— Представяш ли си! Да доживеем този позор, след всичките онези благодеяния, с които семейството ни е отрупало Бърти Ренсъм! — горчиво се оплакваше Шарлот Бингъм Ормонд. — Именно баща ни го вкара в Кникърбокър, а след това уреди да приемат Хюджи Ренсъм в онзи престижен университетски колеж, да не говорим за това, че майка ни пое под крилото си нещастната Лил Ренсъм. И ето как сега ни се отплаща този неблагодарник!

— Но това няма нищо общо с Бърти — повтори сестра й Сюзън, може би за десети път. — Не можеш ли най-сетне да се успокоиш? „Слоун енд Ренсъм“ отдавна не са адвокати на Крис — той ги сменил с онази адвокатска кантора в Женева още когато навършил двадесет и пет години. Бърти нищо не е подозирал, затова как можеш да очакваш от него да ти докладва за завещанието на Крис? Та самият той не го е знаел!

— Длъжен беше да ни предупреди, че Крис е замислил нещо, да ни подскаже по някакъв начин. Нали адвокатската фирма „Слоун енд Ренсъм“ дължат възхода си именно на парите на семейство Бингъм! Длъжен беше да ни информира.

— Нали съществува адвокатска тайна — напомни й Сюзън.

— Но това не му попречи да уведоми майка ни, когато Лади бе решил да прехвърли къщата на името на съпругата си, нали?

— Тогава той беше негов адвокат. А майка ни получи правото да живее в къщата до края на живота си, забрави ли го?

— Но след това онази алчна кучка веднага я продаде! Да продадеш най-голямото частно имение в пределите на Ню Йорк! И какво има сега на нейното място? Някакъв отвратителен, вулгарен бронзов монумент, символ на простащината, която ни залива отвсякъде! А сега и това ни се струпа на главите! Нашите пари, заради които онази унгарска курва омагьоса Лади, всичките ни пари ще заминат бог знае къде заради капризите на нейното хлапе.

— Но нали това не са нашите пари? — запита Хестър, най-малката от трите сестри. — Папа ги остави на брат си, защото винаги се предпочитат мъжките наследници — и ти отлично знаеш това. Пък и папа се бе погрижил предварително за банковата сметка на името на мама, а след смъртта й ние наследихме остатъка от депозита. Защо говориш така, Шарлот, сякаш сме останали без пукната пара?

— В сравнение с това, което се падна на онова хлапе Крис, наистина сме последни босяци! Трябва да има някакъв начин да се предотврати тази несправедливост, да ни се върне това, което ни принадлежи.

— Не, Шарлот, за съжаление няма друг изход. И е крайно време да го проумееш! — ядоса се Сюзън. — Вече говорих с Бърти Ренсъм и той ми обясни, че нищо не можем да сторим. Кристофър е имал пълното право да постъпи по този начин, защото това са били неговите пари, и толкоз! — Изгледа злобно сестра си и продължи още по-разгорещено: — Ако искаш, заведи дело, щом не се срамуваш от мисълта, че името на семейството Бингъм може да се появи в скандалните хроники на вестниците! Знаеш, че за майка ни нямаше нищо по-ужасно от публичното опозоряване. Ние си оставаме от рода Бингъм, Шарлот, и това е по-важно, отколкото всичките богатства в този алчен свят!

Шарлот се изчерви и Сюзън се досети какви мисли се блъскат сега в главата й — нещо от рода на: „Не и на мен тези номера!“. Колкото повече остаряваше, толкова по-алчна ставаше Шарлот. След незавидния й брачен живот — съпругът се оказа непоправим женкар, двете й деца предпочетоха да живеят разделени от майка си с поне десетина щата и затова Шарлот заживя само със стремежа си как да натрупа повече пари. Неусетно се превърна в неизменно кисела, свадлива и алчна скръндза. Нищо чудно, че й прилошаваше от мисълта за баснословното богатство на семейство Бингъм, което поради капризите на покойния Крис щеше да попадне бог знае в чии ръце.

— И на мен не ми харесва този изход — продължи Сюзън с малко по-спокоен тон, — обаче щом майка ни е приела тази непоносима жена за съпруга на единствения си син, ние сме длъжни да се примирим с волята на нашия покоен племенник. Рано или късно ще узнаем какво се крие зад тази загадка, а тогава пак ще се съберем и ще обмислим какво да предприемем.

— Ако въобще може нещо да се предприеме… — сърдито процеди Шарлот.

— Очаквах цялото богатство да попадне в ръцете на онази Памела Брадли — прекъсна я Хестър. — Нали живяха заедно няколко години.

— На нея тези пари въобще не са й потрябвали! Тя успя да измъкне богатството на Фриц Балсен!

— А нима на теб са ти потрябвали? — дяволито подхвърли Сюзън.

— Аз говоря по принцип. — Шарлот предпочете да избегне прекия отговор. — Тези пари са спечелени от мъжете в семейство Бингъм за щастието на техните потомци и няма да се успокоя, докато не доживея мига, в който те отново ще се върнат в нашето семейство! Повече нямам какво да ви кажа!

— Е, поне няма да ни се налага да се срещаме с бившата ни снаха — ободряващо подметна Хестър. — Поне за това можем да сме благодарни на съдбата, нали?

Макс излезе от сградата на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“ и тъкмо се приближаваше към колата си, когато видя на отсрещния тротоар до болка познатото му лице. Спря се и се загледа, но тя беше изчезнала. Едва не се втурна по следите й, но успя да се окопити. „Сигурно съм се припознал — каза си той и се отпусна на седалката. — Ако Алекс е в Ню Йорк, нали първата й работа ще бъде да вдигне телефона и да ми се обади!“

„Жалко, че това се оказа само мираж — неуморно му нашепваше вътрешният му глас. — Тъкмо сега имам нужда от нея!“ С годините беше свикнал да я навестява в Кеймбридж и да прекарват заедно няколко приятни часа, през които забравяше за всичките си проблеми, дори и за най-тревожните. Аналитичният й ум бързо подреждаше късчетата от мозайката и откриваше как да го успокои. Защото точно сега Ева го принуждаваше да работи по четиринадесет часа в денонощието.

„Проклети да са всички парфюми! — мислено изруга Макс. — Сигурно няма да мога дълго да издържа на този бесен ритъм.“ Целият персонал в компанията на мадам Черни бе вдигнат на крак, десетки сътрудници получиха заповеди да изоставят всичко останало, докато не се открият някакви редки растения — главно цветя — и други екзотични подправки, от които трябвало да се извлекат липсващите съставки за новия аромат. Но Ева само се цупеше, въпреки че подчинените й забравиха какво е отдих, какво е уикенд. Обстановката заприлича на тази в сибирските лагери — Ева размахваше камшика и вадеше душите на лаборантите си. Снощи, към два след полунощ, тя внезапно му позвъни в апартамента му в Куинс.

— Получих го, Макс! — триумфиращо извика тя в слушалката с разтреперан глас. — Открих аромата, който ще увековечи името ми, както Габриел Шанел с нейния прославен „Шанел 5“! Исках да си първият, който научава тази божествена вест! Ела бързо, веднага при мен, Макс… днес е велик ден!

И той пристигна посред нощ, за да я завари в еуфория, трепереща от възбуда, задъхана от прекомерното си щастие. Но беше принуден да признае, че този път Ева бе надминала себе си — очертаваше се незапомнен успех за компанията, а Ева си бе осигурила мястото в пантеона на най-великите имена в козметиката. Макс я поздрави сърдечно, стисна ръцете на изнурените химици и лаборанти, които отдавна бяха забравили за семействата си — Ева бе наредила да поставят легла в свободните помещения и лабораторията бе заприличала на спешно отделение в големите федерални болници. Тържествуващата мадам Черни веднага нареди да поръчат шампанско от най-близкия денонощен супермаркет и дръпна едно доста кратко, но затова пък възторжено слово сред набързо организирания банкет в чест на успеха, без да пести комплиментите си към клатушкащите се от умора мъже и жени. Един от тях не пропусна да отбележи, че именно тя собственоръчно е извършила последните три дестилации и след серия смесвания, проби, филтрувания и добавки на някои съставки, както и намаляването на други, най-после е постигнала така желаната комбинация.

Макс наивно си помисли, че всичко е свършило, но се оказа, че се е лъгал жестоко — Ева набързо подбра водещите специалисти към сградата на компанията, за да обсъдят най-належащите елементи в планирането на разработването на продукта и стратегията за завладяването на пазара. Първата стъпка бе направена, но предстоеше втората и третата — името на продукта и лицето, което да го представи. Неуморната мадам се сепна едва когато видя как повечето от сътрудниците й едва не изпопадаха от столовете, преуморени и изтощени. Освободи ги да се приберат по домовете си, за да се наспят.

Макс заповяда на шофьора си да го отведе в апартамента. Легна си веднага и заспа като младенец.

Събуди го телефонен звън. Надигна се и с примигване се взря в часовника. Показваше четири следобед — беше спал само осем часа, а бе толкова изтощен, че се нуждаеше поне от осемнадесет часа сън. Естествено, беше Ева. Уведоми го, че ще го очаква в шест вечерта, но вместо делови обяд, ще организират делова вечеря.

— Времето не чака, Макс — развеселено довърши Ева, — а още по-малко аз!

Той въздъхна, надигна се от леглото и се довлече под душа. Нагласи крановете, изчака първите освежаващи струи и постепенно охлади температурата, докато тялото му настръхна, но мозъкът му се пробуди. „Само да посмее някой да ме упрекне, че си изкарвам прехраната без много труд!“ — гневно се закани адвокатът.

След изтощителната нощ Ева се вмъкна в сауната, после събуди масажиста си и след това прекара четири часа в дълбок сън. Събуди се във весело настроение, напълно доволна от себе си. Посвети половин час на ваната с подводен масаж и се преоблече в дрехите, оставени от Джоунс.

— И тази нощ ли ще бъде напрегната, мадам? — попита я той, докато окачваше дрехите й в гардероба.

— Зависи от много неща.

— Но нали постигнахте аромата на новия парфюм?

Ева се усмихна.

— О, да, постигнах го. — Завъртя се бавно пред тройното огледало, огледа се от всички възможни ъгли, ослепително елегантна в карамеловия тоалет от Ив Сен Лоран.

Джоунс шумно зацъка с език.

— Вие сте умопомрачителна красавица, която няма равна на себе си. Пред вас всички останали жени са като повехнали цветя. Явно на вас работата ви действа по-силно от наркотик.

Доволна от външността си, Ева се обърна към него.

— Отивам да натрия носа на мис Хагард! — обеща му тя, а тюркоазните й очи грееха от нетърпение. — Повече няма и да помисли да нахълтва в моята територия! Това, което създадох тази нощ, е нещо по-ефектно дори от „Парфюмът на Ева“. Още малко може да се подобри, но и за това ще се намери време. Сега обаче ми е необходимо най-подходящото име и лицето, което ще го символизира, както и безупречният, точно подбраният вид на флакончето. — Ева никога не наричаше флакончетата на своите парфюми с думата „шишенца“. — Името и формата на флакончето трябва на всяка цена да си подхождат, като… като…

— Както вие и красотата! — подсказа й Джоунс.

— Именно! И двете трябва да са безупречни като произведения на изкуството, като шедьоври. — Тя го изгледа с неприкрита гордост. — Нима аз самата не съм шедьовър на природата?

Джоунс се поклони почтително.

— Ако се появите на подиума на търговете в Сотби^[1], ще спечелите цяло състояние!

Но Ева внезапно се намръщи.

— Почакай, думите ти ми напомниха нещо… Защо не съм получавала отдавна никакви вести от адвокатската кантора на „Слоун енд Ренсъм“? Странно! Напомни ми да им телефонирам след края на тазвечерната среща. Или по-добре ти ги попитай от мое име. Сега нямам нито минута свободно време.

— Ще бъде изпълнено. — Джоунс отдавна бе заслужил доверието й да се занимава с най-деликатните задачи, докато секретарите й не бяха допускани до въпроси от лично естество. С двете си ръце протегна пред нея великолепното самурено палто и й помогна да го облече. Накрая й поднесе чантата от черна шведска кожа.

— Кога да ви очаквам тази вечер? — попита той.

— Чакай ме, докато се върна.

— Добре. Лимузината ви очаква, мадам.

Тя излезе в коридора и по пътя към преддверието зърна през отворената врата Памела Брадли, свела глава над таблиците с продажбите за деня.

— Стига, Памела! — извика й Ева. Винаги, щом бизнесът й процъфтяваше, в интонацията й се появяваше нотка на великодушие. — Нима си решила да осъмнеш над тези документи?

Памела скочи от стола си.

— Да, мадам, много ви благодаря, мадам — учтиво отговори младата жена.

— Добре, добре… напоследък слушам само похвали за теб. Ще бъде чудесно, ако и занапред се справяш все така добре.

Памела се усмихна, докато прибираше папките.

— Ще се старая, мадам — увери я тя. — Ще се постарая.

* * *

Когато се прибра в апартамента си, Памела завари Алекс в кухнята.

— Хм, ухае на нещо много апетитно! — рече Памела.

— По китайска рецепта е — обясни й Алекс. — Винаги съм си мечтала да разбера какво се крие в тези пакети.

Памела се засмя и отиде във всекидневната.

— И цял ден с това ли се занимава? — провикна се тя през вратата, докато си наливаше джин с тоник.

— Поразходих се из центъра. Обиколих половината от Сентръл парк, а после тръгнах към Усет Сайд.

— Влезе ли в някой музей?

— Да, в Линкълн Сентър, в Музея по естествознание и в планетариума Хейдън.

— Само ти си способна на такъв подвиг — да посветиш първата си разходка из центъра на Ню Йорк на музеи и галерии — отбеляза Памела и се върна в кухнята, за да подаде чашата с джин на Алекс.

— За мен няма нищо по-интересно от музеите и галериите.

— Нормалните жени веднага хукват към бляскавите магазини като Блумингдейл, Бергдорф, Сакс и други подобни тържища на модата.

— Аз не съм като другите жени.

„И ти ще станеш като тях, ако успея да те променя“ — помисли си Памела.

— И нищо ли не си купи?

— Само няколко книги и грамофонни плочи. Забелязах, че тук компактдисковете са много по-евтини, отколкото в магазините в Англия и Швейцария.

— Сигурно си попаднала в евтините магазини, където продават с намалени цени стоките, на които им е минала модата.

— Разбира се, нали трябва да се науча да пестя.

Памела се облегна на кухненския плот.

— Чуйте я какви ги дрънка! Ще получи наследство от пет милиона долара, а обикаля магазините за преоценени стоки!

— Още не съм свикнала с мисълта, че притежавам милиони.

— А аз с нетърпение очаквам този прекрасен ден, когато ще получа пълни права върху моя дял! — Памела забеляза, че приятелката й се намръщи, и побърза да смени темата: — Видях майка ти тъкмо когато се готвех да си тръгвам.

— Навярно е било незабравимо преживяване.

