Пинелъпи Уилямсън
Пазителят на сънищата (25)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Бебетата растяха.

В един горещ августовски следобед господарят и господарката на крепостта изчезнаха в спалнята си и всеки, който ги видя, се усмихна и многозначително поклати глава. Съпрузите се обичаха и бяха луди един за друг.

Докато Рейн сипваше по чаша вино, Ариана отиде и погледна през прозореца навън. Отдолу пчеларят се разхождаше из двора, покрит от главата до петите като ирокажен, и разнасяше бидоните с мед на кобилица върху рамото си.

„Ще има мед на кифлите ни утре“, помисли си Ариана с усмивка. Това беше любимата закуска на Рейн и тя се обърна да му каже. Завари го да ръси нещо върху виното от някаква малка кожена торбичка. Той сигурно усети погледа й, защото се обърна рязко и скри торбичката зад гърба си.

— Какво криеш там? — тръгна към него тя.

— Нищо — извърна се той да прикрие гърба си. Тя уж тръгна вляво, а после рязко се врътна надясно и сграбчи китката му.

— Виждам, че е нещо. Нещо, което сипваш във виното ми — опита се да разтвори пръстите му тя. — Да не би да се опитваш да ме отровиш, норманецо?

Той разтвори юмрука си и й предаде съдържанието му.

— Това е любовно биле — каза й леко изчервен.

— О-о-о, любовно биле! — провлачи тя, разглеждайки малката кожена торбичка. — Толкова ли съм те измъчила напоследък, че се налага да прибягваш до магии, за да изпълниш съпружеските си задължения?

За нейно удоволствие руменината на острите му, скули се увеличи.

— Просто бях любопитен. Талезин ми даде тая проклетия в онази нощ, когато ти танцува гола под луната и се инатеше да споделяш леглото ми.

— Нещо си се объркал, милорд, по отношение на това, кой за какво се е инатял. А оръженосецът ти е един досаден интригант, който си вре носа навсякъде!

— И все пак — ухили се неочаквано той — трябва да се съгласиш, че е интересно да се опита. Ето, и двамата ще пием. — Той взе стакана, разбърка виното с пръст и го поднесе към устните й. — Първо ти.

Ариана хвана китката му с две ръце и избута чашата от лицето си. После погледна съдържанието, като почти очакваше да види ослепителна светлина и магически искри, но в чашата имаше обикновено вино, поръсено с някакъв светлокафяв прашец. И все пак тя имаше достатъчно разум, за да вярва на тоя нещастен оръженосец, пък и Рейн трябваше да се държи по-зряло.

— Може да е могъща магия — каза му.

— Ами! Някакъв си корен, мас от таралеж и свински черен дроб. Най-вероятно само ще ни предизвика гъдел. Пък може и да ме вдъхнови да ти покажа някоя още по-френска перверзия — добави той с насмешка и надигна чашата.

— Недей! — сграбчи го отново тя. — Рейн, трябва да си разбрал досега, че Талезин не е обикновен оръженосец. Той е мъдрец… магьосник.

— Да, наистина е магьосник като трябва да се измъкне от работа и да си навлече беля.

— Може да прави бури посред лято и да бъде на две места едновременно.

— Аз пък съм забелязал, че никога не е там, където му е мястото.

— Но шлема му е реликва от предците ни. В него има магия…

Той се наведе и я целуна, за да млъкне, разливайки голяма част от виното по пода.

— Няма магьосници, Ариана.

— Щом казваш — сведе смирено поглед тя, но само след миг отново вирна глава. — Но сега вече разбирам откъде е дошла уелската поговорка, че по-скоро ще чуеш кукуригане от кокошка, отколкото мъдрост от устата на норманец.

Той се разсмя и бутна виното в ръцете й.

— А излей това в мъдрата си уста и престани да обиждаш своя съпруг и господар.

Погледът й пробяга от усмихнатото му, изпълнено с очакване лице до чашата с вино и обратно и тя понечи да надигне чашата, но тъкмо преди да отпие, се отказа и я бутна в ръцете му.

— Първо ти.

Той сви рамене и отпи две здрави глътки от виното. Тя внимателно го огледа. Статуите в параклиса бяха по-изразителни от лицето му.

— Е?

— Усещам гъдел — ококори очи той.

— Гъдел ли?

Очите му още повече се опулиха.

— Не, по-скоро набъбване, трептене и втвърдяване. Да, определено втвърдяване.

Той скочи отгоре й и тя изписка. Двамата се строполиха на леглото и устните им се впиха в дълга целувка, която започна страстно и горещо и постепенно стана нежна и дълбока.

— Милорд!

Рейн се отлепи от устните й колкото да извика:

— Махай се, Талезин. Този път всичко е по нейно желание.

Гласът се извиси ту нисък, ту висок, като на юноша.

— Аз съм Рьодри, милорд. Дошъл е пратеник. От краля.

Рейн веднага се изправи, а Ариана скочи, приглади дрехата си и хвърли изучаващ поглед към непознатия на вратата. Той беше гол, като се изключи препаската между краката, и тялото му — намазано с елей, за да се улесни тичането — лъщеше от пот. Беше толкова слаб, че туптенето на сърцето му почти се виждаше изпод изпъкналите му ребра.

