Ендрю Лоурънс
Предчувствието (2)

Глава втора

— Трябва да ти съобщя нещо, татко — каза неочаквано Сара, докато отваряше малкия си куфар. — Трагедиите още не са приключили. Ще родя бебето, то ще бъде прекрасно синеоко момиченце, но аз няма да преживея раждането.

Той стоеше в рамката на вратата на стаята с две легла на третия етаж на вилата, беше се съгласил с нейното предпочитание да бъде в една стая заедно с Мелани, вместо да спи сама в стаята за гости на втория етаж, както той бе предложил.

Двете дойдоха за погребението на Норма и донесоха доста багаж, което подсказваше, че имаха намерение да останат по-продължително време.

И сега Сара му съобщаваше тази ужасна новина.

— Какво те кара да мислиш така? — попита я той предпазливо.

— Просто имах такъв сън миналата нощ, видях се погребана до мама. Ако искаш, мога да ти опиша гробището. То е изпълнено с претенциозни гробници, някои в италиански стил, със снимки на многообичаните покойници. Гробът на мама е в един ъгъл, близо до един доста красив архангел.

Бе ходил на гробището да види гроба; тя беше права, макар той да знаеше, че никога не е била там.

— Когато си поподредиш всичко и се преоблечеш, и свършиш с другите неща, ще ти покажа къщата — каза, променяйки темата.

— Аз съм долу в студиото, само извикай.

И той напусна стаята.

Беше посрещнал Сара и Мелани на летището в Ница, след като предишния ден бе летял с частен самолет, заедно с ковчега на Норма — пътуване, което не очакваше да бъде приятно, но в действителност се оказа удивително спокойно.

Преди да напусне Лондон, той се бе опитал да убеди Сара, че е по-добре за нея да се махне от Англия, да напусне родителите на съпруга си, с които живееше в Съфък, и да роди бебето в по-добър климат, и тя накрая се беше съгласила. Не беше очаквал, че и Мелани ще дойде, но това в известна степен улесняваше нещата, особено ако Сара отново изпаднеше в някой от периодите си на видения.

От седемгодишна възраст тя имаше кошмари, придружени с ужасни писъци, които го будеха посред нощ. Понеже спеше леко, той скачаше от леглото си и тичаше в стаята й.

Намираше я свита на кълбо да смуче палеца си — напълно събудена и изплашена, но с израз на покорство в очите, който показва примирение с неизбежното.

— Добре ли си? — питаше я той.

— Да, татко, благодаря. Само сънувах.

Това продължи през ученическите й години. Отзивите на учителите винаги завършваха със забележката, че „Сара трябва да се научи да контролира въображението си“.

Тя и преди предчувстваше трагедии, случи се, когато беше на единадесет години, тогава огънят унищожи няколко конюшни и уби много коне, но това не беше свързано със семейството. После, на седемнадесет годишна възраст, тя предугади смъртта на един приятел от училище, който бе на ски-ваканция в Мамот Лейкс.

На деветнадесет години тя се омъжи за Дейвид; и естествено бе предсказала сватбата, защото го обичаше, но те се ожениха по-рано, отколкото се очакваше и тя замина да живее във фермата в Съфък.

Многобройните й писма бяха винаги изпълнени с радост, с изключение на полученото една седмица преди смъртта на Дейвид. „През тази седмица Дейвид ще изпитва нов изтребител — пишеше тя. — Страхувам се, че щастливите ни дни са преброени.“

А сега тя каза, че е дошъл нейният ред?

 

 

Поради тихото време и яркото слънце денят на погребението премина без твърде много униние. По време на чая Мелани предложи тя и Сара да поемат грижите за къщата, което ще ги държи заети до идването на бебето и това беше едно разумно решение. Той се свърза с добър лекар и подготви всичко за раждането на детето, нае и акушерка, която да живее в къщата с тях в очакване на момента.

Мелани възбуди любопитството му, той беше очарован от нея. Толкова тиха като мишле и въпреки това с характер. По време на погребението го наблюдаваше и когато той откъсна един карамфил от венеца, за да го хвърли върху ковчега, който спускаха в гроба, той потисна чувствата си, защото тя го гледаше. Всъщност, той запомни погребението не като деня, в който бе заровена Норма, а като деня, в който почувства Мелани.

Една сутрин тя му донесе закуската в леглото и фактът, че е гол под чаршафа, я накара да се изчерви, което го предизвика още повече да осъзнае нейната женственост.

Нейното луничаво лице, червеникавата й коса, големите й сиви очи, всичко това бяха неща, на които обръщаше внимание и се радваше. Той обичаше да се обгражда с привлекателни хора, но сега стройното й младо тяло, дългите й крака и дългите й пръсти с къси нокти го накараха да осъзнае, че тя чисто и просто го привлича.