— Изглеждаше сияеща, по-ослепителна от всякога. Носят се слухове, че изобретила нов парфюм, който ще удари в земята всички останали, но най-вече ще срази последния парфюм на мис Хагард, и то точно в момента, когато конкурентката й ще се опита да превземе пазара.

Памела не спомена пред Алекс за своето малко, но жизненоважно участие в създаването на най-новия продукт на компанията на мадам Черни, защото не искаше да намесва името на Макс в разговора — ясно беше, че още с пристигането си в Ню Йорк Алекс упорито избягваше да разговаря за Макс. Памела веднага се досети какво се крие зад мълчанието на приятелката й и затова не я заведе в някой от любимите си ресторанти, защото Макс също бе от редовните им посетители. Но сега внезапно реши да промени плановете си.

— Хайде да вечеряме поне веднъж в някой ресторант — подхвърли тя. — Уморих се да готвя и да вечерям пред телевизора. Знам едно прекрасно местенце, тъкмо за нас двете — малко ресторантче, тихо и уютно, където няма да срещнем никого от познатите ни.

Алекс се поколеба.

— На мен ми е приятно да си седим тук и да си похапваме, пък и по американската телевизия показват много по-интересни неща, отколкото по английската, само да не беше така претоварена с тези безкрайни реклами.

— В този град живеят осем милиона, затова има хиляди ресторанти. Мястото, което имам предвид, е в Уест Сайд, малко и дискретно заведение. Там хората отиват само заради превъзходната му кухня, а не за да се покажат в обществото. В никакъв случаи не е сборище на модни и нашумели личности — убедително завърши Памела.

— Нали по цял ден се разхождам? Бог ми е свидетел, че в този безкраен град през последните дни навъртях повече километри, отколкото за една година в Кеймбридж.

— О, стига, Алекс, не се страхувай, че ще попаднем на някое познато лице. Та в целия Ню Йорк ти познаваш само майка си и Макс, а те двамата тази вечер са ангажирани за някаква много важна делова среща. Не виждам защо да не се поразходим и вечеряме в онова ресторантче.

Алекс не отговори и Памела реши да усили натиска си.

— Изслушай ме, Алекс. Като избягваш да споменаваш нечие име, това още не означава, че не мислиш за него. И двете напоследък се преструваме, че Макс Фабиан просто не съществува, което веднага ми подсказа, че между вас нещо не е наред. Иначе той би бил първият, на когото щеше да позвъниш веднага след пристигането си в Ню Йорк.

За миг Алекс се замисли, но после добави с отпаднал глас:

— Не допускаш ли, че може да имаме напълно различни мнения по този въпрос?

— Така ли? О, да, сега си спомням, че ти често не се съгласяваше с хората около теб, понякога и за най-дребните неща. Веднъж, когато дойдохме с Крис при теб в Кеймбридж, заварихме Макс в квартирата ти. Тогава ти и Макс спорихте разгорещено през цялата вечер. Може би обичаш задълбочените спорове, защото така можеш да проявиш силата на интелекта си, не знам… А този път какво толкова се е случило, че не искаш дори да споменаваме името на Макс Фабиан?

— Сама ще се обадя на Макс, но когато съм в по-добро настроение — смутено промълви Алекс, без да се обръща с лице към приятелката си.

— Алекс! Какво става с теб? Дори гласът ти се промени…

Алекс рязко се обърна към Памела. Лицето й пламтеше в червенина.

— Макс Фабиан не ми е настойник, разбра ли! Не съм длъжна да му искам разрешение за това какво мога и какво не мога да върша…

„Аха — рече си Памела, — хоризонтът започна да се прояснява! Значи такава била работата… Но, разбира се, какво друго би могло да се очаква? Винаги зад суровите думи се крият най-нежните чувства, нали така беше казал някой от поетите…“

— Добре, но щом тази вечер няма да се сблъскаме с него, защо да не излезем и да се сгушим в онова малко и уютно ресторантче?

— Но нали купих китайска храна…

— Изхвърли я в кофата.

Алекс се ядоса от прахосничеството на приятелката си, но само прехапа устни и реши да премълчи.

— Тогава остави кесиите в хладилника.

„А довечера аз така или иначе пак ще ги изхвърля в кофата!“ — мислено се закани Памела.

Излязоха на улицата и за техен късмет веднага едно такси се закова пред тях до тротоара. Както й бе обещала Памела, ресторантът се оказа малък и уютен — само десетина маси, а около тях бяха насядали двойки, които също като двете жени не желаеха да попадат в шумните и лъскави заведения в центъра.

— Да… — въздъхна Памела, като забеляза как Алекс огледа всичко с критичния си поглед — обичам такива местенца.

Алекс тактично се въздържа да коментира. Всички нормални жени обичаха да се показват в обществото, да общуват, да се сравняват със съперничките си, но не и Алекс. Колкото повече я опознаваше, толкова повече Памела харесваше пълната липса на интерес у Алекс към клюките, въпреки че и Алекс, според Памела, не беше лишена от недостатъци.

Тази вечер специалитетът на заведението се оказа агнешки главички по неаполитански. На Алекс много й хареса и не пропусна да благодари на Памела за решението й да се озоват в този приятен ресторант. Освен това Алекс оцени достойнствата на поднесената вечеря с тон на вещ познавач.

— Откъде си научила толкова много за италианската кухня? — попита Памела, изпълнена с любопитство.

— От Макс.

— О, да, разбира се… как не се сетих! Жалко, че не можем да посетим ресторанта на баща му в италианския квартал — тук, в Ню Йорк, го наричат Малката Италия. Заведението е още по-добро, дори и от това тук.

— Ти си ходила там?

— О, да. Крис и аз винаги го посещавахме, когато се случеше да останем в Ню Йорк за няколко дни. Първия път, естествено, ни заведе Макс, за да ни запознае с родителите си, а оттогава ни посрещаха като особи от кралското семейство.

— А как изглеждат? — подхвърли Алекс, като се стараеше да изглежда равнодушна.

— Като истински италианци, макар да са в Щатите от три поколения. Майка му е доста едричка, но много сърдечна, а баща му — пълен и мълчалив. Много приятна двойка. Не е чудно, че Макс умее да печели доверието на всички хора. В семейството му много се гордеят с успеха му в компанията на Ева Черни.

Алекс нищо не отговори, после, през остатъка от вечерта се постара да избягва всяко споменаване на името на Макс. Памела съобразително влезе в тон и заговори на други теми. Излязоха навън, когато бе още сравнително рано — Памела с учудване видя, че часовникът й показва едва девет часа. „Е, за първото ни излизане с Алекс из града това е напълно нормално“ — каза си тя. Алекс предложи да се поразходят и Памела веднага се съгласи, въпреки че обикновено предпочиташе да спре първото такси, изпречило се пред погледа й. Тъкмо изчакваха зелената светлина на светофара на ъгъла на Седмо авеню, когато пред входа на ресторанта спря жълто такси. Жената на задната седалка в таксито извърна глава, погледна назад, а после се наведе към предната седалка и удивено възкликна:

— Не може да бъде! Да не би да ми се привиждат призраци?

— Какво видя? — попита я придружителят й.

— Алекс Брент и Памела Брадли, ръка за ръка, като че ли са приятелки от детинство. Откога са станали неразделни, и то така внезапно? И каква ли работа може да има тази Алекс Брент в град като Ню Йорк?

— Хайде, Мойра, слизай, вече пристигнахме — подкани я мъжът.

— Да, да, ей сега… — Тя слезе от таксито, но не престана да мисли за внезапната среща. „Тук се крие нещо. И аз трябва да го разбера на всяка цена! Странно, дали Макс знае нещо за тази загадка? Може би и той не подозира за пристигането на Алекс Брент, щом сега не е с тях… Е, още утре сутринта ще се заема с този въпрос!“ Усмихна се на кавалера си, който почтително й подаде ръка. „Нека сега да се насладим на вечерта, а утре ще разнищя конците в кълбото…“

Телефонът звънна и Памела разсеяно протегна ръка, без да вдига поглед от таблиците върху бюрото си.

— На телефона е Памела Брадли.

— Здравей, Памела — чу се гласът на Макс от слушалката. — Знаеш ли, между нас двамата има нещо за уреждане.

— Да не би да са възникнали някакви проблеми около новия парфюм на Ева?

— Не, там всичко е наред. Не, Памела, искам да те попитам за нещо съвсем различно: защо нито ти, нито Алекс не си направихте труда да ми позвъните, след като тя е тук, в Ню Йорк?

Инстинктът за опазване на женските тайни направи лоша услуга на Памела.

— Не знаех, че е в града — хладнокръвно излъга тя.

— А как ще ми обясниш, че са ви видели на ъгъла на Седмо авеню и Седемдесет и четвърта улица, снощи, около девет часа?

— Кой ти го съобщи? — гневно извика Памела в слушалката и изблъска таблиците в другия край на бюрото си.

— Мойра. Тъкмо пристигала с такси в италианския ресторант, онзи, който е недалеч от това кръстовище.

— Очевидно е забравила да си вземе очилата. — Това бе като удар под пояса, тъй като Мойра, макар да бе късогледа, не обичаше да я виждат с очила, въпреки че очите й не понасяха контактните лещи.

— Напълно сигурна е, че сте били вие двете. Чакали сте до светофара на пресечката.

— А не ти ли призна, че е била на няколко чашки? — От всичките осем милиона обитатели на огромния град именно Мойра Хейнс бе лицето, което Памела най-малко желаеше да срещне. — Алекс още е в Швейцария.

— Не, не е там. Направих си труда да проверя.

— Е, тогава е в Кеймбридж.

— Не, скъпа, и този път не позна.

— Тогава можеш ли да измислиш защо ще тръгне с мен да скитосва из улиците на Ню Йорк?

— Защото вие двете внезапно сте станали много близки приятелки.

— Дори и да е истина, какво общо има това с останалото?

— Според мен ти си я поканила да ти погостува в Ню Йорк.

— Да, поканих я. Обаче тя ми отказа. — Това беше истина: Алекс бе отказала първата й покана.

— Значи не сте били вие двете там, на онзи светофар, притиснати една към друга, хванати под ръка, така ли? — Точно така стояха до светофара, защото внезапно бе задухал студен повей.

— Не. — Памела вложи цялото си старание, за да прозвучи гласът й колкото бе възможно по-убедително. — Не сме били ние. Успокой се, Макс. Мислиш ли, че ако Алекс бе в Ню Йорк, нямаше да ти се обади на теб и на останалите си познати? Прекрасно знаеш, че винаги се е радвала да те види, да разговаря с теб, да споделя всичките си тревоги.

— Да, до днес и аз така си мислех — промърмори Макс. В тона му се прокрадна озадачена нотка и Памела си каза, че хипотезата й се потвърждава, макар това да не я зарадва. „Свършено е с приятелството им — тъжно си каза тя. — Сигурно отношенията им са преминали през някакъв рязък обрат. Едва сега си обяснявам защо Алекс е тъй напрегната напоследък…“

— Защо не провериш при Маргарет Патерсън?

Алекс често се среща с нея.

— Телефонът й не отговаря.

„Отлично се нарежда! — зарадва се Памела. — Значи се е заел да я открие на всяка цена! Мога да се обзаложа на половината от бъдещото ми наследство, че сега дълбоко съжалява за този досаден разпит.“

— Е, както и да е — въздъхна Макс. — На всекиго се случва понякога да сгреши, нали?

— Особено на тези, които си забравят очилата у дома си.

Макс се засмя.

— Прибери си ноктите в лапичките.

— Тя би трябвало да прибере своите, а не да се опитва да забърква каши, които после другите ги сърбат. Кой знае защо си е наумила, че трябва да ревнува от Алекс. — За миг се спря, преди да го попита. — Знаеш ли защо е стигнала до това необичайно за нея падение?

Сега бе ред на Макс да замълчи, но след малко той й отговори, като се постара гласът му да прозвучи небрежно:

— Никога не съм й давал и най-малкия повод.

— А тогава защо си така неспокоен? — Сега бе неин ред да задава въпросите. — Алекс вече е достатъчно зряла, за да постъпва както намери за добре. Зная, че сте доста близки, но нали все пак не си й настойник? — Цитираше буквално думите на Алекс.

— Много отдавна съм свикнал да се срещам с Алекс и сега не мога да преодолея този навик — бавно започна Макс. — Нито пък искам да прекратявам отношенията си с нея.

— Тогава, ако се чуя с нея, ще й го съобщя и ще я помоля да влезе във връзка с теб.

— А след като ние с теб така и така сме „влезли във връзка“, какво ще кажеш за една скромна покана за още по-скромна вечеря? Забелязал съм, че винаги се храня с много по-голям апетит, ако виждам насреща си едно красиво женско лице.

„Но вътрешният ми глас ми подсказва, че не си откровена с мен. Излиза, че Мойра не се е припознала. Злобна и отмъстителна кучка! Как можах да си загубя толкова време с нея!“

— Може би не би било зле — чу той смирения отговор на Памела.

— Прекрасно. Довечера, в осем при Лютес, става ли?

— Отлично — измърка Памела като доволна котка върху затоплен диван. — Ще се видим довечера, Макс. Дочуване…

Памела предаде на Алекс съдържанието на разговора си с Макс и побърза да добави:

— Сега се накиснахме като Никсън след Уотъргейт и то само заради глупавото ти решение да се криеш от Макс! Заради теб се превърнах в долнопробна лъжкиня. И затова ми дължиш някакво обяснение, Алекс!

Алекс разбра, че е отишла твърде далеч, водена от пословичното си твърдоглавие, но не можеше да се спре.

— Не исках да те набърквам в тази каша, Памела, но помниш ли, че въобще не исках да идвам в Ню Йорк? Съжалявам, безкрайно съжалявам, че си излъгала заради мен, но нали ти обясних, че за нищо на света не желая да се срещам с Макс!

— Да не би да сте се скарали?

— Има нещо такова. Лош късмет извадихме, че тъкмо Мойра ни е видяла, но нали Макс знае, че тя неизменно забърква какви ли не бъркотии. Ако ние… исках да кажа ако ти успееш да поддържаш версията си само тази вечер, на вечерята ти с Макс, аз ти се заклевам, че повече няма да те принуждавам да го лъжеш.

— Дадено — съгласи се Памела и примирено въздъхна.

Повече не разговаряха и докато Памела се преобличаше, Алекс се постара да прикрие всички следи от присъствието си в апартамента на приятелката си — прибра личните си вещи, вестниците, книгите и списанията, купени от нея през последните дни — защото във всекидневната на Памела рядко се появяваха печатни издания. Накрая се качи по вътрешната стълба в спалнята си на горния етаж, но не запали лампите, защото искаше да наблюдава улицата.

