Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъж на месеца
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nelson’s Brand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Даяна Палмър. Пръстенът на Нелсън

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Американска. Първо издание

ISBN: 954-11-0408-8

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Той беше забележителен мъж и го знаеше. Създал си бе репутация сред жените, че никога не отхвърля неприлични покани. Но огромните очи на жената от масата в ъгъла, които внимателно го оглеждаха тази вечер, просто го дразнеха. Изминалите шест месеца бяха трудни и той бе започнал да пие много, а също и да прекарва повечето от времето си с различни жени — поне така твърдеше неговото семейство. Не че той обръщаше някакво внимание на това. Не и след като знаеше, че те не са истинското му семейство.

Хвърли й един поглед, с който обхвана всичко — от черната плитка, твърдите гърди, скрити под мека бяла плетена блуза, до тънкия кръст, пълните бедра и дългите елегантни крака, обути в тесни джинси. Тя седеше на масата в ъгъла заедно с доведения му брат Дуайт и неговата годеница Уини. Не знаеше името й, но беше сигурен, че е от друг град и е гостенка на Уини. Прайър беше малък град в щата Уайоминг и новините се разнасяха бързо.

Отпи от уискито и се втренчи замислено в чашата. Трябваше да помисли върху живота си, който напоследък се състоеше от пиене и креватни истории с всякакви жени, за които на следващата сутрин не можеше да си спомни нищо. Дейл Бранигън го бе улучила в такъв момент и сега го преследваше неуморно. Тя не изглеждаше зле, но му напомняше за Дуайт, заради когото сега се пържеше в този ад.

Той погледна към мрачното лице на Дуайт, толкова различно от неговото, и нарочно вдигна чашата към тънките си устни с иронична усмивка. Изпи я до дъно, но когато барманът го попита иска ли още, отговори отрицателно. Не го спря Дуайт. Спря го изразът върху лицето на жената, която седеше с Дуайт и Уини. Имаше нещо успокоително в съчувствения й поглед. В началото си мислеше, че тя флиртува, но явно не беше така. Когато очите им се срещнаха, той почувства тръпка на вълнение. Странно. Никога не се бе чувствал така. Сигурно беше от алкохола.

Огледа се. Барът беше пълен предимно с мъже. За щастие Дейл не беше тук, за да му досажда. В петък вечер той често ходеше до Билингс и търсеше развлечения. Но тази вечер не беше в настроение. Случайно бе чул забележка по свой адрес от работниците в ранчото и избухливият му нрав му костваше един добър механик. Беше непредвидим и за самия себе си, когато се ядосаше. Със студена усмивка реши, че сигурно е наследил това от баща си. От истинския си баща, а не от мъжа, който беше женен за майка му повече от двадесет години. Допреди шест месеца името му беше Джийн Нелсън и беше известен като сина на Ханк Нелсън. Но преди шест месеца, десет години след съпругата си, Ханк Нелсън почина и остави завещание, по-скоро признание, което съдържаше шокиращата новина, че е осиновил Джийн на четиригодишна възраст.

Джийн усети, че безцелно плъзга чашата по бара и спря. Плати и тръгна към вратата.

Дуайт го повика. Той се поколеба. Сега неговият по-малък доведен брат беше главният управител на ранчото Трипъл Ен. Това беше най-големият удар върху гордостта на Джийн. Той беше по-големият син, но сега бе извън играта, а Дуайт — законният наследник. И трябваше да се примири с това положение за следващите тридесет години.

Накриви шапката си и се запъти към масата на Дуайт. Издълженото му лице беше мрачно и сурово, а бледозелените очи изглеждаха като мокри маслини под миглите, гъсти и черни като правата коса.

— Не познаваш Джийн, нали Алисън? — попита усмихнато Уини.