Тогава още сънен й благодари прегракнало, и прие обяснението й защо му е донесла закуската горе.

— Сара прекара неспокойна нощ и сега лежи, а аз отивам рано до селото за продукти. Нося ти закуската — каза тя.

Защо да възразява. Беше щастлив, от дълго време не беше толкова доволен. Доволен от това, че може да живее в настоящето и бъдещето, а не само да мисли за миналото с Норма.

Подносът, който му донесе Мелани, съдържаше повече от закуска. Голяма чаша кафе, кроасани, увити в хартиена салфетка, малка чинийка с масло, купички със сладко и мармалад, откъсната от градината розова роза в сребърна чашка за яйца. Това беше закуска, направена с любов.

След като изяде всичко и той стана, избръсна се, взе душ, облече се и се качи да види Сара, която лежеше в леглото, бледа, със сенки под очите.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Тя ме рита малко.

Въпреки това бледата й усмивка беше прекрасна. Искаше му се да я зарадва, но не знаеше как. Сам той се справяше със скръбта, но заедно с нея загубата се удвояваше от общите им спомени и се понасяше по-трудно.

— Докторът ще дойде днес — каза тя. — Мелани му се обади. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Защо трябва да имам нещо против?

— Той иска да говори с теб.

— С мен?

— Има усложнения, татко. Аз ти казах.

Той не искаше да оспорва песимизма й. Това нямаше да доведе до нищо.

— В колко часа ще дойде?

— Около дванайсет.

— Искаш ли нещо?

— Не. Добре ми е да лежа тук.

Когато лекарят пристигна, Мелани го посрещна на входната врата и ги запозна. Тя беше ходила два пъти със Сара на консултации в кабинета му.

— Значи вие ще бъдете дядото! — каза той на Майкъл. Те си стиснаха ръцете.

Той беше любезен, около шестдесетгодишен мъж, с бяла коса, бели ръце и безукорни маниери; препоръчал го бе свещеникът, който извърши богослужението на погребението на Норма, защото говореше перфектно английски.

— Как е пациентката, какво ще кажете? — попита Майкъл, докато го водеше към асансьора — механизъм, който всеки би се учудил да види в частна къща и който в действителност изненада и него, когато посети вилата за първи път. Докторът се намръщи неопределено, спря се и обясни шепнешком:

— Детето е добре, протичането на бременността също, обаче дъщеря ви има слабо сърце.

— Значи има причина за безпокойство?

— Мога да предложа да роди в клиниката, но нека първо да я прегледам.

— Да се качваме ли в спалнята? — предложи Мелани и отвори вратите на асансьора.

— Не е ли скъпо да го поддържате? — попита лекарят, очарован от асансьора.

— Може би, ако се развали. Аз не го ползвам често.

— Обаче за мадам Сара е идеален.

Майкъл затвори външната врата и се загледа в издигащата се кабина. Когато обмисляше дали да купи имението, това бе едно от нещата, които го привлякоха най-силно. Не всеки има асансьор, който може да нарече собствен. Той седна самотно в салона и взе „Хералд трибюн“. Заглавията не привлякоха вниманието му. Нищо не го интересуваше. Тревожеше се от това, което каза докторът. Норма също имаше слабо сърце, но нямаше никакви усложнения, когато роди Сара.

Някои неща започваха да се развиват в насока, която той не искаше да приеме — предчувствията на Сара и неговите собствени, макар да не бе имал видения, че Сара е погребана или нещо от този вид. Всъщност, напоследък умът му беше съвсем бистър. Всички те бяха потиснати от смъртта на Норма. Сара не трябваше да започва да си въобразява неща, които нямаха логическо обяснение. Това, че Сара се залъгваше със свръхестественото и очевидно разказваше сънищата си на Мелани, може би бе един предпазен клапан и той трябваше да бъде благодарен за това. В подобни стресови положения много бъдещи майки реагират дори по-силно.

Той дочу гласове отгоре, прегледът беше приключил, асансьорът слизаше надолу. Той отиде да посрещне доктора.

— Един малък аперитив? — предложи Майкъл.

— Едно малко уиски. Но наистина малко.

— Как е тя? — попита Майкъл.

— Мисля, че ще е най-добре да я доведете довечера. Много е напрегната, но се опитва да не го показва. Искам да й се дава леко успокоително и да бъде под наше наблюдение.

— Наистина сте обезпокоен, нали?