След малко чу шумовете от пристигането на Макс — затръшването на вратата на автомобила му и мелодичния звън на звънеца. Смълчаната жена се приближи до прозореца и се скри зад тежката завеса. От прикритието си видя как Макс подаде ръка на Памела, издокарана в прелестна къса черна рокля и пухкава яка от норка, преди да я настани на задната седалка. Преди да влезе в колата, стиснал дръжката на вратата на колата, той се обърна и изпитателно огледа фасадата на къщата. Младата жена инстинктивно се отдръпна от прозореца, макар да знаеше, че не може да зърне силуета й, прикрит зад плътната завеса. Изпрати с поглед отдалечаващия се автомобил, докато светлините на стоповете му се впиваха като червени иглички в зениците й. Накрая въздъхна сломено, отиде в гардероба и взе куфара си.

Късно вечерта Макс остави Памела пред входа на сградата, но тя го покани на чаша кафе в апартамента си, за да го убеди докрай, че Алекс не е в Ню Йорк.

— Защо не? — съгласи се той.

— Кафе или любимото ти „Джак Даниелс“?

— Виж ти как добре си опознала навиците ми! „Не — помисли си Памела, докато наливаше уискито, — още не съм те опознала докрай! Ала Алекс очевидно те е опознала, щом така отчаяно се опитва да се скрие от теб.“ Макс седна в едно от креслата и се зачете в днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, но го остави на масата, когато домакинята донесе чашите. Взе своята, благодари й, отпи първата глътка и непринудено заговори:

— Дотук всичко мина много добре. А сега да прекратим тази глупава игра на криеница, която сте замислили вие двете — говоря за теб и за Алекс. Качи се горе и я доведи. Кажи й, че на всяка цена държа да говоря с нея. — Бучките лед в чашата на Памела издрънчаха при трепването на ръката й. Макс посочи с кимване към вестника. — Погледни кръстословицата! Не само че е решена от край до край, но и нейният почерк е невъзможен за имитиране. — Гласът му се втвърди. — Какво става в този дом? Защо ме разигравате като някакъв първолак?

Памела се надигна, макар краката й да се подкосяваха.

— Повече не желая да бъда замесвана във вашите отношения. Най-добре е сам да поговориш с нея.

Тя се качи на горния етаж. Стаята на Алекс се оказа празна и тъмна. Провери в гардероба и видя, че липсват както дрехите й, така и куфарът й.

— Заминала е! — съобщи му тя, когато слезе във всекидневната. — Може би веднага след като сме потеглили към ресторанта.

Макс яростно стисна чашата си и тя се счупи в ръката му.

— Всичко е толкова глупаво! — изкрещя той. — Както и да е… Надявам се да ме предупредиш, ако се върне.

— О, Макс, кълна ти се, че повече нищо не знам!

— Но знаеш защо е дошла в Ню Йорк, нали?

— Защото аз я поканих.

— А аз я каних поне десет пъти, но тя винаги ми отказваше. Защо този път е приела?

„Той така или иначе ще го научи — каза си Памела, — затова няма значение кой пръв ще му каже.“ И тя му разказа за наследството на Крис.

След последните й думи Макс остана мълчалив толкова дълго, че Памела се изплаши да не е извършила непоправима пакост, като му е разкрила внезапната промяна в живота на Алекс. Най-после той наруши мълчанието:

— И кога се случи всичко това?

— В понеделник. Обадих й се веднага, след като се прибрах от адвокатската кантора. Ала категорично мога да потвърдя, че тя въобще не се зарадва. Хрумна й странната идея, че Крис е постъпил така само защото е искал да направи нещо напук на волята на майка си, че това всъщност не са негови пари, а парите на семейство Бингъм, които Ева е задигнала от Лади Бингъм… и разни подобни глупости. Наложи се да й покажа едно писмо от името на Крис, за да я убедя в противното… аз й го прочетох, защото тя самата никога не би надзърнала в чуждо писмо.

— Ти… какво си направила…?

— Написах писмото, като имитирах почерка на Крис, в което се обясняваше решението му да й остави половината от парите си. Трябваше да предприема нещо… — опита се тя да се оправдае, смазана от гневния поглед на Макс. — Знаеш, че Алекс си остава все същата добрячка и никога няма да се усъмни. Крис много отдавна бе споделил с мен, че възнамерявал да й остави щедър дял от парите си, и аз напълно одобрих намерението му.

— И какво се казваше в „неговото“ писмо?

— Ами… че оставя половината от парите си на нея, защото много я е обичал, макар тя да си въобразявала, че никой никога няма да я обикне. Че тя и аз сме били единствените личности, които са били от значение за него… което беше абсолютно вярно, че бил много благодарен за всичко, което тя е направила за него в трудните за него моменти. И това е истина. Той не изпитвал толкова мъчителна нужда да се среща с нея, след като се запознал с мен, обаче искал винаги да остане близък със сестра си, да се среща и да споделя с нея терзанията си. Можел да й остави само пари, но й ги давал от все сърце.

— И за каква сума става дума в завещанието му?

Памела го погледна право в очите.

— За пет милиона долара годишно.

Макс отново се замисли.

Памела се наведе напред и заговори разгорещено:

— Не знам какво се е случило между теб и Алекс, но тъй като добре ви познавам и двамата, мисля, че е било нещо много сериозно — тя се разтреперва само като чуе името ти. Винаги съм мислила, че не си способен да я нараниш, затова трябва да се е случило нещо ужасно, за да те избягва Алекс по всякакъв начин.

Макс примирено сви рамене.

— Опитах се да я целуна.

Памела го удостои с поглед, изпълнен с разбиране.

— Искаш да кажеш… че си прекрачил невидимата линия, която разделя възпитаните хора от останалите?

— А освен това й наговорих доста неща в момент, когато бях крайно разгорещен и не можех да се контролирам добре… — Макс млъкна, а на лицето му се появи изразът, типичен за всички престъпници, заловени на местопрестъплението.

— Да… едва сега започвам да разбирам… — въздъхна Памела. — Ти сам си разрушил образа, който тя е изградила за теб в съзнанието си. Пигмалион се е влюбил в статуята, изваяна от ръцете му. Но защо, след като сте близки приятели от години, ти изведнъж реши да прекрачиш границата, отвъд която чистото приятелство се превръща в нещо съвсем друго?

Макс повдига веждите си.

— Имаш ли време за сериозен разговор?

— Имам безкрайно много време.

Той погледна часовника си.

— Добре… ще успея да хвана самолета утре сутринта. Знам къде е отишла.

— Ще тръгнеш по следите й?

— Разбира се! — възкликна изненаданият мъж.

Памела се усмихна насърчително, но Макс се почувства много неудобно, като влюбен хлапак, заловен при тайна среща с любимата си.

— Е, Макс Фабиан… — Памела се облегна на възглавницата. — Значи доживях да те видя влюбен до уши!

— Никой не е по-изненадан от самия мен — призна си Макс, едва прикривайки притеснението си.

— Аз пък не съм изненадана. Не е чудно, че Мойра ти е позвънила. Тя очевидно те е разбирала по-добре, отколкото си предполагал. Иначе защо ще те ревнува? Ние, жените, притежаваме шесто чувство за тези неща. И трябва още да ти призная, че винаги съм те мислила за много съобразителен мъж, но сега си като заслепено дете. Малко повече време ми отне да проникна зад бронята на Крис. Познавах го отдавна, но много по-късно разбрах, че от един момент нататък той престана да бъде за мен само близък приятел, макар че още в началото на запознанството ни той ми показа, че ме харесва като жена. — Памела поклати глава. — Ех, какво ли не се случва в този живот? Кой би могъл да си го помисли?

— Поне не и аз — съгласи се Макс. — Още имам проблеми в търсенето на партньорка, макар да изминаха двадесет години, откакто за пръв път видях Алекс.

— Според мен — добави Памела и се разположи удобно в креслото си, отрупано с възглавнички — добре направи, че ми разказа всичко това.

Когато стигна до летище „Кенеди“, Алекс разбра, че всички полети се отлагат. Един от излитащите самолети претърпял авария, преди да се вдигне във въздуха, и сега бяха блокирали пистата. Четири полета бяха пренасочени за Нюарк. На пътниците се предоставяше изборът или да се прехвърлят на друг самолет, или да изчакат отстраняването на аварията.

— Колко дълго ще трае полетът до Нюарк? — попита Алекс чиновника зад гишето на „Бритиш Еъруейс“.

— Два часа и половина. Ако желаете да почакате извън зоната на терминала, може да използвате специално предвидените автобуси.

Алекс грабна куфара си. „Пътуването ми се обърка още от самото начало“ — каза си тя. Вроденото й чувство за хумор й се притече на помощ и тя се засмя. Олекна й. Стоеше сред препълнения с хора коридор и се смееше до сълзи. Няколко пътници се извърнаха и я изгледаха с недоумение. Алекс извади носната си кърпичка и избърса очите си, отново хвана дръжката на тежкия си куфар и пое към изхода. На площадката пред широките врати се бяха струпали много хора, но от автобусите нямаше и следа. Но покрай бордюра се виждаха подредени в дълга линия двадесетина таксита. „Нима съм обречена? — запита се тя. — Нима някой ме е урочасал, за да не се измъкна никога от този град?“ Остави на земята куфара, натъпкан с книги, и въздъхна унило.

„Каква сила се крие в съдбата? — помисли си тя. — Същата тази съдба, в която майка ми сляпо вярва. Може би сега тази неведома, загадъчна съдба е решила да се заеме с мен? Възможно ли е никога да не успееш да избягаш от нея, колкото и бързо да бягаш? Глупости, това е пълна безсмислица! Няма никаква логика! Хората сами изграждат съдбите си. Погледни ги, всичките тези изнервени и запъхтени създания, пъплещи във всички посоки. О, каква каша забърках… Но Макс няма да остави нещата така… на самотек. Ще хукне след мен, нали го познавам! Но какво правя аз? Защо съм тук, на това летище? Пак постъпвам детински, защото съм невежа, нали така ме нарече той? Защото искам да си остана затворена в моята кула от слонова кост. Защото не искам да живея, искам само да влача жалкото си съществуване! Ако сега се кача на самолета, ще скъсам най-прекрасната любов, която съм преживявала някога. И той ще има пълното право да ме презира. Нима това искам да получа от съдбата? О, какво да правя? Да заживея с Макс… това напълно ще промени живота ми. Ами ако той не желае? Стига, Алекс, трябва да се стегнеш, да разбереш, веднъж завинаги, какво искаш, и което е още по-важно — защо го искаш.“

— Значи ти си бил този, който е заявил, право в лицето й, че тя е сексуален невежа? — закиска се Памела, когато Макс свърши разказа си.

Макс свъси вежди.

— Тя ли ти го каза?

— Да, но без да посочва кой е бил събеседникът й. Сигурно е била наранена до смърт.

— Опитах се да възбудя искрици живот в нея.

— Макс, нима още не си проумял, че Алекс се нуждае от насърчаване, а не от критика. Знаеш, че няма никакво самочувствие като жена, затова се е посветила изцяло на книгите си. Доскоро и аз я разбирах едностранчиво, защото тя разкриваше пред мен само малка част от преживяванията си, от мислите и чувствата си. Трудно се отпускаше, странеше от всички, не обичаше да споделя проблемите си. Крис ми спомена, че тя съвсем не е такава, каквато изглежда на пръв поглед, но аз проумях това едва след смъртта му. Разбира се, тя сега си въобразява, че ти си пожелал само да се позабавляваш с нея, защото вече те е виждала с няколко жени, всяка от които е неин пълен контраст. Естествено е да не повярва, че мъж като теб може да изпитва към нея някакви по-дълбоки чувства.

— Но аз винаги се стараех да я утешавам по някакъв начин — неловко протестира Макс. — Струваше ми се толкова самотна и нещастна.

— И с това си спечелил сърцето й.

Макс кимна, но очевидно все още не можеше да повярва, че отношенията между него и Алекс са стигнали до такава дълбочина.

— Сега трябва да се постараеш да я убедиш, че промяната в отношенията ви е нещо естествено, че това с нищо не я застрашава — посъветва го Памела. — Защото си разрушил стария образ, който тя си е изградила за теб в мислите си. Всяка нормална жена, ако е предмет на твоето ухажване, с гордост ще окачи в рамка първото ти любовно писмо до нея. Но Алекс не е като другите. Майка й, тази егоистична кучка, доста се е постарала, за да смачка самочувствието й, затова сега ти е нужно цялото търпение, на което си способен, цялата ти воля, за да успееш да разчупиш черупката, в която Алекс се крие. — Младата жена се усмихна насърчително. — Но ако някой може да се справи с тази тежка задача, това си само ти и никой друг. Не забравяй, че притежаваш такива предимства, с каквито никой друг мъж не може да се похвали.

— Да, зная това, и мислех да ги използвам. Но ти сигурна ли си, че тя ще пожелае да бъде склонена, че ще иска да се среща с мен? Или вече съм разчупил всичко на малки парченца, които сега не могат да бъдат залепени?

— А не ти ли идва наум, че може би въобще не е нужно да се опитваш да слепваш тези малки парченца? Не е ли по-добре да купиш нова ваза, вместо да си блъскаш главата над парчетата от счупената ваза?

— Не искам Алекс да се променя. Харесвам си я такава, каквато е. Затова…

— А обичаш ли я, Макс?

Макс тежко въздъхна.

— Да. И то не от вчера, макар нито аз да съм го признавал пред себе си, нито тя да го е разбирала. Много мислих… и сега продължавам да мисля как се стигна дотам… но вече се убедих, че всичко се дължи на това, че изгубих търпение да чакам отговора й, затова реших да ускоря събитията и ето резултата: тя изгуби душевното си равновесие. Всичко бих дал, за да си я върна, но…

Памела поклати глава и го прекъсна с рязък жест:

— Макс, скъпи, в любовните дела ти се оказа непоправим наивник! Не можа ли да разбереш, че тя те обича, че сърцето й се разтуптява още щом чуе стъпките ти в коридора? Иначе щеше ли да се стигне дотам да се крие от теб? Щом го приема така болезнено, изводът е само един: тя страда по теб, дълбоко и неутешимо. Алекс винаги те е харесвала, но сега те обича, с цялата обич, която една жена може да поднесе на своя любим.

Макс заобиколи масата и се наведе над креслото й.

— Винаги съм си мислел, че Крис изтегли голямата печалба от лотарията на живота, когато те намери, но едва сега се убедих, че си истинско съкровище. — Целуна я звучно по бузата. — Дължа ти много за помощта, Памела, и се надявам все някога да успея да ти се отблагодаря.

Тя го изпрати до вратата и тихо промълви:

— Все пак не мога да проумея защо се изненада толкова силно. Винаги съм очаквала между вас двамата да пламне необикновено дълбока и нежна любов.

— Очевидно и Мойра е очаквала същото, а това означава, че с нещо съм се издал пред нея… струва ми се, че се досещам с какво… И защо поканих Алекс да се върне в Швейцария? За да бъдем заедно, разбира се, и затова се наложи дълго и предълго да убеждавам Ева. Но едва днес осъзнавам, че съм искал да изтръгна Алекс от нейното убежище в Англия и да я принудя да заживее истински… с мен, естествено. Вероятно съм се надявал, че няма да се справи с житейските трудности и ще се обърне за помощ към мен.

