Евтим Евтимов
Елегия

Искаш пролетта да задържа,

ала тя полека си отива.

И дори за нея да тъжа,

лятото започва да опива.

 

Искаш тоя час да е голям,

неживян от хиляди години,

но внезапно осъзнавам сам,

че и той ще мине, ще отмине.

 

Зная аз, росата да роси

векове над равнините звездни,

тя не може вече да спаси

туй, което трябва да изчезне.

 

Зная, нещо вече е било̀,

зная, нещо с нас си е играло.

Споменът сега мълчи в легло,

на което слънцето е спало.