Греъм Грийн
Безнадежден случай (1)

1

Пътникът от кабината записа в дневника си една пародия на Декарт: „Неудобно ми е, следователно живея“ и остана с перото в ръка, защото нямаше какво повече да отбележи. Капитанът, облечен в бяло расо, стоеше до отворения прозорец на салона и четеше требника си. Въздухът беше толкова неподвижен, че не трепваше нито косъмче от брадата му. Те двамата бяха прекарали на реката десет дни — сами, ако не се смятат шестте души африкански екипаж и около дузина пътници от палубата, които се сменяха почти незабележимо на всяко селце, където спираха. Параходчето, собственост на епископа, приличаше на малък овехтял параход с колело от Мисисипи, с висока предна палуба в стила на деветнадесети век, чиято бяла боя се нуждаеше твърде много от подновяване. От прозорците на салона те виждаха реката, която криволичеше пред тях, а долу на понтоните пътниците седяха и решеха косите си между дървата за машината.

Ако липсата на промяна значи покой, това безспорно бе покой, подобен на ядка в твърдата черупка на неудобството — жегата, която ги обгръщаше, когато реката се стесняваше до някакви си стотина метра; душът, който беше винаги топъл от машината на параходчето; москитите вечерно време и мухите цеце през деня, с криле дръпнати назад като на малки реактивни изтребители (едно съобщение на брега при последното село ги беше предупредило на три езика: „Зона на сънна болест. Пазете се от мухите цеце.“). Капитанът четеше требника си с мухоловка в ръка и щом убиеше муха, поднасяше малкото телце на пътника да го види, като казваше „цеце“ — това бяха горе-долу границите на разговора им, защото никой от тях не говореше езика на другия леко и точно.

Дните минаваха приблизително така. Пътникът се събуждаше в четири часа сутринта от звъна на камбаната в салона, и през прозорчето на кабината на епископа, която ползуваше заедно с едно разпятие, стол, маса, долап, пълен с хлебарки, и една картина — носталгична снимка на някаква европейска черква под наметалото на дебел сняг, виждаше богомолците, които си отиваха по дъската между параходчето и брега. Той ги гледаше как се катерят по стръмния бряг и изчезват в джунглите, като размахват фенери както коледарите, които беше видял веднъж в едно село в Нова Англия. В пет часа параходчето тръгваше, а в шест, когато слънцето беше вече изгряло, той закусваше с капитана. Следващите три часа, преди да започне голямата жега, бяха и за двамата най-хубавата част на деня и пътникът можеше да гледа с вътрешно задоволство мътното, бързо, светлокафяво течение, срещу което параходчето си пробиваше път с около три възла. Машината, някъде под олтара и светото семейство, ръмжеше като уморено животно, а голямото колело пенеше водата зад кърмата. За такова бавно напредване усилията изглеждаха прекалени. През няколко часа се мяркаше рибарско селце с къщи на високи колове, за да ги предпазят от поройните дъждове и от плъховете. От време на време някой член на екипажа извикваше нещо на капитана, и той взимаше пушката си и стреляше по някакво дребно същество, което само той и морякът можеха да открият между зелените и сини сенки на гората: някое крокодилче, което се припича на паднало дърво, или орел-рибар, който дебне неподвижен между листата. В девет часа започваше истинската жега, и капитанът, който беше свършил с четенето на требника, смазваше пушката си или убиваше още няколко цеце, а понякога, седнал на масата за обяд с кутия мъниста, правеше евтини броеници.

След обяда и двамата се оттегляха в кабините си, докато гората се носеше край тях под убийственото слънце. Дори когато беше гол, за пътника беше трудно да заспи и той никак не можеше да се реши да направи ли малко течение, или да не пуска горещия въздух отвън. Параходчето нямаше вентилатор, и той винаги се събуждаше с пресъхнала уста, и топлата вода от душа можеше да измие тялото му, но не можеше да го освежи.