— Но тя има сили сама да се справи с живота, Макс — усмихна се Памела. — Любовта е нещо съвсем различно от помощта за преодоляването на препятствията в ежедневната ни надпревара. Ахилесовата пета на Алекс винаги е било отношението и влиянието на майка й, макар да се е научила много успешно да го прикрива. Както ти казах, едва напоследък тя разкри истинските причини, поради които Ева цял живот я е отблъсквала от себе си. И тази студенина в поведението на майка й не би се променила дори и ако Алекс приличаше в лице на Елизабет Тейлър — защото Ева не е могла да понася самата мисъл за съществуването на дъщеря си. След като Алекс разбра тази горчива истина, душата й се освободи от сковаващия комплекс за малоценност. Е, като изключим упреците, с които в този миг се отрупва, и то само заради теб.

— Дано се окажеш права! — разгорещено кимна Макс. — Защото не искам дори и да мисля, че ще мога да живея без Алекс!

Памела се засмя.

— Бъди спокоен, тя ще се погрижи за всичко! Ти само я настигни, успокой я, за това много те бива… не мога да го отрека. Но моля те, не ме намесвай повече във вашата гонитба. Уморих се да следя толкова резките промени във вашите отношения.

Памела отвори вратата, за да изпрати Макс, но ахна, стъписана. Пред прага стоеше Алекс, протегнала ръка към звънеца.

Без да обръща внимание на смаяните физиономии на Макс и Памела, Алекс заяви с напълно спокоен тон:

— Макс, моля те, би ли платил за таксито вместо мен? Нямам достатъчно долари в себе си, а шофьорът упорито отказва да приема пътнически чекове.

Памела, загубила дар слово, машинално затвори вратата след Алекс. Макс, за секунди преминал през трите напълно противоречиви душевни състояния — облекчение, радост и гняв — сърдито извика:

— Какви ги вършиш, по дяволите? Нима си въобразяваш, че можеш да ме разиграваш като десетгодишно хлапе! Пристигнала си в Ню Йорк… добре… но защо не ми се обади още от летището? Първо на мен трябваше да се обадиш, разбра ли?

Алекс посрещна гневния му изблик с неочаквано дори и за нея хладнокръвие. Викът му отекна в ушите й, оглушителен в първия миг, но бързо заглъхна. Той смаяно я изгледа — тя стоеше пред него несмутима, самоуверена и дори тъй безпристрастна, че дъхът му секна и желанието му да крещи до припадък се изпари. Вълнението му постепенно затихна, за да отстъпи пред чувството за празнотата, толкова дълбока и застрашителна, че едва не му прилоша. Повтаряше си наум, че тя, с лекомисленото си поведение, заслужава много по-сурови упреци, че се държи като дете, а не като зряла жена… „и какво, по дяволите, търся аз от нея, щом е емоционално недоносче?“. Но сега вече знаеше. Искаше я, копнееше за нея, такава, каквато е, макар да не е бляскава красавица или образец на покоряваща женственост. „Жадувам за ръцете й, за очите й, за милувките й, искам да слушам гласа й, да очаквам стъпките й… И може ли да се намери по-умна и честна, справедлива и безкористна жена от нея? Трудно се справям с нея, защото е упорита като испанско муле, защото цялата е само едно кълбо от нерви, но така се е вплела във всяка клетка от тялото ми, че дъхът ми спира от мисълта, че мога да я изгубя!“

Сега се чувстваше като надвиснал над бездна — само една неправилна стъпка и всичко за него ще бъде погубено — прекалено далеч се бе озовал, за да му бъде простена тази погрешна стъпка. И в този миг внезапно в пламналия му мозък изплуваха думите на Памела. „Нима всичко е само една игра? — Усети как гърдите го стегнаха. — Проклет да съм, ако оставя всичко между нас да се превърне само в някаква жалка игра!“ Изведнъж в сърцето му трепна ново подозрение: а откъде да е сигурен, че Алекс ще го разбере или и този път ще побегне от него, съсипана душевно заради някакво глупаво недоразумение.

Алекс видя напрежението, изписано по лицето му, опитите му да овладее емоциите си и, неочаквано за самата нея, на сърцето й олекна — сега щеше да сложи край на безцелното си лутане — защото още с първия поглед разбра най-важното: лицето му толкова красноречиво издаваше чувствата му, че всякакви думи бяха излишни. Разбра и още нещо, не по-малко неочаквано — този мъж бе преживял и още преживяваше дълбоки страдания, за които тя бе единствената виновница. Но този път реши да остане вярна на себе си. Женският инстинкт й подсказа, че поне в началото не биваше да се издава.

— Макс… дължа ти едно огромно извинение — започна тя с откровен тон. — Грешка, абсолютна грешка беше, че не те предупредих, че ще идвам в Ню Йорк. Е, понякога и мен нещо ме прихваща… не можах да измисля как точно да ти го съобщя… — Поколеба се за миг, но той неволно се усмихна насърчително и тя намери сили да продължи: — Брат ми е оставил на мое име половината от богатството си! Невероятно, нали? Аз съм богата, Макс! Много, много богата!

Този път Макс се постара да не се издаде. „Защо, защо си играе с мен като котка с мишка? Нима си въобразява, че ще успее да ме заблуди? — Мислено благодари на Памела, че го бе поканила в апартамента си след вечерята в ресторанта. — Иначе само Бог знае как можех да я открия! Но не бива да забравям, че Алекс си остава непредсказуема и мъчна за убеждаване.“

— Така ли? — ограничи се той с най-краткия и най-неясния от възможните отговори.

— Именно затова пристигнах в Ню Йорк… за да обсъдя с Памела този неочакван дар от съдбата, защото тя получава другата половина от наследството на Крис. — Внезапно се разсмя и Макс я изгледа смаяно. За миг се изплаши да не е загубила разсъдъка си, но бързо схвана, че Алекс всъщност само се опитва да прикрие смущението си. — Можеш ли да си представиш какви угризения ме налегнаха, щом узнах от адвокатите в Женева, че съм една от наследниците на Крис? Ако не беше Памела…

— Да, мога да си представя — прекъсна я Макс и видя подозрението, блеснало за миг в очите й, което той погрешно бе взел в първия миг за израз на съжаление и вина.

— Но Крис го е направил само защото ме е обичал. О, Макс, ако знаеш колко съм объркана… Можеш ли да проумееш какво е да узнаеш, че някой те е обичал тъй силно, че е готов да ти остави половината от всичко, което притежава… Много мислих, много нощи не спах, но накрая нищо не се реших да предприема. Крис ми дарява свободата, а дори и ти не можеш да разбереш какво означава това за мен, за целия ми живот!

— Е, струва ми се, че бих могъл да го оценя по достойнство — отвърна Макс с горчива гримаса, недоволен от скромната роля на съветник, която тя отново му отреждаше.

Но Алекс се усмихна окуражително.

— Най-после ще заживея истински! — Изведнъж радостта й помръкна. — Да, навярно беше прав, когато каза онази вечер във вилата, че трябва най-после да разчупя черупката си, да се отърва от комплексите си и да заживея в реалния свят. Съжалявам, че твърде късно прозрях колко ценен е бил този твой съвет… но сега съм решила да се променя и да поправя грешките си… — Усмивката й сега бе топла и нежна. — А за нас двамата… за нищо на света не бих се отказала от нашето приятелство. — Приближи се до него. Стори му се, че устните й в следващия миг ще докоснат лицето му. — Ще бъдем ли отново приятели, Макс?

Извърна се с гръб към него — трябваше на всяка цена да прикрие усмивката си, защото не можеше да овладее лицето си, затова припряно заговори:

— Умирам за чаша кафе. Прекарах няколко часа в пътуване напред-назад, без всъщност да знам къде искам да отида. Искаш ли и ти една чаша кафе?

— Не, благодаря — сковано промълви Макс. Гласът му прозвуча така унило, че развеселената Алекс се запита как ли ще се справи той сега с тази неочаквана промяна в отношенията им. Обърна се към него. Сърцето й се сви, когато погледите им се срещнаха — в очите му прочете съчувствие, възхищение и любов, облекчение и тревога едновременно. Стори й се, че тя бе прехвърлила от своите върху неговите рамене някаква огромна тежест, макар всъщност и двамата да не смееха в този миг да помръднат от местата си. За нея този съкровен миг бе миг на откровение. Сякаш бе взела ролята на Алиса от „Страната на чудесата“ и сега разклащаше внимателно изгражданата къщичка от карти, в която всяка карта доскоро бе асо пика, но сега внезапно се превърна в асо купа — така любовта изтласква сляпата омраза. „Как е могло така да съм се лъгала?“ — помисли си Алекс, докато потъваше в царството на мечтите си. Инстинктивно предусети, че в следващия миг може да загуби самообладание и да се хвърли на врата му, обляна в сълзи. Не, за нищо на света не биваше да му позволи да я вижда слаба и унизена! Кой знае каква глупачка ще изглежда в неговите очи? След като бе взела решение да държи на достойнството си, на всяка цена трябваше да го удържи.

— И така — започна Макс, — ти измина целия този път до летище „Кенеди“ само за да избегнеш срещата с мен, за да не узная от самата теб, че наследяваш пет милиона долара годишно. Но щом се озова там, внезапно промени решението си и се върна тук, за да започнем всичко отначало. И докъде смяташ да стигнем?

Алекс го изгледа разочаровано.

— Памела ти е казала, нали?

— Да, Памела ми го каза. Но сега това вече няма значение. — Гласът му се надигна застрашително. — По-важното е да не се опитваме да се самозалъгваме, Алекс!

— Как може да се самозалъгваме? Става дума за пет милиона долара! — сърдито възкликна Алекс. „Нима вече започнаха игрите между нас?“ — огорчено си помисли тя, но с нищо не издаде подозрението си.

— За теб, Алекс, парите сами по себе си нищо не означават. Ще промениш ли живота си, след като забогатя така внезапно? Затова са нужни не само пари, но и още нещо. Ти се нуждаеш от такава душевна промяна, каквото не се купува дори и с пет милиона долара. — Макс се забавляваше, докато й обясняваше тези елементарни истини, защото забелязваше в Алекс едно ново качество — стремеж да се противопоставя на влиянието му.

— Излиза, че отново ние с теб се озовахме в началната точка, така ли би трябвало да те разбирам? — Тонът й стана нетърпелив и отегчен, явно не желаеше те двамата отново да се заровят в миналите истории. Въпреки това го удостои с любезна, опрощаваща усмивка. — Зная, че се стремиш да ми даваш най-разумните съвети, на които си способен, но нали така беше от първите дни на познанството ни? Винаги ще ти бъда безкрайно благодарна, Макс, за всичко, което си направил за мен, обаче сега всичко е по-различно. — Продължи отривисто, с далеч по-хладен тон: — Бих искала да те помоля да не се преуморяваш в грижите си за мен, става ли? Защото не съм твоя робиня, не съм твоя собственост.

Макс само се усмихна и сърцето на Алекс подскочи.

— О, да, да, разбира се — съгласи се той, а от гласа му тръпки пропълзяха по кожата й. — Ти ми принадлежиш от мига, в който те видях да четеш, свита в креслото пред камината, „Алиса в страната на чудесата“. Ти си моя, а аз те чаках достатъчно дълго, безкрайно дълго, докато пораснеш и осъзнаеш тази истина. — Усмивката му се промени, гласът му стана много по-плътен. — И сега отлично съзнаваш, че времето на детските игри отдавна отмина, защото самата ти си се променила.

Алекс не можеше да откъсне погледа си от неговия. Той бавно пристъпи към нея.

— Не мисли, че за промяната в теб е виновна налудничавата атмосфера на безразсъдна волност, с която се слави този град. Не, Алекс, работата не е в това, че сега си в Ню Йорк, а в това, че сега отново си с мен. Ти най-сетне проумя това, което толкова дълго се мъчих да те накарам да разбереш — че аз не си играя с теб. Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Тръпките по тялото ми, копнежът в гърдите ми го подсказват и на двама ни, макар разумът ми да ми заповядва да се опитвам да прикривам чувствата си.

— Разбирам… — прошепна Алекс, все още разкъсвана от колебания. — Ти ми действаш така странно… упойващо като дъха на пролетните цветя…

Макс отметна глава назад и шумно се разсмя, преди да протегне ръцете си към нея.

— Тази нощ много мислих за нас двамата и за играта, която се опитваме да играем. — Притисна я към себе си, ръцете му я обвиха отвсякъде. — Но не е ли по-добре да сменим играта, Алекс…

Много по-късно, след полунощ, бавно галейки с пръст очертанията на устата му, която допреди миг бе целувала в захлас, Алекс попита сънливо:

— Нима това се оказах аз? Коя?

— Твоето момиче.

— Не. Но ти се оказа жената на моя живот. Моята любима жена.

— Значи повече няма да ме наричаш „хлапе“, така ли?

— Така се обръщам само към децата.

Алекс въздъхна щастливо и се протегна, без да се изскубва от прегръдката му.

— Съжалявам, че толкова дълго те накарах да ме чакаш.

— Никой не е изкарал по-дълъг пубертет от теб — съгласи се Макс, — но нали всичко, с което се заловиш, го правиш безупречно?

Памела още не бе станала, когато чу приближаването на стъпки към леглото си. Щом приятелката й се надвеси над нея, Памела веднага се разсъни окончателно и рязко се надигна.

— Казвай веднага! И стига си ме измъчвала! Мразя да тъна в неизвестност! Ще се уредят ли отношенията ти с Макс?

— Да, Памела, вече всичко е наред… — прошепна Алекс и предпазливо погледна към вратата.

— О, слава богу! Струваше ми се, че повече не бих могла да издържа на този фарс.

— Защо? Не ти ли напомня на „Комедия от грешки“? При това повечето от грешките бяха вписани на моята сметка.

— Да не би да сте си говорили само за Шекспир?

— Макс ми показа как да навляза в първата ми роля, при това не в каква да е пиеса, а в „Ромео и Жулиета“, представяш ли си?

— Горкият Макс! На какво ли не е готов да се подложи, само и само да бъде с теб! Но сега най-важното е какво смята да прави с теб.

— Няма значение! Нали любящата жена трябва да е готова както за най-хубавото, така и за най-лошото — насмешливо отбеляза Алекс, но интонацията й издаваше, че е на върха на щастието си. — И на всичкото отгоре, утре, понеже се пада неделя, ще ме представи на родителите си.

— Като добре възпитан италиански годеник.

Памела се облегна на възглавницата и отмести от масичката последния брой на „Вог“^[2].

— Е, след като реши да се заемеш сериозно с него, не ми остава нищо друго, освен да ти припомня добрата стара пословица: „Всичко е добре, щом завършва добре“.

Алекс прихна от смях.

— Както би казал Макс, дължа ти една услуга, Памела. Благодаря ти за всичко. Ти ме накара да дойда в Ню Йорк, ти ми помогна да прогледна, защото в отчаянието си аз съм била сляпа за толкова очевидни неща.