Уини беше руса и много хубаво миньонче. Нейната свежест подхождаше на Дуайт, който също беше рус и със сини очи — факт, който често измъчваше Джийн, сестра им Мари беше също светла. Само Джийн беше тъмен и единствен той имаше зелени очи. Майка му бе руса и синеока, също като Ханк Нелсън. Защо никога не бе обръщал внимание на тези неща? Може би нарочно ги бе отбягвал.

— Не, не се познаваме — каза Алисън меко. Тя го погледна с лешниковите си очи, които бяха причината за моментното му вълнение. Никога не беше виждал такива очи. В тях имаше нещо, което като че ли стопляше душата му. — Приятно ми е, господин Нелсън — усмихна се тя. Беше като слънчев лъч в мрачен облачен ден.

Джийн усети тихото й дишане. Тя го нарече господин Нелсън, но той не беше Нелсън. Какво, по дяволите, беше името, което някога е знаел. Той кимна отривисто.

— Госпожице…?

— Хетъуей — помогна му тя.

— Към ранчото ли отиваш? — попита Дуайт с помирителен тон.

— Да.

— Ще се видим там тогава.

Джийн погледна още веднъж нежното овално лице на жената. Очите и устата й бяха добре очертани. Не беше красавица, но имаше чар. А когато я погледна, без да се усмихва, тя се изчерви. Странно за жена на нейната възраст. Вероятно беше около двадесет и петгодишна.

— Джийн, ще дойдеш ли на барбекюто утре вечер? — попита го Уини.

Той все още гледаше Алисън.

— Сигурно — отговори и извъртя леко глава към Алисън.

— Гостенка на Уини ли сте? — попита бавно, без забележим акцент.

— Да — отвърна тя, — само за няколко седмици предполагам. — И спря. Той я притесняваше. Никога не беше изпитвала толкова силно влечение към някого.

Джийн вече трябваше да тръгва. Тази жена го караше да се чувства като току-що пробудил се от дълбок сън, без да разбира защо.

— Е, да тръгвам — каза той, сякаш насила. Кимна и се отправи с тежки стъпки към вратата.

Алисън Хетъуей го наблюдаваше. Никога не бе срещала толкова очарователен мъж. Той приличаше на каубой, каквито бе виждала по телевизията — висок, слаб и жилав, с широки рамене, тънък ханш и дълги силни крака. Не разбираше много от мъже, но беше силно разтърсена от кратката среща.

— Не съм си и мислел, че ще остане — каза Дуайт с печална усмивка. — Напоследък доста ме избягва, също и Мари.

— Не се ли държи по-различно вкъщи? — попита Уини своя годеник, като нежно погали с малката си ръка неговата. Дуайт стисна ръката й.

— Джийн не говори за това. Държи се сякаш нищо не се е случило. Мари много се тревожи, аз също. Ние го обичаме, но той е убеден, че вече не е част от семейството.

Алисън слушаше, без да разбира за какво говорят.

— Много по-възрастен от теб ли е, Дуайт? — попита тя.

— Около шест години, на тридесет и четири е — усмихна се той.

— Но не е мъж за теб — добави Уини меко. — Джийн преживява тежък период. Той е наранен и се озлобява срещу всеки, който се опита да се доближи до него.

— Така е — каза Дуайт. — Състоянието му непрекъснато се влошава през последните няколко месеца — жени, алкохол, побоища. Тази сутрин удари с юмрук механика ни и го уволни.

— Човекът го заслужаваше — обади се Уини. — Ти чу какво каза на Джийн.

— Нямаше да му каже нищо, ако брат ми не беше започнал да се държи като наемен работник, вместо като шеф — отвърна Дуайт ядосано. — Той мрази да се грижи за добитъка. Има способности на управител, а аз нямам. Затова предпочитам грижите за добитъка. Но завещанието размени задълженията ни. Сега и двамата сме в окаяно положение. Аз не мога да се справям с работниците, а Джийн не иска. Ранчото ще отиде по дяволите, защото той не се захваща с работата. Пие много през почивните дни и работниците вече не искат да работят за него. Измислят си извинения, за да напуснат или да бъдат уволнени.