Имаше още час или два покой привечер, когато той седеше долу на някой понтон, докато африканците си готвеха яденето в ранната вечер. Прилепите-вампири цвъртяха над гората, а свещите трепкаха, като му напомняха черковните служби от детинството му. Смеховете на готвачите се носеха ту от един понтон, ту от друг и не след дълго някои запяваше, но той не можеше да разбере думите.

През време на вечерята затваряха прозорците на салона и спускаха, пердетата, за да може кормчията да вижда пътя си между плитчините и пъновете, но тогава лампата под налягане даваше твърде силна топлина за това малко помещение. За да отложат часа за лягане, играеха на quatre cent vingt et un^[3], без да разменят дума, подобно на някакъв мимически ритуал, и капитанът винаги печелеше, сякаш бог, в когото той вярваше и който командуваше ветровете и вълните, командуваше и заровете в полза на своя свещеник.

Това беше времето за разговори на изопачен френски или изопачен фламандски, ако искаха да разговарят, но те никога не говореха много. Веднъж пътникът попита:

— Какво пеят, отче? Каква песен? Любовна ли?

— Не — отвърна капитанът, не е любовна. Пеят за онези неща, които, са се случили през деня, как в последното село са купили хубави гърнета за готвене, които ще продадат с голяма печалба нагоре по реката и разбира се, пеят за вас и за мен. Наричат ме големия идолопоклонец — добави усмихнат той, като кимна към светото семейство и сгъваемия олтар зад долапа, в който държеше патроните за пушката си и въдиците. После уби един москит, като плесна по голата си ръка, и каза: — Москитът няма милост към мършавите хора.

— Какво пеят за мен?

— Мисля, че пеят в момента за вас. — Той остави настрана заровете и се вслуша. — Да ви превеждам ли? Не е много ласкателно.

— Да, ако обичате.

— Тука има един бял човек, който не е нито свещеник, нито доктор. Той няма брада. Идва от много, много далеч, ние не знаем откъде, и на никого не казва къде отива и защо. Той е богат човек, защото всяка вечер пие уиски и непрекъснато пуши. Но никому не предлага цигара.

— Това никога не ми е минавало през ум.

— Разбира се — каза капитанът, — аз зная къде отивате, но вие никога не сте ми казал защо.

— Шосето беше станало непроходимо от наводненията. Това беше единственият възможен път.

— Нямах това пред вид.

Към девет часа вечерта, ако реката не се разширяваше, за да направи плаването лесно, те обикновено спираха край брега. Понякога намираха някоя прогнила обърната лодка, която служеше като навес на редките пътници по време на дъжд. На два пъти капитанът свали стария си велосипед и замина в мрака във вътрешността, за да опита да намери товар от някой заселник, живущ на километри далеч, и да го спаси от ръцете на компанията О. Т. Р. А. К. О., която имаше монопола над реката и данъкоплатците. Понякога, ако спираха не много късно, те посрещаха неочаквани посетители. Веднъж от мократа от дъжда гора пристигнаха с една стара чифликчийска кола мъж, жена и дете с болнава кожа на албинос, резултат на годините горещина и влага; мъжът изпи една-две чаши уиски, като се оплакваше заедно с капитана от цените, които О. Т. Р. А. К. О. взима за дървата за горене, и поговори за смутовете в столицата, на стотици километри далеч, докато жената стоеше мълчаливо, хванала детето за ръка, и гледаше втренчено светото семейство. Когато нямаше европейци-гости, винаги имаше старици, забрадени с кърпи, с широки, някога ярко пъстри рокли, които бяха толкова избелели, че не можеха да се различат щампите на кибритените кутии, сифоните, телефоните и другите играчки на белите. Те се влачеха по колене в салона и търпеливо чакаха под шумната лампа под налягане, докато ги забележат. Тогава капитанът се извиняваше на пътника и го изпращаше в кабината му, защото изповедите той трябваше да изслуша тайно. Това беше краят на още един ден.

