Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Яйоуе и Уерел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Woman’s Liberation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2014 г.)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Четири пътя към прошката

Американска. Първо издание

Редактор: Александър Карапанчев

Коректор: Антоанета Петрова

Издателство „Аргус“, София, 1997

 

Библиотечно оформление: Пламен Аврамов

Първа корица: Момчил Митев, „Емеда дизайн“

Портрет на писателката: Камо

Компютърна подготовка: ЕГИ

Формат 56×84/16. Печатни коли 16

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

 

Ursula K. Le Guin

Four Roads to Forgiveness

Copyright © 1995 by Ursula K. Le Guin

© Мария Кръстева, превод, 1997

© Александър Карапанчев, предговор, 1997

© Пламен Аврамов, библиотечно оформление, запазен знак и шрифт, 1997

© Момчил Митев, рисунка на първа корица, 1997

© Камо, портрет на писателката, 1997

© Издателство „Аргус“, 1997

ISBN: 954–570–030–0

История

  1. — Добавяне

1. Шомеке

Моят скъп приятел ме помоли да разкажа историята на своя живот, защото смята, че тя може би ще представлява интерес за хората от други светове и времена. Аз съм обикновена жена, но преживях големи сътресения и имах предимството на собствен гръб да разбера какво е робството и какво свободата.

Научих се да чета и пиша едва на зрели години — това е единственото ми извинение за евентуалните грешки в тази повест.

Родих се като робиня на планетата Уерел. Тогава ми викаха Шомекевата Радосе Ракам: сиреч собственост на Шомекевия род, внучка на Досе, внучка на Камие. Въпросният род владееше имение на източния бряг на Вое Дайо. Досе бе моята баба, Камие пък е Всевишният Бог.

Семейство Шомеке притежаваха четиристотин асети. Повечето от тях работеха на полето, произвеждаха геде, пасяха добитъка сред крайбрежните ливади, трудеха се в мелницата или като чевръста прислуга в домакинството. Господарите ми са били влиятелни хора в миналото. Нашият собственик беше видна политическа фигура и често пътуваше до столицата.

Асетите носеха името на бабите си, понеже те ги отглеждаха от малки. Майките превиваха гръбнак по цял ден, а бащи нямаха. Жените обикновено имаха деца от няколко партньори. Дори и бащата да знаеше чие е детето, той не можеше да се грижи за него. Всеки момент го грозеше опасността да бъде преместен другаде. Здравите младежи рядко се застояваха за по-дълго при нас. Ако успяваха да вземат висока цена за тях, ги изпращаха в разни имения или във фабриките. Ако не струваха много, им изцеждаха и последната капка пот, докато умрат.

Виж, жените ги продаваха неохотно. Девойките се държаха за работа и за възпроизводство, стариците — да наглеждат потомството и да стопанисват колонията. В някои имения робините раждаха всяка година, ала тук повечето се бяха отървали с по две-три деца. Шомеке не искаха мъжете непрекъснато да се съвъкупяват със слабия пол. Бабите бяха на тяхна страна и строго пазеха по-младите уерелианки.

Говоря за мъже, жени, деца, но вие сигурно добре разбирате, че съвсем не ни наричаха така. Така се наричаха само собствениците. Ние бяхме роби и робини и аз сега ще продължа с тия думи, макар да не съм ги чувала, нито използвала дълги години, а и никога на тази благословена земя.

Мъжката част на колонията, известна като порталната, се управляваше от босовете. Това бяха роднини на семейство Шомеке и хора, наети от тях. От вътрешната страна живееха дечурлигата и робините. Тук двама евнуси формално изпълняваха ролята на шефове, но всъщност всичко се ръководеше от стариците. Нищо в лагера не ставаше без знанието им.

Ако те кажеха, че ей този асет е много болен и не може да работи, го освобождаваха от задълженията му. Понякога стариците успяваха да отърват някой роб да не бъде продаден или пък младо момиче да не забременява от повече мъже; дори по изключение даваха противозачатъчно. Всички в колонията се подчиняваха на техните съвети. Ала щом си позволяха да стигнат твърде далеч, босовете им налагаха бой с камшик или се разпореждаха да ги осакатят жестоко. Когато бях дете, често срещах едра жена, която наричахме прабаба. Бе с извадени очи и език. Мислех си, че това се дължи на преклонната й възраст. Уплаших се, че и езикът на моята баба Досе ще се разложи в устата й. Казах й го. Тогава тя ми отговори:

— Той няма да стане по-къс просто защото не е дълъг.

Живеех в лагера. Майка ми ме беше родила там и останала при мен, за да ме гледа три месеца. После ме бяха отбили с краве мляко и мама се върнала в Къщата. Нейното име бе Шомекевата Райоуа Йоуа. Тя беше светлокожа, както повечето асети, много красива, с тънки китки и глезени и нежни черти. И баба ми спадаше към същия „десен“, обаче аз бях тъмна, по-тъмна от всички в колонията.

Йоуа идваше да ме вижда, евнусите я пускаха да мине през тяхната врата с подвижна стълба. Веднъж ме завари да се мажа със сивкава пръст по тялото. Скара ми се, а аз й обясних, че искам да съм като другите момичета.

