Урсула Ле Гуин
Син на народа (2)

Катхад и Ве

На третата година в Катхад Хавжива беше научил твърде много неща, които го измъчваха. Старото познание бе трудно, но не отчайващо. До голяма степен то се крепеше върху парадокса и мита и в него имаше дълбок смисъл. Новите познания бяха основани на фактите и разума, обаче им липсваше вътрешна спойка.

Например вече бе разбрал, че историците не изучават история. Никой човешки мозък нямаше сили да обхване цялата три милиона годишна сага на Хейн. Събитията от първите два милиона (тоест преди Новата ера), подобно скални слоеве, претърпели видоизменение, бяха сбити и изкривени под тежестта на нахлулите хилядолетия. От безкрайните им вериги можеха да се възстановят само най-общи постановки, съдейки по съвсем дребни, случайно съхранени детайли. Ех, дори и наистина да се намереше някой като по чудо оцелял документ от време оно, какво от това? Еди-кой си цар управлявал Азбахан; империята била разбита и паднала в ръцете на неверниците; термоядрена ракета била хвърлена над Ве…

Но нали са съществували безчет крале, държави, колонии, билиони от хора са живели в милиони страни, монархии, демокрации, олигархии, анархии: пантеон над пантеон от богове, калейдоскоп от епохи на хаос и епохи на ред, кървави войни и мирни периоди; правели са се непрестанни открития и безмилостно са потъвали в забрава; хомо сапиенс е преживял неизброими ужаси и триумфи, безконечна повторяемост и вечно обновление. Какъв е смисълът да се опитваш да опишеш вълните на водата в даден момент, а после в следващия и следващия, и следващия? Човек се уморява; накрая си казва: „Има една велика река, която минава из тия земи, и тя се нарича История.“

За Хавжива знанието, че съдбата на всеки индивид е просто мигновен отблясък върху течението на тази река, беше понякога потискащо, друг път утешително.

Онова, с което преди всичко се занимаваха учените, без да бързат и без да се тревожат, бе да отчитат местния отток. През последните няколко хилядолетия Хейн навлезе в по-спокоен период, характеризиращ се с хармонично съжителство на малки, стабилни, самозатворени общества (пуебло) и високоразвити технологии — сиреч не особено гъста мрежа от градове и информационни центрове (храмове). Голяма част от обитателите на всеки храм, историците пътуваха и събираха сведения за разни населени планети от близкото съзвездие Орион, колонизирани от техните прадеди през Старата ера. Те твърдяха, че нямат други мотиви за тези контакти освен желанието за познание и човешка съпричастност. По такъв начин се свързваха с отдавна изгубените си роднини. Бяха кръстили широкия съюз от светове с едно чуждо название, Екумен, което в свободен превод означаваше „семейство“.

По онова време Хавжива вече бе схванал, че към всичко, научено на Стсе, може да се прикачи следният етикет: типична култура от северозападното крайбрежие на Южния континент. Беше разбрал, че вярванията, практиките, стълбицата от родства, технологиите и моделите на духовна организация при множеството пуебло са различни помежду си, дори коренно противоположни, съвършено чудати — също толкова странни, колкото стсетианската система. Знаеше още, че подобни системи се срещат навсякъде из усвоения космос, където има разумно население в малки, стегнати групи с ниво, съответстващо на тяхната околна среда, ниска, постоянна степен на раждаемост и политически живот, основаващ се върху обща договореност.

Щом за първи път вникна в това, то му се стори особено потискащо. Прие го направо болезнено. Изпита едновременно срам и гняв. Най-напред си помисли, че историците крият знанието от пуебло, а после реши, че властта пък укрива интелектуалните съкровища от своя собствен народ. Той отправи обвиненията си. Неговите преподаватели благо ги отхвърлиха.

— Не — казаха му. — Тебе са те учили, че определени стойности са верни и необходими. Тук няма грешка; те действително играят твърде важна роля, съставлявайки местните знания на твоя роден край.