2

Няколко сутрини ги преследваха жълти пеперуди, приятна промяна след мухите цеце. Пеперудите навлизаха в салона, щом се развиделеше, докато реката все още лежеше под една пелена от мъгла като пара. Когато мъглата се вдигаше, те виждаха редицата водни лилии край единия бряг, които от стотина метра приличаха на ято лебеди. В далечината водата имаше цвят на олово, а там, където колелото я беше разпенило, приличаше на шоколад. Зелените отражения на дърветата не се оглеждаха в повърхността, а като че ли светеха изпод тънкото като хартия прозрачно олово. Краката на двама души, застанали в една пирога, бяха така удължени от сянката, като че ли газеха до колене във водата. Пътникът каза:

— Погледнете там, отче. Това не ви ли обяснява защо са вярвали, че Исус ходи по водата?

Но капитанът, който тъкмо се прицелваше в една чапла, застанала зад водните лилии, дори не му отговори. Той имаше страст да убива всякакви живи същества, като че ли само човекът има право на естествена смърт.

На шестия ден стигнаха до една африканска семинария, грозно здание от червени тухли горе на глинестия бряг. В тази семинария капитанът някога беше преподавал гръцки, и те спряха да пренощуват, отчасти заради старите времена, отчасти за да могат да се снабдят с дърва на цени по-ниски от цените на Отрако. Товаренето започна веднага — младите черни семинаристи бяха готови, още преди камбаната на корабчето да удари два пъти, да пренесат дървата на понтоните, за да може параходчето да тръгне още призори. След вечеря отците се събраха в общата зала. Само капитанът беше облечен в расо. Един от отците, с подстригана остро брада, облечен в отворена светлокафява риза, напомни на пътника един млад офицер, от Чуждестранния легион, когото беше срещнал в Ориента и чието безстрашие и недисциплинираност го доведоха до героична и ненужна смърт; друг от отците би могъл да бъде сметнат за професор по икономика, трети за адвокат, четвърти за лекар, но тяхната смешливост, преувеличеното възбуждение при някоя проста игра на карти с кибритени клечки вместо миза притежаваха невинността и незрелостта на усамотението — невинността на изследователите, изхвърлени на някой леден нос или на пленници в някоя война, за която отдавна вече не се чува нищо. Пуснаха радиото за вечерните новини, но това беше просто привичка, повторение на едно действие, извършвано преди години по причина, която вече не си спомняха ясно; не ги интересуваше напрежението и смяната на правителствата в Европа, почти не ги интересуваха смутовете на няколкостотин километра оттатък другия бряг на реката, и пътникът се почувствува сред тях сигурен за себе си — те не биха задавали настойчиви въпроси. Той пак си спомни Чуждестранния легион. Ако беше убиец, избягал от правосъдието, никой не би проявил любопитството да човърка скритата му рана.

И все пак — той не знаеше защо — техният смях го нервираше, като шумно дете или джазова плоча. Дразнеше го удоволствието, което им доставяха дреболиите — дори шишето уиски, което им беше донесъл от параходчето. И който се обручава с бога, помисли си той, може да придобие домашни навици — и това е един скучен брак, като всички други. Думата „любов“, е едно формално движение на устните, както в литургията, и „Аве Мария“, като „мили“, е фраза, с която можеш да започнеш едно писмо… Както светските бракове, и този брак се крепи върху… общи навици и вкусове между бога и тях — бог обича да бъде обожаван, а те обичат да обожават, но само в определени часове, като буржоазна прегръдка в събота вечер…