— Слушай, Ракам — подхвърли ми, — та те са хора от калта и никога няма да се измъкнат оттам. Ти си по-добра от тях. И ще бъдеш красавица. Защо смяташ, че си толкова черна? — Нямах и представа какво може да има предвид. — Някой ден ще ти кажа кой е баща ти — заяви тя, сякаш ми обещаваше скъп подарък.

Единственото, което знаех до момента по този въпрос, бе, че жребецът на семейство Шомеке (особено ценно животно!) се използва за разплод на кобили и от други имения. Изобщо не бях предполагала, че жената зачева от мъж.

Същата вечер се похвалих на баба си:

— Аз съм хубава, защото черният жребец ми е баща!

Досе ме удари по главата тъй силно, че паднах и заплаках.

— Да не съм те чула повече да говориш за баща си!

Не бях забравила, че мама и баба са в някаква вражда, но едва след време успях да науча причината. А дори и сега не съм сигурна, че разбирам всичко, което се таеше помежду им.

Ние, децата, растяхме в колонията. Не знаехме нищо за живота отвъд зидовете. Целият ни свят бе съсредоточен в колибите на робините и дългите къщи на робите, в кухненските градини и пръстения площад, утъпкан от нашите боси крака. За мен разстоянието до външната стена изглеждаше огромно.

Когато работниците от полето и мелницата излизаха сутрин през портата, аз наистина не проумявах къде отиват. Просто потъваха нейде. През деня лагерът беше наш, на хлапетата. Лятос тичахме голи, почти голи бяхме и през зимата, играехме с тояги, камъни и кал. Разбира се, гледахме да стоим по-далеч от бабите, освен когато ходехме да си изпросим нещо за ядене или те ни караха да оплевим зеленчука.

Вечер или рано през нощта тружениците се връщаха под строй, охранявани от босовете. Някои бяха изтощени и мрачни, други весели и приказливи и подвикваха нагоре-надолу. Огромната врата с трясък се затваряше зад последния. Ето че от готварските печки започваше да се издига дим. От запаления оборски тор се носеше сладостна миризма. Хората се събираха на верандите пред колибите и общежитията. Робите и робините се спираха край синора, който разделяше порталната страна от вътрешната, разговаряйки през него.

След вечеря крепостните се молеха пред статуята на Мадона Туал, ние пък отправяхме молитви към Камие. После всички отиваха да спят освен онези, дето се канеха да „прескочат рова“. Понякога през късните часове на лятото се пееше и даже бяха позволени танци. Често един от старците — това бяха съсипани, жалки възрастни мъже, а не силни като бабите — „изпяваше“ нещо от словото. Така наричахме декламацията на Аркамие. Всяка нощ без изключение будни хора учеха другите на свещените стихове. В зимните вечери някой от тези ненужни роби, които живееха благодарение на милосърдието на стариците, подхващаше по-дълги куплети. Тогава дори малчуганите се смълчаваха, заслушани в преданието.

Моята най-скъпа приятелка беше Уалсу. Бе по-голяма от мен и винаги ме защитаваше при свади между децата или когато батковците ме прекоросваха Черньо или Боси. Бях малка, но доста избухлива. Не ни закачаха много, ако бяхме двете заедно. Сетне тя започна да излиза извън портата. Майка й бе забременяла и станала твърде едра, тъй че имаше нужда от помощ в полето, за да си наваксва нормата. Геде се прибира на ръка. Всеки ден узрява по една част от стъблото, която трябва да се откъсне; събирачите на реколта минават през нивата отново и отново в продължение на три-четири седмици, а после се прехвърлят на по-късни посеви.

Когато майка й се разболя, Уалсу окончателно зае нейното място и с известна подкрепа успяваше да изпълни норматива. По онова време моята приятелка беше шестгодишна според отчитането на собствениците — те даваха на всички асети един и същи рожден ден, съвпадащ със съответната нова година, която започваше през пролетта. Всъщност може и да бе по-голяма. Бременната боледуваше и преди раждането, и след това, тъй че Уалсу я заместваше през целия този период. Никога повече не се върна при нас да играе, само вечер се прибираше за храна и сън. Тогава я срещах и си бъбрехме. Тя се гордееше, че работи. Аз й завиждах и копнеех да излизам през вратата. Вървях след нея дотам, после надничах навън към света. Стените на лагера вече ми се струваха много тесни.

Казах на баба си Досе, че смятам да ида на полето.

— Млада си още.

— Догодина ще навърша седем.

— Обещала съм на майка ти, че няма да те пускам зад портала.

Следващия път, когато Йоуа посети лагера, аз й се оплаках:

— Баба не ми разрешава да изляза, а пък толкова искам да помагам на Уалсу.

— В никакъв случай — отвърна мама. — Ти си родена за по-добра участ.

— За каква?

— Скоро ще разбереш.

И тя ми се усмихна. Досещах се, че има предвид Къщата, където работеше. Често ми бе разправяла за прекрасните неща вътре: блестящи, ярки вещи, тънки и изящни като играчки. Каза, че там било тихо. Самата Йоуа носеше красив червен шал, говореше с мек глас и дрехите и тялото й винаги бяха чисти, свежи.

— Ами кога ще я видя?

