Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Duplicity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)

Издание:

Пеги Уеб. Двойствен живот

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-033-1

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Елън започна да се колебае чак когато Дърк и Росинант изчезнаха от погледа й. Тя не знаеше нищичко за този човек, а смяташе да го води в Тенеси да го запознава с роднините си. Като съжаляваше за недомислието, тя се върна вътре и позвъни на Рейчъл. Докато чуваше сигнала, си помисли, че още не е късно да се оттегли от кашата, която беше забъркала.

— Ало, „Бутикът на Рейчъл“? — Гласът й звучеше тъй бодро, че и слушалката почти затанцува в ръката й.

Пренебрегвайки веселото звучене, Елън премина към същността.

— Защо се оставих да ме убедиш?

Рейчъл веднага схвана за какво става дума.

— Защото, страхливо лъвче мое, те е страх да не разсърдиш клана Станфорд, и си помислих, че това е начин и да се опознаеш с някого.

— С Нейт може би? — Елън не можа да потисне смеха си.

— Той дойде като последна резерва. Да знаеш какви бяха първите двама! Ще ти подскочи сърцето. Единият беше защитник на „Далас Каубойз“, другият инструктор по ски в Шугър Маунтън. Чакай малко. — По линията се чу звънтенето на касата и звънчето на вратата. — Ало, свърших, някой вземаше под наем стикове за голф. А Нейт защо няма да дойде? Той намина преди малко през магазина, изглеждаше, сякаш е срещнал извънземно.

— Вярно, казва се Дърк Някой-си.

— Пропуснала ли съм нещо?

— Не, тъкмо почвам да ти разказвам. На този арогантен непознат му се разваля колата пред лагера и аз го помислих за Нейт, а той не ме поправи. Както и да е, накратко той каза на Нейт за Джиджи, а аз му казах, че тръгваме в осем.

— Леле, май доста те е впечатлил!

— Ами, нищо подобно.

— А затова ли, като заговори за него по телефона, изведнъж ти пресекна дъхът и стана куку.

— Куку ли? Звучиш ми като Джиджи.

— Не отклонявай въпроса. Обзалагам се, че е едър, мургав и властен, може би най-красивото същество след Том Селек.

— Как разбра?

— Призна си, нали? Задръж малко да отбележа случая на календара си. Най-после сериозната доктор Станфорд да забележи същество от мъжки пол.

— Не съм чак толкова сериозна, а просто не съм светска пеперудка като теб. Все пак не съм се обадила да обсъждаме социалното ми поведение. Не можеш ли да намериш някой да ме придружи?

— Ти сигурно си мислиш, че аз набирам мъже. Нямам нищо против, разбира се, стига да беше така. Но не, Елън, всички по-готини са заети за уикенда. И ако не искаш да се изправиш сама срещу нападките им, ще трябва да отидеш с този Дърк.

— Това изглежда по-лошо и от смъртта.

— Кое, мъжът или роднините?

— И двете.

Рейчъл се усмихна.

— Не знам защо, но не ми звучиш като човек, изправен пред лицето на смъртта. Нямам търпение да се запозная с този човек.

— Не затаявай дъх, Дърк е просто едно необходимо зло.

След разговора с Рейчъл Елън се задълбочи в работата си, опитвайки се да забрави за Дърк и роднинското събиране. Но си припомняше някои подробности у него: безгрижната усмивка, пронизващата сила на очите му и докато стана време да си ляга, той беше вече не само необходимо зло, а цяло нашествие.

Тя излезе на предната веранда с надеждата спокойната природа да разсее странното й усещане, че е хваната натясно. Чувстваше се като крепост с отключени порти. Дори и нощните птици не можаха да възстановят спокойствието и мира в лагера на Бийч Маунтън. Отдавайки дължимото на вечерта, тя се обърна кръгом и влезе вътре, за да се въоръжи за борба.

На следващата сутрин Елън се събуди от мирис на кафе. Тя отметна завивките си и се изправи. Часовникът на нощното й шкафче показваше 7,30 ч. „Боже господи!“ — помисли си тя, скачайки за пеньоара си. Беше закъсняла! За щастие Рут-Ан вече приготвяше закуската.

Прокарвайки пръсти през разрешената си коса, тя се отправи към кухнята.

— Добро утро, поспаланке — каза Дърк откъм печката. Той държеше чаша с кафе в едната и дървена лъжица в другата ръка. — Бях разбрал, че искате да тръгнем в осем.