— Но… той изпи само едно питие на бара — каза Алисън объркано, защото според нея едно питие не бе твърде много.

Дуайт смръщи русите си вежди.

— Така беше, погледна те и остави чашата. Ти като че ли го притесни. За първи път го виждам да спре след първата чаша.

— Почти никога не излиза трезвен от бара — допълни Уини.

— Горкият — въздъхна Дуайт. — Съчувствам му. Представям си как бих се чувствал на негово място. Толкова е самотен.

— Повечето хора — каза съчувствено Алисън, — когато бъдат наранени, започват да вършат неща, за които после съжаляват.

Уини се усмихна топло.

— Ти си толкова добра. Би намерила извинение и за най-жестокия убиец.

— Невинаги, това е особен случай.

— О, извинявай!

— Между мен и твоят бъдещ девер има нещо много общо — въздъхна Алисън. — Поне така ми се струва.

 

 

През нощта отново я нападнаха кошмарите. За да не чува изстрелите на пистолетите и ужасните писъци, тя стана, наметна халата и отиде в кухнята. Уини вече беше там, майка й все още спеше. Госпожа Манли обичаше да спи до късно, за разлика от дъщеря си.

Вълнистата коса на Алисън се спускаше по раменете, лицето й беше бледо, а под лешниковите очи имаше тъмни сенки.

— Лоши сънища ли сънува? — попита нежно Уини. Алисън се опита да се усмихне и отпи от горещото кафе, което Уини й предложи.

— Радвам се, че си тук — продължи Уини.

Тя беше облечена в скъпи памучни дрехи. Открай време семейство Манли беше в много по-добро финансово състояние от семейство Хетъуей, но това не бе пречка госпожа Манли и майката на Алисън да бъдат много добри приятелки. Когато Уини и Алисън пораснаха, те също станаха добри приятелки. Всички живееха близо до Бизби, щата Аризона, когато момичетата ходеха на училище. След това господин Манли постъпи на работа в международен минен концерн и заедно със семейството си се премести тук, в Прайър, а Алисън замина с майка си и баща си в Централна Америка.

Последните няколко седмици бяха ужасни за Алисън. Веднага щом се върна в Щатите, тя се обади на Уини и й дойде на гости. А снощи беше първата вечер от доста време, когато излезе сред хора. За нея пишеше по вестниците, а това не й харесваше. Затова се беше върнала в родината си. Засега успешно прикриваше следите си, но не знаеше докога.

— Барбекюто е довечера. Трябва да дойдеш — каза Уини. — Не се притеснявай — добави бързо, като видя, че лицето на приятелката й се вкамени, — ще бъдат хора, които обичат родеото, приятели на Дуайт.

— Братът на Дуайт каза, че може би ще дойде — промълви Алисън.

— За Бога, не предизвиквай съдбата, не се сближавай с Джийн. Току-що преживя един неин жесток удар, не ти трябват повече — изстена Уини.

— Да, знам. — Алисън обви с ръце чашата и затвори очи. — Може би сега съм твърде уязвима. Заради самотата. Никога преди не съм била толкова самотна — когато отвори очи, те бяха изпълнени с паника.

— Докато аз и семейството ми сме живи, ти никога няма да бъдеш самотна — заяви Уини и постави ръка на рамото й. — Ние всички много те обичаме.

— Да, зная и съм ви признателна, че ме приехте в дома си. Не мога да се върна в Бизби, защото мама и татко дадоха къщата под наем, преди да заминем за Централна Америка. — Гласът й потрепери. — А след това дори не посмях да отида да си взема вещите. Страхувах се, че ще има репортер наоколо.

— Ужасът ще отмине, когато свършат военните действия. Репортерите те преследват, защото знаеш какво се е случило в действителност. Когато всичко утихне и правителството въведе ред, ще те оставят на мира. А дотогава можеш да останеш тук.