Измъчвах я, докато най-сетне въздъхна:

— Добре, ще помоля господарката.

— Какво ще я молиш?

Аз знаех само, че тази жена е твърде внимателна, порядъчна домакиня и че мама й принадлежи по някакъв начин, с което се гордее. Знаех също, че чудесният ален шал е от нея.

— Ще я попитам дали можеш да се учиш на работа в Къщата.

Произнесе го с тон, който ми внушаваше, че това е благословено от Бога място, като онуй, за което се споменава в молитвата: „И нека вляза в чистия дом, в стаите на хармонията.“

Толкова се развълнувах, че започнах да танцувам и да пея:

— Ще ида в Къщата, ще ида в Къщата!

Майка ми ме удари, за да престана, и ме скастри за моето дивашко поведение, както го нарече. После добави:

— Много си малка още! Не знаеш как да се държиш! Ако те изгонят оттам, изобщо няма да можеш да се върнеш.

Аз й дадох дума да се държа като голяма.

— Трябва да вършиш всичко според изискванията — каза ми Йоуа, — абсолютно всичко. Никога да не задаваш въпроси. Нищо да не отлагаш. Щом господарката види, че постъпваш невъзпитано, веднага ще те изпрати обратно тук. А това ще бъде краят ти завинаги.

Обещах й да бъда съвсем кротка, да се подчинявам на мига и без излишни приказки. Колкото по-страшна я правеше да изглежда, толкова по-силно бе желанието ми да посетя великолепната, бляскава Къща.

Когато майка ми си тръгна, все не ми се вярваше, че наистина ще говори с господарката. Свикнала бях никой да не си спазва обещанията, но след няколко дни тя се върна. Досе се ядоса в началото, развика се. Аз се промъкнах под прозореца, за да ги слушам. Изведнъж баба се разплака. Това ме уплаши и учуди. Старицата винаги проявяваше търпение, грижеше се за мен и ме хранеше добре. И през ум не ми беше минавало, че в отношението й има нещо повече, докато не я чух да ридае. Плачът й ме накара да зароня сълзи и аз, сякаш бях част от нея.

— Можеше да ми я оставиш поне още една година, дъще. Та Ракам е направо бебе. За нищо на света няма да я пусна извън портала — баба умоляваше като напълно безпомощна жена. — Нали знаеш, че тя ми е единствената радост!

— Ех, щом е така, нима не й желаеш доброто?

— Само годинка. Още е твърде дива за сериозна служба.

— Достатъчно е дивяла. Ако почака малко, ще я изпратят на полето. След десетина месеца там няма да я искат в Къщата. Ще си остане в калта. Разбери, безполезно е да се вайкаш. Вече съм питала господарката и тя ми разреши. Не мога да се върна без момичето.

— Йоуа, гледай да не й се случи нещо лошо — каза Досе много тихо, сякаш й бе неудобно от собствената дъщеря, но с някаква внушителност.

— Тъкмо затова я вземам, за да не се случат лоши работи — заяви майка ми. После ме повика, аз си изтрих сълзите и отидох при нея.

Колкото и да е странно, не си спомням моето първо излизане извън стените на лагера, нито първите си впечатления от Къщата. Предполагам, че съм била стъписана. Гледала съм надолу и всичко ми се е сторило толкова чудно, че не съм разбирала какво виждам. Зная само, че минаха няколко дни, преди мама да ме представи на госпожа Тезайо. Трябваше да ме поизмие и научи на някои неща, та да не я изложа. Бях уплашена до смърт, когато най-сетне ме хвана за ръката. Гълчейки шепнешком, тя ме изведе от крилото на робините през врати и коридори с боядисано дърво. Накрая влязохме в една слънчева стая без покрив, цялата обсипана с разкошни саксии.

Не познавах никакви цветя освен плевелите в зеленчуковата градина и сега не можех да откъсна очи от тях. Наложи се Йоуа да ме дръпне за ръкава, за да погледна към жената, която се бе отпуснала на зелен стол в дъното. Облечена с меки пъстри дрехи, тя почти не се открояваше от заобикалящия я фон. Имаше буйна, лъскава коса, кожата й също бе лъскава и черна. Майка ме блъсна напред да направя онова, което бях репетирала множество пъти. Приближих, коленичих до стола и зачаках. Щом домакинята протегна издължената си ръка с небесносиня длан, нежно я докоснах с чело. Трябваше да кажа: „Аз съм твоята нова робиня Ракам“, но гърлото ми беше пресъхнало.

— Какво приятно създание! — възкликна госпожа Тезайо. — И колко е тъмна — при последните думи гласът й леко трепна.

— Босовете идваха… оная нощ. — Смирена и усмихната, мама смутено сведе глава.

— Да, без съмнение.

Тогава успях да я мярна пак. Беше красива. Наистина не бях срещала толкоз красива жена до този момент. Стори ми се, че тя забеляза моето учудване. Отново протегна дългата си мека ръка и ме погали по бузата и врата.

— Доста е хубавичка, Йоуа. Добре си направила, че я доведе тук. Къпана ли е?