Елън имаше намерението да се разсърди заради безочливото му нашествие в дома й, но вместо това се изсмя, като видя бялата престилчица на харбалички, пристегната нависоко около масивния му гръден кош.

— Изглеждате ужасно в моята престилка.

— А пък аз си мислех, че ми придава нахакан вид. — Той се обърна към печката и чукна яйцата.

— Как ги предпочитате? На очи или бъркани? — попита той през рамо.

— Никога не закусвам яйца. — Тя мина покрай него до хладилника и се опитваше да не забелязва начина, по който той я гледаше. Нарочно застана с гръб към него, когато отвори вратата на хладилника, но кожата на врата й настръхна от усещането, че я наблюдава. — Кой ви пусна да влезете и какво правите в моята кухня? — попита тя. Да гледа портокаловия сок вместо него й помагаше донякъде да звучи делово и дистанцирано.

— Сам влязох — отговори той.

— Това май си ви е навик.

— Спестява време.

Тя фокусираше цялото си внимание върху портокаловия сок, но все пак ръката й трепереше, когато го наливаше. Какво точно в този човек така я смущаваше?

— Надявам се, че не съм наела крадец, когото ще представям на роднините си — каза тя, докато поставяше сока на рафта.

Той се засмя.

— Мога да бъда каквото си пожелаете, включително и крадец.

Тя се чувстваше малко глупаво да седи с гръб към него, но по-скоро би застанала на разстрел, отколкото да се вгледа в тези лоши черни очи. За оправдание започна да се суети около хладилника, да пренарежда сиренето и пакетчетата масло.

— Защо не станете адвокат? — попита тя. — Вече доказахте пред мен тактиката на бързо говорене.

— Имам приятел адвокат, който би се обидил от тази забележка. — Лъжицата изтрополи, когато я изпусна върху плота. — Смятате ли да закусвате с мен или ще прекарате цял ден, стискайки това масло? — Ръцете му я обгърнаха изотзад и той взе разплеснатото масло от ръцете й.

Тя почувства, сякаш хиляда ракети експлодираха в нея, когато гърдите му се опряха в гърба й и ръцете му внимателно избърсаха маслото, което беше изтекло от опаковката.

— Това мога да направя и сама — каза тя и се опита да измъкне кърпата за чинии от ръцете му, но опитът й беше безуспешен като мушица, замахваща срещу слон.

— Това е част от споразумението ни.

Тя се зачуди дали той нарочно се притискаше в нея, или въображението й работеше прекомерно.

— Какъв договор?

— Ами нашия. От мен любовта, от вас лъжата.

Тя се завъртя в обятията му и веднага съжали. На нивото на очите й беше малкият сърповиден белег на брадичката му, носът й докосваше врата му. Той ухаеше на бриз в цветна градина, на ранна утринна роса и на борови иглички, беше твърд като любимата й скала на Бийч Маунтън и извечен като природата. Тя се почувства почти поразена от начина, по който Дърк въздействаше върху сетивата й, и се облегна на него, за да се съвземе. Усещането, което изпитваше сега, бе, че той е в синхрон с природата, но не и част от спокойствието й, а нейното бурно движение — жизнената пулсираща сила, която често навестяваше Бийч Маунтън с гръмотевици и назъбени светкавици, внушителната й страна, пред която изглеждаха нищожни дребнавите човешки амбиции и хилавите опити да се гради цивилизация.

— Да не би да ме обвинявате, че „лъжа“ семейството си? — попита тя, когато най-накрая успя да проговори. — Ако е така, можете да си свалите престилката ми и да си отидете откъдето сте дошли. Нямам нужда от вас.

Той леко повдигна главата й с почернял от слънцето пръст, така че тя да го гледа право в очите.

— Нуждая се от теб. — Каза го със сила, която не подлагаше на съмнение искреността му. — Нуждая се от годеница, от семейство, от една интерлюдия на порядъчност, макар и само престорена. — Пръстите му галеха брадичката й. — Не, Елън, не ви обвинявам. Вие сте ми необходима толкова, колкото и аз на вас. Мисля, че уговорката удовлетворява и двете страни, стига да не се задават въпроси. Аз си имам своите тайни, както и вие можете да си имате свои.

Тя пое развълнувано въздух.

— Забрави горилата.

За нейно облекчение той я пусна и отиде до масата с чиния, пълна с бъркани яйца.

