Морийн Шенън
Къщата на духовете (8)

Скоро си пролича, че Дженифър е съвсем изнемощяла. Препъваше се и щеше да падне. Норман едва успя да я подхване в последния момент.

— Повече не мога — простена тя. — Краката ми се подкосяват. Оставете ме тук, мистър Мортън. Ще се прибера по-късно.

— И дума да не става — отсече Норман. — Ще продължим съвсем бавно. Хайде, Грит, да хванем Дженифър под мишници.

Момичето увисна на ръцете ни. Но и така почти нямаше сили да се движи.

— Няма да можем да се върнем, Грит — тихо ми каза Норман. — Да се доберем поне до първата хижа. Там ще прекараме остатъка от нощта. Вие трябва първо да си възстановите силите. Жалко, че не се сетих да взема нещо за ядене.

— Не е от глад — каза Дженифър с усилие. — Нямам капчица сили. Всичко ми е изцедено, всеки мускул и всяка жилка. Едва си мърдам краката.

— Облегни се на нас — предложи мъжът ми.

От това, разбира се, съвсем ми дотежа. Аз самата едва се държах на краката си.

Но някак се справихме. Дженифър се опираше на нас и стигнахме до хижата.

Вратата беше отворена. Влязохме. И това бяха последните крачки, които Дженифър успя да направи. Просто се строполи. Отстрани изглеждаше така, сякаш заспа, преди тялото й да докосне пода.

Огледахме се наоколо, поровихме в стария чувал, където бях намерила крадените дрехи. Имаше една жилетка и пуловер. Те бяха мои.

Норман ги извади и сви на руло. После ми направи знак. Внимателно повдигнах главата на Дженифър, а той й подложи рулото. Дженифър вече спеше дълбоко и не усети нищо.

Седнах до нея, тъй като нямах намерение да заспивам. Но Норман не беше съгласен.

— Не, невъзможно е, миличко. Няма да стане. На всяка цена трябва да си починеш. Ела, ще те държа на ръце. После ще загася фенерчето да не ти пречи светлината.

Той съблече якето си, седна на пода и го просна на коленете си. В този момент осъзнах, че няма да мога будна да издържа тази нощ. Наклоних се сама надолу и умората ме покоси върху скута на Норман.

Лежах на пода с глава на коленете му, а ръцете му ме галеха. Чух само: „Утре ще бъде добре“. И след това потънах в приятната топлина на неговите нежни ръце.

После чух гласа му някъде отдалеч. Но вече не разбрах думите.

Събудих се в същата поза. И веднага усетих грижовните ръце на Норман. Отворих очи и за пръв път можах отново щастливо да се усмихна.

— По-добре ли си? — попита мъжът ми.

Не беше нужно да чака отговор. Достатъчно беше да види колко спокойна се чувствах.

Повдигнах се и се облегнах на него да се насладя на онова чувство за сигурност, което ми вдъхваше неговата близост.

— Ами Дженифър? — попитах.

Момичето още лежеше неподвижно на пода.

— Тя е съвсем отпаднала — каза Норман. — Изобщо не е мръднала. Заспа като труп. Да почакаме още малко.

Станахме и излязохме пред хижата. С наслада вдъхнах прекрасния хладен въздух.

Слънцето беше вече на цял метър над хоризонта. Очертаваше се великолепен есенен ден.

Пред нас спокойно се стелеше тресавището и сякаш на този свят не съществуваше никакво зло. Норман отгатна мислите ми, разбра точно какво чувствам.

— Всичко ще бъде добре — каза спокойно. — Ще открием старицата и лошите спомени ще се изпарят. Ще видиш, Грит, всичко ще се изясни.

— Наистина ли го вярваш? — попитах аз.

Той ме притегли към себе си и тогава повярвах и аз, защото го прочетох в очите му. Когато погледът му потърси устните ми, аз затворих очи. И усетих неговите устни върху моите.

Не зная колко дълго сме стояли така. Но ми се искаше времето да спре. Исках вечно да чувствам тази близост и дълбокото влечение на този мъж, на когото бях поверила живота си.

 

 

След два часа бяхме отново в Блек Мур котидж.

— Ще приготвя солидна закуска — предложи Дженифър, доста поосвежена от съня.

Ние с Норман отхвърлихме предложението. Но и аз нямах сили да отида до кухнята. Тъй че Норман реши да приготви нещо.

Така с Дженифър чакахме в гостната, а Норман ни обслужваше. Той направи силен чай, свари яйца и препече хляб. Освен това имаше конфитюр, масло и сирене.

Ядохме така, като че ли принудителният ни излет беше продължил с дни. Силите ни лека-полека се връщаха.