Съобщението бе навито в парче бамбук. Рейн измъкна пергамента, счупи печата и Ариана, която го бе научила на азбуката, с гордост го загледа как чете текста. Но когато видя промяната в лицето му, топлото й чувство постепенно се смени с тревога.

Без да каже нито дума, той й подаде пергамента и макар че тя все още не знаеше съдържанието му, ръцете й трепереха докато го поемаше.

Думите сякаш бодяха очите й като безброй игли. От гърдите й се надигна едва доловим стон. Крал Хенри отново събираше многочислената си армия, за да завладее Уелс и да унищожи уелския принц Оуейн Гвинедски, и викаше Черния дракон, неговия „най-силен и смел рицар“ да се присъедини към него, да се бие с него. Да убива заради него. Да убива уелсците… нейния народ.

Бяха толкова щастливи, тя и Рейн. От деня, в който се бяха родили децата им, от деня, в който й каза, че я обича, тя живееше в радост и доволство. Най-после се бе почувствала сигурна, обичана, желана.

Но винаги, винаги, някъде зад щастието й се криеше страха, че един ден това ще се случи. Беше прекалено да се вярва, че примирието може да изтрае дълго, че народите — неговият и нейният — ще успеят да заживеят в мир. Норманците вечно мечтаеха за нови земи и нова власт. А уелсците — те просто мечтаеха за свобода.

Но съпругът й беше норманец и господарят му беше норманец. Той бе дал рицарска клетва за вярност — бе се заклел пред крал Хенри в честта си и мъжкото си достойнство. Обичаше я — в това тя не се съмняваше. Заради тази любов той бе способен на всичко. Но можеше ли да иска от него да престъпи клетвата си? Вестоносецът прочисти гърлото си и каза:

— Кралят тръгна към Беруин, милорд. Иска вие с вашите рицари да го застигнете там.

— Слез в залата, добри ми човече — отвърна Рейн. — Слугите ми ще те напоят и нагостят.

— Благодаря ви, милорд — поклони се пратеникът. Ариана пусна пергамента на масата и впери невиждащ поглед през прозореца.

Проклет да е Хенри. Проклето да е това алчно изчадие адово. Не му ли стига половината християнски свят, ами иска да завземе и Уелс? Защо не ги остави да отгледат децата си и да остареят заедно в мир?

Тя затвори очи и стисна здраво юмруци, ала когато отново ги отвори, нищо не се бе променило. Слънцето продължаваше да сипе жар върху отъпканата пръст на двора, пчеларят удряше по металните си бидони и симулираше буря, за да събере питомците си, и непрекъснатият тътен сякаш бе отзвук на далечна битка.

По челото й изби пот. Не беше забелязала жегата преди, но сега сякаш се задушаваше. Чифт тежки ръце легнаха на раменете й.

— Хенри е мой господар и мой крал. Дългът ми повелява да се явя, когато ме вика.

Рейн й казваше нещо, което тя отдавна бе осъзнала. Но въпреки това в душата й се надигна гняв.

— Не знам дали ще мога да го понеса. Ами ако убиеш баща ми, Рейн? Как ще живея с човека, който е причинил смъртта на баща ми?

— Аз няма да убия баща ти, Ариана.

Тя се обърна рязко и избута ръцете му.

— Откъде си толкова сигурен? Може да го прободеш с копието си в разгара на някоя битка и дори да не разбереш, че е бил той.

Лицето му стана сурово. Очите му отново се скриха зад онази сива пелена, която ги правеше безизразни и студени.

„Ето, промяната вече е налице“, помисли си тя отчаяна и в същия миг осъзна, че Рейн също можеше да бъде убит от баща й.

Той се обърна и тръгна към вратата. Нещо се заплете в краката му и той се наведе да го вземе. Беше една от играчките на близнаците — агънце с тяло от вълна, изписана глава и дървени крачета.

Рейн загледа играчката, замислен и неподвижен, а когато отново вдигна глава, в очите му имаше тревога и някаква странна решителност.

— Не мога да се бия!

Тя стоеше като вкаменена и чакаше. Чакаше следващите му думи.

Той стисна агънцето и отсече:

— Ще се подчиня на заповедта на Хенри, но няма да водя армия със себе си. Нито пък ще се включвам в проклетата му война.

— Но ако отидеш без хората си, той ще побеснее. Може да те обвини в измяна. Може…

— Не, скъпа, колкото и да е странно, той често се вслушва в думите ми. Ако се срещна с него и му поговоря, може би ще успея да го убедя да изостави това необмислено начинание. Мога да отида и при баща ти като мирен пратеник. Може пък да се споразумеят нещо тези двамата.

— Би ли направил това за мен?

— Правя го и за себе си, за децата ни. Но най-вече заради Рудлан, защото който и да спечели тази война, земята ни отново ще се превърне в разменна монета. Хората, които орат нивите и гледат животните, тези, които строят новата ни крепост, за да ни направят по-неуязвими — те ще страдат. Те са моят народ, Ариана. Нашият народ — било то уелсци или англичани. Мой дълг е, като техен господар, да ги защитавам.