— Как мога да забравя косматата си любимка? Та нали главно заради нея отивам. — Те и двамата знаеха, че това беше само за камуфлаж, но никой не искаше да продължи разговора в тази опасна посока. Много от себе си бяха разкрили и твърде много неочаквани чувства бяха изплували на повърхността.

Дърк вдигна поглед от чинията си.

— Елате, Елън, не обичам да закусвам сам.

— Затова ли нахлухте в кухнята ми?

— Много въпроси задавате. Седнете тук — той погали стола до себе си, — за да ме подготвите за тази среща. — Не беше напълно искрен и го осъзнаваше. Искаше тя да седне до него, за да гледа слънчевите отблясъци в косата й. Искаше да е там, за да запомни точно как коприненият й пеньоар във френско синьо прилепваше до гърдите й. Искаше тя да седи там поради причини, които дори и на себе си не искаше да признае. Доктор Елън Станфорд беше от типа жени, по които лесно би се увлякъл и той осъзнаваше, че вървеше по острието на опасността. Но той и рискът бяха вечни спътници. Само в този един-единствен случай искаше да се отдаде на чувствата. Следващите няколко дни щяха да му са като дар и когато се наложеше, просто щеше да си замине.

Присъствието на Дърк в стаята изостряше сетивата на Елън. Тя усещаше топлината на слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, чувствения допир на коприната по тялото си, смесените миризми на пържени яйца и кафе. Като си казваше, че това са естествените й възможности да анализира света, а не че е свързано по някакъв начин с мъжа, настанил се на масата й, тя седна до него и му разказа накратко историята на рода Станфорд.

— Повечето от тях са фермери и повечето още живеят в централната част на щата Тенеси. Те упорито одобряват майчинството, пая с ябълки и националния флаг, така че ако имаш либерални схващания, дръж ги за себе си.

— Вие сте ударили шестица от тотото. Та аз съм непоклатим консерватор. Е, вярно е, че предпочитам пай с череши, но за това ще си трая.

Тя харесваше чувството му за хумор. Само да се държи на разстояние и това пътуване може би няма да е толкова трудно, помисли си Елън.

— Ще отседнем у чичо Вестър и леля Лоли. — Но като видя начина, по който веждите му потръпнаха, побърза да прибави: — В отделни спални, разбира се. Не забравяйте, че сте в област, където почитат Библията и където се гледа сериозно на тия неща.

— Не ми минава и през ум, госпожице. Аз сериозно гледам на любовта.

Тя не можеше да не се изсмее на странното му южняшко произношение.

— Ако смятате да се правите на южняк, откажете се. Роднините ми надушват измамата от километри.

— Ау… не думайте!

Преиграното му разочарование я разсмя още повече.

— Не искам да бъда адвокат от Севера. Може да ме вземат за преселник и да ме застрелят.

По средата на шеговитата престрелка влязоха Рут-Ан и Джиджи. Като видя мъжа на мечтите си, Джиджи, без да губи време, прекоси кухнята, за да лепне една горилска целувка на Дърк. След това застана над него да разгледа косата му.

Дърк се усмихна накриво на Елън.

— Какво съм направил, за да заслужа това?

— Вие бяхте този, който се хвана на играта.

Рут-Ан учудено повдигна вежди, като забеляза погледа, който Елън и лъжегоденикът й си размениха.

— Джиджи и аз сме готови — каза тя, — ако и вие с годеника ти сте готови, мисля, че е време да тръгваме. — Начинът, по който тя каза годеника, през носа си и с присвити устни, не оставяше съмнение какво беше отношението й към измамата. Рут-Ан беше посветена на науката от главата до петите на удобните си обувки. Нейното кредо беше, че от работа никой никога не е умирал и ако не беше Елън, тази жилава женица, с повече оцет в жилите си, отколкото захар, щеше да работи от сутрин до вечер.

Елън прегърна леко прегърбените й рамене.

— Успокой се, Рут-Ан. Не бързаме на пожар. Това е само едно спокойно гостуване при роднини.

— Хъм, няма смисъл да се заседяваме. — Тя стрелна още един изпепеляващ поглед към Дърк. — Джиджи вече десет пъти пита кога ще види братята и сестрите си.

Дърк повдигна учудено вежди.

— Своите братя и сестри ли?

— Децата на чичо Мак — обясни Елън. — Тя ги обожава. Джиджи разбира понятието семейство и след като аз съм единствената майка, която тя помни, нарича роднините ми свои братя и сестри. — Тя се обърна към Рут-Ан. — Ако можеш да занимаеш Джиджи с нещо друго, освен с косата на Дърк, той ще натовари колата, докато аз се преоблека.