— Но моля ви се, та туй са детински, ирационални вярвания! — възкликна младежът. Погледнаха го така, че бързо проумя: сам е изтърсил нещо детинско и ирационално.

— Виж, Хавжива. Екумените използват други научни инструменти, обаче всички хора от Хейн имат достъп до цялата информация, пазена в храмовете.

Да, това бе истина и той не се поколеба. Естествено, че можеше да намери със собствените си очи върху екраните в Стсе онова, което узнаваше напоследък. Някои негови колеги бяха съумели не на шега да се образоват чрез монитори, навлизайки в историята, преди да срещнат какъвто и да било историк.

Но книгите, които са тялото на науката, нейната трайна реалност, почти липсваха там и момъкът съзря допълнително основание за своя гняв.

— Вие, уважаеми господа, сте потулили от нас всичките томове в библиотеката на Хейн!

— О, не — отговориха му пак благо. — Пуебло сами предпочитат да нямат много книжнина. Те търсят живото познание; то се предава устно или се вижда на запис, разпространява се от човек на човек, от една гореща душа към друга. Ти готов ли си да се откажеш от усвоеното по този начин? Да не би то да е по-незначително, по-маловажно от онова, което си извлякъл от прочетените книги? Запомни добре: хората са създали най-различни входове за загадките на битието…

На третата година в Катхад Хавжива се убеди, че има и различни люде. Народи, които приемаха, че съществуването е символично и проява на някакъв скрит смисъл, обогатяваха живота най-вече духовно. Неспособните да се потопят в мистерията на вселената, без да я разберат, бяха по-скоро полезни като историци, дарявайки света интелектуално и материално.

Междувременно той напълно свикна с онези колеги без родово потекло, роднини или религия. Понякога си казваше с известна гордост: „Аз съм гражданин на милионите години хейнска история и моето отечество е цялата галактика!“ Друг път се чувстваше невероятно незначителен. Тогава зарязваше телеекрана и учебниците си и отиваше да дири компанията на своите приятели, особено на младите жени. Те бяха толкоз дружелюбни и приятни за общуване.

 

 

На двайсет и четири годишна възраст Хавжива, когото тук наричаха Жив, посети веянската школа в продължение на два семестъра.

Ве, втората планета след Хейн, бе колонизирана преди доста епохи при първите крачки на експанзията и успя да измине множество етапи като сателит или партньор в развитието на могъщата цивилизация. Сега я населяваха предимно историци и пришълци.

През последните сто хилядолетия хейнците правеха почти безразсъдни експерименти. Ве беше станала студен, сух, ветровит свят — климат, поносим за хората, но не и приятен, освен за земяните и жителите от високите планини на Чиферуар.

Ето че веднъж Жив бе излязъл на разходка със своята приятелка и любима Тю.

Те се бяха срещнали преди две години в Катхад. Тогава младежът вече беше вкусил от сладостното усещане, че всички жени му принадлежат и той принадлежи на всички жени — една свобода, за която постепенно разбра, че се открива пред него. В това отношение Межа загрижено го предупреди да внимава.

— Ти си мислиш, че тук липсват правила, нали? — каза тя. — Да, обаче правила винаги има.

Ала единственото, което той схвана, бе, че може още по-безстрашно и безотговорно да нарушава разни забрани. Много скоро установи, че не всички дами искаха да правят секс или да се любят с мъже, но все пак му остава голяма възможност за избор и разнообразие. Установи също, че минава за доста привлекателен. А и фактът, че е хейнец, беше определено преимущество в очите на чуждопланетния нежен пол.

