с невероятно усилие на волята и процеди:

— Така наречената ми шибана годеница.

— Джили? — Мики се надяваше, че е запомнила името. Бяха се срещнали за миг един следобед. Мики тъкмо си тръгваше. Остана й впечатлението за стройна тъмнокоса красавица, която едва успяваше да изглежда просто сексапилна, а не като откровена уличница.

— Мръсница — изсъска Джако. Жилите на врата му изпъкнаха като въжета под загорялата кожа.

— Какво се е случило, Джако?

Той притвори очи и задиша дълбоко. Гръдният му кош се разшири и подчерта асиметрията на някога съвършеното му тяло.

— Заряза ме — успя той да изръмжи най-сетне с надебелял от гняв глас.

— Не! — ахна Мики. — О, Джако! — тя се пресегна и докосна с пръсти здраво свития му юмрук. Пръстите му бяха толкова силно стиснати, че тя можеше да долови пулса в плътта му. Мики си каза, че това е феноменален пристъп на ярост, и все пак той явно съумяваше да се овладее.

— Разправя, че не можела да се примири — циничният му смях застърга слуха й. — Тя не можела да се примири! А как, да му се не види, мисли че се примирявам аз, а?

— Съжалявам — каза Мики безпомощно.

— Прочетох го на лицето й още първия път, когато дойде да ме види след злополуката. Не, знаех го дори още преди това. Разбрах го, защото първия ден изобщо не се появи. Трябваха й два дни да си домъкне задника до болницата. — Тонът му бе все така груб, говореше гърлено, а думите му падаха тежко като каменни блокове. — Когато дойде, явно не можеше да приеме външния ми вид. Отблъсквах я, виждаше се по лицето й. Виждаше само това, което вече не бях.

Той дръпна юмрука си и удари по нощното шкафче.

— Значи, е глупачка.

Джако отвори очи и я изгледа гневно.

— Не започвай и ти. Само това ми липсва, още една глупачка, която да се държи покровителствено с мен. Оная шибана сестра и без това ще ме задуши с изкуствената си жизнерадост. Не почвай!

Мики не трепна. Беше преживяла достатъчно много скандали с главни редактори, за да се стресне.

— Би трябвало да се научиш да разпознаваш уважението, когато го срещнеш — озъби се тя на свой ред. — Съжалявам, че Джили няма сили да остане с теб през това, което ти предстои, но имаш късмет, че го установяваш сега, а не по-късно.

Джако като че ли се изненада. В продължение на години единственият човек, който не разговаряше плахо и притеснено с него, беше треньорът му.

— Какво? — изграчи той, а яростта му отстъпи място на удивление.

Мики продължи, без да обръща внимание на реакцията му.

— Сега трябва да решиш как ще я караш оттук нататък.

— Какво?

— Раздялата ви няма да остане в тайна, нали? От думите ти разбирам, че сестрата вече е наясно. Значи до следобедния чай всички главни редактори ще се обаждат да им освободят първа страница. Ако решиш, можеш да се примириш с това да бъдеш обект на съжаление — героят, зарязан от приятелката си, защото вече не е истински мъж. Ще спечелиш симпатиите на публиката и голяма част от населението ще заплюва Джили, когато я види на улицата. В противен случай обаче ще получиш отмъщението си и ще излезеш от цялата работа като победител.

Джако я гледаше със зяпнала уста. За миг не можа да каже нищо, но след малко пророни с тих глас, който членовете на олимпийския отбор обикновено приемаха за сигнал да залягат:

— Продължавай.

— От теб зависи. Зависи от това дали искаш хората да те приемат като жертва или като победител.

Спокойният поглед на Мики му се стори по-предизвикателен от всичко, което бе срещал досега по време на състезание.

— Ти как мислиш? — изръмжа той.

 

 

— Казвам ти, човече, тук сме като в гората — Леон размаха една пилешка кълка с жест, който обхващаше не само ресторанта, но и по-голямата част от областта Уест Райзинг в Йоркшир.

— Очевидно никога не си се озовавал в Грийнок в събота вечер — отвърна сухо Саймън. — Вярвай ми, Леон, в сравнение с онази картина Лийдс изглежда направо космополитен.

— Нищо не може да придаде на това място космополитен вид — възрази Леон.

— Не е толкова лошо — намеси се Кей. — Удобно е за пазаруване.

Шаз веднага си каза, че дори извън занятия Кей автоматично приема ролята на посредник, приглаждайки косата си също както заглаждаше острите камъни в разговорите.

Саймън простена театрално.

— Моля те, Кей, не се чувствай задължена да навлезеш неусетно в тъпи женски разговори. Хайде, зарадвай ме и ми кажи колко би отивал пиърсинг на Леон.

Кей му се оплези.

— Ако не оставиш Кей на мира, женската част на екипа може да подложи някоя част от анатомията ти на пиърсинг с бирена бутилка — каза мило Шаз, размахвайки бирата си.

Саймън вдигна ръце.

— Добре, ще се държа прилично, стига да обещаете, че няма да ме биете.

Възцари се кратко мълчание, докато четиримата полицаи се заеха с ордьоврите. Срещата на къри в събота вечер започваше да се превръща в традиция за този квартет, докато останалите двама предпочитаха да се връщат у дома, вместо да изследват нови пространства. Когато Саймън предложи за първи път такова събиране, Шаз не беше много убедена, че държи да бъде толкова близка с колегите си. Но Саймън беше много убедителен, а освен това Бишоп все се навърташе около тях и се ослушваше и не й се искаше да получи черна точка за неконтактност. Така че прие и за свое учудване прекара една много приятна вечер, макар че се извини и си тръгна, преди да потеглят към нощния клуб. Сега вече работеше тук от три седмици и очакваше с нетърпение съвместно прекарваните вечери, и то не само заради храната в ресторантите.

Леон омете както обикновено първи чинията си.

— Искам да кажа, тук всичко е примитивно.

— Не съвсем — възрази Шаз. — В много от заведенията сервират отлично къри, недвижимите имоти са на прилични цени, така че мога да си позволя нещо по-голямо от заешка дупка, и ако искаш да отидеш от единия край на града до другия, можеш да вървиш пеш, вместо да киснеш един час в метрото.

— И не забравяйте колко лесно се излиза сред природата — намеси се Кей.

Леон се облегна, изпъшка и подбели очи, докато заприлича на гротескна карикатура.

— Хийтклиф! — изписка той с фалцет.

— Тя е права — заяви Саймън. — Господи, Леон, служиш си само с клишета. Зарежи малко градските улици и поеми чист въздух в дробовете си. Искаш ли да се поразходим утре сутрин? Наистина ми се ще да разбера дали околностите са толкова красиви, както се говори.

Шаз се разсмя.

— Моля? Искаш да се разхождаш насам-натам без шапка и да умреш от студ?

Останалите се присъединиха към смеха й.

— Виж какво, мой човек, примитивно е и толкоз. Няма какво да се прави, освен да ходиш пеш. И да му се не види, Саймън, не аз ставам жертва на клишета. Знаеш ли, че откак сме тук, три пъти ме спират нощем? Дори лондонската полиция е достатъчно ориентирана в расовия проблем, за да знае, че не всеки чернокож, който кара прилична кола, търгува с наркотици — каза горчиво Леон.

— Не те спират, защото си чернокож — възрази Шаз и млъкна, докато си палеше цигарата.

— Така ли? — изпуфтя Леон.

— Не, спират те, защото си обществено опасен.

— Моля?

— Костюмът ти, скъпи. Ако ръбовете на панталоните ти бяха малко по-остри, щеше да се порязваш, когато се обличаш. Като носиш хладно оръжие, разбира се, че ще те спират. — Шаз протегна длан към Леон, той изкриви разкаяно лице и я удари със своята сред веселите подвиквания на останалите.

— Не са остри като акъла ти, Шаз — отбеляза Саймън. Тя се зачуди за миг дали обикновено бледите му страни са пламнали само от лютивината на кърито.

— Като става дума за остър ум — поде Кей, докато им сервираха основното ядене, — никой не може да баламоса Тони Хил, а?

— Много го бива, дума да няма — съгласи се Саймън и отметна тъмната си коса от запотеното чело. — Само ми се ще малко да се поотпусне. Човек има чувството, че стои пред стена, вижда я ясно, но не може да надникне отвъд нея.

— Мога да ти кажа защо е такъв — каза Шаз, станала внезапно сериозна. — Онзи случай в Брадфийлд. Обратния убиец.

— Онзи случай, при който и той беше загазил много, нали? — попита Леон.

— Именно.

— Всичко беше замазано набързо, нали? — намеси се Кей. Дребното й личице напомни на Шаз на малко пухкаво животинче, мило, но с остри зъбки. — Във вестниците имаше някакви намеци, но така и не публикуваха подробности.

— Вярвай ми — отвърна Шаз, вперила поглед в пилето пред себе си, съжалявайки, че не си бе поръчала нещо вегетарианско, — не ти трябва да научаваш подробности. Ако се интересуваш от цялата история, потърси в Интернет. Там не са се притеснявали от предразсъдъци като приличие например или от някакви настоявания на властите да не се разгласява нищо. Казвам ти, ако прочетеш всичко, на което е бил подложен Тони Хил и не изпиташ съмнение, че може и да не си подбрала най-подходящата работа, си много по-смела от мен.

Възцари се кратко мълчание. После Саймън се приведе напред и каза с поверителен тон:

— Ще ни разкажеш всичко, нали, Шаз?

 

 

Той пристигаше винаги петнайсет минути преди уговореното време, защото знаеше, че момичето ще подрани. Нямаше значение за коя точно става дума, тя щеше да дойде по-рано поради убеждението си, че той е магьосник от приказките, и че може да изпреде двайсет и четири каратова златна нишка от грубата слама, която представляваше животът й.

Дона Дойл — вече не следващата, а най-новата — не се различаваше по нищо от другите. Когато силуетът й се очерта в мътната светлина на паркинга, в ушите му отново нахлу отнякъде глуповатата детска песничка: „Джек и Джил с ведро вода по хълма се качили…“

Той тръсна глава, за да пропъди шума в ушите си, като гмуркач, който изплува над кораловия риф. Гледаше я как приближава, как пристъпва плахо сред скъпите коли, как се озърта с леко смръщено чело, сякаш не можеше да разбере защо още не е доловила къде е той. Очевидно се беше постарала да изглежда възможно най-добре: сигурно беше навила един-два пъти ученическата си пола на талията, за да се видят хубавите й крака, блузката й беше разкопчана с едно копче повече от допустимото според родители и учители, а сакото носеше метнато на рамо, за да не се вижда ученическата раница. Беше сложила и по-силен грим от снощи, толкова силен, че направо я състаряваше. Черната й коса блестеше, полюляващите се къси кичури отразяваха мътната светлина на лампите в паркинга.

Когато Дона стигна почти до него, той отвори вратата на мястото до шофьора. Вътрешното осветление се включи и внезапната светлина я накара да подскочи, но не й попречи да отбележи как удивително красивият му профил се очертава на фона на светлия квадрат. Той се приведе към смъкнатия прозорец и каза спокойно:

— Седни тук до мен, за да ти разкажа за какво става дума.

Дона се поколеба за секунда, но беше така привикнала към откритата честност на лицето, което той представяше на публиката, че всъщност не се и замисли. Плъзна се на седалката до него, а той се постара тя да забележи как подчертано отклони поглед от оголеното й от движението бедро. На този етап целомъдрието беше най-добрата политика. Тя се усмихна с невинно кокетство и каза:

— Когато се събудих днес, си казах, че сигурно съм сънувала.

В отговор той й се усмихна с разбиране.

— Аз се чувствам постоянно така — думите му заздравиха още повече основите, градени върху илюзията за взаимно разбиране. — Опасявах се, че ще размислиш. Има толкова неща, които можеш да избереш за свое призвание, и които биха били по-голям принос за обществото от работата в телевизията. Можеш да ми вярваш, така е.

— Но и вие вършите такива неща — каза тя прямо. — Цялата тази благотворителност. Нали точно защото са толкова прочути, телевизионните звезди могат да съберат толкова много пари за благотворителни цели. Хората плащат, за да могат да ги видят. Иначе не биха дали и пукнат грош. И аз искам да мога да правя така. Да бъда като тях.

Невъзможната мечта. Или по-скоро кошмар. Тя никога не би могла да бъде като него, макар че нямаше и най-смътна представа от истинската причина. Хора като него се срещаха толкова рядко, че можеха да послужат като аргумент в полза на съществуването на Бог. Той се усмихна благосклонно, като папата от своя балкон във Ватикана. Това поведение задействаше точно тези реакции, които му трябваха.

— Е, може да ти помогна за началото — каза той. И момичето му повярва.

Беше на негово разположение, сама, податлива, в колата му, в този подземен паркинг. Какво по-лесно да подкара колата и да я заведе там, където искаше?

Но само глупак би разсъждавал така. Това бе нещо, което бе осъзнал много отдавна. Като начало, паркингът не беше напълно пуст. Мъже и жени, делови хора, постоянно слизаха тук от хотела, мятаха куфарите си на задните седалки на скъпи лимузини и с усилие и много маневри ги измъкваха навън. Хората забелязваха много повече неща, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Освен това навън беше светло, а центърът беше осеян със светофари, и хората, които чакаха да светне зелено, нямаше какво друго да правят, освен да си чоплят носовете и да зяпат в съседната кола. Като начало щяха да запомнят колата — сребрист мерцедес, който се набиваше на очи и предизвикваше възхищение. Или, естествено, завист. После щяха да проследят и засукания надпис на калника, който гласеше: „Транспортът за «Визитите на Ванс» се осигурява от «Мориган Мерцедес», Чешър“. Като добавим и вероятната близост на звездата, зяпачите гарантирано щяха да се взират през потъмнените стъкла в опит да различат шофьора и спътника му. Такова нещо не се забравяше лесно, особено пък ако на мястото до шофьора видеха привлекателно младо момиче. Когато снимката й се появеше в местния вестник, несъмнено щяха да я разпознаят.

Освен това му предстоеше напрегнат ден. В програмата му нямаше достатъчно време, за да може да я закара на място, където да получи от нея това, което му се полагаше. Нямаше смисъл да привлича внимание към себе си, като провали някоя от уговорените срещи и пропусне някоя от публичните изяви, внимателно организирани така, че да осигурят на „Визитите на Ванс“ максимална реклама с цената на минимални усилия. Дона трябваше да почака. Очакването щеше да увеличи насладата — и за нея, и за него. Е, за него поне със сигурност. Що се отнася до нея, много скоро действителността щеше да превърне трепетните й очаквания в идиотска шега.

Така че той се зае да изостри апетита й, но я държеше на къс повод.

— Когато те видях вчера, не можех да повярвам на очите си. Ще бъдеш съвършена като партньорка на водещия. В шоуто, което планираме, имаме нужда от контраст. Тъмнокосата Дона и русия Джако. Дребничката Дона и Джако гигантът. — Той се захили, тя се изкиска. — Подготвяме нова телевизионна игра, с участието на отбори от родители и деца. Състезателите няма да знаят, че ще участват, преди ние да се появим и да ги заведем незабавно в студиото. Пълна изненада, като в „Това е твоят живот“. Това е и една от причината да търся партньорка, на която мога да се доверя стопроцентово. Най-важното е пълната дискретност.

— Мога да си държа езика зад зъбите — каза сериозно Дона. — Честно. На жива душа не съм казала за срещата ни тук. Приятелката ми беше снощи с мен и когато ме попита за какво сме говорили толкова дълго, й казах, че съм ви разпитвала за съвет какво да правя, ако искам да пробия в телевизията.

— А аз дал ли съм ти съвет? — попита той с усмивка.

Тя също се усмихна изкусително.

— Казах й, че сте ме посъветвали да уча още, преди да вземам решение за някаква кариера. Тя не ви познава достатъчно, за да е наясно, че никога не бихте надрънкали същите досадни дивотии като майка ми.

— Правилно — каза той с одобрение. — Мога да ти обещая, че никога няма да се отегчаваш с мен, това поне е сигурно. Имам обаче един проблем — през следващите два дни съм страшно зает. Но в петък сутринта мога да се освободя и да уредя кастинг за теб. Имаме едно студио на североизток оттук, там ще можем да поработим.

Устните й се разтвориха, очите й заблестяха в сумрака.

— Наистина ли? Ще ме вземете да работя в телевизията?

— Нищо не обещавам, но видът ти отговаря на изискванията, а имаш и чудесен глас — той се извъртя на седалката, за да я погледне в очите. — Имам нужда единствено от доказателство, че умееш да пазиш тайна.

— Нали ви казах — настоя притеснено Дона. — Не съм казала нищо на никого.

— А можеш ли да издържиш още? Да мълчиш до четвъртък вечерта? — Той бръкна в джоба си и извади влаков билет. — Това е билет за Файв Уолс Холт в Нортъмбърланд. В четвъртък ще вземеш влака, който тръгва в 3 и 25 за Нюкасъл, после в Нюкасъл ще се прехвърлиш на влака, който тръгва в 7 и 50 за Карлайл. Когато слезеш на гарата, ще видиш вляво от нея един паркинг. Ще те чакам там. Ще бъда с ленд роувър. Не мога да изляза от колата и да те посрещна на перона, защото може някой да ме разпознае, но ти обещавам, че ще бъда в колата на паркинга. Ще ти осигурим нощувка някъде, и на другия ден сутринта започваме с кастинга.

— Но майка ми ще изпадне в паника, ако не се прибера през нощта, без да съм им казала къде отивам — възрази тя колебливо.

— Ще й се обадиш по телефона веднага щом стигнем до студиото — каза той. Плътният му глас й подейства успокояващо. — Сама знаеш, че тя вероятно няма да те пусне на кастинг, ако разбере, нали? Убеден съм, че според нея работата в телевизията е несериозно нещо, така ли е?

Както винаги, беше преценил всичко съвършено. Дона знаеше, че амбициозната й майка никога няма да допусне тя да пропилее възможностите за следване, за да стане асистентка в някаква си телевизионна игра. Опасенията й се изпариха, тя го изгледа изпод вежди и каза тържествено:

— Няма да кажа нито дума.

— Добро момиче. Вярвам ти. Разбираш ли, достатъчно е да изпуснеш някъде само една думичка и целият проект може да пропадне. Това ще струва много пари, а и много хора могат да загубят работата си. Стига само да споделиш нещо уж много тайно на най-добрата си приятелка, тя после ще го каже на сестра си, сестра й ще каже на приятеля си, приятелят на своя най-добър приятел, а току-виж снахата на най-добрия приятел се оказала репортерка. Или работи в някоя конкурентна телевизионна компания. И шоуто ще пропадне. Ще пропадне и големият ти шанс. Трябва да ти кажа и още нещо. В началото на кариерата си имаш само една минимална възможност. Издъниш ли се тогава, никой никога няма да те наеме отново. Трябва да имаш голям актив от успехи, за да се надяваш, че телевизионните шефове ще ти простят и най-малката слабост.

Той се приведе напред и постави ръка над лакътя й, докато продължаваше да говори, за да я накара да почувства и сексуално вълнение от близостта му в това тясно, затворено пространство.

— Разбирам — каза Дона с пълната сериозност на четиринайсетгодишно дете, убедено, че вече е пораснало и че възрастните не го допускат до тайните си по недоразумение. Обещанието, че той ще й помогне да се озове в света на възрастните, й бе достатъчно да приеме без замисляне всички невероятни измишльотини.

— Мога ли да разчитам на теб?

Тя кимна.

— Няма да ви разочаровам. Нито в това, нито в каквото и да било друго отношение.

Сексуалният намек беше недвусмислен. Беше убеден, че е и девствена. Подсказваше му го отчаяната й готовност — тя му се предлагаше като весталка на жертвеник.

Наведе се напред и целуна меката й уста, която незабавно се отвори под целомъдрено стиснатите му устни. Той се отдръпна веднага и й се усмихна, за да смекчи явното й разочарование. Винаги правеше така, за да има за какво още да мечтаят. Най-старият номер в шоубизнеса. Но пък действаше безотказно.

* * *

Карол обра последните останки от индийския пилешки специалитет с последното късче хляб и задъвка с наслада.

— За такова нещо човек убивам — отбеляза тя възторжено.

— Има още — Маги Брандън побутна тежкия глинен съд към нея.

— Няма къде да го побера — изпъшка Карол. — Не остана място.

— Ще ти дам да си занесеш малко у дома — каза Маги. — Ясно ми е какво нечовешко работно време имаш. Последното нещо, за което ще ти остава време, е готвенето. Когато Джон получи повишение и стана заместник-началник на полицията в Брадфийлд, съвсем сериозно мислех да се обърна към началника му за разрешение семейството да се нанесе в свободните килии на участъка, за да могат децата да го виждат от време на време.

Джон Брандън, главен полицейски инспектор на Западен Йоркшир, поклати глава и каза добросърдечно:

— Голяма лъжкиня е жена ми. Приказва такива неща, за да те кара да се чувстваш виновна и да се преработваш, така че за мен да не остава нищо за вършене.

Маги изсумтя.

— Как пък не! Ти как мислиш, от какво е добил такъв вид, а?

Карол хвърли бърз поглед към Джон Брандън. Въпросът беше съвсем уместен. Ако изражението на нечие лице би могло да се определи като „надгробно“, то такова определение подхождаше идеално на Брандън. Лицето му, и без това издължено и слабо, сякаш се състоеше само от отвесни линии — надлъжни бръчки по хлътналите бузи, надлъжни бръчици между веждите, орлов нос, стоманеносива, съвършено права коса. Висок, слаб, и вече леко приведен, достатъчно беше да вземе коса в ръката си и можеше да се яви на прослушване за ролята на Смъртта. Карол се замисли. Дори тази вечер да си говореха на ти, в понеделник сутринта пак трябваше да мине на „Господин Брандън“ и „сър“.

— А пък аз си мислех, че е от семейния живот — отбеляза тя невинно.

Маги се разсмя на глас.

— Остроумна и дипломатична, а? — отбеляза тя и потупа мъжа си по рамото. — Правилно постъпи, Джон, като убеди Карол да зареже глезотиите на Брадфийлд, за да дойде в тази пустош.

— Като стана дума за това, успяхте ли да се настаните? — попита Карол.

— Какво да ти кажа — това е ведомствена къща на полицията. — Маги махна с ръка към блестящо белите стени — потискащи в сравнение с красивата груба мазилка на стените в дома на семейство Брандън в Брадфийлд. — Но ще свърши работа. Дадохме под наем къщата в Брадфийлд. На Джон му остават само пет години до пенсия и ни се иска после да се върнем там. Там са ни корените, там са и приятелите ни. А и децата дотогава ще са свършили училище, така че няма защо да се притесняваме, че пак ще сменят класа.

— Маги иска да каже, че се чувства като викторианска мисионерка сред хотентоти — отбеляза Брандън.

— Е, трябва да признаеш, че има известна разлика между Брадфийлд и Източен Йоркшир. Много е живописно, но най-близкият приличен театър е поне на час и половина път с кола. В целия район има само една книжарница, в която се продава нещо друго, освен бестселъри. А за опера и дума да не става — заяви Маги, стана и започна да събира чиниите.

— Не се ли чувстваш по-спокойна, че децата ще растат далеч от големия град и наркодилърите? — попита Карол.

Маги поклати глава.

— Хората тук наистина са островитяни. В Брадфийлд имаше деца от най-различен произход — азиатци, китайци, африканци, имаше дори едно виетнамче. Тук имаш само една среда и няма какво друго да правиш, освен да се шляеш по улиците. Честно казано, предпочитам да се осланям на разума им, за да не се забъркат в някоя каша в големия град, но да не са лишени от възможностите, които той им предлага. Прелестите на живота в провинцията са силно преувеличени. — Тя им обърна гръб и хлътна в кухнята.

— Съжалявам — каза Карол. — Не знаех, че въпросът е толкова болезнен.

Брандън сви рамене.

— Нали я знаеш Маги. Не може да не мърмори. Още някой и друг месец, и ще върти на пръста си цялото село, доволна и щастлива. А на децата много им харесва. Ами ти? Как е къщичката?

— Влюбена съм в нея. Хората, от които я купих, са я реставрирали до съвършенство.

— Да се чуди човек защо тогава са тръгнали да я продават.

— Развод — отбеляза лаконично Карол.

— Аха.

— Останах с впечатлението, че съжаляват за къщата много повече, отколкото за брака си. Трябва да дойдете с Маги на вечеря.

— Ако ти остане някога време да напазаруваш — обади се мрачно Маги, която тъкмо влизаше с голяма кана кафе в ръка.

— Е, в най-лошия случай ще изпратя Нелсън да донесе някой заек.

— Той вероятно е доволен от възможностите за убийства, които му осигурява животът на село — отбеляза сухо Маги.

— Мисли, че е умрял и се е озовал в котешкия рай. Ти можеш да тъгуваш за града, но той стана селско момче за нула време.

Маги наля кафе на Джон и Карол и каза:

— Смятам да ви оставя насаме, ако нямате нищо против. Знам, че умирате да говорите за работа, а пък и Карен е на кино в Сийфорд и обещах да я взема след прожекцията. Тук има достатъчно кафе, за да не заспите до зори, а ако огладнеете, има домашен чийзкейк в хладилника. Само че Анди ще се прибере към десет, така че ако ви се яде, по-добре си сипете преди това. Това дете или има глисти, или краката му са кухи. — Тя се наведе към Брандън и го целуна леко по бузата. — Приятно прекарване.

Без да може да потисне подозрението, че сцената е професионално нагласена в нейна чест, Карол отпи от кафето и зачака. Когато Брандън най-сетне зададе въпроса си, той не я учуди особено.

— И така, започна ли да свикваш с новата работа? — опита се да говори небрежно, но очите му я наблюдаваха внимателно.

— Както можеше да се очаква, още не ми се доверяват. Не стига, че съм жена, което ме поставя някъде между порчето и хрътката в еволюционната таблица на Източен Йоркшир, ами ме имат и за шпионин на големия шеф. Докарана специално от големия град, за да раздава правосъдие — завърши тя иронично.

— Опасявах се, че ще ти се случи нещо подобно — каза Брандън. — Но и ти трябва да си го предполагала, когато прие това назначение.

Карол сви рамене.

— Не мога да твърдя, че съм изненадана. Дори проблемите са по-малко, отколкото очаквах. Може би още правят поведение, но ми се струва, че екипът на полицейското управление в Сийфорд далеч не е лош. Само защото са останали в трета глуха още отпреди реорганизацията и никой не им обръща внимание, малко са се поотпуснали и измързеливили. Подозирам, че един–двама харчат малко повече от това, което печелят, но не може да се говори за закореняла, системна корупция.

Брандън кимна доволно. Трябваше му време, за да се научи да се доверява на преценката на Карол Джордан, но инстинктът му бе подсказал, че тъкмо тя е старшият офицер, когото трябва да привлече от Брадфийлд. Ако тя започнеше да дава тон в Сийфорд, идеите щяха да се пренесат и в другите отдели и всички те щяха да се адаптират, макар и не веднага. Трябваше му време и малко настоятелност, но той не се притесняваше от това.

— Има ли някой случай, който да те безпокои?

Карол допи кафето си и си сипа нова чаша, после предложи на Брандън, но той отказа. Тя се понамръщи, прехвърляйки получената информация и каза:

— Има нещо. Нали разговорът ни е неофициален?

Брандън кимна.

— Ами докато преглеждах нощните сводки, забелязах голямо натрупване на необяснени пожари и други случаи, когато има само съмнение в подпалвачество. Всички са ставали нощем, в необитаеми помещения — училища, фабрики, кафенета, складове. Сам по себе си нито един от пожарите не е катастрофален, но взети заедно, са свързани с големи щети. Натоварих един екип да разпита жертвите, за да разберем дали има някаква връзка — от финансово или застрахователно естество. Резултатът беше пълна нула. Но аз отидох да говоря лично с началника на пожарната, и той ми предостави поредица инциденти, документирани в техните регистри през последните четири месеца. Нито един от тези пожари не може да се определи абсолютно и стопроцентово като умишлено предизвикан, но ако ползваме косвени доказателства, само през този месец в участъка трябва да е имало шест до дванайсет палежа.

— Подпалвач — маниак? — попита тихо Брандън.

— Не виждам друго обяснение — каза Карол.

— И какво точно искаш да направиш по въпроса?

— Искам да го хвана — усмихна се тя.

— Разбира се — отвърна той, също с усмивка, и продължи меко. — Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Искам да продължа да работя с екипа, който вече изградих, по този случай, и да направя профил на престъпника.

Брандън сви вежди.

— Да повикаме ли специалист?

— Не — каза рязко Карол. — Нямаме достатъчно доказателства, за да оправдаем разходите. Мисля, че ще мога да се справя и сама.

Брандън я изгледа безизразно.

— Не си професионален психолог.

— Не, но научих много неща от работата с Тони Хил. А оттогава насам съм изчела всичко възможно за профилирането на престъпници.

— Трябваше да се кандидатираш за националния отдел по профилиране — каза Брандън, без да откъсва очи от лицето й.

Карол почувства, че лицето й пламва. Надяваше се, че изчервяването й може да се отдаде на виното и кафето.

— Мисля, че изобщо не търсеха офицери с моя чин — отвърна тя. — Като изключим Бишоп, в отдела няма никой с чин, по-висок от сержант. Освен това предпочитам работа в локален участък, защото ми е по-приятно да опознавам отблизо хората и условията.