Нямаше да пита, ако ме бе видяла преди малко: мръсна и воняща на оборския тор, с който си палехме огъня. Явно господарката не познаваше нищо друго освен беца, женското крило на дома. Държаха я там също като мене в лагера — невежа за всичко извън него. Никога не беше и помирисвала добитък, както аз не бях вдъхвала аромата на цветя.

Моята придружителка я увери, че съм чиста.

— Тогава довечера може да дойде в леглото на леля. Много ще ми е приятно. Искаш ли да спим заедно, хубавичката ми…

И тя погледна към майка ми, която подсказа:

— Ракам.

Госпожа Тезайо сви устни.

— О, това име не ми харесва — промърмори. — Толкова е грозно. Я да видим… Да, ти ще бъдеш моята Тоти. Доведи ми я довечера, Йоуа.

Тя имала куче лисичар, на което му казвали така, както ми обясни мама. Любимецът й бил умрял. Дотогава не знаех, че господарите обичат да кръщават и животните си. Ето защо не се учудих, че са ми дали кучешко име, но в началото ми се струваше странно да не бъда Ракам. Просто не можех да се възприема като Тоти.

По-късно Йоуа ме окъпа отново, намаза кожата ми с благовонно масло и ме облече в мека нощница, по-мека дори от шала й. Продължаваше да ме гълчи и предупреждава, ала очевидно беше доволна от мен. Пак отидохме до беца, сега през различни коридори; срещнахме и други робини по пътя си към покоите на господарката. Стаята й се оказа чудесна, цялата в огледала, драперии, картини. Разбира се, аз не знаех какво представляват огледалата и картините и се стреснах, когато видях в тях хора. Госпожа Тезайо усети, че съм уплашена.

— Ела, малката — кимна ми любезно, посочвайки място в голямото си широко легло, отрупано с възглавници, — ела да се гушнеш при мене.

Пропълзях там и тя почна да ме гали по косата и кожата, докато накрая се успокоих.

— Миличката ми, миличката ми Тоти…

Аз се превърнах в любимката на Тезайо Уехома Шомеке. Спях с нея почти всяка нощ. Съпругът й рядко бе у дома, пък и дори да се навърташе в Къщата, предпочиташе робините. Понякога тя вземаше при себе си майка ми или някоя по-млада слугиня в леглото и тогава ме отпращаше. Щом станах на десет-единайсет години, започна да ме оставя заедно с тях и да ме учи как да й доставям наслада. Беше нежна, но именно тя бе господарката в любовта, а аз — инструмент, с който се забавляваше.

Усвоявах също домашните умения и задължения. Красивата Тезайо ме научи да пея заедно с нея, понеже имах хубав глас. През всичките тези години никога не ме наказваха, нито ме караха да върша тежка работа. Инак толкова буйна в лагера, в голямата Къща бях напълно покорна. С баба ми бях упорита и непослушна, обаче каквото и да ми наредяха тук, го изпълнявах с удоволствие. Привързах се към домакинята, защото, макар и по свой начин, явно ме обичаше. Възприемах я едва ли не като Туал Милосърдната, спуснала се на земята. И то не метафорично, ами в най-буквалния смисъл. Смятах я за някакво чудно същество, много по-висшестоящо от асетите.

Сигурно ще кажете, че не съм могла или не е трябвало да изпитвам удоволствие, когато госпожата ме използваше без мое съгласие. И че ако съм го усещала, не бива да го изтъквам, нито пък да намирам нещо свястно в едно най-чистопробно злодеяние. Но по онова време аз не знаех какво е да действаш доброволно или да откажеш. Това са понятия на свободния човек.

Тезайо имаше син, три години по-голям от мене. Живееше напълно усамотена сред нас, робините. Хората от нейния род Уехома бяха консервативни благородници от Острова. Не пътуваха много, тъй че тя бе скъсала връзките си със семейството. От дъжд на вятър се срещаше с приятелите, които господарят Шомеке довеждаше от столицата, ала всички те бяха мъже и можеше да се появява в тяхно присъствие единствено на масата.

Рядко виждах собственика, и то само от разстояние. Него също го смятах за свръхестествено създание, но от онези страшните.

Що се отнася до младия наследник Ерод, мярвахме го, когато идваше да посети майка си или пък излизаше на езда с възпитателите. Ние, момичетата, надничахме да го зърнем през прозореца и хихикахме, понеже беше хубав юноша — чернокож и строен, както Тезайо. Тя го обсипваше с бонбони и целувки.

— Скоро ще го изгубя, миличка…

И на мене ми бе мъчно за Ерод. Той беше като сянка, мил и безобиден. Щом стана на петнайсет, го пратиха в някакво училище, но баща му го върна още преди да свърши годината. Мъжете ни подшушнаха, че господарят жестоко набил своя син и дори му забранил да язди извън имението.

Робините, с които Шомеке спеше, разправяха колко е див; показваха ни къде ги е одраскал или наранил. Те го мразеха, обаче майка ми никога не говореше срещу него.

— За каква се смяташ? — каза тя на едно момиче, което й се оплакваше от лошите му обноски. — Да не би да си някоя госпожица, та да те галят с памук?

После девойката забременя („прихвана“ беше нашата дума) и мама я изпрати обратно в лагера. Така и не проумях защо. Мислех си, че Йоуа проявява излишна жестокост. Сега предполагам, че го е направила, за да я спаси от ревността на господарката.