Генетичният скок, позволил на съплеменниците му да контролират своята възпроизводителна сила, не бе резултат от случайна кръстоска на хромозоми. Той включваше дълбинно и радикално преобразяване на човешката физиология, отработено в продължение на двайсет и пет поколения — така поне твърдяха господа историците, които смятат, че знаят в общи линии етапите, довели до подобна промяна. Каквото и да са сторили древните предци, те не са предали познанието на никой колониален народ. Бяха оставили хората от далечните светове сами да разплитат основния си хетеросексуален въпрос. Решенията им, разбира се, бяха най-разнообразни и изкусни. Но въпреки напредъка, за да се избегне зачеване, трябваше да се направи нещо, да се изпие нещо, да се използва нещо — освен в случай на връзка с хейнци.

Жив направо се вбеси, когато някакво девойче от Белдене го попита дали е убеден, че няма опасност да забременее.

— Ама как можеш да провериш? — учуди се малката. — За по-сигурно ще си взема хапчето.

Засегнат в най-болното място за един мъж, той се освободи от прегръдките й и каза:

— Най-сигурно е изобщо да не спиш с мен — после си излезе. За късмет никое момиче не се усъмни повече в неговата почтеност и той продължи безметежното си плаване, докато не срещна Тю.

Не бе пришълка, а той търсеше жени от космоса. Да ляга с другопланетки придаваше допълнителна екзотика на греха или (според теорията му) обогатяваше познанията, към които всеки учен трябва да се стреми. Обаче Тю идваше тъкмо от Хейн, отраснала в Даранда, също както и прадедите й преди нея. Бе дете на историците, Хавжива пък — син на своя народ. Твърде скоро осъзна, че тяхното родство и различие е нещо далеч по-силно от обикновена възбуда пред чуждото и непознатото: те се различаваха истински, но и бяха истински родствени и близки. Тази девойка беше откритие, мечта, всичко онова, което е дирил, напускайки Стсе.

Тя притежаваше (поне така му се стори) чудесно равновесие. Когато тръгваха, имаше усещането, че за първи път в живота си се учи да ходи. Да върви като нея — без напрежение и смут, сякаш е някакво животно; в същото време с изострено съзнание винаги да съобразява всичко, което би могло да я извади от релсите, и да го използва. Тъй играчът на въже балансира с тънкия прът… „Тя е човек — мислеше си той — с действителна свобода на съзнанието, жена, обречена да бъде идеалното разумно същество — съвършено отмерена, съвършено грациозна.“

С нея се чувстваше напълно щастлив. Дълго време нищо друго не му бе нужно, освен да я вижда. И също толкова дълго избраницата му беше предпазлива, нежна, ала сдържана. Жив смяташе, че тя не греши. Едно момче от пуебло, за когото чичо и баща се покриват — много добре знаеше как изглежда тук в очите на злонамерените и неуравновесените. Въпреки своите обширни познания за хората и техния начин на живот историците до голяма степен не се бяха отърсили от коварното тесногръдие. Тю не страдаше от подобни предразсъдъци, но какво ли би й предложил младежът? Тя имаше всичко и си бе достатъчна. Беше цялостна, завършена в самата себе си. Защо й е да се занимава с него? Затова и той не искаше нищичко, просто да му позволи да я съзерцава, да бъде редом с любимата.

Девойката го харесваше, намираше го привлекателен и малко плашещ. Усещаше колко я желае, колко много се нуждае от нея, как я е превърнал в смисъл на своя живот, без дори да го съзнава. Ех, това не биваше да продължи вечно. Опита се да бъде хладна, да го отблъсне. Той го прие. Не я моли. Отдръпна се.

Минаха петнайсет дни, отиде при Тю и каза:

— Скъпа, не мога да живея без теб.

И разбрала, че Хавжива говори голата истина, му отвърна:

— Тогава стой при мене — защото и на хейнката й липсваше оная страстност на неговото присъствие, която озаряваше света, щом се съберяха. Другите й се струваха съвсем банални и безинтересни в сравнение с този човек.