Тя се приближи, застана пред него и бавно падна на колене като васал, който дава клетва на господаря си.

— Толкова те обичам.

Той я изправи на крака и погали лицето й.

— И аз те обичам, мъничката, и ще мисля за теб всеки час, всеки ден, вечно…

— Не знаех, че у теб има толкова поезия, норманецо — усмихна му се тя.

— Милорд, вземете ме с вас.

Стреснати от неочаквания глас, двамата се обърнаха и видяха Рьодри, който още стоеше край вратата. В цялата бъркотия съвсем го бяха забравили.

— Не, ще отида сам, момчето ми. Но все пак ти благодаря.

— Но на вас така или иначе ще ви трябва оръженосец, който да носи копието и щита ви. Вземете ме вместо Талезин. Мога да говоря с баща си. Мога да го убедя да ви се довери.

Ариана видя копнежа в лицето на Рьодри, отчаяния стремеж да докаже, че е мъж, да се покаже смел и способен да поема рискове.

— Той има право, съпруже.

Рейн, който вече се бе заел със сабята си, вдигна глава и каза:

— Е, добре, щом сестра ти дава съгласие…

— Отивам да приготвя бронята и коня ви, милорд — смутолеви набързо Рьодри и хукна навън.

Още преди момчето да излезе, Рейн застана пред нея и я притисна в прегръдките си. Двамата постояха така за миг, а после устните им се сляха в целувка, която съдържаше всичко, което двамата не можеха да си кажат с думи.

— Обещай ми, че няма да рискуваш живота си — промълви тя.

— Не се притеснявай за това, кариад — усмихна се той. — Станал съм много предпазлив човек, откакто се ожених за теб.

Той я целуна още веднъж бързо и пламенно, а после се обърна и тръгна към вратата.

— Рейн… — спря го тя, за да види още веднъж това лице, което толкова обичаше.

Всичко можеше да се случи. Всичко… Страхът стягаше гърдите й, давеше я като гъст, лепкав дим, задушаваше я.

„Ако го загубя“, помисли си тя, „ако го загубя, не ще мога да живея вече“.

— Чувствата ми не са раздвоени, милорд. Вече казах, че съм направила своя избор. Каквото и да стане, това никога няма да се промени. Докато съм жива.

Той не промълви, дори не се усмихна, но тя съвсем ясно видя любовта в очите му.

— Ще те чакам да се върнеш при мен, Рейн. Времето е без значение.

Ариана стоеше на източния брустер, а горещият сух вятър свистеше по пустото поле и безпътицата му сякаш изпълваше душата й.

Точно от това място тя бе видяла Рейн за първи път. Тогава той изглеждаше толкова свиреп, възседнал огромния си боен кон, развял знамето с черния дракон на фона на притъмнялото небе. Стоеше неподвижен в средата на полето и безразсъдната му смелост почти ги респектираше. А после ярка светкавица разцепи сивите облаци и оглушителен тътен разтърси небето. Макар да бе завоевател, враг, тя още тогава го разпозна със сърцето си. Той беше черният рицар от виденията й, нейната съдба.

Отдавна не се бе сещала за онова видение, в което Рейн насочваше копието си към сърцето й. Нито пък за другото, явило се малко по-късно: огрян от слънце хълм и златокос рицар, който я чака с отворени обятия. В деня на сватбата това видение й бе донесло радост и надежда, но сега я плашеше. Тя не смееше и да помисли, че в живота й ще има друга любов. Не можеше да си представи, че това изобщо е възможно. Та тя изцяло принадлежеше на Рейн. Друг мъж за нея никога не можеше да има.

Едва ли бе изтекъл и час откакто той бе прекосил моста и бе изчезнал зад хоризонта, но тя вече чувстваше празнотата от неговото отсъствие. На следващия ден той вече щеше да е застигнал армията на Хенри.

От малкото си срещи с английския крал Ариана бе разбрала, че Хенри не е човек, който лесно може да се отклони от път, който вече е поел. Но и упоритостта на Рейн не беше за подценяване. Целият му живот бе доказателство за това, че когато той иска нещо, в края на краищата го постига.

Нещо се раздвижи долу и Ариана се наведе да погледне. Талезин крачеше през полето. Вятърът плющеше в черната му мантия, а златният му шлем хвърляше отблясъци на слънцето. Ариана понечи да го извика, но в същия миг той спря и вдигна ръце към небето.

Вятърът утихна.

Утихна и самата земя.

Настъпи такава тишина, че Ариана долавяше дори жуженето на мушиците над рова и плясъка на вълните в далечината.

Талезин просто стоеше насред полето, вдигнал ръце над главата си като Мойсей от онази гравюра, която Ариана бе виждала в параклиса, а около тялото му искреше ореол синя светлина — ярка, изпъстрена със сребърни лъчи. Тревата и листата около краката му се разбушуваха и устремиха към небето, сякаш бяха попаднали в средата на някакъв вихър.