Не помня кога научих, че съм дъщеря на собственика. Майка ми бе успяла да запази тайната от своята покровителка и вярваше, че е тайна и за другите. Но всичките робини знаеха. Нещо чула-недочула, разгледах по-внимателно Ерод. Установих, че аз приличам повече на баща ни от него, а по онова време вече бях разбрала какво е баща. Чудно ми беше, че госпожа Тезайо не го е забелязала. Явно предпочиташе да живее в неведение.

Тогава рядко ходех до лагера. След като изкарах половин година в Къщата, прищя ми се да побъбря с Уалсу и баба, пък и те да се възхитят от хубавите ми дрехи, чистата ми кожа, лъскавата ми коса. Щом отидох там, децата, с които бях играла, взеха да ме замерят с кал и камъни и ми разкъсаха роклята. Уалсу беше на полето. Принудих се да се крия в колибата на Досе през целия ден. Повече нямах желание да се връщам. Ако баба искаше да ме види, винаги тръгвах с Йоуа и не се отделях от нея. Всички лагерници започнаха да ми се струват груби и неприятни. Бяха толкова мръсни и вмирисани. Имаха рани и белези от наказания, отрязани пръсти, уши, носове. Ръцете и стъпалата им сивееха напукани, с разкривени нокти. Бях отвикнала от хора с такъв вид.

Ние, домашните роби в грамадната Къща, бяхме съвсем различни, както си мислех. Обслужвайки тези висши създания, едва ли не се уподобявахме на тях.

Вече бях на тринайсет-четиринайсет години, а Тезайо Шомеке продължаваше да ме приема в леглото си и ние често се гушкахме. Но тя си бе намерила нова фаворитка, дъщеря на някаква готвачка — хубавичко момиченце, макар и кожата му да беше светла като глина. Една нощ госпожата дълго се люби с мене. Правеше неща, за които знаеше, че ми доставят голямо телесно удоволствие. Докато лежах изтощена в прегръдките й, нежно шепнеше „Сбогом, сбогом“ и ме целуваше по лицето и гърдите. Аз нямах сили да се учудя на това.

На следващата сутрин ни повика и двете с мама, за да ни съобщи, че иска да ме даде на сина си. Поводът бе неговият седемнайсети рожден ден.

— Ще ми липсваш ужасно, Тоти, скъпа — въздъхна Тезайо със сълзи на очи. — Ти беше моята радост. Просто тук не виждам друго момиче, с което да пусна Ерод. Ти си най-чистата, най-милата, най-сладката от всички. Знам, че си девствена — имаше предвид девствена спрямо мъжете, — и моето момче ще ти се наслаждава… Той ще бъде добър с нея, Йоуа, не се тревожи — допълни тя с цялата си искреност.

Майка се поклони безмълвно. Нямаше какво да възрази. И на мен не каза нищо. Вече бе късно да говори за тайната, с която толкова много се гордееше.

Госпожа Тезайо донесе лекарство срещу забременяване. Йоуа не му се довери и отиде при баба за противозачатъчни билки. Аз добросъвестно вземах и двете през седмицата.

Ако някой от Къщата желаеше да бъде с жена си, той идваше в беца. Ако пък предпочиташе робиня, изпращаха му я „оттатък“. И така, през нощта на рождения ден на младия собственик ме облякоха изцяло в червено и ме отведоха за първи път в мъжкото крило.

Моята почит към господарката се пренесе върху сина й, също по-висше създание от нас. Познавах го от дете, а и знаех, че сме наполовина от еднаква кръв. Това ме изпълваше със странно чувство към него.

Мислех си, че е свенлив, че се плаши от своята мъжественост. Някои момичета се бяха опитвали да го съблазнят, но без успех. Жените ми казаха как да го предразположа и окуража и аз бях готова да го сторя. Заведоха ме в просторната му спалня. Тя бе цялата облицована с гравиран камък като дантела, с високи тесни прозорци от виолетово стъкло. Застанах плахо до вратата, а Ерод стоеше до масата, отрупана с книжа и екрани. Най-сетне приближи, хвана ме за лакътя и ме накара да седна. После заговори изправен, което ме обърка.

— Ракам — подзе той, — нали така се казваш? — Кимнах. — Ракам, майка ми има най-добри намерения и ти не бива да ме смяташ за неблагодарен към нея или сляп за твоята красота. Но аз не мога да обичам жена, която не е свободна сама да реши дали да бъде с мен. Връзката между собственик и робиня е насилие…

И Ерод продължи в същия дух. Говореше изящно, сякаш господарката ми четеше на глас някоя от книгите си. Не успях да разбера много от тези приказки, освен че той ще праща да ме викат в леглото му, обаче няма да ме докосва. И не бива да издавам никому нашата тайна.

— Съжалявам, наистина съжалявам, че те принуждавам да лъжеш — произнесе с такава искреност, че аз започнах да си мисля: „Явно измамите го нараняват.“ Това го направи да изглежда по-скоро бог в моите очи, отколкото човек.

— Ще бъде изпълнено, уважаеми господине — уверих го най-сериозно.