— Тя мисли, че я очаква нещо лошо, но не казва защо — обясни докторът. — Говори така, сякаш няма да е тук, за да се грижи за бебето.

— Винаги е била песимистка. Както знаете съпругът й почина преди осем месеца, после майка й. И това е разбираемо. Дали шокът не е причина за проблемите?

— Не пряко. Обаче считам, че трябва да я наблюдаваме след раждането на детето. Винаги има следродилна потиснатост, а тя вече е с доста нисък дух. Обаче приятелката й е много полезна, има силно успокояващо въздействие. Какви необикновени очи има това момиче!

След настаняването на Сара обратния път от клиниката с Мелани беше изпитание за нервите му. Той благодари на Бога, че се бе сетил да покани приятели на кафе. Мелани седеше до него, изправена на седалката, будна на вид и не обръщаща внимание на менящата се картина отвън. Искаше му се тя да се размърда.

— Поканих едни приятели на кафе; той е художник от Ню Йорк; тя е датчанка. Искаш ли да бъдеш с нас? — проговори той.

— Раулк? — попита тя, обръщайки се към него. — Човекът, който е нарисувал онези заплетени картини във всекидневната на покрива?

— Да. Не ги ли харесваш?

— Ще бъде интересно да се запозная с него.

Тя го погледна и се усмихна много мило, почти чувствено.

— Поканил си ги, за да запълниш с нещо ума си тази вечер, нали?

— Да — призна той. — Схватлива си.

— Да не би да се страхуваш, че на Сара ще се случи нещо?

— Страхувам се. Тя мисли, че ще й се случи нещо, а не зная как да й помогна.

— Тя няма нужда от помощ. Тя е подготвена.

— Наистина ли вярваш, че ще се случи нещо?

— Да. А ти?

— Не — отвърна той натъртено.

— Значи сам се заблуждаваш. Ти си дори по-добър ясновидец от нея, само че си сляп за собствената си мощ, защото се сдържаш. Но ще се научиш.

Те стигнаха до къщата. Той завъртя кормилото и спря колата точно пред гаража. Не продума нищо, само слезе и се запъти към вилата.

 

 

Раулк и Сигрид пристигнаха три четвърти час по-късно, за което той им беше благодарен. Това му даде възможност да си почине и изпие няколко питиета, преди да се справи с неизбежните съболезнования. Те бяха първите им общи приятели с Норма, които щеше да види след смъртта й. Те бяха причината да отидат за пръв път до Кан, да се влюбят в мястото и да купят вилата.

Раулк, в дънки, черна фланелка и раздразнително настроение, предвещаваше да бъде труден гост, но когато видя Мелани, се промени така бързо, че Сигрид запримига. Сякаш бяха дошли тук, за да упражнява чара си върху Мелани.

Майкъл им показа къщата, която те бяха посетили, когато беше празна. Сега повечето нюйоркски мебели бяха подредени, част от пердетата бяха закачени и тя изглеждаше обитаема, макар и не съвсем прибрана.

Той ги качи с асансьора до покривната надстройка. Раулк се държеше като малко момче и се радваше на возенето, въпреки че не одобри огледалата по стените и тавана, намирайки ги просташки. Мелани ги харесваше като част от целия луксозен декор.

Те се настаниха в горната всекидневна, наново обзаведена в синьо и бяло, с панорамни прозорци от тавана до пода, които гледаха към града и морето. Стените на стаята бяха украсени с огромните картини на Раулк. Той бе поласкан от разсъжденията на Мелани за неговите творби и му хареса, че тя не се чувства спокойна сред картините.

— Какво правиш, когато не се грижиш за Сара и баща й? — попита той.

— Аз съм изследовател.

— На какво?

— На всичко, което изниква и си струва. Работила съм за вестници и компании за изследване на пазара, рекламни агенции и в социалните връзки. В момента за собствено удоволствие се занимавам с психичните явления.

— Какъв вид явления? — попита Сигрид.

— Всякакъв вид. От свръхсетивни възприятия до астрално преместване.

— Самата ти медиум ли си? — попита Раулк малко закачливо.

— Да.

— В какъв смисъл?

Мелани се вгледа продължително в Раулк, в пълно мълчание, а той отвърна на погледа й. Те се гледаха втренчено, като две котки през покрив.

— Медальончето за самоличност, което носиш на врата си, е на твоя брат, убит във Виетнам — каза бавно Мелани. — Ако го подържа в ръката си, ще ти кажа повече за това, как се е случило.

Сигрид пребледня, не толкова поради казаното, колкото поради реакцията на Раулк, неговата явна недоверчивост. Мелани би могла да забележи медальона под фланелката му, но нямаше откъде да знае какво е това.