— Не преча ли? Твоята сватба…

— Моята сватба е след шест месеца — напомни й Уини — и ти ще ми бъдеш шаферка. А тогава всичко ще бъде само лош спомен. Трябва отново да започнеш да живееш.

— Надявам се — проплака Алисън. — О, надявам се!

 

 

Джийн влезе вкъщи. Мари, доведената му сестра, го погледна ядосано. Приличаше на него, но беше дребничка и много устата.

— Дейл пак се обади — съобщи му раздразнено. — Тя, изглежда, мисли, че сте сгодени?

— Не се женя за всяка, с която преспивам.

— Тогава поне ги предупреждавай — отвърна тя.

— Бях пиян — сви рамене Джийн.

Мари се приближи към него и каза загрижено:

— Погледни какво правиш със себе си, Джийн. Това е твоят дом, а аз и Дуайт сме твоето семейство.

— Не започвай отново — бледозелените му очи гневно светнаха.

— Да, не искаш да слушаш. Пиеш, гуляеш, не контролираш работниците — миналия ден видях Ранс посред бял ден с бутилка в ръка.

— Ако го видя, ще поговоря с него.

— И кога ще бъде това? Ти си твърде зает, за да свършиш нещо в ранчото.

Той не отговори. Ботушите му оставяха мокри стъпки по килима.

— Ами Дейл? Какво да й кажа, ако се обади отново? — извика след него Мари.

— Кажи й, че съм отишъл в манастир и съм дал обет за безбрачие.

— Чудесно — промърмори тя, а после се намръщи. Защо Джийн се прибираше толкова рано в петък вечер?

На следващата сутрин разбра. Дуайт й разказа за срещата му с Алисън.

— Казваш, че я е погледнал и е оставил чашата на бара? — попита Мари стъписано.

— Да, точно така. Не можеше да свали очи от нея.

— Красива ли е? — попита Мари. Дуайт поклати глава отрицателно.

— Хубава е. Много е сладка. И фигурата й не е лоша. Но не е красива. Странно, Джийн не се заглежда по такива жени. Той харесва нахални жени, каквито се срещат по родеото. Но изглежда Алисън го заинтригува.

— Ако тя е била причината той да се прибере трезвен в петък вечер — шапка й свалям — каза чистосърдечно Мари. — Джийн беше толкова различен снощи. Сякаш отново бе предишният… Сега си давам сметка колко много се е променил през последните няколко месеца.

— Да, знам какво му е. Не можех да разбера, преди да се поставя на негово място. Когато разбра за баща си, той почти полудя.

— Ние не сме виновни и Джийн го знае. Няма да е винаги такъв. Трябва да се оправи.

— Една вечер, когато беше пиян, говореше, че никога няма да има деца — заради неизвестното си потекло — въздъхна Дуайт. — Надявам се, че някой ден ще ни разбере.

— Може би за това ще ни помогне госпожица Хетъуей. Щом е могла да му повлияе и то от разстояние…

— Но тя не е неговият тип — отговори Дуайт и й разказа за скромната госпожица Хетъуей.

— Боже мой! Горкото дете! — прошепна Мари.

— Тя е очарователна дама — усмихна се Дуайт. — Уини много я обича. Толкова много, че няма да й позволи дори да погледне Джийн, да не говорим за нещо повече.

— Да, разбирам. Ангелът и злодеят. Просто помечтах малко — усмихна се тъжно сестра му.

— Няма нищо лошо в мечтаенето — каза Дуайт и се изправи, — но то няма да ни помогне в управлението на ранчото.

— Или в подготовката на барбекюто. Успех с бумагите.

Той се намръщи.

— След няколко месеца ще останем без ранчо. Джийн изобщо не иска да ми помогне.

— Ти помоли ли го?

— Да, но той не беше в настроение да ме изслуша.

— Не се предавай. Винаги имаш още една възможност.

Той излезе, като остави сестра си да гледа замислено в далечината.