Наложи се да подмамят горилата да прекрати внимателното пощене на косата на Дърк и след двадесетина минути всички се събраха пред остарелия буик на Елън и обсъждаха кой къде ще седне.

— Рут-Ан и Джиджи да седнат отзад, а Дърк може да седне отпред при мен — каза Елън.

Джиджи не одобри разположението и когато Дърк седна отпред, тя забрави обучението си за по-изтънчени начини да се изразява и се поддаде на примитивен изблик на гняв. Горилският й рев подплаши едно зайче към дупката му и вдигна няколко пъдпъдъка от храстите.

Дърк сви рамене и се премести отзад.

— Какво да правя, като съм с такъв неустоим чар.

Джиджи щастлива се настани до него и пътниците поеха към Централен Тенеси.

— Знаех си, че ще причини неприятности — промърмори Рут-Ан сред равномерното боботене на мотора на колата.

— Всичко ще мине добре, Рут-Ан — успокои я Елън. — Освен това Джиджи е достатъчно голяма за безобидни флиртчета.

Рут-Ан скръсти ръце на гърдите си и се загледа през прозореца към синята утринна мъгла, обгърнала планината Бийч.

— Аз нямах предвид Джиджи.

Елън реши да пропусне тази забележка. Беше решила да не позволи на никой да й разваля пътуването — нито отрицателното отношение на Рут-Ан, нито глупавото увлечение на Джиджи, нито дори смущаващото присъствие на Дърк. Тя щеше да се забавлява на това семейно събиране, каквото и да ставаше. Всяка година пътуването към родния дом беше едновременно удоволствие и мъка — радостта от преоткриването на корените й и тъгата от пагубното влияние на времето. Детските й скривалища намаляваха с всяко следващо посещение-поклонение. Запомнените герои се превръщаха в ежедневни реалности. Тя знаеше, че част от промените бяха вътре в нея самата, във времето и разстоянието, които даваха гледната й точка, и все пак всяка година тя предприемаше пътуването. Връщането към миналото й обогатяваше настоящето и придаваше смисъл на бъдещето и тя не би го прекратила, както не би спряла да диша.

Тя спусна колата бавно по планинския склон, но като прекоси границата между щата Северна Каролина и Тенеси, вдигна шеметна скорост. На задната седалка Джиджи пляскаше радостно ръце и Дърк се наведе напред.

— Тази кола няма крила — каза той. — Мисля, че трябва да понамалиш малко.

Елън беше твърде заета да преценява завоите, за да отговори, а Рут-Ан дообогати знанията му по въпроса за пътуване с горили.

— Джиджи обича бързите скорости. В подобни случаи се опитваме да й угаждаме.

Джиджи сега подскачаше от радост и бясно ръкомахаше на Дърк. Той погледна от горилата към жената, която тайно беше кръстил Мърморана.

— Какво каза?

Рут-Ан го погледна над очилата си.

— Тя каза: „Кола лети, Джиджи обича“. — Нейният поглед накара Дърк да се зачуди дали не се е изцапал с нещо. Той реши да се обзаложи вътрешно да я разсмее поне веднъж до края на пътуването. Обърна се да гледа през прозореца към замъгления пейзаж и реши, че да се пътува със скоростта на светлината в една кола с горила, влюбена в него, беше далеч по-добре, отколкото да го преследват наемни убийци. Усмихна се и се облегна назад, да се наслаждава на бомбата, която неминуемо щеше да избухне. Ако не се лъжеше, онова петно след последния мост беше полицейска кола. Той намигна на Джиджи и тя му отвърна. Знаейки, че приматите са велики имитатори, благосклонно посвети следващите няколко минути на играта „Маймунка вижда, маймунка прави“ с косматата си възлюблена.

— Сирена ли ми се счува? — попита Рут-Ан, навеждайки се към Елън.

— Моля? — извика Елън, за да чуе от гърменето на мотора и вятъра през неуплътнените прозорци.

— Нищо. Скоро ще разбереш и без това. — Устните на Рут-Ан се свиха, докато чакаше да се случи неминуемото. То се случваше всяка година. Обикновено Елън успяваше да ги убеди да не плаща глобата и повечето шокирани полицаи, които я спираха, обикновено се сприятеляваха накрая с Джиджи.

— Това да не е червена сигнална светлина? — попита Елън.

