Евтим Евтимов
Гора

Да бяхме спрели, както при игра,

да отпочинем, а след туй — отново.

А ето — влязохме в една гора,

измислена от чувство и от слово.

 

Гора непроходима. Без лице.

Ни път назад, ни път напред синее.

Макар че се държахме за ръце,

загубихме се с теб, по детски, в нея.

 

Къде си? — викаше през сто недра.

Къде си? — виках аз през мрака черен.

Като загубени деца в гора,

които плачат, за да се намерят.