Тревите зашумолиха, въздухът се раздвижи сякаш изпод крилете на хиляди птици и едва тогава Ариана усети, че отново бе задухал вятър. Но този път в него имаше някакъв огън. Огън, който пращеше, пукаше и облазваше кожата й. Във въздуха се долавяше миризма на сяра.

Над хоризонта далеч в морето започна да се оформя облак. Отначало малък, а после все по-плътен и по-ку-пест. Към него се присъединяваха нови и нови облачета, докато накрая сякаш самото море/започна да се издига в небесата. Облаците станаха хълмове, после планини, които прииждаха към нея и постепенно поглъщаха и слънцето, и небето. Тежест легна над земята. Тежест и тъмнина. Закапаха първите капки дъжд.

„Буря“, помисли си Ариана, „Той прави буря!“

Аурата, която обграждаше Талезин, вече беше огненочервена. Лицето му пламтеше, сякаш бе застанал пред огромен огън. Той протягаше ръце все по-високо в небето да прегърне надвисналите облаци, а от върховете на разтворените му пръсти изригваха разноцветни огньове.

Светкавици разцепиха въздуха. Земята се разтърси от оглушителен тътен. Небесата така притъмняха, че можеха да съперничат на дълбините на ада. Отново просветна светкавица. Ослепителният й блясък ясно очерта черните корони на дърветата, които дращеха небето с костеливите си ръце. Вятърът обстрелваше земята с откоси дъжд. Водната пелена се спускаше от небето с такава сила, че Ариана падна на колене.

Тя се прекланяше пред могъществото на бурята, едновременно удивена и уплашена. Дърветата се цепеха с трясък, вятърът свистеше пронизително, дъждът бе като огромна водна паст, която я поглъща.

Тя закри очи и се сви на кълбо до стената на брустера, а светът наоколо започна да се върти в поглъщащ вихър от мъгла, светлина и синкав огън…

Кървава пара се издигаше от земята, разстилаше се и избледняваше в мека бяла светлина. В тази млечна пелена за миг проблясваха образи. Просветваха и се сливаха като точките на зар, който се върти. Крал Хенри, с лице изкривено от ярост, крещеше: „Ослепете го!“. Рьодри, блед като мъртвец, скован от страх, трепереше в здравите лапи на двама освирепели мъже. И Рейн. Устните му се изтеглиха в иронична усмивка, а сабята му прониза нечия ръка.

А после картината ясно се очерта сред мъглата, сякаш зарът внезапно бе спрял да се върти — бесилка и на нея мъж. Вятърът люлееше безжизненото му тяло и въжето проскърцваше. Неподвижният въздух миришеше на смърт и разложение. Прииждаха гарвани. Отначало един или два, а сетне десетки, спуснали се от хълма като черен облак сред плясък на криле, който заглушаваше и вятъра. Зловещите птици накацаха по пустата земя и голите дървета, по раменете на бесилката и по самия обесен. Бавно мъртвото тяло се извъртя и започна да се люлее към нея.

Тя изпищя.

Картината се разпръсна, разпука се като тънък лед и спокойна, студена и ослепително бяла мъгла легна над земята. Въздухът бе така смразяващ, че трудно се дишаше. Тя се опита да поеме дъх и гърдите й простенаха, а празнотата на тази ярка и ледена светлина сякаш я погълна…

Когато отвори очи, пред нея се издигаше мокра каменна стена. Лицето й лежеше в локва. Отвсякъде се стичаше вода, а тялото й бе прогизнало до кости. Ариана с усилие се изправи на крака.

В гърлото й се надигаше отвратителна буца. Тя затвори очи и се опита да я преглътне, но лицето на обесения бе там и я чакаше. Всъщност тя бе извикала и бе разпръснала картината преди да го види, но… знаеше.

Знаеше, че виденията никога не лъжат.

Ужас притисна гърдите й и скова гърлото й. Рейн! Цялото й съзнание крещеше името му. Той бе тръгнал да донесе мир на народите им, а бе постигнал смъртта си.

Но тя трябваше да отиде при него, трябваше да го предупреди. Щеше да накара Талезин. Той беше магьосник. В това вече нямаше съмнение. Можеше да предизвиква буря, да пътува през времето, да бъде на две места едновременно. Той беше в състояние да прелети при Рейн и да го предупреди навреме.

Ариана стисна каменния парапет и бавно се изправи на крака. Погледът й пробяга по подгизналото поле. На хоризонта синевата на небето се сливаше с тюркоазните морски дълбини. Две-три пухкави облачета, като подхвърлени чепки вълна, плуваха лениво над водата. Слънцето сипеше злато. Ако не бяха локвите и просмуканата с вода земя, Ариана едва ли щеше да повярва, че някога е валяло.

Бурята бе изчезнала.

Талезин също.

Горещото августовско слънце пронизваше с лъчите си редките ели. В тежката си броня Рейн се обливаше в пот, а неочакваната и необикновено силна за сезона буря, която се бе разразила следобед, допълнително го бе измокрила и той още не можеше да изсъхне съвсем.