Смехът се засили. Бяха заловили капитана в шмекерия, и сега всеки се мъчеше да надмине съседа си, като крадеше кибритени клечки, хвърляше не тази карта, която трябва, или правеше неверни анонси — играта, както повечето детски игри, щеше да завърши в хаос, но дали щеше да има сълзи преди леглото? Пътникът стана нетърпеливо и тръгна да обикаля мрачната обща зала. От стената го гледаше образът на нов папа, приличен на ексцентричен главен учител. Върху една кафява тоалетна маса се търкаляха няколко romans policiers^[4] и куп мисионерски вестници. Разгърна един: той му напомни училищно списание. Имаше дописка за някакъв футболен мач в едно място, наречено Обоко, а някакъв бивш ученик пишеше първата част на едно есе, озаглавено „Ваканция в Европа“. На един стенен календар имаше снимка на друга мисия: същият вид отвратителна черква от неподходящи тухли край мисионерска къща с веранда. Може би това беше някакво съперническо училище. Пред къщата се бяха струпали отците: и те се смееха. Пътникът се запита кога за пръв път бе започнал да мрази смеха като лошата миризма.

Той излезе навън в осветената от луната нощ. Въздухът беше така влажен, че се чувствуваше на лицето като малки капчици дъжд. Тук-там на понтоните още горяха свещи, а един факел се движеше по горната палуба, показвайки му, къде е вързано параходчето. Той се отдалечи от реката и намери една неравна пътека, която започваше зад класните стаи и водеше в посока, която географите бяха нарекли центъра на Африка. Повървя известно време по нея, без да знае защо, воден от светлината на луната и звездите; пред него се чуваше някаква музика. Пътеката го доведе до едно село и го изведе на другия край. Жителите му бяха будни, може би защото беше пълнолуние; ако беше така, те го бяха отбелязали по-точно от дневника му. Мъжете удряха по стари тенекиени кутии — трофеи от мисията, кутии от сардели и фасул „Хейнц“ и сливов конфитюр, а някой свиреше на туземна арфа. Различни лица го заглеждаха иззад малките огньове. Една старица танцуваше тромаво и бедрата й се тресяха под парчето чул, с което беше завита, и той пак се почувствува засегнат от невинния им смях. Те не се смееха на него, те се смееха един на друг и, както в общата зала на семинарията, той потъна в собствения си кръг от понятия, където смехът беше като непознатите срички на враждебен език. Селото беше много бедно: сламените покриви на глинените хижи бяха отдавна проядени от плъховете и дъжда, а старите дрехи, които жените носеха, бяха служили някога за пренасяне на захар и жито. Това бяха пигмоиди — незаконни потомци на истинските пигмеи — и не представляваха сериозен противник. Той се върна обратно в семинарията.

Залата беше празна, играта на карти се беше свършила и той влезе в спалнята си. Беше тъй свикнал с малката си кабина, че се почувствува безпомощен в това широко помещение, в което имаше само умивалник с кана, леген и чаша, един стол, тясно легло с мрежа против москитите и шише преварена вода на пода. Един от отците, вероятно игуменът, почука и влезе.

— Имате ли нужда от нещо? — попита той.

— Не. Нямам нужда от нищо. — И едва не добави: — Това е нещастието ми.

Игуменът погледна пълна ли е каната.

— Водата ще ви се види кафява — каза той, — но е съвсем чиста. — После повдигна капака на сапуниерата, за да се увери, че не са забравили сапуна. Вътре имаше един нов оранжев калъп.

— „Лайфбой“ — каза гордо игуменът.

— От дете не съм употребявал „Лайфбой“ — отвърна пътникът.

— Много хора го намират добър против непоносимата жега. Но аз никога не страдам от нея.

Изведнъж пътникът почувствува, че му е невъзможно да мълчи повече. Той каза:

— Също и аз. Аз не страдам от нищо. Не знам вече какво е страдание. Стигнал съм до края и на това.

— И на това?

— Като на всичко останало. До края на всичко.

Игуменът се извърна, без да проявява любопитство. После продума:

— Знаете ли, страданието е нещо, което винаги може да се намери, когато имате нужда от него. Лека нощ. Ще ви събудя в пет.