Раулк откопча закопчалката на верижката и й подаде алуминиевия войнишки личен знак. Мелани го стисна в дланта на дясната си ръка и затвори очи, после се отпусна назад в креслото, като парцалена кукла, с протегнати ръце.

Те я наблюдаваха как опипва медальона и прокарва палец по повърхността. После тя внезапно отвори очи.

— Вдлъбнатините са следи от зъби. От неговите. Често е слагал медальона в устата си. Хапал го е и когато е умирал.

— Как е умрял? — попита Раулк, вече изправен в креслото, напрегнат и горящ от нетърпение да узнае.

— Той беше много горд, нали? Усещам много силно, че не трябва да ти го казвам. — Тя замълча, после сложи внимателно медальона върху стъклената масичка за кафе, сякаш не искаше да го държи повече. — Страдал е от дизентерия. Стискал е медальона в устата си, имал е силни болки и е клечал, когато са го улучили.

— О, Господи! — ужасена извика Сигрид. — Той е срал?

Медальонът подскочи от масата от само себе си и падна на пода.

Раулк замахна към Сигрид и я удари през устата с опакото на ръката си. Той едва ли разбираше какво прави, действаше по рефлекс като при самозащита.

Сигрид заглуши вика си. Заболя я, но изглеждаше повече учудена и веднага се извини.

— Не му се подигравах… Бях…

— Но го направи! Направи го! Точно това направи и точно от това той се страхуваше! — изкрещя й Раулк. — Повече от всичко той се страхуваше да не стане за смях.

Майкъл се изправи и се загледа в медальона на пода, а Мелани се усмихна.

— Това може да се обясни с размяна на електрически импулси между мен и Раулк, защото и двамата сме възбудени — каза тя.

— Но ти не мислиш така? — каза Раулк.

— Не. Моето обяснение е, че Дърмот е имал време да мисли, преди да умре, и мислите му са били съсредоточени в това, колко ще се смеят, когато разберат какво се е случило.

— Откъде знаеш името му? — попита посъвзелата се Сигрид.

— Написано е на медальона — скромно отговори Мелани.

Поне беше откровена.

Тайно в себе си Майкъл беше доволен, че гостите му са впечатлени. Разбира се, тази история по всяка вероятност не можеше да бъде проверена. Сигурно Мелани я беше съчинила. Тя се оказа изкусен фалшификатор, който щеше да бъде желан на приемите, но за съжаление можеше да окаже лошо влияние върху Сара.

Тя се изправи на стола и го погледна.

— Аз не оказвам лошо влияние върху Сара — каза тя. — Помогнах й много, както ще помогна и на теб. А ти много скоро трябва да се приготвиш за лоши новини.

Тя бавно се изправи на крака, отиде до прозореца и се загледа в мрака. „Много скоро“ — повтори тя. И новият апарат зад гърба му иззвъня.

Тя му подаде слушалката.

— Мосю Дартсон? Доктор Фош се обажда. Има усложнения… може би ще трябва да я оперираме, ще можете ли да дойдете веднага?

— Разбира се.

Той постави обратно слушалката и погледна към Раулк, Сигрид и Мелани, колебаейки се какво да направи.

— Тръгвай. Аз ще остана с тях — каза тя, сякаш знаеше какво се е случило.

Той се реши, извини се, благодари й и излезе. Как беше разбрала? Телепатия? Някаква връзка, която са си изработили със Сара? Като че ли имаше нещо друго. Някак си можеше да приеме, че тя знае, защото и той знаеше. Това не беше нещо определено, не беше дълбока депресия, чувство на безпомощност, нищо подобно. Просто знаеше, известен факт, който винаги беше очаквал, откакто Сара му го спомена за първи път.

Когато най-после пристигна в клиниката, изражението на секретарката на лекаря потвърди всичко. Страхът, че ще го наскърби, че може би ще трябва да се справя с припадък, беше изписан в очите й. Тя нервно вдигна слушалката на вътрешния телефон и той чу звъна в един кабинет надолу по коридора.

— Рецепцията, докторе. Мосю Дартсон е тук.

Секретарката му се усмихна състрадателно-окуражително. Появи се доктор Фош — сериозен, с професионална мекота в изражението на лицето.

— Мосю Дартсон. — Последва твърдо ръкостискане, после същата ръка докосна рамото му.

— Значи така…

Едва ли бяха нужни обяснения.

Сара беше умряла при раждането, бебето беше момиче и като се има предвид всичко, много здраво, макар и на кислород в момента. Той не очаква да има проблеми с детето. Сара бе мъртва. Детето й бе живо, момиченце.

Както беше предсказала.