„Скоро ще се размекна като старо сирене“, помисли си той с насмешка. „Вече май остарявам за всичко това.“

Рьодри яздеше смълчан до него и вероятно се чувстваше така мизерно, както и изглеждаше. С полепналата по главата му коса и лицето, обляно в лепкава кал, той приличаше на плъх.

— Как си, момче? — попита Рейн. Рьодри се изправи в седлото си.

— Добре, милорд… Милорд, обичате ли сестра ми?

— Да, обичам я.

— Защо?

— Защо ли?

Въпросът наистина свари Рейн неподготвен.

— Искам да кажа, какво кара мъжа да предпочете една жена пред друга? На мен всичките ми изглеждат еднакви. Всъщност — нацупи се той, — ако трябва да бъда откровен, не намирам особена полза в тях. Скимтящи, чувствителни същества. Все се сърдят, цупят и плачат за нещо.

— Когато се появи истинската жена, ще го разбереш. По дяволите, изобщо няма да можеш да се противопоставиш, така че по-добре се предай още в самото начало. Така ще си спестиш много мъки — обясни вещо Рейн и се разсмя.

Може би трябваше някой да го ощипе, та да повярва, че е приел поражението си пред Ариана. А всъщност той дори бе коленичил пред нея.

Конете шляпаха бавно и с усилие през лепкавата кал. Буря като днешната едва ли се бе случвала друг път. Вятърът бе изтръгнал с корените дървета, високи като кули, а от небето сякаш се бе изсипал всичкия дъжд, складиран за следващото хилядолетие.

Двамата яздеха покрай обрулените храсталаци на пустия хълм. Земята наоколо беше запусната и подгиз-нала от дъжд. Рейн видя, че конят му наостря уши и миг по-късно сам дочу звуковете — дивото цвилене на коне, скръбният вой на боен рог и жалните стонове на умиращи бойци.

Той пришпори коня си в галоп и подвикна на Рьодри да го последва. Когато превалиха хълма пред тях се разкри низината, в която течеше река Сийрог. — Мили Боже! — прошепна Рьодри вцепенен. Сийрог бе излязла от коритото си и бе помела стана на великата армия на Хенри. Пречупени копия и изкорубени щитове стърчаха в гъстата трева край брега. Коне и товарни мулета се носеха удавени по течението. Онова, което природата не бе успяла да унищожи, уелсците бяха довършили. Обковани в тежките си брони англичаните се бяха оказали прекалено уязвими за бързоногите уелсци с техните точни лъкове. Реката течеше алена от кръв.

Кралската шатра — парче прокъсана коприна — се валяше в калта. Знамето на монарха висеше отпуснато от клоните на един огромен дъб. Хенри крачеше около дървото, подритваше буци кал и камъни, а проклятията му се чуваха далеч преди Рейн и Рьодри да го стигнат.

Рейн слезе от коня и, следван от Рьодри, тръгна покрай брега към самотния дъб и сразения, ядосан владетел. Тук гледката бе още по-потресаваща. Реката непрекъснато изхвърляше трупове и ги подреждаше като дънери край брега. Вонеше на тиня и разлагаща се плът. Много от бойците не бяха имали време да страдат от раните си. Просто се бяха удавили.

Рейн с носталгия се замисли за надеждите на Ариана Да се постигне мир между Хенри и баща й. След всичко това кралят едва ли щеше да го слуша.

Той стоеше, обграден от благородниците си, които, познавайки избухливия му нрав, кръжаха на безопасно разстояние. Един от тях беше Хю, чиято елегантна фигура за първи път изглеждаше жалка. Сребърната му броня бе изкривена и одраскана като медното канче на просяк. Шлемът му се бе загубил някъде и златистата му коса висеше сплъстена, изгубила къдрите си. Черната пръст на Уелс бе полепнала по красивото му лице и той по-скоро приличаше на калайджия, отколкото на граф.

Хю пръв забеляза Рейн и извика. Кралят за миг се скова, а после бързо извърна глава, застана с ръце на хълбоците и зачака Рейн да се приближи. От качулката на обточената му с хермелин мантия капеше кална вода и се стичаше в локва между островърхите му обувки. Кожата над рижавата му брада бе морава като зряла слива, а широките му гърди се надигаха от гняв.

Той хвърли на Рейн надменен кралски поглед, който бе предназначен да смрази кръвта на младия рицар, и отсече:

— Закъсняхте, Рудлан.

Рейн застана пред своя крал, закова сивите си очи в него и отвърна:

— Господарю…

Кралят отмести поглед. Рейн огледа опустошения лагер и си позволи лека усмивка.

— Уелс май не се съгласява с вас, кралю.

Рискът беше напълно премерен и целеше кралят да излее гнева си върху наглостта на Рейн. Но не успя. Хенри вдигна ръка и изрева:

— Хванете го!

Рейн хвана сабята си и едва тогава осъзна, че Хенри не сочеше него, а Рьодри.

Хората на краля веднага сграбчиха момчето. Рейн подскочи, почти извадил сабята си, но един млад рицар с остро, освирепяло лице, изви ръката на Рьодри и момчето прехапа устни от болка.