— Националният отдел ще започне работа след няколко седмици — продължи невъзмутимо Брандън. — Може да се зарадват, ако им дадем възможност да докажат способностите си с този случай.

— Може и така да е — отвърна Карол. — Но случаят е мой и нямам намерение да се откажа от него.

— Чудесно — съгласи се Брандън, отбелязвайки с учудване, че Карол вече защитава ожесточено работата на местната полиция. — Но ме дръж в течение, обещаваш ли?

— Разбира се — каза Карол. Опита се да се убеди, че обзелото я облекчение се дължи на запазената възможност тя и подчинените й да се покрият със слава, след като разкрият престъпника. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така.

 

 

За повечето хора, особено за тези, които обичат да почетат преди сън, заспиването в стаята за гости на Шаз би се оказало неосъществимо. Докато библиотеката в дневната съдържаше безобидна смесица от нелоши, не особено претенциозни произведения на съвременни автори, лавиците в стаята за гости, която Шаз ползваше за кабинет, бяха претъпкани с книги, посветени откровено на ужаса, повечето от тях замаскирани като наръчници. Имаше няколко романа от патолози на психопатиите и анатоми на агонията като Барбара Вайн и Томас Харис, но повечето текстове в колекцията на Шаз бяха по-ужасяващи и брутални, отколкото художествената литература би се осмелила да бъде. Ако някъде се организираше подготвителен курс за серийни убийци, библиотеката на Шаз би могла да бъде препоръчана на участниците като задължителна литература.

По най-ниските лавици бяха наредени книжлетата, от които малко се срамуваше — криминалета по действителни случаи, биографии на серийни убийци, сензационни описания на злодеяния, отнели на стотици хора или живота, или вярата в него. Малко по-нагоре се редяха вече по-представителните им версии, внушителни описания, съдържащи анализи и прозрения — социологически, психологически, и понякога просто нелогични.

Още по-горе, на нивото на очите на човек, седящ зад бюрото, бяха подредени описания на кариерите на ветераните в борбата срещу серийни престъпници. Тъй като от зората на профилирането бяха изминали над двайсет години, някои от пионерите в тази област вече се бяха оттеглили, и всеки от тях бе решил да допълни пенсията си с приходите от мемоари, описващи големите му успехи и замазващи провалите. Засега всички големи имена в тази област бяха на мъже.

Над автобиографиите бяха сериозните книги; томове със заглавия от рода на „Психопатология на убийства със сексуални подбуди“, „Анализ на местопрестъплението“ и „Маниаци — изнасилвачи: клинично изследване“. Най-горната лавица доказваше амбицията й да бъде сред преследвачите, а не сред преследваните — на нея имаше подбор от юридически наръчници, включително един том с анализи на закона за полицията. Беше действително представителна библиотека и Шаз не я беше събрала за няколкото месеца, откакто спечели конкурса за националния отдел по профилиране. Беше събирала тези книги с години, за да може с тяхна помощ да се подготви за деня, в чието настъпване бе убедена — деня, когато тя щеше да залови прочут сериен убиец. Ако престъпниците се ловяха само с теоретични познания, Шаз щеше да има зад гърба си актив с най-много арести в страната.

Пак беше отказала да отиде с другите трима в някой нощен клуб, въпреки настояванията им. Направи го не само защото никога не си бе падала по нощния живот. Тъкмо тази вечер кабинетът й имаше много по-голяма притегателна сила от всичко, което някой барман или диджей биха могли да й предложат. В действителност цяла вечер бе изгаряла от нетърпение да седне отново пред компютъра и да привърши сравнителния анализ, който бе започнала да прави следобед на цялата си база данни. Откакто Тони им раздаде документацията по случаите, бяха изминали три дни. През тези дни Шаз прекарваше всяка свободна секунда в проучване на схематичните описания на трийсетте случая. Най-сетне имаше възможност да приложи на практика всички теоретични познания и умения, които бе добила от книгите. Беше прочела цялата документация от начало до край — не един, а три пъти. Едва когато се убеди, че е в състояние да разграничи ясно случаите, седна пред компютъра.

Програмата за База данни, която Шаз ползваше, не беше последна дума на модата още когато я бе взела от свой състудент, а сега си беше направо музеен експонат. Но макар да нямаше кой знае какви екстри, й вършеше работа. Представяше ясно материала, позволяваше й да създава свои категории и критерии, по които да се сортира вкараната информация, процедурите съвпадаха с това, което й говореха инстинктът и логиката и следователно не й беше трудно да я ползва. Бе започнала да вкарва информация рано тази сутрин и така се бе вживяла в работата си, че не можа да се откъсне от екрана, за да си приготви нещо за обяд. Предпочете да хапне един банан и половин пакетче бисквити. Накрая се наложи да повдигне лаптопа и да изтърси трохите от него.

Сега, седнала отново пред екрана, свалила най-хубавите си одежди и почистила грима, Шаз беше щастлива. Пръстите й играеха по клавишите, курсорът се стрелкаше по екрана и повикваше менюта, които я интересуваха далеч повече от тези, които се предлагаха в ресторантите. Сортира така наречените бегълци по възраст и разпечата резултата. Повтори същата процедура по показателите: географска област, физически данни, предишни конфликти с полицията, различни аспекти на отношенията в семейството, употреба на алкохол и наркотици, известни сексуални контакти и интереси. Разбира се, следователите не бяха обърнали кой знае какво внимание на хобитата на децата.

Шаз разгледа замислено получените резултати и започна да ги чете един след друг. Беше ги разпростряла по цялото бюро, за да може по-лесно да ги сравнява. Докато прехвърляше разпечатките, вълнението започна полека да клокочи като топла вълна в стомаха й. Прегледа всичко още веднъж, свери данните с приложените към досиетата снимки, за да бъде сигурна, че не си измисля нещо, което всъщност не съществува. После възкликна тихо:

— Разкош! — и въздъхна блажено.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Погледна отново и всичко си беше на мястото. Група от седем момичета. Първо — положителните съвпадения. Всички имаха късо подстригана тъмна коса и сини очи. Всички бяха на четиринайсет или петнайсет години, високи между метър и петдесет и пет и метър и шестдесет сантиметра. Бяха живели у дома, с един или двама родители. Във всички случаи приятелите и семейството бяха заявили пред полицията, че са потресени от изчезването на момичето, защото не е имало никакви поводи то да избяга от къщи. В седемте случая момичетата не бяха взели почти нищо със себе си, освен по една смяна дрехи — това бе и една от причините, поради които следователите не ги бяха приели сериозно като вероятни жертви на отвличане или убийство. Това мнение се подкрепяше и от часа, когато бяха изчезнали момичетата. Във всички случаи детето тръгвало на училище и никой повече не го бил виждал. Също така във всички случаи се оказваше, че са излъгали, като казвали у дома къде ще прекарат вечерта. И още нещо — макар че то не можеше да се вкара в обработваема категория за компютъра — всички момичета бяха един тип. На снимките погледите им излъчваха предизвикателна чувственост, те флиртуваха с обектива по начин, който доказваше, че са загърбили детската невинност. Момиченцата бяха сексапилни, независимо дали го съзнаваха или не.

Следваха отрицателните съвпадения. Нито едно от седемте момичета не е било обект на социално-педагогически грижи. Нито едно не е имало проблеми с полицията. Приятелите твърдяха, че някои са пийвали по малко на празник, може дори някоя да си е дръпвала трева, но нямаше никакви свидетелства за злоупотреба с алкохол или наркотици. В нито един от седемте случая нямаше и най-далечен намек, че децата са проституирали или са били обект на сексуално насилие.

Разбира се, така оформилата се група не беше съвършена. Три от момичетата си имали приятел, останалите четири — не. Географските области нямаха никаква връзка помежду си — най-северната точка беше Съндърланд, най-южната — Ексмаут. Между тях имаше изчезвания в Суиндън, Грантъм, Тамуърт, Уигън и Халифакс. Седемте случая обхващаха период от шест години. Интервалите между тях също не бяха еднакви, не личеше и те да намаляват с течение на времето — нещо, което Шаз би очаквала, ако наистина ставаше дума за престъпления на сериен убиец.

От друга страна, можеше да има други момичета, за които тя не знаеше нищо.

 

 

Когато Шаз се събуди в неделя сутринта, беше толкова рано, че се опита да заспи отново. Съзнаваше, че има само едно нещо, което би могла да направи, за да напредне в търсенето на връзки в групичката от теоретични жертви — и единствено с тази задача нямаше как да припира. Когато си легна късно през нощта, си каза, че ще уреди всичко с едно телефонно обаждане по обяд на другия ден. Но докато лежеше напълно будна, а мозъкът й трескаво работеше, постепенно й стана ясно, че няма да издържи до обяд.

Раздразнена, че по-нататъшният напредък на работата й зависи от друг човек, тя отметна завивката и стана. Половин час по-късно колата й вече се спускаше към магистрала M1.

Беше се опитала да не мисли, докато вземаше душ, обличаше се и пиеше кафе. Сега, когато пред нея се простираха празните ленти на магистралата, нямаше какво отклонява мислите й. Радиото не беше достатъчно. Дори мъдрите съвети на Тони Хил не можеха да удържат днес порива й. Шаз пъхна нетърпеливо касетка с оперни арии в касетофона и се отказа от всякакви опити да съсредоточи вниманието си върху нещо друго. През следващите два часа и половина нямаше какво друго да прави, освен да прехвърля спомени като стари филми в дъждовен неделен следобед.

Беше почти десет сутринта, когато заслиза с колата по рампата към паркинга до Центъра по изкуствата „Барбикан“. Стана й приятно, когато забеляза, че пазачът на паркинга я помни, макар че явно се учуди, когато видя усмихнатото й лице пред вратата на офиса си.

— Здравей, страннице — каза той весело. — Отдавна не съм те виждал.

— Преместих се в Лийдс — каза тя, внимателно отбягвайки обяснения кога точно е станало това. За последен път бе минала оттук преди осемнайсет месеца, но причините за това си бяха нейна работа.

— Крис не спомена, че ще идваш — каза пазачът, стана и тръгна към нея. Шаз отстъпи, за да може той да излезе от кабинката и тръгна с него надолу по стълбите.

— Всичко стана много набързо — каза тя без по-нататъшни обяснения и отвори вратата на колата.

Пазачът не прояви любопитство.

— Ще останеш ли тук през нощта? — попита той, оглеждайки паркинга за подходящо място.

— Не, няма да остана за дълго — отвърна твърдо Шаз, запали колата и потегли бавно между редиците коли, следвайки указанията на пазача. Паркира на посоченото й място, излезе и отиде при него.

— Ще ти отключа входа за нагоре — каза той. — Е, как е в студения Север?

Шаз се усмихна и отбеляза само:

— Футболът е на по-високо ниво.

Пазачът отвори масивната врата от дебело стъкло и метал и я покани да влезе. „Добре, че не съм терорист“, каза си Шаз, докато чакаше асансьора.

На третия етаж отиде до една врата по средата на постлания с килим коридор. Последва дълго мълчание. Шаз издишваше бавно през нос, опитвайки се да потисне вълнението, от което почти й се повдигаше. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато дочу тихи стъпки. Тежката врата се открехна.

В пролуката се видя чорлава кестенява коса, подпухнали кафяви очи със сенки под тях и бръчици между веждите, чип нос и уста, раззината в прозявка, полуприкрита зад масивна ръка с къси, добре поддържани нокти.

Този път пестеливата усмивка на Шаз грейна и в очите й. Топлината й накара Крис Дивайн да се разтопи, и то не за първи път, откакто се познаваха. Тя смъкна ръка от устата си, но не я затвори. Учудването, изписано по лицето й, отстъпи място на радост, а после на смущение.

— Ще ме черпиш ли едно кафе? — попита Шаз.

Крис отстъпи неуверено назад, отвори широко вратата и каза:

— Влизай.

* * *

Хубавите неща не стават лесно. Той си повтаряше непрекъснато тази фраза през двата дни на мъчително очакване, макар че тъкмо този урок надали би могъл да забрави. Детството му беше помрачено от наложената желязна дисциплина, всеки опит да се разбунтува или да постъпи лекомислено биваше жестоко потискан. Научи се да не показва истинските си мисли, да реагира любезно, спокойно и приемливо на всичко, което хората биха могли да му причинят. Друг човек може би щеше да прояви признаци на кипящата възбуда, която му причиняваше мисълта за Дона Дойл, но не и той. Беше привикнал да се преструва до съвършенство. Никой не би могъл да забележи дори за миг, че мислите му витаят в съвсем други сфери, че е напълно откъснат от заобикалящата го действителност. Тази способност го беше спасявала навремето; сега му осигуряваше безопасност.

В мислите си беше с нея, чудеше се дали е спазила обещанието си, представяше си вълнението, което сигурно бушуваше и в нейната кръв. Представяше си я напълно променена от скритото оръжие на тайната, убедена, че знае повече от вестникарските астролози, защото й е известно какво се крие в бъдещето й.

Разбира се, представите й за бъдещето изобщо не съвпадаха с неговите, това беше ясно. Трудно би било да си представим по-драстична разлика от тази между неговите и нейните фантазии — без нито един обединяващ фактор. Като изключим оргазма.

Изпитваше допълнително удоволствие да си я представя как гради напълно погрешна представа за бъдещето си. Този таен трепет се примесваше, а понякога биваше и изместен от хладното острие на страха при мисълта, че тя няма да удържи на думата си. Страхът го пронизваше, докато играеше компютърни игри с раково болни деца. Представяше си как точно в този момент Дона си шушука с най-добрата си приятелка и споделя голямата си тайна. Това беше рискът, който той поемаше всеки път. И всеки път се оказваше, че е преценил шансовете си до съвършенство. Нито веднъж не се бе случило някой да дойде да го търси. Поне не във връзка със следствията. Имаше един случай, когато отчаяните родители на едно момиче бяха помолили да отправи апел за издирване в своето предаване, защото, както казаха те, където и да бе избягала, дъщеря им за нищо на света не би изпуснала нито едно излъчване на „Визитите на Ванс“. Очарователна ирония на съдбата, толкова вълнуваща, че месеци наред получаваше ерекция само като си спомнеше за този случай. Нямаше как да ги уведоми, че единствения начин, по който биха могли да разговарят с дъщеря си отсега нататък, е с помощта на медиум.

Две нощи поред си лягаше много рано и се събуждаше на зазоряване с бясно биещо сърце, усукан във влажните от пот чаршафи. Каквото и да бе сънувал, беше изключено да продължи да спи. Бродеше из тясната хотелска стая и ту нервничеше, ту изпадаше във възторг.

Но всяко нещо има край. В четвъртък вечерта пристигна в убежището си в Нортъмбърланд. Макар и само на петнайсет минути път с кола от центъра на града, къщата бе усамотена като хижа в шотландските планини. Беше всъщност бивш параклис на методисти, толкова малък, че надали бе побирал повече от дузина. Когато я купи, постройката се състоеше от четири разкривени стени и почти срутен покрив. Една местна строителна фирма с радост я ремонтира в съответствие с много специфичните му изисквания, и прибра щедрото заплащане, без някой от строителите да се усъмни дори за момент в обясненията, които бяха получили за някои особености на градежа.

Той се наслаждаваше на подготовката за предстоящото посещение. Чаршафите бяха чисти, дрехите — извадени и приготвени. Телефонът беше изключен, звукът на телефонния секретар — намален, факсът скрит в едно чекмедже. Дори всички възможни апарати да се скъсаха от повиквания, тази нощ той нямаше да ги чува. Масата беше покрита с ленена покривка — толкова бяла, че сякаш сияеше в полумрака. Кристал, сребро и порцелан бяха аранжирани върху нея. Едва напъпили червени рози бяха натопени във ваза от гравиран кристал, свещите блещукаха в семпли сребърни свещници от джорджианската епоха. Дона щеше да бъде очарована. Разбира се, тогава още нямаше да съзнава, че ползва прибори за последен път в живота си.

Огледа се, за да се увери, че всичко е на мястото си. Веригите и кожените каиши бяха скрити, копринената кърпа за запушване на устата — също, по дърводелския тезгях не се виждаха никакви инструменти освен монтираното на него менгеме. Сам беше проектирал тезгяха — всички инструменти бяха фиксирани на отделен плот на панти, който се сгъваше и падаше под прав ъгъл в далечния край на тезгяха, така че да остане незабелязан.

Хвърли последен поглед на часовника. Беше време да подкара ленд роувъра по изровения междуселски път към самотната гара на Файв Уолс Холт. Запали свещите и се усмихна доволен. Сега вече беше убеден, че тя е спазила думата си и не е проговорила.

Заповядай в салона, казал паякът на мухата.

* * *

Молитвите на Тим Къфлан най-сетне получиха отговор. Откри съвършеното местенце. Товарната рампа беше малко по-тясна от очертанията на фабриката, така че в единия край се получаваше ниша от половин квадратен метър. На пръв поглед изглеждаше, че нишата е пълна със складирани неразгънати кашони. Ако някой се бе вгледал по-отблизо, би забелязал, че кашоните не са натъпкани плътно един до друг и че с известно усилие човек би могъл да се промуши между тях. Човек, обзет от желание да продължи с проучването, би открил малко по-навътре „гарсониерата“ на Тим Къфлан, обзаведена с един мръсен спален чувал и две пазарски торби. В първата торба имаше чиста тениска, чисти чорапи и гащи. Във втората имаше мръсна тениска, мръсни чорапи и гащи, както и един безформен кадифен панталон, който някога може и да е бил тъмнокафяв, но сега цветът му напомняше на цвета на птици, извадени от петролен разлив.

Тим се беше сгушил в единия ъгъл. Беше пъхнал смачкания спален чувал вместо възглавница под костеливия си задник. Ядеше пържени картофи с къри сос от пластмасова кутия, а си беше осигурил и почти литър ябълково вино за приспиване. В студените нощи имаше нужда от допълнителна помощ, за да успее да изпадне в забрава.

Беше прекарал дълги месеци по улиците, докато успее да излезе от хероиновата мъгла, която го бе лишила от нормален живот. Беше изпаднал толкова ниско, че дори не можеше да си осигурява наркотици. Иронията беше там, че всъщност тъкмо това го спаси. Изкара жестока абстинентна криза по Коледа в някакъв приют за бездомни и след края й действително успя да изгази. Започна да продава по улиците „Биг Ишю“^[1]. Успя да събере достатъчно пари, за да си купи дрехи от магазини на благотворителни дружества, така че вече не изглеждаше като клошар, а просто като бедняк. Успя да си намери и истинска работа на доковете. Не беше постоянна, беше нископлатена, плащаха им от време на време, на ръка — най-мрачният образ на сивата икономика. Но беше някакво начало. И точно тогава откри и тази ниша край рампата във фабриката за резервни части, чийто бюджет явно не позволяваше наемането на нощен пазач.

Оттогава досега бе успял да спести почти триста паунда, на сигурно място в банковата му сметка — единственото нещо, което му бе останало от миналия живот. Скоро щеше да има достатъчно за депозит и плащане на месечен наем в истинско жилище, а щеше да му остава и достатъчно за храна, докато в социалните служби се влачеше делото по неговия иск за помощи.

Тим бе стигнал до дъното и едва не се бе удавил. Но беше убеден, че скоро ще събере сили да изплува обратно на повърхността, на дневна светлина. Смачка празната пластмасова кутия и я хвърли в ъгъла. После отвори бутилката и я изля в гърлото си на няколко бързи глътки. През ум не му мина да се наслаждава на вкуса на виното. Нямаше и основание да го прави.

 

 

Щастието рядко се бе усмихвало на Джако Ванс. В повечето случаи той го бе хващал за гърлото и го бе повличал със себе си въпреки отчаяната му съпротива. Още като дете бе осъзнал, че единствената му възможност да се докосне до щастието бе да си го изгради сам. Майка му, измъчвана от тежка следродова депресия, поради която изпитваше отвращение от него, го пренебрегваше почти напълно. Всъщност тя не се държеше зле с него, просто не присъстваше като майка в живота му — в нито един смисъл на думата. Ако някой му обръщаше внимание, това бе баща му, но в повечето случаи това внимание носеше отрицателен знак.

Скоро след като тръгна на училище, красивото дете с вълниста руса коса, хлътнали страни и големи, учудени очи, бе установило, че мечтите не са безпредметно занимание, че има начин да ги осъществиш. Външният му вид на плахо, самотно момченце действаше на някои учители като горелка на ледена висулка. Много скоро откри, че може да ги манипулира така, че те да се превърнат в съучастници в стремежа му да се налага. Това не изличаваше следите от преживяното у дома, но му създаде поле за действие, на което за първи път изпита насладата от упражняването на власт над себеподобните.

Въпреки че разчиташе на външния си вид, Джако никога не вярваше сляпо на чара си. Сякаш имаше вроден усет, че се нуждае от различни оръжия, за да накара различните хора да се предадат. Като се има предвид, че този морален принцип му бе внушен почти от момента, в който започна да разбира какво му се говори, не му беше никак трудно да върши всичко в името на постигането на тази цел. Спортната кариера беше естествен избор за него, тъй като имаше известни способности в тази насока, а и спортът му предлагаше далеч по-обширно поле за бляскави изяви от класната стая. Освен това в тази област постигнатият успех ставаше публично достояние и носеше слава.

Естествено, тези черти на характера му, които го правеха симпатичен на хората с власт, отблъскваха тези, които му бяха равни. Никой не харесваше любимеца на учителите. Налагаше се да се бие със съучениците си — понякога губеше, понякога печелеше. Но когато загубеше, никога не забравяше кой го бе победил и винаги успяваше да си отмъсти, ако ще и след години. Често обектът на неговото отмъщение дори не подозираше, че Джако е причина за жестокото му унижение.

Всички обитатели на квартала, в който бе израснал, помнеха как си отмъсти на Дани Бой Фъргюсън. Дани Бой беше кошмарът на Джако, докато навърши дванайсет години. Тормозеше го безмилостно. Когато веднъж Джако не издържа и се нахвърли върху него, Дани го бе повалил на земята, като през цялото време държеше едната си ръка демонстративно вдигната във въздуха. Счупеният нос на Джако зарасна добре и от побоя не остана следа, като изключим черната омраза, която кипеше зад чаровната му фасада.

Когато Джако спечели шампионската титла за юноши, веднага се превърна в герой на квартала. Тук никога досега не бе живял човек, чиято снимка да попадне в националните всекидневници — такава чест не бе оказана дори на Лиъм Гаскойн, когато хвърли каменната плоча върху Гладстон Сандърс от десетия етаж. За Джако не представляваше никакъв проблем да убеди приятелката на Дани, Кимбърли, да замине една вечер с него за големия град.

В продължение на една седмица я водеше по всевъзможни заведения, а после я заряза. В неделя вечерта, в местната кръчма, точно когато Дани допиваше петата бира, Джако бутна петдесетарка на кръчмаря, за да пусне по уредбата запис на гласа на Кимбърли, която разказваше в подробности как и защо Дани не го бива в леглото.

Когато Мики Морган започна да го посещава в болницата, той веднага разпозна сродната душа. Не можеше да разбере какво иска тя от него, но подозираше, че иска нещо. В деня, когато Джили го заряза и Мики му предложи помощ, подозренията се превърнаха в сигурност.

Пет минути след като тя напусна отделението, той вече наемаше частен детектив. Човека го биваше; отговорите пристигнаха дори по-бързо, отколкото бе очаквал. След като прегледа появите на Мики в медиите, разбра мотивите й и прецени как най-добре може да я използва.

НАШЕТО МОМЧЕ СЕ ОТКАЗВА ОТ ЛЮБОВТА! ГЕРОЙ С РАЗБИТО СЪРЦЕ! ЛЮБОВНИТЕ МЪКИ НА ТРАГИЧНИЯ ГЕРОЙ!

„Най-смелият британец призна, че е готов на най-тежката от всички жертви.

Само дни след като се прости с мечтата си за олимпийска титла, за да спаси живота на две деца, Джако Ванс развали годежа си с Джили Уудроу, момичето, с което се обичат от малки.

С разбито сърце Джако заяви от болницата, където се възстановява след ампутацията на ръката, с която мяташе копието:

— Връщам й свободата. Аз вече не съм мъжът, на когото тя каза «да». Не би било честно от моя страна да очаквам от нея връзката ни да продължи. Не мога да й предложа живота, който е очаквала да има с мен, а за мен няма нищо по-важно от нейното щастие. Знам, че сега е много разстроена, но след време ще разбере, че съм постъпил правилно.“

Разбира се, Джили не можеше да отрече неговата версия, без да се самообвини, че е постъпила като последна кучка.

Джако изчакваше и се правеше, че приема предложеното от Мики приятелство. После, когато прецени, че моментът е назрял, се стрелна като гърмяща змия към жертвата си.

— Ще ми кажеш ли какво ще ми струва удоволствието? — попита той, без да отклонява поглед от лицето й.

— Какво ще ти струва ли? — повтори тя озадачена.

— Имам предвид историята как съм пожертвал любовта си — поясни той подчертано иронично. — В такива случаи се казва „всяко чудо за три дни“, нали?

— Именно — съгласи се Мики и продължи да подрежда цветя във високата ваза — беше я донесла плавната сестра, пленена от чара й.

— Е, има вече десет дена, откак новината гръмна във вестниците. Историята на Джако и Джили и тяхната раздяла вече омръзна на публиката. Затова се чудех кога ще ми поднесеш сметката за извършената услуга.

Гласът му звучеше меко, но когато се взря в очите му, тя изпита чувството, че гледа заледена локва в тресавище.

Мики поклати глава и седна на ръба на леглото му. Изражението й беше съвсем спокойно, но той знаеше, че мисли трескаво и преценява как точно да го подхване.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Явно печелеше време. Усмивката на Джако излъчваше снизхождение.

— Хайде стига, Мики. Не съм вчерашен. В твоята работна среда човек трябва да бъде акула. При вас всеки знае, че направената услуга е като полица с предстоящ падеж.

Видя как тя се колебае дали да го излъже и как се отказва от тази идея; изчака още малко. През това време тя явно се чудеше дали да не му каже истината, но се отказа и от такъв вариант.

— Банковата ми сметка е напълно задоволителна — опита да се измъкне тя.

— Ако държиш да я караме така, моля — каза той небрежно. Здравата му ръка внезапно сграбчи нейната китка. — Но ми се струва, че тъкмо в този момент двете с приятелката ти сте закъсали сериозно.

Голямата му ръка я държеше здраво. Релефът на съвършените мускули се очертаваше ясно и напомняше мъчително за това, което бе загубил. Той не я стискаше болезнено, но тя съзнаваше колко здрава е хватката му — като че ли й бе надянал белезници. Мики вдигна поглед от китката си към непроницаемото му лице и за миг почувства как я прониза страх при мисълта какво ли се крие зад тези безизразни очи. Той веднага нагласи чертите си в лека усмивка и тя забрави страха си. Видя се отразен в очите й — не се забелязваше и следа от нещо зловещо.

— Що за странно твърдение! — възкликна тя.

— Не само журналистите имат връзки навсякъде — каза презрително Джако. — Когато започна да проявяваш интерес към мен, реших да ти върна със същата монета. Името на гаджето ти е Бетси Торн. Заедно сте повече от година. Официално тя отговаря за твоите връзки с обществеността и медиите, но всъщност ти е любовница. За Коледа си й купила часовник „Булова“ от един бижутер на Бонд Стрийт. Преди две седмици пренощувахте в обща спалня с двойно легло в провинциален хотел близо до Оксфорд. Всеки месец на двайсет и трето число й пращаш цветя. Ако искаш, мога да продължавам.

— Само косвени доказателства — отвърна Мики с привидно спокоен глас, но кожата под пръстите му гореше като жарава. — А и не е твоя работа.

— Не е работа и на вестникарите, нали? Но те продължават да ровят, Мики. Всичко е само въпрос на време. Сама знаеш, че съм прав.

— Няма какво да открият, защото няма нищо за откриване — упорито възрази тя, прибягвайки до упорството като последен щит.

— Всичко ще открият — каза уверено Джако. — И точно в това отношение мога да ти помогна аз.

— Да предположим, че наистина имам нужда от помощ… как може да ми помогнеш ти?

Той пусна китката й. Вместо да я разтърка с другата ръка, Мики я отпусна неподвижно.

— Икономистите твърдят, че чистите пари прочистват мръсните. Същото е и в журналистиката. Поднеси им нещо по-интересно и веднага ще забравят мръсната малка клюка.

— Така е, не споря. Какво имаш предвид?

— Какво ще кажеш за „Нова любов в болницата. Героят Джако и телевизионната звезда“? — Той повдигна едната си вежда. Мики се зачуди дали е упражнявал този израз пред огледалото като тийнейджър.

— Каква полза имаш ти от това? — попита тя, след като двамата се бяха огледали внимателно един друг, като че ли се проучваха взаимно като типаж за влюбена двойка.

— Тишина и спокойствие — отвърна Джако. — Нямаш представа от броя на жените, които имат доброто намерение да ме спасят от мъките.

— Някоя от тях може да се окаже истинската.

Джако се изсмя сухо и горчиво.