— Обясни ми само едно: защо се върна от летището?

— Съдба…

— Съдба ли! Откога започна да вярваш в съдбата?

Алекс й обясни какво бе преживяла на летището.

— Следователно последната, решаващата дума все пак е била твоя! — изтъкна Памела.

— Да, наистина беше така, обаче не мога да отрека, че нещо ме подтикна да постъпя по този начин.

— А Макс спомена ли ти нещо за някаква кръстословица?

— Да. А аз, глупачката, си въобразявах, че съм прикрила всичките следи от присъствието си в този апартамент. Как можах да забравя за вестника, хем беше най-отгоре на купчината стари вестници!

— Да не би подсъзнателно да си искала да оставиш някаква следа?

— Именно! През целия си живот съм вярвала, че за всяко събитие може да се намери обяснение, при това логически издържано обяснение. А сега вече се убедих, че за много явления въобще не могат да се открият смислени причини. На човек му остава само изборът да ги приеме или да ги отхвърли, да заяви: „Това не може да бъде!“. И ако този път реших да му кажа „да“, това до голяма степен се дължи на твоето влияние, Памела.

Алекс се изпъна и уморено се прозина.

— Боже мой, колко съм уморена… Много късно заспах, а се събудих доста рано.

— Към колко ще дойде Макс тази сутрин?

— В единадесет. Целият ден ще бъдем навън, но ще се радваме, ако довечера се присъединиш към нас.

— С удоволствие.

Алекс не обичаше да демонстрира прекалено често чувствата си, но този път не издържа и се притисна към Памела.

— Благодаря ти, Памела, още веднъж ти благодаря за всичко.

Памела се усмихна, но успя да прикрие тъжната си гримаса, която Алекс, прекалено увлечена в щастието си, пропусна да забележи. Гримаса на отчаяние и завист.

„Откога това момиче не се е радвало на подобно щастие — каза си Памела. — О, Крис, в такива мигове най-много ми липсваш!“ Измъчвана от прекомерната си чувствителност, тя не можеше да бъде напълно сигурна дали някога ще намери друг мъж, който ще успее да покори сърцето й, истинският мъж, за когото ще си струва да посвети остатъка от живота си. Защо Крис си отиде тъй рано, в разцвета на младостта си? Поне й бе оставил предостатъчно пари, за да може да си позволи отсега нататък да бъде много по-претенциозна и взискателна при избора на партньор. „Още нямам три десет и пет — въздъхна Памела, — но вече знам достатъчно за мъжете, за да не се оставя някой негодник да ми завърти ума, както стана с Фриц… но тогава бях само на двадесет и една. Да… следващия път няма да има възторжени очаквания и необуздани фантазии…“ Памела ядосано блъсна възглавницата настрани и се изпъна по-удобно в розовите си копринени чаршафи. „Ех… — замечтано си помисли тя — знам, че той е някъде тук, може би някъде съвсем наблизо. И ще го срещна, ако не тази година, то поне през идващата. Но защо трябва да чакам толкова дълго…“

— Днес целият град ни принадлежи! — възторжено я посрещна Макс. — Откъде искаш да започнем?

— Към колко часа трябва да пристигнем в ресторанта на семейство Фабиани?

— Около три следобед, защото тогава брат ми се освобождава от дежурството си в полицейския участък, а към три и половина си тръгват и последните посетители. А щом се опразни залата на ресторанта, всички ще се съберем около голямата маса, цялото ни семейство…

— Тогава защо преди това да не пообиколим магазините? Струва ми се, че съм длъжна да се представя както трябва пред семейството си.

Алекс му посочи широкото си дебело тъмносиньо палто, под което носеше един от онези строги костюми, които Макс винаги наричаше на шега „прекалено академични“.

— Дадено — веднага се съгласи той. — Крайно време е да излезеш от хралупата, в която прекара зимния сън. Да потегляме към Блумингдейл.

Ако всичко бе останало само в нейните ръце, тя, която никога не бе проявявала подчертан интерес към модното облекло — пък и какво да си избере с този широк ханш и едри рамене — отново би взела нещо подобно на палтото, което сега висеше на раменете й. Но Макс с презрителен поглед отмина щандовете за евтини сиви костюми за нископлатените машинописки и наивните моряшки блузи за сервитьорките в закусвалните, за да я заведе до една наконтена консултантка по модата. Поговори две-три минути с нея и повика Алекс при тях. Алекс неохотно пристъпи и застана до консултантката, но се чувстваше неудобно, като куче, захапало по-голям кокал, отколкото може да сдъвче. Тримата се скриха в малкото помещение зад щанда, Макс се отпусна на единственото кресло, а жената и Алекс изчезнаха зад завесата в дъното. Консултантката накара Алекс да смъкне всичко от себе си, но, слава богу, накрая се смили и й разреши да не съблича пликчетата. И започна да променя външността на клиентката си сантиметър по сантиметър. Първо се появи великолепно скроена пола от чиста вълна, с едва уловим нюанс на сиво-кафяво, която жената ловко спусна до прасците на Алекс. После пристегна кръста й с широк колан от телешка кожа с цвят на прегорял кестен, с масивна златна катарама, а отгоре спусна бяла риза от необикновено плътна коприна. Опитната консултантка не забрави да привърже врата на клиентката си с високо вдигнато златно колие, подбрано в тон със златните копчета на ръкавелите. Отгоре нахлузи плътен вълнен жакет, с доста сложен десен — в него се редуваха нишки в тъмнокафяво, прасковено, бледосиво и кремаво, като кадифеното коланче на жакета доминираше с подчертания си цвят на зряла праскова. Цялата украса бе завършена в мига, когато жената поднесе на Алекс чифт блестящи кожени ръкавици и великолепна дамска чанта, ръчна изработка. За финал двете златни обици във формата на миниатюрни капки допълниха блясъка й.

Смаяната Алекс, лишена от дар слово, стоеше като истукан през цялото време, докато жрицата на модата бавно свещенодействаше около тялото й. За пръв път в живота си посрещна с радост отражението си в огледалото и веднага се зарече, че първото, което от днес ще трябва да изтрие от съзнанието си, е онова отвратително чувство на неудовлетвореност и мъка, с което досега всяка, абсолютно всяка сутрин се затътряше към огледалото. Сега не направи опит веднага да отклони поглед от отражението си, напротив, дълго не можа да откъсне очи от тази непозната, освежена и привлекателна жена, която я съзерцаваше отсреща. Примигна недоверчиво, завъртя се наляво и надясно, отначало съвсем бавно, но после по-бързо, така че полата й се вдигна над коленете, високо над лъщящите кожени ботуши, а накрая пак се върна към бавното темпо ревностно да огледа всеки сантиметър от непознатата си, неузнаваемата си външност. Сълзи на щастие напираха в очите й и когато се появи иззад завесата, за да се покаже на любимия си мъж, смаяният му поглед довърши чудото.

— За бога, ти ли си това, Ал… Алекс?

Стана от креслото и неуверено пристъпи към нея, неспособен да каже още нещо, само премигна с очи.

Високият й ръст, едрите й рамене и дългите й крака се прикриваха великолепно под дрехите, избрани сякаш от някакъв невидим магьосник. Тоновете прекрасно си подхождаха с цвета на кожата й — съвсем леко матова, напомняща за гъст каймак, а комбинацията от светлооранжевото и блясъкът на златото чудесно хармонираше със зеленото в очите й. Цялостният ефект бе изумителен, подчертаващ безупречното обаяние, което се криеше в класическия стил, и същевременно — неописуемо елегантен.

Преди да излязат от магазина, Макс плати сметката. Алекс успя да зърне сумата, изписана най-долу на листа, набързо пресметна, че се равнява на двумесечната му заплата и ахна от изненада. Но той веднага пресече опитите й да протестира:

— Стига, скъпа, та това е първият ми подарък за теб, от толкова години насам!

По пътя към изхода Алекс не пропусна нито едно огледало — трябваше да се увери, че не сънува, че елегантната жена в отражението е именно тя, а не някоя непозната.

— Почакай, трябва да свършим още нещо! Последното за днес, обещавам ти — набързо рече Макс и я поведе към фризьорския салон на ъгъла. Там той изпи чаша кафе и прелисти дебелите неделни вестници, а в това време фризьорът сръчно изми косата й, ловко пребоядиса няколко кичура — всъщност ги изруси, после я подсуши, за да бухне, и я нагласи умело в най-модерния стил — според обясненията на асистента му вдигната нагоре и нежно сплетена отзад, с леки извивки около ушите. Под силните лампи тя цялата блестеше като току-що полиран диамант.

— Сега си още по-хубава — одобрително кимна Макс, когато тя му се представи, за втори път в една и съща сутрин.

— Но през цялата сутрин ти с нищо друго не се занимаваш, освен да се въртиш около мен — смутено промълви Алекс.

— Да, но си струваше усилията и времето. — Погледът му я обгърна, мек като кадифе, за да й напомни за нежния допир на дългите му изящни пръсти. — Да, да, струва си, и то много повече!

Докато приближаваха козметичния салон, Макс се усмихна затворнически и подшушна на ухото й:

— Нали знаеш, че тук съм вътрешен човек и мога да ти издействам каквото пожелаеш. Ти само ми кажи…

— По-добре изчакай в приемната — засмя се Алекс. — Обожавам новия си образ, но не искам да го развалям с фалшиво разкрасяване.

„Значи още са останали малки, но тлеещи гнезда на съпротива у нея — каза си Макс, — включително и решителното й противопоставяне на всичко, което е свързано с дейностите на майка й. Добре, дори много добре. Не трябва да се избързва. Всяко нещо с времето си…“

Щом излязоха навън, на Лексингтън авеню, той я попита:

— А сега накъде? Искаш ли да се поразходим като обикновени туристи? Като онези провинциалисти от Айова и Дивия Запад, които само въртят главите си наляво и надясно, без да спрат да цъкат с език?

— Бих искала да видя къде работиш — неочаквано рече Алекс. — Може ли да влезем, въпреки че е неделя?

— За теб всичко е разрешено.

Не след дълго пред тях се извиси внушителната сграда на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“ — шестдесететажна кула с блестящи матови прозорци.

— Човек може да си помисли — замислено промълви Алекс, — че архитектът съзнателно е целял да постигне този бляскав ефект.

— Да, но си струва парите — поучително отвърна Макс.

— Нима има състезание коя компания ще накичи сградата си с повече огледални прозорци?

Той предпочете да си замълчи, само натисна звънеца и след малко към парадния вход се приближи портиерът с пистолет на пояса си.

— Здравейте, мистър Фабиан. Пак ли преминавате на седемдневна работна седмица?

— Не, днес идвам само за да покажа офиса на младата дама.

Прекосиха огромното преддверие, блестящо, цялото в мрамор, за да се насочат към някой от асансьорите. Макс избра „директорския асансьор“, както го наричаха секретарките, който ги отведе направо на етажа на висшите служители, със стъклен покрив и сребристосиви килими. По стените висяха копия от рекламни плакати и корици на списания, възхваляващи постиженията на компанията на мадам Черни, на повечето от които се виждаше образът на Мойра Хейнс като лицето на поредната рекламна кампания, права или седнала сред китайски вази от династията Мин, сред прелестни орхидеи, пред галерия с портрети на херцозите Ланкастър, до маса, отрупана със сребърни прибори, внушаваща идеята за силата на богатството, неотразимо красива и подкупващо привлекателна. От погледа на Макс не убегна, че Алекс внимателно и напрегнато огледа фотографиите на Мойра, всичките до една. Стигнаха до вратата в дъното на коридора и Макс я отвори, след като набра цифровия код за секретната ключалка.

— Защо са тези мерки за сигурност? — попита изумена Алекс.

— Всичко на този етаж е строго секретно. Само оттук конкурентите ни могат да узнаят за бъдещите ни ходове. Защото в нашия бизнес правилата на играта са безмилостни.

Кабинетът му се оказа ярко осветен — две от стените бяха изцяло остъклени.

— О! — възкликна Алекс. — Каква гледка! Как въобще можеш да работиш, щом около теб се разкрива такъв необятен простор?

— Доста часове съм прекарал тук, единствено съзерцавайки панорамата, но сега да не се спираме. Имам нещо по-интересно за теб.

Макс седна на канапето до срещуположната стена, загледан в нея, докато тя обикаляше просторния кабинет, като разглеждаше всичко и тук-там нещо опипваше.

— Много пъти съм си задавала въпроса къде работиш, с какво се занимаваш, когато, естествено, не обикаляш филиалите и именията на майка ми.

— Когато съм в Ню Йорк, работя главно в този кабинет.

— Имаш ли секретарка?

— Да. Петдесетгодишна, и което е много важно, омъжена е за един от нашите контрольори. Толкова е сръчна, че ако ме изостави, не знам как ще се справям.

— А къде държиш папките си?

— Всичките архивни документи са при секретарката ми.

— А защо са ти тези четири телефона?

— Първият е за пряка връзка с кабинета на майка ти, вторият — за вътрешната централа, третият е външен, а четвъртият, онзи, червеният е така нареченият скрит пост с кодирано избиране, защитен срещу подслушване. Ако майка ти реши да ми се обади от Швейцария тук, в Ню Йорк, или аз трябва да й позвъня, именно по него се свързваме.

— Колко сложно! — въздъхна младата жена и веселото й настроение се помрачи при мисълта за коварните методи на големия бизнес.

— Да, така е, всичко в нашия свят е доста произволно и несигурно, но опитай се да го обясниш на клиентите. Освен това доста скъпо ни излиза.

— Очевидно — съгласи се Алекс. — А сега с какво се занимаваш? — Протегна се и взе лъскавото модно списание, поставено най-отгоре върху купчината рекламни материали отляво на бюрото му. — И можеш ли да се закълнеш, че тази работа ти доставя радост?

— Напоследък сме заети с търсенето на новото лице на компанията, както и с търговското наименование на най-новия продукт на Ева. Но досега всички опити не ни донесоха успех.

— Жалко, че богинята Венера е мъртва. — Алекс погледна една от снимките в списанието. — Защо не харесвате тази манекенка?

— Не притежава достатъчна класа.

— А тази? — Тя посочи фотографията от следващата страница.

— Тази пък е прекалено млада.

— Такива щуротии навярно няма никъде другаде, освен в джунглите на висшата козметика — иронично се усмихна Алекс.

— Слушай, мила, такава ми е професията. Аз си я обичам и тук се чувствам добре. В нашия бранш се въртят милиарди долари, а на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“ се пада доста внушителен дял. От тях идват и парите за твоето образование. Най-новият парфюм на Ева — Макс стана и се насочи към масивното си бюро — вероятно още повече ще увеличи нашия дял в печалбите. — Отключи най-долното чекмедже с ключа, който извади от джоба си. — Само се иска да му измислим най-подходящото име и да открием лицето, което ще го представи пред изисканата публика. Ето го, продуктът „Х“ — завърши той и извади едно флаконче от чекмеджето.

Алекс заобиколи бюрото му.