И тъй, през повечето нощи неговите роби ме водеха в мъжкото крило. Докато аз задрямвах в огромния му креват, младежът работеше над книжата на масата си. Спеше на дивана под прозорците. Често бъбреше с мене, описвайки ми своя живот. В столицата бе станал член на една групировка от собственици, наречена Общността, която целеше премахване на робството. Щом чул за това, баща му заповядал да напусне училище и му забранил да излиза вън от имението. Ето че и той се беше оказал затворник. Все пак продължаваше да бъде в постоянна връзка с тази Общност чрез транслатора, защото умееше да го използва така, че да не усетят нито Шомеке, нито управата.

Умът му гъмжеше от идеи и трябваше да ги споделя с някого. Често Геу и Ахас, младите слуги, с които бе израснал и които идваха да ме довеждат, оставаха да послушат. Наследникът говореше за робството, свободата и на още много други теми. Макар да ми се спеше, аз надавах ухо и чух доста странни неща. Не всичко разбирах и дори трудно му вярвах. Той ни съобщи, че асетите имат своя организация, наречена Хаме, която отвличала роби от колониите. После ги предавала на членовете на Общността, те им изваждали фалшиви документи за самоличност и се отнасяли добре с тях, намирайки им подходяща работа. Разправяше ни също за градовете и аз обичах да слушам тези негови истории. Веднъж ни разказа за Яйоуе, където избухнала революция.

Дотогава не знаех нищо за далечната планета. Това бе огромна синьо-зелена звезда, която залязваше след слънцето или изгряваше преди него. Името ми бе познато от една лагерна песен:

О, о, Яй-о-уе,

никой никога

не се е върнал от теб.

Нямах представа какво се крие зад понятието революция. Когато Ерод ми обясни, че колониалният народ се е опълчил срещу собствениците си, аз не можах да го проумея. Нали поначало е отредено да има висши и нисши същества: Богът и хората, мъжът и жената, господарят и слугите? За мен целият свят се състоеше от имението Шомеке, то бе основата на всичко. Кой би дръзнал да я наруши? Всеки би останал смазан под развалините.

Не ми харесваше, че младият наследник нарича въстаниците роби. Тази дума беше твърде грозна, лишаваше ни от нашите достойнства. Реших в себе си, че тук, на Уерел, ние сме асети, а на онова друго място в космоса са робите — негодяи и боклуци, изпратени там за назидание. Така успявах да си обясня някак картинката.

Можете да си представите колко невежа съм била. Понякога госпожа Тезайо ни пускаше да зяпаме холоекрана, но тя гледаше само драми, не и новините. За света отвъд имението не знаех нищо освен приказките на Ерод, пък и тях не схващах напълно.

Юношата обичаше да спорим с него. Смяташе това за признак, че съзнанието ни започва да се разкрепостява. Геу умееше да задава трудни въпроси като например: „Е, ако няма асети, кой тогава ще работи?“ И Ерод отвръщаше надълго и нашироко. Очите му блестяха, гласът му се лееше. Много го харесвах в подобни моменти. Той самият бе красив и говореше красиво. Напомняше ми как старците „пееха словото“ в лагера, когато бях дете.

Давах противозачатъчните, с които господарката ме снабдяваше всеки месец, на момичетата от Къщата. Тезайо бе събудила моята сексуалност и аз бях свикнала на полов живот. Ласките й ми липсваха. Просто не знаех как да се сближа с някоя от робините, а и те не смееха да любезничат, защото принадлежах на младия собственик. Докато Ерод се палеше от идеи, тялото ми го желаеше. Изтегната в леглото му, често копнеех да дойде, да се наведе нежно и да прави същото като госпожата. Но той нито веднъж не ме докосна.

И Геу беше хубавец. Чист, с добри обноски и доста тъмнокож, този младеж не сваляше очи от мене. Стана по-смел чак когато му признах, че Ерод не ме пипва дори с пръст.

Така наруших обещанието да не издавам нашата тайна на никого. Ех, тогава не се чувствах длъжна да спазвам думата си, нито да говоря истината. Подобна чест се падаше на собствениците, не и на нас.

После Геу започна да ми казва кога да се срещнем на тавана. Той не ми доставяше кой знае какво удоволствие. Не проникваше в мен, твърдо решил, че трябва да пази моята девственост за наследника. Вместо това пъхаше пениса си в устата ми. Извръщаше се настрани да се изпразни, понеже спермата от роба не бива да осквернява жената на господаря. Такава е честта на асета.

Навярно отвратени, ще кажете, че разказът ми е пълен с неща от тоя род и че в живота има и друго освен секса. Да, съгласна съм. Но аз смятам, че именно чрез своята сексуалност хората най-лесно стават роби. Тъкмо тук, дори и като волни мъже и жени, ние най-трудно успяваме да съхраним свободата си. В политиката на плътта се крият корените на силата и властта.