— Нали си чувала принципа на Граучо Маркс? Не искам да бъда член на нито един клуб, който би ме приел за свой член. Жена, която е толкова откачена да мисли, че имам нужда от спасяване и че тя е тази, която може да ми помогне, е по дефиниция най-неподходящата за мен на света. Не, Мики, това, от което се нуждая, е прикритие. Така че когато изляза оттук — а това ще стане скоро — да мога да продължа живота си, без всяка малоумна курва в страната да живее с мисълта, че аз съм човекът, който ще й осигури лъскав живот. Не ми трябва човек, който изпитва съжаление към мен. А докато не се появи човекът, който ми трябва, ще използвам еротичния еквивалент на бронирана жилетка. Приемаш ли да изпълняваш тази функция?

Сега вече той започна да се чуди какво прикрива нейният поглед. Мики отново се владееше съвършено, поддържайки израз на учтив интерес — нещо, което по-късно щеше да й свърши отлична работа в ролята й на любима интервюираща журналистка на нацията.

— Не умея да гладя — отвърна тя.

— Винаги съм се чудел какво точно прави отговорникът за връзки с обществеността — парира Джако със суха насмешка.

— Не го казвай пред Бетси.

— Спазарихме ли се?

Джако покри ръката й със своята.

— Спазарихме се — отвърна тя, измъкна ръката си и стисна пръстите му.

 

 

Тежката воня блъсна Карол в носа още щом отвори вратата на колата си. Няма нищо по-отвратително от миризмата на изгоряло човешко месо, а доловиш ли я веднъж, никога не можеш да изтриеш спомена от съзнанието си. Като се опитваше да не се дави забележимо, тя се отправи към Джим Пендълбъри, който като че ли даваше импровизирана пресконференция, осветен от преносимите прожектори на пожарникарите. Тя забеляза журналистите още щом шофьорът й навлезе с колата в паркинга, и помоли да я остави малко встрани, по-далеч от редицата аленочервени коли, където пожарникарите все още обливаха тлеещия склад с водни струи. По-назад се тълпяха около половин дузина полицаи. Един-двама следяха приближаването на Карол с известен интерес, но скоро се обърнаха към далеч по вълнуващата гледка на догарящия огън.

Карол спря по-встрани, докато Пендълбъри продължаваше да дава кратки и предпазливи отговори на представителите на местната преса и местните радиостанции. Като разбраха, че на този етап надали ще научат нещо интересно от началника на пожарната, те започнаха да се разотиват. Ако някой бе забелязал блондинката, облечена в шлифер, която стоеше малко по-назад, вероятно я бе счел също за репортер. Засега само криминалните репортери познаваха Карол, а беше прекалено рано, за да може събитието да се превърне от новина в репортаж за престъпление. Щом нощните репортери кажеха някъде, че пожарът във фабриката не само е отнел човешки живот, но може и да е резултат на палеж, сутрешната задача щеше да очаква чакалите от криминалния отдел на поднос. Нищо чудно един-двама от тях да бъдат изритани безцеремонно от леглото, също както стана и с нея.

Пендълбъри я поздрави с мрачна усмивка.

— Миризмата на ада — отбеляза той.

— Недвусмислено.

— Благодаря, че дойде.

— Благодаря, че ме уведоми. Иначе щях да разбера едва сутринта в офиса, от нощната сводка. А в такъв случай бих пропуснала насладите, предлагани от съвсем прясно местопрестъпление — отвърна сухо Карол.

— След онзиденшния ни разговор предположих, че това е съвсем по твоята част.

— Мислиш ли, че е нашият подпалвач?

— Не бих ти се обадил в три и половина през нощта, ако не бях почти убеден — каза Пендълбъри.

— Какво е положението тук?

— Искаш ли да погледнеш?

— След малко. На първо време ми стига словесно описание, докато успея да се съсредоточа върху това, което ми казваш, вместо върху състоянието на стомаха си.

Пендълбъри като че ли се поучуди, сякаш бе очаквал тя да приема такива ужасии като нещо естествено.

— Добре — каза той колебливо. — Обадиха ни се малко след два часа от една от вашите патрулни коли. Правели обиколката си, когато видели пламъци. Две бригади пристигнаха тук за седем минути, но цялата сграда пламтеше. За половин час пристигнаха още три цистерни, но нямаше начин да спасим постройката.

— А трупът?

— Веднага щом потушиха донякъде огъня в отсамния край на склада — отне им някъде около половин час, видяхме тялото в единия ъгъл. Имало е нещо като ниша в този край. Съдейки по пепелта, ми се струва, че в нея са складирали кашони. Още никой не е успял да влезе, температурата е много висока и съществува опасност стените да се срутят, но по това, което се вижда, предполагам, че тялото е зад влажната купчина пепел в самото дъно на нишата.

— Според теб не съществува никакво съмнение, че там има труп, така ли? — Карол сама съзнаваше, че се лови като удавник за сламка.

— Само едно нещо на този свят мирише като изгоряло човешко месо — изгорялото човешко месо — каза без усукване Пендълбъри. — Освен това мисля, че очертанията на трупа се виждат. Ела да ти покажа.

Две минути по-късно Карол стоеше до Пендълбъри на известно разстояние от димящите останки, което той определи като безопасно. Горещината й се струваше смущаващо силна, но работата в полицията я бе научила да се доверява на преценката на експерти. Би било обидно да се дръпне назад. Докато Пендълбъри сочеше овъглените форми, останали след огъня и водата в дъното на товарната рампа, й стана ясно, че обяснението на шефа на пожарната е единственото логично.

— Кога могат да започнат работа екипите за анализ на местопрестъплението? — попита тя потиснато.

Пендълбъри направи гримаса.

— Става ли тази сутрин?

Тя кимна.

— Ще свикам екипа, за да бъде в готовност.

После се извърна и каза, сякаш на себе си:

— Точно това не исках да се случва.

— Рано или късно трябваше да се случи. Законът на вероятностите — каза спокойно Пендълбъри, изравнявайки крачките си с нейните, докато вървяха обратно към колата й.

— Трябваше да сме погнали този подпалвач много по-рано — каза Карол, ровейки ядосано из джобовете си за кърпичка, за да забърше мократа пепел от маратонките си. — Това е полицейска немарливост. Трябваше да са го хванали досега. Наша е вината, че е все още на свобода, за да убива хора.

— Не се отнасяш честно със себе си — възрази Пендълбъри. — Тук си от пет минути, а веднага започваш със заключенията. Няма причини да се самообвиняваш.

Карол се отказа от опитите да си почисти обувките, вдигна очи и го изгледа смръщено.

— Не се самообвинявам, макар че действително трябваше да вложим по-големи усилия в случая. Това, което казвам, е, че в определено отношение полицията в този район не е оправдала очакванията на хората, на които се предполага, че служи. А може би и ти трябваше да бъдеш по-настоятелен в разговорите с предшественика ми, след като си смятал, че имаш работа с подпалвач.

Пендълбъри беше видимо шокиран. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил критикуван право в лицето от представител на друга обществена институция.

— Мисля, че надвишавате правомощията си, госпожо главен инспектор — заяви той. Възмущението го накара да прибегне до официален тон.

— Съжалявам, ако приемаш нещата така — каза сухо Карол, стана и разкърши рамене. — Но ако искаме да имаме функционираща работна връзка, недопустимо е да жертваме откровеността в полза на удобството. Очаквам да ме уведомяваш винаги, когато считаш, че ние не си вършим работата както трябва. А когато аз забележа неща, които не ми харесват, също няма да ги премълчавам. Нямам намерение да се карам с теб за това. Просто искам да хвана този човек. Но ако само седим и си обясняваме взаимно, че не може да се направи нищо във връзка със смъртта на този нещастник тук, надали ще стигнем донякъде.

В продължение на един кратък миг двамата се измерваха ядосано с погледи. Пендълбъри очевидно не можеше да реши как да отговори на яростната й целеустременост. Най-сетне той разпери ръце в помирителен жест.

— Съжалявам. Права си. Не биваше да се примирявам.

Карол се усмихна и му протегна ръка.

— Хайде и двамата да се опитаме да се справяме по-добре, става ли?

Стиснаха си ръце и той каза:

— Готово. Ще ти се обадя по-късно, когато екипът от съдебна медицина си свърши работата.

Докато шофираше по обратния път, Карол мислеше само за едно. В района действаше маниакален подпалвач, който вече се бе превърнал и в убиец. Нямаше нищо по-важно от залавянето му. Докато чакаше резултатите от лабораторията по съдебна медицина, смяташе да изготви предварителен профил на престъпника. До официалното започване на следствието би трябвало вече да е арестувала заподозрения. Ако Джон Брандън смяташе, че е работила като луда, докато бяха заедно в Брадфийлд, очакваше го голяма изненада. Тъкмо сега Карол Джордан имаше да доказва много неща на много хора. А ако изпиташе колебание в процеса на работата си, ужасната миризма, която сякаш бе полепнала в ноздрите й, щеше да бъде достатъчен стимул да продължи.

 

 

Шаз се обърна и погледна часовника. Седем без двайсет. Бяха изминали само десет минути, откак го погледна за последен път. Нямаше никакво намерение да заспива отново. Честно казано, мислеше си тя, докато ставаше и тръгваше към банята, надали щеше изобщо да успее да спи като хората, докато Крис не изпълнеше това, което й бе обещала.

Оказа се, че противно на очакванията си не се почувства неловко, когато я помоли за услуга. Докато пълнеше ваната, Шаз си мислеше, че времето е загладило недоразуменията, нарушили отношенията й със сержант Дивайн, така че сега те бяха същите като в началото, преди поредица от недомлъвки и погрешни ходове да бяха довели до няколко конфликтни ситуации.

От самото начало на кариерата си в лондонската полиция Шаз считаше Крис Дивайн за въплъщение на всичко, което тя самата би искала да бъде. В участъка в Западен Лондон, където работеше Шаз, имаше само две жени — тя и Крис, офицер с по-висок чин. Беше очевидно защо е била повишена. Крис беше опитно ченге с най-високия актив от арести в участъка. Непоклатима в кризисни моменти, тя работеше неуморно, беше надарена с богато въображение и напълно неподкупна, много умна и с чувство за хумор. Нещо повече, тя можеше да се държи приятелски с колегите си — мъже, без да допуска нито за миг да забравят, че е жена.

Шаз я изучаваше като под микроскоп. Искаше да постигне същото като Крис, искаше да спечели уважението, на което се радваше тя. Беше се нагледала на жени — полицаи, възприемани снизходително като глупачки или просто мацета, и се беше зарекла да не допусне това да се случи с нея. Съзнаваше, че като новопостъпила униформена служителка надали е попаднала дори в периферното зрение на Крис, но по някакъв начин успя да накара другата жена да я забележи, докато се стигна дотам, че винаги, когато смените им съвпадаха, човек можеше да ги открие в някое ъгълче на кафенето да пият безобразно силен чай и да говорят по работа.

Още същия ден, когато Шаз набра достатъчно стаж, за да се кандидатира за помощник в криминалния отдел, тя внесе молбата си. Препоръката на Крис реши нещата и няколко седмици по-късно Шаз отслужи първата си нощна смяна заедно със сержант Дивайн. Трябваше да мине доста повече време, за да осъзнае хомосексуалните наклонности на Крис, както и погрешното й предположение, че Шаз е търсела близостта й по сексуални, а не по професионални причини. Нощта, когато сержант Дивайн я целуна, беше най-мъчителната в цялата й досегашна кариера.

За миг дори се изкуши да се подаде — толкова силно бе вкоренена у нея професионалната амбиция. После се осъзна. Шаз знаеше, че не я бива особено в установяването на интимни връзки, но също толкова категорично знаеше, че интересите й съвсем определено са ориентирани към мъже. Беше отскочила от прегръдката на Крис по-уплашено, отколкото от дулото на рязана пушка. Последиците бяха повод за неприятни спомени и предизвикваха мъчителна смесица от чувства и у двете: унижение, смущение, гняв и разочарование. Най-разумното би било една от двете да помоли за друго назначение, но Крис не желаеше да напуска участъка, който познаваше като петте си пръста, а Шаз беше прекалено упорита, за да се откаже от първата си възможност да получи постоянно място в криминално-следствения отдел.

Затова между тях се установи някакво неловко примирие, благодарение на което можеха да продължат да работят в един екип, но правеха всичко възможно, за да избягват общите смени. Шест месеца преди Шаз да замине за Лийдс, Крис получи повишение и отиде да работи в Ню Скотланд Ярд. От този ден до мига, в който Шаз застана на прага на жилището на Крис, двете не бяха разменили и дума.

Шаз наряза пресни плодове в овесените си ядки. Беше успяла да преглътне гордостта си по-лесно, отколкото бе очаквала, и да помоли Крис за помощ — може би защото самата Крис се смути от това, че в апартамента й Шаз бе заварила една своя позната от участъка в Нотинг Хил Гейт, която очевидно бе прекарала нощта в леглото й. Когато Шаз обясни какво иска от нея, Крис прие незабавно, съзнавайки много ясно защо младата й колежка се задълбочава в проучванията много повече, отколкото водещият специалист би очаквал от участниците в курса. Освен това на Шаз й се стори, че съдбата отново се намесва в живота й, защото се оказа, че Крис не е на работа на другия ден и щеше да осигури на Шаз нужната информация за възможно най-кратко време.

Докато гълташе разсеяно закуската си, Шаз си представяше как Крис ще прекара вероятно целия ден в читалнята на националния архив на периодичния печат в Колиндейл и ще копира страница след страница от провинциалните вестници, докато покрие целия период, обхващаш седемте изчезвалия, събудили нейния интерес. Докато плакнеше празната купичка, в стомаха й се надигаше радостно вълнение. Не можеше да разбере защо е толкова уверена, но беше сигурна, че в старите броеве от провинциалните вестници ще намери нещо, което ще й осигури първата крачка към истинските доказателства.

Никога досега не беше грешила. Освен, разбира се, в случая с Крис. Но това, каза си тя, бе нещо съвсем различно.

 

 

— Случаите, върху които работим, действат вбесяващо на повечето полицаи. Така е, защото в тях престъпниците не реагират като всички нас — Тони се огледа, за да се убеди, че го слушат, а не продължават да ровят из документацията. Леон изглеждаше разсеян, но Тони вече бе свикнал на преструвките му и не му обръщаше особено внимание. Приключил огледа, той продължи. — Съзнанието, че имаш работа с човек, който действа по свои собствени правила, може да смути всекиго, дори обучените полицейски служители. И тъй като за тях ние сме външни хора, въпреки опитите ни да открием логика в странностите на престъпника, те са склонни да ни приемат повече като част от проблема, отколкото като възможност за неговото решение. Затова е изключително важно на първо място да изградите добри работни контакти със съответните служители на полицията. Всички сте работили в криминално–следствени отдели, затова може би имате някакви предложения как би могло да стане това.

Саймън се намеси незабавно.

— Да ги поканим на по бира? — не особено оригиналното му предложение бе посрещнато с пъшкане и присмех от страна на останалите.

Тони се усмихна само с устни.

— Най-вероятно ще ти кажат, че са заети и не могат да дойдат. Други идеи?

Шаз вдигна ръката, в която държеше химикалката.

— Да се съдерем от работа. Ако видят, че си сериозен работник, ще започнат да те уважават.

— Или ще те отпишат като натегач — каза насмешливо Леон.

— Идеята не е лоша — отбеляза Тони, — но и Леон е прав донякъде. Ако възприемете такава позиция, трябва успоредно с това да демонстрирате пълно презрение към всеки, чийто чин е над редови инспектор — това би било трудно, да не говорим, че може да има и обратен ефект. — Всички се разсмяха, а Тони продължи. — Номерът е много прост и ефикасен. — Той отново ги огледа въпросително. — Не се ли сещате? Какво ще кажете за обикновено ласкателство?

Двама от слушателите му кимнаха мъдро. Леон изпуфтя презрително.

— Пак натягане.

— Предпочитам да го приемам като една от многото техники, с които си служи специалистът по профилиране. Не го ползвам за лични облаги, а за да върви по-бързо решаването на възложения ми случай — поправи го Тони меко. — Имам си една мантра, която ползвам при всяка възможност. — Той промени леко положението на тялото си, но това пестеливо движение го промени изцяло — излъчването на спокоен авторитет бе изместено от отстъпчивост и подчинение. Усмивката му стана раболепна. — Разбира се — поде той с умилкващ се тон, — не съм аз този, който решава заплетените случаи с убийства. Това е дело на полицията. — И веднага, също толкова бързо, възстанови предишния си вид. — На мен винаги ми върши работа, но при вас може и да не е така. Но никога няма да ви навреди да споменете пред полицаите, които са натоварени със случая, колко много уважавате тяхната работа и как приемате себе си като малка бурмичка, благодарение на която машината може да заработи още по-добре. — Той замълча, после добави: — Казвайте им го поне по пет пъти дневно.

Всички вече го наблюдаваха широко ухилени.

— Справите ли се с това, съществува реален шанс те да ви осигурят достъп до цялата информация, от която се нуждаете, за да изградите профила. Ако не положите тези усилия, най-вероятно ще премълчават колкото е възможно повече подробности, защото ще ви приемат като съперник за славата, която печели човекът, решил някой нашумял случай. Да видим сега. Спечелили сте полицаите на ваша страна, набрали сте необходимия материал. Време е да започваме работа по профила. Първото, което правите, е да прецените вероятностите.

Той стана и заснова с меки крачки из стаята, като голяма котка, която обхожда своя периметър.

— Вероятността е единственият бог на специалиста по профилиране. Трябва да имаш необорими доказателства, за да се откажеш от вероятното в полза на неговата алтернатива. Лошото на този принцип е, че ще ви спечели толкова освирквания, че постоянно ще ви пищят ушите.

Чувстваше как сърцето му бие по-бързо, а при това още не бе казал и дума за случая.

— Преживях нещо подобно, докато работех по последния си голям случай. Преследвахме сериен убиец, чиито жертви бяха млади мъже. Разполагах с пълната информация, набрана от полицията, благодарение на чудесното си сътрудничество с полицейската служителка, която работеше с мен. Въз основа на информацията започнах да изграждам профила на престъпника. Сътрудничката ми от полицията направи няколко предложения, основаващи се изцяло на инстинкта й. Едно от тях ми даде интересна идея, за която не се бях сетил, защото не познавах добре информационните технологии, за разлика от нея. Но тъй като ставаше дума за нещо, което би било познато на много нисък процент от населението, му дадох сравнително малък процент вероятност. В резултат на това и екипът, натоварен със следствието, не би трябвало да обърне голямо внимание на тази възможност, но бяха закъсали за улики и затова я проследиха. Оказа се, че сътрудничката ми е била права, но това не помогна за напредъка на диренето.

Ръцете му бяха мокри от пот, но поне бе намерил сили да се изправи лице в лице с някои подробности, които още му отнемаха съня. Дори стомахът му вече не се свиваше. Оказа се, че бе необходимо по-малко усилие, отколкото бе предполагал, за да продължи с анализа на случая.

— Другото предложение на сътрудничката си пренебрегнах изцяло, защото ми се стори направо абсурдно. Беше пълна противоположност на всичките ми познания на серийните убийци. — Тони огледа изопнатите им лица. Напрежението му се бе пренесло и на тях и те седяха неподвижни и мълчаливи в очакване на развръзката. — Това пренебрежение едва не ми струва живота — каза той простичко и отново седна на мястото си. Огледа се, удивен, че е в състояние да говори толкова спокойно. — И знаете ли какво? Все пак решението ми беше абсолютно правилно. Защото ако оценяваме по скала на вероятностите, разграфена от едно до сто, нейното предположение беше толкова невероятно, че изобщо не би могло да бъде оценено по нея.

 

 

Веднага щом се получи формално потвърждение, че сред останките от пожара е открит труп, Карол свика екипа. Този път нямаше и следа от шоколадови бисквити.

— Предполагам, че всички сте чули сутрешните новини — започна тя направо, докато останалите се настаняваха по местата си. По силата на сержантското си звание Томи Тейлър окупира единствения стол, освен този на Карол. Може би някога го бяха учили да не сяда, когато наоколо има жени, които стоят прави, но той отдавна бе спрял да възприема Дай Ърншоу като жена.

— Аха — кимна той.

— Горкото копеле — допълни Лий Уитбред.

— Какво му е горкото? — възрази Томи. — Нямал е право да бъде на това място, нали?

Отвратена, но не и учудена, Карол заяви:

— Независимо от това имал ли е право да бъде там или не, човекът е мъртъв, а от нас се очаква да намерим неговия убиец. — Погледът на Томи издаваше несъгласието му. Той скръсти ръце пред гърдите си и стъпи по-здраво на земята. Карол обаче нямаше никакво намерение да реагира на предизвикателния му поглед. — Палежите винаги са като бомба със закъснител — продължи тя, — а в този случай бомбата избухна право в лицата ни. Днешният ден далеч не е най-славният в кариерата ми. И така, какво имате да ми съобщите?

Лий, който се беше облегнал на картотеката, разкърши рамене.

— Прегледах всички стари досиета от последните шест месеца. По-точно тези, до които можах да се добера — поправи се той. — Открих доста инциденти, отговарящи на показателите, по които вие ни казахте да търсим — някои от нощните сводки на криминалния отдел, други — от нощните сводки на патрулиращите полицаи. Мислех да ги съпоставя в писмен вид по някое време днес.

— Двамата с Дай разпитахме жертвите съгласно вашите инструкции, но засега не сме попаднали на никакъв свързващ фактор — каза Томи. След рязката реплика на Карол лицето му бе помръкнало.

— Най-различни застрахователни компании и така нататък — допълни Дай.

— Расови мотиви? — продължи да разпитва Карол.

— Някои от собствениците на изгорели сгради са от азиатски произход, но броят им не е достатъчен, за да има някаква статистическа стойност — отвърна Дай.

— Разговаряхте ли вече със самите застрахователи?

Дай погледна към Томи, а Лий се зазяпа през прозореца. Томи се прокашля.

— Това беше първата от днешните задачи на Дай. Едва сега й се удаде възможност.

Карол поклати недоволно глава.

— Добре. Ето какво трябва да направим сега. Имам известен опит с профилирането на престъпници… — тя спря, защото Томи Тейлър измърмори нещо под нос. — Не чух, сержант Тейлър. Може би искате да кажете нещо?

Томи, възвърнал обичайната си самоувереност, се захили нахално.

— Казах „знаем вече“, госпожо.

Първоначално Карол замълча, само продължи да го гледа вторачено. Знаеше, че точно такива ситуации могат да превърнат работата в инквизиция, ако не се овладеят незабавно. Досега се беше сблъскала само с нахалство и неуважение. Но ако го подминеше, то щеше бързо да се изроди в откровено неподчинение. Когато проговори, гласът й беше тих, но леденостуден.

— Сержант, не мога да разбера на какво се дължи явното ви желание да облечете отново униформата и да си играете на общински полицай, но с удоволствие ще го удовлетворя, ако продължавате да проявявате недоволство от работата си в криминалния отдел.

Устните на Лий неволно потръпнаха, а Дай Ърншоу присви тъмните си очи в очакване на избухването, но такова не последва. Томи запретна ръкавите си над лактите, срещна открито погледа на Карол и отвърна:

— Най-добре да ви покажа на какво съм способен, шефе.

Карол кимна.

— Най-добре ще е да го направиш, Томи. Сега започвам работа върху профилирането, но за да бъде резултатът нещо повече от академично упражнение, имам нужда от големи количества суров материал. Тъй като не можем да намерим никаква логическа връзка между отделните случаи, ще рискувам, и ще приема, че става дума за пироман, а не за нает престъпник. Следователно търсим сравнително млад мъж, вероятно безработен. Вероятно е също да е неженен и да няма постоянна връзка. Може би още живее с родителите си. Няма тъкмо сега да ви занимавам с цялата психологическа галимация за социална непригодност и тъй нататък. Търсим човек с досие в полицията, но досие за дребни провинения от рода на смущения на обществения ред, злоупотреба с упойващи вещества, вандализъм, такива работи. Може да има и дребни сексуални провинения — ексхибиционизъм, воайорство. В никакъв случай няма да е бияч, крадец, или дребен дилър на наркотици. Човекът трябва да е неудачник. Сигурно дребните му провинения са регистрирани от пубертета насам. Вероятно няма и кола, затова не е зле да огледаме пак топографията на престъпленията — не е изключено, ако очертаете кръг, включващ най-далечните места, на които са избухвали пожари, престъпникът да живее в неговите очертания. Също така сигурно наблюдава всички пожари от някакво удобно място, така че помислете къде може да е това място и дали някой би могъл да го е забелязал там.

Теренът ви е познат. Работата ви е да цитирате заподозрени, които да сравняваме с направения от мен профил. Лий, искам да поговориш с човека, който прави сравнителния анализ и да разпиташ униформените служители дали се сещат за някой, който отговаря на тези характеристики. Аз ще започна да правя по-подробен профил. Томи и Дай да се заемат с рутинната работа по престъплението, да поддържат връзка с пожарникарите и да организират разпит на жителите на квартала. Всъщност не би трябвало да ви обяснявам как се разследва убийство…

На вратата се почука, тя замълча, после подвикна:

— Влез!

На прага застана Джон Брандън. Това, че никой в участъка не дойде да я предупреди за пристигането на големия шеф, беше за нея достатъчно показателно — имаше да положи още много усилия, докато бъде приета от служителите на полицията в Източен Йоркшир. Тя скочи на крака, Томи едва не падна, докато ставаше припряно от стола, а Лий си удари лакътя в кантонерката, докато заставаше прав. Само Дай Ърншоу не промени позата си — и без това стоеше права, със скръстени отпред ръце.

— Извинете, че ви прекъсвам, главен инспектор Джордан — каза любезно Брандън. — Може ли да поговорим?

— Разбира се, сър. И без това почти приключихме. Знаете какво има да вършите, можете да започвате — усмивката на Карол би могла да се счете и като окуражаване, и като знак за приключване на разговора. Тримата младши офицери се измъкнаха от кабинета, без дори да погледнат назад.

Брандън подкани с жест Карол да седне отново, а самият той разположи дългото си тяло в стола за посетители.

— Става дума за онзи фатален пожар в Уордлоу — поде той направо.

Карол кимна.

— Бях там през нощта.

— Така разбрах и аз. Част от серията, за която говореше?

— Така мисля. Отговаря на всички показатели. Чакам резултатите от пожарникарското разследване, но според Джим Пендълбъри, шефа на пожарната, пожарът има общи характеристики с предишните случаи, които имаме предвид.

Брандън подъвка ъгълчето на долната си устна. За първи път, откакто го познаваше, Карол забеляза у него видимо безпокойство. Той издиша през нос и заяви:

— Знам, че говорихме по този въпрос и преди, знам и че си убедена, че ще се справиш. Не казвам, че няма да се справиш, защото те имам за много добър специалист, Карол. Но искам Тони Хил да се запознае със случая.

— Наистина не е необходимо — Карол почувства как горещина плъзва от гърдите нагоре по шията й. — Освен това сме на съвсем ранен етап.

Мрачното лице на Брандън, напомнящо муцуната на хрътка, сякаш още повече се удължи.

— Това по никакъв начин не изразява съмнение в твоите способности — настоя той.

— Съжалявам, но от моя гледна точка изразява точно това — отвърна Карол. Постара се тонът й да не е прекалено бунтарски, защото помнеше как се бе подразнила преди малко от неподчинението на Томи Тейлър. — Сър, едва започнахме със следствието. Не е изключено да приключим само след ден-два. Не е възможно в Сийфорд да има чак толкова потенциални подпалвачи, които да отговарят на характеристиките на профила.

Брандън се размърда на стола си, като че ли се опитваше да разположи по-удобно дългите си крака.

— Изпадам в доста неудобно положение, Карол. Като началник никога не съм обичал принципа „изпълнявай и не разсъждавай“. Винаги съм вярвал, че нещата вървят по-добре, ако подчинените ми разбират ясно причините за заповедите ми. Никога не съм искал да разчитам на сляпо подчинение. От друга страна, по оперативни причини някои неща просто трябва да се приемат, без да се настоява за обяснение. А когато участват и други полицейски подразделения, които не са под мое командване, дори сам да съм убеден, че няма основание за поверителност, съм длъжен да се съобразя и с техните изисквания. Разбираш ли ме? — Той повдигна вежди в тревожен въпрос. Ако сред подчинените му имаше човек, който бе в състояние да разбере какво се крие зад тези общи приказки, това бе тъкмо Карол Джордан.

Тя се намръщи, докато обмисляше думите на Брандън.

— Значи, да предположим — поде тя бавно, обмисляйки всяка дума, — че е създаден нов отдел със специално предназначение и този отдел има нужда от добронамерен полицейски екип, който да му предостави случаите си като опитни зайчета. Ако случаят е такъв, дори да считате, че ръководителят на въпросния екип има пълното право да бъде уведомен за това, вие ще бъдете задължен да спазите изискванията на въпросния отдел за поверителност и няма да уведомите подчинените си за действителната причина, поради която предоставяте случая? Така е, нали, сър?

Брандън се усмихна с благодарност.

— Хипотетично казано, да.

Карол не отвърна на усмивката му.

— Според мен този случай не е подходящ за подобен експеримент, сър.

Брандън я изгледа учудено.

— Защо не?

Карол поразмисли. Малко бяха завършилите полицейската школа, които напредваха в кариерата бързо като нея, особено пък ако бяха жени. Благодарение на помощта на Джон Брандън бе достигнала по-далеч, отколкото би могла да се надява. Освен това дори не бе сигурна, че действителните причини за нежеланието й са тези, които се канеше да изтъкне. Независимо от всичко това, бе рискувала дотук, а Карол Джордан не се отказваше лесно.