— Сега целия ден ще си почивате — каза Норман. — Можете да се заключите. Никой не би могъл да влезе и да ви направи нещо лошо. А аз ще тръгна с колата по онзи горски път и ще видя докъде мога да стигна, без да се отдалечавам много от тресавището. Вярно, че ще обикалям повече, но въпреки това ще бъда по-бърз и по-подвижен. Може да открия някое село или друго място и да науча нещо за старата Корин.

Щем не щем, трябваше да пуснем Норман. Не можехме да го разубедим. А и не искаше да губи нито ден и беше прав.

Почти целия следобед го нямаше. Но се върна с наистина поразителна новина.

— Тази стара жена е известна навсякъде — каза той.

— Познават ли я?

— Наистина се казва Корин Макферсън. И изглежда, че поначало не е била лоша. Обстоятелствата са я озлобили. Потвърдиха го някои хора.

— Но какво иска от нас? Какво търси в тази къща? — попита Дженифър.

— Предположенията са различни. Във всеки случай старата жена дълги години е била прислужница в Блек Мур котидж. Говори се, че първите собственици, когато трябвало да й плащат, й обещавали нещо като рента на старини. Но заминали и не удържали на думата си. Корин нямала нищо и никой не знае с какво всъщност живее. Виждат я чат-пат, обаче изчезва, както се е появила. Но се навърта постоянно около платото.

— Да я ожали човек — казах аз. — Как няма да бъде озлобена. Трябва да й помогнем, доколкото можем.

— Грит, тя трябва да се лекува. Аз лично нямам нищо против нея. Но тя ни създаде много главоболия. А покушението й срещу вас е нещо повече от постъпка на разочарован човек.

— Но ние не можем да докажем, че е искала да ни остави завинаги в тази изба. Може би е искала здравата да ни сплаши.

— Ами ако в това време се беше случило нещо с вас? — възрази Норман. — Можеше да се задушите или да умрете от глад. Не бива да забравяме това. Настоявам, че старата трябва да бъде изпратена в съответното заведение.

Аз смятах, че няма да е необходимо, ако можем да поговорим с нея. Но не след дълго щях да се съглася с Норман. Защото скоро се убедихме, че е не само душевноболна, но и опасна.

 

 

Починах си и се наспах. Гладът и жаждата ми бяха утолени. И въпреки това се чувствах нервна и раздразнителна. Не бях се освободила от тревогата.

Легнах си рано, малко след вечеря. Дженифър също пожела да се оттегли. Ние имахме да наваксваме сън и почивка.

По някое време през нощта, когато подсъзнанието се преселва в сънищата, у мен отново оживяха преживените вече картини и случки.

Изпитвах особена тягост, чувствах се скована, затворена. Отново се видях в избата на старата барака. Сама се видях как лежа вързана на пода. Дженифър не беше с мен. Някой ме беше затворил и аз лежах будна.

Изведнъж пред мен изскочи тънко пламъче и започна да расте. Чувах пукане и прашене на огън. Във въздуха като опашки на комети хвърчаха парчета дърво. После сякаш и небето се запали, толкова високо се вдигнаха пламъците.

Но изведнъж усетих нещо, което никога не се чувства толкова ясно насън. По челото ми течеше пот. Ръцете ми бяха влажни. Дали нямам треска?

Чух пращене, съвсем тихо, но неотстъпно. Какво беше това сред нощната тишина?

Изведнъж осъзнах, че съм будна. И тогава видях ярката светлина през прозореца. Толкова ярко да е лунното сияние над тресавището? Или нощта е звездна? Успях да си спомня, че вечерта небето се заоблачи.

Откъде е тогава тази светлина? Откъде идва?

За миг скочих от леглото и изтичах до прозореца. Видях огъня. Вляво, вдясно и навсякъде. Нямах време да се обличам. По пижама изскочих от стаята и извиках Норман.

Вратата на стаята му излетя и той също изтича. Не беше губил време да облича нещо върху пижамата.

— Надолу! — викна ми той. — Събуди Дженифър. Всеки да застане от една страна на къщата. Аз вземам фасадата. Оттам мога да сложа маркуч в мазето. Бързо!

Не зная по колко стъпала съм вземала наведнъж, тичайки по стълбите. По-скоро летях и скачах надолу.

За щастие и Норман бе забелязал огъня в същата секунда. Втурнах се в стаята на Дженифър и я събудих доста безцеремонно.

— Горим! — извиках и излетях от стаята.

Само след секунди Дженифър беше при мен. Беше по нощница, но в бързината беше навлякла панталон.

Изобщо не говорехме, само действахме. Втурнахме се в кухнята. Момичето вече беше грабнало кофа и изтича да я напълни на чешмата.

Аз взех друга и се затичах към банята. Отворих крана над ваната. По-бързо, по-бързо!

Отвън ми се мярна Норман. Той отвори задната врата и остави на земята края на маркуча. Тутакси се спусна по стълбите в мазето. Там беше завъртял крана и аз чух как водата потече по маркуча срещу ненаситните пламъци.