— Мога ли го помириша? Само веднъж, обещавам ти.

— Протегни китките си към мен. — Алекс изпълни указанието му и Макс наведе гърлото на флакончето първо върху лявата, а после върху дясната й китка. — А сега ги разтъркай една в друга… да, това е достатъчно, а сега ги помириши.

Алекс доближи китките до носа си и вдъхна от аромата.

— Ооо… струва ми се типично.

— Какво искаш да кажеш?

— Типично за майка ми.

Макс я изгледа напрегнато.

— Защо мислиш така?

— Напомня ми за нея.

— Обясни ми го по-подробно.

— Ами… — Алекс още веднъж помириса горните страни на двете си китки. — Особен аромат, но бих казала, че е страхотно чувствен. Отличава се от всички останали, някак си те провокира… — Още веднъж помръдна ноздрите си. — Да, изключително женствен е, защото те съблазнява, може би като древногръцка хетера, но едновременно с това оставя впечатление за дискретност и същевременно… странно, но ми вдъхва самоувереност. Трябва да знаеш кой си, или по-точно коя си, и с каква дреха ще го съчетаеш, иначе нищо няма да се получи. Да, това е тя, мадам.

Макс се отпусна на стола си.

— Господи, говориш пророчески, като невинния младенец — изрече той с някакво страхопочитание в гласа.

— Нямам нищо против още да ме смяташ за дете, но чак пък за младенец!

— Мадам! — извика Макс и преглътна, сякаш вкусваше отлежало вино. — Великолепно звучи! Мадам! — Поклати учудено глава. — И защо не можах да заспя толкова нощи? Изпробвахме стотици имена, но нито едно от тях не „пасна“, както обича да се изразява майка ти. А ти само веднъж го помириса и веднага улучи голямата печалба! Това е то! Мадам. Звучи прекрасно! Само една дума, а казва всичко! — Скочи от стола си, сграбчи я в прегръдките си и я разцелува като обезумял хлапак. — Знаеш ли защо се досети, и то без никакви усилия? Защото си изключително интелигентна, моето момиче! Тогава защо да не ти задам и втория въпрос, който ни измъчва от седмици — упорито търсим най-подходящото лице. Господи, как не съм се сетил досега! Та ти с един удар разреши и двете загадки. Наистина си достойна дъщеря на майка си. Веднага ще й го съобщя и ще видим дали няма да се гордее с теб!

— Но аз нищо не разбирам от парфюми — протестира Алекс. — Само ти казах на какво ми напомня този аромат.

— Но именно с това ми подсказа името на парфюма, а аз очевидно съм пълен идиот, щом не можах сам да се досетя.

— Щом сам го казваш… — засмя се Алекс.

— Нима не разбираш? Този проклет бизнес не изисква само труд и старание. Ти си тази, която е наследила инстинкта на майка си, а не бедният, злочест Крис. Ти! Ти си надарена от Бога с нещо неописуемо ценно, толкова рядко срещано, че дори не подозираш какво съкровище, какъв талант притежаваш! — Макс удивено поклати глава. — И да не си посмяла да ми говориш, че пак ще се завреш в онези прашни книги! Трябваше да блъскаме като негри, докато приготвим това тук за пускане на пазара. — Той протегна ръка към бюрото и сграбчи миниатюрното флаконче. — И ще вземем не само името й, но и лицето й! Мадам! Представен от мадам. — Внезапно се намръщи. — За съжаление вече има два аромата, и двата отдавна са станали класика в нашия бранш, и още се задържат на пазара: Мадам Жали и Мадам Роша. Но ако използваме лицето й, никой няма да се усъмни в идентичността на парфюма ни, защото нашият аромат никак не прилича на тези двата, за които току-що си спомних. Почакай да й го съобщя! Тя ще полудее от радост!

— Кой знае… може и да не го одобри.

— О, ще го одобри, и още как! Нейното име — защото тя отдавна е спечелила международна известност — и нейното лице, като знаме, начело на огромната рекламна кампания! Ще убие всеки, който се опита да й се изпречи на пътя.

— Нима забрави думите на Наполеон, че „… от великото до смешното има само една крачка…“?

Макс се намръщи.

— За какво намекваш?

— Ти спомена — Алекс посочи с кимване лъскавата корица на списанието върху бюрото му, — че тази манекенка била прекалено млада. Ами ако майка ми се окаже прекалено стара?

— Не, няма такава опасност, ако изберем талантлив фотограф, а тъй като този парфюм поначало е предназначен за по-зрели жени и въобще за клиентки с по-изискан вкус, няма да има проблеми с възрастта й. Нали полагахме специални усилия да наблегнем в рекламната ни кампания върху темата за съпротивата срещу стареенето — доколкото това въобще е възможно, естествено — следователно ще се постарая да убедя Ева да изчака малко, докато научим какви са последните постижения на Министерството на здравеопазването в тази насока. Но бюрократите от Вашингтон с нищо не могат да ни попречат да пуснем парфюма на пазара. И ако имаме късмет, оставащата част от рекламната кампания няма да ни създаде затруднения.

Лицето му грееше от ентусиазъм и увереност в успеха, но в един миг погледът му се кръстоса с нейния и Макс остана поразен от укора, който долови в очите й. За нея цялата тази суетня изглеждаше смешна и жалка. Макс реши, че е по-добре да се опита да обуздае възторга си. Иначе отдавна да бе завъртял телефоните, изгубил търпение да започне още днес резкият поврат в духа и стила на рекламната кампания, за която лично отговаряше пред Съвета на директорите, за да реализира новата, напълно неочаквана идея, подсказана му от Алекс. А тя, виновницата за промяната, седеше, притихнала и безучастна, като бедна роднина. „Не! — реши Макс. — Днес е нейният голям ден. Ако сега тя не беше в кабинета ми, веднага щях да си поръчам обяда и да остана до края на деня зад бюрото си, затрупан с детайлите на кампанията. Бог ми е свидетел колко съботи и недели съм прекарал в този кабинет. Но не и днес! Има много време занапред, има време за всичко. И нали днес е неделя, а утре — понеделник, началото на работната седмица за нормалните хора? Крайно време е да престана да мисля само за себе си. Докога ще живея само с работата? Но ако успея да въвлека Алекс в нашата работа, в моята работа… — От обзелата го възбуда гърлото му пресъхна. — За бога, та ние двамата с нея ще съставим непобедим отбор!“

Още веднъж я погледна и настръхна от насмешливите пламъчета в очите й.

— Добре — обади се тя. — Сега е още едва един и половина следобед. Давам ти половин час за проклетия ти бизнес.

— Ех, Алекс, ти си истински ангел.

Тя се изтегна на канапето, взе купчината илюстровани списания, но скоро ги остави — много по-интересно й бе да наблюдава Макс Фабиан във вихъра на работата. Как умееше да подбира най-верния тон, веднъж убедителен и подкупващ, друг път строг и дори заплашителен? На бърза ръка извъртя поне двадесет разговора, без да спира, да скицира, записва, изчислява. Възбудата му се оказа заразителна. „Очевидно е влюбен в работата си — каза си Алекс, — в това нескончаемо звънене и убеждаване по телефоните, в сметките и пазарлъците, в надлъгването и надхитрянето.“ Докато го наблюдаваше, тя внезапно проумя, че се явява като съперница на професията му. Това не означаваше, че я обича по-малко от работата си — о, не, това той го доказа миналата нощ по превъзходен начин, но явно имаше още една страст, още една стара любов, с която тя винаги ще трябва да се съобразява, срещу която вечно ще се бори за надмощие. Стана два часът, после два и половина. Тогава Алекс се надигна от канапето и тихо промълви:

— Макс… Макс.

Той вдигна глава от бележника си и тя забеляза, че му трябваха няколко секунди, за да се осъзнае къде се намира.

— За бога, Алекс! Защо не ми напомни, че… господи, така съжалявам… нямах, представа, че… уф, винаги загубвам понятие за времето, когато се увлека в нещо.

— Не е ли по-добре да приключиш за днес?

— Да, разбира се, ей сега… — Набързо събра книжата от бюрото и ги натъпка в първото чекмедже, което се изпречи пред погледа му, а после го заключи. — Да, стига толкова за днес, имаш право. — Погледна часовника на ръката си. — За бога, вече е три и четвърт! Няма значение, ще вземем такси. А се канех, да ти покажа най-интересното в Ню Йорк…

— Нищо, Макс, използвах времето, докато те наблюдавах, за да си подредя мислите.

— Господи, колко съм се увлякъл! Сигурно си огладняла. Защото и аз огладнях.

Алекс повече се притесняваше за него, отколкото за пропуснатия обяд.

— Хайде, да тръгваме! Да отидем да видим какво ни е приготвил моят старец!

* * *

Докато Макс плащаше на шофьора на таксито, Алекс огледа фасадата на ресторанта на семейство Фабиани. Широки прозорци, закрити със завеси на червени и бели квадрати, декоративни растения в кошници, окачени на въжета, провесени от тавана, реклами за бира и цигари. Макс отвори вратата и веднага ги лъхна силна миризма на чесън и зехтин. Ресторантът бе почти празен, на вратата се разминаха с последните излизащи посетители, повечето от които познаваха Макс.

— Макс? Как си?

— Хей, вижте кого води със себе си!

Иззад преградата до касата се измъкна някаква едра жена и се втурна срещу тях:

— Масимо…

— Ето ни и нас, мамо. — Макс я прегърна и разцелува, след което хвана ръката на Алекс. — Мамо, това е Алекс.

— Това ли била малката Алекс! Макс, да не би да си станал късоглед? — Мама Фабиани се впусна към Алекс, сграбчи я в гореща прегръдка и шумно я целуна. — Къде се бавихте досега? — сгълча го тя. По блясъка в очите й си личеше, че веднага бе одобрила избора на любимия си син. — Всеки приятел на нашия син е и наш приятел. А сега, хайде, настанявайте се по-бързо, че знаете ли откога сме заредили голямата маса?

Алекс бе представена на сестра му Ела — копие на майка му, но доста по-млада, а после Макс я поведе към кухнята, за да я покаже на баща си — той я огледа внимателно, а накрая кимна и се усмихна сърдечно.

— Никак не ми прилича на професор — одобрително рече старият Фабиани.

— Не, не съм професор — засмя се Алекс.

— Тя е доктор, папа. По английска литература.

Баща му сви рамене.

— Както и да е, пак ти повтарям, че не ми прилича на професор.

През този следобед Алекс разбра, че Макс, когато заговори на италиански, много се различава от онзи Макс, когото тя познаваше от години. Седнаха около голямата маса и започнаха с маслини и сирене паглиерино („… не взимай по много от него — посъветва я Макс, — за да не си развалиш апетита…“) и с червено вино, докато ресторантът се опразни окончателно и се прибра Бруно, братът на Макс, заедно със семейството си. Алекс беше като зашеметена, но във възторг от жизнерадостните си и простодушни домакини. Много й помогнаха знанията по италиански — още преди години се бе заела да го изучава, защото бе майчиният език на Макс — и след насърчителното одобрение на всички присъстващи очите й заискриха от гордост. По едно време Ела, която напусна мястото си на бара веднага щом поставиха табелката „Затворено“ на вратата, машинално се обърна към Алекс на италиански и Алекс веднага й отговори, при това съвсем правилно, за радост на цялата компания.

Бруно се оказа по-нисък от Макс, но двамата братя много си приличаха. Той доведе със себе си жена си — дребна, но много мила брюнетка — и четирите си деца, облечени в най-новите си дрехи според обичая в Италия в неделя всички да се обличат празнично. Бруно се ръкува сърдечно с Макс и Алекс и я изгледа тъй топло, както само италианците умеят да гледат жените. Дори й се стори, че устните на Бруно неволно потръпнаха, сякаш искаше да каже на брат си:

— Ама че си хитрец! Къде я криеше досега?

Щом последният посетител излезе на улицата, всички се заеха с трапезата, отрупана с чинии с прошуто, ризото, салати, праскови. Алекс и друг път бе опитвала италианска кухня, но никога не се бе хранила с такъв апетит.

Нервността й се изпари още при първото блюдо — след първите минути тя се отпусна и се хранеше напълно непринудено. Наложи й се да отговори на десетки въпроси — всеки член на семейството бе убеден, че има пълното право да я разпитва за всичко, което му хрумне между две лъжици ориз и две глътки вино. А тя се изненада колко добре бяха осведомени за живота й, макар че Макс слушаше внимателно, както и останалите, разказа й за живота в Кеймбридж. После баща му, Марио Фабиани, й разказа за своя дядо, участник в опълчението на Гарибалди, който пръв от рода им емигрирал в Америка през миналия век.

Към шест вечерта всички, за голямо тяхно съжаление, трябваше да се надигнат от масата — ресторантът отваряше в седем и половина и трябваше отново да се залавят за работа. Този път Марио Фабиани не само стисна здраво ръката й, но и я целуна, а Макс одобрително кимна.

— Беше чудесно — въздъхна Алекс, убедена, че повече думи не са нужни. — Забавлявах се както никога досега.

— Но трябва пак да се отбиете, и то по-скоро. И в никакъв случай не искаме да се чувствате като чужденка. Нашият дом е и ваш дом. — Това не бе само израз на традиционната италианска любезност. Алекс инстинктивно разбираше, че винаги ще бъде добре приета в семейство Фабиани.

— Нека да се поразходим — рече му тя, когато се озоваха на тротоара. — След този обилен обед и особено след червеното вино имам нужда от разходка.

— По това време е обичайно да си подремнем — предложи Макс.

Алекс усети как гърлото й се свива.

— Само затова ли мислиш, когато си с мен?

Макс се спря, изгледа я изпитателно и леко се усмихна.

— Днес всичко ще бъде според твоите предпочитания.

„О — изтръпна тя, — лошото е, че и аз го искам!“

— Добре тогава. Нека малко да походим, а после те моля да ми покажеш апартамента си в центъра на града.

Тръгнаха мълчаливи, хванати ръка за ръка, а на нея й се струваше, че никога с никого не се е чувствала тъй близка. Ръката му беше топла, твърда и вдъхваща доверие. „Господи — каза си тя, — нима за този мъж съм готова на всичко?“ Струваше й се, че беше пред прага на някакво много важно за нея откритие, което ще промени живота й из основи, и то мигновено. „Смъртта на Крис ме извади от равновесие — помисли си младата жена, — но едва сега разбирам колко ценен е бил единственият ми брат за мен…“ Замисли се за миналото си, а после и за бъдещето си. „С какво да се заема отсега нататък? Може би ме бива за преподавателка? Да, явно това е единственото ми призвание…“

Прекосиха Гринуич Вилидж, преминаха под арката на площад „Вашингтон“ и продължиха към центъра на огромния град покрай парка „Гремърси“. Макс й показваше всяка забележителност, без да пропусне дори малките къщи край ъгъла на Гроув и Бедфорд стрийт, където някога бе живял О’Хенри, както и тясната сграда, в която Една Сейнт Винсънт Мидуей бе писала прекрасните си стихове. Показа й също хотел „Челси“, в който Томас Улф, Дилън Томас и Артър Милър бяха създавали пиесите си.