— Нашият екип се гради отскоро — започна тя предпазливо. — Току-що съм пристигнала тук, за да ръководя хора, които отдавна работят заедно. Опитвам се да изградя работни взаимоотношения, които ще ни позволят да защитаваме и служим на обществеността. Не мога да се справя с такава задача, ако ми отнемат първия голям случай.

— Никой не ви отнема случая, главен инспектор Джордан — тонът на Брандън отговаряше на студената официалност на Карол. — Говорим за ползването на услугите на новия отдел за консултация.

— Ще се създаде впечатление, че ми нямате доверие — настоя Карол.

— Глупости. Ако нямах доверие в способностите ти, за какъв дявол трябваше да настоявам да получиш повишение и да заемеш този пост?

Карол поклати невярващо глава. Той май наистина не я разбираше.

— Убедена съм, че участъковите клюкари много бързо ще намерят обяснение за настояванията ви, сър — каза тя с горчивина.

Брандън, схванал най-сетне намека, ококори очи.

— Мислиш, че… Не е възможно… Това са глупости! Никога не съм чувал нещо по-абсурдно!

— Щом така мислите, сър — отвърна Карол с крива усмивка и прекара пръсти през гъстата си руса коса. — Не съм предполагала, че изглеждам толкова зле.

Брандън клатеше невярващо глава.

— През ум не ми е минавало, че някои хора могат да изтълкуват повишението ти по този начин. Според мен е очевидно колко способен полицай си. — Той въздъхна и отново задъвка устната си. — Сега положението ми е още по-трудно, отколкото когато влязох тук.

После вдигна очи, явно взел решение.

— Това, което казвам, е напълно неофициално. Пол Бишоп има проблеми с местната полиция в Лийдс. Показали са недвусмислено, че не желаят новият отдел да работи на тяхна територия и че нямат никакво намерение да му предоставят информация за случаите си. Има нужда от истински случай, за да започне действително обучение на офицерите от отдела, а по разбираеми причини, не би искал да ги пуска отсега по следите на вероятен сериен убиец или изнасилван. Обади ми се, защото сме наблизо, и ме помоли да се огледам за някой случай, с който профайлърите могат да започнат, преди да тръгнат официално да разрешават случаите на всеки, който ги призове. Честно казано, смятах да им предложа твоя пироман още преди този смъртен случай.

Карол се опита да прикрие гнева си. Винаги ставаше така. Тъкмо решиш, че си ги научила да се държат прилично с теб, и те отново се превръщат в неандерталци.

— Сега обаче вече става дума за убийство. Трудно може да се намери по-тежко престъпление — отбеляза тя. — За да съхраня самоуважението си, да не говорим пък за авторитета ми пред екипа, аз трябва да ръководя следствието. Не желая да ме гледат как се влача подир екипа на Националния отдел по профилиране — продължи тя студено. — Ако считах, че гастролът на спешния отдел е най-добрият полицейски подход към разкриването на сериозни престъпления, щях да се кандидатирам за място в екипа. Не съм очаквала, че ще подкопавате работата ми по такъв начин… сър — обръщението прозвуча като обида.

Методът на Брандън за справяне с неподчинението беше различен от този на Карол. Човек с неговото положение нямаше защо да прибягва до прикрити заплахи. Можеше да си позволи да бъде по-изобретателен.

— Нямам никакво намерение да подкопавам работата на подчинените си, инспектор Джордан. Точно затова вие ще бъдете единственият полицейски офицер, който ще има директен контакт с отдела по профилиране. Вие ще ходите при тях в Лийдс, те няма да идват тук. Ще подчертая в разговора си с капитан Бишоп, че подчинените му нямат право да обсъждат случая с който и да било друг служител от полицията на Източен Йоркшир. Надявам се, че това ви задоволява?

Против волята си Карол се възхити на съобразителността на своя началник.

— Заповедите ви са повече от ясни — отвърна тя и се облегна назад примирено.

Облекчен, че кризата приключи, без да се случи нещо, което би се притеснил да съобщи на Маги, Брандън се изправи с доволна усмивка.

— Благодаря ти, Карол. Оценявам високо съгласието ти. Странно все пак, бих предположил, че ще се възползваш с радост от възможността да работиш отново с Тони Хил. Двамата си сътрудничихте чудесно по случая в Брадфийлд.

Тя насили мускулите на лицето си да изобразят подобие на усмивка, надявайки се, че Брандън няма да забележи колко е изкуствена.

— Нежеланието ми няма нищо общо с отношението ми към доктор Хил — измънка тя. Чудеше се дали Брандън ще й повярва, след като сама не вярваше на себе си.

— Ще ги уведомя, че ще ги държиш в течение — на излизане Брандън затвори вратата след себе си — нещо, за което Карол му беше дълбоко благодарна.

— Умирам от нетърпение — каза тя мрачно в празния кабинет.

 

 

Шаз влезе бързо в участъка, където бе настанен отделът по профилиране и се усмихна на полицая зад гишето, тръпнеща от радостно очакване.

— Следовател Боуман — представи се тя. — Национален отдел по профилиране. Трябва да е пристигнала една пратка за мен.

Полицаят я изгледа скептично.

— Тук ли?

— Да — тя погледна часовника си. — Трябва да са ми я пратили снощи по куриер. А понеже минава десет…

— Понеже минава десет, ще ти се наложи да проведеш неприятен разговор, защото тук няма нищо за теб, скъпа — заяви полицаят с трудно скривано злорадство. Рядко му се удаваше случай едновременно да подразни някой от натрапниците от отдела по профилиране и да се държи снизходително с жена.

— Сигурен ли сте? — настоя Шаз, опитвайки се да скрие разочарованието си, защото съзнаваше, че така само ще му даде повод да продължи да злорадства.

— Умея да чета, скъпа. Можеш да ми вярваш, нали съм ченге. Тук няма никаква пратка за теб.

Отегчен, той й обърна гръб и се зае демонстративно с купчина преписки.

Шаз кипеше от яд. Доброто й настроение се изпари за миг. Тя подмина асансьорите и изкачи тичешком петте етажа до стаите на отдела. „Вярвай само на себе си, вярвай само на себе си“ — фразата пулсираше в съзнанието й в такт с туптенето на кръвта в слепоочията и с бързите й крачки. Влезе право при компютърните терминали и седна пред един монитор, като едва измънка под нос някакъв поздрав към Саймън — единственият човек в помещението. Шаз грабна телефона и набра номера на Крис.

— Майната му! — изфуча тя, когато от другата страна се включи секретар. Измъкна електронното тефтерче и набра името на Крис, после номера на директния й телефон в Ню Скотланд Ярд.

— Дивайн.

— Шаз е на телефона.

— Каквото и да си търсила, отговорът е категорично „не“, скъпа. Мисля, че никога няма да изчистя прахта и вестникарското мастило изпод ноктите си след вчерашното упражнение. В никакъв случай не бих го включила в списъка на „приятни занимания за почивния ден“.

— Наистина съм ти много благодарна, нали знаеш. Само че…

Крис изпъшка.

— Сега пък какво?

— Материалите не са пристигнали.

Крис изфуча.

— Това ли е проблемът? Виж какво, докато привърших с цялото проучване, и да си призная, успях само защото размахах полицейската си карта и се възползвах от услугите на всички служители — беше вече много късно за нощна пратка. Можеха да ми обещаят, че ще я доставят най-рано по обяд. Става ли?

— Като няма как — отвърна Шаз. Съзнаваше, че думите й прозвучаха неблагодарно, но не успя да се въздържи.

— Спокойно, детенце. Не е краят на света. Ще вземеш да си докараш някоя язва — каза Крис.

— Утре следобед трябва да представя решението си по случая — подчерта Шаз.

Крис се разсмя.

— Че какъв ти е тогава проблемът? Да му се не види, Шаз, този йоркширски въздух те е направил мудна. Навремето беше като вихрушка. Имаш цяла нощ да обработиш материала. Не ми казвай, че си се разкиснала.

— Понякога ми се случва да дремна между залез и изгрев-слънце — отбеляза Шаз.

— В такъв случай е по-добре, че не се събрахме с теб. Ще ми се обадиш, ако не получиш нещата ранния следобед, нали? И давай по-спокойно. Работата не е на умирачка.

— Искрено се надявам да не е — каза Шаз, но Крис вече беше затворила.

— Някакви проблеми ли? — разнесе се гласът на Саймън, който се разположи в стола до нейния и побутна към нея чаша кафе.

Шаз сви рамене и посегна към чашата.

— Просто исках да проверя някои данни, преди да представя резултатите от онова упражнение утре.

Внезапно интересът на Саймън към Шаз видимо надвиши проучването на еротичните му шансове.

— Да не си надушила нещо? — тонът му бе пресилено небрежен.

Шаз се ухили лукаво.

— Да не искаш да кажеш, че не си забелязал групирането?

— Има си хас. Веднага го хванах — каза той с видимо желание да не изглежда по-непрозорлив.

— Аха. Значи си хванал и външната връзка? — Шаз се наслади на пълното неразбиране, което се изписа по бледото лице на Саймън, преди той да успее да се овладее. После не удържа и се разкиска. — Беше добър опит, Саймън.

Той поклати глава.

— Добре де, Шаз, печелиш. Ще ми разкриеш ли тайната, ако те поканя днес на вечеря?

— Ще ти кажа на какво се натъкнах утре следобед, когато ще го кажа и на всички останали. Но ако предложението ти е истинско, а не вид подкуп, може да пийнем по нещо в събота, преди да отидем на къри с останалите.

Саймън й подаде ръка.

— Готово, следовател Боуман.

Ръкостискането на Шаз не отстъпваше по сила на неговото.

 

 

Колкото и привлекателна да бе перспективата да излезе със Саймън, тя не можеше да облекчи нетърпението, с което Шаз очакваше пристигането на пратката. По време на сутрешната почивка тя бе успяла да слезе до гишето, преди останалите да си бяха сипали кафе. Тази сутрин Пол Бишоп ги запознаваше с прилагането на готовия профил към списък на заподозрени. Шаз, обикновено най-съсредоточена от групата, се въртеше като четиригодишно дете на опера. В първата секунда на обедната почивка тя вече спринтираше като хрътка надолу по стълбите.

Този път получи отговор на молитвите си. На гишето имаше голяма картонена кутия от тези, които се ползват в архивите, опасана цялата с лепенки.

— Още малко и щях да се обадя на екипа по обезвреждане на взривни устройства — отбеляза дежурният. — Това тук е участък, а не поща.

— За щастие. Никога не бихте се справили с натоварването на пощенските служители. — Шаз грабна кутията и се отправи с нея към паркинга. Отвори багажника на колата си и си погледна часовника. Имаше около десетина минути, преди колегите й да започнат да се чудят защо още не е дошла на обяд. Припряно зачопли лепенките с нокти и успя да отдели края, за да отвори капака.

Сърцето й се сви. Кутията бе претъпкана с фотокопия. За един миг се поколеба дали пък да не се откаже от подозрението си. После си помисли за усмихнатите лица на седемте момиченца от снимките, които са били убедени, че каквото и да им донесе животът, той поне е пред тях. Това не беше просто някакво упражнение. Някъде се разхождаше на свобода безскрупулен убиец. И очевидно единственият човек, който подозираше съществуванието му, беше Шаз Боуман. Дори тази нощ да се лишеше от сън, това бе най-малкото, което дължеше на тези деца.

 

 

Когато отново застана лице в лице с Тони Хил, Карол осъзна потресено, че в чертите му се таеше страдание. Откакто го познаваше, не бе успяла да забележи какво се крие зад неизчерпаемата му енергия. Винаги бе предполагала, че той е същият като нея, движен единствено от желанието да разбере истината, да залови престъпника, от копнежа да си изясни всичко, преследван от нещата, които бе видял, чул и извършил. Сега раздялата й позволи да схване това, което не бе забелязала преди, и тя се замисли какво ли би било отношението й към него, ако бе разбрала по-рано какво крият тъмните му, тревожни очи.

Разбира се, когато се срещнаха за първи път след толкова месеци, той бе уредил всичко така, че да не остава насаме с нея. Пол Бишоп бе този, който я посрещна, когато пристигна в Лийдс, обливайки я с всепризнатия си чар, благодарение на който бе станал любимец на медиите. Кавалерството му обаче не стигна дотам да й предложи да носи двете куфарчета, претъпкани с досиета. Карол забеляза развеселена, че той не можеше да мине покрай полирана повърхност, без да провери дали външността му е все така безукорна — ту приглаждаше веждите си, ту разкършваше широките си рамене в униформата, очевидно шита по мярка.

— Не мога да ви опиша колко се радвам да се запознаем — говореше той. — Най-добрият и талантлив служител на Джон Брандън. Това само по себе си е голяма похвала, без да броим служебното ви досие, което също не се нуждае от коментар. Джон каза ли ви, че бяхме заедно в полицейската школа. Голям полицай е той, и го бива да открива млади таланти.

Ентусиазмът му действаше заразително и Карол установи, че изпитва задоволство от комплиментите му въпреки решението си да не се поддава на ласкателства.

— Работата с господин Брандън винаги ми е доставяла удоволствие — каза тя. — Задвижиха ли се вече нещата в новия отдел?

— Ще разберете сама — каза той небрежно, докато й отваряше вратата на асансьора. — Разбира се, Тони постоянно сипе хвалебствия по ваш адрес. Какво удоволствие било да се работи с вас, че сте прекрасен колега, проницателна, услужлива — той се захили — и така нататък.

Сега вече Карол го определи като лъжец и дърдорко. Нито за миг не се съмняваше, че Тони уважава дълбоко професионалните й качества, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че никога не би си позволил такива лични коментари по неин адрес. Само човек с много фин усет и проницателност би проникнал през вродената му сдържаност — а Пол Бишоп очевидно не бе надарен нито с едното, нито с другото. Тони никога не би говорил за Карол, защото това би означавало да говори и за случая, който ги свърза. Това би означавало и да разкрие за отношенията им много повече, отколкото външен човек би имал право да знае. Щеше да се наложи да обясни как тя се бе влюбила в него и как сексуалната му немощ го бе принудила да я отблъсне, и как последните надежди да се съберат някога бяха унищожени от убиеца — психопат, когото бяха преследвали заедно. Усетът й подсказваше, че той не би споделил тези неща с нито едно друго живо същество, а ако имаше нещо, което я правеше по-добра от колегите й, то бе именно безпогрешният инстинкт.

— Да — беше крайно сдържаният й отговор. — Винаги съм се възхищавала на професионализма на доктор Хил.

Бишоп се възползва да се отърка в бедрото й, докато се пресягаше, за да натисне копчето за петия етаж.

„Ако бях мъж, щеше просто да ми каже кое копче да натисна“, каза си Карол.

— Голям късмет е, че сте работили с Тони Хил и преди — продължаваше Бишоп, оглеждайки косата си в металната врата. — Обучаващите се полицаи ще могат да научат много, като наблюдават как си разпределяте работата, на какъв принцип общувате, с какво всеки от вас помага на другия.

— „Познаваш моите методи, Уотсън“ — цитира Карол.

За миг Бишоп не схвана, но веднага след това лицето му се проясни.

— А, да, разбира се. — Вратата на асансьора се отвори. — Оттук, ако обичате. Ще пием кафе, само ние тримата, и после вие с Тони ще представите пред екипа встъпителната част от съвместната работа.

Той избърза напред и отвори пред нея една врата, отстъпи и изчака тя да влезе първа в помещението, което й заприлича на занемарена класна стая.

В далечния край на стаята Тони Хил се обърна рязко. В едната си ръка държеше филтъра на кафе-машината, а в другата — лъжичка. Очите му се разшириха при вида на Карол, а тя почувства как неудържима усмивка напира на устните й.

— Тони — кимна тя, успявайки да съхрани официалния тон. — Радвам се да те видя отново.

— Карол — отвърна той и изпусна лъжичката, която изтрака на масата. — Изглеждаш… ами добре изглеждаш.

Ако му бе върнала комплимента, би излъгала. Беше все още доста блед, макар че го бе виждала много по-блед. Поне тъмните кръгове под очите му вече не приличаха на синини — както бе последния път, когато двамата се бяха взирали в очите си. Но погледът му все още бе поглед на човек, за когото осемчасовият сън е невъзможна мечта. Изразът му не беше толкова напрегнат, както непосредствено след онзи паметен случай, който бяха разрешили заедно, но все още изглеждаше неспокоен. Независимо от всичко тя пак изпита желание да го целуне.

Вместо това остави куфарчетата си на дългата маса и попита:

— Ще пием ли кафе?

— Черно, силно, без захар, нали? — уточни Тони с бегла усмивка.

— Трябва да сте му направили много силно впечатление — отбеляза Бишоп, докато заобикаляше Карол и се настаняваше на един от изтърбушените столове, повдигайки внимателно крачолите на панталона си. — До ден-днешен не може да запомни как си пия кафето.

— Работата заедно ни постави в такива ситуации, каквито човек помни до най-дребната подробност — каза сдържано Карол.

Тони й хвърли благодарен поглед, после се обърна, за да се заеме с кафето.

— Благодаря, че изпрати досиетата предварително — каза той, надвиквайки съскането на кафе-машината. — Направих им копия и ги раздадох на екипа да ги проучат предварително.

— Чудесно. Как смяташ да работим? — попита Карол.

— Помислих си, че може да разиграем показно началото — каза Тони, все още с гръб към нея, докато приготвяше кафетата. — Ще седнем на масата и ще прехвърлим материала точно както ако наистина започваме работа върху случая — той се обърна леко и я изгледа с плаха усмивка, от която стомахът й се сви.

„Я се стегни, каза си тя ядосано. Дори да можеше, пак няма да те пожелае. Забрави ли?“.

— Добре звучи — каза тя гласно. — А как смяташ да включиш учениците си?

Тони взе трите димящи чаши със здравите си, широки ръце и успя да ги донесе до масата, без да разлее много по кафявия килим. — Цветът е избран специално, за да не личат петната — измърмори той, мръщейки се съсредоточено.

— Обучаващите се са шестима — намеси се Бишоп. — Така че не е практично всеки да опита да работи с вас, дори да можехте да отделите толкова време. Ще наблюдават как работите с Тони върху досиетата. После, ако имат някакви въпроси, ще ви ги зададат. След като си заминете обратно, ще започнат заедно с Тони работата върху профила, който ще ви бъде изпратен след един–два дена. Надяваме се също, че когато стигнете до етапа на арестуване на заподозрян и внасяне на обвинение, ще се свържете с Тони, за да се консултирате по въпроса за стратегии на разпита, и че впоследствие ще ни представите записи от разпитите — усмивката му говореше, че не е свикнал да получава откази.

— Това може да се окаже невъзможно — каза предпазливо Карол, все още не съвсем уверена в позициите си. — Може да се наложи да изчакате края на процеса, за да получите достъп до записите от разпитите, а дори тогава се иска съгласието на разпитвания.

По лицето на Бишоп заиграха малки мускулчета и привидното добродушие изчезна от израза му.

— От разговора си с господин Брандън останах с впечатлението, че този път няма да изпадаме във формалности — каза той рязко.

— Аз водя разследването по този случай, капитан Бишоп. Става дума за следствие, предизвикано за изясняването на насилствена смърт. Имам намерение да заловя виновника и той да си получи заслуженото. Няма да поема дори най-малкия риск, който може да ми струва провал на обвинението. Няма да оставя никакви пролуки дори за най-умелия адвокат.

— Тя е права — намеси се неочаквано Тони. — Ние започваме да си придаваме прекалена важност. Знаеш ли, Пол, в тази работа човек лесно се самозабравя. Основното в случая е Карол да изгради основа за обвинение срещу този пироман, което да издържи в съдебната зала, и не можем да очакваме от нея да приеме нещо, което може да застраши аргументите на обвинението.

— Така да бъде — каза сопнато Бишоп. Без дори да отпие глътка от кафето си, той стана и се отправи към вратата. — Оставям ви. Имам да проведа няколко телефонни разговора, преди да дойда за занятието ви. До скоро, инспектор Джордан.

Карол се ухили.

— Да се хванем ли на бас, че ще набере Джон Брандън още преди да си е разположил задника на стола?

Тони поклати глава. Очите му проблеснаха развеселено.

— Всъщност не е много вероятно. Пол мрази да му се противопоставят, но от друга страна си пази барута за по-сериозни битки.

— Не като мен — с глава в стената, а?

В очите й Тони прочете пълна добронамереност.

— Никой не може да бъде като теб, Карол. Наистина съжалявам, че не пожела да работиш в отдела.

Тя вдигна рамене.

— Това не е моята представа за полицейска работа, Тони. Обичам приоритетни случаи, но не обичам да гледам отстрани и да чакам.

Думите й увиснаха между двамата, изпълнени с подтекст, който страничен човек не би разбрал. Тони отвърна поглед и се покашля.

— Тъкмо затова се радвам още повече, че ще работим с теб по този случай. Ако вече функционирахме официално, се съмнявам, че би се консултирала с нас точно този път. Изглежда като класическа поредица престъпления на пироман, а убийството при последния случай вероятно не е умишлено. Екипът има късмет, че ще наблюдава блестящ полицай като теб по време на работа.

— Знаеш ли, от първия момент, когато твоят отдел бе споменат във връзка с моя случай, ме засипват с толкова комплименти, че дори на политик биха му дошли в повече — отвърна Карол, опитвайки се да прикрие с ирония задоволството си.

— Случвало ли се е някога да те лаская? — попита простичко Тони.

Карол отново почувства онова свиване в стомаха си.

— Може пък да не е толкова добра идея — отвърна тя. — Имам предвид повикването на полицай като мен. Трябваше да повикаш някой от неандерталците, за да се запознаят с това, което ги очаква в действителност.

Надяваше се да успее да задържи усмивка на лицето си.

Той се засмя доволно.

— Представяш ли си? Страхотно занятие би било — той удебели гласа си и умишлено подчерта йоркширския си акцент. — Абсолютни шибани дивотии. Кво искате сега, да ходя да разпитвам заподозрените дали са се напикавали в леглото, кога са били малки?

— Бях забравила, че и ти си оттук — каза тя.

— Аз обаче не съм забравил — отвърна Тони. — И ето ме отново в Уест Райдинг — последното място на света, където бих искал да отида. Но от друга страна исках да оглавя отдела, а в Министерството бяха категорични, че седалището ни не бива да бъде в Лондон. Пази Боже да направим нещо разумно — като например да свържем следствения отдел с отдела по профилиране. А ти как вирееш в първобитните дебри на Сийфорд?

— Живот сред динозаврите — отвърна Карол. — Питай ме пак след половин година.

После хвърли поглед на часовника си.

— Кога започваме?

— След една-две минути.

— Имаш ли нещо против да обядваме заедно, за да обменим още новини? — беше репетирала небрежния тон стотина пъти, докато шофираше по магистралата към Лийдс.

— Не мога. — Даваше вид, че искрено съжалява. — Обядваме тук, всички заедно. Но се канех да те помоля…

— Да? — „Спокойно, Карол, не се натискай!“

— Бързаш ли да се върнеш?

— Не, не особено.

Сърцето й пееше. „Да, да, ей сега ще ме покани да вечеряме заедно!“

— Би ли останала и за следобедното занятие?

— Няма проблем — Изкуствено бодър глас, разбити надежди, помръкнал поглед. — Защо съм ти?

— Миналата седмица им поставих една задача. Днес трябва да ми представят заключенията си и си казах, че ще е важно да чуя и твоята оценка на анализите им.

— Готово.

Тони си пое дъх с усилие и допълни:

— Освен това си казах, че после бихме могли да отидем да пийнем по нещо.

 

 

Безпокойството и напрегнатото очакване поддържаха у Шаз почти постоянен прилив на адреналин. Макар че бе спала само три часа, беше в състояние на свръх активност като надрусан с амфетамини рейвър. Беше се заела с фотокопираните извадки от вестници от мига, в който се прибра у дома. Разположи ги, подредени в купчина, по целия под в дневната и отдели само минутка да си поръча пица по телефона. Когато поръчката пристигна, вече беше толкова потънала в работата си, че изобщо не обърна внимание, че плати за средна „Маргарита“ колкото за голяма пица „Асорти“.

В един сутринта бе успяла да елиминира всичко, освен рекламите за театри, концерти и други културни мероприятия, както и спортните страници. Първоначалното й убеждение, че външната връзка сигурно се крие по страниците на местните вестници от съответните периоди започваше да прилича на отчаяно вкопчване в сламки. Шаз разкърши схванатия си гръб, стана, потри клепачи, под които сякаш имаше пясък, и отиде в кухнята да напълни нов термос кафе.

Заредена с гориво, тя се хвана отново на работа. Реши да изчисти първо спортните страници. Може би щеше да намери снимки на един и същ гостуващ отбор заедно с верните му привърженици? Или играч, който е сменял клубовете, и накрая е станал мениджър някъде? А може би провинциално първенство по голф, което е привличало външна публика? Поредица турнири по бридж? Елиминирането на всички възможности, свързани със спорта, й отне още два часа. Накрая Шаз трепереше от изтощение и свръхдози кофеин, а най-вече от мисълта за явно предстоящия провал.

Когато връзката най-сетне се появи, тя първоначално реши, че вече има халюцинации. Идеята беше толкова скандална, че тя не бе в състояние да я приеме сериозно. Неволно се изкиска нервно, като дете, което още не е научило каква е уместната реакция пред чуждо страдание.

— Луда работа — прошепна тя и се зае да проверява повторно броевете от седемте комплекта вестници, за да се убеди, че не си е въобразила нещо. Изправи се вдървено, направи опит да отпусне схванатите си мускули, и залитайки, се отправи към банята, събличайки се по пътя. Просто не беше в състояние да възприеме такова нещо в три и половина сутринта. Нагласи будилника да звъни в шест и половина, рухна по очи на леглото и потъна в дълбок сън.

Шаз сънува някаква телевизионна игра, в която победителят имаше право да избере по какъв начин да го убият. Когато будилникът иззвъня, тя продължи да сънува, че чува таймера на електрически стол. Чувстваше се като пребита и споменът за това, което бе открила във вестниците, й се стори като продължение на нощния кошмар. Изрита пухената завивка и отиде на пръсти в дневната — сякаш по-шумни стъпки биха могли да подплашат откритието й.

Пред нея имаше седем опърпани купчини фотокопия. Най-отгоре на всяка купчина имаше по една страница от обявите за културни мероприятия. На всяка от тези страници имаше съобщение за предстояща среща с публиката или интервюта, давани от един и същи човек. Както и да го въртеше, излизаше, че един от любимците на нацията е свързан по някакъв начин с изчезването и предполагаемите убийства на седем непълнолетни момичета.

А сега тя трябваше да сподели откритието си с другите.

 

 

Мики установи, че не е никак трудно да се пусне клюката. Всеки път, когато влизаше в болничната стая, където Джако се учеше как да ползва протезата, двамата демонстративно затваряха вратата и сядаха много близо един до друг, за да могат всеки път, когато някоя сестра или физиотерапевт влезеше в стаята, да отскачат един от друг, видимо смутени.

Когато отидеше на работа, изчакваше всички околни бюра да бъдат заети и тогава му се обаждаше, за да бъде сигурна, че колегите й ще подслушват разговора. Разговорите бяха оживени, весели, Мики не пропускаше да спомене името му на подходящи интервали, и говореше с нисък, интимен тон, който в очите на околните бе подходящ за влюбена жена.

Накрая, за да се ускорят събитията, настана време за скандални и драматични разкрития. Мики избра за целта един приятел, който работеше в средно продаваем таблоид. Три дни по-късно вестникът се появи със следното заглавие на първа страница:

Перверзен маниак преследва новата любима на Джако

„Новата приятелка на героя Джако Ванс, спасил живота на две деца, стана мишена на ужасяващо преследване от страна на анонимен психопат.

Още в началото на зашеметяващия им любовен роман, телевизионната журналистка Мики Морган стана обект на злостни нападения — неизвестно лице заля колата й с боя; няколко пъти откри в пощенската си кутия умрели мишки и птички; получи серия анонимни писма, съдържащи отблъскващи обвинения.

Ванс и Морган се запознаха, когато на журналистката бе възложено да интервюира световния рекордьор по хвърляне на копие в болницата. Ванс, спасил живота на две малки деца във верижна катастрофа, се възстановяваше след трагичния инцидент, в който загуби дясната си ръка до лакътя и погреба мечтата си за олимпийска титла. Двамата се опитваха досега да не дават публичност на връзката си. Но вече можем да разкрием на нашите читатели, че тайната им явно е станала достояние на човек, който ненавижда привлекателната русокоса Мики, популярна репортерка на предаването Светът в шест следобед.

Снощи, в своя дом в Западен Лондон, Мики сподели: Беше истински кошмар. Нямаме представа кой би могъл да стои зад това. Моля се само тормозът да спре. Криехме връзката си, защото ни се искаше първо да се опознаем по-добре, преди да бъдем изложени на светлината на прожекторите. Много сме влюбени. Насаме Джако е още по-вълнуваща личност от познатия на публиката образ. Той е смел и красив. Как бих могла да не го обичам? Единственото, което искаме сега, е да се сложи край на този безсърдечен тормоз.

Говорителят на Джако, който в момента се подлага на интензивна рехабилитация в елитната лондонска клиника «Мартингейл», заяви: Джако е отвратен от представата, че някой би могъл да подлага Мики на такива изпитания. За него тя е най-съвършената жена, която е срещал някога. Който и да се крие зад тези безобразия, за него би било по-добре да го залови полицията, за да не попада в ръцете на Джако.