Норман се върна, изтича навън и насочи струята срещу огъня. Тичешком минах покрай него с първата напълнена кофа към западната страна. Дженифър бързаше с нейната кофа към източната страна.

Скоро открихме каква опасност ни грози.

Никой не го изрече на глас, но всички бяхме сигурни, че пожарът е дело на старата Корин.

Не можеше да бъде случайност. Навсякъде имаше разхвърляни съчки и вършини. Допусках, че с бензин или друга запалителна течност тя им е помогнала да пламнат.

Нямаше време. Къщата беше само на няколко метра от огъня. Градинските пътеки, постлани с плочи, щяха да му попречат. Но планината от дърва и подпалки можеше да се срути, да се свлече към къщата и пожарът беше готов.

Тичахме и гасяхме, и пъхтяхме, и пак тичахме, пълнехме кофите и хвърляхме нищожни количества вода в огъня. Всеки път там, където той най-бързо напредваше към къщата.

Норман сновеше насам-натам и пламъците съскаха от водната струя. Дали ще успеем? С толкова нищожни средства? Само с кофи и с един тънък маркуч?

Не задавахме въпроси. Просто действахме. Това беше нашата къща, която трябваше да се защити. И всеки от нас чувстваше, че за последен път я отбраняваме. Че трябва това бреме да падне от плещите ни и старицата да бъде задържана!

Мина ми през ума да повикаме пожарната. Но Блек Мур котидж беше много далеч от града, прекалено изолиран. Помощ не можеше да дойде за по-малко от три четвърти час. Можехме да разчитаме само на себе си, на своята бързина и упоритост.

Ето че предните наръчи от горящи вършини бяха вече удавени във вода. Свистяха и съскаха, защото пламъците напираха отзад, но ние пак ги гасяхме. Важното беше да възпираме настъплението на огъня! Все повече вода по предната линия!

Работехме като машина, бяхме точни като часовник. Но нямахме силата на машина. Движенията ни ставаха все по-мудни, стъпките — провлечени. Не съм смятала колко пъти през тази нощ съм тичала отвън до банята и обратно. Виждах само врага, застрашителния огън, който трябваше да надвием.

Наоколо започна да става по-тъмно. Значи огънят беше ограничен! Все още горяха отделни клони и парчета дърво по наклона, където Норман продължаваше да гаси.

Още три-четири кофи вода. И огнената заплаха беше сломена, унищожена, отблъсната.

Изтощени от многото тичане и носене, ние с Дженифър се отпуснахме на канапето в гостната. Дишахме тежко.

Норман прибра маркуча в мазето и дойде при нас.

— Великолепни бяхте! — искрено каза той. — Блек Мур котидж е спасен.

— И Корин Макферсън трябва да бъде спасена — добавих аз.

— Да, права си, Грит — замислено каза мъжът ми. — Трябва да я спасим от самата нея. Иначе е способна да извърши неща, заради които да страда до края на живота си. Още утре тръгвам да я търся. И няма да се върна, докато не я открия.

 

 

За щастие въпреки възбудата успях да поспя няколко часа. Събудих се тъкмо когато Норман потегляше. Дженифър ми каза, че искал сам да хване старицата. Не искал повече да го придружаваме, и без това сме преживели достатъчно.

Последва още един ден в тревога, последният ден на съмнения, но и на надежда.

Дали всичко ще свърши добре? Ще намерим ли отново мир и спокойствие? За себе си и за нашата хубава къща, в която бяхме така влюбени?

Ще остане ли Дженифър при нас? Не можех да си представя как ще стоя вкъщи сама, когато Норман отново тръгне на работа.

На обяд хапнахме с Дженифър само малко супа и препечени филийки. От напрежение нямахме апетит.

Два часът, три часът.

— Мистър Мортън ще я намери — каза след някое време Дженифър.

Изтекъл бе още един час.

Малко преди четири чухме колата. И веднага се спуснахме към прозореца.

— Хванал я е! — извика Дженифър. — Мъжът ви е хванал старата!

Гледахме как Норман подканя жената да слезе от колата. Тя имаше на устата си кърпа, ръцете й бяха вързани.

И ето я тук — същата жена, която ни се представи за гъбарка и ни подмами в оная изба. Умопобърканата, която накрая се опита да ни подпали къщата.

Отворих вратата, за да може Норман да въведе пленницата си. Изглеждаше на повече от седемдесет. Примигващият й поглед не ми беше направил впечатление при първата среща. Но можеше сега да е от страх. Тя знаеше, че това е краят на нейните похождения.

И въпреки това изпитвах искрено състрадание към нея, което щеше още повече да се засили по-късно, когато я накарахме да говори. В началото не искаше и гък да каже.