Когато се любеха, целите ги изпълваше силна, непосредствена, несекваща наслада. Тя се удивляваше, че се е оставила Жив да я завладее, да я измъкне от обичайното й равновесие. Даже насън не беше допускала, че може да изпита обожание към някого, още по-малко пък — да бъде обожавана. Досега бе живяла порядъчен живот, чиито контролни механизми бяха лични, а не обществени и външни, както при Хавжива на Стсе. Тю знаеше каква иска да бъде и какво желае да постигне. Имаше своя вътрешна посока, която бе неизменна и която винаги щеше да следва. Първата им съвместна година ги изненада с чудновати промени в отношенията, сякаш вълнуващ любовен танц, непредсказуем и екзалтиран. Ала постепенно тя започна да противостои на тази сила на чувствата, на тази непрестанна напрегнатост, на тоя екстаз. Беше прекрасно наистина, но не и правилно за нея. Младежът се опитваше да я задържи, да я отклони от пътя й, за да спаси себе си.

Точно това и правеше след целодневната им екскурзия в пустинята Асу Аси на Ве. Бяха се разположили в своята разкошна затоплена палатка. Леденостудена, суха вихрушка виеше в скалите над тях — пурпурни грамади, огладени и излъскани като лак от нескончаемите ветрища и гравирани със странните геометрични линии на някаква изчезнала цивилизация.

Напомняха брат и сестра, както бяха седнали в светлината на огъня от портативната печка. Имаха еднакъв червеникаво-бронзов цвят на кожата, гъсти, бляскави коси, красиви, стегнати тела. Умереното достойнство в поведението и приказките на Жив импонираше на нейните характерни пъргави реакции.

Ала тъкмо днес тя говореше бавно, почти сковано:

— Не ме тласкай към такъв избор, приятелю. Откакто започнах да посещавам школите, мечтая да ида на Земята. Та дори и по-рано. Още като дете. През целия си живот. Сега ми се предлага всичко, за което съм копняла… всичко, заради което съм се трудила. Не искам да се отказвам.

— Аз също не искам.

— Но очакваш да го отложа, а това значи да изпусна златния си шанс. Завинаги. Е, може и да не е така… Само че защо трябва да рискувам, щом става дума за една-единствена година? После и ти ще дойдеш при мен!

Той нищо не отвръщаше.

— Естествено, ако желаеш — добави Тю категорично.

Всеки момент бе готова да се раздели с него. Може би не вярваше достатъчно в любовта му. Не се смяташе достойна за обич, нито че заслужава неговата преданост и страст. Плашеше се от нея, усещайки, че не умее да й отговори, че не е докрай искрена. Беше свикнала да гради своето самочувствие на разумни основания.

— Ти ме обожествяваш — каза му тя и не го разбра, когато й подхвърли:

— Ние заедно създаваме бога.

Помълчаха.

— Извинявай — въздъхна той след малко. — Това е по-особен вид мислене. Суеверие, ако щеш. Но не мога да не мисля така, Тю. Земята е на сто и четирийсет светлинни години от нас. Когато пристигнеш там, аз ще бъда мъртвец.

— О, няма! Ще си изкарал още два-три семестъра тук и ще бъдеш на път в звездолета. Ще те чакам с нетърпение!

— Зная. Дори и в Стсе са известни някои астрономични закони — отвърна търпеливо Жив. — Обаче аз съм възпитан от пуебло. Ако заминеш, ние ще сме мъртви един за друг. Даже и в Катхад си могла да го разбереш.

— Не съм. Не е вярно това. Как искаш да се откажа от такава бляскава възможност просто заради някакво суеверие? Бъди справедлив, скъпи!

Миниатюрната печка пръскаше червени светлини. След дълго мълчание той кимна.

Тя остана покрусена. Бе спечелила, безнадеждно спечелила.