Джако Ванс, който развали годежа си с…

(продължава на стр.4)“

В продължение на две седмици пресата трескаво се занимаваше с новата сензация, после материалите започнаха да оредяват и се появяваха само, когато се случеше нещо във връзка с единия от предполагаемите влюбени. Излизането на Джако от болница; предложението да започне работа като спортен коментатор в телевизията; преназначаването на Мики като водеща на сутрешния блок; доброволната работа на Джако като болногледач на безнадеждно болни — все поводи да се поддържа интереса към предполагаемата им връзка. Двамата скоро разбраха, че е необходимо да ги виждат заедно на някакво светско събиране поне веднъж седмично, за да не се появяват в клюкарските колонки намеци, че може да са се разделили. Често, с пълното съзнание, че ги следят, Джако оставаше да спи в апартамента на двете жени, след като заедно с Мики бяха посетили някой нощен клуб или благотворително мероприятие. След около година, Мики покани Джако на вечеря и военен съвет заедно с Бетси.

Любовницата й не бе загубила кулинарните си способности, придобити през годините, когато имаше фирма за кетъринг. Когато изяде и последната хапка, Джако отправи към двете жени вълчата си усмивка.

— Сигурно имате да ми съобщавате нещо много неприятно, след като ме подготвяте по такъв начин.

Бетси се усмихна кротко.

— Още не си стигнал до карамелизирания пудинг с домашен сладолед с лешници.

Джако се престори на стреснат.

— Ако бях полицай, можеше да ви арестуват за подкуп на длъжностно лице.

— Всъщност наистина искаме да ти направим едно предложение — намеси се Мики.

— Нещо ми подсказва, че не ми предлагате да направим тройка довечера — отбеляза Джако, полюлявайки се на стола си.

— Можеше да се престориш на разочарован поне от приличие — каза сухо Бетси. — Мисълта, че сме толкова непривлекателни, може да се отрази на нашата самооценка, както казват американците.

Мики си каза притеснено, че усмивката на Джако й напомня на тази на Джек Никълсън.

— Бетси, скъпа, ако знаеше какво обичам да правя с жените, щеше да си искрено благодарна, че не представляваш интерес за мен.

— Така погледнато, именно пълното ни незнание по този въпрос ни възпираше досега да ти направим въпросното предложение — заяви Бетси, стана и се зае да раздига чинии и да ги носи в кухнята.

— Сега вече взе да става интересно — каза Джако, наведе се напред и подпря ръката с протезата на масата. После впери непроницаемия си поглед в Мики. — Казвай, Мики.

Бетси се появи на прага на кухнята и се подпря на рамката на вратата.

— Тази глупост, дето ти и Мики трябва постоянно да ходите някъде заедно, отнема ужасно много време. Изобщо не се притеснявам от това, че ходи някъде с теб. Просто ни се иска да можем да прекарваме заедно и без това ограниченото си свободно време.

— Отказвате ли се от цялата работа? — намръщи се Джако.

— Напротив — Бетси седна срещу него и постави ръка върху ръката на Мики. — Решихме, че най-добре ще е да се ожените.

Той я изгледа учудено. Мики никога не бе виждала по-искрено изражение сред внимателно контролираните мимики на Джако Ванс.

— Да се оженим — повтори той. Не звучеше като въпрос.

 

 

Шаз отново огледа стаята, преценявайки слушателите си. Надяваше се да не се изложи. Бе се опитала да прецени какви биха могли да бъдат възраженията и да подготви съответни контрааргументи. Саймън щеше да се заяжда по принцип, това беше ясно. Леон щеше да се полюлява на стола си и да пуши с иронична физиономия, докато намери някаква пролука в изложението й, а след това щеше да се опита да го разпердушини. Кей щеше да чопли подробности, без да може да види общата картина. Надяваше се че поне Тони ще бъде достатъчно впечатлен от проницателността, която бе проявила при групиране на данните и от упорството, с което бе проследила външните данни, докато успя да открие вероятна връзка. Извършената от нея подготвителна работа можеше да стане отправна точка за сериозно следствие, а когато всичко приключеше, бъдещето й щеше да е осигурено. Жената, спипала прочутия сериен убиец. Щеше да се превърне в легенда за следствените отдели в цялата страна. Щеше да може да си подбира случаи по свой вкус.

Не можеше да прецени само възможната реакция на Карол Джордан. Докато я наблюдаваше как работи с Тони сутринта, не можа да си състави достатъчно ясна представа за нея, за да предположи как би реагирала на теорията й. За да не рискува прекалено, реши да не прибързва и да остави един–двама от колегите първи да представят резултатите си. Искаше да види как ще реагира Карол.

Започна Леон. Шаз се учуди, че той говори толкова кратко, и очевидно не бе единствената учудена. Той каза, че действително имало някои общи черти между отделните случаи, но като се вземел предвид броят на децата на тази възраст, които ежегодно бягат от домовете си, според него съвпадението нямало статистическа стойност. Той беше подбрал четири момичета от Западна Англия — с очевидно нежелание. Едно от тях беше от групата, набелязана от Шаз. Свързващият фактор според него бе, че за четирите момичета се знаело, че искали да станат фотомодели. Изказа предположение, че може да са били отвлечени от производители на порнографски филми с примамливи обещания и след това да са въвлечени в света на порно индустрията и проституцията.

Възцари се кратко мълчание, последвано от апатични коментари. След това се намеси Карол:

— Бихте ли ми казали колко време ви отне съставянето на този анализ, господин Джексън?

Леон сви вежди.

— Нямаше кой знае какво за анализиране — отвърна той войнствено. — Направих, каквото трябваше да се направи.

— Ако аз бях водещият на следствието, който се е обърнал към вас с молба за анализ, щях да съм доста разочарована от повърхностната ви работа — заяви Карол. — Бих се почувствала измамена и бих си съставила много ниско мнение за отдел от предполагаеми специалисти, които не ми представят нещо повече от това, което всеки от подчинените ми би свършил за един следобед.

Леон зяпна от удивление. Нито Тони, нито Бишоп си бяха позволявали да бъдат толкова подчертано критични към работата на някой от тях. Но преди да успее да отговори, се намеси Тони:

— Инспектор Джордан е права, Леон. Това не върши работа. Предполага се, че сме елитен отдел, и няма да си спечелим приятели, ако не се отнасяме с всеки случай като с нещо важно и достойно за внимание. Няма значение, че може да сме убедени в ненужността на даден анализ. За полицаите, които са се обърнали към нас, случаите са важни. Още по-важни са за жертвите.

— Но нали беше само упражнение — възрази Леон. — Тук няма никакъв възложител. Просто си играем. Не е възможно това нещо да ви вълнува толкова — хленчещият му тон подсказваше, че всеки момент може да добави „Не е честно!“.

— Доколкото знам, всеки един от тези случаи е действителен — каза спокойно Карол. — Всяко от тези деца наистина е изчезнало. Почти сигурно е, че някои са вече мъртви. Страданието, причинено от неизвестността, понякога е по-страшно и от най-страшната сигурност. Ако пренебрегваме мъката на хората, заслужаваме тяхното презрение.

Шаз забеляза как привидно безразличният Тони кимна леко в израз на съгласие с думите на Карол. После погледна към Леон, който бе стиснал устни и се бе извърнал на стола си така, че да не среща погледа на Карол.

— Така — поде Тони. — Дотук установихме, че инспектор Джордан не си поплюва. Кой друг ще си опита късмета?

Шаз едва не се пръсна от нетърпение, докато слушаше анализа на Кей — посредствен, но подробен. Кей се бе опитала да изгради няколко групи по общи признаци — една от тях съвпадаше с групата на Шаз, но Кей не й бе обърнала по-голямо внимание, отколкото на другите. Когато привърши, Тони изглеждаше по-доволен.

— Съвестна работа — отбеляза той, но неизказаното „но“ увисна почти осезаемо във въздуха.

Карол отново се намеси.

— Съвестна, да, но създава впечатление, че анализаторът не е в състояние да прави заключения. Офицерът, натоварен със следствието, ще очаква от вас информация, която подкрепя определен подход. Затова е редно изводите да се подредят по приоритет. Например — доста вероятно; възможно, но не дотам; съмнително; крайно невероятно. Такова подвеждане позволява на следователите да подредят по-продуктивно работата си.

— Честно казано, съзнавам, че е трудно да работите по този начин в изкуствената атмосфера на една класна стая — поде Тони. — Но постоянно трябва да се опитваме да го правим. Някакви предложения за реда, в който трябва да класираме идеите на Кей?

Шаз почти не се включи в последвалата оживена дискусия. Прекалено много се притесняваше от това, което предстоеше, за да се притеснява, че може да направи лошо впечатление. Няколко пъти срещна неволно въпросителния поглед на Карол Джордан и отвърна с някакви безобидни коментари.

Най-сетне дойде и нейният ред. Шаз се покашля и събра листовете пред себе си.

— Въпреки че съществуват някои повърхностни прилики, по силата на които могат да се набележат няколко потенциални варианта на групиране — поде тя, — при по-внимателен анализ се установява, че съществува само една стабилна група, свързана от няколко общи фактора. Днес възнамерявам да докажа, че действителното съществуване на тази група се подкрепя и от наличието на външна връзка и че всичко това навежда на един неизбежен извод — че децата, чиито изчезвания са включени в тази група, са жертви на едно лице — на един сериен убиец.

Тя вдигна поглед. Кей ахна, Леон се изсмя. Тони я гледаше учудено, но Карол Джордан се бе привела напред, подпряла брадичка на свитите си юмруци, явно заинтригувана. Шаз си позволи една едва забележима усмивка.

— Уверявам ви, че не си измислям нищо — каза тя. — Първата страница от купчината копия на масата пред вас е списък на общите характеристики на седемте изчезвания. Една от ключовите особености по мое мнение е, че и седемте момичета са си взели по една смяна дрехи, преди да напуснат дома си. Но не са вземали дрехи, които човек взима, когато има намерение да бяга и вероятно поне първоначално да живее на улицата. Във всеки от седемте случая те са взели най-хубавите си дрехи — модни тоалети, които биха облекли, ако отиваха на среща, а не удобни маратонки за дълго ходене и дебели якета, за да не им е студено, ако замръкнат на открито. Знам много добре, че момичетата на тази възраст не проявяват особен разум по отношение на това какво къде да носят, но не забравяйте, че в нашия случай става дума за послушни и кротки, разумни, а не проблемни деца.

Тя вдигна отново поглед и забеляза със задоволство, че и Тони следи думите й също толкова увлечено, колкото и инспектор Джордан.

— Във всички случаи момичетата не са се появили в училище, а предварително са излъгали у дома, когато са обяснявали къде ще прекарат вечерта — така са си осигурили период от около дванайсет часа, през които надали някой би започнал да ги търси. Само едно от седемте момичета е имало някакви проблеми с полицията — и то за кражба от магазин, когато била на дванайсет години. Не са имали асоциални прояви, няма никакви данни за злоупотреба с алкохол и наркотици.

А сега, ако обърнете на втора страница, ще видите снимките им, сканирани в еднакъв размер. Не мислите ли, че между седемте деца има забележителна физическа прилика? — Шаз направи ефектна пауза.

— Невероятно — измънка Саймън. — Просто не мога да повярвам, че не съм го забелязал.

— Приликата не е само физическа — намеси се замислено Карол. — Има нещо и в погледа им. И седемте имат някакво излъчване… бих казала, сексуално.

— Явно умират от желание да станат бивши девственици — каза категорично Леон. — Това е. Направо е недвусмислено.

— Както и да определим тази черта — поде отново Шаз, — и седемте я имат. От гледна точка на географско положение случаите са разхвърляни из цялата страна, регистрирани са в рамките на шест години на неравномерни интервали, но жертвите си приличат толкова, че човек може да ги обърка. Това е само по себе си стабилно доказателство. Но Тони ни е казвал, че трябва да търсим и външната връзка; общи фактори, които излизат извън прякото обкръжение на жертвата. Фактори, които са свързани не с жертвата, а с убиеца.

Запитах се къде бих могла да търся статистически значима външна връзка, която би доказала окончателно валидността на групата от предполагаеми жертви. — Шаз взе друга купчина фотокопия и започна да ги раздава. — Копия на страници от местните вестници. Прегледах местната преса — броевете две седмици преди и след съответните изчезвания. И тази нощ, в малките часове, най-сетне открих това, което търсех. Ето го пред вас. Точно преди всяко от тези деца да умре, една и съща много популярна личност е гостувала в родните им градове. И нека не забравяме — всяка една от тях, напускайки дома си, е облякла тъкмо това, което би облякло едно момиче, ако се надява да впечатли някой мъж.

Около Шаз се надигаше невярващо мърморене, докато околните постепенно осъзнаваха колко шокиращо е подозрението й.

— Именно — приключи тя. — И аз самата не бях в състояние да повярвам. Та и кой би бил в състояние да приеме, че любимецът на нацията, спортната звезда, популярният телевизионен коментатор е сериен убиец? Кой изобщо би възбудил следствие срещу Джако Ванс?

 

 

Леденият мрак поглъщаше незабавно едва чутото хлипане. Никога досега, през краткия си живот, Дона Дойл не беше изпитвала такъв страх. Сега откри, че страхът действа и обезболяващо — тревогата притъпяваше болката и я правеше поносима. Това, което се бе случило, бе достатъчно страшно. Но незнанието какво й готви бъдещето беше още по-лошо.

Всичко започна толкова хубаво. Тя запази тайната, въпреки че ентусиазмът й напираше отвътре, сякаш разтваряше насила устните й и искаше да излезе на свобода. Но тя съзнаваше, че той бе напълно сериозен, когато говореше за поверителността на плановете си, а шансът бе прекалено хубав, за да го изпусне. Възторгът от разкриващите се пред нея перспективи я поддържаше в състояние на еуфория и й позволяваше да потисне безпокойството при мисълта какъв скандал ще предизвика постъпката й у дома. Оправдаваше се пред себе си, задето премълча всичко пред майка си, но си казваше, че когато всичко се нареди, радостта ще притъпи спомена за всякакви тревоги и безпокойства. Дълбоко в себе си знаеше, че няма да е така, но не можеше да позволи мисълта за това да вгорчи възторга й.

Бягството от училище не беше проблем. Тръгна както винаги, но вместо да завие както обикновено по улицата към училището, продължи направо към центъра, шмугна се в една обществена тоалетна и се преоблече в дрехите, които бе сгънала грижливо в раницата си на мястото на учебниците. Знаеше, че това е най-хубавия й тоалет, и че когато го облича, изглежда по-зряла, отракана, като младите момичета, на които се възхищаваше, когато гледаше MTV. Гримира се на слабата светлина в тоалетната и нацупи устни пред огледалото. Божичко, изглеждаше супер! Но достатъчно хубава ли е за него?

Напомни си, че той я бе забелязал, когато изобщо не беше толкова нагласена. Беше преценил, че има данни за телевизионна звезда. А пък с тези дрехи направо ще обере точките. Как би могло да бъде иначе?

Сега, докато лежеше в мрака, измъчвана от болка и страх, споменът за тази наивна самоувереност й приличаше на лоша шега. Но тя не й бе изневерила през целия ден. Беше се качила на автобуса за Манчестър. Внимаваше да не излиза на спирката почти до момента на тръгването, за да се убеди, че някой съсед или някой от досадните приятели на майка й няма да пътува със същия автобус. После изтича на горния етаж и седна така, че да вижда кой слиза и кой се качва.

Да има на разположение няколко часа сама в Манчестър, в работен ден, бе приключение само по себе си. Разходи се из магазините, поигра на ротативките, купи си лотарийни билети от будката за вестници на гарата. Спечели малка сума и реши, че това със сигурност е добра поличба. Когато се качи на влака, беше в неудържима еуфория и успя напълно да потисне лекото притеснение, което от време на време я караше да се запита какво ли ще каже майка й, когато разбере.

Смяната на влаковете не беше толкова приятна. Вече се смрачаваше, а и тя не можеше да разбере и дума от диалекта, на който говореха на нюкасълската гара. Говорът им ни най-малко не звучеше като изкуствения диалект на актьорите от телевизионните сериали. Със същия успех можеха да са и извънземни. По някакъв начин съумя да намери перона, от който тръгваше влакът за Файв Уолс Холт. Седна притеснена на мястото си, имаше чувството, че всички тези непознати около нея оглеждат хищно късата й пола и силния грим. Въображението й се развихри, рисувайки уморените пътници, прибиращи се у дома след работа, като луди убийци и маниаци.

Какво облекчение изпита, когато слезе от влака и го видя! Чакаше я в колата си на паркинга, точно както й беше обещал. Беше прекрасно. Говореше точно така, както бе очаквала от него, успокояваше я и накрая тя се убеди, че е постъпила правилно. Каза си, че той е очарователен, и че съвсем не прилича на телевизионна звезда.

Докато се движеха по тесните междуселски пътища, той й обясни, че могат да започнат с кастинга едва на другия ден сутринта, но че се надявал тя да вечеря с него. Има наблизо вила. Тя можела да преспи в стаята за гости, за да не му се налага да шофира, след като е пил вино с вечерята. Разбира се, само ако е съгласна. В противен случай ще я закара до хотела.

Част от нея й припомняше правилата на доброто възпитание, помнеше колко пъти й е набивано в главата да бъде предпазлива и я подтикваше да отиде незабавно на хотел, откъдето да телефонира на майка си и да я успокои, че е здрава и че всичко е наред. Но такава перспектива не криеше никакво очарование — нощ в самотната хотелска стая на някакво непознато място, където не познаваше никого, където само телевизорът щеше да й прави компания, а майка й да й се кара по телефона. Друго гласче, изкусителното гласче, което я подтикваше към приключения, й нашепваше, че никога друг път няма да има такъв шанс. Ще бъде насаме с него цяла вечер — каква по-добра възможност да го убеди в талантите си, така че утрешният кастинг да бъде просто формалност.

Имаше и една мисъл, едновременно вълнуваща и тревожна, която тя се опитваше да потисне — че надали би имало по-подходящ момент да загуби девствеността си.

— Ще бъде чудесно да нощувам у вас — каза тя накрая.

Той се усмихна, откъсна за миг очи от пътя пред себе си и отвърна:

— Мога да ти обещая, че ще се забавляваме добре.

И не я излъга. Поне не в началото. Храната беше фантастична, като онези страхотно скъпи деликатеси в „Маркс енд Спенсър“, за които мама все казваше, че не могат да си ги позволят. Пиха и вино, много различни видове. В началото шампанско, после бяло вино — с ордьоврите, червено с основното ястие и някакво сладко, ароматно, златисто вино с десерта. Не бе предполагала, че вината могат да бъдат толкова различни на вкус. По време на вечерята той беше чудесен. Беше забавен, флиртуваше по малко, забавляваше я със смешни истории, а тя преливаше от вътрешно доволство, че научава от първа ръка всички тези неща за истински телевизионни звезди.

Освен това като че ли тя също го забавляваше. Постоянно я питаше за мнението й, за чувствата й, кое телевизионно лице харесва и кое — не. Проявяваше искрен интерес, взираше се в очите й и я изслушваше внимателно, както сигурно правят мъжете, когато наистина те харесват, а не като момчетата в училище, които се интересуват само от футбол и дали ще им бутнеш. Беше очевидно, че той я харесва, но не се лигавеше като някакъв дърт мераклия. Беше внимателен, държеше се с нея като с възрастен човек. Разговорът я погълна дотолкова, че тя напълно забрави да се обади на майка си.

Към края на вечерята тя се чувстваше приятно замаяна. Не като на купона у Ема Ломас, когато изпи пет шишета много силно ябълково вино и се скъса от повръщане. Сега просто всичко като че ли плуваше в лека, приятна мъгла, а тя се чувстваше преизпълнена от щастие и тръпнеща от желание да почувства топлата му плът, да потъне в лекото цитрусово ухание, което се излъчваше от него, да осъществи докрай мечтите си.

Когато той стана, за да направи кафе, тя го последва. Пристъпваше малко неуверено — чувстваше леко замайване, стаята като че ли леко се залюля, но и това не й се стори неприятно. Застана зад него и обви с ръце кръста му.

— Страхотен си — каза тя. — Просто фантастичен.

Той се обърна и тя се притисна в него. Той зарови лице в косата й и я целуна лекичко по ухото.

— А ти си изключителна — промърмори той. — Наистина изключителна.

Тя почувства ерекцията му и за миг я прониза страх, но после устните му докоснаха нейните и целувката я накара да забрави всичко останало. Сякаш се целуваше за първи път. Целуваха се дълго, като че ли цяла вечност. Под притворените й клепачи се въртяха пъстроцветни фойерверки, възбудата караше кръвта й да пулсира все по-бясно.

Без тя да съзнава, той я накара да отстъпи още малко назад, така че гърбът й опря в дърводелския тезгях. Той продължаваше да я целува, езикът му се стрелкаше в устата й. Внезапно, без предупреждение, пръстите му се стегнаха около китката й и той дръпна рязко ръката й встрани. Дона почувства студения допир на метал и отвори очи. В същия момент той откъсна устни от нейните.

Озадачена, тя погледна ръката си, без да разбира защо е пристегната в това голямо стоманено менгеме. Той отстъпи назад и завъртя дръжката, така че челюстите на менгемето се затвориха около пламналата плът на голата й ръка. Тя се опита да я издърпа, но напразно. Нямаше как да се измъкне. Беше прикована с ръката към тезгяха.

— Какво правиш? — изписка тя. По лицето й се изписа само учудване и болка. Още не можеше да се уплаши.

Лицето му бе лишено от всякакъв израз. Нежността и интересът, които бе виждала по него през изминалата вечер, отстъпиха място на безразлична маска.

— Всички сте еднакви, така ли е? — отбеляза той безстрастно. — Гледате само собствената си изгода.

— За какво говориш? — простена Дона умолително. — Пусни ме, това не е никак забавно. Боли!

Със свободната си ръка тя посегна към дръжката на менгемето. В същия миг той я удари през лицето с такава сила, че тя залитна.

— Ще правиш, каквото ти се казва, лицемерна кучко — каза той с все така спокоен глас.

Дона усети в устата си вкус на кръв и простена.

— Нищо не разбирам — изплака тя. — Къде сбърках?

— Готова си да спиш с мен, защото си мислиш, че така ще постигнеш нещо. Казваш ми, че ме обичаш. Но ако утре се случи да не мога да ти осигуря това, което искаш, ще се хвърлиш на врата на първия, който ти го предложи — той я притисна с цялото си тяло, така че тя не можеше да посегне отново към дръжката на менгемето.

— Не разбирам за какво говориш — изхленчи Дона. — Никога не съм… ооооо!

Гласът й се извиси в писък, докато той затягаше менгемето. Болка прониза ръката й, докато металът притискаше все по-силно костите. Когато писъкът й премина в плач и молби, той се поизвърна малко, без да престава да притиска свободната й ръка, посегна и разкъса роклята й от горе до долу с едно-единствено движение.

Сега вече тя наистина се страхуваше. Не можеше да разбере защо той постъпва така. Тя бе искала просто да го обича, да бъде негова избраница, да се появи редом с него на екрана. Не трябваше да става така. Всичко трябваше да бъде романтично, нежно, красиво, а сега се случваше нещо ужасно, безсмислено, безумно. Болката в ръката й бе по-силна от всичко, което бе изпитвала досега, и вече не искаше нищо друго, освен тя да спре.

Но той едва започваше. След миг бельото й се превърна в купчинка парцали, които се търкаляха в краката й — по тялото й се очертаваха дълбоки белези, там, където ръбовете се бяха впивали в плътта й, преди най-сетне да поддадат и да се скъсат. Тя само трепереше, хлипаше и мънкаше едва чуто. Нямаше никаква възможност да се съпротивлява, когато той разкопча панталона си и проникна грубо в нея.

Дона изобщо не помнеше болката от загубата на девствеността си. Помнеше единствено адската болка, която изпитваше, докато той затягаше менгемето в ритъм с тласъците на тялото си. Разкъсването на химена мина незабелязано, докато костите на ръката й до лакътя се трошаха и плътта й се разкъсваше между излъсканите метални плоскости.

Сега, когато лежеше в мрака, изпитваше благодарност, че бе припаднала. Не знаеше къде се намира и как се е озовала тук. Знаеше единствено, че за щастие е сама. И това й стигаше. Засега това й стигаше.

 

 

Тони вървеше надолу по Бриггейт, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона, за да се предпази от студа. Движеше се на зигзаг, избягвайки сновящите хора, които правеха последните си покупки, и уморените продавачки, които се отправяха към автобусните спирки. Беше си заслужил питието. Следобедът беше много уморителен. Известно време мислеше, че така грижливо изграждания колективен дух е загубен безвъзвратно, защото разликите в мненията на екипа ескалираха дотам, че всеки момент щяха да започнат да си разменят обиди.

Първата реакция на драматичната хипотеза на Шаз беше зашеметено мълчание. После Леон се плесна по бедрото и се заклати напред-назад на стола си.

— Браво бе, маце! — изрева той. — По-голяма дивотия отдавна не бях чувал. Много те бива! Давай, маце, карай нататък!

— По-спокойно, Леон — възрази Саймън. — Много те бива да се подиграваш. Ами ако е права?

— Да бе! — проточи Леон презрително. — Разбира се, Джако Ванс съвсем очевидно е убиец-психопат. Само го вижте на екрана. Или прочетете какво пише за него по вестниците. Да, Джако, нашето момче, славата на Англия, единственият щастлив брак, героят, който пожертва ръката си и олимпийската слава, за да оживеят две деца. Напълно в стила на Джефри Дамър^[2] — или може би на Питър Сътклиф. Нали? Тони не откъсваше поглед от Шаз по време на избухването на Леон. Видя как очите й потъмняха и устните й се превърнаха в тънка черта. Очевидно не можеше да приема подигравките така спокойно, както откровената критика. Щом Леон замълча, за да си поеме дъх, той се намеси.

— Обожавам кръстосването на шпаги в интелектуален дебат — отбеляза той иронично. — И така, Леон, защо не престанеш да се надуваш и не ни представиш някакъв смислен аргумент срещу теорията на Шаз?

Леон се намръщи. Не можеше да се овладее, затова реши да запали цигара и измънка нещо неразбираемо.

— Не разбрах — намеси се със сладък глас Карол.

— Казах, че според мен личността на Джако Ванс не отговаря на общата представа за сериен убиец — повтори той.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен? — възрази Кей. — Това, което всички виждаме, е изфабрикуваният от медиите образ на Ванс. Известно е, че някои серийни убийци са имали чар и са умеели да манипулират хората. Вземи например Тед Бънди. Освен това, за да бъдеш спортист от световна величина, е необходимо да развиеш феноменален самоконтрол. Може би точно такъв е случаят с Джако Ванс. Абсолютно изкуствена фасада, прикриваща патологична психика.

— Точно така — включи се оживено Саймън.

— Но той е женен от дванайсет години! Мислите ли, че жена му щеше да продължава да живее с него, ако е психопат? Така де, той в никакъв случай не може да поддържа постоянно тази маска! — обади се някой.

— Соня Сътклиф твърди в показанията си, че нито за миг не е подозирала, че мъжът й ходи да убива проститутки, както другите мъже ходят на мач. Роузмари Уест продължава да настоява, че нямала представа, че Фред циментира трупове под настилката на вътрешния им двор — подчерта Карол.

— Да, а има и нещо друго — добави Саймън. — Семейни двойки с професии като тези на Ванс и Морган не са като обикновените хора. През по-голямата част Джако е на път, за да снима „Визитите на Ванс“. Освен това ходи да помага доброволно в различни болници. А Мики сигурно постоянно виси в студиото, докато готви програмата на своето предаване. Сигурно се виждат, колкото един полицай може да види децата си.

— Интересен аргумент — каза Тони, прекъсвайки няколко резки възражения. — Ти какво ще кажеш, Шаз? В края на краищата теорията е твоя.

Шаз вирна упорито брадичката си.

— Досега не чух нито един аргумент срещу статистическата значимост на групирането — започна тя.

— Е-е — каза колебливо Кей. — Не съм убедена в тази статистическа значимост. Искам да кажа, аз изградих няколко други групи по общи белези, чиято връзка може да има същата стойност. Например онези момичета, за които полицията подозира, че са били жертва на сексуално насилие.

— Не — каза Шаз твърдо. — Никъде няма толкова много общи фактори, като при тази група. Струва си да се подчертае също, че някои от общите характеристики, свързващи седемте случая, са специфични сами по себе си, достатъчно необичайни, за да направят впечатление на водещите следствието. Като например това, че са взели най-хубавите си дрехи.

Тони отбеляза доволно, че Шаз не се впечатли от поредния пристъп на дребнавост на Кей.

Но възражението й не умиротвори положението.

— Разбира се, че са го забелязали — намеси се несломимият Леон. — Това е единственият фактор, който сочи, че вероятно са избягали от къщи, а не са станали жертва на сериен убиец. Трябва да са били пълни идиоти, за да не им направи впечатление.

— Като този, който изобщо не забеляза групирането, а? — попита войнствено Шаз.

Леон обърна очи към небето и загаси цигарата си.

— Страшно нещо сте това жените. Навиете ли си нещо на пръста…

— Боже, какви дивотии дрънкаш понякога — каза Саймън. — Защо не се върнем към това, за което се предполага, че сме се събрали… Чудя се доколко фактът, че Ванс е посетил по същото време тези градове, може да се припише на случайност. Искам да кажа, не знаем колко публични изяви има обикновено за една седмица. Възможно е да обикаля постоянно и в такъв случай съвпадението няма да е особено показателно.