Норман застана зад нея. Кимна към креслото и Корин Макферсън послушно седна. После той затвори вратата. Махна кърпата от устата на старицата и я развърза.

— Не беше се отдалечила много от бараката — съобщи ни Норман. — Възрастни хора, мъж и жена, ми посочиха следите. Тя отдавна се е бояла заради щуротиите, които върши. Недалеч от тресавището минава друг път, който описва широка дъга. Ние нямаше да го открием, защото се държахме непрекъснато за платото.

— Защо я беше вързал? — попитах.

— Другояче беше невъзможно — обясни мъжът ми. — Тя се опита да отвори вратата и да скочи от колата. Но успях да предотвратя това. След това пък почна да се мята и да дращи. Тъй че за по-сигурно трябваше да я вържа. Мисля, че сега няма да иска да ми отговаря. А с вас вече е говорила. Стига да не са били само лъжи. Моля ви, опитайте се да измъкнете нещо от нея. Още довечера ще я закарам в Глазгоу. Ще сложа край на тази работа, Грит.

Норман отиде до салонния бюфет. Отвори едното отделение и си наля коняк. Напълно го беше заслужил. Аз отказах, Дженифър също.

Момичето седна на едно кресло, малко на разстояние от старата. Ние с Норман се настанихме на канапето.

— Е, сега да си поговорим, Корин Макферсън — подхванах аз. — Или искате да хапнете нещо? Можем да ви предложим само чиния супа с препечена филийка.

Старата ме погледна, сякаш не вярваше на предложението.

— Гладна съм! — изграка. — Гладна съм!

Дадох знак на Дженифър. Тя отиде в кухнята да притопли супата и да препече хляб. След това сервира на старата жена.

Изчакахме я да се нахрани. След това сама заговори. И повече не спря. Не беше нужно да й задаваме каквито и да било въпроси. На места звучеше объркано и неясно, но логиката на цялата тази история беше очевидна за всички ни.

— Името ми знаете — започна тя. — А аз познавам тази къща. Много преди вас. Четиридесет години е живяла тук Корин Макферсън. У Брандърбъроуз. Служила е тук, дълго е служила. Повече от четиридесет години. И част от къщата ми принадлежи! Чакала съм това повече от четиридесет години. Там оная стая, дето живее вашето момиче. Те ми я обещаха, но нищо не получих, щяха и хиляда лири да ми дадат за старини, но нищо не получих, и чинии щях да имам, и лъжици, и всичко, и чаши, за старини, за моето малко жилище. А пък нямам нищо. Живея като звяр край тресавището, в гората, в колиби. И си казах: ще ида аз в къщата и ще си взема нещо. Там има нови хора. Ще си взема всичко, едно по едно, за старини.

— А нощес дойде да запалиш къщата, нали? — попита Норман.

— Къщата не — изкряка тя. — Нито стаята, нито къщата. Нито хората. Само страха. Идва зима, идва страх, глад, студ. Огън срещу студа. Само страхът е виновен, голям страх.

— Можем ли да разчитаме, че няма повече да влизате тук? — попита Норман. — В края на краищата и ние преживяхме голям страх. И то неведнъж. Смених бравите, но вие, Корин, минавате през мазето. Крадете. Направили сте си вход за къщата. Затворихте жена ми и Дженифър в избата. Искахте да ни сплашите с огъня. Кога ще свърши всичко това? Ние нямаме нищо общо със семейство Брандърбъроуз. Ние купихме къщата, без да познаваме тези хора. Те са в Америка.

Старата поклати глава. Стана и се приближи до нас.

— Не! — изкрещя тя. — Никога няма да свърши! Няма да свърши! Това е тук, вътре, в Корин Макферсън. Който е тук, той й взема част от нейната къща. Който живее тук, я ограбва. Аз не искам, но трябва да върша всичко това. То става само в мене. Скоро ще ме видите пак, ще чуете пак за мен. Това нещо става вътре в старата Корин.

Тогава търпението на Норман се изчерпа. Твърде явно прозвучаха новите заплахи. Колкото и да не искахме да я държим отговорна, трябваше да се предпазим от нея.

Норман ми кимна.

— Ще я закарам в Глазгоу.

Корин Макферсън се остави покорно да я изведе. Вероятно си мислеше, че Норман ще я върне в някоя от нейните хижи.

Той пренощува в града и се върна на другия ден. По вида му познах, че не иска повече да говори за този случай.

Чак след четиринадесет дни, когато се обадиха по телефона от Глазгоу, той ми съобщи, че Корин била по-добре. Лекарите се опитвали да я вразумят. Умопомрачението й не можело да се излекува, но щяла да стане по-кротка и благоразумна.

Вече не се налагаше да отива в заведение за душевноболни. Заедно с лекарите Норман се застъпи пред властите да настанят жената в старчески дом.