— Това не прилича на кралската ви особа — да излеете гнева си върху някакъв си оръженосец! — каза Рейн, стараейки се да запази спокойствие, но издайническите нотки в гласа му го разкриха.

— Той не е „някакъв си оръженосец“ — озъби се Хенри. — Той е син на Оуейн и мой заложник и ще плати за безразсъдството на баща си.

— Момчето няма вина за това, сир — подхвана Рейн и застана между краля и брата на Ариана. — Той е с мен от две години и през всичкото това време ми е служил вярно.

— Няма вина ли? Няма вина! Той е заложник, гарант за доброто поведение на баща си. Не виждате ли какво направи той? Оуейн се държа лошо. Много лошо!

Кралят сякаш изплюваше думите. Устните му се свиваха около зъбите, очите му излизаха от орбитите си от ярост, а луничките на лицето му потъмняха и заприличаха на белези.

Рейн стоеше и гледаше този човек, комуто бе служил с вярност и чест в продължение на толкова години. Този човек, който се смяташе за достоен да бъде крал на всички британци и… от чиято уста сега излизаше пяна, като от бясно куче.

— Вие бяхте този, който наруши примирието и се втурна да напада — каза Рейн с леден глас. — Не можете да вините Оуейн за това, че защитава земята си.

Хенри се закова на място. Огромните му гърди се надигаха учестено. Очите му кипяха от гняв, а после се присвиха и заприличаха на два процепа.

— Тази земя е моя по право и аз повече не мога да търпя неговото присъствие на нея.

— Въпреки това не можете да вините сина на Оуейн. Вие също имате син — смятате ли, че той трябва да плаща за вашите грехове?

Кралят вдигна глава и се разсмя. Един по един мъжете го последваха. С изключение на Рейн.

Но смехът на монарха изведнъж секна и в настъпилата тишина Хенри почти небрежно каза:

— Честър, вземете кинжала си и извадете очите на този уелски изтърсак.

Хю посегна към ножницата си и почти се изсмя, но после нещо сякаш го жегна и той само прочисти гърлото си. Беше настъпила такава тишина, че дори се чуваха капките, които се стичаха от дърветата. Лицето на Рьодри стана мъртвешко бяло, той се смрази от ужас, но не издаде нито звук.

— Честър! — изрева Хенри.

— Аз, сър! — прехапа устни Хю.

Кралят се наведе, навря лице в лицето на графа и отново викна:

— Казах… да му извадиш очите! Хю несъзнателно се дръпна назад.

— Но…

— Боже Господи, за нищо не ставаш. Дай! Аз ще го направя.

Кралят извади кинжала от ножницата си, но Рейн беше по-бърз. Сабята му излетя със свистене и… прикова ръката на Хенри към дъба отзад.

Кралят изпищя като настъпена котка и викът му прокънтя в дефилето. Пръстите му се отпуснаха и кинжалът падна на земята.

Зазвънтяха саби, но гласът на Рейн — рязък и опасен — ги заглуши:

— Хвърлете оръжието! Или може би някой от вас има желание да стане причина за недъгавостта на своя крал?

Рейн бе пробол Хенри между палеца и показалеца — рана, която щеше да зарасне след седмица-две — но само с едно-единствено движение той можеше да прекъсне сухожилията и да осакати монарха завинаги.

— Рьодри — продължи той спокойно. — Освободи господата от оръжията им и ги хвърли в реката. После докарай конете. Действай бързо, момче.

Очите на Хенри изскочиха и се напълниха с кръв.

— Ще умреш като предател заради това, Рудлан! — просъска той. — Ще те обеся и ще разкарвам главата ти на кол! Ще ревеш за милост, докато глас не ти остане!

Рейн не отвърна. Едва ли имаше нещо за казване. За един-единствен миг от най-верният човек на Хенри, той се бе превърнал в негов най-голям враг. И връщане назад нямаше.

Рьодри се появи отзад, навил поводите на конете около кльощавия си юмрук. Момчешкото му тяло едва забележимо трепереше, а очите му — зелени, чисти и така познати — бяха вперени в Рейн.

Със свободната си ръка Рейн хвана коня си за юздите и изчака момчето да се качи.

— Разрешете да напусна, кралю — каза той с усмивка, извади ловко сабята, метна се на коня и препусна.

Двамата с Рьодри профучаха през дефилето, а след тях се разнесоха викове. Имаха няколко минути преднина, докато хората на Хенри се уверят, че кралят им ще оживее и се организират да тръгнат след тях.

Пред тях се издигаше хълм, с гъста елова гора от източната страна. Рейн смушка коня си в тази посока, а когато влязоха на стотина метра навътре в гората, хора и коне сякаш изникнаха от земята и ги обградиха.

Трийсетина стрели се насочиха към гърдите на Рейн, но него повече го тревожеше сабята, която приковаваше гърлото му. Погледът му се спусна по дългото острие и срещна чифт познати морскозелени очи. Гъсти кестеняви мустаци подскочиха в иронична усмивка.

— Добре дошъл в Уелс, норманецо.