Протегна длани, опитвайки се да го успокои, а също и себе си. Плашеше я онази мрачна скръб, която се спотайваше у него, безмълвието, с което прие нейното предателство. Но туй не беше предателство — хейнката веднага отхвърли определението. Изобщо няма да го предаде. Та те се обичат. И любовта им е взаимна. Хавжива ще я последва само подир година или две най-много. Зрели хора са, защо да се държат за ръцете като деца? Отношенията между тях се основават на свобода, споени от чисто доверие. Тя говореше всичко това колкото на него, толкова и на себе си. Той казваше „да“, прегръщаше я, утешаваше я. Сетне в дълбоката нощ, сред пълната тишина на пустинята кръвта бучеше в ушите му. Младежът лежеше буден и си мислеше: „То никога няма да се роди. Няма да бъде заченато.“

Прекараха заедно в малкия си апартамент към школата останалите няколко седмици преди заминаването й. Любеха се нежно и внимателно, кротко спореха за история, икономика и етнология, създаваха си занимания. Девойката трябваше да се подготви за работа с колектива, с който отиваше, да се запознае с йерархичните порядки на Земята. Жив пък — да напише статия за обществения потенциал на Уерел. И двамата се трудеха усилено. Колегите им устроиха голям прощален банкет в чест на Тю. На другия ден я придружи до летателната станция на Ве. Ето че го целуна разплакана и му заръча да побърза, да идва час по-скоро там. Той гледаше подире й, докато тя се качваше в ракетата, която ще я закара на космическия кораб, изчакващ в орбита. После се прибра.

След три дни един приятел го завари в твърде особено състояние — напълно вял, едва отронващ по някоя дума, не можеше нито да яде, нито да пие. Човекът беше от пуебло и бързо схвана положението. Отиде и повика медик (хейнците не ги наричат лекари). Щом разбра, че е от южните народи, медикът му каза:

— Хавжива! Богът в теб не трябва да умре тук!

Настъпи дълго мълчание, преди младежът да произнесе с несвойствен тон:

— Искам да си ида у дома.

— Засега няма да стане — отвърна местният Ескулап. — Но ще уредим да ти изпеят молитвената песен, докато се намери човек, който да възроди твоя бог.

Той веднага даде съобщение, че се търсят ученици от племената на Юга. Озоваха се четирима. Те стояха през цялата нощ до болния и изпълняваха сакралното заклинание на два езика и четири диалекта. Накрая Жив се присъедини към тях на своя пети диалект, дрезгаво нашепвайки думите. После рухна и спа трийсет часа.

Събуди се в собствената си стая. Някаква възрастна жена си говореше сама до него.

— Не постъпваш добре — нареждаше. — Не, бъркаш. Наистина не можеш да умреш на Ве. Голям грях ще сториш, знаеш го. Не е това мястото. Не е това животът. Знаеш го! Какво правиш тук? Да не би да си се заблудил? Искаш ли да научиш пътя за дома? Ето го. Слушай — и с тънък, висок глас тя подхвана една съвсем немелодична, чудновата песен, която Хавжива смътно си спомняше, сякаш я е чувал твърде отдавна. Той заспа отново, а старицата продължи да бъбри на себе си.

Когато пак отвори очи, тя бе изчезнала. Така и не разбра коя е била и откъде. Не пожела да попита. Беше говорила и пяла на родния му стсетиански език.

Смъртната опасност премина, но Жив се чувстваше много зле. Медикът го настани в болницата в Тес — най-красивото кътче на цялата Ве, истински оазис. Минералните води и хълмовете, които пазеха мястото от ветровете, правеха климата мек. Наоколо в изобилие растяха цветя и гори. Там имаше безкрайни пътеки, виещи се между огромни дървета; топли езера, където може да се плува до насита; от скрити сред мъглицата вирчета понякога с крясък излиташе птица; звъняха обвити в пара горещи извори и хиляди водопади, чийто шум е единственият звук през нощите. Ето къде го изпратиха да възстановява силите си.

Подир двайсетина дни в Тес той започна да се изповядва. Сядаше на слънце до прага на къщичката си, сред поляната, гъсто обрасла в треви и папрати, и мълвеше пред записващото устройство.