Дърк се наведе напред и й каза на ухото:

— Не бих се учудил. От пет минути се опитва да ви стигне.

— А защо не ми казахте по-рано? — Елън отби от магистралата с изсвирване на гуми, свали прозореца и смирено зачака възмездието.

— Така се случва всяка година — обясни тя на Дърк. Когато ченгето от щатската полиция на Тенеси приближи, Елън му се усмихна чаровно: — Чудесна сутрин, нали, сержант… Бърк. — Тя прочете името му на ревера толкова бързо, че паузата бе едва забележима.

Сержант Бърк не беше впечатлен.

— Моля, покажете си документите, госпожице.

След като обръщането по име не беше стопило леда на враждебността на лицето му, Елън се опита свойски да си признае вината:

— Разбирам, че карах твърде бързо, сержант Бърк, но…

Той не я остави да довърши:

— Извиненията не минават пред мен. Нарушенията трябва да се санкционират, госпожице. — Наведе се над бележника и започна да пише.

В този момент Джиджи реши да се включи в спора. След като Дърк вече не искаше да играе с нея, може би този нов човек щеше да й обърне внимание. Като пусна най-приятелската си горилска усмивка, тя скочи на седалката с изражение, приканващо към игра, и изсумтя.

Сержант Бърк едва не счупи на две молива си. Той пъхна глава през отворения прозорец на Елън и се загледа към задната седалка.

— Господи боже, помилуй! — Лицето му придоби болезнен зеленикав оттенък, като видя огромния звяр. — Та това е Кинг Конг!

— Тя е много кротка, сержант Бърк — побърза до го осведоми Елън. — Аз съм доктор Елън Станфорд и тя е мой ученик в изследванията ми в областта на езика на животните.

— Не съм чувал за никакви изследвания на езика на животните, а тя по-скоро ми прилича на екземпляр, избягал от зоологическата градина в Ноксвил.

Джиджи реши, че на този човек не му се играе, но нямаше значение, защото тя забеляза странната му шапка. А Джиджи обожаваше шапките. Тя игриво посегна с дългата си ръка и лиши сержант Бърк от служебната му шапка.

Цветът на лицето му се смени от зелен на син.

— Ще отбележа и това нарушение, госпожице.

— Името й е доктор Елън Станфорд — обади се Дърк сдържано от задната седалка със забележимо режещ тон.

Сержант Бърк прехвърли вниманието си върху Дърк.

— А вие кой сте? Пазачът на маймуната ли?

— Може да се каже, да. Може ли да поговоря с вас, сержант Бърк?

— Дърк… — обърна се да му каже да не се меси Елън.

Той сложи ръка на рамото й.

— Стойте мирно, Елън, необходима ми е една минута.

От колата Елън и Рут-Ан наблюдаваха как Дърк отведе полицая настрана и поведе сериозен разговор с него. Джиджи загуби интерес и към двамата и се зае с новата си шапка.

— Какво ли го баламосва Дърк? — попита Рут-Ан.

— Дявол знае какво. — Елън забеляза как по лицето на сержанта се изписа вместо враждебност, приятелска загриженост.

— Този човек, изглежда, притежава дар слово.

— И ти би могла да се справиш със ситуацията — каза Рут-Ан с присвити устни.

— Вярно е, но не е лошо да имаш подкрепления понякога.

Дърк и сержант Бърк се върнаха при колата. Пътният полицай се наведе на нивото на прозореца и каза:

— Ако някога имате проблеми при изпълнение на някоя от тези задачи, потърсете сержант Бърк. — Той козирува на Джиджи: — А ти, Конг, можеш да задържиш шапката.

Елън едва се удържаше да не се разсмее, когато сержантът се върна при колата си и потегли.

— Какво му казахте? — попита тя Дърк.

— Само истината. Казах му, че изпълняваме една тайна мисия и че ако ни разпознаят или задържат, последствията ще са трагични. — Той не се смути от тази възмутителна лъжа.

Елън се засмя.

— Странно е разбирането ви за истината, но в случая ни помогна да се отървем.

Рут-Ан отчаяно вдигна очи.

— Почвам да си мисля, че двамата си приличате.

Дърк се облегна невъзмутимо на седалката и Елън подкара пак стремително по магистралата.

— Как ви се харесва работата досега, Дърк? — извика тя през рамо.

— Не съм се забавлявал толкова, откакто бях притиснат от един бенгалски тигър.

Елън си помисли, че той се шегува.