Най-накрая, насред Тридесет и четвърта улица, Алекс немощно изохка:

— Макс, не мога повече… Мозъкът ми ще се пръсне… ти ме затрупа с толкова много обяснения…

Без дума да каже, Макс спря първото такси. Пътуваха в мълчание, всеки зает с мислите си за другия. Когато таксито спря, Алекс учудено възкликна:

— Нима апартаментът ти е толкова близо до музея?

— Да — отговори Макс. — Много е удобно, когато ми остане свободно време, което се чудя с какво да запълня. Вътре можеш да видиш прекрасни картини от Ван Гог до Пикасо.

Макс притежаваше мезонет в сградата до Музея на модерното изкуство — масивна, с четиридесет и четири етажа, със засилена охрана на входа, с луксозни апартаменти. Оттам се разкриваше прекрасна гледка към града и покривите на околните небостъргачи. На Алекс й секна дъхът, когато Макс отключи вратата и я покани да влезе — цялата дълга стена бе остъклена и от нея се разкриваше неописуема панорама.

— О… — въздъхна тя. — Само не пали веднага лампите… искам да се полюбувам на залеза… — Отиде до прозореца и опря ръце на стъклото. — Та това е страната на приказките.

— Не, скъпа, ако искаш да видим страната на приказките, трябва да те заведа в Сан Франциско. О, какви ги приказвам… — Внезапно го обхвана неудържима възбуда. Толкова жени бе дарявал с ласки, но сега не можеше да се познае… Може би причината бе в Алекс, защото се отличаваше с нещо от всички останали, но тъй неуловимо, че сам не можеше да си го обясни. „Сигурно затова прибягвам до помощта на такива плоски шеги!“

— Много ми харесва този град, градът, в който си се родил — въздъхна Алекс, омагьосана от гледката. „Памела се оказа права: Ню Йорк е великолепен!“

По-скоро с усета си, а не с помощта на зрението, тя долови как той застана зад нея и я обви с топлите си ръце.

— Господи, колко любов се крие в теб, любима. Искам я цялата, искам я само за мен.

Обърна се с лице към него.

— Защо никога не мога нищо да ти отказвам? — Очите й се насълзиха, лицето й пламна, грейнало от възбуда.

— Като си помисля само колко време сме изгубили напразно… — прошепна Макс.

— Не, мили, досега не биваше да го правим. Не бях готова за теб. Трябваше да премина през всички фази на съзряването, не само на тялото ми, но и на чувствата ми. Сега вече мога да ти призная, че са оправдани упреците, с които ме обсипа в онази вечер, в кухнята във вилата на Ева край Женева…

— Но ми се струва, че ти отдавна си се убедила в правотата на думите ми.

— И тази вечер ще приключа с тази донякъде мъчителна промяна. Излиза, че твърденията ми за древните гърци и техните схващания за девствеността не са валидни за моя случай — аз не бях цялостна, завършена личност, но не съм искала да приема горчивата истина. Нито пък се опитвах да се променя. Но сега, сега това съм аз, истинската аз. И тъкмо такава искам да бъда. О, Макс, как го желая…

Той отлепи дланите й от прозорците и с треперещи ръце се зае да я съблича, но верен на педантичната страна в своята природа, успя да си припомни, че дрехите й са съвършено нови и ги нагъна внимателно върху най-близкия стол. Най-после, когато я освободи от последната й дреха, той извади и фибите от косата й, разпусна я върху раменете й, отдръпна се и я загледа като икона.

Алекс срамежливо сведе очи, страхувайки се да не открие в погледа му неодобрение или нещо още по-ужасно. „А аз, дявол да го вземе, съм заложила всичко на него! Искам да бъда красива, не, нещо повече — най-красивата в неговите очи! О, знам, че той обожава красотата… нали именно той ме научи да я ценя, не само сред женските лица и тела, но и в картините, музиката, архитектурата, с една дума — във всичко. Искам да ме гледа така, както гледа красивите жени, макар че аз… да, да, не съм красива…“ Страхуваше се да вдигне клепачи, настръхнала от мисълта, че ще забележи неодобрението в очите му.

Но той стоеше като прикован към пода, безмълвен, толкова дълго, че накрая жената не издържа и вдигна очи към него. Но това, което откри в погледа му, я накара да изтръпне и да разтвори очи от изненада.

— Como sei bella!^[3] — задавено промълви Макс на родния си, мелодичен език. — За бога, Алекс, та ти не си ли знаела, че си великолепна, в истинския смисъл на тази дума? Ето… — Пръстите нежно обиколиха извивките на гърдите й. — И тук… — Дланите се прилепиха към талията й и леко се спуснаха надолу по обиколката на ханша й. — И тук… — Кокалчетата на пръстите му неусетно докоснаха меките й къдрици в триъгълника между бедрата й. — И защо си криела досега тази прелест от мен? И от къде на къде си си въобразила, че няма да се намери мъж, който да те хареса?

Тя… великолепна? Прелестна? Стори й се, че стените се завъртяха пред очите й.

— Много си била глупава, Алекс, невероятно глупава… Да, не си от дребните жени, но всичко по теб е така пропорционално… до съвършенство. Истинска богиня, слязла на Земята. Може би така древните гърци са си представяли Деметра, богинята на плодородието…

Започна да се съблича, но нетърпеливо, без да нагъва грижливо дрехите си върху стола. Накрая остана чисто гол и сега бе ред на Алекс да го погълне с поглед — смаяна от мъжествената красота на гърдите му, на мускулите му, на широките му рамене и изваяните му крака. По гърдите си имаше съвсем лек мъх, а мъжествеността му бе необикновено внушителна, изскачаща сред окосмяването му — същите черни и гъсти косми, както в косата му.

— О, Алекс, приличаш ми на скулпторите на Донатело…

Искаше й се да коленичи и да му благодари, но той само я хвана за ръцете, притегли я към себе си, гърдите им се допряха, бедрата им се докоснаха и тя усети твърдата му мъжественост.

И чак тогава започна да я целува.

Алекс отвори очи, протегна се с наслада, докато се опънаха уморените й мускули. Усещаше се като новородена, изпълнена с жизненост, напълно олекнала. „Най-после! — мислено възкликна щастливата млада жена. — Сега разбирам какво означава да съм жива! Макс ми показа всички наслади, с които може да ни дари плътта. Наслади ли? Не, думата е бледа, по-точно е да се каже: екстаз! Бях чела в книгите за това божествено усещане, но не го разбирах, нещо повече, оказа се, че дори и бледа представа не съм имала…“ Плъзна ръце надолу по тялото си, по това тяло, за което Макс бе казал, че го обожава, а след това й го бе доказал с устните си, с ръцете си и накрая със своя необикновен орган, който, когато се възбуди, сякаш заживява свой собствен живот. Той не само че проникваше в тялото й — „… и как чудесно ми приляга, сякаш е скроен тъкмо за мен“ — зачуди се Алекс, но и я поглъщаше цялата. Не е вярно, че мъжът обладава жената, това е още един от старите предразсъдъци, останали от Средновековието. Не, при акта на сливане и двамата се притежават, всеки от двамата отдава на другия всичко, което притежава, всичко, на което е способен. Не, всъщност жената обладава мъжа — нали тя го приема в себе си, тя му позволява да проникне в нея. Не е чудно, че мъжете се ужасяват от силата на жените. И сигурно затова се борят от векове, за да я оковат в някакви граници. „Защо досега не съм разбирала тези прости истини?“ — зачуди се Алекс и се засмя на себе си. „За бога — й бе казал Макс през тази незабравима нощ, задъхан, изчерпан, но щастлив и усмихнат в мрака, — май се оказа прекалено бързо напредваща ученичка…“

Тя се надигна в леглото, огледа се и едва тогава разбра, че той не лежи на възглавницата до нея. Отметна чаршафа, с който се беше загърнала през нощта, когато те двамата, капнали за сън, се бяха вплели един в друг, преди да заспят, и тръгна да го търси из мезонета. Намери го в кухнята. За миг се спря на прага, опипваща с поглед стройните му крака, стегнатия му таз, широките му гърди. „Нима всичко това е мое?“ — зачуди се, невярваща на очите си. Самата тя вече не се стесняваше от голотата си, защото Макс успя да я убеди, че може да се гордее със зрелите си, абсолютно женствени форми. „Как можеш да криеш тази прелест под скучните дрехи — прошепна той в ухото й, когато сграбчи с двете си ръце едрите й обли гърди. — Та нали тъкмо гърдите са най-женственото в тялото ти… От днес искам да започнеш да се обличаш с подчертана женственост, разбра ли ме, любима? И можеш да си позволиш по-дълбоко деколте… но не прекалено дръзко, разбира се. Искам да подозират, че вече не си онази скована и самотна жена, каквато беше, без да знаят, че сме любовници.“

Но той знаеше, о, как добре го знаеше… Усети как топлината плъзна по жилите й. Сега, когато булото на свенливостта бе запокитено в ъгъла като ненужна стара дреха, тя с изненада откри, че е много темпераментна и гореща жена. Сега за тях нямаше никакви пречки, никакъв срам, само заливащото щастие, че са живи, че са заедно, че се обичат. И всеки миг беше като откровение. Защото той я даряваше с оргазми, които я разтърсваха от главата до петите.

— Винаги ли огладняваш след полов акт? — попита го тя. — Странно, но и аз съм огладняла, и то след обилната вечеря снощи…

— Защото изразходвам много енергия — усмихна й се Макс. — Сега си мисля само за една сочна и дебела пържола с огромна порция пържени картофи.

— Ммм… да, моля те. — Изведнъж се сепна. — Макс! Та нали имахме уговорена среща с Памела! — Очите й трескаво затърсиха часовника по стената. — Десет часът! Какво ще си помисли за нас?

— Тя знае, не се безпокой — невъзмутимо отвърна Макс. — Аз й се обадих още снощи.

Алекс си спомни, че по едно време той бе станал от леглото, за да донесе още една бутилка изстудено бяло вино. Сигурно тогава е позвънил на Памела от телефона на стената в кухнята.

— Радвам се, че поне един от нас двамата си е запазил разсъдъка, защото аз окончателно си загубих моя — призна си тя и го обгърна през голия кръст. — Но открих нещо много по-хубаво, което на драго сърце съм готова да разменя срещу разума си. — Целуна го по плешката и отпусна глава на гърба му. — Благодаря ти, че ме промени, скъпи мой.

— Само наглеждай картофите, да не загорят. Веднага ще се върна.

Картофите бяха сервирани след няколко минути, а след тях — и сочните, цвъртящи пържоли. Докато намяташе халата му, Алекс му заговори:

— Ако някой ми бе казал, само преди три седмици, че ще стоя в тази кухня, гола-голеничка, и със стръв ще чакам да се появи в чинията пред мен тази огромна пържола, а аз ще се чувствам като преродена, щях да го сметна за напълно луд. — Усмихна се дяволито. — Но може би ти ще ме сметнеш за полудяла, а? — Зае се енергично с пържолата си и продължи чак след като изтекоха първите няколко минути. — Винаги ли е така прекрасна първата любовна нощ?

— Зависи с кого си.

— Е, може би не притежавам достатъчно опит, но нали знаеш, че винаги съм била много съзнателна ученичка. — Тя остави върху чинията вилицата и ножа. — А сега съм готова за още любов. — Очите й блеснаха и го изгледаха изпитателно и очакващо.

— Не и на пълен стомах — въздъхна Макс.

* * *

По-късно, след четвъртия им акт, когато лежаха напълно отпуснати, с омекнали тела, запъхтени, но щастливи, Алекс надигна глава, опря я върху гърдите му и неочаквано го попита:

— Нали мога да очаквам от теб, Макс, че ще бъдеш напълно почтен с мен? Не искам да ме сподели съдбата на Мойра или на която и да е от предишните ти любовници!

— Не е нужно да говорим за това, Алекс. Вече прекрасно знаеш, че цялото ми сърце ти принадлежи.

— Стига, Макс, много добре разбираш за какво говоря!

Но той нищо не й отговори и Алекс попита с неуверен тон:

— Да не би да не ти харесва предложението ми?

— Напротив, харесва ми, и то много. Нищо не желая така силно, както да се оженя за теб. Обаче, Алекс, скъпа… ние… ние не можем да се оженим.

Бавно, много бавно се свлече на леглото, сякаш някой бе подсякъл нозете й.

— Да не би да се каниш да се оправдаваш с някоя от онези теории, според които за мъжа най-важното било винаги да е напълно свободен?

— Не. Не мога да се оженя за теб, защото вече съм женен. Тази глупост извърших, когато бях още само на деветнадесет.

Тъжната, горчива нотка в гласа му трудно проникна в шокираното й съзнание, но успя донякъде да смекчи болката й.

— Струва ми се, че ще е по-добре да ми разкажеш всичко.

— Е, да… рано или късно ще се наложи да го узнаеш. Съпругата ми сега е в една частна клиника. Постъпи там, когато беше на двадесет и една години. Разви маниакална депресия и лекарите я прибраха зад стените на клиниката. Казаха, че това било най-разумното разрешение на въпроса, макар че и до днес не съм убеден в правотата им.

И тогава той й разказа как е започнало всичко, със стегнати устни и сухи очи, както се разказва за отдавна заглъхнала, но дълбоко спотаена трагедия.

За пръв път бе срещнал Лучия Манцини в Колумбийския университет, във втората година от следването си — тя бе най-близката приятелка на сестрата на неговия най-добър приятел от студентските му години. Беше много красива, чувствена и той се влюби в нея до уши. Но тя го предупреди, че родителите й са старомодни, тесногръди италиански преселници, които я държат „вързана на опъната каишка“, както се изразяваше Лучия, когато лицето й пламваше от негодувание и обида, и тя трябваше да се среща тайно с Макс, при „засилени мерки за сигурност“, както се шегуваше той. Лучия искаше да избяга при него, но Макс, предупреден от приятеля си, че бащата на Лучия е много суров и притежава страхотни връзки, благоразумно отхвърли предложението й. Но тя бе тъй изкусителна, толкова страстна, така отчаяно го желаеше, че той не можа да й устои. Срещаха се все по-често, вече зарязали всякаква предпазливост, и се любеха до захлас, стига да намереха някое усамотено кътче. Тя бе ненаситна, жадна за тялото му, и ако той не успееше да й даде всичко, което желаеше, се нахвърляше върху него с острите си нокти. Макс едва накрая осъзна, че това не е само каприз на богато и разглезено момиче. Никога не знаеше какво може да очаква от нея в следващия миг — прилив на нежност, примесен с обожание, или яростен пристъп на омраза, изпъстрен с нечувани обиди по негов адрес.