— За да разкаже своя живот, човек трябва да направи избор измежду всички неща — каза Хавжива, загледан в клоните на старите дъбове, които тъмнееха върху фона на небето. — Точно така: за да изградим собствения си понятен, рационален, ясен свят, ние сме длъжни да отсеем всички стойности. И тъй, всяка селекция е относителна. Нашето познание е винаги частично — безкрайно малка люспа от цялото. Разумът е мрежа, хвърлена в океана. Истината, която можем да извадим, е само фрагмент, бегъл поглед, искрица от грамадния огън. Всеки човешки живот е частен, относителен, изключително слабо, моментно просветване от отражението на…

Гласът му секна. Тишината на полянката под огромните дървета остана.

След четирийсет и пет дни той се върна в школата. Нае нов апартамент. Смени областта на интересите си, зарязвайки обществените науки, с които се бе занимавала Тю. Почна да се обучава за служба на Екумен, което бе теоретично близко, но даваше подготовка за друг вид дейност. Тази промяна щеше да удължи престоя му тук поне с няколко сесии. После, ако се справеше добре, току-виж получил мечтаната длъжност. Приключи успешно и след две години Съветът най-учтиво го попита дали би се съгласил да работи на Уерел. И младежът прие. Приятелите му организираха голямо прощално тържество.

— А пък аз си въобразявах, че се готвиш да заминеш за Земята — кимна една от не особено проницателните му колежки. — Цялата тая материя за робството, класите и народностите не е ли свързана с историята й?

— Това е съвременната проблематика на Уерел — подчерта момъкът от Стсе.

Той не беше вече Жив. Бе се върнал от болницата като Хавжива.

Някой настъпи нетактичната му колежка по крака, обаче тя не обърна внимание.

— Очаквах, че ще последваш Тю — каза. — Мислех си, че затова не спиш с никоя жена. Божичко, само ако бях знаела!

Другите си смигнаха, но Хавжива се усмихна и я прегърна извинително.

Дълбоко в себе си беше съвсем наясно. Както някога бе предал и изоставил Ян Ян, така Тю бе предала и изоставила него. Не можеше да има връщане назад, нито продължение. Ето защо се налагаше да свие встрани. Въпреки че принадлежеше на своя народ, нямаше сърце да се върне отново там. Макар да се присъедини към историците, и при тях не искаше да се задържа. Просто трябваше да живее с чуждопланетци.

Не се надяваше да намери щастие, убеден, че го е провалил. Но схващаше също, че двете трудни, дълго усвоявани дисциплини, които запълниха неговия млад живот (знанието за боговете и знанието за историята), му бяха дали необичайна подготовка, която можеше да послужи някъде. Въобще правилното използване на наученото осмисля човешката съдба и носи удовлетворение.

Медикът дойде да го види, преди да замине, прегледа го и изпи чаша чай, без да каже нищо. Хавжива поседя с него. Той отдавна бе привикнал да мълчи и все пак понякога забравяше, че това не се приема за твърде учтиво на Ве.

— Какво има? — запита гостът. Ако се съдеше по замисления му тон, изглежда, че беше задал риторичен въпрос. Във всеки случай хейнецът не отвърна.

— Моля, изправи се — рече онзи, а после нареди: — Я сега повърви малко.

Хав закрачи из стаята; посетителят го наблюдаваше внимателно.

— Равновесието ти е нарушено. Знаеше ли го?

— Да, знам.

— Мога да накарам да ти изпеят молитвеното заклинание довечера.

— Не трябва. Аз съм си винаги леко неуравновесен.

— Ох, няма защо да бъде така — каза медикът. — Навярно е най-добре да заминеш на Уерел. Е, сбогом за този живот.

Те се прегърнаха церемониално според обичая при историците, особено тачен, когато бе съвсем сигурно, че няма да се видят никога повече. Същия ден Хавжива притисна в ритуални обятия още много хора. На другата сутрин стъпи върху борда на „Даранда“ и полетя в нищото.