Бях млада, свежа, изпълнена с желание за наслади. И даже днес, когато се връщам назад в годините, за да погледна към лагера или Къщата на Шомеке, някогашните образи ми се струват светъл сън. Виждам големите груби ръце на баба ми. Ето че Йоуа се усмихва, преметнала червения шал през врата си. Съзирам черното лъскаво тяло на моята господарка сред възглавниците. Долавям миризмата на запален оборски тор и парфюмите в беца. Усещам меката, тънка материя на дрехите си, дланите и устните на Тезайо по кожата ми. Чувам как старците пеят преданието и себе си да пригласям на госпожата любовна песен, а Ерод да говори за свободата. Лицето му бе озарено от мисли; зад него каменните дялани прозорци с виолетови стъкла скриваха нощния мрак…

Не твърдя, че искам да се озова отново в Шомеке. По-скоро бих умряла, отколкото да се върна обратно. Предпочитам да издъхна, отколкото да оставя този свободен свят, за да попадна пак в онова място на робство. Но всичко, което съм опознала на младини от красотата, любовта и надеждата, бе там.

Там беше и предадено. Разбира се, изграденото на подобна основа рано или късно трябваше да рухне.

Бях шестнайсетгодишна, когато нещата започнаха да се пропукват.

Първите слухове за промени нямаха никакво значение за мен, освен че господарят бе особено развълнуван. Геу, Ахас и още някои по-млади асети също бяха смутени. Дори баба ми поиска да узнае новини, щом наминах да я видя.

— Онзи Яйоуе, светът на робите, се бил освободил, а? Изгонили били собствениците? Отворили лагерите? Боже мой, Всевишни Камие, как е възможно това? Благословен да си, благословени да са чудесата ти.

Тя беше клекнала в праха с ръце върху коленете и се люлееше напред-назад. Вече бе много остаряла и съсухрена.

— Разкажи ми! — не се стърпя Досе.

Не знаех какво друго мога да добавя.

— Всичките ни войници са се върнали, а пък алимените[1] си отишли. Може би те ще бъдат новите собственици. Някъде горе е — и аз размахах пръст към небето.

— Какви алимени? — попита баба, но така и не успях да й обясня думата.

Когато господин Шомеке си дойде у дома, научих повече. Той пристигна с крилатата машина на малкото ни летище. Видях как го вдигнаха в носилка, бялото на очите му личеше и цялата му кожа бе на сиви петна. Загиваше от някаква болест, която върлуваше по градовете. Майка ми, седнала с Тезайо, бе чула по транслатора един политик да твърди, че алимените са пренесли заразата на Уерел. Приказките му бяха толкоз заплашителни, че ние си помислихме — ето, едва ли не всички са на път да умрат от тази напаст. Щом го казах на Геу, младият роб изсумтя:

— Алиени, а не алимени, Ракам. Те нямат нищо общо със случая. Господарят е говорил с лекари. Било нов вид гнойна червянка.

Ох, много страшна болест беше! Знаехме, че ако някой асет я е пипнал, веднага го убиваха като животно и изгаряха трупа на място.

Собственика, разбира се, не го ликвидираха. Къщата се изпълни с лекари, госпожа Тезайо прекарваше ден и нощ край леглото на мъжа си. Това бе жестока смърт, бавна и мъчителна. Шомеке надаваше ужасни викове от болка, ревеше, виеше. Не бе за вярване, че човек може да крещи по тоя начин часове наред. Плътта му загниваше и се разлагаше, той полудяваше, но не умираше.

Докато съпругата заприлича на сянка, съсипана и мълчалива, синът ставаше все по-възбуден, бликайки от сили. Понякога, когато чуваше болният да вие, очите му заблестяваха и той шепнеше: „Мадона Туал, имай милост към татко.“ Ала тези крясъци му носеха и някакво удовлетворение. Знаех от Геу и Ахас, че баща му го е измъчвал и презирал. Ерод се бил заклел да бъде коренна противоположност, като поправи всичко, сторено от господаря.

Една нощ Тезайо сложи край на неговите страдания. Тя отпратила прислугата, както обикновено, и останала насаме с угасващия мъж. Щом Шомеке започнал жално да стене, тя взела малкото си ножче за шиене и му пробола гърлото. После си прерязала вените, легнала до него и така умряла. Майка ми е била в съседната стая през цялото това време. Каза, че се учудила на тишината, но от умора скоро заспала. На сутринта влязла и ги заварила и двамата проснати в изстиналата кръв.

Искаше ми се да плача за господарката си, но бях много объркана. Всичко от стаята на болния трябва да се изгори, настояваха лекарите. Труповете — също, и то незабавно. Къщата бе поставена под карантина, тъй че погребението щеше да се извърши само от Шомекевите свещеници. Никой не биваше да напуска имението в продължение на двайсет дни. Все пак неколцина лекари бяха изчезнали, когато младият собственик им казал какво смята да прави. Ахас ми обади нещо във връзка с това, но аз не му обърнах особено внимание.

В късния следобед всички домашни асети застанахме пред параклиса на Мадона Туал за панихидата. Опечалени, ние слушахме песните и молитвите, които долитаха отвътре. Босовете бяха докарали и хората от лагера, те също стояха зад гърба ни. Процесията излезе, белите носилки минаха покрай нас, пламнаха огньове и димът започна да се издига към небето. Още преди пушекът да спре, новият господар пристъпи напред.