Така се стигна до оня фатален ден, в който търпението му се изчерпа. Изкрещя й в лицето, че повече не може да продължават така. Тя се заля в сълзи, после се разкрещя като обезумяла, засипа го със заплахи, нахвърли се върху него с нокти и зъби, но той бе непреклонен. Призна й, че след първите месеци страстта му към нея се е стопила, защото се е изместила от тревога и недоумение пред налудничавите й пристъпи. Реакцията й на тези негови думи бе неописуема. А когато се получи съобщението от баща й с предложение да се срещнат в имението му в Скарсдейл, Макс реши, че това е нов опит да го убедят да не изоставя Лучия. Отиде на срещата, решен на всяка цена да не позволи да му окажат натиск. Но се оказа, че Карло Манцини го посрещна не като разгневен родител, а като сломен, безпомощен баща, съсипан от мъка по единственото си дете. Разбира се, той не пропусна да упрекне Макс, че е направил фатална грешка, като е подхранил напразни илюзии в сърцето на Лучия. Да, тя, дъщеря му, открай време била твърдоглава и необуздана, но той, Макс, като всеки добре възпитан италиански ерген би трябвало да осъзнава мъжката си отговорност и да държи на честта на подмамената от него девойка. Затова сега било редно да поеме своя дял от вината. Озадачен, зачервен от напрежение, Макс попита какво се крие зад тези думи. Тогава настъпи най-тежкият миг за Макс: Карло Манцини отпусна тежката си ръка на рамото му и с въздишка сподели с него, че Лучия е бременна. Очаквал от него да постъпи като доблестен мъж и да се ожени за нея, а той ще се погрижи за разноските за образованието на бъдещия си зет. Освен това ще им купи великолепна къща, Лучия ще продължи да живее така, както е свикнала, но той, сеньор Манцини, ще осигури всичко за пищно сватбено тържество според добрите италиански традиции. Но сватбата, о, сватбата непременно трябва да се състои! Иначе… През цялото време тонът и маниерите на сеньор Манцини оставаха любезни, дори снизходителни… „луди, млади… какво да ви правим… и ние сме били на вашите години…“ и все в тоя дух. Не пропусна да изтъкне, уж мимоходом, че Лучия, като всяка истинска сицилианка, била мечта за всеки млад мъж с гореща кръв. Зашеметеният Макс машинално отбеляза, че това си е чиста истина — девойката бе сладка и упойваща като току-що узрял плод, като дъхавото, натежало от слънцето грозде на Сицилия — само да стиснеш по-силно някой грозд и веднага ще те облее гъстият, лепкав от сладост сок.

— Чак тогава разбрах, че била сицилианка… защото първоначално ми разправяше, че била от Калабрия. Ако го знаех още в началото, доста щях да се замисля. Но тогава бях глупав и неопитен деветнадесетгодишен хлапак, който си въобразяваше, че морето му е до колене. За безкрайна моя изненада баща й се оказа дон от мафията — сега разбираш ли защо беше тъпкан с пари, макар да бе пристигнал наскоро в САЩ, защо притежаваше десет лимузини и огромна къща насред приказното имение, на което и холивудските звезди биха могли да му завидят… Разбира се, никой не смееше да продума нещо за произхода на богатството му. Името му никога не се споменаваше в пресата, нито веднъж не бе призован в полицията — за всички той бе напълно почтен бизнесмен, прочут вносител на средиземноморски вина, но поне в това не успя да ме заблуди. Всъщност пред мен не се престараваше в прикриването на източниците на доходите си, пък и ми бе достатъчен само един поглед върху намръщения мъжага, който ми отвори вратата. Кратко, но ясно ми описа двата възможни изхода: да бъда жив, но женен, или да си остана ерген, но мъртъв… Освен това намекна, че би било жалко, ако „… се съсипе приятното ресторантче на бедния ти баща…“. Какво можех да сторя? Ужасявах се от мисълта, че родителите ми ще узнаят в каква каша съм се набъркал. Ала това се оказа грешка, и то с фатални последици… Твърде късно, за съжаление, узнах и още нещо — през цялата втора година от следването ми Лучия непрекъснато ми е изневерявала. Много след това психиатрите ми обясниха, че освен неудържимите пристъпи, хроничната сексуална незадоволеност била още един от типичните симптоми на нейното заболяване.

Макс млъкна, а Алекс го гледаше ужасено, без да смее да помръдне, без да отдръпне ръката си от неговата — пръстите му я стискаха тъй силно, че едва издържаше, но прехапа устни и зачака продължението на трагичния му разказ.

— И така, ние с Лучия се оженихме. Сватбата… всъщност моето погребение… беше според всички традиции на италианския Юг. Пищна, шумна, богата… и отвратителна. Баща й удържа обещанието си и получихме огромна къща — на отсрещната страна на улицата — и за кратко време с Лучия заживяхме спокойно. Но после се оказа, че само преживявала един от „периодите на затишие“. Не след дълго кошмарът отново започна. Трябваше да обикалям най-пропадналите бардаци, за да я измъквам от прегръдките на разни съмнителни типове. Имаше и още по-лошо — пристрасти се към скитанията на автостоп. Бързо си завоюва „завидна“ репутация сред шофьорите на тежките камиони… На два пъти така го закъсах, че се наложи баща й да праща по следите й своите горили, но това не й попречи още при следващото пътуване на автостоп да се озове още по-далеч… пребродихме три щата, за да я открием в четвъртия. Но бременността й напредваше и към петия месец тя най-сетне се застоя в къщата. — Алекс видя как Макс конвулсивно потръпна. — Никому не бих пожелал да преживее това, което ми се наложи да изтърпя. Едва не се разболях от изтощение. Не можах нито веднъж да се наспя като хората, лекциите и изпитите отидоха по дяволите. Отдъхнах си едва когато постъпи в клиниката, една седмица преди очакваната дата на раждането. Поне за кратко в къщата се настани тишина. Бебето се роди с много малко тегло, но оживя. Момиченце… но лекарите задържаха Лучия, защото я налегна следродилна депресия или поне така ми обясниха. Убеждаваха ме, че трябвало само да измине един месец, най-много два, и всичко щяло да се оправи — осигурили й най-доброто лечение, медикаменти, специалисти и прочие. Прибра се в къщата, когато бебето вече бе на шест седмици, и тъкмо това допълнително усложни живота ни — тя внезапно се промени. С часове висеше над креватчето му и го съзерцаваше със стъклен поглед, без дори да мигне веднъж… стана толкова тиха и кротка, колкото преди бе шумна и бясна. Кръстихме бебето Анджелика-Роза: първото име бе на покойната й майка, а второто — на моята майка. Лучия не се отделяше от детето. Баща й нае бавачка, но тя по цел ден бездействаше, защото Лучия настояваше всичко да върши сама — люлееше го и му тананикаше с часове, носеше го на ръце и какво ли не още. Премести леглото си от спалнята ни в детската стая. „Ето — казваше ми баща й, — видя ли? Дъщеря ми намери щастието си! Тъкмо от това се е нуждаела. И затова настоявах на всяка цена да се ожениш за нея!“ Дори ми се струваше, че изпитва благодарност към мен, защото още по-щедро разтвори кесията си за нас — нищо не ни отказваше, но никой вече не искаше да си спомни, че всъщност бях принуден насила да се примиря с този брак, с този хомот! Веднъж, помня, че беше следобед, се върнах в къщата към три часа, но всички стаи бяха пусти. Помислих си, че Лучия е извела детето на разходка — на мен това никога не ми се разрешаваше. — Макс спря и пое дъх. — Но тя не се върна в къщата. Към осем вечерта не издържах и повиках баща й. Той веднага събра горилите си и им заповяда да я намерят, без да жалят нито парите, нито куршумите. Не мога да си обясня какво ме накара в мрака да се запътя към басейна в градината зад къщата… тя не го бе използвала, откакто бе родила детето. Но сега я намерих в него. Люлееше детето във водата и му пееше приспивна песничка. Но то… вече нямаше нужда от тази песен. Имаше нужда от опело. Защото го беше удавила…

Алекс прехапа долната си устна до кръв, сърцето й се сви от ужас и състрадание. Изтекоха дълги, тягостни минути, преди Макс да заговори отново, но този път с глух, безжизнен глас.

— Той, разбира се, се постара всичко да се потули. Натисна тук-там и всички вестници го представиха като трагичен инцидент. Но още на другия ден прибраха Лучия в частна психиатрична клиника, „за нейно добро“, както заяви сеньор Манцини, и оттогава до днес не е напускала клиниката. Вече не ме познаваше, вече абсолютно никого не разпознаваше. Тикнаха й една кукла в ръцете и тя се заигра с нея като малко момиченце — зае се да я люлее, да я къпе и облича, да й тананика приспивни песнички… Отидох в клиниката, но сцената се оказа ужасна. И този кошмар нямаше край. Никога няма да забравя онзи неин поглед! Полагат за нея най-добрите грижи, които можеха да се купят с милионите на баща й, и така ще продължава до последния й ден, защото тя ще остане там, зад високата ограда на клиниката, докато не умре от старост. Не ми оставаше нищо друго, освен да напусна къщата и да се прибера при родителите си. Баща й ме прегърна съчувствено и си прибра ключовете от къщата… — Макс преглътна и отново млъкна, но събра сили и продължи: — Както и да е, аз се дипломирах и тъкмо тогава срещнах друго момиче. Отидох при бащата на Лучия и му казах, че съм влюбен. Исках да ми върне свободата. Никога няма да забравя как ме погледна тъжно, страдалчески, но сковано и студено. Заяви ми, че сме венчани с Лучия от светата католическа църква и само смъртта, може да ни раздели. Докато Лучия е жива, аз никога няма да имам право да се оженя повторно…

От дълго спотайваната омраза гласът му загрубя.

— Какъв жалък лицемер! Натрупа милионите си само благодарение на пороците, на греховните увлечения на хората: проституция, наркотици, хазарт… но когато заговорихме за брака ми с Лучия, изведнъж стана по-голям католик дори и от папата. Заяви ми, че разбирал „нуждите ми“ — точно така се изрази този мръсник — „и че бил склонен да потърсим някакъв заобиколен изход от положението“. Но Лучия си оставала моя съпруга и дори ще бъде моя вдовица… ако се стигнело до „… такъв нежелателен обрат…“ Той още е жив, на шестдесет и седем години е, а Лучия — на четиридесет и две. Така се оказах в капан, от който не виждам изход в близките двадесет години. — Погледна за я пръв път, от началото на мъчителната си изповед, и Алекс се ужаси, защото вместо очите му я гледаха две бездънни черни дупки. — Ако можех, още утре щях да се оженя за теб. Сега съм на четиридесет и три, отдавна копнея да си уредя живота, а не само да сменям партньорките си в леглото. Искам те, Алекс, о, как те искам! Но не мога да се оженя за теб… — Замълча, въздъхна и смутено промълви: — Трябваше да ти разкажа всичко, за да знаеш в какво се забъркваш.

— О, Макс… Та аз вече получих от теб много повече, отколкото очаквах. Защо си мислиш, че някакъв лист хартия може да промени чувствата ми към теб? Да, признавам, че бих искала да бъда мисис Макс Фабиан, но щом не може да се осъществи тази моя мечта… — Тя обви ръце около врата му и го притегли плътно към себе си. — Нали ще бъдем заедно въпреки призраците от твоето минало? Не се вълнувам толкова от мисълта за венчилото, колкото от самия теб. И не ми е необходима благословията на някакъв непознат пастор, за да бъда щастлива с теб, скъпи. — Усмихна му се и зарови пръсти в косата му.

— Но баща й няма да се откаже от мен. Постоянно му докладват с какво се занимавам и — което е още по-лошо — той винаги знае къде се намирам. Каза ми, че няма да ме изпусне от погледа си. А освен това е непредсказуем. Може да прибегне до някакво отчаяно решение, ако прецени, че няма друг начин да ме държи в подчинение. Щом узнае за теб… о, господи, не знам какво ще му хрумне! Дори когато заминах за Италия, преди няколко години, за да се скрия от шпионите му, той и там успя да ме открие. Знае всичко за Ева, за работата ми в компанията й, с една дума, сеньор Манцини знае всичко за мен. Признавам, че все още ме посреща любезно в имението си, но не отпуска проклетата си каишка, която не мога вече двадесет и две години да сваля от врата си! Ако се наложи, ще намери начин да се добере и до теб, защото притежава огромно влияние…

Алекс закри с ръка устата му.

— Забрави ли, Макс Фабиан, че сега съм приказно богата? Нека само да се опита да ме шантажира! От майка си усвоих един много важен житейски урок: парите притежават огромна сила. И ако сеньор Манцини реши да ни причини зло, аз ще се възползвам от тази сила. — Очите й заблестяха. — Та аз току-що те открих, Макс, след години в мъчителна самота. Мислиш ли, че лесно мога да се откажа от щастието си с теб? Пък кой знае, може би той ще реши, че аз съм само поредното момиче в твоя дълъг, предълъг списък? Забрави ли колко време посвети на онази… Мойра?

— Но никога досега не съм се притеснявал за жените, с които съм пропилявал дните и нощите си, защото не съм възнамерявал да се обвързвам с някоя от тях завинаги. Пък и не успях да се влюбя в нито една от тях. Не си струваше да разкривам сърцето си пред никоя жена. Но ти… с теб искам да съм до края на дните си… А онзи мръсник ще го научи и ще си помисли, че неговата Лучия е изправена пред заплахата никога да не пожелая да я приема обратно, ако лекарите успеят да я излекуват, защото той все още храни някакви надежди, като всеки баща…

— Но нали няма да се срещаш повече с нея? — настръхна Алекс.

— Ами… вече изтекоха двадесет години, а Лучия си е все същата. Тя очевидно няма да се промени, но се опасявам да не би той да се е променил. Но си струва да се опитам да си върна свободата. Защото искам, о, как искам, Алекс, да бъда отново свободен, и то заради теб! За теб съм готов на…

Алекс притисна ръце към лицето му.

— Ще направиш ли нещо за мен?

— За теб? За теб… съм готов на всичко!

— Не, Макс, не искам всичко. Ще живеем от моите милиони както всички останали милионери. Какво значение има някакъв си там документ? Да не би майка ми да е щастлива, след като събра четири брачни свидетелства? Ние си принадлежим, ние сме заедно, и само това има значение за мен.

Макс я притисна в обятията си и те двамата дълго лежаха, без да промълвят дори една дума. Накрая Алекс се надигна и го погледна в очите.

— Искам да се обичаме, Макс, и нищо друго не искам от теб — меко прошепна тя.

— Тогава нищо няма да ме спре да те обичам, Алекс.

Бележки

[1] Сотби, както и Кристи са двете най-прочути търговски къщи в Лондон, устройващи търгове или аукциони за продажба на произведения на изкуството, често на баснословни цени. — Б.пр. ↑

[2] „Вог“ от Vogue (мода на англ.) е името на едно от най-известните модни списания. — Б.пр. ↑

[3] Колко си прекрасна! (итал.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Вера Коуи Блясъкът на славата (20)

Метаданни

Данни

Блясъкът на славата

Блясъкът на славата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава двадесета

Вера Коуи
Блясъкът на славата (20)