Евтим Евтимов
Ябълката

На пръсти се повдигаше, да види

дали дъждът през девет планини

с крилатите си облаци не иде

над летните й дни да прозвъни.

 

Дъждът дойде, но подранила есен

от ябълката късаше листа.

Дъждът запя над клоните й песен,

прогони с нея мрака на нощта,

обсипа я със светлини и краски,

с нечути още думи досега,

с изгарящи сълзи, със късни ласки,

с една голяма молеща тъга,

но ябълката нищо не усети —

ни радостта,

ни силната печал…

 

Дъжд есенен,

дъжд сребърен,

дъжд светъл,

обичащ дъжд,

но много закъснял.