Ерод се качи на малка височинка и извади такъв гръмък глас, с какъвто изобщо не бях го чувала да говори. Всъщност в Къщата той само шептеше сред мрака. Ала ето че този ден думите му огласяха цялата околност. Изправи се, чернокож, с бели траурни одежди, нямаше дори двайсет години, и каза:

— Чуй ме, народе! Досега сте били роби, отсега нататък ще бъдете свободни. До днес сте били моя собственост, а оттук нататък ставате господари на съдбата си. Тази сутрин изпратих до правителството акт за освобождаване на всеки асет от имението — общо четиристотин и единайсет мъже, жени и деца. Ако утре дойдете в кабинета ми в работното крило, ще ви раздам документите. Там всички вие сте регистрирани като пълноценни личности. Никой няма право да ви закрепости отново. Вече можете да живеете, както сами намерите за добре. Всеки ще получи пари, за да започне своя нов живот. Не толкова, колкото сте изкарали с целия си тежък труд за нас, но толкова, колкото имам в хазната. Аз напускам Шомеке. Ще замина за столицата, където ще работя за освобождението на милионите уерелиански роби. Денят на свободата, озарил Яйоуе, скоро ще настъпи и тук. Който иска да се присъедини към мене, да заповяда. Предстои ни много работа.

Съвсем точно си спомням неговите думи. Ако човек не умее да чете и главата му не е задръстена с образи от телеекрана, изреченото слово се забива дълбоко в съзнанието.

Щом Ерод свърши, се възцари такова дълбоко мълчание, каквото никога не бях чувала. После един лекар протестира, че карантината ще бъде нарушена.

— Злото отиде в пламъците — каза младежът и посочи тъмния дим, издигащ се нагоре. — Това място беше прокълнато, но повече никаква злина няма да излезе от Шомеке!

При тези думи хората от лагера леко надигнаха глас. Той постепенно стана все по-силен, докато прерасна в ликуващ вик, примесен с виене, плач, писъци, песни. „Божичко, Камие! Божичко, Камие!“ — крещяха мъжете. Една старица мина напред — беше баба ми. Тя започна да крачи сред нас, асетите от Къщата, сякаш бяхме песъчинки. Спря на известно разстояние от Ерод. Народът се смълча, за да я чуе какво ще каже.

— Господарю, да не би да искаш да ни изхвърлиш от нашите домове? — попита Досе.

— Не — отвърна той. — Те са ваши, както и земята наоколо. Можете да я обработвате, а реколтата й ще бъде за вас. Това е вашият имот и вие сте свободни!

Сега виковете се надигнаха отново, толкова силни, че закрих ушите си с ръце. Разбира се, аз също плачех и отдавах възхвали на наследника и Бог Камие заедно с тълпата.

Танцувахме и пяхме пред горящите клади до залез-слънце. Най-сетне стариците поведоха хората обратно към лагера, като им напомниха, че още нямат документи. Ние, домашните, вървяхме разпръснати към Къщата и обсъждахме какво ще стане утре, когато ще си получим свободата, заплатите и земята.

Целия следващ ден Ерод седя в работното крило. Оформяше удостоверения на всички поотделно и раздаваше равно количество пари: сто кю в брой плюс ордер за пет хиляди в районната банка, които не можеха да се теглят по-рано от четирийсет дни. Накрая обясни, че прави това, за да не използват средствата безскрупулно — нека първо решат как да ги употребят най-добре. Посъветва ги да се сдружат и да управляват имението по демократичен начин.

— Господи, пари в банката! — викаше един куц старец и подскачаше на кривите си крака. — Ах, чудо невидяно!

Ерод им каза, че ако искат, могат да си запазят капитала и да се свържат с организацията Хаме. Тя ще да им помогне да стигнат до съседния свят.

О, о, Яй-о-уе — запя някой и те подхванаха мелодията с променен текст:

Всеки поема към теб,

о, о, Яйоуе,

всеки поема към теб.

Пяха я през целия ден. Нямаше сила, която да изтрие тъгата на нейните стихове. Ще ми се да плача сега, когато си спомням онзи момент.

На следващата сутрин Ерод отпътува. Изгаряше от нетърпение да напусне мястото, където е бил толкова нещастен, и да започне нов живот в столицата, борейки се за свобода. Не се сбогува с мен. Взе Геу и Ахас със себе си. Лекарите, техните помощници и асети бяха заминали преди него. Всички гледахме как самолетът му се издига във въздуха.

Върнахме се в Къщата. Тя приличаше на мъртва. Нямаше собственици, нито някой, който да ни каже какво да правим.

Двете с майка ми отидохме да си съберем дрехите. Не разговаряхме много, но ни беше съвсем ясно, че не бива да останем тук. Чухме как другите жени трополят из беца, тършуват по стаите на госпожа Тезайо, претърсват шкафовете й, смеят се и пищят от вълнение, откривайки скъпоценности. От залата се носеха гласове на босове. Без да пророним думичка, с Йоуа взехме в ръце, каквото имахме, и излязохме през една задна врата. Промъкнахме се край живия плет в градината, после тичахме почти през целия път.

Голямата порта на лагера зееше.

Как да ви обясня нашите чувства, когато я видяхме така широко отворена? Нима би могло да се опише това?

Бележки

[1] Преиначено от aliens — пришълци (англ.). — Б.ред.