— Именно — съгласи се Кей. — Провери ли в местната преса на градовете, където има други изчезвания, за да се убедиш, че Ванс не е ходил и там?

Стиснатите устни на Шаз говореха достатъчно красноречиво, още преди да процеди отговора си.

— Нямах възможност — призна тя неохотно. — Може би ти ще се заемеш с тази задачка, Кей?

— Ако бяхте ангажирани действително, би трябвало на всяка цена да проследите и идеята на Кей — подчерта Карол. — Но в такъв случай щяхте да разполагате с хора и време, за да го направите — а в случая нямате нито едното, нито другото. Държа да кажа, че съм много впечатлена от това, което сте постигнали за това ограничено време и с тези ограничени възможности. — Похвалата на Карол накара Шаз да се поизправи на стола, но инспектор Джордан продължаваше, и тя се заслуша смутено в думите й. — Тъй или иначе, дори външната връзка да съществува, всичко е все още прекалено неясно, за да посочим веднага с пръст Джако Ванс. Ако тези изчезвания и предполагаеми убийства са наистина свързани с неговите публични изяви, далеч по-възможно е престъпникът да бъде някой от екипа на Ванс — или дори човек от публиката, който има в миналото си отключващо насилието преживяване, което може по някакъв начин да е свързано с Джако Ванс. Най-вероятният вариант е например да е бил отхвърлен от жена, която е била почитателка на Джако. Аз бих се поразровила първоначално в тези възможности, преди да стигна до извода, че самият Джако е замесен.

— Има логика — съгласи се Шаз, раздразнена, че се бе увлякла по сензационния момент на хипотезата си и пропусна съществуването и на тези възможности. Тони за първи път я виждаше да прави отстъпка, макар и малка. — Но и вие считате, че групата има статистическа стойност и си струва проучването? Карол погледна смутено към Тони.

— Аз… ъъъ…

Той веднага се намеси, за да й помогне.

— Това беше предвидено само като упражнение, Шаз. Никой няма да ни даде правото да се занимаваме по-нататък с който и да било от тези случаи.

Тя го изгледа отчаяно.

— Но тази хипотеза има статистическо основание. Седем подозрителни изчезвания. Всички тези деца имат семейства!

Леон отново се намеси. Гласът му преливаше от сарказъм.

— Хайде, Шаз, време е най-сетне да загрееш. От нас се очаква да облекчаваме работата на оперативните работници, а не да им намираме нова. Да не мислиш, че някой ще ни благодари, задето мътим водата с някаква теория, която много лесно може да се отдаде на болната фантазия на някакви новобранци от крайно непопулярен отдел?

— Така да е — каза Шаз с горчивина. — Хайде да забравим всичко, което казах. И така, коя е следващата мишена на блестящия ти сарказъм? Саймън ли? Нека чуем мъдрото ти мнение и за неговия анализ.

Тони прие привидната капитулация на Шаз като сигнал, че може да продължи със занятието. Анализите на останалите членове на отдела не бяха толкова предизвикателни, и той се възползва от това, за да демонстрира някои капани, които се крият в сортирането на информация и как благодарение на тях всеки може да стигне до погрешни изводи, обработвайки суров материал. Забелязваше как в течение на следобеда Шаз постепенно си възвръща самочувствието след шока от начина, по който колегите й реагираха на нейната хипотеза. Вече не изглеждаше потисната — изражението й премина от разочарование към войнствена предизвикателност, която малко безпокоеше Тони. Обеща си през някой от следващите дни да отдели време, за да поговори с нея, да обясни колко цени нивото на нейния анализ и да подчертае колко е важно да се премълчават изводи, които на пръв поглед може да изглеждат налудничави, докато не откриеш някакво по-солидно доказателство, за да ги защитиш.

Той зави по тясната уличка, на която се намираше кръчмата „Уайтлокс“ — старомодна реликва, по някакъв начин оцеляла през годините, когато всякакъв живот в центъра замираше в пет следобед. Честно казано, ни най-малко не му се искаше да се среща с Карол. Историята на отношенията им беше такава, че срещите им никога не биха могли да бъдат леки, а тази вечер бе длъжен да й каже нещо, което тя не би искала да чуе.

Поръча светла бира на бара и намери по-усамотена маса в един ъгъл. Не беше човек, който се измъква от задълженията си. Но пропускът на Шаз — това, че не бе й минало през ума да включи в подозренията си почитателите на Ванс и хората от антуража му — отново му припомни колко е важно да се наберат данни, преди да изложиш хипотезата си на строгата критика на околните. Този път Тони щеше сам да последва своите съвети и да не споменава нищо за собствените си подозрения, докато не събереше доказателствен материал.

 

 

Измина повече от час, докато Карол успя да се измъкне от настоятелните въпроси на двете жени от новия отдел. Беше уверена, че ако накрая не се бе сбогувала толкова категорично, момичето с особените очи — Шаз, щеше направо да я прикове и да изсмуче от мозъка й всичко, което знаеше, до последната капка, включително и сведения, които не бяха пряко свързани с работата им. Когато бутна гравираната стъклена врата на кръчмата и влезе, беше уверена, че той отдавна се е отказал да я чака и си е тръгнал.

Но още докато отиваше към бара, го забеляза. Той седеше в една облицована с ламперия ниша и й махаше. Пред него имаше почти празна чаша бира. „Същото още веднъж?“ попита тя само с движение на устните, съпроводено с универсалния жест, имитиращ наливане на течност в чаша.

Тони постави показалеца на едната си ръка напряко на другия, така че се образува буквата Т. Карол се усмихна. Малко след това вече поставяше на масата нова пинта „Тетли’с“ за него и половинка за себе си.

— Шофирам — поясни тя лаконично.

— Аз съм с обществения транспорт. Наздраве — той вдигна чашата си. — Наздраве. Радвам се, че се срещнахме отново.

— И аз.

Карол се усмихна скептично.

— Чудя се дали някога ще бъде възможно двамата да седим така и да не изпитваме чувството, че край масата има още някой?

Не можеше да се въздържи. Беше като коричка на рана, която неудържимо те изкушава да я чоплиш, и все си казваш, че този път няма да потече кръв.

Тони отвърна поглед.

— Откровено казано — каза той, — ти си почти единствения човек на този свят, с когото не се чувствам така. Благодаря ти, че дойде. Знам, че не това е начинът, по който би предпочела да подновиш нашето…

— Познанство? — предложи Карол с неприкрита горчивина.

— Приятелство?

Сега тя отвърна очи и каза:

— Надявам се да е така. Надявам се на приятелство.

Истината не беше точно такава. Двамата го съзнаваха, но този вариант вършеше работа. Карол успя да се поусмихне.

— Интересна групичка са твоите подрастващи профайлъри.

— Нали? Чудя се дали си забелязала една особеност, която е характерна за всеки от тях?

— Ако амбицията беше противозаконна, всичките щяха да получат доживотни присъди. И да бъдат съкилийници с Пол Бишоп.

Тони едва не се задави с бирата, изпръска покривката, но успя да спаси кремавото сако на Карол.

— Забелязвам, че инстинктът не ти е изневерил — отбеляза той.

— Не виждам нищо за премълчаван. Освен това е очебийно. Стаята ври от амбиция — като тестостерон в нощен клуб. Не те ли тревожи фактът, че всички приемат работата си в отдела като трамплин за блестяща кариера?

Тони поклати глава.

— Не. Половината от тях може и да го ползват като трамплин, за да достигнат до нещо, което им се струва по-важно. Другите може засега да имат подобни идеи, но ще се влюбят в профилирането и няма да искат да работят нищо друго.

— Имена?

— Саймън, онова момче от Глазгоу. Скептичен е по природа и не приема нищо на доверие. Дейв, сержантът. В профилирането го привлича това, че от една страна изисква методичност и логика, но също така и въображение. Но истинската звезда ще бъде Шаз. Още не го е осъзнала напълно, но вече е прихванала вируса на профилирането. Не го ли забеляза?

Карол кимна.

— Тя е маниакален работохолик и единственото, което я интересува, е да разчисти улиците от колкото е възможно повече болни мозъци. — Тя наклони глава на една страна и попита: — Знаеш ли какво?

— Какво?

— Прилича ми на теб.

Тони не бе наясно дали трябва да се засегне или да се поласкае. Накрая предпочете да изобрази на лицето си учудване.

— Странно — каза той. — На мен пък ми прилича на теб.

— Какво? — зяпна на свой ред Карол.

— Мислех си за анализа, който представи днес следобед. Основната работа е безукорна. Идентифицираната група определено изисква внимание — той разпери ръце и отвори широко очи. — Но само въз основа на този материал да стигнеш директно до извода, че Джако Ванс е сериен убиец — това е полет на въображението, сравним само с твоите виртуозни изводи по случая в Брадфийлд!

Карол неволно се разсмя на гримасите му.

— Но бях права — възрази тя.

— Фактите действително доказаха правотата на извода ти, но за да стигнеш до него, ти наруши абсолютно всички закони на логиката и вероятността.

— Може и Шаз да е права. А може пък нас да ни бива повече за профайлъри от вас, момчетата — подразни го Карол.

Тони изсумтя.

— Изобщо не отхвърлям възможността момичетата да са подобри в профилирането. Но отказвам да повярвам, че приемаш сериозно подозренията й.

Карол изкриви уста.

— След половин година ще мрази да й се напомня, че е представила такава хипотеза.

— Като знам какви са ченгетата, съм готов да се хвана на бас, че някой от групата ще я уреди за гост в студиото на „Визитите на Ванс“.

Карол потръпна демонстративно.

— Отсега си представям картинката. — Джако Ванс прикован към стената от тези забележителни очи, а Шаз пита: „Къде бяхте през нощта на 17 януари 1993?“.

Когато и двамата престанаха да се смеят, тя допълни:

— Много ми е любопитно да разбера какво ще предложи за моя пироман.

— Аха — съгласи се Тони.

Тя вдигна чашата си.

— Предлагам тост за отдела на шаманите.

— Дай Боже да прекараме дълго в рая, преди дяволът да забележи, че сме се измъкнали — отвърна той сухо и пресуши чашата си. — Какво ще кажеш за по още една?

Карол погледна колебливо часовника си. Нямаше никакъв ангажимент, но се чудеше какво е за предпочитане — да прекъсне разговора в този приятен и за двамата момент или да остане. Във втория случай съществуваше рискът нещо отново да възстанови напрежението между тях. Реши да не рискува и поклати глава.

— Съжалявам, няма как. Искам да хвана нощната смяна, за да рапортуват, преди да потънат в морето на мълчанието. — Тя допи бирата си и стана. — Радвам се, че можахме да си поговорим.

— Аз също. Като се върнеш в понеделник, ще сме ти приготвили нещо.

— Чудесно.

— Внимавай по пътя — добави той, когато тя вече тръгваше.

Тя се извърна към него.

— Ще внимавам. И ти се пази.

После изчезна. Тони поседя още малко. Взираше се в празната си чаша и се чудеше за какво му е на някой да предизвиква пожари, ако това не е свързано със сексуално задоволяване. Накрая като че ли му хрумна нещо. Той стана, излезе, и закрачи сам по пустите улици.

 

 

Това, от което Шаз усещаше смъдене в очите си, не беше присмехът на колегите й. Не беше и метафоричното потупване по рамото от страна на Карол. Болеше я най-много от съчувствието на Тони. Вместо да изпадне във възторг от работата й и проницателните й заключения, той просто се държа мило. Не й трябваше някой да й обяснява, че е необходима смелост, за да представиш спорна хипотеза, че е проявила инициативност, но че е станала жертва на собственото си увлечение по съвпаденията. Щеше да й бъде по-леко, ако се бе държал пренебрежително или покровителствено, но приятелското съчувствие беше толкова очевидно, че предотврати гневното й избухване, с което иначе би прикрила смазващото я разочарование. На всичкото отгоре дори бе разказал една-две подобни истории, случили се със самия него — как привързаността му го водела до погрешни изводи в началото на работата му като специалист по профилиране.

Шаз не знаеше как да реагира на това великодушие. Беше единствено дете, при това вероятно плод на недоразумение. Родителите й бяха така силно влюбени един в друг, че надали се замисляха над емоционалните нужди на дъщеря си. Шаз бе привикнала да се справя някак, без да очаква нежност и търпимост от хората. Когато не слушаше, я укоряваха, хвалеха я малко разсеяно за успехите, но предимно не й обръщаха внимание. Болезнената й амбиция се дължеше на усилията, които в детството си бе полагала, за да привлече толкова желаното признание от страна на родителите си. Вместо това я оценяваха учителите и тя привикна към техните безразлични професионални оценки. Това бе единствената щедрост на духа, която познаваше. Искрената доброта, проявена лично към нея, я озадачаваше. Можеше да приеме деловото одобрение на Карол Джордан, но съчувствието на Тони я разстрои и я предизвика да направи нещо, с което да докаже, че то е било излишно.

На другата сутрин след спора тя изтърпя заяжданията на колегите си, дори се насили да се включи в шегите, вместо да ги фиксира със студените си синьо-зелени очи, докато унищожеше самоувереността им до дъно. Но зад привидното спокойствие умът й работеше трескаво, мислите й се прескачаха в отчаяно търсене на изход, на начин да докаже, че е била права.

Изключено бе да прехвърли списъците на изчезнали лица, за да види няма ли да открие други случаи, които да отговарят на същия модел. Още по времето, когато работеше като патрулиращ полицай, Шаз бе научила, че всяка година около четвърт милион души биват обявявани за безследно изчезнали, а около сто хиляди от тях са под осемнайсетгодишна възраст.

Много от тези хора чисто и просто обръщаха гръб на проблемите си — работа, която ненавиждаха, и семейства, които не им даваха нищо. Други бягаха от някаква непоносима житейска ситуация. Имаше такива, които ставаха жертва на изкушенията на бързото забогатяване. Но имаше и хора, по-малко на брой, изтръгнати против волята им от техния свят и запратени направо в ада. Един повърхностен преглед на сводките обаче не даваше възможност да се прецени кой от изчезналите в коя от горните категории попада. Дори да успееше да убеди вечно скептичните си колеги да се присъединят към търсенето, откриването на други възможни жертви на набелязания от Шаз сериен убиец изискваше възможности, с които те не разполагаха.

Когато Тони обяви, че следобедът ще бъде посветен на самостоятелни занимания, Шаз почувства как разяждащото я нетърпение изчезва. Сега поне щеше да може да свърши нещо. Отхвърли поканата на Саймън да обядват в някоя кръчма и се отправи към най-голямата книжарница в града. След минути вече стоеше на касата с екземпляр от „Джек — телевизионният клоун: неофициалната версия“. Книгата беше писана от Тош Барнс, журналист, прочут по Флийт Стрийт заради отровното си перо. Другата книга, която бе взела, носеше заглавието „Лъвско сърце. Истинската история на един герой“ — от Мики Морган, осъвременен вариант на книгата, която тя бе публикувала малко след сватбата им. Тони бе казал, че дори Шаз да е права за връзката, далеч по-вероятно е убиецът да е някой от антуража на Ванс, а не той самият. Шаз разчиташе, че тези книги или ще подкрепят нейната теория, или ще й помогнат да го елиминира като заподозрян.

Качи се на автобуса и се прибра у дома. Отвори си кутия кока-кола, седна на бюрото и веднага се зае с разказа за блестящата кариера на Джако Ванс, погледнат през призмата на любящата съпруга. Велик спортист, самоотвержен герой, несломим в битката със страданието, прекрасен журналист, неуморен участник в благотворителни мероприятия и съвършен съпруг. Докато се насилваше да чете славословията, които й напомняха на житие на светец, Шаз започна да се изкушава от мисълта, че има дори нещо приятно в това да разбиеш такъв отвратително съвършен образ. Ако първоначалното й подозрение се окажеше вярно, той не бе истукан с крака от глина^[3], а си беше изцяло фалшификат.

Когато изчете книгата до края, изпита дълбоко облекчение, но сега вече трябваше да си постави въпроса, пропъждан досега в дълбочините на съзнанието й. Класическата слабост на обвинението във всички процеси срещу серийни убийци — как бе възможно съпругата да не знае нищо? Дори да имаха толкова натоварени програми и животът им да бе практически независим един от друг, възможно ли бе Мики Морган да споделя леглото и живота си с човек, който отвлича и убива невръстни момичета, и да не е почувствала, че нещо у него не е наред? А ако знаеше, дори да таеше и най-малкото подозрение, възможно ли бе да седи всеки ден в светлината на прожекторите, да интервюира победителите и победените в житейската битка, и да бъде толкова спокойна, да не изпитва нищо друго, освен леко професионално съчувствие?

На този въпрос нямаше отговор. Освен ако Тони се окажеше прав и престъпникът не беше Джако, а негов почитател или член на работния му екип. Шаз пропъди съмненията и започна да прелиства „Джек — телевизионният клоун“. Но книгата се оказа просто непочтителна версия на същата легенда. Само анекдотите бяха по-различни, но в разкритията нямаше нищо особено зловещо, само ставаше ясно, че като професионалист Джако Ванс не прощава никому и е склонен да употребява език, който може да пробие бронята и на най-закоравелия телевизионен ветеран. Но това определено не беше проява на убиец-психопат.

Все пак, за човек, търсещ конкретни елементи, които биха паснали в стандартния профил на сериен убиец, имаше дребни улики и намеци, които я караха да мисли, че може и да не се е заблудила напълно. При всички положения факторите бяха повече, отколкото фигурират в психологическия профил на обикновен човек, и затова Шаз все още не вадеше Джако Ванс от графата „главен заподозрян“. Можеше и да е някой негов сътрудник, но нищо от досегашните й проучвания не опровергаваше първоначалната й теория.

Докато четеше двете книги, Шаз си правеше бележки. Като приключи първоначалното проучване, извади лаптопа и отвори един файл, който бе създала в началото на курса по профилиране. Файлът беше озаглавен „Списък на характерни белези на серийни престъпници“. Точно такова беше и съдържанието му — редица индикатори, с помощта на които профайлърът можеше да определи дали заподозреният отговаря на характеристиките. Тя копира файла; после, като ползваше бележките си и от време на време прелистваше отново книгите, прехвърли целия списък на отличителните белези. Когато свърши, беше така изпълнена със задоволство, че почти мъркаше. Значи в крайна сметка не се беше побъркала. Това вече беше нещо, което Тони Хил не би могъл да пренебрегне, защото то щеше да бъде част първа от новото досие, което възнамеряваше да му представи. Разпечата резултата и се усмихна доволно, докато проверяваше повторно данните.

Особено я радваше последният абзац. Кратък и сбит, текстът даваше на читателя точно това, което му бе необходимо, стига той да беше наясно какво търси. Ужасно й се искаше да се сдобие с набор от вестникарски публикации за Джако Ванс и Мики Морган — особено от таблоидите и клюкарските колонки. Но представянето на официална заявка в който и да било вестникарски архив щеше да разлае кучетата прекалено отрано. По такъв важен случай тя не смееше да се довери дори на личните си познати.

Замисли се дали да представи новия си анализ на Тони. Дълбоко в себе си знаеше, че и това не е достатъчно да го накара да промени мнението си. Но някой наистина убиваше млади момичета, и ако пресметнем вероятностите, като се вземеше предвид и колко отдавна продължаваше това, както и показателите, които не се набиваха на очи от пръв поглед, Шаз вярваше, че Джако Ванс е човекът, когото трябва да залови. Някъде имаше нещо, което щеше да й помогне да намери пролука в бронята му, и Шаз бе твърдо решена да го намери.

* * *

Дежурният сержант сипа втора лъжичка захар в чая си и започна бавно да го разбърква, зяпайки лениво въртящата се течност, сякаш се надяваше в чашата да стане нещо достатъчно вълнуващо, за да го откъсне от купчината преписки, натрупани до него на бюрото. Течността се успокои. Нищо не се случи. С дълбока въздишка той взе първата папка и я отвори.

Спасението дойде, след като бе прочел две страници. Ръката му се стрелна към телефона така светкавично, сякаш бе на края на обтегнат ластик.

— Полицейски участък Глосъп, сержант Стоун на телефона — каза той весело.

Гласът от другата страна на линията беше накъсан от нерви, които очевидно всеки момент щяха да излязат извън контрол. Говореше жена, нито много млада, нито много стара, каза си автоматично Питър Стоун, докато придърпваше към себе си бележника.

— Дъщеря ми — каза жената. — Дона. Не се прибра у дома. Само на четиринайсет години е. Каза, че отива у една приятелка, а там никой не я е виждал. Не знам къде е. Помогнете ми! Трябва да ми помогнете! — последните думи прозвучаха като писък, изпълнен с ужас.

— Разбирам колко сте разтревожена — каза невъзмутимо Стоун. Самият той бе баща на дъщери, сержантът забрани на въображението си да му представя всичко, което би могло да се случи и на тях. — Имам нужда от някои подробности, за да можем наистина да ви помогнем. — Умишлено говореше официално, за да успокои малко жената и ако може, да прехвърли част от хладнокръвието си и на нея. — Името ви?

— Дойл. Полин Дойл. Дъщеря ми се казва Дона. Дона Тереза Дойл. Живеем на Коруна Стрийт, номер петнайсет. Само двете. Баща й почина, разбирате ли? Преди три години получи мозъчен кръвоизлив, падна и така си остана. Какво се е случило с моята Дона? — гласът й трепереше, Стоун я чуваше как подсмърча и хлипа въпреки усилията да говори свързано.

— Вижте какво, госпожо Дойл, ще пратя веднага някого, за да вземе от вас официални показания. А засега можете ли да ми кажете кога е изчезнала Дона?

— Не знам — простена Полин Дойл. — Тръгна тази сутрин на училище и каза, че ще отиде на чай у Доун, една нейна приятелка. Работели заедно върху някакъв доклад. Когато стана десет часа и още я нямаше, се обадих на майката на Доун и тя ми каза, че Дона не е идвала, а от самата Доун разбрах, че не е била и на училище.

Стоун погледна часовника. Единадесет и четвърт. Значи момичето се намира неизвестно къде, но не и на местата, където би трябвало да бъде, от петнадесет часа. Това все още не беше достатъчно, за да започне издирване, но дванайсетгодишния полицейски стаж бе развил у него усет за наистина важни произшествия.

— Не сте й се карали, нали? — попита той внимателно.

— Неее — проплака госпожа Дойл. Изхълца, после Стоун я чу как започва да диша дълбоко, за да се успокои. — Само нея имам на този свят — каза тя тихо и жално.

— Изчезването й може да има някакво просто обяснение. Много често се случва с момичета на нейната възраст. А сега ви моля да сложите чайника, защото ще ви пратя двама полицаи до десет минути. Става ли?

— Благодаря ви — Полин Дойл постави телефонната слушалка на мястото й и се загледа отчаяно в снимката върху телевизора. Оттам й се усмихваше Дона, с нейната закачлива, знаеща усмивка, която показваше, че вече не е дете, но още не е и жена. Майка й захапа пръсти, за да не изкрещи, изправи се с мъка и тръгна към обляната във флуоресцентна светлина кухня.

Точно в този момент Дона Дойл беше жива и здрава, само леко пийнала.

* * *

След като решението беше взето, оставаше да се измислят само подробностите. Първо — официалното предложение, планирано за максимален ефект по време на националния благотворителен телевизионен маратон, на който се събираха милиони лири за детски приюти. Джако падна на едно коляно пред очите на осем милиона зрители и помоли Мики да се омъжи за него. Тя изпълни ролята си точно както се очакваше — първо изумена, после трогната. Каза му „да“ със сълзи на очи. Както и всеки друг аспект на брака им, около сватбата им нямаше нищо, което да не може да се прожектира на екран пред широка публика.

Бракът беше само граждански, но това не им попречи да организират сватбено тържество, което осигури хляб на авторите на светски новини в продължение на дни. Свидетели бяха Бетси и мениджърът на Джако — и двамата изпълняваха ролята на неофициални надзиратели, за да следят да не би някой от сватбарите да прекали с шампанското и да провали ефекта. После, както си му е редът, дойде меденият месец. Наеха сами остров на Сейшелите. Бетси и Мики спяха в едната вила, а Джако в другата. От време на време го мярваха на плажа — всеки път с различна жена, но на масата се явяваше винаги сам и никога не ги запознаваше с посетителките си.

Последната вечер тримата вечеряха заедно под звездите и слушаха прибоя на Тихия океан.

— Заминаха ли си приятелките ти? — попита накрая Бетси, окуражена от петте чаши шампанско.

— Не са приятелки — подчерта Джако. — Устата му се изкриви в странна усмивка. — Опасявам се, че не могат да минат дори за лични асистентки. Не спя с приятелки. Сексът за мен е обикновена сделка. След злополуката и след Джили се зарекох никога да не се озовавам отново в такова положение, че някой да може да ми отнеме нещо, което има значение за мен.

— Жалко — каза Мики. — Човек губи много, ако няма желание да рискува.

Очите му изведнъж заприличаха на стъклени — като тъмни стъкла на лимузина, чиято цел е да не се вижда какво има вътре. Тя беше уверена, че нито публиката на предаването му, нито безнадеждно болните, за които се грижеше така всеотдайно, бяха виждали този поглед. Ако съответните власти бяха забелязали дори само за миг този мрак в очите му, биха направили всичко възможно той да не може да припари до болни или умиращи хора. Това, което светът познаваше, бе чаровният му образ. Така погледнато, и тя не виждаше нищо повече. Но сега той или допусна умишлено Мики да види нещо повече, или не осъзнаваше, че тя е проникнала толкова дълбоко в психиката му. Дори Бетси винаги казваше, че преувеличава, когато споменеше нещо за тъмнината, която се криеше в душата на съпруга й. Но Мики знаеше, че не се лъже.

Джако се взря в очите на жена си и каза много сериозно:

— Аз поемам извънредно много рискове, Мики. Просто искам да сведа до минимум възможните щети. Да вземем дори брака ни. Той си е риск сам по себе си. Не бих го поел, ако не бях уверен, че опасността за мен не е толкова голяма. Защото ако някога се разбере, че бракът е фиктивен, ти ще загубиш много повече от мен.

— Може и така да е — прие Мики и отпи от чашата си. — Но все пак мисля, че е тъжно да си отрежеш пътя към любовта. А ти правиш точно това, откак Джили те заряза и се захванахме с този цирк.

— Не е цирк — възрази Джако. Непроницаемото му лице доби напрегнато изражение. — Но ако се безпокоиш за мен, че страдам от някакъв недостиг, недей. Аз се грижа да задоволявам нуждите си. И ти обещавам, че решенията на моите проблеми няма никога да станат за теб повод за притеснение. Аз съм цар на измъкването — и той сложи лявата си ръка на сърцето и се усмихна тържествено.

Тези негови думи постоянно преследваха Мики, макар че никога не намери повод да го упрекне, че не е изпълнил обещанието си. Но понякога, когато забелязваше по лицето му мигновен проблясък на изражения, напомнящи потиснатата ярост в онази болнична стая, Мики се питаше какво ли бе това, което се криеше в тайния свят на Джако, и от което можеше да се наложи да се измъква. Но за убийство и през ум не й минаваше.

 

 

Проблемът, когато работиш сама, е, че просто не можеш да обхванеш целия материал. Шаз осъзна това след нощта, прекарана в неспокоен сън. Денонощието нямаше достатъчно часове, тя не разполагаше с властта да си осигури всички нужни данни, нямаше достъп до информационната мрежа на полицаите, които отговаряха за районите, където Джако бе израснал и живял, или за сегашното му местожителство. Нямаше с кого да обсъжда хода на мислите си. Ако искаше да постигне и най-малък напредък, съществуваше само едно възможно решение.

Налагаше се да разбута много неща. Следователно трябваше отново да моли за услуги. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Крис Дивайн. На третото позвъняване се включи секретар. Шаз изпита облекчение, че няма да й се наложи да обяснява цялата история на Крис — защото на пръв поглед историята си изглеждаше налудничава. Когато чу сигнала, тя каза:

— Крис? Шаз е на телефона. Благодаря ти за помощта онзи ден. Толкова ми помогна, че сега трябва отново да ти искам услуга. Има ли възможност да ми намериш някакъв домашен телефонен номер на Джако Ванс? Довечера ще бъда у дома. Безценна си, благодаря.

— Чакай — пресече я гласът на Крис. Шаз подскочи и едва не разля кафето си.

— Ало? — каза тя. — Крис?

— Бях в банята. С какво си се захванала? — Шаз си каза, че Крис явно бе по-загрижена за нея, отколкото тя всъщност заслужаваше.

— Трябва да проведа един разговор с Джако Ванс, а пък му нямам номера.

— Какъв ти е проблемът да ползваш официалната процедура, кукло?

Шаз се покашля.

— Всъщност разследването изобщо не е официално.

— Така няма да ти се размине. Я ми кажи, това има ли случайно нещо общо с престъпното количество хартия, което похабих последния път, когато ме помоли за услуга?

— Горе-долу. Нали помниш какво ти разказах за онова упражнение. Ами анализът показа напълно автентична, статистически стойностна група престъпления. Мисля, че имаме работа със сериен убиец на непълнолетни момичета. И цялата работа е свързана по някакъв начин с Джако Ванс.