Рейн седеше сред борови иглички и шишарки, завързан за ствола на една ела. Човекът, който го бе поздравил с добре дошъл, стоеше пред него и го гледаше по дължината на тънкия си орлов нос.

— Аз съм Синан Оуейн.

Рейн присви очи срещу слънцето, което блестеше иззад широкия гръб на мъжа, и отбележи:

— Приличате на баща си. Кестенявите мустаци се размърдаха.

— Това комплимент ли е или обида? — Преди Рейн да отговори, мъжът продължи: — Брат ми Рьодри имаше какво да ни разкаже. Като го слуша човек, ще каже, че сте герой, излязъл направо от легендите на някой бард. — Рейн не отвърна и човекът учудено вдигна вежда. — Виждам, че сте и скромен.

Той се наведе, извади кинжала си и преряза въжетата, които стягаха китките на Рейн.

— Вие сте спасил очите на Рьодри, което е равносилно на това да спасите живота му. Имате пълното право да ми се сърдите за тази обида — да ви завържа така като куче. Ако разбере Ариана, здравата ще ми се накара. Как се живее със сестра ми? Винаги съм смятал, че онзи, който се ожени за нея или трябва да е светец, или престъпник. Вие от кои сте?

— Зависи от времето.

Синан се разсмя. Рейн разтърка изтръпналите си китки, пое подадената ръка, изправи се и двамата тръгнаха да се присъединят към групата. Когато наближиха, Рьодри излезе напред, повел черния ат на Рейн, и про-чувствено каза:

— Милорд, онова, което направихте… Просто не мога да ви се отблагодаря, не знам…

— Стига, Рьодри — изджафка Синан. — Човекът няма нужда да му плачеш на рамото. Бронята му ще вземе да ръждяса.

Рьодри се изчерви и Рейн приятелски му се усмихна.

Но само след миг усмивката му застина. В съзнанието му изникна Хенри, побеснял, с дупка в ръката, и Ариана и децата им, които бяха сами в крепостта и можеха лесно да станат жертва на отмъщението на разгневения монарх.

— Ариана е в Рудлан и Хенри… — понечи да каже той на Синан, който успокояваше коня си и се канеше да го яхне.

— Не се притеснявай. Няма да стигне далеч. Погрижихме се за това — усмихна се Синан и се метна на коня. — Все пак нищо не ни пречи да се оттеглим в твоята крепост. Аз лично нямам нищо против да спя в хубаво, топло легло утре вечер.

Рейн се замисли. Да вкара част от уелската армия в Рудлан би било все едно овца да покани вълк в кошарата си. Но друг избор едва ли имаше. От този момент нататък той беше на страната на Гвинедите — за добро или за лошо.

Вдигна глава и срещна очите на Синан — дълбоки, морскозелени, същите като на Ариана.

Уелсецът сигурно бе прочел мислите му, защото устните му се извиха в усмивка.

— Както вече казах, добре дошъл в Уелс.

Гората свършваше на върха на хълма и оттам се разкриваше гледка към дефилето. Долу англичаните все още се лутаха, поразени от уелсците и бурята. В далечината безжизнените тела на убитите лежаха покрай реката, неопяти и непогребани. Някои от тях отчаяно се бяха вкопчили в живота и от време на време сред крясъците на враните, се чуваха мъчителни стонове.

Един от хората на Синан внезапно извика и Рейн се обърна. От изток по голия склон на хълма препускаше самотен ездач. Червената му мантия се вееше като отприщено платно, а дълга кестенява коса се стелеше като водопад, носена от вятъра.

Коса, в която слънцето отблясваше в златисто и алено.

С ъгъла на окото си Рейн видя как един от ранените англичанин се изправи на крака, търсейки опората на някакъв клон и пъхна стрела в лъка си. Миг преди Рейн да осъзнае какво всъщност става, англичанинът стреля.

Стрелата просъска във въздуха като разгневена змия и за част от секундата стигна целта. Тялото на ездачката се изпъна като струна, ръцете й се отпуснаха и на гърдите й изби алено петно. Тя остана като вкаменена за един безкраен миг, а сетне тялото й се строполи назад върху препускащия кон.

— Ариана!

Синан сграбчи юздите на черния жребец и го задържа.

— Късно е, човече. Стрелата я прониза право в гьрдите.

Нечовешка болка приклещи гърдите на Рейн. Той заблъска като обезумял ръката, която държеше коня му и се спусна напред.

— Ако отидеш там, хората на Хенри ще те хванат — извика Синан, самият той задушен от болка.

Страдалческият вик на Рейн прокънтя из дефилето.

— Ариана!

Сякаш минаха векове преди да стигне до нея. Конят препускаше и разтърсваше земята с копитата си, а Рейн дори забравяше да диша.

Когато наближиха, той скочи от седлото още в движение и коленичи пред нея. Тя лежеше по корем, с лице, заровено в пръстта. Разтреперан от страх пред гледката, която щеше да се разкрие пред очите му, той бавно я обърна.

Мили Боже!

Цялата й гръд бе просмукана с кръв. Тя отвори помътнелите си от болка очи и промълви:

— Рейн… боли.