— Джако Ванс? Самият Джако Ванс? Ванс от „Визитите на Ванс“? Какво общо може да има между него и някакъв сериен убиец?

— Точно това се опитвам да разбера. Но тъй като официално отделът все още не работи, никой няма да предприеме нищо по въпроса, ако не успея да измъкна нещо по-конкретно.

— Чакай малко, моето момиче. Да се върнем към така наречената „връзка“ с Джако Ванс. Как така е „свързан“? — Шаз си каза, че Крис започва да се безпокои. Време беше да замаже малко нещата — предложението на колегите й, далеч не толкова драматично колкото собствената й хипотеза, щеше да й свърши работа.

— Ами може да има нещо, а може и да няма. Но онази група, която хванах… разбираш ли, той е имал срещи с публиката в родните градове на изчезналите момичета, и то всеки път два дни преди те да напуснат домовете си. Много странно съвпадение, и си мисля, че престъпникът може да е някой от антуража му или някой негов почитател–психар. Може да е някой, който ненавижда момичетата, влюбени в Джако, или нещо подобно.

— Така, нека сега си изясним проблема. Искаш да разговаряш с Джако Ванс, за да го попиташ дали е забелязал човек с налудничав поглед по време на срещите си с публиката? И искаш разговорът ти да бъде извънслужебен? — в гласа на Крис се прокрадваха съмнение и угриженост.

— Общо взето, това е.

— Ти си напълно луда, Боуман.

— Винаги съм считала, че това е част от чара ми.

— Боже мили, кукло, в този случай, ако оплескаш нещо, никакъв чар няма да ти помогне.

— Аз пък не знаех. Ще ми помогнеш ли или не?

Настана дълго мълчание. Шаз не го прекъсна, макар че имаше чувството, че нервите й са изопнати като струни и ще се скъсат всеки момент. Накрая Крис се предаде.

— Ако откажа, ще отидеш при някой друг, нали?

— Нямам друг изход, Крис. Ако съм права, някой убива деца. Не мога да се престоря, че не знам нищо.

— Ами ако не си права? Не искаш ли да дойда с теб, за да създам някаква легенда, разговорът да бъде по-официален?

Звучеше изкусително.

— Не, по-добре не — отвърна бавно Шаз. — Ако се издъня, не е необходимо и ти да опереш пешкира. Но все пак можеш да ми помогнеш с нещо.

Крис изохка.

— Само да не трябва да ходя пак по архиви.

— Можеш да ми послужиш за прикритие. Вероятно ще ми поискат телефонен номер, на който да позвънят, за да се убедят, че нещата стоят така, както съм казала. Хора като него не приемат нищо на доверие. Само че не мога да дам номера си в отдела, защото постоянно сме заедно — на семинари, лекции и какво ли не. Бих могла да ползвам служебния ти телефон — поне ще се убеди, че номерът е действително на полицията, ако реши да провери.

— Готово — въздъхна Крис. — Дай ми пет минути.

Шаз изтърпя стоически чакането. Понякога завиждаше на пушачите, но не достатъчно, за да пропуши. Следеше дългата стрелка на часовника си и когато тя навлезе в шестата минута, устните й се свиха. В същия момент телефонът иззвъня и тя сграбчи слушалката още преди края на първото иззвъняване.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Крис.

— Да.

— Давай тогава — тя изчете предполагаемо нерегистрирания никъде номер, който бе успяла да измъкне от дежурния в участъка в Нотинг Хил. — Не си го получавала от мен.

— Благодаря, Крис, много съм ти задължена.

— За съжаление не би могла да ми се отплатиш така, както аз искам — отбеляза Крис. — Карай по-спокойно, хлапе. Ще ти се обадя.

— И аз ще те държа в течение. До скоро.

Шаз погледна тържествуващо късчето хартия в ръката си. „Да започваме, каза си тя, и ще си проличи подготвила ли съм се или не“. Взе отново слушалката и набра номера. Осем и половина сутринта си беше съвсем нормално време.

Чуха се няколко иззвънявания, след това се включи запис и гласът уведоми Шаз, че повикването се прехвърля. Няколко прещраквания, след това характерния сигнал на мобилен телефон.

— Ало? — Шаз веднага разпозна гласа. Стори й се странно, че вместо откъм телевизора, идва от телефонната слушалка. Още повече, че не беше гласът, който бе очаквала да чуе.

— Госпожа Морган? — попита тя колебливо.

— На телефона. С кого говоря?

— Шарън Боумън, младши следовател от лондонската криминална полиция. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се налага да разговарям със съпруга ви.

— За съжаление той не е у дома в момента. Аз също. Прехвърлили са ви на погрешна линия — това е моят личен телефон. Неговият номер е друг.

Шаз почувства, че се изчервява.

— Извинявайте за безпокойството.

— Няма защо. Мога ли все пак да ви помогна с нещо?

— Не мисля, госпожо Морган — освен ако можете да ми дадете номер, на който да го открия.

Мики се поколеба.

— Извинете, но предпочитам да не раздавам номера му. Мога обаче да му предам, че сте го търсили и да му обясня за какво става дума.

„Ще трябва да се задоволя с това“, помисли мрачно Шаз. Очевидно богатите наистина разсъждаваха по различен начин. Добре поне, че вече беше уредила всичко с Крис.

— Възможно е той да разполага с информация, свързана с едно наше разследване. Съзнавам, че е много зает човек, но бих могла да се срещна с него утре по всяко време — когато и където му е удобно. Няма да бъда в офиса през деня, затова мога да ви дам този номер, на който би могъл да се обади — тя издиктува директния номер на Крис. — Нека търси сержант Дивайн. Може да съобщи направо на нея къде и кога бихме могли да се срещнем.

Мики прочете номера, който беше записала.

— Това е, нали? Утре? Добре, следовател Боуман, ще му предам.

— Извинете още веднъж за безпокойството — повтори смутено Шаз.

От другата страна се разнесе добре познатият й смях.

— Наистина няма защо. Винаги съм готова да помогна с нещо на полицията, но вие сигурно знаете това, ако гледате предаването ми.

Тонът беше толкова очевидно подканващ, че Шаз отговори по единствения възможен начин.

— Страхотно шоу. Гледам го винаги, когато имам възможност.

— Комплиментите гарантират срочно предаване на съобщенията — отбеляза Мики. Гласът й звучеше прелъстително както винаги.

— Очаквам с нетърпение новини от господин Ванс — каза Шаз.

Никога досега не бе говорила по-искрено.

* * *

Полин Дойл се взираше в празната рамка върху телевизора. Полицаите, които дойдоха вечерта, след като Дона изчезна, бяха взели снимката, за да й направят копия. Изглеждаха сериозно загрижени, разпитваха за приятелите й, за училището, дали си има приятел, какво прави през свободното си време. Когато си тръгнаха със снимката и описанието на Дона, тя осъзна, че присъствието им й бе помогнало да не изпадне в истерия. Инстинктът я подтикваше да хукне посред нощ по улиците и да вика дъщеря си, но спокойното поведение на двамата полицаи, които бяха седнали в малката кухня, я поуспокои и я накара да разбере, че не е време да се поддава на неразумни импулси.

— Най-добре е да си стоите тук — бе казал по-възрастният от двамата. — Ако се опита да ви се обади, не бихте искали да изпуснете повикването, нали? Разчитайте на нас за търсенето. Това ни е работата, не ни е за първи път.

Но жената, която дойде на другата сутрин, я накара да се усъмни, че нещата стоят точно така. Тя поиска от Полин да даде подробно описание на дрехите на дъщеря й. Когато установиха, че липсва любимият й тоалет, с който ходеше на танци — къса и тясна черна пола, опъната по тялото блуза на черни и бели райета с дълбоко деколте и високи лачени обувки — полицейската служителка видимо се успокои. Полин разбра веднага причината. В очите на полицията липсващите дрехи доказваха, че момичето просто е избягало от къщи. Сега вече можеха да работят по-спокойно, нямаше никакви показатели, че може да търсят труп.

Как да ги накара да разберат? Как да ги накара да повярват, че Дона нямаше нито причина, нито нужда да бяга от къщи? Двете не бяха се карали, напротив. Бяха много близки. За разлика от повечето майки на дъщери–тийнейджърки, Полин бе успяла да съхрани близостта с дъщеря си. Смъртта на Бърнард ги бе свързала още повече, защото всяка търсеше утеха в другата, никога не бяха преставали да споделят всичко помежду си. Полин стисна здраво очи и започна отчаяно да се моли на Богородица, в която бе престанала да вярва много отдавна. Полицията нямаше да я разбере; защо тогава да не опита да се помоли?

* * *

Слънцето се издигаше от лявата страна на пътя, зазоряването се съпровождаше от шума по магистралата и звука на собствения й глас. По целия път Шаз преговаряше въпросите, които щеше да зададе. Винаги бе завиждала на адвокатите, задето задаваха въпроси, чиито отговори знаеха предварително. Да застане лице в лице с абсолютен професионалист, без да отрепетира поведението си и да прецени всякакви възможни реакции би било лудост, затова беше включила темпомата, репетираше въпросите си и преценяваше всички възможни отговори.

Когато навлезе в Западен Лондон, беше перфектно подготвена. Имаше вероятност той да се издаде по някакъв начин, но тя се съмняваше, че е толкова наивен. Другата възможност бе да го подплаши и да го принуди да предприеме нещо, което би потвърдило нейните предположения. Не бе изключено и тя да греши, а другите да са прави, и тогава той просто би й помогнал да открие въпросния маниак, когото може да е забелязал заедно с предполагаемите жертви. За нея последната вероятност щеше да е леко разочароваща, но би се примирила с този вариант, ако успееше да прибере убиеца зад решетките и да спаси живота на други момичета.

Не бе обмислила сериозно вероятността да излага на опасност собствения си живот, въпреки предупрежденията на Крис Дивайн. На двайсет и четири годишна възраст Шаз не можеше да осмисли истински факта, че и тя е смъртна. Дори трите години работа в полицията, няколкото сблъсъка с опасни престъпници и обичайните за работата й опасности не бяха разклатили подсъзнателното й чувство за неуязвимост. Освен това човек, обитаващ разкошна къща около Холанд Парк, надали нападаше полицаи. Особено пък когато срещата с полицая е уговорена от собствената му жена.

Беше подранила както обикновено. Не спази упътването да паркира на входната алея към жилището им, а намери място за паркиране в Нотинг Хил, взе си билетче от паркомата и се упъти към Холанд Парк. Намери улицата, на която живееха, и тръгна бавно по нея. Проследи внимателно номерата и откри къщата на Джако и Мики. Трудно беше да се повярва, че може да съществува такава голяма сграда в центъра на Лондон, обитавана само от едно семейство, но Шаз беше проучила, че къщата не е делена на апартаменти. Освен Джако и Мики тук живееше само един член на персонала — дългогодишната лична асистентка на Мики, Бетси Торн. „Страхотно“, каза си Шаз, докато подминаваше къщата с безукорно бяла фасада, приличаща на сватбена торта. Не можа да види много от градината, прикрита зад високи лаврови храсти, подрязани в различни форми, но това, което се виждаше зад електронно управляемата входна врата, беше съвършено аранжирано като за изложбата на цветя в Челси. Мимолетно съмнение накара стомаха й да се свие. Как бе възможно да подозира собственика на такова бижу в отвратителни престъпления? Не беше ли всичко плод на въображението й? Възможно ли бе човек като него да върши такива неща?

Прехапала устни от яд заради собствената си неувереност, Шаз се завъртя на пети и тръгна обратно към колата си. С всяка крачка решимостта й се връщаше. Той беше престъпник, и когато тя приключеше с него, целият свят щеше да разбере какво представлява. За пет минути върна колата до къщата и влезе във входната алея. Свали прозореца, наведе се към микрофона до портата и каза решително:

— Младши следовател Боуман. Имам среща с господин Ванс.

Вратата се отвори с леко бръмчене и Шаз продължи навътре, без да може да потисне мисълта, че навлиза във вражеска територия. Не знаеше къде точно да паркира, но за да не запушва вратите на двойния гараж, продължи по алеята и заобиколи къщата. От другата страна, точно пред входа, беше паркиран един рейндж роувър, а до него имаше сребрист мерцедес кабриолет. Шаз изключи мотора и остана на мястото си, за да се съсредоточи и набере енергия.

— Давай — каза си тя тихо и ожесточено.

Изтича нагоре по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага и тя видя пред себе си познатото, усмихнато лице на Мики Морган.

— Младши следовател Боуман? — каза тя и отстъпи, за да пропусне Шаз. — Заповядайте. Аз тъкмо заминавам — Мики махна с ръка встрани, сочейки една жена на средна възраст с прошарена коса, сплетена на дебела плитка. — Това е личната ми асистентка Бетси Торн. Бързаме да хванем совалката за Кале.

— Уикенд в Льо Туке — уточни Бетси.

— Много морски специалитети и тръпката от хазарта в местното казино — кимна Мики и пое един сак от Бетси. — Джако ви очаква. Само трябва да приключи с един телефонен разговор. Влезте в салона — първата врата вляво, и той ще дойде при вас след минутка.

Шаз най-сетне успя да отвори уста.

— Благодаря — каза тя. Мики и Бетси стояха на прага и Шаз разбра, че няма да тръгнат, преди да се убедят, че е влязла там, където й бе казано. Тя им се усмихна смутено, кимна и влезе през отворената врата, посочена от Мики. Едва след това чу шума от затварянето на входната врата. Отиде до прозореца и видя двете жени да се качват в рейндж роувъра.

— Младши следовател Боуман?

Шаз се обърна рязко. Не беше чула стъпки. От другия край на помещението й се усмихваше Джако Ванс. Не изглеждаше чак толкова внушителен, колкото на телевизионния екран. При вида на усмихнатото му лице възбуденото й въображение я накара да си помисли за усмивката на пантера при вида на сигурна жертва. Ако наистина бе така, дано той не осъзнаваше, че тя е тук, за да въздаде справедливост.

 

 

Очите й бяха забележителни. Погледната отзад, изглеждаше съвсем обикновена. Кестенява коса, която стигаше до якичката на тъмносиньото сако. Сини джинси и меки кафяви мокасини. Ако я срещнеше в някой претъпкан бар, не би се загледал подир нея. Но когато я стресна и тя се обърна рязко, сиянието на яркосините очи я превърна в нещо съвсем различно. Ванс изпита леко безпокойство, примесено със странно задоволство. Каквото и да се опитваше да открие, тази жена беше личност. Беше достоен противник.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той с познатия от телевизията глас, нежен като милувка.

— Бях подранила — отвърна тя спокойно.

Ванс пристъпи към нея, но спря така, че между тях остана около метър разстояние.

— Заповядайте — посочи той дивана зад нея.

— Благодаря — отвърна Шаз, но не се подчини на поканата, а се упъти точно към креслото, на което смяташе да седне той. Беше го подбрал защото бе по-високо и светлината щеше да му пада откъм гърба. Имаше намерение да я постави в по-неизгодно положение, но тя го превари. Раздразнен като от ухапване на насекомо, той реши да не сяда, а отиде до камината и се облегна на пищно украсената лавица над нея. Загледа жената мълчаливо, като очевидно очакваше тя да започне.

— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен — каза тя, след като почака малко. — Съзнавам, че сигурно сте много зает.

— Не ми оставихте възможност да се измъкна. Пък и действително винаги помагам с радост на полицията. Вашият заместник-директор би могъл да ви разкаже колко пъти съм участвал в благотворителни кампании за пенсионирани полицаи и техните близки — продължаваше да се усмихва, но усмивката не стигаше до очите му.

Яркосините очи го гледаха, без да мигнат.

— Убедена съм, сър.

— Това ми напомня, че би трябвало да ви поискам полицейската карта.

Ванс не помръдна от мястото си, принуждавайки Шаз да стане и да прекоси стаята, за да му покаже извадените от портфейла документи. — Просто невероятно, че проявихме такава небрежност — отбеляза той. — Да пуснат непознат човек в къщи, без да му поискат документите. — Хвърли поглед на картата й от лондонската полиция и добави: — Имате още една карта, нали?

— Моля? Това е единственият документ за самоличност на служител в лондонската полиция — отвърна Шаз невъзмутимо, но в главата й зазвъня алармен сигнал. Този човек знаеше прекалено много и може би трябваше да си плюе на петите, докато още имаше време.

Устните на Ванс сякаш изтъняха, а усмивката му стана съвсем вълча. Каза си, че е време да й покаже у кого са козовете.

— Но вие вече не работите в централата в Лондон, нали, младши следовател Боуман? Както виждате, не само вие сте провели предварителни проучвания. Защото вие сте провели проучвания, нали?

— Аз все още съм на служба в лондонската полиция — каза категорично Шаз. — Ако някой ви е казал нещо друго, значи ви е излъгал.

Той сякаш се приготви за скок.

— Но не работите в централата, нали? Командирована сте в един специален отдел. Защо не ми покажете истинската си карта, за да знам коя сте в действителност, и да свършим това, за което сме се събрали? — „Внимателно, напомни си той, не се увличай само защото си много по-печен от нея. Все още не знаеш защо е дошла тук.“ Сви добродушно рамене и повдигна вежди. — Не искам да ви създавам проблеми, но човек в моето положение трябва да бъде предпазлив.

Шаз го огледа от горе до долу. По лицето й не можеше да се прочете нищо.

— Правилно — отбеляза тя и му подаде картата си на служител в Националния отдел по профилиране. На картата имаше и снимка. Той посегна към нея, но тя я дръпна обратно.

— Не съм виждал такива досега — обясни той приветливо, прикривайки яда си, че не можа да види нищо повече от герба и думата „профилиране“, която се наби в съзнанието му сякаш с нагорещено желязо. — Значи това е прочутият отдел по профилиране, за който четем толкова много напоследък, а? Когато отделът ви започне да функционира наистина, не би било зле някой от по-опитните служители да бъде поканен като гост в студиото в програмата на жена ми, за да обясни на публиката какво се прави в името на тяхната сигурност.

Това трябваше да й подскаже, че я е определил като новачка.

— Аз не решавам тези неща, сър — Шаз умишлено му обърна гръб и се върна на мястото си. — Имате ли нещо против да се заемем с повода за срещата ни?

— Не, разбира се — той направи учтив жест с лявата си ръка, но не понечи да се отправи към някой стол. — Аз съм на ваше разположение. Може би ще ми кажете като начало за какво става дума изобщо.

— Подновихме следствията по делата за изчезването на седем непълнолетни момичета — каза Шаз и отвори папката, която носеше. — Първоначално идентифицирахме много подчертани прилики между седемте случая. Седемте изчезвания са регистрирани за период от шест години, и ние ще продължим търсенията си, за да проверим дали няма и други изчезвания с подобни характеристики, които още не сме успели да открием.

— Все още не разбирам какво… — недоумяващото смръщване на Ванс беше много убедително. — Непълнолетни момичета ли казахте?

— Четиринайсет и петнайсетгодишни — каза твърдо Шаз. — Нямам право да цитирам пред вас детайлите, въз основа на които свързахме случаите, но наистина имаме основание да сме убедени във връзката.

— Искате да кажете, че не става дума за обикновени бягства от дома? — попита той. Тонът му бе все така озадачен.

— Имаме основание да считаме, че изчезванията са били планирани от трето лице — заяви предпазливо Шаз, без да откъсва очи от него. Проницателният й поглед започна да го смущава. Едва се удържаше да не започне да нервничи, изпитваше нужда да се измъкне от полезрението й. Но си наложи да не променя небрежната поза, която бе заел.

— За отвличане ли става дума?

Шаз повдигна вежди и сви едва забележимо рамене.

— Нямам право да давам повече сведения — каза тя и внезапно се усмихна.

— Така да е, но аз продължавам да не разбирам нищо. Какво общо мога да имам с няколко изчезнали непълнолетни момичета? — Умишлено си позволи гласът му да прозвучи леко раздразнено. Това поне не му струваше усилие; целият трептеше от нервно напрежение.

Шаз отново отвори папката и извади снопче фотокопирани снимки.

— Във всеки от тези случаи, два дни преди изчезването на някое от момичетата, вие сте имали някаква публична изява или благотворително мероприятие в съответния град. Имаме основание да считаме, че всяко от момичетата е присъствало на тези изяви.

Той почувства как по врата му плъзва червенина. Нямаше как да спре гневното изчервяване, което постепенно обхващаше и лицето му. Едва успяваше да запази спокойствие и да продължава да говори с равен тон.

— Стотици хора идват на моите срещи с публиката — каза той и установи, че гласът му е малко пресипнал. — Статистически погледнато, е възможно на част от тях да им се случи да изчезнат.

Шаз наклони глава, сякаш и тя бе доловила промяната в тона му. Приличаше на ловджийско куче, което току-що е надушило нещо много отдалечено, за което не можеше да бъде сигурно заек ли е или не.

— Така е. Съжалявам, че се налага да ви безпокоя с тези неща. Работата е там, че според шефа ми има някаква далечна възможност в изчезването на момичетата да е замесен човек от вашия антураж, или пък човек, проявяващ маниакален интерес към вашата личност.

— Значи според вас около мен се навърта някакъв маниак, който отвлича мои почитателки? — този път не му беше толкова трудно да изобрази учудване. Като прикритие обяснението беше просто смешно. Човек трябваше да е пълен идиот, за да не разбере, че тя не търси нито някаква откачалка, нито предполагаем член на екипа му. Интересуваше я самият той. Можеше да го прочете в очите й, неотклонно приковани в него, регистриращи всяко негово движение, ситните капчици пот, които бяха избили по челото му. И приказките й за някакъв шеф очевидно бяха блъф. Надушваше, че тя е единак, също като него.

Шаз кимна.

— Не е изключено. Пренасяне, така му казват психолозите. Какъвто беше случаят с Джон Хинкли, нали помните, човекът, който стреля по Роналд Рейгън, за да направи впечатление на Джоди Фостър.

Тя говореше с приятен, спокоен, дружелюбен тон, за да не го подплаши. Мисълта, че според нея такава елементарна техника може да го подлъже, го изпълни с ненавист.

— Това е абсурдно — каза той, оттласна се от полицата над камината и закрачи напред-назад по килима пред нея — копринен, ръчно тъкан в Бухара, избиран лично от него. Взираше се в сивкаво-бежовата плетеница под краката си, докато се успокои достатъчно, за да срещне странните очи на тази жена. — Пълен абсурд. Ако не ставаше дума за нещо толкова отвратително, предположението ви би било направо смешно. И въпреки всичко не мога да разбера защо се обръщате към мен.

— Много просто, сър — отвърна Шаз с успокояващ тон.

Решил, че тя се държи покровителствено, Ванс се закова на място и се намръщи.

— Е? — попита той. Чаровната му фасада се рушеше с всяка изминала секунда.

— От вас искам само да хвърлите един поглед на тези снимки и да ми кажете дали сте забелязали някое от момичетата по една или друга причина. Може би са се държали натрапчиво с вас, и въпросният човек е изпитал желание да ги накаже. Може да сте забелязали как някой от екипа ви ги ухажва. А може и да не сте им обърнали внимание. Отделете ми само няколко минути и си тръгвам — започна да го убеждава Шаз. После се наведе напред и разпръсна фотокопията по покритата с ръчно тъкана дамаска табуретка, голяма колкото масичка.

Той пристъпи по-близо, сякаш привличан от снимките, които тя бе подредила така, че да бъдат обърнати към него. Само малка частица от делото му — само толкова бе успяла да открие. Но всяко от тези усмихнати лица бе унищожено лично от него.

Ванс се изсмя пресилено.

— Да запомня седем лица сред хиляди? Съжалявам, следовател Боуман, но си губите времето. Никога досега не съм виждал нито едно от тези момичета.

— Погледнете пак — настоя тя. — Напълно ли сте сигурен?

В гласа й се прокрадваше нова нотка — нотка на напрежение и възбуда. Той откъсна поглед от бледите копия на жива плът, която бе измъчвал, и срещна неумолимия поглед на Шаз Боуман. Тогава разбра, че тя знае. Може би не разполагаше все още с достатъчно доказателство, но му беше ясно, че знае всичко. Разбра и нещо друго — тя нямаше да се успокои, докато не го унищожи. Ножът бе опрял до кокал, и тя нямаше никакъв шанс. Защото й пречеха ограниченията на закона.

Той поклати глава. Усмивката му изразяваше искрено съжаление.

— Напълно. Не съм виждал нито една от тях.

Без да гледа, Шаз хвана средната снимка и я побутна към него.

— Вие лично отправихте апел към Тифани Томпсън в един от националните таблоиди да се обади на родителите си.

— Господи! — възкликна той и насили чертите си да изобразят възторжено удивление. — Вярно! Напълно бях забравил! Права сте, разбира се, сега вече си спомних.

Докато той говореше, тя се бе съсредоточила изцяло в израза на лицето му. Със светкавично движение той замахна с протезата си и я удари с все сила отстрани по главата. В очите й за миг просветна изненада, после паника. Челото й се удари в твърдия ръб на табуретката. Когато рухна на пода, беше вече в безсъзнание.

Ванс не губеше време. Изтича до мазето, откъдето измъкна макара с кабели и чифт гумени ръкавици. Само след минута Шаз лежеше на лъснатия паркет, овързана като животно за заколение. После той изтича до горния етаж и порови в гардероба си, докато намери това, което му трябваше. Слезе обратно и покри главата й с торбата от мека материя, в която бе опаковано новото му кожено куфарче, когато му го доставиха. После усука кабела няколко пъти около врата й — достатъчно стегнато, за да й причинява болка, но не толкова, че да се задуши. Тя трябваше да умре, но не точно сега. Не тук и не поради обикновена небрежност.

Веднага щом се убеди, че тя не може да се освободи, той взе чантата й и седна с нея на дивана. Взе и фотокопията заедно с папката, откъдето ги бе извадила, и започна внимателно да преглежда всичко. Прочете набързо откъсите от полицейските сводки, като си каза, че после ще има време да ги огледа по-подробно. Но когато се зае с анализа, който Шаз бе представила на колегите си, той започна да чете по-подробно, преценявайки доколко голяма бе опасността за него. Реши, че не е кой знае каква. Фотокопията на съобщенията във вестниците за негови срещи с публиката нямаха никаква стойност — срещу всяка среща, свързана с изчезване на момиче, той можеше да цитира двайсет, които нямаха такава връзка. Остави анализа и взе списъка с отличителни белези на серийните престъпници. Когато прочете заключението й, така се вбеси, че скочи на крака и я ритна няколко пъти в корема.

— Какво знаеш ти, кучко? — извика той гневно. Искаше му се да види сега очите й. Те вече нямаше да го осъждат, а сигурно молеха за милост.

Натъпка яростно в папката фотокопията и досиетата. Трябваше да ги прочете по-внимателно, но сега нямаше време. Постъпи правилно, като пресече всичко до корен, преди някой да обърне сериозно внимание на инсинуациите на тази мръсница. Бръкна отново в голямата й чанта и извади един бележник. Прелисти го набързо, но не откри нищо интересно, освен телефонния номер на Мики и адреса им. Тъй като нямаше как да отрече, че тя е идвала тук, най-добре бе да не унищожава тази страница. Все пак откъсна няколко страници след последните записки, за да създаде впечатление, че някой е скъсал страници, на които са били записани други срещи. После върна бележника отново в чантата и извади малкия касетофон. Лентата на миниатюрната касета продължаваше да се върти. Спря касетофона, извади я и я остави настрани, при откъснатите листа от бележника. Не обърна внимание на романа на Иън Ранкин, и извади друг, малък бележник, в който тя си бе записвала срещите. На днешната дата имаше само една бележка — „Дж. В., 9,30“. Реши да добави още някакво съкращение и след известен размисъл написа само едно „Т“. Нека си поблъскат главите. На вътрешната страна на корицата откри това, което търсеше. „Ако намерите този бележник, моля да го предадете срещу възнаграждение на Ш. Боумън, Хайд Парк Хил 17, апартамент 1, Хедингли, Лийдс“. Той опипа внимателно вътрешността на чантата. Ключове нямаше.

Ванс върна всичко обратно в чантата, взе папката и отиде при Шаз. Пребърка я внимателно, докато откри връзка ключове в джоба на панталоните й. Доволно усмихнат, той се качи отново горе, този път до кабинета си, и намери достатъчно голям уплътнен плик. Пъхна вътре папката и го адресира до къщата си в Нортъмбърланд, залепи марка и го запечата.

Погледна часовника си и установи, че е малко след десет. Отиде в спалнята и се преоблече. Сложи джинси, една от малкото си тениски и джинсово яке. Намери във високите вградени шкафове един голям сак, после извади бейзболна шапка, към която бе прикрепена много качествена прошарена перука и нахлузи и двете. Ефектът беше забележителен. Когато добави и очила с обикновени прозрачни стъкла и тънки рамки, и пъхна две меки подплънки в хлътналите си бузи, той се преобрази напълно. Можеха да го разпознаят единствено по протезата. Но Джако беше намерил изход.

Излезе от къщата, като внимателно заключи вратата зад себе си, и отвори колата на Шаз. Постара се да запомни точната позиция на шофьорската седалка, после влезе вътре и я пренагласи, за да има къде да разположи по-дългите си крака. Трябваха му няколко минути, за да се ориентира в арматурното табло и да се убеди, че ще може да движи лоста за скорости и да шофира едновременно. После потегли, като спря само за миг, колкото да пусне плика в една пощенска кутия на Ладброук Гроув. Когато навлизаше в шосе M1 малко след единадесет, той си позволи да се усмихне на себе си. Шаз Боуман щеше да съжалява искрено, че се е осмелила да му се изправи на пътя. Но не за дълго.