Нищо не трябваше да се промъкне на лицето му — нито вцепеняващата агония, нито непоносимата мъка, която бе вкопчила нокти в душата му и я раздираше, нито зловещата истина, че Ариана, неговата прекрасна Ариана умира, нищо. Такава сила не бе проявявал никога — да я гледа със същите непроницаеми и студени очи, които толкова пъти я бяха ранявали.

С цялата нежност, на която бе способен, той я придърпа в прегръдките си и опря гърба й на гърдите си.

— Ще се оправиш, миличка. Но ще трябва да полежиш така малко.

Тя кимна и въздъхна. Туниката й лепнеше от кръв, чиято топлина пареше пръстите му. Дишането й бе низ от едва доловими въздишки.

Рейн вдигна глава и потърси с поглед мъжа, който я бе убил. Той лежеше неподвижен край един ствол, а ръцете му, изпуснали лъка, висяха безжизнено покрай тялото му. Полудял от болка и страх пред смъртта, той сигурно дори не бе разбрал по кого стреля.

Защо тя? Господи, защо тя?

Ръката й потрепери, сякаш искаше да го докосне, и той обви пръсти около дланта й. Ръцете й бяха толкова студени. Господи, тя вече изстиваше!

— Трябваше да те предупредя… — прошепна едва чуто тя. — Дано не е късно…

Той стисна леко ръката й и, макар че не знаеше за какво става дума, отвърна:

— Не, не е късно.

Земята вече се тресеше от ударите на конски копита. Вятърът донасяше гневните викове на мъже. Бяха го видели. Хората на Хенри идваха, за да го убият.

Той я погледна нежно и отметна кичур коса от лицето й. Устните й затрепераха в усмивка.

— Наред ли е всичко?

Той раздвижи устни, като се молеше да се получи нещо като усмивка, и отвърна:

— Да, скъпа, всичко е наред.

— Рейн… студено ми е, чувствам се толкова странно. Умирам ли?

Повече не можеше да сдържа болката си. В сърцето му се бе отворила кървяща рана и вкусът на кръв изпълваше дори устата му. Той избърса потното си чело и с изненада установи, че ръката му не се обагрила в алено.

Очите й — толкова тъмни, че почти изглеждаха черни — се наляха със сълзи.

— О, Рейн… толкова съжалявам.

„Господи, тя пак се тревожи за мен“, помисли си Рейн.

Ала за онези, които си отиваха, винаги бе по-леко. Те нямаше да преживеят онези безкрайни години на тъга и самота.

Устните й се раздвижиха и той се наведе да разбере какво му казва.

— Целуни ме.

Той склони глава и остана изненадан от топлината на устните й. Искаше му се да й вдъхне собствения си живот заради този, който тя вече губеше.

— Кариад… кариад… Ще ме чакаш ли пак?

— Винаги…

Очите й бавно се затвориха и тя се унесе в сън, който постепенно щеше да премине в смърт. Хората на Хенри вече почти ги достигаха. В известен смисъл той се радваше, че бе заспала, защото не искаше пленяването му да е последното, което Ариана ще види в този живот.

Държа я в прегръдките си, докато чифт груби ръце не го изправиха на крака. Отпуснатото тяло на Ариана се строполи на плесенясалата земя и сърцето му закърви отново.

Англичаните го завързаха и завлякоха край реката, където чакаше Хенри с превързана ръка.

— Изправете го! — нареди кралят, когато хората му хвърлиха Черния дракон в калта пред краката му.

Някой сграбчи въжето, което пристягаше китките на Рейн и го вдигна на крака.

— Дайте ми сабята му — изкомандва Хенри. Мъжете послушно се подчиниха. Кралят сграбчи тежката сабя и я заби с ярост в пръстта между краката на Рейн. Острието простена и затрепери, а после замря.

Ала Рейн не виждаше нито сабята, нито своя крал. Погледът му блуждаеше в далечината към жената, която лежеше сама в тревата.

„Ами ако се събуди?“, помисли си. „Ако се събуди още един-единствен път и аз не съм там?“

— Предател! — просъска Хенри и зашлеви Рейн с опакото на здравата си ръка.

Ръката на краля бе обкована в тежка броня и острият метал се впи в бузата на Рейн и я раздра.

Тялото му потрепера от болка, но душата му дори не осъзнаваше какво става. Очите му не се отделяха от безжизненото тяло, което лежеше изоставено в далечината.

— Отсечете шпорите на този нещастен рицар. Той вече няма право да ги носи! — процеди злобно Хенри.

Един от мъжете пристъпи напред и преряза шпорите — символ на рицарството, а заедно с тях и част от петата на Рейн. Рукна кръв, но Рейн не чувстваше нищо. Цялото му същество се бе концентрирало върху тялото на Ариана.

Когато го завлякоха към каруцата, която щеше да го откара към затвора и към смъртта на предател, той свърна глава и за последен път погледна Ариана.

От гората излезе човек, с кон на повод. Слънцето поисветна в рижавата му коса.

„Талезин поне ще я върне у дома“ — помисли си Рейн.