 

 

Първоначално я заболя схванатият крак. Болката прониза като назъбен нож мътното й съзнание. Инстинктивният й опит да се изправи и да разкърши мускулите предизвика жестока болка в китките. Все още бе напълно дезориентирана, а главата й пулсираше болезнено, като че ли някой я блъскаше с чук. Шаз се насили да отвори очи, но не видя нищо. Тогава забеляза, че лицето и е обвито с някакъв влажен плат. Беше нещо като качулка от мека материя, която покриваше цялата й глава и беше така здраво пристегната на шията, че й бе трудно да преглъща.

Постепенно започна да осъзнава положението си. Лежеше на една страна върху някаква твърда повърхност, ръцете й бяха вързани на гърба и връзките се впиваха жестоко в китките й. Глезените й също бяха вързани, и двете примки бяха свързани така, че тя почти не можеше да помръдне. Всеки опит да опъне крака или да се помести й причиняваше прекалено жестоки болки. Нямаше представа дали помещението, в което се намира, е малко или голямо, и изобщо не се опита да провери след адската болка, която изпита, щом само понечи да се обърне.

Не знаеше колко време е била в безсъзнание. Последното нещо, което помнеше, бе засмяното лице на Джако Ванс, надвесен над нея — усмихваше се безгрижно, убеден, че никой никога няма да приеме на сериозно твърденията на това новоизлюпено детективче. Не, не беше точно така. Имаше още нещо, но не бе в състояние да си го припомни. Шаз си наложи да диша дълбоко, за да се поуспокои и да си припомни всичко, което бе видяла. Споменът започна да добива образ. Бе забелязала с периферното си зрение как той вдига дясната си ръка и замахва с все сила, сякаш с тояга. Това бе наистина последното, което помнеше.

Със спомена дойде и страхът — по-мъчителен от всякакво физическо страдание. Никой нямаше представа къде се намира тя, никой, освен Крис, която така или иначе не очакваше Шаз да й се обади. Не беше казала на никой друг, дори и на Саймън. Не бе намерила сили да се изложи отново на присмеха им, колкото и приятелски да беше. А сега страхът да не стане смешна щеше да й струва живота. Шаз не си правеше никакви илюзии. Беше задала на Джако Ванс такива въпроси, че бе невъзможно да не е разбрал какво знае тя — че той е убиец-психопат. Но Ванс не бе изпаднал в паника, както се бе надявала. По някакъв начин бе успял да прецени, че тя работи самостоятелно. Бе разбрал, че макар изводите й да представляват заплаха за него, може да отложи залавянето си, като се отърве от нея — ченгето — единак по следите на някакво свое хрумване. Премахването на Шаз щеше и в най-лошия случай да му даде време да замете следите си или дори да напусне страната.

Шаз почувства как внезапно я избива пот. Нямаше никакво съмнение. Щеше да умре. Единственият въпрос беше как.

Оказа се, че е била права. И тъкмо това щеше да стане причина за смъртта й.

* * *

Полин Дойл беше отчаяна. Полицията отказваше да приеме изчезването на Дона като нещо повече от обикновено бягство от дома. „Сигурно е заминала за Лондон. Няма смисъл да я търсим тук“ — бе казал униформеният дежурен, когато го бе притиснала една вечер.

Тя можеше да ходи по улиците и да крещи, че някой е отвлякъл дъщеря й, но липсващите дрехи бяха напълно достатъчно доказателство в очите на преуморените полицаи, че Дона Дойл е просто още едно хлапе, отегчено от живота у дома и убедено, че някъде все още има улици, настлани със златни плочи. Достатъчно бе да видиш снимката й, тази знаеща усмивка, за да ти стане ясно, че момичето далеч не е било такова въплъщение на невинността, както го представяше горката му заблудена майка.

След като полицията не прояви никакъв интерес, като изключим рутинното вписване на Дона в списъка на безследно изчезналите, Полин беше с вързани ръце. Щом полицията не се занимаваше с въпроса, нямаше как да убеди някого от телевизията да пусне съобщение за изчезналата й дъщеря. Дори журналистите от местния вестник не проявиха особен интерес, само редакторката на женските рубрики обмисляше възможността да пусне поредица материали за изчезнали момичета. Но щом видя снимката на Дона, и тя се отказа също като полицаите. Дона имаше някакво излъчване, което не допускаше да я представиш като невинно агънце, подлъгано от наивни мечти. Нещо в израза на устата й, в леко наклонената глава подсказваше, че тя е скъсала с невинността. Редакторката си бе казала, че Дона Дойл вероятно е поредната Лолита, която кара жените да изпитват желание да сложат на мъжете си наочници.

След като прекара много нощи, потънала в сълзи поради съзнанието за собственото си безсилие, Полин Дойл реши да предприеме нещо. Работата й в агенцията за недвижими имоти и без това не бе особено добре платена. Заплатата й бе стигала да храни и облича Дона и себе си, и да плаща поддръжката на жилището — само толкова. Бяха й останали около две хиляди лири от застраховката на Бърнард. Полин ги бе запазила за времето, когато Дона щеше да замине да следва, съзнавайки, че тогава ще й трябва всяка стотинка.

Но ако Дона не се върнеше никога, за какво й бяха тези пари? По-добре да ги изхарчи, за да опита да си я върне, а за висшето образование щеше да мисли по-нататък. И така, Полин отнесе снимката на Дона в местната печатница и поръча хиляди листовки — едната страна бе заета изцяло от лицето на дъщеря й. От другата страна пишеше с големи букви:

„ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМИЧЕ?

Дона Дойл изчезна на 11 октомври, четвъртък. За последен път е видяна в осем и петнайсет сутринта, когато тръгнала за девическото училище в Глосъп. Била е облечена в ученическа униформа — кафява пола и жилетка и бяла шемизета. Носела е черни обувки, черно яке и черна раница. Ако сте я забелязали по което и да било време след посоченото по-горе, моля, свържете се с нейната майка, Полин Дойл“.

Следваше адресът на Коруна Стрийт, и телефонните номера на Полин у дома и в агенцията.

Полин взе едноседмичен отпуск и се зае да обикаля града от сутрин до вечер и да пуска листовки в пощенските кутии. Започна от центъра на града, като раздаваше листовки и по улиците, и постепенно стигна до предградията, без да обръща внимание колко стръмни бяха околните хълмове, или да забелязва мехурите по краката си.

Никой не се обади.

* * *

Докато Шаз Боуман лежеше на пода в лондонската му къща, обзета от болка и страх, Джако Ванс оглеждаше нейното жилище. Бе успял да стигне бързо до Лийдс. Спря само веднъж, за да зареди и после влезе в тоалетната за инвалиди на бензиностанцията. Искаше да изхвърли лентата, която бе измъкнал от касетката на Шаз, в коша за санитарни отпадъци. После, на паркинга, строши с крак кутията, чиито частици се разпиляха от силния вятър, който брулеше този ден Средна Англия.

Успя да открие дома на Шаз много лесно, защото намери в колата наскоро купения от нея справочник за Лийдс, в който улицата бе оградена със синя химикалка. Паркира колата малко по-далеч и се насили да овладее изопнатите си нерви, докато вървеше привидно спокойно по улицата. Наоколо нямаше никой. Само няколко момченца играеха крикет на отсрещния тротоар. Той влезе във входа на номер 17 и изпробва един от двата секретни ключа в ключалката на тежката, викторианска външна врата. Това, че успя да отключи от първи опит, го убеди, че висшите сили са на негова страна.

Озова се в мрачен коридор, осветен само от светлината, влизаща през двата тесни прозореца от двете страни на вратата. Взирайки се в мрака, видя пред себе си широко, елегантно стълбище. Очевидно апартаментите на партера бяха два — по един от всяка страна на площадката. Избра левия и отново позна. Задиша по-спокойно, вече напълно убеден, че всичко ще стане така, както го е планирал. Отключи и влезе. Нямаше намерение да остава тук дълго, сегашното му посещение имаше само разузнавателна цел, затова закрачи бързо из стаите. Щом влезе в дневната, разбра, че Шаз не би могла да подбере по-подходящо за целите му жилище. Френските прозорци гледаха към градинка, оградена с високи стени, засенчена от високи плодни дръвчета. В дъното видя врата в тухлената стена.

Оставаше да свърши само още едно нещо. Свали якето и разкопча протезата си. Извади от сака един предмет, който му бяха направили преди две години в едно театрално ателие. Беше обяснил, че му трябва, за да скрои шега на свой приятел. Върху основната конструкция на една негова стара протеза, която бе сменил с по-усъвършенствана, в ателието направиха модел на гипсирана ръка с много реалистично стърчащи от нея пръсти. Когато се убеди, че я е поставил добре, Ванс прибра отново всичко в сака, пое си дълбоко дъх и реши да тръгва обратно.

Излезе през френските прозорци и ги затвори с плъзгане зад себе си, после тръгна спокойно по чакълената пътечка към предната врата. Изпита особено чувство в тила си, под перуката, и се зачуди дали от горните етажи не го наблюдава някой, някой, който ще си спомни, че го е видял, след като работата му бъде разкрита и стане обществено достояние. За да се успокои, той си припомни, че това, което би видял предполагаемият свидетел, не би имало нищо общо с външния вид на Джако Ванс.

Дръпна резето на дворната врата, убеден, че няма кой да го върне на място, докато се върне отново. Озова се в тясна алея между две градински стени, която излизаше на голяма улица. По улицата се отиваше право към центъра. Отиде до гарата пеш, което му отне почти час, но когато стигна, установи, че поредният влак за Лондон тръгва само след десет минути. В седем и половина беше отново в Холанд Парк и си бе възвърнал външността на Джако Ванс.

Преди да се заеме с последните приготовления, пъхна една голяма пица във фурната. Това не се покриваше с представите му за съботна вечеря, но въглехидратите щяха да успокоят нервния му стомах. Напрежението винаги го удряше в стомаха. Всеки път, когато изпитваше някакви притеснения, получаваше спазми, стомахът го болеше и му се повдигаше. Още в началото на телевизионната си кариера се бе научил, че единственият начин да потисне гаденето и къркоренето бе да се нахрани добре предварително. Приготовленията, които извършваше, преди да застане пред телевизионните камери, вършеха чудесна работа и за убийство. Сега си бе създал правило винаги да се храни добре, преди да се заеме с поредната си жертва. И, разбира се, винаги се хранеше заедно с тях, преди да пристъпи към последното действие.

Докато чакаше пицата да се опече, натовари мерцедеса. По-добре бе да полага физически усилия на гладен стомах. Сега вече всичко бе готово за последното представление с участието на Шаз Боуман. Оставаше само да я качи на сцената.

* * *

Дона Дойл също беше сама. Но не можеше да си позволи лукса да разсъждава, тъй като вече бе обезумяла от страдания. Когато за първи път се събуди от мъчителни сънища, се чувстваше все още достатъчно силна, за да се опита да проучи затвора си. Страхът все още я измъчваше, но вече не й действаше толкова парализиращо. Каквото и да бе това място, беше тъмно като гроб и миришеше на мухъл — като мазето у дома. Започна да опипва наоколо със здравата си ръка, за да разбере какво има около нея. Разбра, че лежи на матрак, покрит с найлон. Пръстите й стигнаха до ръба на матрака и докоснаха студени плочки. Не бяха гладки като керамичните плочки по стените на банята у дома, а малко грапави — сигурно теракота, като плочките в зимната градина на майката на Сара Дайсън.

Стената зад нея бе от грубо издялан камък. Изправи се с мъка на крака и за първи път осъзна, че краката й са вързани с верига. Наведе се и установи с опипване, че около глезените й има железни гривни, свързани с тежка верига. С една ръка не можеше да прецени колко дълга бе веригата. Направи четири неуверени стъпки покрай стената и стигна до ъгъл. Зави на деветдесет градуса и продължи само две стъпки преди кракът й да се удари болезнено в нещо твърдо. Беше химическа тоалетна. Обзета от мъчителна благодарност, тя се отпусна на нея и се облекчи. След това обаче разбра, че е ужасно жадна. Още не можеше да мисли за ядене, но жаждата наистина вече я измъчваше. Стана й продължи да върви опипом покрай стената, докато веригата се опъна и я дръпна рязко. От дръпването счупената й ръка бе пронизана от остра болка, която плъзна по шията чак до главата й и я накара да простене. Бавно, приведена като стара жена, тя се върна по същия път и мина покрай другия край на дюшека. Ръката й се плъзгаше по стената.

Малко по нататък намери отговор на проблема с храната и водата. Напипа твърд метален кран, от който течеше ледена вода. Тя пи жадно, паднала на колене, за да може устата й да бъде под крана. Докато коленичеше, неволно бутна нещо. След като утоли жаждата си, тя започна да опипва наоколо, за да разбере какво бе то. Пръстите й напипаха четири големи, доста леки картонени кутии. Поразтърси ги и долови познатото шумолене на корнфлейкс.

След още час, прекаран в опипване и проучване, тя бе принудена да приеме фактите. Четири кутии корнфлейкс — беше проверила какво има и в четирите — и студена вода на корем. Беше опитала да полее счупената си ръка със студена вода, но болката беше толкова страшна, че едва не припадна. Това беше всичко. Мръсникът я бе вързал като куче. Възможно ли бе да я е оставил да умре тук?

Тя се отпусна назад, седна на петите си и зави като майка, изгубила детето си.

Но всичко това се случи в началото, а оттогава бяха изминали две безкрайни денонощия. Сега, изтерзана и бълнуваща от болки, тя само стенеше и фъфлеше несвързано, от време на време губеше съзнание, а понякога потъваше и в неспокоен сън. Ако можеше да осъзнае състоянието, в което се намираше, Дона би пожелала да умре.

* * *

Колата спря. Шаз се търколи към преградата, разделяща багажника от купето и отново изпита чувството, че китките и раменете й са смазани. Опита се да се изправи и да започне да блъска с глава капака на багажника с отчаяната надежда, че някой минувач би могъл да я чуе, но си спечели единствено нов пристъп на болка. Опитваше се да не плаче, за да не се задуши, ако й се запуши носът. Ванс бе завързал с нещо устата й през качулката, преди да започне да я търкаля по твърдия под, после по някакъв килим и накрая по няколко стъпала, а после да я напъха в багажника. Беше ужасена и потресена от силата и ловкостта на този човек, който разполагаше само с едната си ръка.

Шаз се опита да диша колкото може по-дълбоко — прекалено дълбокото вдишване предизвикваше болки в схванатите мускули на раменете й. Едва не се задавяше от миризмата на собствената си урина. „Да видим как ще се отървеш от следите в багажника“ мислеше си тя тържествуващо. Знаеше, че не може да направи нищо, за да спаси живота си, но не би пропуснала и най-дребната възможност да попречи на Джако Ванс да се измъкне от справедливото наказание. Ако хората от следствения отдел успееха да се доберат по някакъв начин до тази кола, следите от урина в багажника щяха да бъдат същински подарък за тях.

Приглушената музика внезапно спря. От момента, когато потеглиха, той слушаше хитове от шейсетте години. Шаз си наложи да внимава и да брои отделните песни. Като пресметна приблизително по три минути на песен, прецени, че пътуват вече около три часа, и по нейна преценка след първите двайсетина минути се движеха все по магистрала. Значи вероятно бяха тръгнали на север; ако колата бе се отправила на запад, щяха да излязат доста по-бързо на магистрала. Разбира се, беше възможно и той да я е заблудил умишлено, заобикаляйки Лондон по М25, за да не може тя да се ориентира. Но не й се вярваше да е така; той надали считаше за необходимо да я заблуждава. В крайна сметка не бе възможно да оживее, за да съобщи нещо някому.

Сигурно вече бе мръкнало; струваше й се, че е лежала вързана в къщата в продължение на няколко часа, преди Ванс да се върне и да се заеме отново с нея. Ако отиваха някъде в дълбоката провинция, нямаше да има кой да я види или чуе. Вероятно планът на Ванс беше такъв. Предполагаше, че той е водел жертвите си на някое усамотено място и не виждаше причина да се отнесе с нея по различен начин.

Чу тъпия удар и лекото прищракване, с което се затваря врата на лека кола. После нещо метално издрънча, доста по-близо до нея, и се разнесе меката въздишка на хидравликата при отварянето на багажника.

— Боже, как смърдиш! — изръмжа презрително Ванс, измъкна я и започна да я влачи.

— Слушай сега — гласът му се чу по-отблизо. — Ще освободя краката ти. Ще разрежа връзките. Ножът ми е много, много остър. Обикновено го ползвам за транжиране на месо. Надявам се, че ме разбираш — той почти шепнеше, горещият му дъх проникваше през тъканта на качулката до ухото й. Шаз отново почувства пристъп на гадене. — Ако се опиташ да побегнеш, ще те изкормя като прасе в касапница. Няма накъде да бягаш, ясно ли е? Наоколо е абсолютна пустош.

Само че слухът й опровергаваше твърденията му. За свое учудване тя долавяше съвсем отблизо шума на уличното движение, характерните звуци на живота в големия град. Дори да имаше минимален шанс, не можеше да не се възползва от него.

Почувства за миг студеното острие на ножа до глезените си, после възторга от усещането, че краката й са свободни — сякаш по чудо. Първата й мисъл бе да го ритне и да хукне, но веднага след това кръвообращението започна да се възстановява в обездвижените й крайници, а този процес беше съпроводен с жестоки болки, спазми и бодежи, толкова силни, че тя простена и рухна на земята. Той блъсна силно вратата на багажника, после я изправи рязко на крака. Преведе я през някакъв вход, като ту я влачеше, ту я носеше. Тя удари рамото си в стена, забеляза, че минават по някаква пътека, след което изкачиха няколко стъпала. После той я блъсна и тя се просна върху някакъв под, застлан с килим. Краката й бяха все така безполезни, сякаш гумени.

Макар че беше зашеметена от болка и дезориентирана, звукът от затварянето на вратата и потракването на халките при дърпането на завесите й се сториха някак познати. Обзе я нов пристъп на ужас, тя затрепери и отново изгуби контрол върху пикочния си мехур.

— Ама че си гнусна — присмя се Ванс. Тя отново почувства как я изправя. Този път я тръсна безцеремонно да седне на някакъв твърд стол с облегалка. Преди да успее да привикне към новия вид болка в ръцете и раменете, тя почувства, че отново завързват единия й крак към крака на стола, като счупен крайник към шина. В отчаян порив тя ритна с все сили с другия крак и почувства задоволство от сблъсъка с тялото на Ванс и неговия вик на болезнена изненада.

Ударът по челюстта отметна главата й назад и болката плъзна по целия й гръбначен стълб.

— Тъпа шибана крава — беше единственият му коментар, преди да завърже по същия начин и другия й крак.

Почувства краката му между коленете си. Топлината от близостта на тялото му беше може би най-ужасното нещо, което трябваше да понесе досега. Той вдигна рязко ръцете й, причинявайки й нова болка, и ги завърза зад облегалката на стола, така че тя седеше с напълно изправен гръб. После тя почувства как качулката се смъква от главата й и долови тихия шепот на наточено острие, минаващо през плат. Присвивайки очи от внезапния мъчителен прилив на светлина, Шаз почувства, че стомахът й се свива болезнено. Най-лошите й опасения се потвърдиха. Тя седеше в собствената си дневна, привързана към един от четирите стола с висока облегалка, които сама бе купила от магазина на „Икеа“ преди десетина дни.

Ванс притискаше тялото си към нея, докато изрязваше качулката над устата — така че тя можеше да вижда и чува, но не можеше да издава никакъв звук, освен приглушени стенания. Той отстъпи, но не преди да притисне жестоко едната й гърда с изкуствената си ръка.

Стоеше пред нея и я гледаше вторачено, прокарвайки острието на касапския нож по ръба на масата. Шаз си каза, че никога не е виждала по-арогантно човешко същество. Позата и изражението му, всичко в него излъчваше егоцентрична увереност в собствената правота.

— Успя да съсипеш седмичната ми почивка — заяви той злобно. — Можеш да ми вярваш, че плановете ми за съботната вечер бяха съвсем други. Да се преобличам в хирургически одежди и да слагам гумени ръкавици в някакво гадно апартаментче в Лийдс не е моята представа за весело прекарване, кучко. — Той поклати глава с искрено съжаление. — Ще си платиш, младши следовател Боуман. Ще си платиш, задето си просто една тъпа малка курва.

Той остави ножа и порови под горната си дреха. Шаз видя как откопча от кръста си малка чанта, дръпна ципа й и извади отвътре някакъв компактдиск. Без да каже и дума повече, той излезе от стаята и Шаз чу познатото бръмчене от включването на компютъра и потракването, когато заработи принтерът. Наостри уши и й се стори, че чува тихото кликване на мишката и шум от удари на пръсти по клавиатурата. После дойде вибриращият звук от поемане и разпечатване на хартия.

Когато се върна, той носеше в ръка лист хартия. Застана пред нея така, че листът беше точно пред лицето й. Тя разпозна разпечатката на една илюстрирана статия от енциклопедия. Не й беше нужно да чете текста, за да разбере смисъла на рисунката в горната част на страницата.

— Знаеш ли какво е това? — попита той.

Шаз само се взираше в него. Макар и зачервени, очите й бяха все така поразителни. Тя нямаше никакво намерение да отстъпи пред него — в какъвто и да било смисъл.

— Учебно помагало, младши следовател Боуман. Трите мъдри маймуни. Не знам, не чух, не видях. Това трябваше да е надслова на учебните ви занимания. За какво ти беше да ми се изпречваш на пътя? За какво ти беше да се вреш в чуждите работи? Но вече никога няма да можеш да правиш това.

Хартията падна на пода. Внезапно той връхлетя върху нея. Ръката му притисна главата й назад. Палецът на протезата беше точно над очната й ябълка — и започна да я притиска, да изтиква надолу и навън, да къса мускули, отделяйки кухото кълбо от основата му. Само Шаз можа да чуе своя писък в собствената си глава, преди да потъне в блажено безсъзнание.

 

 

Джако Ванс огледа делото си и видя, че се е справил добре. Тъй като към другите убийства го бяха тласкали съвсем различни подбуди, той никога не бе виждал резултатите в чисто естетическа светлина. Но това тук беше произведение на изкуството, заредено с дълбок символизъм. Зададе си въпроса дали ще се намери достатъчно проницателен човек, който да схване оставеното от него послание и дали, ако го схване, би се придържал към него. Не му се вярваше да стане така.

Приведе се напред и измести малко хартията в скута й. След това, напълно доволен, си позволи да се усмихне. Оставаше му само да провери да не е оставил някакви следи. Започна да претърсва методично апартамента — сантиметър по сантиметър, включително и кошчетата за боклук. Беше привикнал към близостта на трупове, така че тленните останки на Шаз не го притесняваха ни най-малко. Беше се успокоил дотолкова, че докато претърсваше кухнята, започна да си тананика тихичко.

В стаята, която тя бе превърнала в свой кабинет, откри много повече уличаващи данни, отколкото бе очаквал. Кутия с ксерокопия на страници от вестници, купчина листове с набързо нахвърляни бележки, файлове на хард диска на нейния лаптоп и същите файлове, копирани на дискета, разпечатки на различни чернови на анализа, чийто окончателен вариант се намираше в папката, която тя носеше тази сутрин. Нещо по-лошо — не можеше да открие никъде файлове, съответстващи на голяма част от окончателната разпечатка. Имаше копия на дискета — но на хард диска нямаше нищо. Същински кошмар. Когато забеляза модема, той изпадна в паника. Очевидно оригиналните файлове не бяха на нейния хард диск, а някъде другаде — в някой от компютрите на Националния отдел по профилиране. Не съществуваше никакъв начин той да си осигури достъп до тях. Единствената му надежда беше Шаз Боуман да е постъпила с тези файлове също толкова параноично, както явно се бе отнесла към възможността да сподели окончателните си заключения с колегите си. Каквото и да беше положението в действителност, той не бе в състояние да направи нищо. Смяташе да заличи всякакви следи тук и просто да се надява, че на никой няма да му хрумне да рови в нейните служебни файлове. Ако съдеше по познанията по информатика на ченгетата, които познаваше, никому не би дошло на ума, че е имала такива техничарски наклонности. Освен това, нали се знаеше, че отделът реално още не работи по никакви случаи? Така поне бе разбрал той от небрежно зададените тук-там въпроси, които бе отправил на свои познати още преди срещата им, привидно движен от съвсем естествено любопитство. Нямаше причина някой да реши, че такава гротескна смърт може да има нещо общо с обучението й в отдела.

Но как да се справи с толкова много материали? Не можеше да ги вземе със себе си, защото винаги съществуваше вероятността да го спре пътна полиция и да претърси колата му. Разбира се, не можеше и да остави документацията тук — всичко в нея сякаш го сочеше с пръст. Вече не си тананикаше.

Приклекна в един ъгъл на кабинета и започна да прехвърля трескаво възможностите. Не можеше да изгори всичко. Щеше да отнеме много време, а миризмата на изгоряло би привлякла вниманието на съседите. Само това му липсваше, да повикат пожарната. Не можеше да ги хвърли в тоалетната, защото щеше да я запуши — освен ако не накъсаше всичко на миниатюрни парченца, но тази работа сигурно би му отнела цялата нощ, ако не и повече време. Не можеше дори да изкопае дупка в градината и да ги зарови там, защото откриването на трупа на тази мръсница щеше да предизвика масирано разследване, а полицията щеше да започне от мястото, където е намерен трупа, и околностите.

В крайна сметка не можа да измисли нищо по-разумно от това да вземе уличаващите документи със себе си. Тази мисъл го безпокоеше много, но той непрекъснато си напомняше, че късметът и провидението са на негова страна, че до този момент е бил недосегаем, защото винаги е вземал абсолютно всички необходими предпазни мерки, и че е поемал само минимален риск, разчитайки на благосклонната съдба.

Той натъпка материалите в два големи найлонови чувала за боклук и тръгна, залитайки, към колата. Всяка стъпка с този товар беше изпитание. От петнайсет-шестнайсет часа полагаше интензивни усилия, свързани с обезвреждането на Шаз Боуман, и запасите му от физическа и психическа енергия постепенно се изчерпваха. Когато имаше работа, никога не ползваше наркотици — измамното чувство за сила и увереност, което създаваха, водеше със сигурност до неточни преценки и глупави грешки. Но тъкмо сега искрено му се искаше в джоба му да има малко хартиено пликче кокаин. Едно-две смръквания и щеше да приключи набързо с всичко, което му оставаше, вместо да се влачи като пребит по гадната чакълена пътечка в някакъв забутан край на Лийдс.

Остави и втория чувал с хартии в багажника и въздъхна облекчено. После спря и сбръчка нос отвратено. Приведе се напред и подуши. Подозренията му се оправдаха. Мръсницата се бе изпикала в багажника. Облицовката беше мокра. Още нещо, което трябва да унищожи. За щастие имаше решение на проблема. Свали зелените хирургически дрехи, смъкна гумените ръкавици и натъпка всичко в резервната гума. После внимателно затвори багажника. Чу се тихо изщракване.

— Сбогом, младши следовател Боуман — измърмори той и се отпусна уморено зад волана. Часовникът на арматурното табло показваше почти два и половина. Ако имаше късмет да не го спрат, задето се движи с такава лъскава кола по малките часове, щеше да стигне там, накъдето се бе упътил, към четири и половина. Единственият проблем беше да успее да се пребори с инстинкта си, който го подтикваше да натисне педала на газта и да остави последното си постижение колкото е възможно по-далеч зад себе си. Едната му ръка беше потна, но другата бе студена като нощния въздух. Той подкара колата, излезе извън града и пое на север.

Пристигна десет минути по-рано от часа, който бе предвидил. Зоната за санитарна поддръжка на Кралската болница в Нюкасъл беше пуста. Той знаеше, че ще бъде така, докато пристигнеше дежурната смяна — в шест часа сутринта в неделя. Ванс паркира колата си на служебните места до двойната врата, която водеше към пещите за изгаряне на санитарни отпадъци. Често, когато приключеше работата си с пациентите, той идваше тук да пие чай и да побъбри с персонала. Хората се гордееха, че могат да считат известна личност като Джако Ванс за своя приятел, и с радост му предоставиха магнитна карта, с която можеше да влиза и излиза в помещенията на персонала, когато си поиска. Случвало се бе дори той да се появи при тях посред нощ, когато наоколо нямаше жива душа, и да им помага при изгарянето на отпадъците, да тъпче сам в пещите запечатаните торби с отпадъци от поликлиниката, отделенията и операционните.

През ум не им бе минавало, че той добавя и друго гориво към отпадъците.

Това бе една от многото причини, поради които Джако Ванс изобщо не се боеше, че може да бъде разкрит. Той не беше като Фред Уест, който бе вграждал трупове в основите на къщата си. Когато поредната жертва му омръзнеше, тя изчезваше навеки в унищожителните пламъци на пещите към Кралската болница в Нюкасъл. За устройство, което ежедневно поглъщаше отпадъците на цяла градска болница, два плика за боклук, пълни с проучванията на Шаз Боуман, не можеха да представляват проблем. Щеше да приключи с тази работа за двайсетина минути. След това нещата щяха да отидат към своя край. Щеше да се отпусне в любимото си легло — онова, което бе най-близо до неговия терен за убийства, да забрави всичко и да заспи със съня на праведник.